Първо отидоха в Лондон, а после — в Грейвзенд. Главната забележителност на този град бе изобилието на раци. Всеки, когото срещнеха, носеше пълна торба с раци; във всеки дюкян като че ли задължително се продаваха и раци. Отвсякъде се чуваше само: „Раци, раци!“ Струваше им се, че целият град се състои от раци, сякаш и въздухът е наситен с тях. Раци сервираха и на закуска, и на обяд, и на вечеря. Навсякъде пред очите на нашите пътници се мержелееха само раци, затова толкова силно се зарадваха, когато най-после се качиха на кораба и „рачешкият град“ започна малко по малко да се топи в далечината.
След един ден, когато корабът беше далече от брега, момчетата се разболяха от морска болест. Мъките ги накараха да се каят, че са се решили на това пътуване, и те започнаха да гледат на Стюарт като на враг. Той обаче не обръщаше никакво внимание на техните охкания и дръзко недоволство. На третия ден се почувстваха по-добре, успокоиха се и дори помолиха за прошка настойника си, който така търпеливо понесе ругатните им по време на болестта и през всичкото време всеотдайно се грижеше за тях.
Изминаха още два дни. Братята се почувстваха напълно добре и еднообразното, безкрайно бавното според тях плаване по Северно море започна да им дотяга.
— Като че ли никога няма да стигнем! — оплакваше се Хари.
— Вярно, пълзим като костенурки — подкрепи го Харолд, — Хей, вие — обърна се той към капитана, — слушайте, не може ли да плаваме по-бързо?
Капитанът се обърна, пъхна ръце в джобовете по моряшки навик, присви очи и каза с назидателна строгост:
— Аз не съм „хей, вие“! Кой ви е научил да се обръщате така към по-възрастните?
— Извинете, капитане — промърмори сконфузено момчето. — Но право да си кажа, дотегна ни вече да гледаме това море: все вода и вода…
— Дотегна ви да гледате морето! — извика морякът. — Та аз го гледам цели тридесет години и пак не мога да му се нагледам! Възможно ли е да омръзне на някого морето? Погледнете водата — тя е жива, всяка капка носи в себе си Цял един свят! Погледнете нагоре — виждали ли сте някога всичките тези птици! Вижте как весело се носят във въздуха, а ето и отражението им във водата. Забелязахте ли как се издига ястребът-риболовец? Скоро ще се спусне като стрела и ще сграби зазяпалата се рибка, непредпазливо изплувала на повърхността на морето. Да ви дотегне морето?! Знаете ли вие, млади човече, че водата е началото на всяко съществование, че тя е дала живот на всичко живо на земята? Изучавайте природата, приятелю, започнете изучаването й от водата и, повярвайте ми, никога няма да ви дотегне. Ето че идва и вашият настойник. Попитайте го, сигурен съм, че ще потвърди моите думи. Господин Стюарт, вашият възпитаник се оплаква, че плаваме много бавно. Да впрегнем ли морския змей? Как мислите? — добави капитанът с усмивка, която показваше, че вече се познава с наставника на момчетата и е посветен в тайната на тяхното пътуване.
— Наистина ли съществува такъв змей? — с любопитство попита Харолд.
— Казват, че съществува, макар лично да не съм го виждал. Но мога да ви посоча човек, който го е срещал.
— Говорите за Омсен, нали, капитане? — включи се ь разговора приближил се младеж, който изглеждаше на не повече от двадесет години.
— Точно за него! Тези момчета искат да уловят с въдица морския змей. Съветвам ги да се свържат с Омсен, който вече го е виждал, и може би ще им каже как да го хванат — усмихна се капитанът.
— Та нима това е възможно! Змеят е дълъг около двеста метра! — извика младежът.
— За децата всичко е възможно, приятелю!
— Не е истина, съвсем за друго говорехме, той лъже!! — закрещя Харолд с присъщата за него грубост.
— Тоя бърбори като сврака! — подкрепи го Хари.
Капитанът мълчаливо сви рамене и се отдалечи, а Стюарт изгледа намръщено двамата братя. Те осъзнаха грубостта си и сконфузено наведоха глави.
— Оле Омсен ще ви разкаже за змея — отново проговори непознатият младеж.
Този млад човек често ще срещате в разказа ни, затова ще кажем няколко думи за него. Името му е Винсент. По националност е швед и пътува за родината си. Среден на ръст, добре сложен, Винсент бе олицетворение на сила, красота и здраве.
— Кой е този Оле Омсен? — попита Хари.
— Норвежецът, за когото ви съобщи капитанът. Пътувал е твърде много и сега служи тук като матрос.
— Говори ли английски?
— Малко. Веднага ще го доведа — каза Винсент и тръгна да дири норвежеца.
— Какъв младеж! — възхити се Стюарт.
— Същинско хлапе — възрази Хари, който не обичаше пред него да се говорят хубави неща за други момчета. — Той е малко по-голям от мене — добави с презрителна гримаса.
— Да, няма още двадесет години, но физически е много по-развит и по-възпитан от вас — отбеляза Стюарт.
— За вас всички са по-развити и по-възпитани от мене! — озъби се Хари, а само след миг наум си каза: „Нима наистина съм толкова груб и невъзпитан?“
В това време дойдоха Винсент и Омсен. Норвежецът беше висок, рус, с големи сини очи и открито лице. Изглеждаше на около четиридесет години.
— Ето го и Оле — представи Винсент матроса.
— Оле! Какво интересно име! — не се стърпя Хари.
— Цялото му име е Олаф, а Оле е съкратено — поясни Стюарт. Това име е скъпо за всеки норвежец, защото така се е наричал един от великите им крале. Някога ще ви разкажа за този крал. А сега, моля ви — обърна се той към норвежеца, — нека чуем какво знаете за морския змей, това много ни интересува.
— Веднъж бях на кораб, който обикновено пътуваше между Африка и Европа. Плавахме с пълна пара към Атлантическия океан. Не бях на вахта и лежах на палубата, пушех си лулата и бръщолевех с приятели. Изведнъж чух викове: „Морският змей! Морският змей!“ Скочих и се завтекох към борда. Там вече бяха се стълпили всички. Погледнах надолу и видях на повърхността на водата страшно чудовище с невероятна дължина. Люспите му блестяха на слънцето.
— Колко голямо беше? — попита Стюарт.
— Около двеста метра дълго, не по-малко. Имаше змийска глава, плуваше особено шумно и откъм него идваше силна миризма на мускус. Не се решихме да се приближим: струваше ни се, че само един удар на странната му опашка е достатъчен, за да хвръкне корабът ни във въздуха.
— Глупости! Това не го вярвам! — извика Хари.
— Това са просто приказки! — добави и Харолд.
— Защо говорите така за неща, които не знаете? — укори ги Стюарт. — Най-малко досега е изследвано морето, а малко ли чудеса има в него! Може би ще дойде време, когато в музея ще има и препариран морски змей, както сега има скелети на мамут и други земни чудовища, отдавна несъществуващи. Морският змей навярно е от ония животински видове, които са на изчезване.
Тези думи накараха момчетата да се замислят.
В това време настъпи пълна тишина и корабът застана неподвижно на едно място. Всички от екипажа, без да губят време, започнаха да ловят риба. Хари и Харолд се присъединиха към матросите да им помагат, а всъщност, без да искат, им пречеха и при изтеглянето на мрежата, и при улавянето на скачащите по дъното на лодката риби, и при пренасянето на улова в кораба.
Денят премина весело. Привечер повея хладен попътен вятър и корабът поривисто се понесе напред. На разсъмване, когато мъглата се вдигна, в далечината ясно се очерта норвежкият бряг. Стюарт извика двете момчета на палубата. Корабът плаваше бързо. Очертанията на брега ставаха все по-ясни и по-ясни. Започнаха да се виждат и гористите хълмове.
— Коя е страната пред нас? — попита Хари.
— Норвегия, а ето и заливът край Християния — отговори учителят.
— Значи преминахме Северно море и плаваме по…
— Северно море остана зад нас и сега преминаваме Скагерак — продължи Стюарт.
— Скагерак — извика Харолд. — Какво смешно име! Чакайте… около този Скагерак видях на картата още едно чудновато название… какво беше то?…
— Да, припомнете си как се нарича другият проток, по който също може да се отиде в Балтийско море.
— Сега, сега, господин Стюарт, почакайте… Кар… Кит…
— Категат! — каза Хари.
— Точно така, Хари, вие по-добре знаете географията.
— А ще влезем ли в този проток? — попита Харолд.
— Не, приятелю. Категат ще остане долу, от дясната ни страна.
Разговаряйки, момчетата не забелязаха как корабът се приближи толкова до брега, че се виждаха къщите и градините на Християния.
Скоро пътниците заедно с багажа бяха натоварени на една лодка и слязоха на пристанището. Заливът беше пълен с кораби от всички краища на света: холандски, италиански, руски, американски. Носеше се гълчава от подвиквания и говор на най-различни езици. Нашите пътешественици щяха да се объркат в тълпата, ако не бяха срещнали Винсент — познайника си от кораба.
— Сега накъде? — попита ги той.
— За нас е безразлично — отговори Стюарт. — Най-напред трябва да намерим някой хотел. Там ще оставим нещата си, ще закусим и след това ще тръгнем да разгледаме града.
— А, за това не ви трябва много време. А после?
— После искам да отидем навътре в страната. Норвегия ми е позната само но книги и разкази. Казват, че има много хубави места между Християнин и Берген.
— Вярно е. Аз също отивам в Берген. Искате ли да пътуваме заедно? Познавам тези места и мога да ви бъда полезен по пътя.
— Благодаря, много сте любезен! С удоволствие приемам предложението ви. Но с какво ще пътуваме?
— Не сте ли виждали тукашните двуколки?
— Още не.
— Вижте, ето една!
Това беше ниска, открита кола с високи стени, с един впрегнат кон. В нея седеше, по-точно беше полуизлегнат, един-единствен пасажер. Отзад имаше стъпало, на което стоеше каруцарят, и оттам, през главата на пътника, направляваше коня.
— Колко интересни двуколки — извика Харолд. — Как ще се съберем в една?
— Всеки от нас ще бъде в отделна. Те са приспособени само за един пътник — усмихна се Винсент.
— О, това е прекрасно! — извика Хари, — Джери, ще можем сами да ги караме!
— Ще видим — каза Стюарт. — А сега да отидем в хотела.
Пътьом наеха четири двуколки за следващия ден. В хотела се нахраниха добре, пиха по чаша чай и тръгнаха да разглеждат града.
На другия ден още в зори пътешествениците се качиха в оригиналните екипажи и тръгнаха на път.
Харолд се заговори със своя водач, който беше негов връстник и така смешно бръщолевеше няколкото английски думи, които знаеше, че нашето момче не се стърпя и започна да му се присмива. Каруцарят се обиди, спря коня, скочи на земята и каза следните английски думи, безмилостно изкривени:
— Аз няма ще отивам… той смее на мене… Да слизай долу! — и заплашително се приближи към своя пътник, който прималяваше от кикотене, като гледаше жестовете на норвежеца.
— Ах, ти, проклетнико ниедни! — извика най-сетне Харолд, като се увери, че кочияшът наистина не иска да кара по-нататък, и му изтърси един силен юмрук — Така ти се пада, мръснико.
— О-о! — разлюти се норвежецът, смъкна пътника от колата и започна да го удря, където свари.
Като чу виковете, Стюарт, който беше минал напред, се обърна, заповяда на кочияша си да спре колата и слезе. Когато дойде на мястото на сбиването, видя следната картина: силният норвежец бе повалил Харолд на земята, затиснал го беше с коленете си и го удряше е юмруци.
— Е, стига, стига! — извика Стюарт, като отблъсна норвежеца от своя възпитаник. — Надявам се, че се е вразумил и ще бъде по-внимателен! Това е един добър урок за него. Наистина ме е срам да те гледам, Харолд! — добави той, като му помагаше да се изправи и отърсваше праха от дрехите му.
Кочияшът добродушно се засмя, улови поводите и отиде на мястото си.
— Почакай, ще те науча аз тебе, норвежко куче! — прошепна Харолд, качвайки се в двуколката.
— Не ви съветвам да го нападате повече — каза Стюарт. — Виждате много добре, че той е по-силен от вас и следващия път може още по-лошо да си изпатите.
Не мина без приключения и Хари. Докато се разиграваше тази сцена, малко по-нататък започна друга.
Като помоли кочияша да си разменят местата, Хари улови поводите. Младата буйна шведска кобила, усетила, че поводите са в неумели ръце, ускори вървежа си. Конят на Винсент едва успяваше да я следва. Изведнъж тя с рязко извъртане на главата изтръгна поводите от ръцете на Хари, стисна със зъби юздите и се впусна с всички сили в галоп. Колата заподскача при всяка вдлъбнатина на пътя. Хари, вкопчил се с две ръце в колата, беше ни жив, ни умрял. Кочияшът понечи да улови поводите, но не успя и те се повлякоха по земята. Кобилата се отби от пътя и колата страшно заподскача. След няколко минути стъпалото, на което стоеше Хари, се изхлузи изпод краката му, той не успя да се задържи с ръце за колата и падна на земята. При падането удари главата си в нещо твърдо — камък или дърво, и изпадна в несвяст.