Сезонът на Костите

-

Жалко. - Той махна с ръка към нощната масичка. - Бях ти приготвил нещо.

Зърнах блюдото още в мига, в който влязох, но предположих, че е за него. Но разбира се, неговото меню бе по-различно. Очевидно бе предназначено за мен.

Когато пак не помръднах, Лордът отиде, взе чинията и я постави в скута ми, заедно с чифт масивни сребърни прибори. При вида на храната почувствах слабост и преглътнах конвулсивно. Рохки яйца, разрязани на две и изпускащи димящ, златист жълтък. Стъклена купичка с варен ечемик, поръсен с кедрови ядки и едър черен боб, блестящ като капки от оникс. Белена круша, накисната в бренди. Чепка зряло червено грозде. Пълнозърнест хляб с масло.

-Яж.

Стиснах юмруци.

- Трябва да се храниш, Пейдж.

Толкова ми се щеше да му направя напук, да запратя чинията по него, но главата ми се маеше, а устата ми се бе спекла от жажда и глад. Единственото, за което можех да мисля, бе проклетата храна. Взех лъжицата и гребнах от купичката. Бобените зърна бяха топли, а ечемикът - ароматен и сладък. Тялото ми се изпълни с блаженство, а стомахът ми замоли за още.

Лордът се върна на мястото си, откъдето ме наблюдаваше, докато унищожавах обяда. Усещах тежестта на погледа му, светъл и пронизващ. Когато привърших, оставих блюдото на пода.Още усещах върху езика си парещия вкус на бренди

- Благодаря - промълвих. Не ми се щеше да го правя трябваше да кажа нещо. Той почука с пръсти по облегалката на креслото.

- Бих искал утре вечер да продължим с обучението ти някакви възражения?

- Нима имам избор?

- А ако имаше?

- Нямам - отвърнах, - тъй че е безсмислено да го обсъждам.

- Говоря хипотетично. Ако можеше да избираш, да контролираш съдбата си, щеше ли да продължиш да тренираш с мен или щеше да се явиш на следващия си тест неподготвена?

Хапливият отговор беше на върха на езика ми, но го преглътнах.

- Не знам - отвърнах.

Лордът стъкна огъня.

- Вероятно си изправена пред дилема. Моралът ти казва „не“, но инстинктът ти за оцеляване казва „да“.

- Вече знам как да се бия. По-силна съм, отколкото изглеждам

- Да, така е. Бягството ти при задържането свиидетелства за твоите качества. И разбира се, дарбата ти е сериозен плюс дори Рефаим не би очаквал чужд дух да нахлуе в сънорамата.Предимството на изненадата е на твоя страна. – Пламъците танцуваха в очите му. - Но трябва да преодолееш ограниченията си. Има причина да ти е толкова трудно да отделяш духа от тялото си. Всяко твое движение е контролирано. Мускулите ти постоянно напрегнати, готови за бягство, сякаш усещаш опасност в самия въздух, който дишаш. Болезнено е да се гледа от страни, по-лошо дори от преследвана сърна. Но тя поне може да избяга при стадото си. - Той се приведе напред. - Къде е твоето стадо, Пейдж Махони?

Не знаех какво да отговоря. Разбирах какво има Предвид но моето стадо, моята глутница бяха Джаксън и останалите бандата. А аз не можех дори да намекна за съществуването им.

- Нямам нужда от стадо - казах. - Аз съм единак.

Той само махна с ръка.

- Кой те научи да се катериш по сгради? Да стреляш с пистолет? Кой ти помогна да виждаш по-надалеч в етера, да отделяш духа си от естественото му място?

- Сама се научих.

- Лъжеш.

Лордът се пресегна под креслото. Гледах със затаен дъх как измъква оттам моята раница. Единият от ремъците бе почти отпран.

- Можела си да умреш в нощта, когато си бягала от Надзирателя. Единствената причина да оцелееш е, че когато си изгубила съзнание, раницата ти се е закачила за простор за пране и е спряла падането ти. Когато чух за това, се заинтересувах от теб.

Той дръпна ципа. Челюстта ми се стегна. Вътре имаше мои вещи, не негови.

- Хинин - рече, ровейки сред съдържанието. - Адреналин, примесен с декседрин и кофеин. Основни лекарства. Сънотворни. Дори огнестрелно оръжие. - Той вдигна пистолета ми. - Била си удивително добре екипирана, Пейдж. За разлика от всички останали.

По кожата ми премина тръпка. Нямаше и следа от брошурата. Значи или я бе скрил някъде, или е попаднала в други ръце.

- В документите ти пише, че работиш като сервитьорка в кислороден бар. Съдейки по разказите на Надзирателя за сционските цитадели, заплащането на подобен род професии е ниско. Което ме навежда на мисълта, че не си купила всички тези неща сама. - Той направи пауза. - Кой ги е купил тогава?

- Какво, по дяволите, те засяга?

- Да не си ги откраднала от баща си?

- Няма да ти кажа нищо повече. Животът ми преди да попадна тук си е мой.

Лордът ме изгледа продължително, сякаш обмисляйки чутото.

- Права си - каза. - Но сега принадлежи на мен.

Забих нокти в облегалките на стола.

- Ако си отворена към идеята за оцеляване, от утре ще започнем да тренираме отново. Но ще прибавим към обучението ти още един елемент. - Той кимна към мястото, където седях. -Всяка нощ ще прекарваш поне по един час в това кресло и ще говориш с мен.

- По-скоро бих умряла - изстрелях, преди да се усетя.

- О, това може лесно да се уреди. Разбирам, че ако пушиш повече лилава богородичка, ще останеш заключена в своята сънорама и тялото ти ще се съсухри от обезводняване. - Той кимна към вратата. - Върви още сега, ако искаш. Умри. Не ме поглеждай никога повече. Не виждам причина да удължавам страданията ти.

- Кръвният суверен няма ли да се разгневи?

- Вероятно.

- И това не те тревожи?

- Нашира ми е годеница, а не наставник. Тя няма влияние върху това как се държа с подопечните си.

- И как точно смяташ да се държиш с мен?

- Като със своя ученичка. Не робиня.

Отвърнах глава, стискайки зъби. Не исках да бъда негова ученичка. Не исках да стана като него, да се обърна срещу своите, да играя неговата игра. Вече започвах да усещам етера отново, като леко гъделичкане на сетивата.

- Ако е така, тогава и аз искам да се отнасям към теб като към ментор, а не господар.

- Справедливо искане. Но към менторите трябва да се показва уважение. Ще очаквам това от теб. Както и да седиш заедно с мен, в учтива беседа, по един час всяка нощ.

- Защо?

- Ти имаш потенциала да преминаваш между етера и материалния свят, когато пожелаеш. Но не се ли научиш да запазваш спокойствие, дори и в присъствието на врагове, ще ти бъде все така трудно. А в град като този скоро ще намериш смъртта си.

- А ти не го желаеш, така ли?

- Не. Мисля, че ще е ужасна загуба да се прахоса такъв изключителен живот. Ти имаш голяма дарба, но някой трябва да те насочва.

Думите му забучаха в ушите ми. Имах кой да ме насочва. Имах Джаксън Хол.

- Нека преспя, преди да реша.

- Разбира се. - Лордът се изправи и за сетен път си дадох сметка колко е висок. Главата ми едва достигаше до рамото му. -Не забравяй, че имаш избор. Но като твой ментор те съветвам да помислиш за онези, които са ти дали това. - С едно движение на китката той метна към мен тежката раница. - Какво биха искали те - да умреш безславно, или да видят как се биеш?

По покрива на кулата затропа градушка. Потривах длани над газената лампа, мъчейки се да стопля премръзналите си пръсти. Не биваше с лека ръка да отхвърлям предложението на Лорда. Не исках да работя за него, но трябваше да се науча как да оцелявам на това място — поне докато измисля начин да се върна обратно в Лондон. Обратно при Ник и Джаксън. Към играта на котка и мишка с Жандармите и престъпния спиритизъм. Към измъкването на духове изпод носа на Дидиън Уейт и дразненето на Хектор и момчетата му. Научех ли повече за дарбата си, можех и да успея да избягам оттук.

Джъксън винаги бе казвал, че да бъдеш сънебродник, е нещо повече от това да притежаваш изострено шесто чувство. Аз имах потенциала да достигам навсякъде, дори в чуждите сънорами. Вече го бях доказала, убивайки онези двама Жандарми. Лордът може би щеше да ме научи на още повече — но аз не го исках за учител. Двамата с него бяхме естествени врагове; нямаше смисъл да се преструваме, че не е така. И все пак той бе забелязал толкова много неща за мен — начина, по който се държах, напрежението, бдителността ми. Джаксън също постоянно ми казваше да се отпусна, да се нося по течението. Но това не означаваше, че мога да вярвам на мъжа, който ме държеше заключена в тази тъмна, студена стая.

Изпразних съдържанието на раницата под оскъдната светлина на лампата. Повечето от вещите ми бяха тук - спринцовките, екипировката, дори пистолетът. Без патрони, разбира се, а всички спринцовки бяха изпразнени. Само две неща липсваха - телефонът ми, който бяха конфискували, и „За същината на неестествеността“.

Потръпнах при мисълта, че брошурата може да е у Нашира, но в този случай тя вече щеше да ме е привикала на разпит. Рефаимите сигурно бяха виждали копия от нея и преди, но не и такова като моето.

Легнах по гръб на леглото, пазейки натъртените си места, и се завих до брадичката. Разнебитените пружини се забиваха в ребрата ми. Бях понесла твърде много удари по главата за твърде кратко време и се чувствах изморена. Погледнах през решетките на прозореца към външния свят, надявайки се оттам да ме озари някакъв отговор - но естествено, такъв не дойде. Виждаше се единствено вечният здрач.

Със залеза на слънцето удари вечерната камбана. Вече бях свикнала с нея, като с будилник. Докато се обличах, сложих в ред мислите си. Да, щях да тренирам с него отново, стига да можех да го понеса. Трябваше да се справя и с едночасовия разговор, но това не ми се виждаше толкова трудно. Винаги можех да го запълня с лъжи.

Лордът ме чакаше на вратата и ме изгледа от глава до пети.

- Е, реши ли вече?

- Да - отвърнах, спазвайки дистанция. - Ще тренирам с теб. При условие че няма да се държиш като господар.

- По-умна си, отколкото очаквах. - Той ми подаде черно яке с розови ленти на ръкавите. - Облечи това. Ще ти трябва за следващия тест.

Навлякох дрехата и я закопчах. Подплатата бе дебела и топла. Лордът протегна ръка към мен. В дланта му лежаха трите хапчета.

- За какво е зеленото? - попитах, без да ги вземам.

- Не е твоя грижа.

- Искам да знам. Никой друг не го получава.

- Това е защото ти си различна от останалите. - Той не отдръпна ръката си. - Знам, че не си гълтала таблетките. Нямам задръжки да ти ги натъпча насила в гърлото.

- Бих искала да видя как ще стане.

Очите му се впиха в мен. Кожата ми настръхна.

- Надявам се да не стигаме дотам.

Щях да изгубя този двубой. Наречете го криминален инстинкт, ако щете. Същото чувство изпитах и в онзи случай на черния пазар, когато Дидиън ме надигра за Ан Нейлър. Имаше неща, за които Лордът бе склонен на отстъпи, но това не бе „едно от тях. Казах си, че ще отнеса утрешното хапче на Дъкет.

След като изпих трите таблетки с чаша вода, Лордът ме улови за брадичката, без да сваля ръкавицата.

- Имам причина да те карам.

Отдръпнах лице. Той ме изгледа за секунда, после отвори вратата. Последвах го по витото стълбище към галерията на вътрешния двор. От всички страни ни наблюдаваха гротескни каменни фигури. Бе застудяло още и върху тях блестеше тънък слой скреж. Скръстих ръце, за да съхраня топлината си. Лордът ме поведе извън резиденцията, но не по посока на улицата, а от задната страна. Минахме през порта от ковано желязо, а после и по тесен каменен мост над синьо-зелена река. Водите й искряха на лунната светлина. Градушката бе спряла, оставяйки земята покрита с ледени зърна.

Докато крачехме по пътеката, той нави нагоре ръкава на дрехата си. Раната от първия път бе хванала коричка, но още леко сълзеше.

- Тези същества - Зумерите - отровни ли са? - попитах.

- Емитите пренасят инфекция, наречена полупорив. Тя предизвиква лудост и смърт, ако не се лекува. Също така ядат всякаква плът, свежа или разложена.

Докато говореше, ухапаното място започна да се затваря пред очите ми.

- Как го правиш? - възкликнах, поддавайки се на любопитството. - Раната ти заздравява.

- Използвам аурата ти.

- Какво? - вцепених се аз.

- Несъмнено знаеш, че Рефаимите се хранят с аура. За мен е по-лесно да го правя, ако приемникът е в неведение.

- Тоест, току-що си отхапал къс от мен?

- Да. - Той се взря в изражението ми. - Изглеждаш сърдита.

- Аурата ми не е твоя - отдръпнах се аз, отвратена. - Вече ми взе свободата. Нямаш право и над нея.

- Не съм взел толкова, че да накърня дарбата ти. Аз се храня от хората на малки дози, давайки им време да регенерират. Някои други не са толкова любезни. А и помни ми думата -смъкна ръкава си той, - не би искала да се заразя от полупорив в твое присъствие.

- Очите ти. - Вгледах се внимателно в него. Лордът застана неподвижно, позволявайки ми да го сторя. - Значи затова променят цвета си.

Той не го отрече. Ирисите му вече не бяха жълти, а тлееха в по-тъмен оттенък, като червеникава жар. Цветът на моята аура.

- Не се засягай, но трябва да бъде така.

- Защо? Защото ти така казваш?

Без да отговори, той продължи напред, а аз го последвах. Повдигаше ми се при мисълта, че може да яде от мен.

След още няколко минути спряхме. Край нас се носеше рядка, синкава мъгла. Вдигнах нагоре яката си.

- Усещаш го, нали? - каза Лордът. - Студът. Питала ли си се защо тук пада скреж, въпреки че е вече пролет?

- Това е Англия. Нормално е да е хладно.

- Но не чак толкова. Почувствай го. - Той взе едната ми ръка и свали ръкавицата от нея. Мразовитият въздух начаса защипа пръстите ми. - Наблизо има студено петно.

Нахлузих ръкавицата си обратно.

- Студено петно?

- Да. То се образува, когато даден дух се застои някъде по-дълго, образувайки пролука между етера и материалния свят. Забелязвала ли си как температурата винаги пада, ако наоколо има духове?

- Предполагам. - Действително изпитвах хладина в присъствието им, но никога не се бях замисляла по въпроса.

- Границата между световете не е естественото им обитание, затова черпят топлинна енергия, за да се поддържат. Шеол I е целият осеян със студени петна - етерната активност тук е много по-висока, отколкото в цитаделата. Затова и Емитите биват привлечени насам, вместо към незрящото население на Лондон. - Лордът посочи ивицата гола земя пред нас. - Как според теб може да се открие епицентърът на едно студено петно?

- По самия дух - отвърнах. - Повечето зрящи ще го видят с третото си око.

- Но ти нямаш такова.

-Да.

- Има начини да се справиш и без него. Чувала ли си за гадаенето с пръчки?

- Доколкото знам, е безполезно. - Джъксън неведнъж ми го беше повтарял. - Хората, които го практикуват, се наричат рабдоманти. Те твърдят, че никога не могат да се изгубят. Просто хвърлят пръчка на земята и духовете я насочват в правилната посока. Но рядко се получава.

- Дори да е така, рабдомантията не е безполезна. Никой вид ясновидство не е безполезен.

Леко се изчервих. Всъщност и аз смятах така, но просто повтарях думите на Джаксън Хол. Човек не можеше да работи за него и да не споделя вижданията му по тези въпроси.

- И с какво точно е полезна? - попитах. Лордът ме погледна. - Нали си мой учител. Научи ме.

- Много добре. Щом имаш желание. - Той закрачи отново. - Повечето рабдоманти смятат, че когато пръчката падне, тя сочи към дома им, към заровеното имане, или към каквото друго се опитват да намерят. Накрая това ги влудява, защото всъщност нейната посока не е към съкровището, а към епицемтъра на най-близкото студено петно. Понякога извървяват но цели километри и пак не откриват каквото търсят. А всъщност са открили нещо друго - тайна врата. Единственото, което не знаят, е как да я отворят.

Накрая спряхме. Цялата треперех. Въздухът бе рядък и студен. Затруднявах се да си поемам дъх.

- За живите е трудно да съществуват на такова място -каза той. - Ето, вземи. - И ми подаде сребърна манерка с винтова капачка. Аз я изгледах недоверчиво. - Това е само вода, Пейдж.

Бях твърде жадна, за да откажа, и отпих. После му върнах манерката и той я прибра обратно. Водата бе прочистила съзнанието ми.

Почвата, върху която стояхме, бе замръзнала като насред зима. Стиснах зъби, за да овладея тракането им. Духът, отговорен за това студено петно, витаеше наблизо. Когато той не ни доближи, Лордът приклекна в края на леда, извади нож и го опря до ръката си. Аз пристъпих до него.

- Какво правиш?

- Отварям вратата. - И заби острието в китката си. Три капки ектоплазма паднаха върху леда. Той се разпука по средата и въздухът наоколо побеля. Край мен се стекоха форми. Гласове. Броднице, броднице. Запуших ушите си с длани, но продължих да ги чувам. Върни се назад, броднице. Не преминавай отвъд. Когато вдигнах очи, отново ме обкръжаваше мрак.

- Пейдж?

- Какво се случи? - усещах замаяност и главоболие.

- Отворих студеното петно.

- С кръвта си?

-Да.

Китката му вече бе спряла да кърви, а в очите му тлееше червен оттенък. Аурата ми отново го лекуваше.

- Значи студените петна могат просто да се „отварят“?

- Аз мога. Ти - не.

- Защото водят към етера. - Помислих за секунда. - А възможно ли през тях да се стигне до Отвъдното?

- Да. Именно така ние дойдохме тук. Представи си два тънки воала, разделящи етера и вашия свят - света на живите, Между тези воали се намира Отвъдното - преходно състояние, разделящо живота и смъртта. Когато рабдомантите открият студено петно, те могат с негова помощ да се движат между тези воали. Да влязат в моя дом, във владенията на Рефаимите.

- Способен ли е човек да проникне там?

- Опитай.

Вдигнах очи към него. Той кимна към леда и аз пристъпих отгоре му. Не се случи нищо.

- Никаква телесна материя не може да съществува отвъд воала - каза Лордът. - Твоето тяло няма как да премине през портата.

- Ами рабдомантите?

- Те също са от плът.

- Защо ни трябваше да я отваряме тогава?

Луната се бе скрила.

- Защото моментът е подходящ да се срещнеш с Отвъдното. Няма да влизаш вътре, но ще го видиш.

По челото ми започнаха да избиват капчици пот. Пристъпих встрани от леда. Започвах да усещам духове от всички страни.

- Нощта е времето на духовете - продължи той. - Воалите сега са най-тънки. Мисли за студените петна като за дупки в материята.

Гледах мястото пред себе си. Нещо в него ме караше да губя самообладание.

- Пейдж - обърна се Лордът към мен. - Днес ще имаш две задачи, като и двете ще тестват пределите на твоя разсъдък. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че това ще ти бъде от полза?

- Малко е вероятно - отвърнах. - Но нека започваме.

16.Задачата

Лордът не ми каза къде отиваме. Поведе ме по друга пътека, към откритите ливади около „Магдалена“. Долавях присъствие навсякъде - във въздуха, във водата - духовете на мъртъвците, ходили някога по тези места. Не можех да ги чуя, но на разстояние от километър и половина около отвореното студено петно ги усещах толкова силно, сякаш бяха живи същества.

Въпреки волята си гледах да съм по-близо до Лорда. Ако някой от тези духове бе злонамерен, чувствах, че той ще е способен да го отблъсне по-ефективно от мен.

С отдалечаването ни от фенерите на резиденцията мракът около нас се сгъстяваше все повече. Той не обелваше и дума, докато окосените морави постепенно отстъпиха място на бурени и висока до коляното влажна трева.

- Скоро ли ще стигнем? - попитах. Обувките и чорапите ми бяха вече прогизнали.

Той не отговори.

- Нали каза, че съм твоя ученичка, а не робиня. Искам да знам къде отиваме.

- В полето.

- Защо?

Пак никакъв отговор.

Нощта ставаше все по-студена, неестествено студена. Стори ми се, че минаха часове, преди Лордът най-сетне да спре да посочи с ръка.

- Ето там.

Отначало не видях нищо. Когато напрегнах зрение, постепенно различих очертанията на животно, застанало под бледата лунна светлина. Беше на четири крака, с лъскава козина. Гръдта му бе снежнобяла, а главата - тясна, издължена, с тъмни очи и малък черен нос. Не знаех кой от двама ни изглеждаше по-изненадан.

Сърна. За последен път бях видяла такава като малка, когато баба и дядо ме заведоха в планината Галтий в Ирландия. Заля ме вълна от детинска възбуда.

- Прекрасна е - промълвих.

- Казва се Нуала - рече Лордът, пристъпвайки към животното, което бе завързано за един кол.

- Това е ирландско име.

- Да, съкратено от Фионуала. Означава бели рамене, или красиви рамене.

Погледнах отново. От двете страни, в основата на шията й, имаше по едно голямо бяло петно.

- Кой я е кръстил? - В Сцион бе рисковано да се дават ирландски имена на деца или домашни любимци. Властите можеха да те заподозрат в симпатии към бунтовниците.

- Аз.

Той й свали нашийника и Нуала го побутна с муцуна. Очаквах да побегне, но тя просто стоеше, взирайки се в него. Лордът й заговори на някакъв странен език, като я почесваше по врата. Изглеждаше, че тя наистина го слуша - беше като омагьосана.

- Искаш ли да я нахраниш? - Той измъкна от ръкава си червена ябълка и ми я подхвърли. - Това е любимото й лакомство. - Нуала обърна глава към мен, потрепвайки е ноздри. - Леко, много е плашлива. Особено когато в близост има отворено студено петно.

Естествено, че нямаше да я подплаша. Мина ми през ум, щом не се боеше от него, надали щеше да се стресне от мен.Протегнах плода към нея. Сърната го подуши предпазливо, после Лордът каза още нещо и тя го грабна от ръката ми.

Извини я, много е гладна. - Той я потупа по гърба и й даде още една ябълка. - Рядко имам случай да я видя.

- Защо, нали живее близо до „Магдалена“?

- Да, но трябва да внимавам. В очертанията на града не се допускат животни.

- Тогава защо я държиш?

- За компания. И заради теб.

- Заради мен? - повторих.

- Тя те чакаше. - Той седна върху един плосък камък, оставяйки Нуала да се разхожда по посока на дърветата. - Ти си сънебродница. Какво според теб означава това?

Не вярвах да ме е довел тук, за да храним сърнички.

- Че съм настроена да усещам етера - казах.

- Продължавай.

- Умея да долавям чуждите сънорами от разстояние. И изобщо всяка етерна активност.

- Именно. Това е твоята основна дарба, върху която можеш да надграждаш: повишена чувствителност към етера, качество, каквото малко ясновидци притежават. То идва от сребърната ти нишка, която е гъвкава и ти позволява да отделяш духа от центъра на сънорамата си, разширявайки своето възприятие за света. Повечето зрящи биха полудели, ако сторят това. Но когато се упражнявахме на ливадата, аз те насърчавах да запращаш духа си срещу моята сънорама, да ме нападаш. - Очите му тлееха като въглени в мрака. - Ти имаш потенциала за нещо повече от това просто да усещаш етера. Можеш да му въздействаш. Да въздействаш на другите хора.

Аз не отговорих нищо.

- Вероятно в миналото ти се е случвало да нараним околните. Да упражняваш натиск върху техните сънорами, те да забелязват разни неща — кръвотечение от носа, замъгляване на зрението...

-Да.

Той вече знаеше. Нямаше смисъл да отричам.

- А после, във влака, нещо се е променило - продължи Лордът. - Животът ти е бил застрашен. Бояла си се от арестуване. И за първи път тази сила, дремеща вътре в теб, е излязла на бял свят.

- Как разбра?

- До нас достигна доклад за убийството на един Жандарм - убийство без кръв, без оръжие, без каквато и да е следа върху тялото му. Нашира веднага се досети, че това е работа на сънебродник.

- Може да е бил и полтъргайст.

- Полтъргайстът винаги оставя следа. Ти би трябвало да го знаеш най-добре.

Неволно усетих хлад в белезите на дланта си.

- Нашира те искаше жива. Арестите, които извършва НОБ, са тромави и брутални, както и тези на червеноризците. Около половината от тях завършват със смърт. При теб това не биваше да се случва. Ти трябваше да дойдеш невредима. Затова тя изпрати Надзирателя, своя специалист по набавянето на ясновидци.

- И за какво съм й?

- За да научи твоята тайна.

- Няма никаква тайна. Просто съм такава, каквато съм.

- И каквато Нашира иска да бъде. Тя копнее за редки дарби, в това число и за твоята.

- Тогава защо просто не я вземе? Можеше да убие и мен, както уби Себ. Защо й е да чака?

- Иска да проумее докрай способностите ти. Но няма да чака вечно.

- Няма да играя по твоята свирка - отсякох. - Още не съм станала развлекателка.

- Аз и не искам това от теб. Какъв е смисълът? Нали вече И Ядях способностите ти в параклиса. Ти нахлу с духа си в съзнанието на Алудра. Видях ги и на ливадата, когато проникна в моето. Но кажи ми - той се наведе към мен, присветвайки С червените си очи, - би ли могла да обладаеш някой от нас?

Настъпи напрегната тишина, прекъсвана само от пискливия зов на бухал в мрака. Звукът ме накара да вдигна поглед нагоре. Зърнах луната, скътана сред булото на облаците. За миг се пренесох обратно в бърлогата на Джаксън, в деня, когато за пръв път възникна въпросът за обладаването.

- Мило мое момиче - бе казал той, - ти се представяш великолепно. Не, представяш се блестящо. Абсолютно си струпаше да те взема, ти криеш неподозирани заложби. Но сега бих искал да ти дам нова задача. Задача, която ще те затрудни, но и ще те извиси. - И той ме накара да проникна със съзнанието си в неговото, да опитам да поема контрол над тялото му.Идеята ме потресе. Пробвах неохотно, но сложността на съзнанието му бе твърде необятна и бързо се отказах. - Е, добре - изпуфтя с пурата си той. - Струваше си да проверим. А сега дим да те няма, прелест моя. Имаме работа за вършене, козни за разплитане.

А може би щях да успея. Може би, ако наистина го исках, щях да овладея тялото на Джаксън и да угася проклетата му пура. Но тъкмо тази способност ме плашеше. Да контролираш друг човек бе голяма отговорност, твърде тежка за мен. Дори и срещу обещание за повишение на заплатата. Бях готова да бродя из съзнанията на цял Лондон, но не и да се бъркам в тях. Никакви пари не можеха да ме съблазнят.

- Пейдж?

- Не - отвърнах аз, изплувайки от спомените си. - Не бих могла да обладая Алудра. Нито пък теб.

- Защо?

- Не съм способна да обладавам хора. Още по-малко Рефаими.

- А би ли искала?

- Не. И няма как да ме накараш.

- Нямам и намерение да те насилвам. Просто ти предоставям възможност да „разшириш хоризонтите си“, както казвате вие.

- Като причинявам болка.

- Ако обладаването се изпълни добре, то не би следвало да предизвика никаква болка. Плюс това, не очаквам да го правиш с хора. Поне не днес.

-Ас кого тогава?

Той вдигна лице и аз проследих посоката на погледа му. Сърната побутваше с копито туфа цветя и ги наблюдаваше как поклащат глави.

- Нуала - промълвих.

-Да.

Тя сведе шия и тихо изпръхтя. Никога не ми беше хрумвало да се упражнявам в обладаване на животни. Техните съзнания бяха много различни от човешките - не така сложни и многопластови, но това можеше допълнително да ме затрудни. Не знаех дори дали духът ми ще успее да се въплъти в такова тяло. Щях ли изобщо да мисля като човек, ако се озовях в животинска сънорама? Имах и други притеснения: Дали това нямаше да нарани сърната? Щеше ли тя да се бори срещу нахлуването ми, или да ме допусне без съпротива?

- Не знам - казах. - Много е голяма. Може да не успея да я овладея.

- Ще ти намеря нещо по-малко.

- Какво всъщност целиш? - изгледах го аз. - Доста си настоятелен за някой, който твърди, че просто ми предоставя възможност.

- Не отричам, че искам да приемеш тази възможност.

- Защо?

- Защото искам да оцелееш.

Помъчих се за секунда да разгадая изражението му, но не успях. В лицата на Рефаимите имаше нещо, което не насърчаваше емоционалните догадки.

- Добре - рекох накрая. - По-малко животно става. Насекомо, гризач, може би птица. Нещо с ограничена сетивност.

- Чудесно. - Той понечи да тръгне, но се спря. Извърна се към мен и извади от джоба си нещо като медальон на тънка верижка. - Сложи това на врата си.

- Какво е то?

Отговор не последва. Прислоних се до един объл камък, борейки се да овладея обхващащия ме трепет. Джаксън щеше да кима одобрително, ако ме видеше отнякъде, но не бях толкова сигурна дали Ник би сторил същото. Огледах медальона. Бе голям колкото палеца ми, изработен от тънки жички под формата на крилца. Когато прокарах пръст по него, в етера настъпи едва доловим резонанс. Вероятно беше сублимиран. Нахлузих верижката през главата си.

Нуала скоро се върна, явно отегчена от разглеждане на цветята. Седях сгушена до камъка, заровила ръце в джобовете на якето си. Беше станало извънредно студено и дъхът излизаше от устата ми на бели облаци.

- Привет - казах на сърната. Тя подуши косата ми, сякаш искаше да разбере що за същество съм, после подви крака и легна до мен. Положи муцуна върху скута ми и нададе нещо като доволно пъшкане. Свалих си ръкавиците и я погалих между ушите. Лъхна ме миризма на мускус. Можех да усетя биенето на сърцето й, бързо и силно. За пръв път се намирах толкова близо до диво животно. Помъчих се да си представя какво е да си като нея - да стоиш на четири крака, да се носиш волно сред дървесата. Но аз бях питомна. Бях живяла в Сцион повече от десетилетие и всичко диво се бе изпарило от мен. Вероятно затова и се бях присъединила към Джаксън. За да запазя поне нещо от старото си „аз“.

След минута реших все пак да опитам. Затворих очи и оставих духа си да се носи. Сънорамата на Нуала бе лесна за проникване, тънка и нежна като сапунен мехур. С годините при хората се натрупваха защитни пластове, но животните явно нямаха тази емоционална броня. На теория нищо не ми пречеше да я контролирам. Побутнах я съвсем леко с духа си.

Тя нададе тревожно пръхтене и аз я погалих, за да я успокоя.

- Извинявай - казах. - Няма да го правя повече. След малко тя отново отпусна глава върху коленете ми, но хълбоците й трепереха. Не знаеше, че аз съм тази, която я е наранила. Пъхнах пръсти под брадичката й и започнах леко да я чеша.

Бях полузаспала, когато Лордът се върна и ме събуди с потупване по бузата. Нуала също се сепна, но една-две негови думи я накараха бързо да задреме отново.

- Ето - рече той, като седна на камъка. - Намерих ти ново тяло.

Бях поразена от вида му под лунната светлина - от силните, ясни черти и сияещата му кожа.

- Какво е то? - попитах.

- Виж сама. - Той разтвори шепи и ги поднесе към мен. Вътре имаше някакво крехко насекомо, може би пеперуда. Трудно бе да го различа в мрака. - Намираше се в летаргия, когато я намерих. Още е малко апатична. Реших, че така ще ти е по-лесно.

Значи наистина беше пеперуда. Крилцата й леко пърхаха.

- Животните се боят от студените петна. - Гласът му бе глух и дълбок. - Долавят в тях отворения преход към Отвъдното.

- Защо изобщо го отвори?

- Ще разбереш. - Лордът се взря в лицето ми. - Е, искаш ли да се упражниш в обладаване?

- Ще опитам - отвърнах.

Очите му присветнаха като гореща жар.

- Вероятно вече го знаеш - добавих, - но щом напусна тялото си, то ще падне. Затова ще съм благодарна, ако ме подхванеш.

Трябваше да се насиля, за да изрека думите. Беше ми противно да го моля за услуга, макар и толкова дребна и очевидна.

- Разбира се - каза той.

Аз първа отместих поглед.

Поех дълбоко въздух и тласнах духа си. Сетивата ми на-часа се замъглиха и пред мен се простря моята сънорама. Вече долавях етера. Той ставаше все по-силен, докато вървях към края на маковото поле, тънещ в тъмнина. Етерът бе там и ме очакваше.

И аз скочих.

Можех да видя сребърната си нишка, развиваща се край мен, показваща ми пътя за връщане. Сънорамата на Лорда бе наблизо, а до нея - и тази на пеперудата, подобна на пясъчно зрънце до топче за игра. Влязох в съзнанието й. Нямаше никаква реакция, никакво отдръпване или паника от страна на приемника.

Озовах се в приказен свят. Свят на багри, облян в охрена светлина. Тя бе прекарвала своите дни, хранейки се от цветята и техните пищни окраски присъстваха във всичките й спомени. Отвсякъде се носеха омайни аромати на рози, лавандула и треви. Закрачих през роената сънорама, насочвайки се към най-светлата й част. От разцъфналите дървета се силеше поле-нов прашец, ръсейки косите ми. Никога не се бях усещала толкова свободна. Нямаше и най-слаба съпротива, никакъв помен от защитен механизъм. Всичко бе толкова леко, безболезнено и прекрасно, сякаш се бях измъкнала от тежък чифт окови. Чувствах се съвсем естествено. Тъкмо за това копнееше духът ми - да броди из непознати земи. Не можеше да понася през цялото време да е затворен в едно и също тяло. Имаше страст към пътешествията.

Когато доближих слънчевата зона, забелязах духа - нежен като ефирна струйка дим. Духнах с уста и той се плъзна встрани, изчезвайки към по-тъмните части.

Сега идваше истинското изпитание. Ако бях разбрала всичко добре - и ако обясненията на Джаксън бяха правилни, - влизането в слънчевата зона щеше да ми позволи да поема контрол над новото си тяло.

Веднага щом пристъпих в кръга, цялата сънорама се озари от ярка светлина - златно сияние, което ме обливаше, изпълваше очите, кожата, кръвта ми. Беше ослепително. Светът се превърна в раздробен диамант, в малка бляскава звезда.

За известно време всичко изчезна. Тялото ми го нямаше, не чувствах каквото и да било. И после се събудих.

Първо дойде паниката. Къде бяха ръцете, краката ми? Защо не можех да виждам? Всъщност не, виждах, но просто всичко бе окъпано в наситено лилаво и зеленината на тревата бе твърде ярка за моите очи. По немощните ми крайници премина спазъм. Беше като мозъчна чума, но много по-зле. Бях смазана, задушена, крещяща без устни и без глас. И какви бяха тези неща, стърчащи от двете ми страни? Когато опитах да помръдна, те потрепериха, сякаш в предсмъртна конвулсия.

Преди да усетя, се изстрелях навън от пеперудата, обратно в собственото си тяло. Цялата се тресях, борейки се за глътка въздух. Свлякох се и застанах на четири крака край камъка.

- Пейдж?

Понечих да повърна, но без успех, само устата ми се изпълни с вкус на горчива жлъч.

- Н-никога повече няма да го правя - изрекох едва.

- Какво се случи?

- Нищо. Беше... беше т-толкова лесно, но после... - разкопчах ципа на якето си, за да не се задуша. - Просто не мога.

Лордът ме гледаше мълчаливо, докато се мъчех да се овладея, бършейки потта от челото си.

- Но ти успя - каза. - Може да е било болезнено, но успя. Крилцата й помръднаха.

- Имах чувството, че ще умра, когато го направих.

- И все пак го направи.

Облегнах се на камъка.

- Колко време прекарах там?

- Може би половин минута.

По-добре от очакванията ми, но все пак жалък резултат. Джаксън щеше да ме съсипе от подигравки.

- Съжалявам, че те разочаровах. Може би не съм толкова добра, колкото другите сънебродници.

Чертите му се втвърдиха.

- Напротив. Но докато не го повярваш, няма да постигнеш пълния си потенциал.

Той разтвори шепи и пеперудата отлетя в мрака. Все още жива. Не бях я убила.

- Ядосан си - казах.

-Не.

- Тогава защо гледаш така?

- Как? - Очите му бяха студени.

- Няма значение - отвърнах.

Той взе наръча сухи съчки, който бе подпрян до камъка. Секна искра с помощта на два камъка и запали малък огън. Отвърнах се настрани. Можеше да се гневи колкото си ще. Нямах намерение да ставам кукловод на животни.

- Ще останем тук няколко часа - каза след малко Лордът, без да ме поглежда. - Имаш нужда от сън преди втората част от теста си.

- Това означава ли, че съм преминала първата?

- Разбира се, че я премина. Успя да обладаеш пеперудата. Това бе всичко, което исках от теб. - Пламъците играеха върху лицето му. - Нищо повече.

После отвори раницата си и извади отвътре прост, черен спален чувал.

- Ето, вземи. Тук ще бъдеш в безопасност. Аз ще те оставя за малко, имам да свърша нещо.

- В града ли се връщаш?

-Да.

Нямах особен избор, освен да се подчиня, макар да не ми се нравеше идеята да спя тук, на открито, с толкова духове, витаещи наоколо. Броят им бе нараснал още и студът се усилваше. Събух мокрите си обувки и чорапи и ги оставих да съхнат до огъня. После се мушнах в чувала и вдигнах догоре ципа. Въпреки че бях с жилетка и яке, пак не ми беше особено топло, но се понасяше.

Лордът почукваше с пръсти по коляното си, взирайки се в мрака. Очите му бяха като два живи въглена, дебнещи за опасност. Обърнах се и погледнах луната. Колко тъмен само изглеждаше светът. Колко тъмен и студен.

17.Заветът

- Хайде, Пип, побързай!

Братовчед ми Фин ме задърпа за ръката. Бях на шест години и двамата се намирахме в претъпканото сърце на Дъблин, заобиколени от викащи хора.

- Фин, не мога толкова бързо - оплаках се, но той не ми обърна внимание. За пръв път се случваше да ме игнорира така.

В този ден се предполагаше, че трябва да ходим на кино -ясно февруарско утро през 2046-а, когато зимното слънце пръскаше бяло злато по водите на река Лифи. Гостувах при леля Сандра за междусрочната ваканция и тя бе заръчала на Фин, който също нямаше уроци, да се грижи за мен, докато тя е на работа. Аз исках да гледаме филм и после да хапнем в старата част на града, но той каза, че трябва да свършим нещо друго -да видим статуята на Моли Малоун28. Това било важно. Твърде важно, за да го пропуснем. И денят бил много специален.

- Ще творим история, Пип - каза, стискайки малката ми ръка, скрита в плетена ръкавица.

Леко сбръчках нос при тези думи. Историята беше за училище. Обичах Фин - той беше висок, забавен и умен и винаги ми купуваше бонбони, когато му останеха джобни пари, - но вече бях виждала Моли стотици пъти. Знаех наизуст и песента за нея.

Когато доближихме статуята, се оказа, че всички наоколо я пеят. Гледах нагоре към зачервените им лица със смесица от вълнение и уплаха. Фин също крещеше заедно с тях, затова и аз се присъединих, макар да не разбирах защо трябва да го правим. Може би беше някакво улично парти.

Държах ръката на Фин, докато той говореше с приятелите си от колежа „Тринити“. Те до един бяха облечени в зелено и размахваха големи транспаранти. Можех да чета достатъчно, за да разбера повечето от думите, но сред тях имаше и една непозната за мен: СЦИОН. Тя присъстваше навсякъде в надписите, преминаващи високо във въздуха като странна смесица от ирландски и английски.

ДОЛУ МЕЙФИЙЛД! ДА ЖИВЕЕ ИРЛАНДИЯ! ДЪБЛИН КАЗВА „НЕ“!

- Фин, какво става? - задърпах го за ръкава аз.

- Нищо, Пейдж, стой мирна за малко... ДОЛУ СЦИОН! ВЪН СЦИОН! В ДЪБЛИН НЯМА МЯСТО ЗА СЦИОН!

Вече бяхме близо до статуята, подбутвани от тълпата. Винаги бях харесвала Моли. Лицето й бе толкова мило. Но днес тя изглеждаше различно. Някой бе поставил торба на главата и въже около врата й. В очите ми избиха сълзи.

- Фин, това не ми харесва.

- ДОЛУ СЦИОН! ВЪН СЦИОН! В ДЪБЛИН НЯМА МЯСТО ЗА СЦИОН!

- Искам да си отидем у дома.

Приятелката на Фин ме погледна и смръщи вежди. Винаги я бях харесвала. Имаше прекрасна кестенява коса, която се виеше на гладки къдри, блестящи като мед, а ръцете й бяха бледи и покрити с лунички. Фин й бе дал кладахски пръстен29, който тя носеше със сърцето обърнато навътре. Сега бе облечена цялата в черно, а бузите й бяха боядисани в зелено, оранжево и бяло.

- Фин, тук може да стане напечено - рече притеснено. -Не е ли по-добре да я отведеш? - Когато той не отговори, тя го блъсна с юмрук. - Фин!

- Какво?

- Прибери Пейдж вкъщи! Клиъри носи самоделни бомби в колата си, за бога.

- Изключено. Няма да пропусна това за нищо на света. Ако онези копелета влязат веднъж, никога повече няма да ги прогоним оттук.

- Тя е само на шест години. Не бива да гледа подобни неща. - Кей ме улови за ръката. - Щом ти не искаш, аз сама ще я прибера. Майка ти ще се срамува от теб.

- Не. Искам да види всичко.

Фин коленичи пред мен и свали шапката си. Косата му беше разрошена. Той приличаше на баща ми, но имаше топло и открито лице, а очите му бяха сини като лятно небе. Постави длани върху раменете ми.

- Пейдж Ева - изрече е много сериозен глас. - Знаеш ли какво се случва?

Аз поклатих глава.

- Едни лоши хора идват отвъд морето. Те искат да ни заключат в собствения ни град и да не ни пускат навън. Да го превърнат в затвор, подобен на техните. Вече няма да ни се разрешава да пеем песните си, нито да посещаваме някого извън Ирландия. И Пип.... те не харесват такива като теб.

Погледнах го в очите и разбрах какво има предвид. Фин винаги бе знаел, че умея да виждам неща. Можех да посоча всички места в Дъблин, където живееха призраци. Това правеше ли ме лоша?

- Но защо Моли има торба на главата, Фин? - попитах.

- Защото лошите хора правят това, когато някой не им харесва. Слагат му торба на главата и въже около врата.

- Защо?

- За да го убият. Дори малки момиченца като теб.

Сега наистина се разтреперих. Очите ми залютяха, а в гърлото ми се надигна топка, но не заплаках. Исках да съм смела. Смела като него.

- Фин, те идват! - викна Кей. - Виждам ги!

- ДОЛУ СЦИОН! ВЪН СЦИОН!

Сърцето ми се разтуптя. Фин избърса сълзите ми и ми нахлупи своята шапка.

- В ДЪБЛИН НЯМА МЯСТО ЗА СЦИОН!

- Те настъпват, Пейдж, и ние трябва да ги спрем. - Той ме сграбчи за раменете. - Ще ми помогнеш ли да ги спрем?

Аз кимнах.

- Фин, за бога, те имат танкове!

И тогава моят свят се взриви. Лошите хора вдигнаха пушките си и насочиха своите огнени стрели към тълпата.

Когато се събудих, изстрелите продължаваха да кънтят в ушите ми.

Кожата ми лепнеше от студена пот, но отвътре бях като попарена. Споменът изгаряше цялото ми тяло. Още виждах образа на Фин, с лице, сковано от омраза - Фин, който обичаше да ме нарича Пип.

Изритах спалния чувал и се измъкнах навън. Тринайсетте години не бяха заличили нищо. Кей сякаш още лежеше пред мен, с широко отворени очи, замръзнали в шока на смъртта. По блузата и имаше кръв. Един изстрел в сърцето. Това бе накарало Фин да се втурне срещу войниците, оставяйки ме сама, сгушена под количката на Моли. Крещях името му отново и отново, но той не се връщаше.

Никога повече не го видях.

След това не помнех много. Знам, че някой ме заведе у дома. Знам, че плаках за Фин, докато гърлото ме заболя. И знам, че баща ми не позволи да леля Сандра да ме вижда повече, освен на възпоменателната служба. Оттогава вече не плачех. Сълзите не можеха да връщат хората обратно. Избърсах влажното си лице с ризата и придърпах колене под брадичката си. Зачудих се дали все още се намирам на територията на „Магдалена“.

Огънят навярно беше изгаснал. Валеше дъжд, но не бях мокра. Протегнах ръка нагоре и пръстите ми опряха в нещо като брезент, временен заслон от стихиите. Вдигнах качулката на якето си и подадох глава навън.

- Лорде?

Нямаше и помен от него. Нито от сърната. Или от огъня.

И без друго ме побиваха тръпки от студ, но сега наистина се разтреперих. Къде ли бе отишъл? Нямаше как да е още в града. Всъщност ние дори не бяхме напускали Шеол I. „Магдалена“ и земите около нея представляваха част от периметъра му. Ние надали се бяхме отдалечили на повече от километър-два от студеното петно.

Вятърът се усилваше и аз се скрих обратно под навеса. Не виждах никаква причина да ме зарязва тук сама. Може би просто се бях събудила твърде скоро. Обух чорапите и обувките си и опипах спалния чувал. За своя изненада, открих няколко предмета: чифт ръкавици, спринцовка с адреналин и тънко сребристо фенерче, пъхнати в подплатата. Имаше и кафяв хартиен плик с името ми, изписано върху него. Разпознах почерка и го отворих.

Добре дошла в Ничията земя. Тестът ти е прост - върни се в Шеол I, колкото се може по-бързо. Не разполагаш с храна, вода, нито с карта. Използвай дарбата си. Довери се на инстинктите си.

И ми окажи следната чест:оцелей през нощта. Сигурен съм, че не би искала да те спасяват.

Успех.

Няколко секунди се взирах в бележката, после я скъсах на парчета.

Щях да му покажа. Да му покажа, и още как. Ако целеше да ме сплаши, бе сбъркал адреса. И какво искаше да каже с това „да оцелееш през нощта“? Нима ме мислеше за толкова слаба, та да се стресна от малко вятър и дъжд? Щом се справях с опасностите по улиците на СциЛо, щях да се справя и в една тъмна гора. Колкото до храната и водата, на кого му бяха притрябвали? Все пак не бях насред пустиня, нали?

Когато се огледах край навеса, открих сандъче с армейския символ на Сцион - две черти под прав ъгъл, подобно на бесило, с три по-къси черти, пресичащи вертикалната. Вътре имаше още една бележка.

Внимавай със стреличките. Ако се счупят, киселината в тях може да ти докара сърдечен пристъп. При спешен случай използвай сигналната ракета. Това ще призове отряд червеноризци.

Не ходи на юг.

Осветих с фенера съдържанието на сандьчето: пистолет с дълга цев, сигнален пистолет, стара запалка „Зипо“, ловджийски нож и три сребристи херметизирани ампули, върху които бяха отпечатани символите за токсично и разяждащо вещество, наред с надписа ФЛУОРОВОДОРОДНА КИСЕЛИНА.

Оръжие с отровни стрелички. Защо просто не ми бе дал моето собствено? Но ако не исках да прекарам цялата нощ на тази ливада, най-добре бе да се размърдам. Навих стегнато чувала и го взех със себе си, но заслона оставих на мястото му. Можех да го използвам за ориентир в случай, че започнех да се въртя в кръг.

Забелязах, че малкият ми бивак е ограден с пръстен от някакви ситни бели кристали. Коленичих и ги стрих с пръсти, после ги докоснах с върха на езика си.

Сол.

Бях спала насред окръжност от сол.

Застанах неподвижно. Някои зрящи вярваха, че солта може да отблъсква духове - наричаха го аломантия, - но това не беше вярно. Тя положително не спираше полтъргайстите. Дали Лордът просто не се опитваше да ме сплаши, пръскайки я наоколо?

С нахлупена качулка и плътно закопчано яке се заех да опаковам оскъдните си запаси. Пъхнах пистолета със стреличките в торбата при спалния чувал, а сигналния затъкнах в колана си. Ножът намери място в ботуша ми, а спринцовката - в страничния ми джоб. Накрая нахлузих ръкавиците.

Нямах търпение да се изправя отново лице в лице с него. Можех да си го представя, проклетника, седнал пред топлия, уютен огън и броящ минутите до завръщането ми.

Щях да му покажа. Не биваше да ме подценява. Аз бях Бледата бродница и той щеше да види защо е така. Да разбере защо Джаксън ме бе избрал - защото, напук на всичко, аз оцелявах.

Затворих очи, мъчейки се да доловя етерна активност, но такава нямаше. Никакви сънорами. Бях сама. Когато погледнах отново, небето привлече вниманието ми. Имах късмет, че не съм спала по-дълго. Събираха се облаци, а сега, когато слънцето бе залязло, звездите бяха единственият ми ориентир. Сириус не се виждаше, затова потърсих пояса на Орион. От разпалените астрономични речи на Ник знаех, че където и да се намира той, север е общо взето в обратна посока. Знаех също и положението му спрямо Шеол I. Скоро открих трите звезди и закрачих в набелязаната посока. Онова, което се простираше пред мен, бе гориста ивица - колкото тъмна, толкова гъста и обрасла.

Усетих свиване под лъжичката. Никога не се бях бояла от мрака, но той означаваше, че ще трябва да разчитам единствено на шестото си чувство за засичане на потенциална опасност. Вероятно тъкмо това бе идеята му. Да изпита моите способности.

Озърнах се през рамо. Гората откъм отсрещната страна на ливадата бе не по-малко непрогледна. Натам вървеше пътека, която щеше да ме отведе на юг, далеч от колонията.

Не ходи на юг.

Ясна ми бе играта му. Той разчиташе да бъда добро момиче, да се подчиня. Но защо да ходя на север, след като северът ме връщаше обратно към робството - към Лорда, който ме бе поставил в това положение. Защо трябваше да се доказвам тъкмо на него? Обърнах лице към Орион. Щях да поема на юг. Да се махна от тази преизподня.

Вятърът свистеше в листата, охлаждайки мократа ми кожа. Сега или никога. Започнех ли да разсъждавам какво може да се таи в сенките, куражът ми щеше да се изпари напълно. И като стиснах зъби, аз навлязох сред дървесата.

Обгърна ме чернота. Все едно бях сляпа. Земята пружинирайки под краката ми, влажна и размекната от дъжда. Вървях бързо между стволовете, без да издавам звук, като понякога се впусках в лек бяг, пазейки се с ръце от надвисналите клони. В тънкия лъч на фенерчето можех да различа мъглата, която обвиваше дънерите, стелеше се над земята като одеяло и скриваше подметките на ботушите ми. Нямаше никаква естествена светлина и аз само се молех то да не угасне. Сционският символ върху него подсказваше, че вероятно е взето от НОБ. Това беше донякъде успокоително - тяхното оборудване обикновено се произвеждаше качествено.

Хрумна ми, че вече трябва да се намирам извън обичайните граници на Шеол I. Това място неслучайно се наричаше Ничия земя - то не принадлежеше на никого. Може би беше сционска територия, може би не. Нямах представа накъде ще ме отведе маршрутът ми, но знаех, че Оксфорд се намира на север от Лондон. Движех се в правилната посока. Якето и панталоните ми бяха достатъчно тъмни, за да ме скрият от дебнещи очи, а шестото ми чувство бе изострено и нащрек, както винаги. Срещнех ли Рефаимски пазачи, щях да се промъкна покрай тях. Натъкнех ли се на ограда, с лекота щях да пропълзя под нея или да я прескоча. А ако някой ме нападнеше, щях да го усетя отдалеч и да използвам дарбата си.

Но после си спомних думите, с които Лис ми бе описала това място още при пристигането ми: пущинак. Наричаме го „Ничия земя“. Това не беше чак толкова зле, ако не броим отговора й на моя въпрос дали някой се е опитвал да я прекоси. „Да“ бе казала тя. Само толкова. Неприкрито потвърждение, че по този път дебнат опасности. Че и други зрящи са пробвали да го преминат, но са загинали. Може би и те са били изпитвани по същия начин. Ами ако целият тест се свеждаше до това дали ще опиташ да избягаш? Изби ме пот при тази мисъл. Противопехотни мини, вълчи ями - какво ли ме чакаше напред? Представих си камери по дърветата, следящи приближаването ми към клопката, и неволно забавих крачка.

Но не, трябваше да продължа. Имах сили да се измъкна оттук. Те несъмнено разчитаха, че ще разсъждавам така, че ще избера безопасността. Почти свърнах обратно, но решимостта ме тласкаше напред. Неволно си представих как Лордът и Надзирателят, седнали край огъня, се чукат с чаши, докато гледат как настъпвам мината. „Е, господа“, щеше да каже Надзирателят, „наздраве за сънебродницата. Най-голямата идиотка, която сме докарвали в Шеол I“. И какво ли щяха да издълбаят върху надгробния ми камък? Дали щеше да е ПЕЙДЖ МАХОНИ, или просто ХХ-59-40? Стига да съберяха достатъчно останки, за да напълнят ковчега, естествено.

Спрях и се облегнах на едно дърво. Това беше налудничаво. Що за бълнувания? Та Лордът не можеше да понася Надзирателя. Стиснах клепачи и си представих друга картина - Джаксън, Ник и Елайза. Те бяха в цитаделата, търсещи ме, очакващи ме. Измъкнех ли се веднъж от тази гора, можех да се добера до тях. След секунда отворих очи. И се вторачих в онова, което бе скупчено пред мен.

Кости. Човешки кости. Скелет в парцалива бяла туника, чиито крака липсваха от коленете надолу. Отстъпих назад и едва не се препънах. Нещо изхрущя под ботуша ми. Череп.

До трупа се търкаляше чанта и мъртвата ръка все още стискаше ремъка й. С мъка успях да я измъкна измежду пропукващите пръсти. По останките от плът пълзяха мухи - едри, космати мухи, затлъстели от обилната гозба. Когато дръпнах чантата от безжизнения й притежател, те неохотно се разлетяха. Осветих съдържанието - самун мухлясал хляб и пресъхнала бутилка.

Обърнах фенерчето надясно и косата ми настръхна. На метър-два встрани сред опадалата шума зееше яма, наполовина запълнена от дъжда. Наоколо бяха пръснати метални осколки и парчета кост.

Тук наистина беше минирано.

Притиснах гръб към дънера на един дъб. Нямаше как да си „проправя път през минно поле, и то на тъмно. Полека се отлепих от дървото и прекрачих скелета. Всичко е наред, Пейдж. С тресящи се колене се обърнах на север и поех обратно по пътеката. Не бях се отдалечила чак толкова от ливадата, щях да се справя. Само след няколко метра обаче се спънах в някакъв корен и се проснах на земята. Замръзнах, а сърцето ми щеше да изскочи, но експлозия не последва.

Опрях се на лакти, порових в джоба си и извадих запалката „Зипо“. Щракнах капачето с палец. Лумна ясен, синкав пламък. Връзка с етера. Аз не бях авгур и огънят не ми беше приятел, но можех да го използвам, за да проведа импровизиран сеанс.

- Трябва ми водач - прошепнах. - Ако има някой наблизо, нека се приближи към пламъка.

Дълго време не се случи нищо, само огненото езиче потрепваше на вятъра. После шестото ми чувство изведнъж подскочи - от гъсталака се бе появил млад дух. Изправих се на крака и протегнах запалката към него.

- Трябва да се върна до бивака си. Ще ме водиш ли?

Не го чух да отговаря, но започна да се движи обратно в посоката, от която бях дошла. Почувствах, че е духът на мъртвеца, когото бях открила, и се затичах подире му. Той нямаше причина да ме заблуждава.

Кръгът от сол скоро се появи пред погледа ми. Дъждът угаси запалката, но духът остана близо до мен. Отне ми няколко минути да дойда на себе си. Не ми се щеше да отстъпвам, но нямах друг избор, освен да тръгна на север. Проверих дали пещите ми са все още по местата си и отново навлязох сред дърветата, с фенера в едната ръка и запалката в другата. Духът ме следваше плътно, витаейки подир мен като ефирен шал.

След около половин час спрях, за да проверя посоката. Поясът на Орион бе почти точно зад гърба ми и аз продължих напред в мрака. Студът ме хапеше по ушите и носа, а шестото чувство изпращаше неспокойни тръпки по цялото ми тяло. Едва усещах пръстите на краката си. Приведох се с ръце, опрени върху коленете, и поех дълбоко дъх, за да успокоя нервите си. Докато го правех, долових някаква миризма. Разпознах я -миришеше на смърт.

Крачих още около минута, следвайки играещия лъч на фенерчето, преди да открия източника й. Още един труп.

Този беше на животно, вероятно лисица. Снопчета рижава козина, спечени от засъхнала кръв, очни гнезда, преливащи от червеи. Зарових лице в ръкава си. Вонята на разложена плът бе отвратителна.

Който и да бе сторил това, се намираше тук, в гората, заедно с мен.

Движи се, Пейдж, не спирай. Фенерчето примигна. Тъкмо понечих да направя крачка, когато някъде изпука съчка.

Дали не ми се бе причуло? Разбира се, че не. Слухът ми беше напълно в ред. Чувах дори туптенето на кръвта в ушите си. Притиснах гръб ó едно дърво, мъчейки се да дишам по-тихо.

Сигурно беше червеноризец, тръгнал на нощен патрул. Но после чух тежки стъпки - твърде тежки за човек. Изключих фенерчето и го пъхнах в джоба си. Нямаше смисъл да го държа в ръце, светлината му само можеше да ме издаде.

Тишината ме притисна отвсякъде. Не виждах нищо, но скоро чух нова стъпка, вече по-близо. А след това и хрущенето на кости между масивни зъби. Някой бе открил лисицата.

Или се бе върнал за нея.

Прикрих запалката с шепа. Пулсът ми правеше странни неща. Не бях сигурна дали се е учестил до неспирно бръмчене, или просто е спрял съвсем. Зад гърба ми духът потрепери.

Минутите отминаваха. Аз чаках. Все някога трябваше да тръгна отново, но знаех, че съществото е наблизо.

Три гърлени изцъквания.

Всеки мускул в тялото ми се напрегна. Дишах през носа си, стиснала здраво устни. Не знаех що за звук е това, но нямаше начин да идва от човек. Бях чувала Рефаимите да издават странни звуци, но никога толкова противни и неестествени.

Внезапен порив на вятъра угаси запалката. Моят безплътен водач избяга.

За кратко пръстите ми се вкочаниха от страх. После се сетих за оръжието в торбата си. Наивно бе да се надявам, че ще убия преследвача, но можех поне да го забавя, колкото да си дам време да избягам. Мина ми през ум да се кача на някое дърво, но бързо отхвърлих идеята. Той вероятно щеше да се катери по-добре от мен. Трябваше просто да се махна оттук, да изляза на място, където да мога да го осветя с фенера и да видя що за създание е. Прибрах запалката и бръкнах в торбата.

Изрових първо пистолета, после затърсих за стреличка. Движенията, които правех, ми се струваха твърде шумни-всяко вдишване, всяко прошумоляване на якето. Накрая напипах с пръсти гладкото, хладно цилиндърче. Умеех да боравя с обикновено оръжие, но зареждането на това ми костваше доста усилия - с премръзнали ръце, в тъмното и стараейки се да не издам нито звук. Когато бях готова, вдигнах ръце, прицелих се в неясния силует и стрелях.

Стигайки целта си, стреличката зацвъртя като гореща мазнина в тиган. Съществото се затича по посока на изстрела. То носеше със себе си свой собствен звук. Бръмчене. Мухи.

Това не беше животно.

Разтърси ме вълна от гадене. Бях слушала толкова много за Емитите, но никога не си бях представяла, че ще се изправя пред един от тях. Дори след чутото на приветствената реч и гледката на червеноризеца с отхапаната ръка, все още не бях напълно сигурна, че съществуват. До сега.

Всичките ми сили отиваха, за да се задържа на крака. Ръцете ми се тресяха, а устните ми трепереха. Не можех да дишам, нито да мисля. Дали то бе способно да чуе ударите на сърцето ми? Да подуши страха ми? Дали вече точеше лиги за моята плът, или трябваше да се приближи още, за да ме види?

Заредих повторно пистолета. Зумерът душеше мястото, където го бях улучила. Затворих очи и потърсих етера.

Ставаше нещо странно. Много странно. Всички местни духове бяха офейкали, сякаш се бояха. Но защо им бе да се боят от което и да е създание на материалния свят? Нямаше как да умрат повторно. Каквато и да бе причината, наоколо нямаше никой, когото да призова.

Дадох си сметка, че вече не виждам Зумера, нито го чувам. Ръцете ми лепнеха от пот върху дръжката на оръжието. Всеки миг можех да бъда мъртва. Къс мъртво месо.

Явно всичко беше нагласено нарочно. Нашира изобщо не искаше да мина теста. Искаше просто да умра. Не днес, рекох си. Не днес, Нашира.

Измъкнах се от укритието на дървото и побягнах. Стъпките ми кънтяха, сърцето ми блъскаше в ребрата. Къде беше то? Беше ли ме видяло вече?

Нещо ме удари между плешките. За секунда изпаднах в безтегловност, увиснала в мрака. После се стоварих върху земята. Китката ми се преви назад и изпука. Преди да успея да прехапя устни, от гърлото ми се изтръгна писък.

Пистолетът бе изчезнал. Вече нямаше шанс да го намеря. Чувах съществото. То бе край мен, върху мен. Посегнах към ботуша със здравата си ръка и измъкнах ножа.

Съвсем забравила за духове, намушках гъбестата плът. Нещо намокри ръката ми. Бръм. Още едно, две мушкания. Бръм. Бръм. Върху лицето ми падаха неща - малки, кръгли неща. Изтръсках ги от клепачите си, изкашлях ги от устата си.

Закривени пръсти сграбчиха шията ми, вонящ дъх парна бузата ми. Мушках отново и отново. Бръм. Край ухото ми щракнаха челюсти. Забих ножа с все сила и дръпнах надолу. Острието разкъса мускули и жили.

После то изчезна. Бях свободна. Ръцете ми бяха покрити до китките от воняща, гъста като сироп течност. Стомахът ми се надигна конвулсивно.

Фенерът се търкаляше на два-три метра встрани. Запълзях към него, притискайки счупената ръка към гърдите си. Бях я чупила и преди, помнех острата, пулсираща болка. Стисках ножа между зъбите си, плувнала в гореща пот. От вонята на мърша ми призляваше.

Сграбчих фенера и го насочих зад себе си. Различих тъмни силуети сред дърветата. Още стъпки. Още Зумери. Не.

Главата ми се цепеше. Пред погледа ми се спускаше пелена. Не искам да умра. Обладаването на пеперудата ме бе отслабило много повече, отколкото предполагах. Тичай. Бръкнах в джоба на якето и извадих спринцовката. Последният ми коз. Сигналната ракета не се броеше. Аз нямаше да я изстрелвам. Нямаше да губя играта.

Сционски адреналин за самоинжектиране. Далеч по-силен от разредения коктейл химикали, с чиято помощ Джаксън ме държеше будна. Забих иглата в бедрото си, направо през панталона.

Усещането бе като от ужилване, но стиснах зъби и изтърпях. Буталото се задейства и препаратът се изстреля в мускула ми. Това бе специална формула, предназначена да стимулира целия организъм - не само да ободрява, но да заличава болката и да дава сили. Жандармите постоянно се блъскаха с него. По жилите ми се разля нова енергия. Скочих на крака и се впуснах в спринт. Адреналинът нямаше ефект върху шестото ми чувство, но правеше духовната концентрация по-лесна.

Сънорамата на зумера бе тъмна като пещера, черна дупка в етера. Опитах ли да проникна в нея, нямаше да стигна далеч. И все пак пробвах, без изцяло да напускам тялото си.

Обгърна ме мрачен облак. Хоризонтът край мен потъмня, краищата му започнаха да се събират. Трябваше някак да се оттласна. Един бърз удар щеше да свърши работа. Духът ми излетя и нащърби обвивката на съзнанието му. Съществото нададе кошмарен писък. Стъпките му замряха. В същото време ослепителна болка връхлетя собствената ми сънорама. Озовах се на земята. Трескаво се изправих отново, дишайки запъхтяно.

Дърветата се разредиха, отстъпвайки място на открита ливада. Вече виждах кулите на Катедралата. Градът. Градът.

Адреналинът пулсираше във вените ми като бурен прилив, тласкайки ме все по-бързо напред. Присвила счупената си китка, аз се носех като разкаян грешник към своя затвор. По-добре пленница, отколкото труп.

Зумерът изпищя. Звукът отекна във всяка клетка на тялото ми. Стигнах до телена ограда, преметнах се през нея и тупнах от другата й страна.

На върха на Катедралата имаше наблюдателница. Там трябваше да стои червеноризец с пушка. Той можеше да спре Зумера, да го застреля. Не и този път. Дрехите ми бяха прогизнали от пот. Още не усещах болка, но знаех, че съм скъсала мускул. Минах покрай ръждива табела с надпис РАЗРЕШЕНО ИЗПОЛЗВАНЕТО НА СМЪРТОНОСНА СИЛА. Чудесно. Малко смъртоносна сила щеше да ми дойде от полза. Вече виждах ясно наблюдателницата. Тъкмо се канех да извикам за помощ, да изстрелям ракетата, когато се оказах обездвижена.

Мрежа. Тя ме покриваше отвсякъде - здрава телена мрежа.

- Не, не - изпищях колкото ми държеше гласът. - Убийте него. - Загърчих се като червей на рибарска кукичка. Защо бяха уловили мен? Не аз бях врагът! Разбира се, че си ти, каза глас вътре в мен, но аз нямах време да го слушам. Трябваше да се измъкна от проклетата мрежа. Зумерът приближаваше. Щеше да ме разкъса така, както бе разкъсал лисицата.

Звук от раздиране. Глас, произнасящ името ми.

- Пейдж, успокой се, всичко е наред, вече си в безопасност. - Но аз не вярвах на този глас. Това бе гласът, от който се боях. Измъкнах се от мрежата и пробвах да хукна отново. Някой ме сграбчи, хвърли ме назад и същият глас изрече: -Пейдж, концентрирай се! Използвай страха си, използвай го! -Не можех да се фокусирам. Бях подивяла от страх. Сърцето ми препускаше, зрението ми ту изчезваше, ту се връщаше пак. Устата ми бе пресъхнала. Още ли стоях на крака?

- Пейдж, вдясно от теб! Атакувай го!

Погледнах надясно. Не различих добре какво е, но не беше човешко същество. Страхът ми достигна абсолютния си връх.

- Излетях в етера. В нищото. А после влязох в нещо.

Последното, което видях, бе собственото ми тяло, строполяващо се на земята. Но не през своите очи. През очите на сърна.

18.Новият ден

Има неща в живота, които човек никога не забравя. Неща, които се запечатват дълбоко в плутонната му област. Спах дълбоко, непробудно, оставяйки мозъка си да се пребори с ужаса от гората.

Истинският сън бе моето спасение, интервалът от тишина между будното състояние и броденето. Джаксън и другите все не разбираха защо толкова много обичам да спя. Когато исках да си отпочина след часове, прекарани в етера, Надин ме подиграваше: „ Ти наред ли си, Махони? И без това хъркаш по цял ден, а сега искаш още да спиш? Просто няма как да стане. Не и при тези пари, които получаваш “.

Надин Арнет, олицетворението на съпричастността. Тя бе единственият член на бандата, който не ми липсваше.

Когато дойдох на себе си, беше нощ. Китката ми бе пристегната в метална шина. Над мен се простираше кадифен свод.

Намирах се в леглото на Лорда. Защо бях в легло?

Мисълта ми течеше бавно. Не можех да си спомня добре случките от по-рано. Чувствах се точно както когато Джаксън ми бе дал да опитам истинско вино. Погледнах надолу към ръката си. Шината ми пречеше да я движа свободно. Понечих да се изправя, да стана от леглото, но се чувствах твърде затоплена и натежала, за да помръдна. Упоена съм, рекох си. И това беше чудесно. Всичко беше чудесно.

Когато отворих отново очи, вече бях по-свежа. Дочух познат глас. Лордът се беше завърнал - и имаше компания. Пропълзях до балдахина и леко го отдръпнах.

В камината гореше буен огън. Той бе застанал с гръб към мен, говорейки на непознат език. Думите се нижеха напевно, резонирайки като музика в зала. Пред него стоеше Теребел Шератан. В едната си ръка държеше бокал и полека пристъпваше към леглото - към мен. Лордът поклати глава. Вслушах се напрегнато.

Що за език бе това?

Обърнах се към най-близките духове - духовете на онези, живели някога тук. Те почти танцуваха в такт с разговора на двамата. Същото се случваше, когато Надин свиреше на пиано или когато бъбривец започнеше да реди баладата си на улицата. Бъбривците - или полиглотите, ако ползваме правилния термин, - умееха да говорят и разбират език, познат само на обитателите на отвъдното, но Лордът и Теребел не бяха бъбривци. Никой от тях нямаше подобна аура.

Те сближиха глави, разглеждайки нещо. Взрях се по-внимателно и замръзнах.

Моят телефон.

Теребел го повъртя между пръстите си, прокара палец по бутоните. Батерията отдавна бе свършила.

Щом имаха раницата и телефона ми, вероятно и брошурата бе у тях. Дали не се опитваха да ровят в списъка ми с контакти? Сигурно подозираха, че познавам автора й. Откриеха ли номера на Джаксън, можеха да го проследят до Севън Дайълс - и тогава видението на Карл изведнъж щеше да придобие смисъл.

Трябваше да си върна този телефон.

Теребел го прибра, каза още нещо на Лорда и си тръгна, като на излизане допря чело до неговото. Резето на тежката врата щракна. Той остана неподвижен за момент, взирайки се през прозореца, после вниманието му се премести към леглото. Към мен.

Дръпна балдахина встрани и приседна върху завивките.

- Как се чувстваш? - попита.

- Майната ти.

Очите му припламнаха.

- По-добре, с други думи.

- Защо телефонът ми е у Теребел?

- За да не го намери Нашира. Нейните червеноризци бързо биха извадили информацията за твоите приятели в синдиката.

- Нямам приятели в синдиката.

- Пробвай да не ме лъжеш, Пейдж.

- Не те лъжа.

- Още една лъжа.

- А ти си самата честност - изгледах го ядно. - Заряза ме там с онова нещо. Остави ме сама в мрака със Зумера.

- Ти знаеше, че ще се случи. Все някога трябваше да се изправиш пред Емит. А и аз те предупредих.

- О, нима? И как по-точно?

- Студените петна, Пейдж. Те са средството им за придвижване.

- Значи ти си пуснал един от тях?

- Ти беше вън от опасност. Знам, че се уплаши, но исках да те накарам да обладаеш онази сърна.

Облизах пресъхналите си устни.

- Нагласил си всичко, само и само за да вляза в Нуала. Затова ме отведе до студеното петно. - Той кимна. - Отворил си го и си освободил Зумера. - Ново кимване. - За да ме изплашиш до смърт и аз да...

- Именно. - Той не се срамуваше от постъпката си. - Подозирах, че дарбата ти се активира от силни емоции - гняв, презрение, тъга... и страх. Но най-силният ти стимул е страхът. Като те тласнах до абсолютната психическа граница на ужаса, аз те накарах да обладаеш Нуала, мислейки, че тя е Зумерът, който те е преследвал през гората. Но никога не бих застрашил живота ти.

- Той можеше да ме убие.

- Взех някои предпазни мерки. Повтарям, ти нито за миг не се намираше в непосредствена опасност.

- Глупости на търкалета. Ако си мислиш, че някакъв кръг от сол е предпазна мярка, значи ти хлопа дъската. - Започвах да държа уличен език, но не ме беше грижа. - Вероятно страшно ти е харесало... да ме гледаш как се гърча...

- Напротив, Пейдж. Опитвам се да ти помогна.

- Да се пържиш в ада дано.

— Аз и без това съществувам на едно от неговите нива.

- Тогава съществувай си на някое, което да е по-далеч от моето.

- Не. Ти и аз сключихме сделка, а аз спазвам сделките. -Очите му се впериха в моите. - Дължиш ми един час непринуден разговор. Ще те очаквам след десет минути.

Идеше ми да го заплюя, но въпросът беше приключен. Излязох от стаята и се качих на втория етаж.

Нямаше да му кажа нищо повече за себе си. Той и бездруго знаеше твърде много за личния ми живот, макар още да не бе надушил за връзката ми с Джаксън. Ако Нашира разбереше, че съм била един от най-близките му сътрудници, нищо чудно да ме накараше да участвам в задържането му. Щях да се престоря, че съм травмирана от Зумера, че едва мога да говоря.

Сякаш още чувах дрезгавото дихание, излизащо от гърлото му. Стиснах очи и споменът се разнесе.

Мръсните ми дрехи миришеха на пот и смърт. Смъкнах ги от себе си и влязох в банята. На леглото ме очакваше нова розова униформа. Дълго се търках със сапуна под горещия душ, докато смъкна от себе си и последните останки от тази воня.

Погледнах се в огледалото и видях, че медальонът продължава да виси на шията ми. Страшно ми бе помогнал, няма що.

Когато се появих отново в стаята на Лорда, го заварих удобно настанен край камината.

- Заповядай - посочи ми той мястото срещу себе си.

Аз седнах. Креслото ми се стори огромно.

- Успокоително ли ми даде? - попитах.

- След обладаването получи лек пристъп - отвърна той, наблюдавайки ме внимателно. - Пробва ли да влезеш в Емита?

- Исках да видя сънорамата му.

- Разбирам. - Той се пресегна към бокала си. - Да ти предложа питие?

Изкуших се да поискам нещо незаконно - например истинско червено вино, - но просто нямах сили да продължавам да се заяждам.

- Едно кафе - казах.

Той дръпна копринен шнур, завършващ с пурпурен пискюл. На другия му край явно имаше звънец.

- Ей сега ще го донесат.

- Някой незрящ?

-Да.

- Значи ги третираш като прислуга?

- Като роби, Пейдж. Нека наричаме нещата с истинските им имена.

- Но кръвта им е ценна.

Той отпи глътка от бокала. Седях със скръстени на гърдите ръце, чакайки го да започне.

Грамофонът отново свиреше. Разпознах песента - „Нямам никакъв шанс с теб“30, в изпълнение на Франк Синатра. Тя бе попаднала в забранения списък на Сцион само защото съдържаше думата „призрак“ в заглавието си, макар инак да нямаше нищо общо с призраци. Как само ми липсваха неговите песни.

- Всички конфискувани записи ли идват при теб? -подхвърлих, полагайки неимоверно усилие да звуча небрежно.

- Не, пращат ги в Катедралата. Ходя там понякога и си вземам по една-две грамофонни плочи.

- Харесваш ли нашата музика?

- Някои неща. Особено от двайсети век. Намирам езиците ви за интересни, но повечето съвременни изпълнения не са ми по вкуса.

- Заради цензурата е. А тя съществува заради вас.

- Поздравления, хвана ме натясно - вдигна чашата си той.

- Какво пиеш? - не се сдържах да попитам.

- Екстракт от амарантов цвят, примесен с червено вино.

- Не съм чувала за такова растение.

- То не вирее на Земята. Лекува повечето духовни травми. Ако беше взела от него след сблъсъка си с полтъргайста, раната нямаше да остави толкова дълбок белег. Също така ще позволи на мозъка ти да се възстановява по-бързо, ако ползваш често духа си без животоподдържащи системи.

Тъй значи. Цяр за мозъка. Добре, че Джаксън не го бе докопал отнякъде, иначе изобщо нямаше да ми дава да спя.

- А ти защо го пиеш?

- Стари рани. Амарантът облекчава болката.

Настъпи кратко мълчание. Мой ред бе да го наруша.

- Това е твое - протегнах му медальона.

- Задръж го.

- Не го искам.

- Настоявам. Дори да не отблъсква Емитите, може да спаси живота ти срещу някой полтъргайст.

Поставих висулката върху облегалката на креслото си. Лордът я погледна, после вдигна очи към мен.

На вратата леко се почука. Влезе младеж на моята възраст, може би малко по-голям. Носеше сива туника, а очите му бяха зачервени. Въпреки това бе красив, като слязъл от картина. Златиста коса обрамчваше изваяното му лице, а устните и страните му аленееха като розов лист. Като изключим червенината им, очите му имаха наситен, прозрачносин цвят. Дори ми се стори, че долавям около него леки следи от аура.

- Майкъл, донеси кафе, ако обичаш - заръча му Лордът. -Захар, Пейдж?

- Не, благодаря - казах. Младежът се поклони и се оттегли. - Значи това е твоят личен роб?

- Майкъл ми е подарък от кръвния суверен.

- Колко романтично.

- Не бих казал. - Той хвърли поглед към прозореца. - Нашира умее да бъде настойчива, когато иска нещо. Или някого.

- Мога да си представя.

- Нима?

- Видях, че има пет ангела.

- Да, така е. Но те са колкото нейна сила, толкова и слабост. - Той отпи отново от чашата си. - Тя страда под влиянието на своите тъй наречени ангели.

- Сигурна съм, че те много я съжаляват.

- Те я презират.

- Не думай.

- О, и още как. - Наглостта ми явно го забавляваше. - Но си говорим едва от две минути, Пейдж. Опитай да не изразходваш целия си сарказъм на един дъх.

Искаше ми се да го убия. Но както се оказваше, не можех.

Младежът се върна и постави на масата поднос с каничка кафе, придружена от щедра порция печени кестени, посипани с канела. От сладкия им мирис устата ми се изпълни със слюнка. Край моста Блекфрайърс в Лондон имаше сергия, на която ги продаваха през зимните месеци. Тези тук изглеждаха още по-апетитни - с разпукани кафяви черупки и златиста, кадифена вътрешност. Имаше и плодове - резени от круша, лъскави череши и парченца червена ябълка.

Майкъл погледна въпросително Лорда, но той поклати глава.

- Благодаря, това е всичко засега.

Прислужникът се поклони отново и излезе. Идеше ми да се разкрещя. Как можеше да е толкова покорен!

- Когато казваш „тъй наречени ангели“ - рекох, насилвайки се да запазя спокойствие, - какво точно имаш предвид?

Лордът не отговори веднага.

- Хапни - посочи с ръка към подноса. - Моля те.

Взех един кестен, още парещ от фурната. От него дъхаше на зима и топлина.

- Сигурен съм, че знаеш какво е ангел - продължи той. -Душа, която се завръща в този свят, за да пази онзи, заради чието спасяване е умряла. И ние също, както предполагам и всеки зрящ от улицата, различаваме ангели и архангели. - Аз кимнах. - Нашира може да командва ангели до трети ранг.

- Наистина?

- А също и да пленява някои видове духове.

- Значи е заклинателка.

- Нещо повече от обикновена заклинателка, Пейдж. Ако реши да убие някой зрящ, е способна не само да плени духа му, но и да го използва. И докато той е под нейна власт, присъствието му се отразява на аурата й. Именно това нарушаване на целостта й позволява да притежава няколко дарби едновременно.

Кафето се разплиска в скута ми.

- За целта трябва ли да ги убие сама?

- Да. Наричаме ги „паднали ангели“. - Той не сваляше поглед от лицето ми. - На тях им е съдено да останат завинаги със своята убийца.

Изправих се от креслото.

- Ти си злодей. - Чашата се строши в краката ми. - Как изобщо очакваш да разговарям, да се държа с теб като с човек, след като годеницата ти върши подобни неща? И ти ни най-малко не се притесняваш?

- Да съм споменавал, че аз самият съм пленявал паднали ангели?

- Но си убивал хора.

- Ти също.

- Не е там въпросът.

Изражението на Лорда се бе променило. В него вече нямаше и следа от присмех.

- Не знам какво мога да сторя за този свят - рече, - но няма да позволя никаква беда да сполети теб.

- Нямам нужда да ме защитаваш. Просто се отърви от мен. Пробутай ме на някой друг. Не желая повече да бъда твоя ученичка. Искам друг наставник. Искам да бъда с Тубан. Дай ме на Тубан.

- Не ти трябва наставник от фамилията Саргас, Пейдж.

- Не ми казвай какво ми трябва и какво не. Трябва ми...

- Да се почувстваш отново в безопасност. - Той също се изправи. Масичката за кафе остана помежду ни. - Искаш да се отнасям към теб както Тубан и останалите се отнасят към своите питомци, защото тогава ще чувстваш, че имаш пълното право да мразиш Рефаимите. Бягаш от мен, понеже аз не те наранявам, а се опитвам да вляза в положението ти. Естествено, знам защо го правиш. Защото не разбираш мотивите ми. Отново и отново се питаш защо искам да ти помогна и не стигаш до никакъв отговор. Но това не означава, че отговор няма, Пейдж. Означава само, че тепърва предстои да го научиш.

Потънах обратно в креслото. Горещото кафе бе пропило панталоните ми.

- Ще ти намеря да облечеш нещо друго - каза той, щом забеляза, и се упъти към шкафа.

Стиснах гневно устни. Почти можех да чуя как Джаксън ме гълчи. Ама и ти си една наивница. Виж се само, с тия големи, насълзени оченца. Вдигни глава, прекрасна моя! Какво търсиш - жалост? Съчувствие? Няма да ги намериш от него, точно както не ги намери и от мен. Светът е една голяма скотобойна, скъпа. Затова просто се стегни и направи така, че да му припари под краката.

Лордът ми подаде дълга черна туника.

- Пробвай я, надявам се да свърши работа. Малко е голяма, но поне ще ти държи топло.

Аз кимнах и той се обърна с гръб. Надянах дрехата през главата си. Беше прав - стигаше ми до под коленете.

- Готово - казах.

- Няма ли да седнеш?

- Имам ли друг избор?

- Аз ти давам избор.

- Не знам какво очакваш от мен.

- В идеалния случай очаквам да ми кажеш кой в миналото е бил толкова жесток към теб, та да те накара да мислиш, че не можеш да вярваш на никого. - Той се върна на мястото си. -Но знам, че няма да го сториш, защото искаш да предпазиш онези свои приятели.

- Не знам за какво говориш.

- Естествено.

- Е, добре - сопнах се аз. - Имам зрящи приятели. Всеки зрящ има такива, нали?

- Не. Лондонският синдикат става все по-силен с годините. Онези, които успяваме да пленим, са най-вече аутсайдери. Живеят сами, често пъти на улицата, защото са неспособни да контролират способностите си. Или защото семействата им са ги изгонили. По тази причина мнозина са доволни да ни служат, след като себеподобните им са се отвърнали от тях. Вярно, тук са третирани като същества втора ръка, но поне имат правото да контактуват с етера. Ние ги организираме на групи, правим ги пак част от обществото. - Той махна към вратата. -Ето, Майкъл например е бил полиглот - мисля, че вие ги наричате „бъбривци“. Родителите му били толкова уплашени от дарбата му, че приложили екзорсизъм. Сънорамата му се сринала. След това едва можел да говори.

Занемях. И преди бях чувала за сринати сънорами - същото се бе случило с едно момче от нашата банда, на име Зийк. Така човек се превръщаше в нечитаем. Сънорамата му се възстановяваше покрита с броня от защитни пластове, които предотвратяваха всяко духовно проникване.

- Червеноризците го хванаха на улицата в Съдърк31 преди две години. Изпаднал, без пари и храна. Затвориха го в Тауър по подозрение в неестественост, но аз издействах да го докарат тук преждевременно. Макар да минава за незрящ, той все още има аура. Научих го отново да говори и се надявам един ден пак да открие етера и да може да пее, както преди. С гласовете на мъртвите.

- Чакай - прекъснах го аз. - Ти си го научил?

-Да.

- Защо?

Тишината изпълни всяко кътче на стаята. Лордът се пресегна към бокала си.

- Кой си ти всъщност? - попитах. Той ме погледна. -Кръвен консорт на суверена Нашира Саргас, който контролира марионетни правителства от 1859-а насам. Поддържа трафика на зрящи, наблюдава как цяла една система се гради около него, съдейства да се разпространяват страх, лъжи и омраза. Защо след всичко това ще помагаш на хората?

- Не мога да ти издам това, точно както и ти не издаваш кои са приятелите ти. Не мога да разкрия вътрешните си мотиви.

- А ще ги разкриеш ли, ако ти кажа кои са приятелите ми?

- Може би.

- Разкрил ли си ги на Майкъл?

- Донякъде. Той е изключително лоялен, но няма как да разчитам изцяло на него заради крехкото му душевно състояние.

- И на мен ли гледаш по същия начин?

- Все още знам твърде малко за теб, за да ти се доверя, Пейдж. Но това не значи, че не можеш да заслужиш доверието ми. Всъщност - той се облегна назад в креслото си - тъкмо днес ще ти се удаде тази възможност.

- Какво имаш предвид?

- Ще видиш.

- Нека отгатна. Убил си гадател, откраднал си дарбата му и сега мислиш, че ще успееш да видиш бъдещето ми.

- Не съм крадец на дарби. Но познавам добре Нашира -достатъчно добре, за да предугадя ходовете й. Усещам, когато се готви да нападне.

Старинният часовник удари един. Лордът се обърна към него.

- Е, вече стана кръгъл час. Свободна си да си вървиш. Защо не посетиш своята приятелка, гледачката на карти?

- Лис е в душевен шок - отвърнах.

Той повдигна вежди.

- Червеноризците хвърлиха картите й в огъня. - В гърлото ми заседна буца. - Оттогава не съм я виждала.

Помоли го за помощ. Борех се със себе си. Поискай да ù даде нови карти. Той ще го направи. Както е помогнал и на Майкъл.

- Жалко. Тя е добра развлекателка.

- Ще й помогнеш ли? - отрони се от устата ми.

- Нямам карти, а те й трябват, за да се свърже с етера. -Очите му срещнаха моите. - Ще е нужен също и амарант.

Седях неподвижно, наблюдавайки го как се пресяга към масичката. Там имаше нещо като старинна табакера за енфие, инкрустирана със злато и седеф. В средата й бе изобразено същото цвете с осем листенца, както и върху кутията с флаконите му. Той щракна капачето и извади миниатюрно шишенце със синкаво масло.

- Това е екстракт от богородичка - казах.

- Правилно.

- За какво ти е?

- Ползвам малки дози от звездното цвете, за да лекувам Майкъл. Така сънорамата му се възстановява по-бързо.

- Звездно цвете?

- Рефаимското наименование на богородичката. Буквален превод от Глосолалия или Глос, както се нарича нашият език.

- На него ли говорят бъбривците?

- Да. Древният език на етера. Майкъл вече не умее да си служи с него, но го разбира. Също както и контактьорите.

Значи бъбривците можеха да подслушват разговорите на Рефаимите. Интересно.

- Това шишенце... също ли е за него?

- Не, просто си подреждам колекцията от реквизирани лекарства - отвърна той. Нямах представа дали се шегува, или не. - Някои от тях, като например маковата анемония, могат да се използват, за да ни навредят. - Той извади от табакерата малко червено цветче. Очите му бяха приковани към моите. -Има отрови, които не бива да попадат в човешки ръце. Не бива да допускаме някой да ги използва, за да проникне примерно в Катедралата, нали? Това би изложило на опасност най-съкровените ни запаси.

Червено цвете. Спомних си бележката на Дейвид. Единственият метод.

Единственият метод да се убие Рефаим?

- Не - казах. - Не бива да го допускате.

* * *

Птичарникът тънеше в тишина. Не бях виждала Лис, откакто Сухаил ме ескортира до „Магдалена“. Не бях имала възможност да проверя как е, дали е оцеляла след загубата на колодата си.

Тя присъстваше телом, но не и духом. Разкъсваше се в душевна агония, с пребледнели устни и безсмислен, блуждаещ поглед.

Джулиан и Сирил, очилатият развлекател, когото бях срещнала първия ден, се бяха нагърбили с грижите за нея. Хранеха я, решеха й косата, говореха й, лекуваха обгорелите й ръце. А тя само лежеше вдървено в ъгъла и мърмореше за етера. Сега, когато вече не можеше да осъществява връзка, естественият й подтик бе да напусне тялото си и да се слее с него. От нас зависеше да овладеем този стремеж. Да я задържим при себе си.

Прескочих до заложната къща на Дъкет и размених две таблетки срещу спирт за горене, кибрит и консерва боб. Карти за гадаене нямаше. Всичките бяха конфискувани от червеноризците - явно дело на Катрин, желаеща да е сигурна, че Лис ще страда докрай. Имаше късмет, че Лордът й бе забранил да се доближава до мен.

Когато се върнах обратно в бараката, Джулиан ме погледна със зачервени от недоспиване очи. Розовата му туника бе изчезнала, заменена от парцалива риза и панталон.

- Доста време те нямаше, Пейдж.

- Бях заета. Ще ти обясня по-късно. - Коленичих край Лис. - Тя храни ли се изобщо?

- Вчера хапна малко чорба, но после я повърна.

- А ръцете й?

- Зле са. Нямаме мехлем против изгаряния.

- Трябва да я накараме да яде. - Погладих влажните й къдрици и я щипнах леко по бузата. - Лис?

Очите й бяха отворени, но реакция нямаше. Запалих примуса. Сирил забарабани нервно с пръсти по коляното си.

- Хайде, Раймор - рече раздразнено. - Не можеш вечно да отсъстваш от сцената.

- Малко съчувствие няма да й навреди - вметна Джулиан.

- Нямаме време за съчувствие. Сухаил ще побеснее, ако разбере, че тя не играе с мен.

- Не е ли разбрал още?

- Нел я замества. Двете не се различават особено, когато са с маски и трико - еднакъв ръст, еднаква коса. Но Нел не е толкова добра. Все пада. - Сирил се взря в неподвижната фигура. - Раймор никога не пада.

Джулиан сложи на огъня бобената консерва. Аз намерих една лъжица и повдигнах Лис от възглавницата.

- Не - поклати глава тя.

- Трябва да хапнеш нещо най-сетне - улови я за отпуснатата китка Джулиан, но тя не отговори.

Когато яденето се стопли, той отвори насила устата й, а аз опитах да я храня с лъжицата, но тя едва преглъщаше. Бобът се стичаше по брадичката й. Щом видя това, Сирил дръпна консервата и изгреба остатъците с голи ръце. Приклекнах безпомощно, наблюдавайки я как потъва обратно в унеса си.

- Това не може да продължава така.

- Няма какво да сторим - стисна юмруци Джулиан. - Дори да намерим друго тесте, каква е гаранцията, че ще проработи? Все едно да й дадем нов крайник. Нищо чудно да го отхвърли.

- Длъжни сме да опитаме. - Аз погледнах Сирил. - Наоколо няма ли още гледачи на карти?

- Всичките са мъртви.

- Дори той да греши, не можем просто да ги вземем от другиго - промълви тихо Джулиан. - Това е по-лошо от убийство.

- Тогава ще ги откраднем от Рефаимите - отсякох. Престъпленията бяха моята стихия. - Ще проникна в Катедралата. Там трябва да има запаси.

- Само ще умреш за жалост - рече Сирил без особена жал.

- Щом Зумерът не успя да ме довърши, някак ще се справя и с това.

- Видяла си Зумер? - вдигна очи Джулиан.

- Да, в гората. Лордът ме остави с един от тях.

- Значи ли това, че си минала тестовете? - Сянка на подозрение мина през лицето му. - Червеноризец ли си вече?

- Не знам. Мислех, че да, но... - Аз подръпнах края на туниката си. - Това тук не ми изглежда червено.

- И по-добре. - Той замълча за секунда. - Е, и как ти се стори?

- Бърз. Опасен. Не го видях твърде добре. А с теб какво се е случило, защо си облечен така?

- Алудра ме изхвърли само задето пропуснах сутрешния час - отвърна той с лека усмивка. - Боя се, че сега съм най-обикновено харли.

- Ухапване на Зумерите е смърт - прошепна плахо Сирил. - Не бива повече да ходиш там.

- Може да нямам друг избор - казах. Сирил оброни глава върху дланите си. - Джулиан, подай ми едно одеяло.

Взех одеялото и завих плътно Лис. Тя не спираше да трепери. Разтрих ледените й длани, мъчейки се да ги сгрея. Пръстите й бяха покрити с мехури.

- Пейдж - обади се Джулиан. - Сериозно ли смяташ да проникнеш в Катедралата?

- Лордът каза, че вътре са складирани запаси. Неща, които ние не бива да виждаме. Може да има и мехлем против изгаряния.

- А хрумвало ли ти е, че те вероятно се охраняват? Или че Лордът може да лъже?

- Ще поема този риск.

- Е, изглежда, наистина си си го наумила - въздъхна той. -И ако успееш да се вмъкнеш, какво?

- Ще открадна каквото успея - всичко, което мога да използвам за своя защита. После ще си тръгна. Ако някой иска да ме придружи - добре дошъл. Ако не, ще ида сама. Каквото и да се случи, нямам намерение да гния тук до смъртта си.

- Не го прави - рече Сирил. - Ще умреш. Както онези преди теб. Тях ги изядоха Зумерите. Ще изядат и теб.

- Достатъчно, Сирил. - Джулиан не откъсваше поглед от мен. - Добре, Пейдж, ти върви в Катедралата. А аз ще се опитам да събера подкрепление.

- Подкрепление?

- Хайде, стига. - Огънят играеше в очите му. - Не мислиш наистина да си тръгнеш без битка, нали?

- Битка? - повдигнах вежди аз.

- Не можеш просто да се прибереш и да се престориш, че нищо не се е случило. Сцион върши това от два века насам и няма да спре току-така. Какво им пречи да те завлекат обратно тук, дори да стигнеш СциЛо?

Той имаше право.

- А какво предлагаш?

- Бягство от затвора. Да се махнем всички. Да не им оставим зрящи, с които да се хранят.

- Няма да е толкова лесно. Тук сме повече от двеста души. А освен това гората е осеяна с мини. - Придърпах колене под брадичката си. - Знаеш какво се е случило през Сезон на костите XVIII. Не искам всички тези мъртъвци да тежат на моята съвест.

- Те няма да тежат на съвестта ти, Пейдж. Хората искат да се махнат, просто още не са събрали достатъчно смелост. Ако отвлечем вниманието на Рефаимите с нещо голямо, можем да ги преведем през гората. - Той постави ръка върху рамото ми. - Ти си от синдиката. От Ирландия. Не смяташ ли, че е дошъл моментът да разберат, че не са наши господари? Че не могат само да вземат от нас? - Когато не отговорих, той продължи: - Нека им покажем, че дори и след два века все още има от какво да се боят.

Вече не виждах неговото лице. Виждах Фин, през онзи ден в Дъблин, зовящ ме на бой.

- Може би си прав - казах.

- Знам, че съм прав. - Устните му се разтеглиха в уморена усмивка. - Колко души ще ни трябват според теб?

- Започни с онези, които имат най-добра причина да мразят Рефаимите. С харлитата. Жълтите туники. Незрящите. Ела, Феликс и Айви. После поработи с белите туники.

- Какво да им кажа?

- Засега нищо. Просто ги подпитай. Разбери дали са склонни към бягство.

Джулиан погледна Сирил.

- Не - поклати глава той. Зад издрасканите очила погледът му бе трескав от страх. - Мен не ме брой, братко. Няма начин. Ще ни избият. Те са безсмъртни.

- Не са безсмъртни. - Наблюдавах как пламъкът на примуса постепенно отслабва. - Могат да бъдат наранени. Лордът ми каза.

- Не е изключено да лъже - рече натъртено Джулиан. -Все пак той е годеникът на Нашира. Кръвният консорт. Нейната дясна ръка. Защо вярваш на всяка негова дума?

- Защото мисля, че е въставал срещу нея и преди. Мисля, че е един от белязаните.

- Тези пък кои са?

- Група Рефаими, започнали въстанието през Сезон на костите XVIII. Заради това били изтезавани. Белязани.

- Откъде научи това?

- От един събирач на кости. XX-12.

- Вярваш на събирач на кости?

- Не, но той ми показа олтара, направен в памет на жертвите.

- И мислиш, че Лордът е един от тези „белязани“? - Аз кимнах. - Да не би да си видяла белезите му?

- Не. Според мен ги крие.

- Само догадки не са достатъчни, Пейдж.

Преди да успея да отговоря, някой нахлу в стаята. Замръзнах на мястото си. Надзирателят.

- Виж ти, виж ти. - Изрисуваните му вежди подскочиха нагоре. - Явно в редиците ни са се прокраднали самозванци. И кой, питам аз, е играл на сцената, щом XIX-1 се излежава тук?

Аз се изправих, също и Джулиан.

- Тя е в душевен шок - казах, гледайки Надзирателя право в очите. — Не може да играе в това състояние.

Той коленичи край постелята и сложи ръка върху челото й. Тя се отдръпна рязко от допира му.

- Ах, каква беда. - Пръстите му се заровиха в косата й. -Не думайте. Това е ужасно. Не мога да се лиша от своята 1. Незаменимата ми 1.

Лис започна да крещи. Писъците се изтръгваха от гърдите й с непосилни, тежки напъни.

- Махай се! - викаше тя. - Махай се оттук!

Джулиан сграбчи Надзирателя за рамото и го дръпна силно встрани.

- Не я докосвай.

Аз застанах до него. Сирил се поклащаше на пети. Новодошлият отначало изглеждаше втрещен, сякаш не вярваше на случващото се, после започна да се смее. Изправи се на крака, пляскайки с длани от възторг. После едната му облечена в ръкавица ръка бръкна под дрехата.

- Какво е това, мили деца? Зародиш на бунт? Нима съм пуснал два гладни вълка в своето стадо?

С рязко движение на китката той измъкна бича си. Тежък, предназначен за добитък инструмент.

- Няма да ви позволя да развращавате 1. Нито който и да било друг от питомците ми. - Той изплющя с бича към мен. -Ти може още да не си развлекателка, 40, но ще станеш. Марш при наставника си.

-Не.

- Никой от нас няма да си тръгне. - Прилив на решимост обхвана изражението на Джулиан. - Няма да оставим Лис.

Надзирателят замахна и той се олюля. От разцъфналата на бузата му рана бликна кръв.

- Ти, момче, ми принадлежиш и е най-добре час по-скоро да го запомниш. - Аз стъпих здраво на краката си, готова да се отбранявам. - Колкото до теб, 40, наистина не е нужно да оставаш. Аз сам ще се погрижа за 1.

- Не можеш да ме изгониш от тук. Аз принадлежа на Арктур. Бих дала мило и драго, за да видя как му обясняваш защо си ме ударил.

- Нямам намерение да те удрям, броднице. Само да те вкарам в правия път.

Бичът със свистене се насочи към мен. Джулиан блъсна ръката му и го отклони встрани. Повтаряше се сцената с червеноризците, само че този път превесът беше на наша страна.

В гърдите ми се надигна дива ярост. Нахвърлих се срещу Надзирателя и забих юмрук в челюстта му. Главата му се отметна назад. Джулиан му подложи крак и той падна. Опитах се да изтръгна бича от хватката му, но той още го стискаше здраво. Зъбите му се оголиха насреща ми в нещо средно между усмивка и животинска гримаса. Едва когато Джулиан го улови с лакът през врата, най-сетне успях да му го отнема. Вдигнах ръка за удар, но в същия миг усетих как някой го издърпва от мен. В стомаха ми се заби ботуш, запращайки ме с трясък към стената.

Сухаил. Трябваше да се досетя. Където и да отидеше Надзирателят, началникът му не закъсняваше да се появи. Точно както на улицата - първо биячът, после босът.

- Очаквах да те намеря тук, никаквице. - Той ме сграбчи за косата. - Пак създаваме проблеми, а?

Заплюх го в лицето. Той ме зашлеви толкова силно, че видях звезди по пладне.

- Не ме е грижа кой е наставникът ти. Не се плаша от някаква си държанка. Единствената причина да не ти резна гърлото е, че кръвният суверен те вика при себе си.

- Навярно ще й хареса да научи, че наричаш годеника й „държанка“, Сухаил - произнесох с труд. - Дали да не й кажа?

- Казвай й каквото щеш. Човешката дума значи по-малко и от кучешко квичене.

Той ме метна на рамото си. Дърпах се и пищях, но не исках да рискувам, като използвам духа си. Надзирателят нанесе жесток удар по главата на Джулиан, който го запрати на земята. Без мен той и Лис оставаха изцяло на неговата милост.

19.Цветето

Резиденцията на Сюзерена изглеждаше далеч по-тъмна и студена, отколкото по време на приветствената реч. Бях сама със Сухаил, както навярно щях да остана сама и с Нашира. Нямах наставник, нямах закрила. По краката ми започнаха да пробягват леки тръпки.

Сухаил не ме отведе в голямата зала, нито в параклиса. Вместо това ме повлече през коридорите и ме блъсна в някаква стая с висок таван и прозорци с овални арки. Светлината идеше от железния, отрупан със свещи, полилей и от огромната камина. Отблясъците й играеха по стените, хвърляйки сенки по ребристите орнаменти на свода.

По средата имаше дълга маса за хранене, начело на която, в червено тапицирано кресло, седеше Нашира Саргас. Носеше черна рокля с висока, разперена като ветрило яка.

- Добър вечер, 40.

Не отговорих нищо. Тя направи жест с ръка.

- Можеш да ни оставиш, Сухаил.

- Да, господарке. - Той ме блъсна към нея. - До следващия път, никаквице - прошепна в ухото ми.

После се оттегли през вратата и ме остави в мрачното помещение, лице в лице с жената, която искаше да ме убие.

- Седни - каза тя.

Понечих да се отправя към отсрещния край на масата, която бе дълга поне четири метра, но тя ми посочи стола отляво на себе си, най-далеч от камината. Заобиколих и се отпуснах върху него. Главата ме болеше при всяко движение - Сухаил не бе пестил силата си при удара.

Нашира не откъсваше очи от мен. Бяха зелени като абсент. Зачудих се от кого ли се е хранила тази вечер.

- Май кървиш.

Край приборите имаше ленена салфетка, захваната с тежка златна халка. Опрях я до разбитата си устна, изцапвайки с кръв белоснежната тъкан. Сгънах я така, че да скрия петното, и я поставих върху коленете си.

- Предполагам, че си уплашена - каза тя.

-Не.

А трябваше да бъда. И бях. Тази жена контролираше всичко. Нейното име се шептеше в сенките, нейната заповед слагаше край на животите. Падналите й ангели кръжаха наоколо, без нито за миг да се отдалечават твърде от аурата й. Тишината натежа. Не знаех дали да гледам към нея, или не. С крайчеца на окото си зърнах нещо проблясващо на светлината на огъня -стъклен похлупак. Той стоеше точно по средата на масата. Под него имаше повяхнало цвете, с кафяви сбръчкани листенца, подпряно на тънка телена стойка. Каквото и да е било приживе, то бе неразпознаваемо в смъртта. Нямах идея защо някой ще държи мъртво цвете на масата в трапезарията си, но все пак това беше Нашира. Край нея се намираха доста мъртви неща.

Тя забеляза интереса ми.

- Някои неща е по-добре да не са живи, не мислиш ли?

Не можех да откъсна поглед от растението. Не бях сигурна, но ми се стори, че шестото ми чувство потрепна.

- Така е - отвърнах.

Нашира вдигна глава към тавана. Там, над прозорците, имаше редици от гипсови лица - поне по петдесет на всяка от дългите стени. Огледах внимателно най-близкото от тях. Беше спокойно, женско лице, с мека усмивка. Изглеждаше така безметежно, сякаш жената спеше.

Сковаваща тежест се надигна в стомаха ми. Това беше „Непознатата от Сена“ - прочутата френска посмъртна маска. Джаксън също имаше копие от нея в бърлогата си. Казваше, че красавицата била любима украса в бохемския Париж през XIX век. Елайза заяви, че от нея я побивали тръпки, и за негово неудоволствие го накара да я покрие с чаршаф.

Озърнах се наоколо. Всички тези лица - тези хора - бяха посмъртни маски. Догади ми се. Нашира колекционираше не само духовете на зрящите, но и техните лица. Себ. Дали и Себ не беше там горе? Насилих се да сведа очи, но вътрешностите ми се преобръщаха.

- Не изглеждаш добре - каза Нашира.

- Нищо ми няма.

- Радвам се да го чуя. Щеше да ми е неприятно да се разболееш тъкмо в този решителен момент от престоя ти в Шеол I. -Тя прокара пръст по острието на ножа си, без да сваля поглед от мен. - Червеноризците скоро ще се присъединят към нас, но първо исках да те видя на четири очи. За един малък задушевен разговор.

Удивително, ако тази жена си мислеше, че има душа.

- Кръвният консорт ме държи в течение на напредъка ти. Каза, че е сторил всичко възможно да те накара да изявиш дарбата си, но ти така и не си успяла да постигнеш пълно обладаване на сънорама - дори на животинска. Вярно ли е?

Значи тя не знаеше.

- Вярно е - кимнах.

- Жалко. И все пак си се сблъскала с Емит и си оцеляла -дори си успяла да го раниш. По тази причина Арктур смята, че трябва да те направим червеноризец.

Не знаех какво да кажа. По някакви съображения Лордът бе скрил от нея за пеперудата. И за сърната. Това означаваше, че не държи тя да знае за моите способности - но все пак иска да взема червена туника. Каква игра играеше?

- Много си мълчалива - отбеляза с леден взор Нашира. -Не беше толкова плаха по време на приветствената реч.

- Знам, че трябва да говоря само когато се изисква от мен.

- Сега го изисквам.

Идеше ми да й кажа къде може да завре изискванията си. Бях се държала дръзко с Лорда, нищо не ми пречеше да го сторя и с нея - но ръката й все още лежеше върху ножа, а лицето й не криеше никакви скрупули. Накрая, мъчейки се да звуча подобаващо смирено, промълвих:

- Радвам се, че кръвният консорт ме счита достойна за червена туника. Постарах се с всички сили на тестовете.

- Не се и съмнявам. Но винаги трябва да се стремим към повече. - Тя се облегна на стола си. - Имам няколко въпроса към теб. Преди празненството за посвещаването ти.

- Посвещаване?

- Да. Поздравления, 40. Вече си червеноризец. Трябва да се запознаеш с новите си бойни другари. Всички те са лоялни към мен - дори повече, отколкото към своите наставници.

Кръвта забуча в ушите ми. Червеноризец. Събирач на кости. Бях достигнала най-висшия ешелон на Шеол I, вътрешния кръг на Нашира Саргас.

- Искам да поговоря с теб за Арктур. - Нашира се взря в огъня. - Ти делиш една квартира с него.

- Имам отделна стая. На горния етаж.

- Той кани ли те понякога да излизаш от нея?

- Само за обучение.

- И нищо друго? Може би за някой неангажиращ разговор?

- Той няма интерес да говори с мен - отвърнах. - Надали бих могла да кажа нещо, което да е от значение за кръвния консорт.

- Отлично разсъждаваш.

Прехапах език. Тя нямаше представа колко дълбоко го интересувах всъщност и на колко неща ме бе научил под носа й.

- Предполагам, че си разгледала жилището му. Има ли нещо в Кулата на основателите, което да ти е направило впечатление? Нещо необичайно?

- Някои екстракти от растения, които не познавам.

- Цветя.

Когато кимнах, тя взе нещо от масата. Беше брошка - силно потъмняла от годините, със същата форма като цветето върху неговата кутия за емфие.

- Виждала ли си този символ в дома му?

-Не.

- Изглеждаш много сигурна.

- Сигурна съм. Никога не съм го виждала.

Тя ме изгледа продължително. Помъчих се да не отвръщам взор от нейния.