Сезонът на Костите

-

Ставай, казах!

Естествено, той не се подчини. Нямаше как. Никой зрящ I можеше просто така да стане, след като в лицето му се е Царил побеснял дух.

Рефаимката приближи и го ритна силно отстрани по главата. Всички бели туники отстъпиха плахо назад, опасявайки I, че те може да бъдат следващите. Тя ги изгледа презрително, при което се извърна и пое към резиденцията, развявайки полите на черната си роба. Хората се спогледаха и тръгнаха подире й. Никой не остана да помогне на Джулиан. Той продължи да лежи върху тревата, свит на кълбо. Опитах се да открехна портата, но тя бе заключена с тежка верига.

- Джулиан! - извиках тихо.

Той потрепна и вдигна глава. Щом ме видя, се изправи и приближи до мен. Лицето му лъщеше от пот. Зад него фенерите един подир друг гаснеха.

- Не че не ме харесва - усмихна се накриво. - Аз съм любимият й ученик.

- Що за дух беше това?

- Просто някакъв стар призрак. - Той потърка кръвясалите си очи. - Извинявай, още ми се привиждат разни неща.

- Какво виждаш?

- Коне. Книги. Пожар.

Призракът бе оставил върху него отпечатък от мига на смъртта си. Това беше един от неприятните аспекти на боя с духове.

- Коя беше Рефаимката? - попитах.

- Казва се Алудра Чертан. Не знам защо се е наела да бъде наставник, след като ни мрази толкова.

- Те всички ни мразят. - Хвърлих поглед към моравата. Наоколо не се виждаше жива душа. - Можеш ли да излезеш навън?

- Мога да опитам. - Той докосна чело с болезнена гримаса. - Твоят наставник храни ли се вече с теб?

- Аз почти не съм го виждала. - Нещо ми подсказа да не споменавам за случката от предната нощ.

- Алудра вчера похапна от Феликс. Когато дойде на себе си, целият се тресеше като листо. Но тя все пак го накара да тренира.

- Как се чувстваше?

- Беше ужасЕн. Цели два часа не можеше да види етера.

- Истинска лудост е да причиниш това на един зрящ. -Озърнах се през рамо, проверявайки за приближаващи стражи. - Никога не бих им позволила да се хранят от мен.

- Може да нямаш избор. - Той откачи един фенер от портата. - Твоят наставник явно е големец. Казваш, че почти не си го виждала?

- Все излиза нанякъде.

- Защо?

- Нямам представа.

Джулиан ме изгледа продължително. Едва сега ми направи впечатление, че има пълно зрение, подобно на Лис. Полузрящите хора можеха да включват и изключват духовния си взор по желание, но Джулиан бе принуден да вижда тънките нишки от енергия през цялото време.

- Мисля все пак да поизляза - рече накрая. - Не съм ял от вчера сутринта. Или вечерта. Все едно.

- Ще получиш ли разрешение?

- Поне ще го поискам.

Гледах след него, докато сянката му не се изгуби в резиденцията. Хрумна ми, че може никога повече да не излезе.

Чаках го на края на Птичарника. Вече почти бях на път да се откажа, когато в оградата се отвори малка порта и се мярна бяла туника. Махнах с ръка и Джулиан приближи, закрил лицето си с длан.

- Какво се случи?

Неизбежното - отвърна задавено той. - Тя ми каза, че га да ям, щом искам, но няма да усетя мириса на храната, и го вкуса й.

После отмести дланта си и аз прехапах устни. По брадичката му се стичаше гъста, тъмна кръв. Под очите му набъбваха Синини, а носът му бе червен и подут, целият покрит с разкъсани капиляри.

Да имахме малко лед - задърпах го към шперплатовите стени. - Ела, развлекателите сигурно ще успеят да ти помогнат.

- Добре съм - измърмори той. - Не мисля, че е счупен. Трябва да поговорим.

- Ще говорим, докато се храним.

Запроправяхме си път из кривите улички, а аз се озъртах ш каквото и да е оръжие, дори съвсем примитивно - голям пирон, остър къс стъкло или ламарина. Нищо не се мяркаше пред погледа ми. Ако развлекателите действително бяха невъоръжени, значи не разполагаха с никакъв начин да се защитят, ако Емитите нахлуеха в града. Рефаимите и червеноризците бяха единствената им закрила.

Щом влязохме в закусвалнята, накарах Джулиан да изяде купа чорба и малко сухар, а после пуснах останалата си нума в шепата на някакъв гадател в замяна на опаковка парацетамол. Той не ми каза откъде и как се е сдобил с него, просто сграбчи иглите и се изгуби в тълпата. Вероятно беше истински акултомант.

Двамата с Джулиан се дръпнахме в по-тъмен ъгъл и аз му подадох хапчетата.

- Вземи от тези - рекох. - Само гледай да не те видят.

Той не отвърна нищо, само извади две таблетки и ги преглътна.

В една празна барака бях намерила сравнително чиста кърпа и сега с помощта на малко вода поизчистих лицето му от засъхващата кръв.

- Е - рече накрая дрезгаво той, - успя ли да научиш нещо за Емитите?

- Нищо, с което да се похваля.

- Аз пък дочух едно-друго за тукашните порядки в случай, че се интересуваш.

- Разбира се, че се интересувам.

- Белите туники преминават основно обучение в рамките на няколко дни. Най-вече бой с духове, призоваване на свити, ей такива неща. После идва времето на първия тест, при който трябва да удостовериш своята дарба.

- Да я удостовериш?

- Да докажеш, че е полезна. Гадателите трябва да направят предсказание. Медиумите - да влязат във връзка с отвъдното. Схващаш картинката.

- А кое се брои за полезно?

- Явно нещо, доказващо лоялността ти. Говорих с портиера на „Тринити“ по този повод. Той не беше много словоохотлив, но каза, че вследствие на предсказанието му още някой бил доведен на Шеол I. Очаква се по един или друг начин да им угодиш дори ако така поставиш другиго в опасност.

- А вторият тест? - попитах със свито гърло.

- Свързан е с Емитите. По всичко изглежда, че оцелееш ли след него, ставаш червеноризец.

Погледът ми се плъзна из помещението. Сред развлекателите имаше една или две жълти туники.

- Ето - рече приглушено Джулиан. - Онази там, в ъгъла. Виж й пръстите.

Жената, която сочеше, сърбаше от чорбата си, разговаряйки с мършав мъж. На мястото на три от пръстите й имаше къси чуканчета. Когато се огледах по-внимателно, видях и други наранявания: липсваща ръка, следи от ухапвания, белези по телата като от остри, закривени нокти.

- Май наистина си падат по човешка плът - казах, припомняйки си думите на Лис.

- Така изглежда. - Джулиан побутна купичката си към мен. — Искаш ли да я довършиш?

- Не, благодаря.

Известно време седяхме мълчаливо. Не гледах вече към зората, но не можех да спра да мисля за ужасните страдания, който бяха изживели. Бяха ги оглозгали като пилешки кокали, сетне изхвърлили навън на боклука. Те постоянно бяха изложепи на риск в тези жалки, незащитени съборетини.

Нe желаех Рефаимите да узнаят каква съм. Но за да премина първия тест, трябваше да им покажа.

Исках ли изобщо да преминавам тези тестове? Прокарах мислено пръсти през косата си. Трябваше да изчакам Лорда ди се върне, за да узная какво очаква от мен. Съдбата ми до голяма степен бе в неговите ръце.

След няколко минути на входа се появи позната физиономия: Карл. Разговорите стихнаха, развлекателите сведоха погледи и му сториха път. Надзърнах над главите им и видях кое ги бе накарало да го сторят: розовата му туника. Какво ли търсеше в Птичарника?

- Тилда ми каза, че е минал първия си тест - прошепнах на Джулиан. - Какво според теб е трябвало да направи? Просто да натопи клетата Айви?

- Той е гадател. Вероятно е открил умрялата си леля според това накъде летят птиците.

- Това са по-скоро авгурите. Но нали и ти самият си гадател?

- Всъщност никога не съм казвал подобно нещо. - Той едва доловимо се усмихна. - Ти не си единствената с подвеждаща аура.

Думите му ми дадоха нова храна за размисъл. Гадателите се считаха ако не за най-низшата класа зрящи, то поне за най-разпространената. Нищо чудно да го бях засегнала. А може би не бях чак толкова добра в разпознаването на аурите, колкото твърдеше Джаксън.

Джаксън. Какво ли правеше той? Дали се тревожеше за мен? Разбира се, че се тревожеше - нали бях негово протеже, неговата сънебродница. Но как щеше да ме открие? Може би, ако Дани или Ник успееха да измислят нещо... Те имаха положение в Сцион, а все някъде трябваше да се пазят списъци на затворниците, прибрани от Архонтството.

- Виж, мъчат се да го подкупят. - Джулиан посочи с очи двама развлекатели, които бърбореха нещо на Карл и му предлагаха нума. - Сигурно мислят, че се е сдобил с влияние пред Рефаимите.

Наистина изглеждаше така. Карл махна нетърпеливо с ръка и те се отдръпнаха.

- Джулиан - обадих се аз. - По колко хапчета на ден ти дават?

- По едно.

- Какво представлява?

- Червено и кръгло. Мисля, че е желязо. - Той гребна от чорбата си. - Защо, на теб по колко ти дават?

Естествено. Сцион произвеждаше и инжекции за мъжка контрацепция, но нямаше смисъл да се стерилизират и двата пола. В този миг Карл ме спаси от необходимостта да отговоря на въпроса.

- Погледнах аз в кристалната топка - тъкмо обясняваше той на една бяла туника, съзерцаван от неколцина харлита - и реших да отгатна нейните желания. Както се оказа, тя много искаше да намери някой си Бял заклинател и още щом зърнах лицето му, веднага разбрах къде се намира. Изглежда е босът на Секция 1-4.

По гърба ми премина мъртвешка студенина. Това беше Джаксън.

- Пейдж? - обади се Джулиан.

- Добре съм. Изчакай една секунда.

Преди да си дам сметка какво правя, вече бях скочила от мястото си и крачех към Карл. Очите му щяха да изскочат, когато го сграбчих за яката на туниката и го притиснах в един ъгъл.

- Казвай, какво си видял?

Гласът ми излезе като съскане. Той ме гледаше така, сякаш ми бе поникнала втора глава.

-Моля?

-Какво си й казал за Белия заклинател, Карл?

-Името ми е ХХ-59-1.

-Не ме е грижа. Какво точно видя?

-Не виждам какво ти влиза в работата - огледа той бялата ми туника. - Явно не напредваш толкова бързо, колкото всички очакваха. Да не си разочаровала с нещо своя специален Наставник?

Сведох лице на два пръста от неговото. От тази близост още повече приличаше на плъх.

- Не си играя игрички, Карл - процедих тихо. - И не обичам предателите. Кажи ми какво си видял.

Най-близките фенери примигнаха. Никой от развлекателите не обърна внимание - те вече бяха увлечени в други неща, но Карл го забеляза и в очите му проблесна страх.

- Не съм видял точно къде се намира - призна той, - но видях слънчев часовник.

- В кристалното кълбо?

-Да.

- И за какво й е притрябвал този Заклинател? - пръстите ми се стегнаха върху яката му.

- Не знам. Просто направих каквото ми казаха. - Той се откъсна от мен. - Защо ме разпитваш за всичко това?

Кръвта забуча в ушите ми.

- Без особена причина. - Пригладих измачканата му туника. - Съжалявам. Предполагам, че просто съм притеснена от тестовете.

Това го поласка и тонът му начаса омекна.

- Разбираемо е. Сигурен съм, че и ти скоро ще получиш новата си туника.

- А какво става по-нататък?

- След розовата ли? Влизаме в батальона, разбира се! Нямам търпение да се докопам до онези гадни зумерски копелета. За нула време ще стана червеноризец.

Да, Карл вече бе попаднал под тяхната магия. Сам се дърпаше към бойното поле - да воюва, да убива. Насилих се да се усмихна и го оставих.

Той имаше основание да се гордее - беше се показал като добър провидец. Използвайки Нашира, бе успял да види един силно вълнуващ я предмет върху сияйната повърхност на своето кълбо. Това бе дарбата на гадателите, както и на някои авгури. Те умееха да напасват своите способности към желанията на кверента, за да прочетат бъдещето му. Гледачите на карти и хиромантите го правеха постоянно. И независимо от мнението на Джаксън, това често пъти носеше полза. Етерът бе като „ сционския интернет - мрежа от сънорами, всяка съдържаща информация, до която можеше да се стигне с едно натискане на бутона. А кверентът предоставяше търсачката - начина, по който да се погледне през очите на бродещите духове.

В лицето на Нашира Карл бе открил идеалния кверент. Тя му бе помогнала да види не само Джаксън, но и ориентир за неговото местоположение. Един от шестте слънчеви часовника на колоната.

Трябваше да намеря начин да го предупредя, и то скоро. Не знаех какво искаха от него, но нямаше да ги оставя да го доведат тук.

Излязох навън. Джулиан ме последва и ме улови за ръкава.

- Пейдж? Какво ти каза той?

- Нищо.

- Изглеждаш пребледняла.

- Добре съм. - В този момент видях парчето сухар в ръката му и си спомних за Себ. - Ще ядеш ли това?

- Не. Искаш ли го?

- Не за мен. За Себ.

- Къде си го открила?

- В Къщата на незрящите.

- А, ясно. Значи в Лондон заключват зрящите, а тук - незрящите.

- Не се бъркай в държавните дела. - Аз пъхнах сухара в джоба си. - Да се видим пак утре по здрач?

Добре, по здрач. - Той замълча за миг. - Стига да успея се измъкна.

Когато стигнах Къщата на незрящите, вътре цареше мрак. Дори лампите на двора бяха угасени. Вече бях твърде благоразумна, за да се опитвам да се промъкна покрай Графиас; вместо това просто се изкатерих по водосточната тръба.

- Себ?

Отговор не последва. В стаята бе тъмно и отвътре ме лъхна студ и влага. Улових се за решетките на прозореца и стъпих върху перваза.

- Себ - подвикнах отново. - Вътре ли си?

Но там нямаше никого. Дори незрящите имаха сънорами, макар и безцветни. А тук липсваха каквито и да било емоционални нюанси или духовно присъствие. Себ сякаш се бе изпарил.

Може би го бяха отвели на работа в някоя резиденция и скоро щеше да се върне.

Или може би това беше капан.

Измъкнах сухара от ръкава си, мушнах го между решетките и заслизах надолу по улука. Едва когато стъпих на твърда земя, се почувствах в безопасност.

Но чувството не трая дълго. Щом обърнах лице към улицата, ръката ми бе сграбчена като в клещи, а две изгарящи, неподвижни очи се вторачиха в моите.

7.Стръвта

Той стоеше напълно неподвижно. Носеше черна туника с висока яка, избродирана със злато. Дългите ръкави закриваха раната, която бях превързала предния ден.

Безизразният му поглед бе сведен надолу към мен. Облизах устни, мъчейки се да измисля оправдание.

- Тъй значи - промълви, придърпвайки ме по-близо. -Бинтоваш рани и храниш незрящи роби. Колко странно.

Отвращението ме накара да издърпам ръката си. Той ми позволи да го сторя. Можех да се бия с него, ако не бях така притисната в ъгъла, но тогава видях другите. Четири Рефаими, двама мъже и две жени. Всички с типичните непроницаеми сънорами. Когато заех отбранителна поза, те само се засмяха.

- Не ставай глупава, 40. Искаме просто да поговорим с теб.

- Говорете тогава - отвърнах. Сама не можах да позная гласа си.

Лордът не снемаше поглед от лицето ми. В светлината на близкия газов фенер ирисите му преливаха в нова окраска. Той не се бе засмял заедно с останалите.

Бях като животно, обкръжено от глутница. Всеки опит да се измъкна щеше да е не само глупав, но и самоубийствен.

- Ще дойда с вас - рекох.

Лордът кимна.

- Теребел - обърна се към стоящата до него. - Иди при кръвния суверен и й предай, че ХХ-59-40 вече е заловена.

Заловена? Погледнах Рефаимката, на която говореше. Това трябва да беше Теребел Шератан, наставничката на Тилда и Карл. Тя ме изгледа с неподвижните си жълти очи. Косата й бе тъмна, лъскава и обрамчваше лицето й като качулка.

- Да, милорд - отвърна тя и пое преди останалата група. Аз стоях с поглед, забит във върховете на обувките си.

- Хайде - подкани ме Лордът. - Кръвният суверен ни очаква.

Поехме към центъра на града. Стражите отстъпваха при

приближаването ни, спазвайки почетно разстояние от кръвния консорт. Очите му наистина бяха добили различен оттенък, наситено оранжев. Той ме улови, че го гледам.

- Ако имаш някакъв въпрос, можеш да го зададеш.

- Къде отиваме?

- Да проведем първия ти тест. Нещо друго?

- Какво те ухапа?

Известно време той продължи да крачи, без да се обръща, после каза само:

- Отменям разрешението ти да говориш.

Едва не изругах на глас. Проклетото копеле. Бях прекарала два часа да чистя раните му. А можех да го убия. Трябваше да го убия.

Лордът познаваше града добре. Той ни преведе през няколко тесни улички, докато не стигнахме задния вход на резиденцията, където бяхме изслушали приветствената си реч. Край входа имаше месингова табела с надпис: РЕЗИДЕНЦИЯ НА СЮЗЕРЕНА. Щом ни видяха, стражите му се поклониха, притискайки юмруци към гърдите си. Лордът дори не ги удостои с поглед. Портите се затвориха зад гърба ни; резетата щракнаха със звън, от който мускулите ми се стегнаха като въжета. Очите ми зашариха по стените, нишите и первазите, търсейки опора за ръцете и краката. Основите на сградите бяха гъсто обвити от растения - уханни орлови нокти, бръшлян и глициния, но те стигаха само на метър-два над земята. Прозорците бяха високо над тях. Вървяхме по чакълеста пътека, покрай овална морава. В средата й стърчеше самотен фенер, хвърлящ отблясъци през червените си стъкла.

В края на пътеката имаше врата. Лордът не ме погледна, но спря за миг пред нея.

- Не споменавай нищо за раните - промълви едва чуто -или ще имаш повод да съжаляваш, задето си ми спасила живота.

После даде знак на придружителите си. Двама от Рефаимите останаха да пазят край вратата, а третият, къдрокос мъж с пронизващ взор, мина от другата ми страна. Така, съпровождана от Лорда и него, пристъпих в хладната вътрешност на сградата.

Стаята, в която ме въведоха, бе тясна и богато украсена. Прозорците с цветни витражи върху каменната стена отляво сякаш пиеха от сиянието на луната, пръскайки наоколо топли петна. Различих поне пет мемориални плочи, но нямах време да прочета имената по тях - бях отведена към дъното, където изпод сводеста арка се лееше светлина. Лордът се изкачи заедно с мен по три мраморни стъпала и падна на коляно, свеждайки глава. Другият Рефаим ме стрелна с очи и аз побързах да сторя същото.

- Арктур.

Една облечена в ръкавица ръка повдигна брадичката му. Рискувах да хвърля бегъл поглед. Беше Нашира, този път облечена в черна рокля, която я покриваше от глава до пети, лееща се като вода под светлината на свещите. Притисна устни до челото на Лорда, а той постави длан върху корема й.

- Виждам, че си довел нашето малко чудо - обърна се тя към мен. - Добър вечер, ХХ-40.

Огледа ме продължително и аз изпитах усещането, че се опитва да чете аурата ми, затова издигнах някои предпазни бариери. Лордът не помръдваше и не можех да видя лицето му.

Наоколо се строи редица от Рефаими, всичките с качулки и наметала. Аурите им изпълниха целия параклис, притискайки моята. Бях единственото човешко същество наоколо.

- Предполагам знаеш защо си тук - каза Нашира. Стиснах зъби и не отвърнах нищо. Знаех, че съм загазила, задето отнесох храна на Себ, но можеше да съм загазила и заради куп други неща. Бях превързала раната на Лорда, разпитвах наоколо, притиснах Карл да ми разкаже за видението си...

Нищо чудно вече да знаеха каква съм.

- Намерихме я пред Къщата на незрящите - обяви стражът. Приличаше си с Плейона като две капки вода, дори по формата на очите. - Промъкваше се в тъмното, душейки като плъх.

- Благодаря ти, Алсафи. - Нашира пристъпи към мен, но не ме покани да се изправя. Разбирам, че си носила храна на един от нашите незрящи слуги, 40. Има ли някаква особена причина за това?

- Единствено тази, че го морите от глад и го биете като животно. На него му трябва лекарска помощ.

Гласът ми отекна в тъмното помещение. Рефаимите останаха смълчани под своите качулки.

- Съжалявам, че се чувстваш така - рече Нашира, - но според нашите понятия, а те са определящи по тези места, човешкото и животинското съществуване се намират на едно и също ниво. Ние не осигуряваме лекари за животни.

Усетих как пребледнявам от гняв, но преглътнах следващите си думи. Щях само да докарам гибелта на Себ.

Тя замлъкна за секунда. Лордът се изправи и аз последвах примера му.

- Може би си спомняш от приветствената ми реч, 40, че имаме навика да тестваме онези, които сме събрали по време на Сезоните на костите. Задачата на червеноризците е да търсят хора с аура, но невинаги е лесно да се определи какви способности се крият зад нея. Ще призная, че в миналото сме допускали и грешки. Наглед обещаващи случаи не са се оказвали нищо повече от обикновени гледачи на карти. Не се съмнявам, че ти ще бъдеш много по-забавна от тях. Дано не съм се излъгала. - Тя ме помами с пръст. - Хайде, покажи ни своите таланти.

Лордът и Алсафи отстъпиха встрани. Нашира и аз останахме лице в лице.

Мускулите ми се изопнаха. Нима очакваше да се бия с нея? Неминуемо щях да загубя. Тя и ангелите й щяха да разбият сънорамата ми на парчета. Усещах ги как кръжат около нея, готови да защитават повелителката си.

Но после си спомних какво ми бе казала Лис - че Нашира ще ме унищожи, ако разкрие, че съм бродница. Може би притежавах нещо, което тя нямаше сила да възпре, някакво преимущество, което да използвам срещу нея.

Спомних си случката във влака. Ако нямаше в свитата си сънебродник или оракул, тя не можеше да влияе на етера. А аз самата можех да освободя духа си в нейното съзнание, стига по някакъв начин да не го бе направила непроницаемо.

Можех да я убия.

Но този план се срина с появата на Алсафи. Той се завърна, носейки на ръце крехка фигура с черна торба на главата. Поставиха пленника върху един стол и го приковаха за него с белезници. Устните ми пребледняха. Дали не беше някой от нашите? Бяха ли стигнали вече до Севън Дайълс, до бандата?

Но не долавях никаква аура. Това беше незрящ. Сетих се за баща си и за миг ми призля. Но фигурата бе твърде дребна и немощна.

- Вярвам, че двамата се познавате - каза Нашира.

Дръпнаха черната торба. Кръвта ми се смрази.

Себ. Бяха довели него. Очите му бяха като малки цепки сред моравите отоци. Косата му висеше на сплъстени кичури върху челото, а устните му бяха напукани и кървящи. Цялото му лице бе покрито със спечена кръв. Бях виждала жертви на побои и преди - пострадали от Хектор, които допълзяваха в Севън Дайълс, за да получат помощ от Ник, но никога в такова състояние, нито пък толкова млади.

Стражът го зашлеви отново по подутата буза. Себ бе почти в безсъзнание, но успя да вдигне поглед към мен.

- Пейдж.

Пресекливият му глас накара кръвта да кипне в жилите ми. Извърнах глава към Нашира.

- Какво си му направила?

- Нищо - отвърна тя. - Но ти ще му направиш.

- Моля?

- Време е да заслужиш следващата си туника, ХХ-40.

- За какво, по дяволите, говориш?

Алсафи ми нанесе такъв удар по тила, че едва не се проснах На земята. После ме улови за косата и извъртя лицето ми към своето.

- Внимавай какво говориш в присъствието на кръвния суверен. Мери си приказките или ще ти зашия устата.

- Търпение, Алсафи - вдигна ръка Нашира. - Остави я да се гневи. В крайна сметка, на влака също е била гневна.

Ушите ми звънтяха. Две лица изникнаха в паметта ми. Телата на двама мъже върху пода на вагона. Единият мъртъв, другият обезумял. Моите жертви. Моите убийства.

Това бе моето изпитание. За да спечеля своя нов статус, трябваше да убия един незрящ.

Да убия Себ.

Нашира трябва да бе разгадала каква съм. Отгатнала е, че духът ми умее да напуска естественото си обиталище в тялото. Че съм способна на бързи, безкръвни убийства. И сега искаше да потанцувам за нея, да види как го правя. Да прецени дали си струва да открадне този дар.

- Не - рекох.

Очите й застинаха неподвижно.

- Не? - след като не отговорих нищо, тя продължи: - Отказът не е вариант. Или ще се подчиниш, или ще трябва да се отървем от теб. Не се съмнявам, че Великият инквизитор ще се радва да поработи над дързостта ти.

- Убийте ме тогава. Защо да чакате?

Тринайсетте съдии не казаха нищо, нито пък Нашира. Тя само погледна към мен, вътре в мен. Опитваше се да разбере дали блъфирам. Алсафи не се шегуваше. Той ме сграбчи за китката и ме повлече към стола. Тъй като не спирах да ритам и да се дърпам, обви врата ми с мускулестата си ръка и изръмжа в ухото ми:

- Направи го или ще ти потроша ребрата и ще те удавя в собствената ти кръв. - После ме разтърси толкова силно, че зрението ми се замъгли. - Убий момчето. Веднага.

- Не - повторих.

- Подчини се.

-Не.

Алсафи ме стисна по-силно. Вкопчих нокти в ръкава му. Пръстите ми се плъзнаха покрай хълбока му и напипаха нещо на кръста - нож. Не боен, а по-скоро за разрязване на писма, но щеше да свърши работа. Едно ръгване бе достатъчно, за да го накара да ме пусне. Блъснах се, залитайки, в една пейка, без да изпускам оръжието от ръката си.

- Не ме доближавай - предупредих го.

Нашира се засмя. Останалите я последваха като ехо. В крайна сметка, за тях аз бях просто нова порода смешник - крехко човешко същество с глава, пълна с горещ въздух и конфети.

Но Лордът не се засмя. Взорът му бе прикован в лицето ми. Обърнах острието на ножа към него.

Нашира пристъпи по-близо.

- Впечатляващо изпълнение - отбеляза. - Харесваш ми, ХХ-40. Имаш боен дух.

Ръката ми потрепери.

Алсафи погледна порязаното си място. От кожата се процеждаше фосфоресцираща течност. С нея бе покрито и цялото острие на ножа.

Себ плачеше. Стиснах по-здраво дръжката, но дланите ми лепнеха от пот. Не можех да се опълча срещу всички тези Рефаими само с подобна играчка. Освен това почти не умеех да си служа с хладно оръжие, камо ли да го хвърлям с достатъчна точност.

Като изключим петте ангела около Нашира, нямаше други духове, които да призова за свита. А трябваше някак да се доближа до Себ, за да го освободя. След което да измисля начин да измъкна и двама ни живи оттук.

- Арктур, Алудра, обезоръжете я - заповяда Нашира. -Без духове.

- С удоволствие - смъкна качулката си една от Рефаимките.

Измерих я с очи. Това бе наставничката на Джулиан. Лукаво същество, с гладка руса коса и котешко изражение. Лордът застана зад нея. Съсредоточих се върху аурите им.

Алудра бе същинска варварка. Може да изглеждаше цивилизована, но усещах, че лигите й почти ще потекат в предвкусване на боя. Тя се възбуждаше от слабостта на Себ и копнеете за моята аура. Бе настървена за нея като хищник за кръв. Лордът бе по-хладен и мрачен, намеренията му бяха прикрити - но това само го правеше още по-опасен. Ако не можех да прочета аурата му, нямаше как да предскажа какво ще направи.

Хрумна ми внезапна мисъл. Неговата кръв ме бе накарала да се почувствам по-близо до етера. Дали нямаше да се получи и сега? Доближих острието до носа и вдишах. Металическият мирис подейства на сетивата ми като адреналин. Етерът ме обви като студена вода, потопи ме под себе си. С рязко движение на китката запратих ножа към лицето на Алудра, целейки се между очите. Тя едва успя да се дръпне встрани. Точността ми се бе подобрила. И то много.

Алудра грабна един тежък свещник и го завъртя насреща ми.

- Хайде, малката. Ела да потанцуваме.

Отстъпих назад. Със счупен череп нямаше да бъда от полза нито за Себ, нито за себе си.

Тя атакува, обладана от мисълта да ме унищожи, да се нахрани с останките ми. И без изострените ми сетива навярно щеше да успее. Претърколих се по пода, за да я избегна, и вместо да се стовари върху мен, свещникът помете главата на една статуя. Начаса се изправих на крака, прескочих олтара и се понесох към дъното на параклиса, покрай редовете от скамейки и Рефаимите в техните качулки.

Алудра се докопа отново до оръжието си и го запрати подир мен. Чух свистенето му във въздуха и гласа на Себ, който изкрещя името ми.

Насочвах се към отворените врати, но пътят ми за бягство бе пресечен. Един страж ги захлопна изотвън, заключвайки ме в помещението с моята публика. Не успях да спра устрема си и връхлетях право върху тежките дъбови крила. Сблъсъкът изкара въздуха от дробовете ми. Изгубих равновесие и главата ми се удари в хладния мраморен под. Част от секундата по-късно свещникът се стовари върху вратата. Едва успях да се отместя встрани, преди той да падне на пода със звук, който проехтя под сводовете като камбанен звън.

В тила ми пулсираше тъпа болка, но нямах време за почивка. Алудра връхлетя отгоре ми, сграбчи ме за гърлото с облечените си в кожени ръкавици пръсти и взе да стиска. Започнах да се давя.

Погледът ми се замъгли, наливайки се с кръв. Тя отнемаше аурата ми, моята аура. Очите й светеха ярко, като тлеещи въглени.

- Алудра, спри.

Тя сякаш не чуваше. Усетих вкус на метал.

Ножът се въргаляше наблизо. Протегнах ръка към него, но тя ме изпревари с думите:

- Сега е мой ред.

Имах само един шанс да оживея. Докато Алудра притискаше острието в бузата ми, тласнах духа си в етера.

Под тази форма вече виждах през нови очи, в нова плоскост. Тук аз бях зряща. Етерът ме заобикаляше като смълчана празнота, осеяна със сфери подобно на звезди, като всяка сфера бе нечия сънорама. Алудра бе физически най-близо до мен, следователно и нейната „сфера“ нямаше да е далеч. При нормални обстоятелства щеше да е самоубийствено да се помъча да вляза в съзнанието й - то бе твърде старо и силно, - но в момента стръвта за аура бе отслабила защитите й. Сега или никога. И аз го направих.

Тя се оказа неподготвена, а аз бях бърза. Достигнах плутонната й област още преди да е разбрала какво се случва. Щом това стана, бях изхвърлена навън със скоростта на куршум. Озовах се обратно в тялото си, вперила поглед в тавана па параклиса. Алудра се поклащаше на колене, притискайки слепоочията си с длани.

- Махнете я оттук, махнете я оттук - пищеше пронизително. - Тя броди!

Изправих се на крака, поемайки въздух на пресекулки, само за да се озова лице в лице с Лорда, който ме сграбчи за раменете. Пръстите му се впиха в плътта ми - не за да ме нарани, а просто за да ме удържи, - но духът ми бе като натегна-та пружина, реагираща на опасността. Против собствената си поля опитах същата атака.

Този път обаче дори не успях да достигна етера. Лордът го стори преди мен. Той изсмука енергията ми, изцеди ме от моята аура. Можех само да наблюдавам безучастно как се приближавам към него, привличана като мушица от фенер.

После той спря. Сякаш някаква жица помежду ни се прекъсна. А очите му бяха яркочервени, като кръв.

Вторачих се в тях. Той отстъпи назад и погледна Нашира. Възцари се тишина. После забулените в качулките си Рефаими започнаха да ръкопляскат. Седнах на пода, озъртайки се замаяно.

Нашира коленичи до мен и постави облечената си в ръкавица ръка върху главата ми.

- Прекрасно. Моята малка сънебродница.

Усетих вкуса на кръв. Тя знаеше.

После се изправи и се насочи към Себ. Той наблюдаваше приближаването и с толкова ужас, колкото позволяваха травмите му. Тя заобиколи стола и мина зад него.

- Благодарим за услугите. Оценяваме помощта ти. - Тя постави ръце от двете страни на главата му. - Сбогом.

- Не, недейте, моля ви! Не искам да умирам. Пейдж...!

Нашира направи рязко движение. Очите му се разшириха,

а от гърлото му излезе кратко гъргорене.

Тя го бе убила.

- He! - Викът сам се изтръгна от устните ми. Не можех да проумея ставащото, да откъсна очи от нея. - Ти... ти току-що го...

- Твърде късно. - Нашира пусна главата му и тя клюмна настрани. - Можеше да го направиш ти, 40. Безболезнено. Ако само ме бе послушала.

Усмивката й бе това, което преля чашата. Тя се усмихваше. Хвърлих се към нея, обезумяла от ярост. Лордът и Алсафи ме сграбчиха под мишниците, теглейки ме назад. Аз ритах, борех се и се мятах, докато косата ми прогизна от пот.

- Ах, ти, кучка - пищях. - Отвратителна, зла кучка! Та той дори не беше зрящ!

- Вярно. Не беше. - Нашира приближи иззад стола. - Но от незрящите духове стават най-добрите слуги, не мислиш ли?

Алсафи бе на път да извади рамото ми от ставата. Впих пръсти в ръката на Лорда - ранената, същата, която бях превързала. Усетих как потръпна, но не ме беше грижа.

- Ще ви убия - казах, обръщайки се към всички тях. Едва си поемах дъх, но го казах. - Ще ви убия, кълна се, че ще ви убия.

- Няма нужда от твоите клетви, 40. Ние сами ще те закълнем.

Алсафи ме просна на пода. Черепът ми изтрещя в твърдия

под. Пред очите ми заиграха светлини. Опитах да помръдна, но бях прикована към земята от нечие коляно. Ноктите ми задраскаха по мрамора. Последва заслепяваща болка, най-силната, която бях изпитвала в живота си. Гореща като разтопено олово. Замириса на изгоряла плът. Неволно изпищях.

- Заклеваме те във вечна вярност към Рефаимите. - Нашира не откъсваше очи от моите. - Заклеваме те с клеймото на огъня. ХХ-59-40, ти ще си обвързана с Лорд Месартим завинаги. До сетния си дъх ще се отречеш от истинското си име. Твоят живот ни принадлежи.

Огънят проникна дълбоко в кожата ми. Не можех да мисля за нищо друго освен за болката. Това бе краят. Бяха убили Себ, сега убиваха и мен. На мъждивата светлина видях проблясък на игла.

8. ЗА МОЕТО ИМЕ

В кръвта ми имаше прекалено много флукс.

Движех се в кръгове из своята сънорама. Наркотикът я беше деформирал, бе накарал цветовете и формите да се разкъсат.

Чувах блъскането на сърцето си, въздухът изгаряше гърлото ми, вътрешността на носа ми.

Те ме убиват. Мислех си това, докато се борех срещу собственото си съзнание, наблюдавах го как рухва като овъглен къс дърво в камина. Всичко бе загубено. Нашира знаеше каква съм. Затова ме бе отровила и сега умирах. Мъките нямаше да траят дълго, все пак сънорамата не може да съхрани формата си в мъртво тяло. После мислите ми се разплетоха и се изгубиха напълно и аз останах да бродя из тъмните кътчета на съзнанието си.

И тогава я открих. Моята слънчева зона, мястото, където обитаваше красотата. Безопасността. Топлината. Завтекох се към нея, но краката ми затъваха като в мокър пясък. Тъмните облаци се лепяха по мен, теглеха ме назад към сянката и мрака. Борех се срещу флукса, гърчех се да се изтръгна от хватката му, да се търкулна като семенце към слънцето, към цветните поля.

Всеки на света има своята сънорама, своя прекрасен вътрешен мираж. Насън дори незрящите могат да видят слънчевата си зона, макар и не съвсем ясно. А зрящите могат съзнателно да влизат в нея, да живеят там, докато не умрат от глад. Моята слънчева зона бе поле от алени цветя, поле, което се вълнуваше и менеше в зависимост от настроението ми. Понякога мярках проблясъци от външния свят, усещах как се въргалям по земята, повръщайки и малкото, останало в стомаха ми. Но като цяло съзнанието ми бе спокойно, седях и наблюдавах как флуксът сее опустошение наоколо. Накрая легнах сред цветята и зачаках настъпването на края.

Бях обратно в стаята в „Магдалена“. От грамофона се лееше поредната от любимите жаловити мелодии на Джаксън, „Виждал ли си сън да броди?“17. Бях легнала по корем на дивана, гола от кръста нагоре. Косата ми бе завързана на кок.

Вдигнах ръка към лицето си. Кожа. Студена, лепкава кожа. Бях жива. Вярно, разкъсвана от болка, но жива. Не бяха ме убили.

Натъртванията не ми позволяваха да лежа спокойно. Опитах да седна, но главата ми тегнеше и не успях да се повдигна на повече от педя. Дясната ми плешка гореше от непоносимо парене. Тъпо пулсиране в слабините ми казваше къде са ме инжектирали - но този път пораженията бяха по-дълбоки. Флуксът бе един от малкото наркотици, действащи по-добре в артерия, отколкото във вена. Бедрото ми бе горещо и подуто. Гърдите ми свистяха. Бях в треска. Който и Рефаим да ми бе сторил това, бе не само много непохватен, но и много жесток. Имах смътен спомен от ухилената физиономия на Сухаил, преди да изпадна в несвяст.

Може би все пак се бяха опитали да ме убият. Може би дори в момента умирах.

Обърнах глава настрани. В камината гореше огън. И в стаята имаше някой: моят наставник.

Той седеше в креслото си, съзерцавайки пламъците, пърлих му поглед, пълен с омраза. Сякаш още усещах ръцете му върху себе си - как ме държат, възпират ме да спася Себ. Дали изпитваше някаква вина за това безсмислено убийство? Беше ли го грижа за безпомощните роби в Къщата на незрящите? Дори отношенията му с Нашира изглеждаха някак механични. Какво изобщо вълнуваше това създание?

Вероятно бе усетил, че го наблюдавам, защото се изправи. Частинах уплашено. Твърде много части от тялото ме боляха. Лордът коленичи край дивана. Когато протегна ръка към мен, се отдръпнах. Той докосна бузата ми с опакото на пръстите си. Очите му бяха възвърнали неутралния си златист цвят.

- Духът му... - успях да изрека едва. Гърлото ме болеше, сякаш бе пълно с пясък. Всяка дума бе същинска агония. -Отиде ли си?

-Не.

Впрегнах и последните си остатъци сила, за да прикрия болката си. Щом никой не бе изрекъл тренодията, значи духът на Себ щеше да остане да витае. Все още сам, уплашен, и най-лошото, все още затворник.

- Защо ме оставихте жива? - изрекох задавено. - Защо просто не приключихте с всичко?

Лордът не обърна внимание на въпроса. След като огледа рамото ми, взе от нощната масичка кристална чаша, пълна догоре с кафеникава течност. Повдигна главата ми с една ръка, а с другата поднесе чашата към устните ми. Извърнах се настрани, а той тихо изръмжа:

- Това ще облекчи възпалението на крака ти. Пий.

Стиснах упорито устни и Лордът отдръпна чашата.

- Не искаш ли да оздравееш?

В отговор само го изгледах.

Вероятно бе чиста случайност, че съм оцеляла. Нямаха никаква причина да ме държат жива.

- Ти беше жигосана - каза той. - Трябва да ми позволиш да се грижа за раната ти няколко дни, иначе ще се инфектира.

Извърнах глава да видя рамото си, прикривайки гърдите си с чаршафа.

- Жигосана... с какво? - Пръстите ми трепереха, докато опипвах изопнатата, изгоряла кожа. ХХ-59-40. О, не! - Ах ти, копеле, извратено копеле! Ще те убия, само почакай... Ще те убия, докато спиш...

Накрая млъкнах, останала без дъх. Гърлото ме болеше прекалено много. Лордът хвърли поглед към лицето ми, сякаш се опитваше да разчете чужд език. Защо ме гледаше така?

Той не беше глупав. Та те ме бяха жигосали като животно, дори като по-низша от животно - като обикновен номер.

Тишината се нарушаваше само от конвулсивните ми хриптящи вдишвания. Лордът постави облечената си в ръкавица ръка върху коляното ми.

- Не ме докосвай - дръпнах крака си, от което мълния от болка ме стрелна чак до върховете на пръстите.

- С времето изгореното ще престане да боли - каза той. -Но бедрената ти артерия е друг въпрос.

Ръката му се плъзна по-нагоре, отдръпвайки завивката. Щом видях оголеното си бедро, за малко не изпищях. Подуто далеч отвъд обичайните си размери, то бе покрито с морави петна, стигащи чак до коляното. Мястото около слабините бе болезнено и почерняло. Лордът едва доловимо докосна кожата ми с пръст. Изскърцах със зъби.

- Това увреждане няма да мине от само себе си. Никоя рана, причинена от флукса, не заздравява, освен ако не се приложи втори, по-силен антидот.

Мислех си, че ще умра, ако натисне малко по-силно.

- Върви в ада - процедих.

- Няма ад. Има само етер.

Стиснах устни, треперейки от усилието да не заридая. Лордът махна ръката си от крака ми и се отдалечи.

Нямах представа колко време съм лежала там, мятайки се в полусъзнание. Единственото, за което можех да мисля, бе,

с сигурно му доставя огромно удоволствие да ме поставя на мястото ми, да ме гледа как страдам и се гърча, докато той има пълната власт над мен, държейки ключа към изцелението. Часовникът тракаше. Настъпи утро. Лордът просто седеше в креслото си, стъквайки огъня. Нямах представа какво очаква. Ако смяташе, че ще си променя мнението и ще му се примоля, имаше да чака още дълго. А може би му бяха наредили да ме наблюдава в случай, че реша сама да сложа край на мъките си. Не че не бих опитала. Болката бе непоносима. Кракът ми лежеше вцепенен и само от време на време потръпваше от спазми. Възпалената кожа бе лъскава и подута, като ципата на мехур, готов всеки миг да се пръсне.

Часовете се нижеха бавно, а Лордът се местеше от място на място - от креслото към прозореца, до банята, към бюрото си, после пак обратно в креслото. Сякаш мен изобщо ме нямаше. Веднъж излезе от стаята и се върна с прясно изпечен хляб, но аз не го докоснах. Исках да си мисли, че съм в гладна стачка. Исках да си върна властта над себе си, да го накарам да се чувства нищожен, както се чувствах аз.

Болката в бедрото отказваше да отслабне, дори се влошаваше. Поставях длан върху почернялата кожа и я притисках, все по-силно и по-силно, докато от очите ми избиваха сълзи. Надявах се да изгубя съзнание и да си спечеля поне няколко часа покой, но от това единствено ми се догади. Лордът ме наблюдаваше, докато повръщах, давейки се, горчива жлъч в едно легенче. Погледът му бе празен. Чакаше ме да падна духом, да се предам.

Погледнах в легенчето през замъглените си очи. Бях започнала да бълвам и кръв, на едри съсиреци. Главата ми се търкулна върху възглавницата.

Трябва да съм изпаднала в несвяст. Когато дойдох на себе си, вече се здрачаваше. Джулиан сигурно се чудеше къде се губя, ако бе успял да напусне резиденцията си. Мозъкът ми можеше отново да се фокусира върху подобни неща, тъй като болката, по необяснима причина, бе изчезнала.

Както и усещането за подуто в крака ми.

По гърба ми полазиха студени тръпки. Опитах да раздвижа глезена си, да помръдна с пръсти, но нищо не се получи.

Лордът седеше до мен.

- Следва да отбележа - каза, - че ако инфекцията не се лекува, има голяма вероятност да загубиш крака си. Или живота си.

Понечих да го заплюя, но повръщането ме бе обезводнило. Поклатих глава. Зрението ми се замъгляваше.

- Не ставай глупачка. - Той ме улови за брадичката и завъртя лицето ми към себе си. - Имаш нужда от краката си.

Тук беше прав. Нямах особен избор. Действително се нуждаех от крака, ако исках да бягам. Затова този път, когато поднесе чашата към мен, се подчиних и отпих. Усетих гранясал вкус, като на метал и влажна пръст.

- Добре - кимна Лордът.

Пробвах да го изгледам кръвнишки, но ефектът бе отслабен от чувството на облекчение при гъделичкащото усещане, което изпитах в крака си. Поех чашата, пресуших я до дъно и избърсах устни с опакото на дланта си.

Той отметна отново завивките. Бедрото ми вече се връщаше към нормалните си размери.

- Сега сме квит - изхриптях през възпаленото си гърло. -Не си дължим нищо. Аз излекувах теб, ти излекува мен.

- Ти никога не си ме лекувала.

- Моля? - заекнах невярващо.

- Аз не съм бил ранен.

- Нима не помниш?

- Това не се е случвало.

Нито за миг не вярвах, че съм си въобразила целия инцидент. Той все още носеше дълги ръкави, затова не можех да му посоча белезите, но отлично помнех какво е станало и неговото отрицание изобщо не променяше нещата.

- Значи вероятно съм допуснала грешка - казах.

- Да. Наистина допусна грешка.

Това прозвуча като предупреждение.

В кулата прозвуча звънът на камбаната. Лордът погледна през прозореца.

- Можеш да вървиш. Не си в състояние да започнеш обучение от тази вечер, но трябва да си намериш нещо за ядене. - Той посочи урната върху камината. - Там има още нума. Вземи си колкото си трябва.

- Нямам какво да облека.

- Това е, защото ти се полага нова униформа. - Той разгърна една розова туника. - Поздравления, Пейдж. Получи повишение.

За първи път използваше истинското ми име.

9.Многообразие

А Шеол I изглеждаше по същия начин като преди, точно сякаш Себ никога не бе крачил по улиците му. Но аз изглеждах различно. Вместо в бяло, вече бях облечена в бледорозово. Котвата, избродирана върху новата ми жилетка, имаше същия противен оттенък. Бях опетнена.

Трябваше на всяка цена да се махна оттук. Това бе първа

та ми мисъл, когато пристъпих в хапещия студ навън.

Не можех да премина през още един тест. Изключено. Ако на първия бяха убили дете, какво ли щяха да сторят на втория? Колко ли кръв трябваше да се пролее, преди да стана червеноризец? Трябваше да се измъкна. Все имаше някакъв начин за бягство, дори ако трябваше да подскачам през минно поле за целта. Всичко бе за предпочитане пред този кошмар.

Докато си проправях път през Птичарника, влачейки леко десния си крак, усетих особена хладина край себе си. Всеки път, щом срещнех погледа на някой от развлекателите, изражението му се променяше. Чертите му ставаха безизразни, а лицето му се свеждаше надолу. Туниката ми служеше като предупреждение: пази се, аз съм предател, изменник. Аз съм убиец.

Всъщност не бях убиец. Нашира бе убила Себ, не аз - но те нямаше как да го знаят. Навярно презираха всеки, който не

носеше бяла туника. Навярно бе по-добре просто да прекарам първата вечер в „Магдалена“. Но тогава трябваше да остана заедно с Лорда, а не можех да търпя компанията му нито миг повече. Продължих да накуцвам през клаустрофобичните проходи, озъртайки се за Лис. Тя можеше да ми помогне да се измъкна, да ми даде някакъв съвет.

- Пейдж?

Спрях на място, запъхтяна от усилието да се движа. Лис надзърташе от стаичката си. Щом видя розовата ми туника, чертите й се изопнаха.

- Виж, Лис... - започнах аз.

- Преминала си теста? - Погледът й бе мрачен.

- Да, но...

- Кого им посочи да арестуват?

- Никого. - При вида на невярващото й изражение разбрах, че трябва да й разкажа всичко. - Опитаха се да ме накарат да убия... Себ. Незрящия. - Сведох очи надолу. - И сега той е мъртъв.

Тя трепна.

- Разбирам. Е, до скоро тогава.

- Лис - извиках. - Моля те, чуй ме. Не съм...

Тя дръпна рязко завесата пред вратата, без да ме остави да довърша. Свлякох се край стената, останала без сили. Вече не бях една от тях.

Себ. Повторих името му наум, мъчейки се да призова духа му оттам, където го бяха скрили, но етерът оставаше неподвижен. Никакво потрепване. Презимето му също не даде резултат. Момчето, което толкова разчиташе на мен, което бе така уверено, че ще го спася, оставаше чуждо и безмълвно в смъртта си.

Спуснатата завеса сякаш ме гледаше обвиняващо. Лис навярно ме мислеше за долна мръсница. Затворих очи, мъчейки се да игнорирам тъпата болка в бедрото си. Вероятно можех да намеря друг с розова туника, с когото да обменя информация -но не исках да правя това. Нямаше как да им вярвам. Повечето от тях наистина бяха убили или предали някого. Ако исках да говоря с надежден човек, трябваше първо да убедя Лис, че не съм такава, за каквато ме мисли. С усилие, от което ме обля студена пот, се изправих на крака и се упътих към закусвалнята. Не бе изключено там да попадна на Джулиан. Не че и той щеше да ми се зарадва особено, но поне можеше да ми даде някакъв шанс.

Мъждива светлинка привлече погледа ми. Под един навес гореше примус, а край него се бяха натъркаляли неколцина развлекатели, пушейки и размахвайки ръце във въздуха. Отново богородичка. Тилда бе сред тях, подпряла глава на възглавница. Бялата й туника бе мръсна и измачкана, подобно на използвана салфетка. Порових в джоба си за зелената таблетка и пазейки внимателно крака си, коленичих до нея.

- Тилда?

Тя едва отвори очи.

- Какво има?

- Донесох хапчето.

- Чакай малко, че съм в облаците. Дай ми минутка-две, става ли? Или може би пет. - Тя се претърколи по корем, подрусвайки се в беззвучен смях. - Ама яко съм се напушила. Ти истинска ли си?

Изчаках ефектът на богородичката да отмине. Тилда продължи да се киска още дълго, почервеняла до корените на косата си. Долавях необуздаността на аурата й, която трептеше и се променяше под въздействието на наркотика. Другите зрящи не показваха никакъв признак, че искат да се събуждат. Накрая, с треперещи ръце, тя потри лице и кимна.

- Добре, вече ме свали на земята. Къде е онова хапче?

Подадох й го. Тя го огледа от всички възможни ъгли, опипа

го, изследвайки повърхността му. После го разчупи на две и стри едната половина межда пръстите си. Помириса и вкуси от прашеца.

- Наставничката ти пак ли я няма? - попитах.

- Да, все се губи някъде. - Тя ми подаде остатъците от таблетката. - Това е билков екстракт. Но не мога да ти кажа от какво растение.

- Дали някой друг би го познал?

- Наблизо има една заложна къща, там се подвизава човекът, който ми продаде богородичката. Той може да е по в час от мен. Паролата е specchio. Огледало (ит.)

- Добре, ще се отбия при него. Оставям те да си пушиш на воля. - Аз се изправих.

- Благодаря. До скоро.

И тя се срина обратно върху възглавницата. Чудех се какво ли щеше да каже Сухаил, ако ги завареше така.

Отне ми доста време да намеря въпросното място. Птичарникът имаше много бараки, повечето от които се обитаваха от по двама-трима души. Те прекарваха дните си в тесните стаички, скупчени около примусите, и спяха върху влажни постели, вонящи на мухъл и урина. Ядяха каквото им попадне, а ако не им попаднеше нищо, гладуваха. Стояха заедно по две причини - първо, поради недостига на място, и второ, за да се топлят един друг в студа. Нямаше никакви хигиенни или медицински пособия освен тези, които успяваха да откраднат. Тук бе мястото, където човек идваше да умре.

Магазинчето бе скрито зад поредица от плътни завеси. Трябваше да знаеш къде да гледаш, за да го откриеш. На мен ми се удаде едва след като разпитах една харли за местонахождението му. Тя отпървом се противеше, предупреждавайки ме за лошата му слава и високите цени, но после ме упъти в правилната посока.

Отпред пазеше бъбривецът, когото бях видяла на приветствената реч. Той седеше върху една отоманка, подмятайки чифт зарове. От бялата му туника нямаше и следа; вероятно се бе провалил на теста. А и каква полза имаха Рефаимите от един бъбривец?

- Здрасти - казах аз.

- Привет. - Сладък, звънлив глас. Глас на бъбривец.

- Мога ли да видя съдържателя?

- Знаеш ли паролата?

- Specchio.

Той се изправи. Дясното му око, вероятно инфектирано, бе дебело намазано с някакъв крем. Дръпна завесите встрани и ме пусна да мина.

Лондонските заложни къщи обикновено бяха малки, нелицензирани дюкяни в долнопробните квартали на Централната кохорта. Явно и тук не беше по-различно. Магазинчето представляваше нещо като шатра, направена от платнища подобни на тези, които Лис използваше при изпълненията си. Осветено само от една газена лампа, мястото бе наполовина запълнено от всевъзможни огледала. Стопанинът седеше в протрито кожено кресло, вторачен в едно от тях. Беше сивокос мъж, твърде пълен, за да е развлекател. Обстановката издаваше неговата специалност - гадаене на огледала.

Щом влязох, той повдигна монокъл към едното си око и се зае да изучава отражението ми. Имаше мъглявия взор на провидец, видял твърде много през живота си.

- Не си спомням да съм те мяркал по-рано. Нито в огледалата, нито в магазина си.

- Сезон на костите XX - отвърнах.

- Аха. Кой те притежава?

- Арктур Месартим. - Гадеше ми се от това име - да го чувам, да го произнасям.

- Тъй, тъй - потупа се по корема той. - Значи ти си въпросната девойка.

- Как се казваш?

-XVI-19-16.

- Имам предвид истинското ти име.

- Вече не го помня, но развлекателите ме наричат Дъкет. Ако предпочиташ да използваш истински имена.

- Предпочитам.

Наведох се да видя стоката му. Повечето от предметите бяха нума - пукнати ръчни огледала, стъклени бутилки е вода, чашки и купички, перли, торбички с животински кости, карти и кристални топки. После идваха растенията - богородичка, изтравниче, салвия, мащерка, различни корени. Имаше и по-практични предмети, съществени за оцеляването. Огледах купчината. Чаршафи, вехти възглавници, кибрит, чифт пинсети, мехлем за разтривки, аспирин и антибиотици, спирт за горене, препарати за дезинфекция и превързочни материали. Вдигнах една стара кутийка за прахан.

- Откъде намираш всичко това?

- Оттук-оттам.

- Предполагам, Рефаимите не знаят за него? - Той пусна едва доловима усмивка. - И тъй, как работи нелегалната ти схема?

- Да речем, че ти гледаш на кости. Естествено, че ще имаш нужда от тях, за да практикуваш занаята си. И ако ти ги конфискуват, ще трябва да си намериш нови. - Той посочи торбичка, обозначена ОБИКНОВЕН ПЛЪХ. - Аз ще ти дам да ги ползваш, но в замяна ще поискам от теб да ми доставиш още стока, да предадеш съобщение или нещо друго. Колкото по-ценно нещо искаш, толкова по-опасна ще е задачата. Справиш ли се, можеш да задържиш костите. Дотрябва ли ти заем, ще трябва да ми донесеш определено количество нума, която ще ти върна, щом ми се изплатиш. Системата е проста, но ефективна.

Не звучеше съвсем като обикновена заложна къща.

- И колко струва информацията при теб?

- Зависи какво точно те интересува.

- Какво е това? - Поставих пред него оставащата половина от хапчето.

Мъжът се вторачи в него. Монокълът падна от окото му и той го намести отново. Дебелите му пръсти трепереха.

- За това - рече накрая - ще ти дам да си избереш каквото поискаш от магазина. Безплатно.

- Искаш да го задържиш? - повдигнах вежди аз.

- О, да. То е много ценно. - Той претегли половинката върху дланта си. - Откъде го взе?

- Информацията не е безплатна, господин Дъкет.

- Ако ми носиш още като него, винаги ще пазаруваш оттук безплатно. Каквото ти душа иска. По един предмет на хапче.

- Кажи ми какво е или няма сделка.

- По два предмета.

-Не.

- Информацията е опасна, не можеш просто да й поставиш цена. - Той задържа таблетката пред пламъка на газената лампа. - Добре, ще ти кажа, че това е билков препарат и че е безвреден. Достатъчно ли е?

Два предмета в замяна на всяко хапче. Те можеха да спасят Доста животи в Птичарника.

- По три предмета и си стискаме ръцете.

- Отлично. Ти си проницателна бизнесдама. - Той докосна върховете на пръстите си. - И какво друго си освен това?

- Акултомант.

Това бе стандартната ми лъжа. И своеобразен тест за компетентност. Обичах да проверявам дали някой ще ми повярва, или не. Дъкет само се изкиска.

- Не мисля, че умееш да гадаеш на игли повече от мен самия. По-скоро си в другия край на спектъра. Аурата ти е гореща, като жар. - Той почука с пръст по огледалото. - Май тази година пак се задава интересен сезон.

- Моля? - напрегнах се аз.

- Нищо, нищо. Просто си бъбря сам. Най-добрият начин да запазиш разсъдъка си след четирийсет години. - По устните му пробяга усмивка. - Кажи ми, какво мислиш за Лорда?

Оставих кутийката за прахан обратно на мястото й.

- Не е ли достатъчно очевидно?

- Ни най-малко. Мненията за него тук се различават. -Дъкет се зае да трие монокъла си с палец. - Мнозина намират кръвния консорт за най-привлекателен от Рефаимите.

- Щом казваш. Аз лично го намирам за отблъскващ. - За секунда погледите ни се срещнаха. - Е, ще си взема нещата.

Той се облегна назад в креслото си, а аз избрах кутия желиран спирт, опаковка аспирин и антибиотичен крем.

- Удоволствие е да се прави бизнес с вас, госпожице...?

- Махони. Пейдж Махони. Ако предпочиташ да използваме истински имена. - И аз тръгнах към изхода. Усещах погледа му като свредел в гърба си.

Въпросите му ме накараха да се чувствам като на разпит. Сигурна бях, че не съм казала нищо погрешно. Наистина изпитвах подобно отношение към Лорда. Защо Дъкет искаше да чуе нещо различно, нямах представа.

На излизане подхвърлих антибиотичния крем на бъбривеца. Той ме изгледа въпросително.

- За окото ти - казах. Той само примигна и аз отминах. Щом стигнах до бараката на Лис, почуках с пръсти по шперплатовата стена и я извиках по име. Никакъв отговор.

Почуках отново.

- Лис, аз съм, Пейдж.

Завесата се отметна и тя излезе с малък фенер в ръка.

- Остави ме на мира. - Гласът и беше дрезгав и неприязнен. - Моля те. Съжалявам, но не разговарям с розови туники и червеноризци. Най-добре върви при тях.

- Аз не съм убила Себ. - Подадох й желирания спирт и аспирина. - Виж, взех тези неща от Дъкет. Ще ми отделиш ли само секунда?

Тя отмести поглед от предметите към лицето ми. Челото й се сбръчка, а устните й се присвиха.

- По-добре влез вътре.

Не плаках, докато й разказвах за теста. Просто не можех. Джаксън мразеше сълзите. (Ти си моята малка, безмилостна гангстерка, милинка. Дръж се като такава.) Дори и тук, далеч от неговия досег, имах чувството, че наблюдава всяко мое движение. И все пак, при мисълта за прекършения врат на Себ, ми призляваше. Не можех да забравя ужаса в очите му, нито как пищеше моето име. След като привърших историята, останах да седя мълчаливо, изпънала напред изтръпналия си крак.

Лис ми подаде чаша, от която се вдигаше паpa.

- Ето, вземи. Ще имаш нужда от сили, още повече сега, когато Нашира вече е наясно каква си.

Отпих от отварата. Имаше вкус на джоджен.

Очите ми пареха, а гърлото ми се свиваше, но нямаше да плача за Себ - струваше ми се непочтително в нейно присъствие. Лицето й бе подуто, по врата й имаше морави следи от пръсти, а рамото й бе изкълчено, но въпреки това тя поставяше страданията ми над своите.

- Сега вече си част от Семейството, сестричке - каза, докато налагаше с една ръка жигосаното ми място с топъл компрес. Парещата болка вече не бе толкова непоносима, но според нея определено щеше да остане белег. Това бе идеята. Да ми напомня всеки ден на кого принадлежа.

Джулиан спеше в ъгъла под един сивкав чаршаф. Наставничката му бе отишла да посети роднините си, семейство Чертан. Бях му дала две таблетки аспирин преди да се унесе. Носът му изглеждаше малко по-добре. Той бе дошъл тук да ме търси, след като не се бях явила на нашата среща, и Лис го бе прибрала. Двамата се бяха потрудили да уплътнят всяка пролука на стаичката, но въпреки това вътре си оставаше студено като в пещера. Аз също получих покана да остана за през нощта и я приех с удоволствие. Имах нужда да се махна от „Магдалена“.

Лис извади стара отварачка за консерви, отвори тенекиената кутийка със спирт и я запали. Тя се разгоря с ясен, син пламък.

- Благодаря за това - каза. - Ще ни помогне да се посгреем. От Дъкет ли го взе?

- Да, макар и не безплатно.

- Какво му даде в замяна?

- Едно от моите хапчета.

Тя повдигна вежда.

- Че за какво му са?

- Явно съм единствената, която ги получава. Нямам представа какво съдържат.

- Щом можеш да ги използваш, за да подкупиш Дъкет, значи си струват. Той умее да си прави сметката. Кара хората да илизат в резиденциите и да крадат за него. При това често пъти I и хващат.

Тя смръщи лице и се хвана за рамото. Поех кутийката със спирт от ръката й и я поставих помежду ни.

- Кой ти причини това? - попитах.

- Гомейса. Понякога се сърди на нещата, които му показват картите. - Тя легна по гръб и придърпа възглавницата йод врата си. - Няма значение. И без това не го виждам често.Дори мисля, че не е в града през повечето време.

- Имал ли е други хора освен теб?

- Не, аз бях единствената. В същото положение като твоето - взета от Рефаим, който до момента не бе избирал друго човешко същество. Явно е смятал, че имам потенциала да се превърна в една от най-добрите събирачи на кости в Шеол I.

- Събирачи на кости?

- Така наричаме червеноризците. Но така и не спечелих туниката. Разочаровах го.

- Какво стана?

- Накара ме да гадая на един от харлитата. Обвиняваха го, че е предател, че се е опитал да избяга. Аз знаех, че е вярно. Ако се бях подчинила, щях да потвърдя вината му. Затова отказах.

- И аз не исках да убия Себ, но той въпреки всичко умря. -Потърках пулсиращите си слепоочия. - А тя разкри способностите ми.

- Незрящи умират постоянно. Каквото и да сториш, той пак е щял да стане на кости. - Лис седна отново. - Ела, да похапнем.

- Тя отвори дървения си сандък. Вътре имаше пакет гранулирано кафе, консерви боб, четири яйца.

- Как се сдоби с тези неща? - изгледах я учудено аз.

- Намерих ги.

- Къде?

- Един незрящ ги беше скрил край резиденцията си. Останки от запасите за Сезона на костите. - Тя извади метално канче, напълни го с вода от бутилка и го постави над горящия спирт. -Ето. Ще си направим царско угощение. О, как си, Джул?

Той се бе размърдал, явно разбуден от гласовете ни. Сега отметна завивката и седна с кръстосани крака.

- По-добре - опипа внимателно носа си. - Благодаря за лекарствата, Пейдж.

- Моля - кимнах аз. - Кога е твоят тест?

- Нямам идея. Алудра би трябвало да ни учи да сублимираме, но вместо това прекарва повечето си време да ни пердаши.

- Да сублимирате?

- Да превръщаме обикновени предмети в нума. Ето например, онези палки, които ни видя да размахваме предната вечер, бяха сублимирани. Всеки може да ги използва, не само гадателите.

- За какво служат?

- С тях можеш да упражняваш контрол върху най-близките духове, но не и да виждаш етера.

- Значи не са истинска нума.

- И все пак са опасни - намеси се Лис. - Представи си, че попаднат в ръцете на кьорчовците. Последното, което ни трябва, е Сцион да започне да си служи с етерни оръжия.

- Сционските управници никога не биха използвали нума. Те се отвращават от ясновидството.

- Но не и от Рефаимите.

- Съмнявам се, че Рефаимите им допадат особено - казах аз. - Просто нямат друг избор, след като Емитите напират на прага им.

Водата в канчето завря. Лис я наля в три картонени чашки и разбърка вътре разтворимо кафе. Не бях помирисвала кафе от дни, ако не и от седмици. Колко ли време бе минало от задържането ми?

- Заповядайте - протегна тя една чашка към мен, а друга към Джулиан. - Къде ви държи Алудра, Джул?

В някакво помещение без светлини. Мисля, че преди е било винарска изба. Спим на пода. Феликс страда от клаустрофобия, а Ела страшно тъгува по семейството си. Двамата постоянно хленчат и не ми дават да спя.

- Ами тогава направете така, че да ви изгони. Тук също е тежко, но не колкото при наставниците. Хранят се с нас само ако се случим на неподходящото място и в неподходящия момент. - Тя сръбна от чашата си. - Вярно, на някои хора не им понася. Имах една приятелка, която прекара известно време при мен, но после се примоли на Рефаимите за втори шанс. Сега е събирачка на кости.

Продължихме да пием кафето в мълчание. Лис свари яйцата и ги изядохме направо от черупките.

- Чудя се - обади се Джулиан - дали Рефаимите изобщо могат да се върнат там, откъдето са дошли?

- Предполагам - сви рамене Лис.

- Тогава не разбирам кое ги кара да стоят тук? Все пак преди са живели другаде. Как са се хранели с аура, преди да ни открият?

- Може би е свързано със Зумерите - предположих аз. -Нали Нашира каза, че те били „паразитна раса“.

- Дали е възможно Зумерите да са им отнели нещо? - погледна ме той.

- Кое, разсъдъка?

- Да - изпръхтя той. - Или пък да са им изсмукали цялата доброта, та да се превърнат в това, което са сега.

Единствено Лис не се засмя.

- Или всичко да е започнало с онова рухване на прага на етера, за което Нашира спомена. Нали те са се появили след него?

- Не мисля, че някога ще узнаем - намеси се Лис. Гласът й звучеше напрегнато. - Не е нещо, за което ще вземат да тръбят наляво и надясно.

- Защо? Те са толкова могъщи, а ние - толкова слаби. Какъв е смисълът да пазят тайни?

- Познанието е сила - каза Джулиан. - Те го притежават, а ние - не.

- Грешиш, братко. Познанието е опасно. - Лис придърпа колене под брадичката си. Звучеше точно като Дъкет. - Научиш ли веднъж нещо, вече не можеш да се отървеш от него. Трябва да го носиш със себе си. Винаги.

Джулиан и аз разменихме погледи. Лис бе прекарала тук по-дълго от нас, може би трябваше просто да приемем съвета й на доверие. Или пък не. Може би този съвет щеше да ни убие.

- Слушай, Лис - казах. - Мислила ли си някога да окажеш съпротива?

- Всеки ден.

- Но не го правиш.

- Мисля си как бих изтръгнала очите на Сухаил с голи ръце - процеди през зъби тя. - Как бих простреляла Нашира сто пъти, във всяка част от тялото. Как бих прерязала гърлото на Гомейса. Но зная, че те първи ще ме убият, затова не го правя.

- Но ако разсъждаваш по този начин, ще си останеш тук завинаги - каза меко Джулиан. - Това ли искаш?

- Разбира се, че не го искам. Искам да си ида у дома. Където и да е това. - Лис отвърна лице встрани. - Знам какво си мислите за мен. Че съм безгръбначно.

- Нямахме това предвид - побързах да я уверя.

- Напротив, имахте и не ви виня. Но след като толкова искате познание, нека ви кажа нещо. Тук е имало въстание, още по време на Сезон на костите XVIII, през 2039 година. Цялото човешко население на Шеол I се вдигнало срещу Рефаимите. - Болката в очите й я състари сякаш с десетилетия. - И всички - зрящи и незрящи - били избити до крак. Без защитата

Buе червеноризците Емитите просто нахлули и ги изтребили. А Рефаимите стояли и гледали отстрани.

Обърнах се към Джулиан. Той не откъсваше очи от Лис.

- Когато ние пристигнахме, това бе първото, което ни раз-кичаха - продължи тя. - Според тях те си го заслужили заради неподчинението си. - Пръстите й си играеха с тестето карти. -Знам, че и двамата сте бойци, но не желая да ви видя как загивате. Не и по този начин.

Думите й ме накараха да се умълча. Джулиан потри челото си с ръка, гледайки към пламъка.

Повече не се върнахме на темата за въстанието. Изядохме боба, като остъргахме и последните останки от консервите. След известно време Джулиан прочисти гърло:

- Къде си живяла, Лис? Имам предвид преди.

- В Крейдълхол. Това е близо до Инвърнес.

- Как е сционското управление там?

- Не много по-различно от Лондон, само силите за сигурност са по-малко. Всички големи градове си приличат. Подлежат на законодателството на Инквизицията, също както и цитаделата.

- А защо си слязла на юг? - попитах. - В Шотландия не е ли по-безопасно за зрящите?

- Защо хората изобщо се преселват в СциЛо? Заради работата, парите. Ние също трябва да ядем, както и незрящите. - Лис се загърна с едно одеяло. - Родителите ми се бояха да живеят в Инвърнес, понеже там зрящите не са организирани, нямат синдикат. Татко прецени, че е добре да си опитаме късмета в цитаделата. Изхарчихме всичките си спестявания, за да стигнем до Лондон. Свързахме се с един-двама босове, но на никого не му трябваха гадатели. След като парите свършиха, трябваше да крънкаме колкото за подслон през нощта.

- Докато накрая не ви хванаха.

- Татко се разболя и не можеше да излиза. Беше прехвърлил шейсетте, висенето по улиците му се отразяваше зле. Аз заех обичайното му място. Една жена ме доближи и поиска да й гадая. - Тя поглади с пръст ръба на тестето карти. - Бях само на девет, не съобразих, че е от НОБ.

Джулиан поклати глава.

- Колко време прекара в Тауър?

- Четири години. На няколко пъти ме слагаха на водната дъска, за да ме накарат да издам къде са родителите ми. А аз само им повтарях, че не знам.

- Ами ти, Джулиан? - реших да я прекъсна, виждайки, че спомените я опечаляват.

- Аз съм от Мордън18. IV-6.

- Това е най-малката секция, нали?

- Да, затова и синдикатът не й обръща особено внимание. Имахме своя групичка, но не сме се занимавали с престъпен спиритизъм. Само по някой и друг сеанс.

Усетих как ме жегна болката на загубата. И аз исках моята група.

Изтощен, Джулиан скоро пак се унесе в дрямка. Пламъкът на спиртника постепенно догаряше. Лис го наблюдаваше, докато не угасна съвсем. Аз се преструвах, че спя, но умът ми непрестанно се връщаше към Сезон на костите XVIII. Колко ли хора бяха загинали. Семействата им никога нямаше да узнаят за участта им. Нямаше да има разследване, нито съд. Гадеше ми се от цялата тази несправедливост. Нищо чудно, че Лис толкова се боеше от съпротивата.

И тогава се разнесе сирената.

Джулиан стреснато се събуди. Звукът набираше сила със скърцане и свистене, като стар ковашки мях, преди да нададе поредния рев. Тялото ми реагира начаса: крайниците ми настръхнаха, а сърцето заби лудо в гърдите.

По проходите отвън се разнесе тропот на крака. Джулиан повдигна леко завесата. Трима червеноризци претичаха стремглаво край входа; единият носеше силен фенер.

- Имат ножове - отбеляза Джулиан.

Лис се прислони в ъгъла на стаичката. Прибра картите, обгърна коленете си с ръце и сведе глава.

- Трябва да вървите - прошепна. - Още сега.

- Ела с нас - казах аз. - Ще те вкараме в някоя от резиденциите. Тук няма да си в безопасност...

- Ама вие наистина си просите пердаха от Алудра, или от Лорда - изгледа ни ядно тя. - Все някак съм оцеляла през тези десет години. Изчезвайте от тук.

Ние се поколебахме за секунда. Вече бездруго бяхме закъснели. Нямах представа как би реагирал Лордът, но и двамата знаехме колко е безжалостна Алудра Чертан. Този път можеше като нищо да го убие. И като се изнизахме безшумно навън, побягнахме колкото ни държат краката.

10.Посланието

Сирените все още виеха, когато се добрах до резиденцията. Не знам колко пъти трябваше да хлопам и да крещя името си през шума, докато XIX-49-33 най-сетне ми отвори. Щом се увери, че съм човек, ме вмъкна вътре и захлопна вратата подир мен, кълнейки се, че никога повече няма да ме пусне, ако съм толкова бавна в изпълнението на елементарни заповеди. Оставих я да залоства резетата с тресящи се от вълнение ръце.

Щом стигнах галерията, сирените спряха. Този път Емитите не бяха успели да проникнат в града. Отметнах коса назад, мъчейки се да овладея дишането си. След минута събрах сили да погледна към вратата и виещите се каменни стълби зад нея. Трябваше да го сторя. Стиснах зъби и се заизкачвах по стъпалата на кулата - неговата кула.

Кожата ми настръхваше при мисълта да спя в една стая с него, да споделям неговото пространство, неговата топлина, неговия въздух.

Накрая се изправих пред входа на стаята. Ключът стърчеше в ключалката. Завъртях го и пристъпих по застлания с плочи под.

Но не достатъчно тихо. В секундата, в която прекрачих прага, наставникът ми скочи на крака. Очите му хвърляха Мълнии.

- Къде беше?

- Навън - отвърнах, издигайки бегла мисловна защита.

- Беше ти казано да се прибираш, щом чуеш сирените.

- Реших, че имаш предвид „Магдалена“, а не точно тази с стая. Трябваше да бъдеш по-конкретен.

Сама усетих безочието в тона си. Погледът му потъмня, а устните му се свиха на тънка черта.

- Или ще ми говориш с дължимото уважение - каза, - или изобщо няма да напускаш тази стая.

- Не си направил нищо, за да заслужиш уважението ми -отвърнах, без да трепвам и без да отмествам очи от неговите. Той мина покрай мен, като едва не ме изблъска, и затръшна вратата.

- Чуеш ли сирената - рече натъртено, - ще оставяш всичко, с което се занимаваш, и ще се връщаш в тази стая. Разбра ли? - Аз само го гледах. Той се приведе, тъй че лицето му се оказа на едно ниво с моето. - Има ли нужда да повтарям?

- Предпочитам да не го правиш.

За секунда бях сигурна, че ще ме удари. Никой, никой не говореше така на един Рефаим. Но той само се изправи в пълен ръст.

- Утре започваме обучението ти. Очаквам да бъдеш готова, щом удари нощната камбана.

- Обучение за какво?

- За следващата ти туника.

- Но аз не я искам.

- Тогава ще трябва да станеш развлекателка. Да прекараш остатъка от живота си подигравана и оплювана от червеноризците. - Той ме огледа от глава до пети. - Това ли искаш? Да бъдеш шут, нищожество?

-Не.

- Тогава по-добре прави каквото ти казвам.

Гърлото ми се сви. Колкото и да мразех това създание, имах всички основания да се боя от него. Спомних си безжалостното му лице в тъмния параклис, когато се бе навел над мен и изсмукал аурата ми. За зрящите аурата бе толкова жизнено необходима, колкото въздухът или водата. Без нея щях да изпадна в духовен шок и да умра или полудея, бродейки из света без връзка с етера.

Той отиде до завесите и ги дръпна. Зад тях имаше малка врата, която сега бе открехната.

- Незрящите разчистиха горния етаж за теб. Гледай да се намираш там по всяко време, освен ако не ти наредя друго. -Той направи пауза. - Трябва да знаеш още, че прекият физически контакт помежду ни е забранен, дори с ръкавици. Изключение се прави само при тренировка.

- Значи ако случайно се върнеш в тази стая ранен - попитах, - трябва да те оставя да умреш?

-Да.

Лъжец. Следващите думи се откъснаха от езика ми, преди да успея да ги спра.

- Ето една заповед, която ще спазя с удоволствие.

Лордът ме изгледа. Почти се вбесявах от това колко малко го засяга моето неуважение. Все трябваше да има уязвимо място. Сега само се пресегна към чекмеджето и извади оттам хапчетата ми.

- Вземи.

Знаех, няма смисъл да споря, затова се подчиних.

- Изпий ги - подаде ми той чаша вода - и се качвай в стаята си. За утре трябва да си добре отпочинала.

Дясната ми ръка се сви в юмрук. До гуша ми бе дошло от неговите заповеди. Защо, по дяволите, превързах раната му? Трябваше да го оставя да кърви до смърт. Що за престъпник бях, да помагам на враговете си? Джаксън щеше да се пръсне от смях, ако научеше. Пчеличке, щеше да каже, ти просто нямаш жило в себе си. И вероятно наистина нямах. Засега.

Внимавах да не докосна Лорда, докато минавах покрай го. Погледите ни се срещнаха, преди да вляза в тъмния проход. После той заключи вратата след мен.

Поредно вито стълбище ме отведе до горния етаж на култа. Огледах новото си жилище - голямо, голо помещение. I Атомни ми Центъра за задържане, с неговите влажни подове и прозорци с решетки. На перваза гореше газена лампа, излъчвайки мъждива светлина и едва доловима топлина. До стената имаше пружинено легло с вехт дюшек. Чаршафите бяха мизерни в сравнение с пищните кадифени драперии и балдахини в покоите на Лорда; всъщност от цялата обстановка лъхаше на човешка непълноценност, но всичко бе за предпочитане пред това да деля една стая с него.

Проверих всяко кътче и пролука, както бях сторила и на долния етаж. Естествено, път за бягство нямаше, но затова пък имаше баня с тоалетна чиния, мивка и някои принадлежности.

Помислих си за Джулиан в неговата тъмна изба и за Лис, трепереща от студ в колибата си. Тя дори нямаше легло. Нямаше нищо. Тук не беше уютно, но поне бе далеч по-топло и чисто, отколкото в Птичарника. И по-безопасно. Имах каменни стени, които да ме пазят от Емитите. А тя разполагаше само с парцаливи завеси.

Тъй като не ми бяха дали нощница, се съблякох по бельо. Огледало нямаше, но и така можех да забележа, че съм отслабнала. Стресът, натравянето е флукса и липсата на питателна храна вече вземаха своето. Намалих пламъка на лампата и се мушнах под завивките.

До момента не бях усетила умората, но сега неусетно се унесох в дрямка. И в мисли. Мисли за миналото, за странните дни, които ме бяха довели дотук. За първия път, когато срещнах Ник. Именно Ник бе онзи, който ме свърза с Джаксън. Ник - човекът, спасил живота ми.

Когато бях на девет, малко след като се преселихме в Англия, баща ми и аз напуснахме Лондон и се отправихме на юг, на „делово пътуване“, както го наричаше той. За да напуснем цитаделата, трябваше да включим имената си в дълъг списък от чакащи. Минаха месеци, преди най-сетне да ни пуснат да посетим неговата стара приятелка, Жизел. Тя живееше на един стръмен, каменист хълм, в захарнорозова къща с надвиснали стрехи. Земята наоколо ми напомняше за Ирландия - същата открита, пищна красота на дивата и неопитомена природа, всичко онова, което Сцион беше разрушил. По залез слънце, когато баща ми не гледаше, се качвах на покрива и се сгушвах до високия тухлен комин. Взирах се над хълмовете и купчините дървета към хоризонта, спомнях си за братовчед си Фин и другите призраци на Ирландия и тъгувах толкова много по баба си и дядо си, та чак ми се доплакваше. Така и не разбрах защо те не дойдоха с нас.

Но онова, по което наистина копнеех, бе откритата вода. Морето, чудесното море, блестящият път, простиращ се към свободните земи. Отвъд това море Ирландия ме очакваше да се прибера у дома - обратно при зелените ливади, вековните дървеса и бунтовните песни. Баща ми обещаваше, че ще го сторим, но сега бе прекалено зает с Жизел. Те винаги говореха до късно през нощта.

Бях твърде малка, за да разбера какво всъщност представлява това село. В каквито и опасности да живееха зрящите в цитаделата, нямаше как да избягат към идилията на провинцията. Далеч от Архонтството, в тези малки общности, където всеки познаваше съседа, хората ставаха все по-подозрителни и се дебнеха един друг за най-малкия признак на неестественост. Имаха навика да шпионират за кристални кълба и други пособия, след което да тичат до най-близкия сционски пост -или просто да вземат правосъдието в свои ръце. Един истински ясновидец нямаше да оцелее тук и ден - а дори да успееше, щеше да умре от глад. Земята се нуждаеше от грижи, но не и от работна ръка. Имаше машини, които оряха и засяваха полята. Единствено в цитаделата зрящите можеха да изкарат що-годе прилични пари.

Не обичах да се отдалечавам от къщата, освен в компанията на баща си. Хората говореха твърде много, гледаха твърде много, а и Жизел не им оставаше длъжна. Тя беше сурова жена, слаба и костелива, с пръстени по всичките пръсти и дълги, подобни на върви вени, които се точеха по ръцете и шията й. Аз не я харесвах. Но един ден зърнах от покрива същински рай -поле от макове, алено езерце под оловното небе.

Всеки ден, докато баща ми смяташе, че си играя на горния етаж, ходех там и четях от новата си електронна книга с часове, докато маковете поклащаха главички край мен. Именно на това поле стана първата ми истинска среща с духовния свят. С етера. Тогава още нямах представа за способностите си. За детския ми ум неестествеността беше като приказките за торбалан, някакво плашило без ясни черти. Знаех само онова, което ми бе казал Фин - че лошите хора отвъд морето не обичат малки момиченца като мен. Че няма да съм в безопасност.

В онзи ден разбрах какво е имал предвид. Щом навлязох в полето, долових сърдито присъствие на жена. Не я виждах, но я чувствах. Усещах я в маковете и във вятъра. В земята и във въздуха. Протегнах ръка, надявайки се някак да разбера какво представлява.

И изведнъж се озовах на земята, а от дланта ми потече кръв. Това бе първият ми сблъсък с полтъргайст - гневен дух, който можеше да прониква в материалния свят.

И тогава се появи моят спасител. Висок и жилест младеж, с леденоруса коса и лице, от което лъхаше доброта. Попита ме за името ми и аз го казах, заеквайки. Щом видя ранената ми ръка, ме загърна в своето палто и ме отнесе до колата си. На ризата му бе избродиран надпис СЦИОНСКА ПЪРВА ПОМОЩ. Цялата се изпълних с ужас, когато го видях да вади спринцовка.

- Аз съм Ник - каза. - Не бой се, Пейдж, вече си в безопасност.

Иглата се заби в кожата ми. Заболя ме, но не заплаках. После светът постепенно потъна в мрак.

И в мрака аз сънувах. Сънувах макове, борещи се да се надигнат от прахта. Никога по-рано не бях виждала багри в съня си, но сега всичко наоколо тънеше в златистия залез и червените цветя. Те се свеждаха над мен, заслоняваха ме, покриваха като с одеяло трескавото ми тяло. Когато се събудих, бях подпряна върху възглавници в бяло легло. Ръката ми бе бинтована, а болката я нямаше.

Русият младеж седеше до мен. Помня, че се усмихна-съвсем леко, но това ме накара да се усмихна и аз. Изглеждаше като принц.

Здравей, Пейдж - каза.

Попитах къде съм.

- Това е болница, а аз съм твоят доктор.

- Не ми изглеждаш достатъчно стар за доктор. - Или достатъчно страшен, рекох си наум. - На колко години си?

- На осемнайсет. Още се уча.

- Не си ми зашил ръката накриво, нали?

Той се засмя.

- Постарах се, колкото можах. После ще ми кажеш дали си доволна.

Каза ми, че е съобщил на баща ми къде се намирам и че той вече идва насам.

- Малко ми се гади - оплаках се.

- Това е нормално. Като си починеш, ще ти мине. Още е рано да се храниш, но за вечеря ще ти донеса нещо вкусно. - И той стоя край мен през целия ден, като ме остави само колкото да ми донесе сандвичи и бутилка ябълков сок от столовата на болницата. От баща си знаех, че никога не бива да разговарям с непознати, но по някаква причина изпитвах доверие към това мило, грижовно момче:

Доктор Никлас Нигорд, стажант от Сционската цитадела в Стокхолм, ме опази жива през онази нощ. Преведе ме през трудния момент на осъзнаването на моите способности. Ако не беше той, може би нямаше да издържа на шока.

Няколко дни по-кьсно баща ми ме откара у дома. Той познаваше Ник от една медицинска конференция. След изтичането на стажа си Ник щеше да остане на постоянна позиция в СциСОНИ. Той така и не ми обясни какво е търсил в маковото поле, но докато баща ми чакаше долу в колата, коленичи пред мен и ме улови за ръцете. Помня, че си мислех само колко е красив и колко съвършено се извиват веждите над дълбоките му, прохладно зелени очи.

- Пейдж - каза много тихо. - Чуй ме внимателно. Това е много важно. Казах на баща ти, че си била нападната от куче.

- Но това беше жена.

- Да - но жената е била невидима, sôtnos19. Някои възраст-ми не разбират от невидими неща.

- Но ти разбираш - отвърнах, уверена в мъдростта му.

- Така е. Но не искам другите възрастни да ми се смеят, затова не им казвам. - Той ме докосна по бузата. - Не бива никога, с никого да споделяш за нея, Пейдж. Нека това да си остане наша тайна. Обещаваш ли?

Аз кимнах. Бих му обещала всичко на света. Той ми бе спасил живота. Гледах го през прозореца на колата, докато баща ми ме откарваше обратно към цитаделата. Той вдигна ръка и ми помаха. Обърнах глава едва когато свихме зад ъгъла.

Все още пазя белези от онова нападение, скупчени като грозд в средата на лявата ми длан. Духът ми бе причинил и други наранявания, чак до лакътя, но с времето те се заличиха, докато тези на дланта останаха.

Спазих даденото обещание. Седем години не промълвих нито дума. Държах тайната близко до сърцето си, като цвете, което цъфти през нощта, и мислех за нея само когато оставах сама. Ник знаеше истината. Ник държеше ключа. През цялото време се питах къде ли го е отвела съдбата и дали си спомня за малкото ирландско момиче, което бе отнесъл от маковото поле. И ето че след седем дълги години получих своята награда - той ме откри отново. Само да можеше да ме открие и сега.

От долния етаж не долиташе нито звук. Докато часовете се изнизваха, се вслушвах да чуя отекващи стъпки или протяжната мелодия на грамофона. Но чувах само все същата плътна тишина.

До края на деня потънах в неспокоен сън. През тялото ми преминаваха горещи вълни, останки от последната атака на флукса. Час по час се сепвах, а пред очите ми прелитаха картини от миналото. Бях ли носила изобщо нещо друго освен тези туники, тези обувки? Бях ли познавала свят, свободен от духове и бродещи мъртви? От Емити и Рефаими?

Събудих се от чукане на вратата. Едва успях да се загърна със завивките, когато Лордът влезе в стаята.

- Камбаната скоро ще удари - каза, като остави в края на леглото чиста униформа. - Обличай се.

Изгледах го мълчаливо. Очите му се задържаха за момент върху мен преди да излезе, затваряйки вратата зад себе си. Взорът им не изразяваше нищо. Станах, пристегнах косата си отзад на тила и се измих с ледената вода. После навлякох униформата, вдигайки догоре ципа на жилетката. Кракът ми изглеждаше оздравял.

Когато слязох долу, заварих Лорда да прелиства стара, прашасала книга. „Франкенщайн“. Сцион не разрешаваше подобна фантастична литература. Нищо за призраци или чудовища. Нищо дегенератско. Пръстите ми потръпнаха от копнеж да се пресегна и да разгърна страниците й. Бях я виждала в библиотеката на Джаксън, но така и не намерих време да я прочета. Лордът остави книгата настрани и се изправи.

- Готова ли си?

- Да - отвърнах.

- Добре. - Той замълча за секунда и после попита: - Кажи ми, Пейдж, как изглежда твоята сънорама?

Прямотата на въпроса ме свари неподготвена. Между зрящите се считаше за неучтиво да се пита за това.

- Като поле от червени цветя.

- Какви цветя?

- Макове.

Той премълча. Взе ръкавиците, нахлузи ги на ръцете си и ме поведе навън от стаята. Вечерната камбана още не беше ударила, но портиерът ни отвори без всякакви възражения. Никой не възразяваше на Арктур Месартим. Слънчева светлина. Отдавна не я бях виждала. Слънцето тъкмо залязваше, омекотявайки очертанията на сградите. Шеол I се обливаше в угасващото сияние. Мислех, че ще тренираме на закрито, но Лордът ме поведе на север, покрай Къщата на незрящите, към непозната територия.

Сградите в покрайнините на града бяха до една изоставени. Намираха се в окаяно състояние, с изпочупени прозорци, а някои от стените и покривите изглеждаха обгорени. Може би някога тук наистина бяха вилнели пожари. Подминахме плътно застроена улица, наподобяваща призрачен град. Никъде не се мяркаше жива душа. В близост долавях присъствието на духове - гневни духове, които искаха обратно изгубените си домове. Някои бяха немощни полтъргайсти. Напрегнах сетива, но Лордът не изглеждаше обезпокоен. Никой от тях не го доближи.

Скоро градът остана зад гърба ни. Дъхът излизаше във вид на паpa измежду устните ми. Пред нас, докъдето поглед стигаше, се простираше обширна ливада. Тревата отдавна бе повяхнала и земята блестеше от слана. Странно като за началото на пролетта. Около нея се издигаше ограда, поне десет метра висока, увенчана с намотки от бодлива тел. Зад оградата имаше дървета, покрити с мек скреж. Те растяха по края на ливадата, скривайки от очите отвъдния свят. Една ръждясала табела гласеше: ПОРТ МЕДОУ20. САМО ЗА ТРЕНИРОВЪЧНИ ЦЕЛИ. РАЗРЕШЕНО ИЗПОЛЗВАНЕТО НА СМЪРТОНОСНА СИЛА.

А край портата бе изправена и самата смъртоносна сила - един едър Рефаим.

Златистата му коса бе привързана на стегната конска опашка. До него стоеше слаба, мръсна фигура с бръсната глава-Айви, хиромантката. Беше облечена в жълта туника - знака на страхливците. Дрехата бе скъсана на врата, излагайки на студа мършавото й рамо. Можех да зърна клеймото й, ХХ-59-24. Лордът пристъпи напред и аз го последвах. Щом ни видя, наставникът на Айви направи нисък поклон с думите:

- Виж ти, височайшата наложница. Какво ви води на Порт Медоу?

Отначало помислих, че говори на мен. Никога не бях чувала Рефаимите да общуват помежду си с подобно презрение. После осъзнах, че се обръща към моя наставник.

- Тук съм да обучавам питомката си. - Лордът гледаше към откритата ливада. - Отвори портата, Тубан.

- Търпение, наложнице. То въоръжено ли е?

Имаше предвид мен. Човешкото същество.

- Не - отвърна Лордът. - Не е въоръжена.

- Номер?

- ХХ-59-40.

- Възраст?

Той сведе очи към мен.

- Деветнайсет - казах.

- Зряща ли е?

- Тези въпроси са неуместни, Тубан. Не ми харесва някой да се държи с мен като е дете. Особено когато самият той е дете.

Тубан само го изгледа. На вид наближаваше трийсетте и по моя преценка положително не беше дете. По лицата на двамата нямаше и помен от гняв; думите им сами по себе си бяха достатъчни.

- Имате три часа, преди Плейона да доведе стадото си. -Той разтвори рязко портата. - Ако 40 опита да избяга, ще бъде застреляна на място.

- А ако ти повторно покажеш подобно неуважение към старшите, ще бъдеш нашибан с камшик.

- Кръвният суверен няма да го допусне.

- Не е нужно тя да узнава. Подобен инцидент няма да е труден за прикриване. - Лордът се извиси над него. - Не ме плаши, че си от фамилията Саргас. Аз съм кръвният консорт и ще упражня всички права, подобаващи на ранга ми. Ясен ли съм, Тубан?

Другият го изгледа с очи, обагрени в яростно синьо.

- Да, кръвни консорте - процеди шепнешком.

Лордът подмина, без да му обърне повече внимание. Нямах представа как да тълкувам репликите им, но бе доста удовлетворяващо да се види как един Саргас бива поставен на мястото му. Докато излизахме през портата, Тубан зашлеви Айви. Главата й се отметна от удара. В очите й нямаше сълзи, по лицето й бе цялото отекло от побоите, а тялото видимо отслабнало. Ръцете й бяха покрити с мръсотия и спечена кръв. Спомних си, че Себ гледаше по същия начин - сякаш и последната му надежда на света се е сринала.

Заради Себ, заради Айви, заради всички онези, които щяха да ги последват, си заслужаваше да се представя добре на тази тренировка.

Пространството на Порт Медоу бе огромно. Лордът правеше широки крачки и аз изпитвах трудност да го следвам. Подтичвах подире му, мъчейки се да преценя колко голяма е ливадата. Това не беше лесно в сгъстяващия се сумрак, но можех да видя грозните ограждения от всички страни, между които отъпканата земя бе разделена на няколко големи арени. Те бяха обозначени с тънки жици, покрити с ледени висулки. Стълбовете, между които бяха опънати, се извиваха в горната част и към някои бяха прикрепени масивни скоби, от които висяха фенери. В западния край се издигаше наблюдателница, в която се мяркаше човешка - или рефаимска - фигура.

Минахме покрай плитко езерце, чиято замръзнала, гладка като огледало повърхност бе перфектна за виждане на призраци. Като се замислех, всичко наоколо бе идеално за схватки с обитатели на отвъдното. Земята бе равна и отъпкана въздухът - чист и свеж, и най-важното, имаше духове. Долавях присъствието им навсякъде около нас. Зачудих се, що ли за ограда заобикаляше това място. Дали не бяха открили начин да пленяват духовете?

Не. Духовете понякога проникваха в материалния свят, но не подлежаха на физически ограничения. Само заклинателите можеха да ги улавят. Тяхната гилдия - петата гилдия -имаше способността да огъва границите между вещественото пространство и етера.

- По онези жици не тече електричество - Лордът бе отгатнал мислите ми, - а етерна енергия.

- Но как е възможно?

- С помощта на етерни батерии. Съвместен продукт на рефаимското и човешкото познание, въведен през 2045-а. Вашите учени са разработвали хибридна технология още от началото на XX век. Ние просто заменихме химическата енергия в батерията с пленен полтъргайст - дух, способен да въздейства на физическия свят. Това създава поле на отблъскване.

- Но полтъргайстите са способни да избягват заклинанията - възразих аз. - Как изобщо ги вкарахте вътре?

- Използва се сговорчив полтъргайст, разбира се.

Изгледах го невярващо. Думите сговорчив и полтъргайст

бяха така противоположни, както война и мир.

- Сътрудничеството ни доведе също до изобретяването на Флуксион 14 и на Технологията за радиестетична детекция-добави той. - Последната е още в експериментален стадий, но от последните доклади научаваме, че Сцион все повече я усъвършенства.

Стиснах юмруци. Естествено, Рефаимите бяха отговорни за ТРД. А Дани все се чудеше как властите са се докопали до нея.

Не след дълго Лордът спря. Бяхме стигнали до овал на бетонна площадка, около три метра в диаметър. Недалеч мъждукащ газов фенер.

- Да започваме - каза той.

Аз чаках. Без предупреждение той замахна с юмрук към лицето ми. Отклоних се встрани. Когато опита и с другия, го блокирах с ръка.

- Отново.

Този път беше по-бърз, изпробвайки рефлексите ми от различни ъгли. Държах дланите си отворени и успявах да парирам всеки удар.

- Явно си научила нещо по улиците.

- Може би - отвърнах.

- Още веднъж. Опитай да ме спреш.

Сега посегна, сякаш искаше да ме души, улавяйки ме с две ръце за яката. Един джебчия веднъж бе опитал същото. Извих цялото си тяло наляво, като натиснах и с дясната ръка и същата посока, разкъсвайки хватката му. Усещах повече сила в пръстите му, но те ме пуснаха. После замахнах с лакът към скулата му, повтаряйки движението, което бе запратило джебчията в канавката. Да, той определено ме оставяше да спечеля.

- Отлично. - Лордът отстъпи назад. - Малко хора идват тук подготвени да станат част от наказателен батальон. Ти си с няколко крачки напред от повечето, но няма как да влезеш в подобна схватка с един Емит. Основното, което ще ти помогне при него, е способността ти да влияеш на етера.

Мярнах сребрист проблясък. В ръката му имаше нож. Мускулите ми се напрегнаха.

- Съдейки по онова, което видях, дарбата ти се активира при опасност. - Той насочи острието към мен. - Демонстрирай я.

Сърцето ми биеше силно в гърдите.

- Не знам как.

- Ще видим.

С рязко движение на китката опря ножа в гърлото ми. Ушите ми забучаха от притока на адреналин. Лицето му се приведе към моето.

- Това оръжие вече е пускало човешка кръв - промълви тихо той. - Кръв като тази на твоя приятел Себастиан.

Потръпнах.

- И сега зове за още. - Острието се плъзна по кожата ми. -Никога досега не е опитвало кръв на бродница.

- Не се боя от теб. - Пресекващият ми глас издаваше обратното. - Не ме докосвай.

Но той го направи. Стоманата поглади гърлото ми, мина през брадичката и докосна устните ми. Замахнах рязко с юмрук и отблъснах оръжието встрани. Той го пусна, сграбчи китките ми с една ръка и ги прикова към бетона. Силата му беше невероятна - не можех да помръдна и на милиметър.

- Чудя се - взе отново ножа и побутна брадичката ми нагоре, - ако ти прережа гърлото, колко време ще отнеме да умреш?

Няма да го направиш - предизвиках го аз.

- О, напротив.

Опитах да забия коляно в слабините му, но той ме сграбчи за бедрото и притисна крака ми надолу. Този крак бе още слаб, тъй че не му представляваше трудност. Караше ме да изглеждам немощна. Когато освободих едната си ръка, я изви зад гърба ми. Не дотолкова, че да ме заболи, но достатъчно, за да ме обездвижи.

- Така винаги ще загубиш - прошепна в ухото ми. - Използвай силните си страни.

Изглеждаше, че това същество изобщо няма слабо място. Прехвърлих в ума си уязвимите точки на човешкото тяло -очи, бъбреци, слънчев възел, нос, слабини, - но всички те бяха извън обсега ми. Оставаше ми единствено да скоча и да побягна. С едно движение оттласнах цялото си тегло назад, претърколих се и скочих на крака. За секундата, която му бе нужна да се изправи, вече се бях впуснала в спринт през ливадата. Щом ме искаше, трябваше първо да ме хване.

Но нямаше къде да избягам. Той вече ме настигаше. Спомняйки си наученото от Ник, рязко смених посоката. Понесох се лудешки в мрака, далеч от наблюдателницата. В тази ограда все трябваше да има пролука, място, където да се промуша между жиците. Тогава щях да си имам работа с Тубан. Но духът ми бе силен. Можех да го направя. Трябваше да го направя.

Макар да имах отлично зрение, тук се почувствах полусляпа. Още на първата минута се изгубих. Далеч от бетонната площадка и осветлението, се запрепъвах безпомощно из необятната поляна. А Лордът беше някъде там, по петите ми. Насочих се към един газов фенер. С приближаването до огражденията шестото ми чувство потрепери. Когато се озовах на два метра от тях, вече ми се гадеше, а крайниците ми натежаха като олово.

Но бях длъжна да опитам. Сграбчих замръзналата жица.

Не мога изцяло да опиша усещането, което обхвана тялото ми. Пред очите ми се спусна пелена - първо черна, после бяла, а накрая червена. Цялата ми кожа настръхна. Хиляди спомени се отприщиха в мен - спомени за писък сред маково поле, както и нови спомени, - спомените на полтъргайста. Той бе жертва на убийство. Бам! - оглушителен гръм разтърси всичките ми кости. Стомахът ми се надигна неудържимо. Паднах на земята и заповръщах.

Трябва да съм останала така около минута, разтърсвана от видението на оплискан с кръв бежов килим. Човекът бе убит с ловна пушка. Черепът му бе пръснат, разхвърляйки наоколо мозък и парченца кости. Ушите ми звънтяха. Когато дойдох на себе си, не можех да координирам движенията си. Повлякох се по земята, още примигвайки от зловещите картини. Дланта ми пареше от сребристобяло изгаряне. Белегът на полтъргайста.

Нещо изсвистя край главата ми. Обърнах се и видях друга наблюдателница, със стоящ в нея страж.

Стрела с флукс.

Разнесе се втори изстрел. Изправих се на крака и побягнах, олюлявайки се, на изток, само за да видя не след дълго очертанията на нова кула, откъдето още един стрелец ме накара да се обърна на юг. Едва когато забелязах отново овалната площадка, си дадох сметка, че те през цялото време са ме връщали обратно към Лорда.

Следващата стрела ме улучи в рамото. Болката бе моментална и пронизваща. Пресегнах се и я изтръгнах. От раната потече кръв и ме обля вълна от гадене и световъртеж. Бях достатъчно бърза, за да спра наркотика - инжектирането му отнемаше около пет секунди, - но посланието бе ясно: връщай се на арената или ще те простреляме. Лордът ме чакаше.

- Добре дошла обратно.

Избърсах потта от челото си.

- Значи не ми е позволено да бягам.

- Не, освен ако не искаш да те възнаградя с жълта туника, която даваме само на страхливците.

Втурнах се към него, заслепена от гняв, и забих рамо в стомаха му. Предвид на разликата в размерите ни, нищо не се случи. Просто бях сграбчена за дрехите и захвърлена встрани. Приземих се тежко върху същото рамо.

- Не можеш да се биеш с мен с голи ръце. - Той обикаляше като хищник по края на площадката. - Нито да избягаш от Емит. Ти си сънебродница, момиче. Имаш силата да живееш и да умреш по свои правила. Хайде, разбий сънорамата ми. Накарай ме да полудея!

Част от мен се изтръгна навън. Духът ми прелетя пространството помежду ни и се вряза във външната обвивка на съзнанието му като нож в опъната коприна. Преминах най-тъмната част на сънорамата му, преодолявайки невероятно мощните бариери, целейки се в онова далечно петно светлина, което представляваше слънчевата му зона. Но сега не се оказа така лесно, както във влака. Центърът на сънорамата му бе далеч, а духът ми вече биваше изтласкван назад. Накрая, като ластик, опънат до предел, се върнах с трясък в своето съзнание. Силата на собствения ми дух ме събори на земята и главата ми издрънча върху бетона.

Газените фенери бавно се върнаха отново на фокус. Изправих се на лакти, с пулсиращи слепоочия. Лордът още стоеше прав. Не го бях свалила на колене, както Алудра, но бях успяла да засегна възприятията му. Той прокара длан по лицето си и тръсна глава.

-

Добре –каза.-Много добре.

-

Станах с разтреперени крака.

-

Опитваш се да ме разгневиш.Защо?

- Защото изглежда върши работа. - Той насочи ножа към мен - Още веднъж.

Изгледах го, мъчейки се да си поема дъх.

-

Още веднъж?

- Можеш и по-добре.Сега едва докосна защитите ми.Искам да направиш пробив.Пред очите ми плуваха черни петна. - Не става така.

-

Защо?

-

Защото дишането ми спира от това.

-

Никога ли не си се гмуркала под вода?

-

Моля?

-

Дори нетрениран човек може да задържи дишането си поне 30 секунди без трайни поражения. Време, повече от достатъчно да атакуваш нечие съзнание и да се върнеш обратно в тялото си.

-

Никога не го бях възприемала по този начин. Всеки път,когато проучвах етера от разстояние, Ник ми осигуряваше животоподдържащасистема.

- Мисли за духа си като мускул, който се откъсва от естественото си място –каза Лордът- Колкото повече го използваш,толкова по-бърз и силен ще става, а тялото ти ще понася по-леко последствията по-бързо. Ще можеш да прескачаш бързо между сънорамите,без да се търкаляш след това по земята.