Сезонът на Костите

-

Не разбираш нищо.-казах.

-

Нито пък ти. Подозирам, че инцидентът във влака е бил пърият случай ,когато си проникнала в чужда сънорама.Ножът в ръката му не помръдваше.

- Хайде, влез в моята. Предизвиквам те.

Взрях се в лицето му. Той ме подтикваше да нахлуя в неговото съзнание, да нараня разсъдъка му.

- Изобщо не те е грижа за мен. Ти просто ме тренираш -казах, докато се обикаляхме един друг. - Нашира те е накарала да ме избереш. Знам какво иска тя.

- Нищо подобно. Аз сам те избрах и поисках да те обучавам. И последното, което желая - той пристъпи по-близо до мен, - е да ме злепоставиш със своята некадърност. - Очите му бяха твърди като кремък. - Нападни ме отново. И този път го направи както трябва.

- Не. - Щях да му направя напук, да го злепоставя. Нека се разочарова от мен, подобно на баща ми. - Няма да тръгна да се самоубивам, само за да получиш потупване по рамото от Нашира.

- Ти самата искаш да ме нараниш - рече Лордът, вече по-меко. - Презираш ме, отвращаваш се от мен. - Той вдигна ножа. - Хайде, унищожи ме.

Отначало не реагирах. После си спомних часовете, които бях прекарала да почиствам раната му и как вместо благодарност ме беше заплашил. Спомних си как бе стоял безучастно, наблюдавайки Себ да умира. И запратих духа си към него.

За цялото време, което прекарахме на ливадата, едва успях да накърня сънорамата му. Дори когато свали повечето от защитите си, не можах да стигна по-далеч от плутонната му област- съзнанието му просто беше прекалено силно. Той не спираше да ме дразни. Казваше ми, че съм слаба, че съм жалка, че съм позор за всички ясновидци. Че заради такива като мен хората не ставали за нищо друго, освен за роби. Че ако съм искала съществуване в клетка като животно, той щял с удоволствие да ми го осигури. Отначало провокациите вършеха работа, но с напредването на нощта все по-малко се палех от обидите му. Накрая те станаха просто досадни, недостатъчни, за да предизвикат духа ми да излезе.

Тогава той метна ножа. Целеше се доста встрани, но видът на летящото острие бе достатъчен, за да се хвърля отново в атака. Всеки път, когато го правех, тялото ми се строполяваше на земята. Стъпех ли дори на педя встрани от площадката, от кулата със свистене политаше нова стрела. Скоро се научих да разпознавам звука им и да залягам, преди заредената с флукс игла да достигне целта си.

Успях да изляза от тялото си още пет или шест пъти и при всеки от тях главата ми сякаш се разцепваше на две. Накрая не можех да понеса повече. Зрението ми се размъти, а над ляното ми око запулсира убийствена мигрена. Превих се на две, гълтайки конвулсивно въздух. Не показвай слабост. Не показвай слабост. Но коленете вече не ме държаха.

Лордът се наведе и ме прихвана, за да не падна. Опитах се да го отблъсна, но бях като изцедена.

- Стига. Стига си се противила.

Той ме вдигна на ръце. Никога не бях се подлагала на такова скорострелно излизане от тялото си и не знаех как мозъкът ми ще го понесе. Очите ме боляха и не можех да погледна към фенера.

- Справи се прилично - погледна ме Лордът. - Но си способна на много повече.

Нямах сили да му отговоря.

- Пейдж?

- Добре съм - изломотих едва.

Той, изглежда, ми повярва и без да ме оставя, се упъти към портата.

След известно време ме пусна отново да ходя сама и така мълчаливо стигнахме до изхода, където Тубан вече бе напуснал своя пост. Айви седеше прислонена до оградата с тресящи се рамене, заровила лице в дланите си. Щом чу стъпките ни, стана и дръпна резето.

- Благодаря ти, Айви - подхвърли Лордът, докато минавахме покрай нея.

Тя го изгледа с насълзените си очи. Откога ли не бе чувала някой да се обръща към нея по име?

Лордът запази мълчание и когато навлязохме в призрачния град. Аз се движех като насън. Ако сега с мен беше Ник, щеше да ме накара да почивам с часове и хубаво да ме скастри за капак.

Едва когато стигнахме Къщата на незрящите, той заговори отново:

- Често ли се опитваш да проучваш етера от разстояние?

- Не е твоя работа - отвърнах.

- От очите ти лъха смърт. Смърт и лед. - Той обърна лице към мен. - Странно колко горещи стават, когато се разгневиш.

Аз отвърнах на погледа му.

- И твоите също се променят.

- Защо мислиш е това?

- Не знам. Не знам нищо за теб.

- Имаш право. - Той кимна. - Покажи ми ръката си.

След кратко колебание вдигнах дясната си длан. Изгарянето бе оставило грозен, белезникав мехур. Без да сваля ръкавицата си, Лордът извади от джоба си малко шишенце, капна малко от течността върху показалеца си и я разтри върху белега. Пред очите ми той се стопи и изчезна, без да остави следа. Аз отдръпнах ръка.

- Как го направи?

- Това е амарант21. - Той прибра шишенцето и ме погледна отново. - Кажи ми, Пейдж, боиш ли се от етера?

- Не - отвърнах. Дланта още ме пощипваше.

- И защо?

Това бе лъжа. Всъщност се боях от етера. Когато насилвах шестото си чувство твърде много, се излагах на риск от смърт или най-малкото от мозъчно увреждане. Джаксън ми бе казал още в началото, че ако работя за него, има вероятност да съкратя живота си с около трийсет години, ако не и повече. Всичко опираше до късмета.

- Защото етерът е идеален - казах. - В него няма война. Няма смърт, защото всичко и без това вече е мъртво. Няма звуци, само тишина. И безопасност.

- Нищо в етера не е безопасно. И дори той не е свободен от войни и смърт.

Загледах профила му на фона на черното небе. Неговият дъх не вдигаше паpa в студа, за разлика от моя. Но за миг -един съвсем кратък миг - в облика му сякаш се мярна нещо човешко. Нещо умислено, почти тъжно. А после той отново обърна лице към мен и то изчезна.

На входа на Птичарника цареше някаква суматоха. Група червеноризци се бяха скупчили на паважа, наблюдавани от смълчаните харлита, и говореха с припрени, тихи гласове. Погледнах към Лорда, за да видя дали е заинтригуван. Дори и да беше, не го показа. Насочи се натам, карайки повечето от харлитата да се шмугнат обратно в съборетините си.

- Какво се е случило?

Един от червеноризците вдигна глава и като видя кой говори, побърза да я сведе отново. Туниката му бе изпоцапана със засъхваща кал.

- Изгубихме се. Емитите... те...

Лордът сякаш неволно попипа мястото на раната си.

Групата се бе събрала край момче на около шестнайсет години. Дясната му ръка липсваше до китката, тъй че не само туниката му бе обагрена в червено. Усетих как ми призлява. Крайникът му бе сякаш сдъвкан и откъснат от някаква машина. Лордът анализира сцената без най-малка следа от емоция.

- Казвате, че сте се изгубили. Кой наставник беше с вас?

- Кръвният наследник.

Лордът устреми взор надолу по улицата.

- Трябваше да се досетя.

Идваше ми да закрещя. Той просто стоеше, сякаш нищо не се е случило. Момчето трепереше неудържимо, а лицето му лъщеше от пот. Щеше да умре, ако някой не го превържеше или поне не го наметнеше с одеяло.

- Отведете го в Ориъл. - Лордът се отвърна от насъбралите си. - Теребел ще се оправи с него. Останалите да се прибират по резиденциите си. Незрящите ще се погрижат за раните ви.

Вгледах се в бронзовите му черти, търсейки поне намек за топлина. Не открих нищо. Той не даваше пет пари. Не знам какво очаквах да видя.

Червеноризците вдигнаха приятеля си на ръце и го понеcoxa по тясната уличка, оставяйки подире си кървава следа.

- Той се нуждае от болница - не се сдържах аз. - Ти няма представа как да...

- Ще получи каквото му е нужно.

После замълча, а погледът му стана твърд. Предполагам

това означаваше, че съм прекрачила границата.

Но вече започвах да се чудя къде точно минава тази граница. Лордът никога не ме биеше. Оставяше ме да спя. Използваше истинското ми име, когато бяхме сами. Дори ми бе позволил да атакувам съзнанието му, беше се направил уязвим за моя дух - дух, който можеше да разруши самия му разсъдък. Не разбирах защо се излага на подобен риск. Дори Ник се отнасяше предпазливо към моята дарба. (Наречи го здравословен респект, sòtnos.)

Когато наближихме резиденцията, отвързах косата си. Духът ми едва не изскочи от тялото отново, когато нечии ръце я поеха, повдигайки влажните ми къдрици от раменете.

- А, ХХ-40. Истинско удоволствие е да те видя пак. -Гласът звучеше закачливо, леко писклив като за мъж. - Поздравления, Лорде. В туника тя изглежда още по-пленителна.

Обърнах се да видя говорещия и трябваше да положа усилие, за да не отскоча назад. Това беше медиумът, същият, който ме бе преследвал по покривите на 1-5, с единствената разлика, че тази вечер не носеше оръжие. Беше облечен в странна униформа в сционски цветове. Дори лицето му отговаряше на официалния трикольор: червени устни, черни вежди и бяла цинкова пудра. На възраст вероятно наближаваше четирийсетте и носеше тежък кожен бич. Бях сигурна, че забелязвам по него следи от кръв. Това трябва да беше Надзирателят, човекът, държащ харлитата в подчинение. Зад него бе оракулът от първата вечер. Той се взираше в мен с объркващите си очи,едното от които черно и пронизващо, а другото - ведро и туниката му имаше същата окраска като моята. Лордът го изгледа отвисоко.

- Какво желаеш, Надзирателю?

- Простете за безпокойството. Просто исках да видя бродницата. Наблюдавам напредъка й с голям интерес.

- Тя не е развлекателка. Напредъкът й не е предмет за наблюдаване.

- Безспорно. Но затова пък каква очарователна гледка представлява. - Той ме дари с широка усмивка. - Позволи ми те поздравя лично с пристигането на Шеол I. Аз съм Белим, Надзирателят. Надявам се, че стрелата ми с флукс не ти оставила белег на гърба.

Тук вече не успях да се сдържа.

- Само ако си наранил баща ми...

- Не съм ти дал разрешение да говориш, ХХ-40.

Лордът ме стрелна предупредително с очи. Надзирателят

Се засмя и ме потупа по бузата. Аз се дръпнах.

- Спокойно, баща ти е жив и здрав. - Той вдигна иронично длан. - Честна дума.

Трябваше да почувствам облекчение, но вместо това изпитвах само гняв от наглостта му. Лордът се обърна към по-младия мъж.

- А този кой е?

- Това е ХХ-59-12. - Надзирателят постави ръка върху рамото му. Изключително верен слуга на Плейона. Справя се отлично с обучението през последните седмици.

- Разбирам. - Лордът бързо го измери с поглед, преценявайки аурата му. - Оракул ли си, момче?

- Да, Лорде - поклони се 12.

- Господарката вероятно е доволна от напредъка ти. Не сме имали оракули от Сезон на костите XVI насам.

- Надявам се скоро да се наредя сред онези, които й служат, Лорде. - В тона му прозвуча ледена нотка.

- Не се и съмняваме, 12 - намеси се Надзирателят. - Както и че ще се представиш достойно срещу Емитите на втория си тест. Двамата тъкмо отивахме към Мъртън, за да се присъединим към батальона му. Плейона и Алсафи ще ги водят.

- Те знаят ли за ранения червеноризец? - попита Лордът.

- Да. Ще преследват същия Емит, който го е ухапал.

Лордът едва забележимо смръщи вежди.

- Е, желая ти успех в начинанието, 12 - каза.

Оракулът се поклони отново.

- Но всъщност има и още една причина визитата ни - добави Надзирателят. - Дошъл съм да отправя към сънебродницата една покана, ако разрешите.

Лордът обърна лице към него. Надзирателят прие мълчанието му за съгласие и продължи:

- ХХ-40, по случай този Сезон на костите, двайсетият Сезон на костите, организираме много специално тържество. -Той направи широк жест по посока на Птичарника. - Най-добрите ни развлекатели. Истински пир за сетивата. Вакханалия от музика и танци, на които ще се изявят всички момчета и момичета.

- Имаш предвид Двестагодишнината - рече Лордът.

За пръв път чувах тази дума.

- Именно - усмихна се Надзирателят. - Церемонията, по време на която ще се подпише Великият териториален акт.

Това не ми звучеше добре. Още преди той да продължи, бях заслепена от видение.

Като оракул Ник умееше да праща беззвучни образи през етера. Наричаше ги „хризми“ - гръцка дума, която не можех да произнеса, затова им казвах просто „снимки“. 12 притежаваше същата дарба. Видях часовник, двете стрелки на който сочеха дванайсет, последван от четири колони и ред стъпала. Щом при-мигнах, видението начаса изчезна. Отворих очи и видях вперения му в мен поглед. Всичко бе отнело не повече от секунда.

- Да, в течение съм - казваше Лордът. - Давай по същество, Надзирателю. 40 се нуждае от почивка.

Другият не се смути от тона му. Явно бе свикнал да го подритват. Вместо това се разля в мазна усмивка.

- Бих искал да поканя 40 да участва заедно с нас в представлението по случай Двестагодишнината. Бях впечатлен от силата и ловкостта, които показа при залавянето си. За мен ще е чест да я включа като гвоздей на програмата, наред с XIX-49-1 и XIX-49-8.

Вече бях на път да откажа, дори с риск да си навлека сериозно наказание, когато Лордът заговори пръв.

- Като неин наставник - каза - го забранявам.

Аз го погледнах.

- Тя не е развлекателка и освен ако не се провали на тестовете си преди Двестагодишнината, ще остане под моя опека. -Тонът му беше хладен и твърд. - 40 е сънебродница. Същата, която на теб бе възложено да доведеш в тази колония. Няма да позволя да бъде разигравана пред сционските емисари като обикновен провидец. Това е задача за твоите питомци. Не за моите.

Усмивката на Надзирателя се стопи.

- Много добре - поклони се той, без да ме поглежда. -Хайде, 12. Изпитанието те чака.

Младежът ми хвърли поглед крадешком, повдигайки въпросително вежда. Аз кимнах. Той се обърна и последва Надзирателя обратно към Птичарника. Вървежът му бе лек и безгрижен; не личеше да се притеснява от онова, което му предстои.

Очите на Лорда се впиха в лицето ми.

- Познаваш ли този оракул?

-Не.

- Защо тогава те беше зяпнал така?

- Простете ми, господарю - отвърнах, - но не ми ли е разрешено да общувам с други хора?

Той продължаваше да се взира в мен. Зачудих се дали Рефаимите разбират от сарказъм.

- Да - рече накрая. - Разрешено ти е.

И мина покрай мен, без да проговори повече.

11.За плача

Не можах да спя добре. Тормозеше ме главоболие - тъпа, пулсираща болка над лявото слепоочие. Лежах под завивките и наблюдавах как свещта постепенно догаря.

Лордът не ме изпрати веднага в стаята ми. Първо ми даде храна и вода, които приех поради крайното си изтощение. После седна край огъня, взирайки се в пламъците. Нужни ми бяха поне десетина минути преди да попитам дали мога да се оттегля за деня - въпрос, на който той отговори сухо и утвърдително.

На горния етаж беше студено. Прозорците пропускаха и имаше влага. Увих се, треперейки, в тънките завивки и не след дълго се унесох. В ушите ми още отекваха думите на Лорда - че от очите ми лъха смърт и лед. Образите, изпратени от XX-12, също ме преследваха, отпечатани в сънорамата ми. Бях виждала подобни на тях и преди. Ник веднъж ми показа картина, на която падах от ниска стреха и си чупех глезена - което и се случи седмица по-късно. Никога повече не се усъмних в прогнозите му за времето. XX-12 ме бе призовал да се срещна с него в полунощ. Не виждах причина да не отида.

Когато се събудих, часовникът биеше единайсет. Измих се и се облякох, след което слязох в покоите на Лорда. Вътре цареше тишина. Завесите бяха дръпнати и стаята се озаряваше лунната светлина. За първи път от няколко дни насам намерих върху бюрото бележка от него.

Разбери каквото можеш за Емитите.

По кожата ми пробягаха ледени тръпки. Щом трябваше да проучвам Зумерите, значи най-вероятно ми предстоеше да се изправя срещу тях. Това означаваше също и че съм свободна да се видя с 12. В известен смисъл щях да изпълнявам заповед. Той трябваше вече да е ходил на втория си тест. Запитах се какво ли му е донесла нощта досега. Най-сетне щях да разполагам с информация от първа ръка за тези същества, стига, разбира се, да не го бяха изяли.

Малко преди дванайсет се спуснах по стълбите и затворих вратата зад себе си. Време беше да си подготвя домашното.

Минах покрай нощната портиерка, която не ме поздрави. Когато поисках още нума, ми я даде, но носът й си остана навирен. Явно още беше кисела заради случката със сирената.

Навън беше хладно и ръмеше дъжд. Отидох до Птичарника и в замяна на няколко пръстенчета и игли си взех закуска -картонена чашка с чорба. След като отпих насила един-два мъти, се насочих към мястото, което харлитата наричаха Хоксмур - внушителното каменно здание на библиотеката и заобикалящия я двор.

12 ме чакаше зад една от колоните, облечен в нова червена туника. Дълбока резка пресичаше едната му буза. Като видя чашата в ръката ми, повдигна вежда.

- Нима ядеш от това?

Отпих отново.

- Защо, а ти какво ядеш?

- Каквото ми даде наставникът ми.

- Е, не всички сме събирачи на кости. Впрочем, поздравления.

Той ми протегна ръка и аз я поех.

- Дейвид.

- Пейдж.

- Пейдж... - Тъмното му око се фиксира върху лицето ми. Другото изглеждаше по-разсеяно. - Мислех си, ако нямаш нищо против, да те изведа на разходка.

- Като куче?

Той се засмя, без да помръдва устни.

- Насам - каза. - Ако някой пита, водя те на разпит по повод някакъв инцидент.

Тръгнахме редом по тясна уличка, водеща към Резиденцията на Сюзерена. Дейвид беше с около три пръста по-висок от мен, плещест и с дълги крайници. Явно не гладуваше подобно на харлитата.

- Не е ли малко рисковано? - попитах.

-Кое?

- Да говориш с мен. Нали вече си червеноризец.

Той се усмихна.

Не те смятах за толкова наивна. А ето че сама попадаш в клопката им.

- Какво имаш предвид?

- Сегрегацията, 40. Гледаш, че съм с червена туника, и решаваш, че не бива да говоря с теб. Наставникът казвал ли ти е нещо подобно?

- Не. Просто така стоят нещата.

- Ето пак. Не разбираш ли, че цялата идея на това място е да ни промие мозъците. Да ни накара да се чувстваме непълноценни. Защо според теб държат хората в Тауър години наред? -Като не отговорих нищо, той поклати глава. - Отвори си очите, 40. Водни дъски, изолация, глад... След подобно тегло дори място като това ще ти се стори като късче от рая. - Той имаше известно право. - Трябва само да чуеш Надзирателя. За него Рефаимите са водеща раса, нашата нова монархия.

- И защо смята така?

- Защото са му го втълпили в главата.

- От колко време е тук?

- Идва от Сезон на костите XIX, както разбирам, но е верен като куче. Мъчи се да им осигури добри зрящи от синдиката.

- Значи е нещо като доставчик.

Но не се справя на ниво. Затова и Нашира иска да го смени. С някой, който може да усеща етера на по-високо ниво.

Тъкмо се канех да попитам още нещо, когато той спря. През дката сива мъгла изплуваха очертанията на кръгло здание с Громен купол. Бе разположено насред пустеещ площад, тромаво и масивно, точно срещу Резиденцията на Сюзерена. От прозорците му се процеждаше смътна кехлибарена светлина.

- Какво е това? - учудих се аз.

- Харлитата го наричат Стаята. Опитах се да разбера за Какво служи, но явно на никой не му се говори за него. Вътре не пускат хора. - Той продължи да крачи, без дори да обърне Глава към постройката. Аз трябваше да подтичвам, за да не изостана.

- Казваш, че Надзирателят се опитвал да им набавя зрящи от синдиката - подканих го след малко. - Защо?

- Задаваш твърде много въпроси, 40.

- Мислех, че това е целта на срещата ни.

- Може би. А може би просто съм си паднал по теб. Е, вече пристигнахме.

Целта на разходката ни се оказа старинна църква. Явно великолепна навремето, сега тя постепенно се рушеше. Стъклата на прозорците бяха изпочупени, от камбанарията стърчеше само гол скелет, а порталът бе закован с дъски.

- Дали е добра идея да влизаме? - поколебах се аз.

- Правил съм го и преди. Впрочем - той отмести една дъска, за да се промуши, - съдейки по това, което чувам за теб, явно не се боиш от опасни постройки. - Ръката му ме сграбчи за рамото. - Бързо! Сивият наставник!

Вмъкнах се след него през пролуката. И тъкмо навреме пред входа премина Графиас, повел трима измършавели не-зрящи. Дейвид вече си проправяше път към вътрешността на църквата. Голяма част от таваните бяха паднали и скамейките лежаха изпочупени под греди и мазилка. Целият под бе покрит с натрошено стъкло.

- Какво се е случило тук? - попитах.

- Сто двайсет и четири стъпала до върха на камбанарията - каза той вместо отговор. - Идваш ли?

И без да чака, се упъти нататък. Аз го последвах към стълбището. Бях свикнала да се катеря. В I Кохорта бях изкачвала стотици сгради. Повечето от стъпалата бяха непокътнати и не след дълго се озовахме на върха. Нощният вятър подхвана косата ми, отмятайки я от лицето. Миришеше силно на изгоряло. Дейвид облегна ръце на каменния парапет.

- Обичам това място. - Той измъкна от джоба си саморъчна цигара и я запали с клечка кибрит. - Високо над земята.

Стояхме редом на балкона, точно под рушащия се връх на камбанарията. Част от парапета липсваше и имаше знак, предупреждаващ за опасност. Вдигнах поглед към звездите.

- Ти си минал втория си тест - казах. - Ако ти се говори, разкажи ми за Емитите.

Със затворени очи Дейвид издиша дима. Върховете на пръстите му бяха пожълтели.

- Какво точно искаш да знаеш?

- Например как изглеждат.

- Нямам представа.

- Но нали си ги видял?

- Не точно. В гората е тъмно. Знам само, че са подобни на хора - във всеки случай, имат глава, крака и ръце. Но се движат като животни. Също така вонят като отходен канал. И звучат като него.

- Как можеш да звучиш като отходен канал?

- Като рояк тлъсти мухи, 40. Ето така, бзззз.

Зумери.

- Ами аурата им? - не мирясвах аз. - Имат ли аура?

- Не забелязах този, когото срещнах, да има. Но сякаш караше етера наоколо да пропада. Все едно, че сънорамата му образуваше черна дупка.

Не звучеше като нещо, което бих искала да срещна.

- Уби ли го?

- Опитах. - Той ме погледна и тръсна цигарата си. - Бяхме доста хора, все розови туники. Разделиха ни на две групи. С нас имаше и двама червеноризци, 30 и 25. Дадоха на всеки по един нож и ни наредиха да преследваме Зумера с всички възможни средства. Но 30 ни каза направо, че ножовете са само за кураж. Най-добрият начин да се справиш с тях е да използваш етера. Един от нас беше рабдомант, затова накършихме няколко пръчки от околните дървета. 30 ни даде шишенце с кръв от някакво момче, на което му отхапали ръката - Надявахме се така да уловим дирята. Намазахме пръчките с кръвта и рабдомантът и хвърли. Те посочиха на запад. Продължихме по същия начин, но Зумерът също се движеше И сменяше посоката, тъй че нямахме особен успех. Тогава 21 предложи да го подмамим към нас. Запалихме огън и направихме сеанс, призовавайки горските духове.

- Имаше ли много?

- О, да. По думите на червените всички онези нещастници, които са се опитали да избягат през минното поле.

Прехапах устни.

- Седяхме там няколко минути, после духовете изчезнаха. От гъсталака започнаха да излизат рояци мухи и да пъплят по ръцете ми. Тогава, изневиделица, се появи то - гигантско, безформено нещо. Две секунди по-късно вече беше налапало косата на 19. Тя се разпищя и то сякаш се стъписа. Откъсна косата й заедно с част от скалпа и подгони 1.

- Карл?

- Не им знам имената. Както и да е, той се разквича като прасе и се помъчи да го намушка с ножа. Никакъв резултат. -Дейвид огледа тлеещия край на цигарата си. - Огънят вече догаряше, но все още се виждаше. Пробвах да му въздействам с образ. Помислих за бяла светлина и се опитах да я забия в сънорамата на Зумера, за да го заслепя. В следващия миг през главата ми сякаш мина валяк, а в етера се разля катранена локва. Всичко се превърна в черно мъртвило, а духовете хукнаха презглава да се спасяват от бъркотията. 20 и 14 същ побягнаха. 30 се развика след тях, че са жълти туники, но т бяха твърде изплашени, за да се върнат. 10 хвърли нож, но улучи 5 и той се строполи. Зумерът начаса се спусна върху него, Огънят изгасна и стана тъмно като в рог. 5 взе да крещи за помощ. Всички бяхме като слепци. Използвах етера, за да установя къде е съществото, а то междувременно ядеше 5, който бе мъртъв. Сграбчих го за врата и го отскубнах от него. Усетих как влажната му мъртвешка кожа се свлича в ръцете ми. То се обърна към мен, вторачи се с белите си очи в мрака. Докато се усетя, полетях във въздуха, кървейки като заклан.

» Той дръпна яката на туниката си и отлепи превръзката отдолу. Видяха се четири дълбоки резки. Плътта около тях бе подута и сивкавобяла.

- Приличат на рани от полтъргайст - казах.

- Не знам. - Дейвид залепи отново марлята над раните. -Не можех да помръдна. Онова нещо се надвеси над мен, капейки кръв. 10 се опитваше да помогне на 5, но видя, че е безполезно, и се изправи. Имаше ангел-пазител, единственият дух, който не бе избягал от навалицата. Запрати го към Зумера, а аз в същия миг вкарах нов образ в сънорамата му. Той нададе влудяващ писък. Заотстъпва пълзешком, като неспирно издаваше някакъв ужасен звук и влачеше парче от 5 със себе си. Междувременно 21 бе разпалил една главня и я хвърли по него. Замириса на горяща плът. Сред това припаднах и дойдох на себе си чак в Ориъл, омотан в бинтове.

- И на всички ви дадоха червени туники.

- С изключение на 20 и 14. Те получиха жълти. И трябваше да приберат каквото е останало от 5.

Няколко минути стояхме мълчаливо. Единственото, за което можех да мисля, бе 5, изяден жив в гората. Не знаех истинското му име, но се надявах, че някой е изрекъл тренодията. Какъв ужасен начин да си отидеш.

Зареях поглед към далечината и различих петънце светлина, но не по-голямо от пламък на свещ.

-

Какво ли е онова там?

- Клада.

- И какво горят?

- Зумерски трупове. Или човешки, зависи кой е спечени - Той метна фаса от цигарата. - Мисля, че използват костите за някакво гадателство.

Докато произнасяше тези думи, покрай лицето ми прелетя пепел. Улових една люспица върху пръста си. Авгурите внимаваха в досег с етера чрез знаците на материалния свят - хора, животни стихии. Една от по-низшите гилдии, по мнение на Джаксън.

- Може би огънят ги привлича - рекох. - Нали споменаха, че този град служел като маяк.

- Така е, 40. Етерен маяк. Много зрящи, духове и Рефаимите, събрани на едно място. Помисли си как работи етерът.

- Откъде, по дяволите, знаеш толкова много за тези неща? - изгледах го аз. - Ти не си от синдиката. Кой си тогава?

- Аз съм енигма. Също като теб.

Стиснах зъби и премълчах.

- Явно имаш още въпроси - каза той след малко. - Сигурна ли си, че искаш да ги зададеш?

- Моля те, не започвай.

-Кое?

- Да ми казваш кое е добре да знам и кое не. Искам отговори. - Думите се изляха разгорещено от устата ми. - Искам да науча всичко за това място, където се очаква да прекарам остатъка от живота си. Нима не разбираш?

Изправени край парапета, се взирахме надолу към Стаята. Гледах да не се облягам твърде силно на камъните от страх да не се разпаднат под тежестта ми.

- Е - рекох накрая. - Мога ли да питам вече?

- Това не е салонна игра, 40. Не съм тук, за да се забавлявам. Доведох те, за да узная дали наистина си сънебродница.

- От плът и кръв.

- Не винаги, както разбирам. Понякога излизаш от та плът. - Той ме измери е очи, - Довели са те от Централна! кохорта. Светая светих на синдиката. Трябва да си била дост непредпазлива.

- Просто нямах късмет - срещнах погледа му аз. - Какъв им е проблемът със Синдиката?

- Че задържа добрите зрящи за себе си. Крие заклинатели те, сънебродниците и оракулите - всички висши гилдии, същи те, които Нашира иска в колонията. Ето това им е проблемъч 40. Затова и ще подпишат новия Акт.

- Какво гласи той?

- Нашира се мъчи да се докопа до свестни незрящи, н всички те са защитени от банди. Докато не измислят начин да разбият нелегалната организация в Лондон, нямат друг избор, освен да разширят полето за търсене. Затова с този Акт ще се споразумеят в рамките на две години да основат Шеол II, чиято основна цитадела за набиране на ясновидци ще бъде Сционски Париж. - Той прокара пръсти по раните на гърдите си. - И кой ще ги спре, след като другият вариант е да бъдем изядени от Емитите?

Обхвана ме странно, хладно усещане.

Значи Нашира възприемаше синдиката като заплаха. Това бе новост за мен. Познавах босовете като шайка себични, кроящи интриги егоисти - поне тези в Централната кохорта бяха такива. Неестественото събрание не се бе събирало от години и всеки от тях се разпореждаше в своята зона както намери за добре, виждайки, че Хектор е твърде зает с разврат и комар, за да ги контролира. И все пак тук, в далечния Шеол I, кръвният суверен на Рефаимите се боеше от тази разюздана пасмина.

- Ти вече си един от верните й последователи - казах, поглеждайки червената му туника. - Ще й помогнеш ли?

- Не съм такъв, 40 - махна с ръка той. - Само се преструвам. Виждала ли си някога Рефаим да кърви?

Не знаех какво да отговоря.

- Кръвта им се нарича ектоплазма. Дъкет би дал мило и драго за нея. Рефаимите са нещо като въплъщение на етера, кръвта им е втечнен етер. Видиш ли ектоплазма, значи си видял етера. Изпиеш ли я, ставаш етера. Като тях.

- Значи ли това, че и незрящите могат да прогледнат? Като за целта трябва само да докоснат малко ектоплазма?

- Точно така. На теория за кьорчовците той може да действа като заместител на аурата. За кратко, разбира се. Ефектът трае само около четвърт час. И все пак готов съм да се обзаложа, че с малко усилие и проучвания до няколко години ще можем да продаваме хапче за „моментално ясновидство“. -Дейвид сведе поглед надолу към града. - Това ще стане един ден, 40. Ние ще сме тези, които ще експериментират с тези копелета, а не обратното.

Рефаимите бяха постъпили глупаво, правейки този мъж червеноризец. Беше очевидно, че той ги ненавижда.

- Имаш право на още един въпрос - каза.

- Добре. - Помислих за секунда, после се сетих за Лис. -Какво знаеш за Сезон на костите XVIII?

- Чудех се дали изобщо ще попиташ. - Той отмести друга разкована дъска, зад която се показа счупен прозорец. - Ела, ще ти покажа. - Последвах го през пролуката.

В тази стая имаше духове. Не знаех колко точно, но бяха поне осем или девет. Въздухът бе гранясал, пропит със сладникавата миризма на умиращи цветя. В ъгъла бе подредено подобие на олтар. Грубо оформен, овален къс ламарина, отрупан със скромни дарове - угарки от свещи, счупени благовонни пръчици, повяхнал стрък от мащерка, етикетчета с имена. В средата стоеше малък букет от лютичета и лилии. От него се излъчваше мирисът. Те още бяха почти свежи. Дейвид извади от джоба си фенерче.

- Ето, погледни руините на надеждата.

Наведох се по-близо. Върху метала бяха изсечени букви.

28 ноември 2039

- 2039-а - промълвих. - Сезон на костите XVIII.

Една година преди да се родя.

- Тогава е избухнало въстанието, навръх Ноемврийския празник. - Дейвид държеше лъча върху надписа. - Група Рефаими се надигнали срещу фамилията Саргас. Повечето хора били на тяхна страна. Целта им била да убият Нашира и да върнат хората обратно в Лондон.

- Кои са били тези Рефаими?

- Никой не знае.

- И какво се е случило?

- Един човек ги издал. XVIII-39-7. Слабото звено в организацията им, заради което се сринала цялата идея. Нашира подложила рефаимските изменници на изтезания. Дамгосала ги. Хората пък били избити до крак от Емитите. Легендата е, че освен Дъкет имало само двама оцелели - предателят и едно момиченце.

- Дете?

- Дъкет ми разказа всичко. Самият той отървал кожата, защото бил твърде страхлив, за да се бунтува. Молил на колене да го пощадят. Според него момичето било доведено същата година - четири или петгодишно. XVIII-39-0.

- Но откъде накъде ще водят тук малко дете? Децата не могат да се бият със Зумери.

- Нямам представа. Той смята, че просто са искали да видят дали ще оцелее.

- Естествено, че няма. Как ще изтърпиш тази мизерия, ако си на четири години.

- Именно.

Усетих как стомахът ви се свива.

- Значи е умряла?

- Дъкет се кълне, че тялото й не било открито. Той самият трябвало да разчиства труповете, това било част от наказанито му. Твърди, че не открил тяло на дете, но ето това тук говори друго.

Той насочи фенерчето към един от предметите край олтара. Мръсно плюшено мече, с копчета вместо очи. На врата му имаше бележка. Вдигнах я към светлината.

XVIII-39-0

Никой ЖИВЯН ЖИВОТ НЕ Е ЗАГУБЕН.

В настъпилата тишина прозвуча далечен звън на камбана. Оставих играчката обратно сред цветята.

- Кой е направил това? - попитах прегракнало. - Олтара и всичко останало.

- Харлитата. И белязаните. Тайнствените Рефаими, които се надигнали срещу Нашира.

- Още ли са живи?

- Никой не знае, но се обзалагам, че не са. Защо Нашира би им позволила да се разхождат из града, знаейки, че са й готвели покушение?

Пръстите ми трепереха и аз ги скрих под ръкавите си.

- Видях достатъчно - казах.

Дейвид ме изпрати обратно до „Магдалена“. Оставаха още няколко часа до изгрева, но не исках да виждам никого повече. Не и тази вечер.

Когато стигнахме стените на резиденцията, спрях и се обърнах към него.

- Не знам защо покани точно мен, но ти благодаря.

- За какво?

- Задето ми показа олтара.

- Пак заповядай. - Лицето му беше скрито в сянка. - Ще ти дам право на още един въпрос. Стига да мога да му отговоря за по-малко от минута.

Замислих се. Исках да питам за още много неща, но едно се бе загнездило в ума ми от дни насам.

- Защо наричат пристигането ни Сезон на костите?

Той се усмихна.

Не знам дали знаеш, но думата за кост на английски bone - някога е означавала „добър“ или „успешен“, от френското bonne. Понякога още може да се чуе в този й смисъл Затова и така са го нерекли - Добрия сезон, Сезон на урожаи, когато прибират наградата си, големия залог на сделката им със Сцион. Естествено, хората го виждат различно. За тях той означава именно това - кости. Мъчения. Смърт. Неслучайно ни наричат събирачи на кости. Защото им помагаме да водят хората към тяхната гибел.

Сега студът пронизваше цялото ми тяло. Допреди малко част от мен искаше да поостана още навън. Вече не.

- Откъде знаеш всичко това? - попитах. - Няма начин Рефаимите да са ти го казали.

- Боя се, че вече изчерпа въпросите си. И без това казах твърде много.

- Ами ако всичко е лъжа?

-Не е.

- Бих могла да те издам на Рефаимите - не отстъпвах. - Да им разкрия какво знаеш.

- Да, но тогава ще трябва да разкриеш, че ти също го знаеш. - Той се усмихна и аз разбрах, че съм изгубила словесния двубой. - Впрочем дължиш ми една услуга за информацията. Освен ако не искаш да си платиш още сега.

-Как?

Вместо отговор, той докосна косата ми. Дланта му се прилепи към бедрото ми.

- Не и това - казах.

- Хайде, стига. - Ръката му се придвижи нагоре към талията ми, а лицето му се приближи до моето. - Нали си си взела хапчето?

- Значи плащане ти се приискало, а? - отблъснах го силно от себе си. - Върви по дяволите, червеноризецо.

Той не откъсваше очи от моите.

-

Тогава направи ми друга услуга - каза. - Открих това в Мъртън. Виж дали ще можеш да разбереш какво е. Явно си по-умна, отколкото мислех. - Той притисна нещо в ръката ми. Хартиен плик. - Приятни сънища, 40.

После си тръгна. Останах известно време като вцепенена на студа, преди да се облегна на стената. Не биваше да ходя с него на онова място. Къде ми бяха инстинктите, да се разкарвам посред нощ с непознати?

Бях научила твърде много за една нощ. Лис изобщо не бе споменала, че не друг, а Рефаимите са организирали въстанието от Сезон на костите XVIII. Може и тя самата да не знаеше.

Белязаните. Трябваше да се озъртам за тях, за онези, които бяха опитали да ни помогнат. Или може би трябваше просто да сведа глава и да свиквам с новото си положение. Това беше безопасният начин. Лесният начин.

Липсваше ми Ник. Липсваше ми Джаксън. Липсваше ми старият живот. Вярно, бях престъпник, но поне се намирах сред приятели. Сама си бях избрала този път. Като протеже на бос, бях защитена от хора като Дейвид. Никой не смееше да ме докосне на моята територия.

Но тук не бях на своя територия. Тук нямах никаква сила. За пръв път закопнях за защитата, чакаща ме между каменните зидове на „Магдалена“. Защитата, гарантирана ми от присъствието на Лорда, колкото и да го мразех. Мушнах плика в джоба си и се насочих към портата.

Когато се озовах обратно в Кулата на основателите, очаквах да заваря празна стая. Но това, което заварих, бе кръв.

Рефаимска кръв.

В стаята цареше безпорядък. Разпръснати стъкла, натрошени инструменти, полуоткъсната от корниза завеса и резедави, флуоресциращи петна по плочите на пода, просмукващи се в тъканта на килима. Пристъпих сред отломките. Свещта на бюрото бе угасена, също както и газените лампи. Цареше мъртвешки студ. Етерът ме обграждаше отвсякъде. Бях нащрек, готова да запратя духа си срещу всеки евентуален нападател.

Плътният балдахин около леглото беше спуснат. Зад него долавях чужда сънорама. Рефаимска, помислих си.

Приближих полека. Когато вече можех да докосна драперията, опитах да разсъдя трезво как да постъпя. Знаех, че Лордът е зад нея, но нямах представа в какво състояние е. Можеше да е ранен, спящ, мъртъв. Не бях сигурна, че искам да знам кое от трите.

Събрах кураж. Пръстите ми застинаха за миг, преди да уловят тежката тъкан. После я дръпнах рязко встрани.

Той лежеше проснат възнак, неподвижен като труп. Качих се на леглото и го разтърсих за рамото.

- Лорде?

Никакъв отговор. Седнах върху завивките. Той ми беше дал изрично, че нямам правото да го докосвам, че не бива да помагам, ако това се случи, но този път състоянието му изглеждаше много, много по-зле. Цялата му риза бе прогизнала. питах се да го обърна, но бе твърде тежък. Понечих да проверя дали диша, когато ръката му изведнъж се протегна и ме сграбчи за китката.

- Ти... - Гласът му беше нисък и прегракнал. - Какво правиш тук?

- Току-що се прибрах.

- Кой те видя да влизаш?

Поколебах се за миг.

- Нощният портиер.

- Някой друг?

- Не.

Лордът с труд се привдигна на лакът.

След като и без това си дошла - каза, - можеш да останеш да ме гледаш как умирам. Сигурно ще ти бъде приятно.

Той целият се тресеше. Опитах се да отвърна нещо жлъчно, но онова, което излезе от устата ми, прозвуча съвсем различно:

- Какво ти се е случило?

Мълчание. Бавно посегнах към ризата му. Той ме стисна по-силно.

- Раните трябва да се почистят - отбелязах.

- Наясно съм с това.

- Тогава го направи.

- Не ми казвай какво да правя. Може да умирам, но не подлежа на твоите заповеди. Ти подлежиш на моите.

- И какви са твоите заповеди?

- Да ме оставиш да умра спокойно.

Но в думите му липсваше убедителност. Повдигнах ризата над рамото му, разкривайки маса от сдъвкана плът.

Зумер.

Очите му припламнаха, сякаш във вътрешността им бе реагирал някакъв избухлив химикал. За миг си помислих, ме ще ме убие. С усилие на волята обуздах духа си, напиращ да атакува.

После пръстите около китката ми се отпуснаха. Взрях с в лицето му.

- Донеси ми вода. - Гласът му едва се чуваше. - И... и сол. Виж в шкафа.

Нямах особен избор, освен да се подчиня. Усещайки погледа му, отидох до остъкления шкаф, отключих го и отво-1 рих вратичките. Извадих оттам дървена солница, златна купа и гарафа с вода, както и няколко ленени кърпи. Лордът разкъса връзките на ризата си. Гръдта му лъщеше от пот.

- В чекмеджето има чифт ръкавици - кимна той към писалището. - Сложи ги.

- Защо?

- Просто го направи.

Стиснах зъби, но отново го послушах.

В чекмеджето, освен ръкавиците, се оказа и ножът му, чист и прибран в ножницата си. Видът му ме накара да затая дъх. Все така с гръб към него, нахлузих ръкавиците. Нямаше да оставя дори отпечатък. Докоснах черната дръжка и леко изтеглих острието.

- На твое място не бих опитвал.

Звукът на гласа му ме спря.

- С хладна стомана не можеш да убиеш Рефаим - каза тихо той. - Дори да пронижеш с нея сърцето ми, то няма да спре да тупти.

Настана напрегната тишина.

- Не ти вярвам - рекох накрая. - Бих могла да те изкормя. Твърде слаб си, за да се съпротивляваш.

- Ако искаш да поемеш риска, заповядай. Но запитай се следното: защо според теб позволяваме на червеноризците да носят оръжия? Ако те можеха да ни нараняват, нямаше ли да е глупаво да ги даваме на затворниците си? - Погледът му се

биваше между плешките ми като острие. - Мнозина са опитали. Никой от тях не е сред живите.

Усетих как студена тръпка пропълзява по ръката ми. Оставих ножа на мястото му.

Не виждам защо трябва ти помагам. Последния път не беше особено благодарен.

- В замяна ще забравя, че искаше да ме убиеш.

Старинният часовник на пода тиктакаше в такт с пулса ми.

Накрая извърнах глава през рамо. Той ми отвърна с поглед, по който светлината бавно чезнеше. Бавно прекосих стаята и сложих предметите върху нощното шкафче.

- Кой ти причини това?

- Ти знаеш. - Лордът стисна челюсти и опря гръб на таблата на леглото. - Достатъчно си проучила.

- Емит.

-Да.

Потвърждението накара кръвта ми да се смръзне. Работейки мълчаливо, смесих в купата солта и водата. Лордът ме наблюдаваше. След като напоих и изцедих една от кърпите, се наведох към дясното му рамо. Видът и миризмата на раната ме накараха да отскоча назад.

- Гангренясала е - казах.

Раната бе потъмняла и сълзяща, с противен сивкав цвят. Кожата наоколо пареше като въглен. Предположих, че температурата му вероятно е два пъти по-висока от човешката - толкова висока, че я усещах дори през ръкавиците. Плътта край ухапаното започваше да умира. Нуждаех се от антипиретик, но нямах хинин - средството, с което Ник най-често преборваше треската. Беше лесно да се изнесе от кислородните барове, където го използваха за флуоресценция, но се съмнявах, че ще го открия тук. Солният разтвор и доза късмет трябваше да стигнат. Изцедих кърпата върху раната. Мускулите на ръката му се втвърдиха и сухожилията изпъкнаха.

- Съжалявам - изплъзна се неволно от езика ми. Той не се бе съжалил, когато гледаше как ме дамгосват, нито когато Себ умираше. Изобщо не съжаляваше за нищо.

- Говори - прозвуча гласът му.

- Моля? - изгледах го аз.

- Изпитвам болка. Малко разсейване ще ми дойде от полза.

- Все едно те интересува нещо, което бих могла да кажа. -Думите отново излязоха, преди да успея да ги спра.

- Напротив. - Звучеше дяволски спокоен, предвид на състоянието, в което се намираше. - Интересува ме с какъв човек деля жилището си. Знам, че си убийца - аз се напрегнах, - но все трябва да имаш и други качества. Ако ли не, значи дълбоко съм сбъркал, спирайки избора си на теб.

- Не съм те молила да ме избираш.

- И все пак го сторих.

Продължих да промивам раната, натискайки малко по-силно от необходимото. Не виждах причина да бъда внимателна с него.

- Родена съм в Ирландия - казах, - в град, наречен Клонмел. Майка ми беше англичанка, избягала от Сцион.

Той кимна едва и аз продължих:

- Живеех с баща си и неговите родители в Голдън Вейл22, в южния земеделски район. Там беше прекрасно. Нищо общо със сционските цитадели. - Изцедих кърпата и я накиснах отново. - Но после Ейбъл Мейфийлд стана алчен. Обърна взор към Дъблин. Тогава настанаха бунтовете. Клането на Мейфийлд.

- Мейфийлд - рече Лордът, поглеждайки през прозореца. - Да, помня го. Неприятен тип.

- Познаваш ли го?

- Познавам всеки сционски лидер от 1859-а насам.

- Но това би означавало, че си поне на двеста години.

-Да.

- Отначало мислехме, че сме в безопасност - продължих, запазвайки самообладание, - но в крайна сметка насилието се разпространи и на юг. Трябваше да се махнем.

- Какво е станало с майка ти? - обърна са той към мен. -Не я ли взехте с вас?

- Почина. Разкъсване на плацентата. - Аз изправих гръб. –Е, къде е следващото ухапване?

Той разтвори ризата си. Раната преминаваше през целия му гръден кош. Не можех да преценя дали е причинена от зъби, нокти или нещо друго. Когато капнах вода върху раздраната кожа, мускулите му се напрегнаха.

- Какво стана по-нататък?

Значи не бях чак толкова отегчително човешко същество.

- Преместихме се в Лондон, когато бях на осем - продължих.

- По собствено желание?

- Не. Баща ми беше мобилизиран от СциСОНИ същата година. - По мълчанието му предположих, че съкращението му е непознато. - Сционската специална организация за научни изследвания.

- Знам какво означава. Защо са го привлекли?

- Беше съдебен патолог. Често работеше за ирландската полиция. С помощта на такива като него Сцион искаше да открие научно обяснение за ясновидството. И за това защо духовете остават след смъртта. - В гласа ми прозвуча горчивина, която дори аз самата долових. - Той смята, че това е болест. Че може да бъде излекувана.

- Значи не е знае за твоята дарба?

- Как би могъл? Той е незрящ.

Лордът остави последното без коментар.

- По рождение ли я имаш? - попита след секунда.

- Не напълно. Можех да усещам аурите и духовете от много малка. А после бях докосната от полтъргайст. - Поспрях, за да избърша чело. - Още колко време ти остава?

- Не съм сигурен. Солта забавя неизбежното, но не задълго. - Каза го така, сякаш не се отнасяше за него. - Кога разви способността да отделяш духа от тялото си?

Разговорът ми действаше успокояващо. Реших да бъда откровена; той вероятно и бездруго знаеше всичко за мен. Нашира бе информирана, че съм от Ирландия, сигурно разполагаха с цялото ми досие. Нямаше да се учудя, ако ме разпитван само колкото да провери дали ще излъжа.

- След като полтъргайстът ме докосна, започнах да сънува: един и същ сън - или поне си мислех, че е сън. - Напоих рана! с още солен разтвор. - Озовавах се сред поле с цветя. И колко по-навътре навлизах в него, толкова по-тъмно ставаше. Всяка нощ отивах малко по-далеч, докато веднъж не стигнах до сами му край. Скочих и започнах да падам. - Заех се да обработва раната с кърпата. - Падах през етера, навън от собственото си тяло. Събудих се в линейката. Баща ми каза, че съм влязла капо сомнамбул във всекидневната, а после просто съм спряла да дишам. Според лекарите съм се намирала в кома.

- Но си оцеляла.

- Да, и при това без мозъчни увреждания. Мозъчната хипоксия е един от рисковете на моето... състояние. - Не ми cе нравеше да му разказвам всичко това, но реших, че ще е по-добре да знае. Ако ме накараше да стоя твърде дълго в етера без животоподдържащи системи, мозъкът ми можеше да се увреди непоправимо. - Извадила съм късмет.

Лордът наблюдаваше как почиствам раната му.

- Искаш да кажеш, че от съображения за безопасност не влизаш твърде често в етера. Но от друга страна, изглеждай! добре запозната с него.

- Просто инстинкт - отвърнах очи аз. - Температурата ти няма да спадне без лекарства.

В известен смисъл казвах истината. Дарбата ми наистина беше инстинктивна, но премълчах, че съм я доразвила и усъвършенствала под ръководството на бос, който ме е държал на дихателен апарат.

- Този полтъргайст оставил ли ти е някакви белези?

Махнах едната ръкавица и му показах лявата си длан. Той

я огледа внимателно. Не бе обичайно за един невръстен зрящ да изживее толкова бурен сблъсък с етера.

- Предполагам, че в мен вече е имало пролука, нещо, което е пуснало етера да нахлуе - казах. - Онзи дух просто... ме разкъса.

- Така ли го усещаш? - попита той. - Че етерът навлиза в теб?

- А ти как го усещаш?

- Да оставим мен настрана. Но повечето зрящи възприемат себе си като проникващи в етера, а не обратното. Смятат, че обезпокояват мъртвите. - Той не дочака отговор и продължи. -Виждал съм това да се случва и преди. Децата са уязвими към внезапни промени в развитието си. Ако бъдат изложени на етера преди аурата им да е напълно укрепнала, могат да станат нестабилни.

Отдръпнах ръката си назад.

- Аз не съм нестабилна.

- Но дарбата ти е.

Трудно можех да споря. Вече бях убивала с духа си, тъй че не можех да се похваля с особен контрол над него.

- Права беше, че раните ми гангренясват - отбеляза Лордът, - но това е вид некроза, която засяга само нашата раса. - Изчаках да чуя какво точно има предвид. - Рефаимската некроза може да се неутрализира с човешка кръв. При хора с нормално кръвообращение едно ухапване не се отразява твърде тежко. - Той посочи към китката ми. - Половин литър от твоята кръв ще бъде достатъчен, за да спаси живота ми.

Гърлото ми се стегна.

- Искаш да пиеш от кръвта ми?

-Да.

- Какъв си ти, вампир?

- Не предполагах, че един редови сционски жител е чел нещо за вампири.

Напрегнах се. По дяволите. Само високопоставен член на синдиката би имал достъп до литература, описваща вампири или каквито и да било други свръхестествени същества. В моя случай това беше евтино книжле, „Вампирите от Воксхол“, написано от анонимен медиум. На перото на същия автор принадлежаха цяла поредица творби, компенсиращи липсата на подобни четива в Сцион. Той използваше истории, научени от отвъдното, и заглавията му включваха „Чай с тасеограф“, „Фиаското на феята“, както и увлекателното ясновидско романче „Мистериите на Джейкъбс Айлънд“. Сега ми се искаш никога да не ги бях чела.

Лордът явно прие мълчанието ми за признак на безпокойство.

- Не бой се, не съм вампир, нито каквото и да било друго срещано във вашите книги. Не се храня с плът и кръв, нито ми доставя удоволствие да ги консумирам. Просто случаят : такъв, че умирам, а твоята кръв - предвид естеството на рани те ми - може да ме възстанови.

- Не звучиш като някой на смъртно легло.

- Повярвай ми, така е.

Не исках да узнавам как бяха открили, че човешката кръв е полезна срещу тази инфекция. Дори не бях сигурна дали с истина.

- Защо да ти вярвам? - попитах.

- Защото те спасих от унижението да се правиш на шут заедно с жалката трупа на Надзирателя. Ако наистина ти трябва причина.

- А ако ми трябват две?

- Ще ти дължа и една услуга.

- Каквато и да е?

- Каквато и да е, без свободата ти.

Думата замръзна на устните ми. Той бе предугадил моето искане. Трябваше и сама да се досетя, че свободата е твърде скъпо желание - но все пак една услуга от него можеше да се окаже безценна.

Вдигнах от пода парче стъкло, останало от счупена стъкленица, и направих разрез на китката си. Когато му я подадох, Лордът присви очи.

- Давай - казах. - Преди да съм размислила.

Той се взира в мен дълго време, преценявайки изражението ми. После хвана ръката ми и я притегли към устата си.

Езикът му се плъзна по отворената рана. Той допря устни до нея и усетих лек натиск, когато стисна ръката ми над лакътя, за да усили притока на кръв. Адамовата му ябълка се повдигана, докато пиеше. Правеше го ритмично, без всякаква жажда или настървеност. Сякаш изпълняваше медицинска процедура - спокойно и безстрастно.

Когато ме пусна, понечих да стана, но главата ми се замая.

- Полека - каза Лордът и ме облегна върху възглавниците. После отиде до банята, вече с възстановени сили. Когато се върна, носеше чаша студена вода. Подпъхна ръка зад гърба ми и ме изправи, за да мога да пия. Течността беше подсладена.

- Нашира знае ли за това? - попитах.

Лицето му помрачня.

- Не е изключено да те разпита относно отсъствията ми. Както и за раните.

- Значи не знае.

Никакъв отговор. Той намести тежките плюшени възглавници, тъй че главата ми да е подпряна добре. Замайването вече отминаваше, но от китката ми продължаваше да капе кръв. Като забеляза, Лордът се пресегна към нощното шкафче и извади руло бинт. Моят бинт. Познах ластика, с който го бях пристегнала. Явно го бе взел от раницата ми. Изстинах, виждайки го в ръцете му. Това ми напомни за липсващата брошура. Дали и тя беше у него? Беше ли я чел?

Той хвана китката ми. Големите му ръце в черни ръкавици пипаха нежно, докато я покриваха със стерилната превръзка. Явно искаше да покаже благодарност, мина ми през ума. Щом кръвта спря да се процежда през бинта, той го пристегна с безопасна игла и положи ръката върху гърдите ми. Не откъсвах очи от лицето му.

- Изглежда, сме в патова ситуация - каза накрая. - Вече неведнъж ме хващаш в деликатни положения. Бих очаквал да се радваш на моментите ми на слабост, а вместо това ти ми даваш от своята кръв. Почистваш раните ми. Какъв е мотивът ти?

- Може би се нуждая от услуга. А и не обичам да гледам как някой умира. Не съм като теб.

- Твърде лесно съдиш.

- Не направи нищо, докато тя го убиваше. - Трябваше да ме е страх да произнеса тези думи, но вече не давах пет пари. -Просто стоеше и гледаше. Не може да не си знаел какво ще последва.

Лордът премълча и аз отвърнах лице от него.

- А може би съм варосана гробница23 - рече след малко.

- Какво?

- Имам предвид лицемер. Просто ми се понрави изразът. Виж, може да ме смяташ за зъл, но аз умея да спазвам обещанията си. Ти спазваш ли своите?

- Накъде биеш?

- Събитията от тази вечер не бива да се разчуват. Искам да знам дали ще ги опазиш в тайна.

- Защо да го правя?

- Защото няма да ти е от полза, ако ги разкриеш.

- Може да се отърва от теб.

Стори ми се, че погледът му се промени.

- Да. Ще се отървеш от мен, но от това животът ти няма да се подобри. Ако не те изхвърлят на улицата, ще те поверят на опеката на някой друг, а не всички са така либерални като мен. По право би следвало да те пребия до смърт заради някои от нещата, които си ми казала през последните няколко дни. Но аз, за разлика от тях, разбирам стойността ти.

Отворих уста да възразя, но не намерих нужните думи. Трудно можех да твърдя, че ме е тормозил с каквото и да било. Не ме бе докоснал и с пръст.

- Значи искаш да съхраня тайната ти. - Потърках китката си. - А в замяна?

- Ще се опитам да те държа в безопасност. Тук има безброй начини да умреш, а ти не се стараеш твърде да ги избегнеш.

- Тъй или иначе, ще трябва да умра. Знам какво иска Нашира от мен. Не можеш да ме опазиш.

- В крайна сметка, може би не, но предполагам, че би искала поне да преминеш тестовете си.

- Какъв е смисълът?

- Да й докажеш колко си силна. Ти не си за жълта туника. Можеш да се научиш да се биеш.

- Не искам да се бия.

- Напротив. Ти си създадена за това.

Часовникът в ъгъла удари кръгъл час.

Не ми се нравеше да имам Рефаим за съюзник. В същото време това значително повишаваше шансовете ми за оцеляване. Той щеше да ме подкрепя, да ми набавя необходимите запаси. Може би дори достатъчно дълго, за да избягам от това място.

- Добре - казах. - Ще си държа устата затворена. Но все още ми дължиш услуга. - Вдигнах превързаната си ръка. - Заради кръвта.

Тъкмо го изрекох, когато вратата рязко се отвори и в стаята нахълта рефаимска жена - Плейона Суалоцин. Очите й огледаха първо състоянието на стаята, после мен и накрая Лорда. Без да промълви нито дума, тя му подхвърли стъклена банка. Лордът я улови с една ръка. Аз я погледнах.

Кръв. Човешка кръв. Беше обозначена с малък сив триъгълник и номер: HXIV. Незрящ 14.

Себ.

Обърнах се към Лорда. Той едва доловимо наклони глава, напомняйки ми за малката ни тайна. В стомаха ми се надигна неудържима вълна на отвращение. Изправих се, все още слаба от загубата на кръв, и се втурнах по стълбите към своя затвор.

13.Неговият образ

За първи път срещнах Ник Нигорд на деветгодишна възраст. Следващия път, когато го видях, бях вече на шестнайсет.

Беше лятото на 2056-а и ние, единайсетокласничките от елитната девическа гимназия на Кохорта III-5, навлизахме във важен период от живота си. Можехме да останем в училище още две години, през които да се подготвяме за влизане в Университета, или да напуснем и да си намерим работа. В усилията си да насочи колебаещите се директорката бе организирала цяла серия от посещения на вдъхновяващи лектори: агенти на ДОБ, медийни лица, дори виден архонтски политик - Министъра на миграцията. В онова утро на дневен ред бе медицинското призвание. Всичките двеста ученички бяхме насядали в голямата аудитория, пременени в черните си поли, бели блузи и червени връзки. Госпожица Брискин, преподавателката по химия, пристъпи към катедрата.

- Здравейте, момичета - започна. - Радвам се да ви видя толкова свежи въпреки ранния час. Много от вас изразиха интерес към кариера в областта на научните изследвания - аз не бях сред тях, - тъй че това би следвало да е една от най-интригуващите ни лекции. - Рехави аплодисменти. - Нашият

Ос г вече има зад гърба си изключително вълнуващ професионален път. - Не бях убедена в това. - През 2046 година се прехвърлил от Университета на Сционски Стокхолм, довършил е образованието си в Лондон и сега работи за СциСОНИ И, най-големия изследователски център в Централната Кохорта. За нас е чест да го посрещнем днес. - В предните редове настана развълнувано брожение. - Моля, посрещнете с аплодисменти уважавания ни лектор, доктор Никлас Нигорд.

Рязко изправих глава. Това беше той.

Ник.

Не се бе променил ни най-малко. Изглеждаше точно какъвто гo помнех - висок, благ, красив. Все още млад, макар и в погледа му вече да се усещаше бремето на напрегнатия живот. Подобно на всички сционски длъжностни лица носеше черен костюм и червена вратовръзка. Косата му бе пригладена назад с гел - прическа, популярна в Стокхолм. Когато се усмихна, отличничките изправиха гърбове.

- Добро утро, дами.

- Добро утро, доктор Нигорд.

- Благодаря ви, че ме поканихте при вас. - Той подреди книжата се със същите ръце, с които седем години по-рано бе зашил раната ми от полтъргайста. Погледът му се насочи право към мен и сърцето ми подскочи в гърдите. - Надявам се днешната беседа да ви бъде от полза, но няма да се обидя и ако задремете.

Смях сред присъстващите. Повечето посетители не се отличаваха с духовитост. Не можех да откъсна очи от него. Толкова време се бях чудила къде е, а ето че сега влизаше на крака в моето училище. Един образ от паметта ми. Той започна да описва своите изследвания върху причините за неестествеността и опита си като студент в две сционски цитадели. Шегуваше се, насърчаваше участието на публиката, отговаряше на не по-малко въпроси, отколкото задаваше. Накара дори директорката да се усмихне. Когато звънецът удари, аз изтичах навън преди всички, насочвайки се към коридора зад аудиторията.

Трябваше да го открия. Седем години се бях мъчила да проумея какво се е случило на онова маково поле. Там нямаше никакво куче. Той бе единственият, способен да ми обясни кос всъщност е оставило бледите белези върху ръката ми. Единственият, способен да ми даде отговори.

Проправих си с лакти път през група от бърборещи осмокласнички. Ето го и него, пред учителската стая, ръкуващ се с директорката. Щом ме забеляза, погледът му се озари.

- Здравей - махна ми приветливо.

- Доктор Нигорд... - Думите излизаха с мъка от устата ми. —Речта ви бе много... вдъхновяваща.

- Благодаря ти. - Ник се усмихна отново, а очите му пронизаха моите. Той знаеше. Помнеше. - Как се казваш?

Да, определено ме бе познал. Дланите ми се изпотиха.

- Това е Пейдж Махони - намеси се директорката, поставяйки ударение върху фамилията ми. Моята толкова ирландска фамилия. Огледа ме от глава до пети, спирайки се върху разхлабената връзка и разкопчаната блуза. - Да не закъснееш за час, Пейдж. Госпожица Анвил е много разочарована от твоята посещаемост напоследък.

Усетих как страните ми пламват.

- Сигурен съм, че госпожица Анвил ще прояви разбиране - усмихна й се подкупващо Ник. - Бих се радвал да прекарам няколко минути с Пейдж.

- Това е много мило от ваша страна, доктор Нигорд, но тя вече натрупа достатъчно отсъствия за този срок. Сега е необходимо да присъства във всичките си часове. - И като се обърна към него, продължи с доверителен тон: - Ирландка, нали разбирате. Тези провинциалистки често имат свои разбирания за това колко точно е нужно да се трудят.

Пред очите ми притъмня. В главата ми нарасна напрежение, сякаш черепът ми всеки миг щеше да се пръсне. От носа на директорката рукна струйка кръв.

- Струва ми се, че кървите, госпожо.

- Моля? - Тя сведе глава и кръвта покапа по блузата й. О,боже, виж какво направих. - Покри носа си с ръка и ме скастри, - Недей да стоиш така и да зяпаш, Пейдж. Дай ми нещо да се избърша.

Усетих нова пулсация зад челото си и зрението ми пак се замъгли. Ник ме наблюдаваше внимателно, докато й подаваше пакет с кърпички.

- Може би ще е най-добре да поседнете, госпожо. - Той постави ръка върху гърба й. - След секунда ще дойда при вас.

Веднага щом директорката се скри в стаята, Ник обърна лице към мен и тихо попита:

- Често ли се случва хората покрай теб да имат кръвотечения?

След кратко колебание кимнах.

- Обърнали ли са вече внимание?

- Никой още не ме е нарекъл дегенерат. - Преглътнах с усилие. - Знаеш ли защо се случва това?

Той се озърна през рамо.

- Може и да знам.

- Кажи ми. Моля те.

- Доктор Нигорд? - Главата на госпожица Брискин се подаде от учителската стая. — Членовете на Настоятелството ви очакват.

- Веднага идвам. - Когато тя затвори вратата, Ник се наведе към ухото ми: - Ще се върна след няколко дни. Недей да кандидатстваш за Университета, Пейдж. Все още не. Довери ми се.

Той стисна ръката ми и после изчезна също така внезапно, както се бе появил. Аз останах с парещи бузи и разтуптяно сърце, притиснала учебниците до гърдите си. Не бе минал и ден, през който да не мисля за Ник, и ето че той най-сетне се бе завърнал. Събрах цялото си самообладание и закрачих към класната стая, все още неспособна да виждам или мисля ясно. Той помнеше името ми. Знаеше, че съм същото малко момиче, което някога е спасил.

Не вярвах, че наистина ще дойде отново. Нямаше как д! съм толкова важна за него сега, когато вече бе изградил име и кариера. Но два дни по-късно той ме чакаше пред входа на училището. Същата сутрин ми се бе случило нещо странно - имам видение на сребриста кола. То ме връхлетя в час по френски И ме остави с чувство на гадене в стомаха. А сега същата кола бе отвън и Ник седеше на шофьорското място, с тъмни очила на носа. Като насън се откъснах от останалите момичета и приближих до нея. Той се подаде през отворения прозорец.

- Пейдж?

Не мислех, че ще те видя пак.

- След случая с кървенето ли?

-Да.

- Именно заради това съм тук. - Той вдигна очилата и аз видях изморените му очи. - Мога да ти кажа повече, ако се интересуваш, но не и тук. Ще дойдеш ли с мен?

Огледах се наоколо. Никой не ни наблюдаваше.

- Добре - отвърнах.

- Благодаря ти.

Качих се в колата и се отдалечихме от училището. Ник подкара към Централната кохорта, като от време на време ми хвърляше кратки погледи. Аз седях мълчаливо. Когато улових отражението си в страничното огледало, осъзнах, че съм се изчервила. Толкова много исках да говоря с него, но не можех да съставя смислено изречение. След няколко минути той заговори пръв:

- Споменала ли си на баща си за случката в полето?

-Не.

- Защо?

- Нали ти ми каза така.

- Хубаво. Това е добро начало. - Ръцете му стиснаха по-здраво волана. - Тепърва ще ти кажа много неща, които няма да разбереш, Пейдж. От онзи ден нататък ти не си същата и имаш право да знаеш защо.

Гледах пътя напред. И без неговите думи бях наясно с това. ри и преди маковото поле знаех, че съм различна - още от както притежавах особена чувствителност към хората. Понякога, когато се разминавах с тях, усещах потръпване, сякаш бях докоснала жица под напрежение. Но оттогава нещата доста се Яха променили. Сега можех не само да ги усещам - можех и да ги наранявам. Да предизвиквам кръвотечение от носа, болки в главата, замъгляване на зрението. Понякога заспивах в клас, само за да се събудя плувнала в студена пот. Училищната сестра знаеше това по-добре от всеки друг.

Нещо се надигаше вътре в мен, напираше да излезе на бял свят. И рано или късно светът щеше да го види.

- Аз мога да ти помогна да го контролираш - каза той. Да те спася от опасността.

Вече веднъж го бе сторил. Вдигнах очи към лицето му, лицето, което никога не бях забравяла.

- Мога ли все още да ти вярвам?

- Винаги - отвърна Ник. Отбихме се в една закусвалня на Силк Стрийт и поръчахме кафе. За първи път вкусвах тази напитка и тайно си помислих, че има вкус на кал. Известно време говорихме за моя живот. Разказах му за училището, за работата на баща си, но и двамата знаехме, че не това е целта на срещата ни.

- Виж, Пейдж - смени темата той. - Чувала си за неестественността. Не искам да те плаша, но показваш нейните признаци.

Гърлото ми се стегна. Той работеше за Сцион.

- Не бой се. - Ръцете му покриха моите и пулсът ми се поуспокои. - Няма да те издам. Ще ти помогна.

-Как?

- Искам да дойдеш и да поговориш с един мой приятел.

- Кой е той?

- Някого, на когото имам доверие. И който много се интересува от теб.

- Той също ли е...?

- Да. Както и аз. - Ник стисна ръката ми. - По-рано днес ти имаше видение на кола. - Челюстта ми увисна. - Това е

моят дар, Пейдж. Аз мога да изпращам образи. Да карам хората да виждат разни неща.

- Ами тогава... - Устата ми беше пресъхнала. - Ще се срещна с него.

Оставих на секретарката на баща ми съобщение, че ще закъснея, и Ник ме откара до малък френски ресторант във Воксхол24. Там ни очакваше висок, слаб мъж, наближаващ четирийсетте. В очите му играеше особен, възбуден интелект. Имаше восъчнобледа кожа и гъста, невчесана тъмна коса. Бледите му устни бяха капризно присвити, а скулите - остри като бръснач. Носеше златиста вратовръзка и черна бродирана жилетка с джобен часовник.

- Ти трябва да си Пейдж - произнесе с дълбок, леко закачлив глас. - Аз съм Джаксън Хол. - И ми протегна кокалеста ръка.

- Приятно ми е - поех я аз.

Ръкостискането му бе студено и здраво. Седнахме на неговата маса и когато келнерът дойде, Джаксън не си поръча храна, а само чаша мекс - безалкохолно вино. Скъпа напитка. Явно имаше изискан вкус.

- Имам предложение за теб, госпожице Махони- каза, след като отпи. - Вчера доктор Нигорд дойде да говори с мен. Каза, че притежаваш способността да нанасяш известни... медицински аномалии на другите хора. Вярно ли е?

Погледнах Ник, който само се усмихна.

- Спокойно. Той не е от Сцион.

- Не ме обиждайте. - Джаксън сръбна отново от мекса си. - Аз съм по-далеч от Архонтството, отколкото люлката от гроба. Не че тези две състояния са чак толкова отдалечени, но схващате мисълта ми.

Не бях сигурна, че схващам, но той положително не се държеше като сционски чиновник.

- Имате предвид кръвотеченията от носа? - попитах.

- Да, именно тях. Очарователно. - Ръцете му бяха сплетени пред него. - Нещо друго?

- Главоболия. Понякога мигрени.

- А как се чувстваш ти, когато го правиш?

- Уморявам се. И ми се гади.

- Разбирам. - Очите му обходиха лицето ми. Бяха хладни, анализиращи и сякаш виждаха отвъд мен. - На колко си години?

- Шестнайсет - отвърнах.

- Почти е време да напускаш училище. Освен, разбира се, ако не те поканят в Университета.

- Не е много вероятно.

- Отлично. Повечето млади хора се борят да си намерят някакво занятие в цитаделата. - Той забарабани с пръсти по масата. - Аз пък ще ти предложа работа до живот.

- Каква работа? - смръщих вежди аз.

- Такава, която ще ти носи добри приходи. И ще те защитава. - Джаксън се взря изпитателно в мен. - Имаш ли понятие какво представлява ясновидството?

Ясновидство. Забранената дума. Озърнах се наоколо. Никой в заведението сякаш не гледаше. Нито пък слушаше.

- Неестественост - казах.

Джаксън се подсмихна.

- Така го нарича Сцион. Но какъв е истинският смисъл?

- Нещо като екстрасензорно възприятие. Виждане на неща, които са скрити.

- А къде са скрити?

Поколебах се.

- В подсъзнанието?

- Понякога, да. А друг път - той духна свещта по средата на масата - в етера.

Загледах дима от фитила, изпитвайки странно привличане. В гърдите ми се разля хлад.

- Какво е етерът?

- Безкрайност. Ние идваме от него, живеем в него, а когато умрем, се връщаме обратно в него. Но не всички от нас са склонни да се разделят напълно с физическия свят.

- Джакс - намеси се полугласно Ник. - Това трябваше да е увод, а не цяла лекция. Тя е само на шестнайсет.

- Не, искам да знам - настоях.

- Пейдж...

- Моля ви. - Трябваше да знам.

Изражението му се смекчи. Той се облегна назад и отпи от чашата си с вода.

- Е, твоя воля.

Джаксън, който ни наблюдаваше с вдигнати вежди, присви устни и продължи:

- Етерът е по-висша плоскост на съществуване, която се простира паралелно на физическата. Ясновидците - хората като нас - имат способността да черпят от него.

Седях в ресторант с двама неестествени край себе си.

- Как? - попитах.

- О, има безкраен брой начини. Лично аз съм прекарал петнайсет години, мъчейки се да ги категоризирам.

- Но какво означава да черпиш от етера? - Задаването на въпроси за ясновидството ми доставяше лека греховна тръпка.

- Означава да общуваш с духовете - поясни Ник. - С мъртвите. Различните зрящи го правят по различни начини.

- Значи етерът е нещо като отвъдното?

- Чистилището - каза Джаксън.

- Отвъдното - поправи го Ник.

- Извини доктор Нигорд, той просто се опитва да бъде деликатен. - Джаксън надигна мекса си. - За съжаление, в смъртта няма нищо деликатно. Бих искал да те образовам за действителната същност на ясновидството вместо печално изкривената перспектива, която ще ти предложи Сцион. То е чудо, а не извращение. Трябва да проумееш това, мила моя, или ще угасят без време прекрасния ти пламък.

Двамата се умълчаха, докато келнерът ми сервира салатата. Погледнах отново Джаксън.

- Кажете ми повече.

Той се усмихна.

- Етерът е „източникът“, за който Архонтството понякога си позволява да говори. Царството на мъртвите, ненамерили покой. Същият източник, до който Кървавият крал уж се докоснал по време на сеанс и това го накарало да извърши пет ужасни убийства, докарвайки епидемия от ясновидство на света. Пълни глупости, разбира се. Етерът е просто духовната сфера, а ясновидците са хора, притежаващи способност за достъп до нея. Не е имало никаква епидемия. Ние винаги сме съществували. Някои от нас са добри, други зли, ако изобщо има такива понятия, но каквито и да сме, не сме болни.

- Значи Сцион лъже.

- Да. Свиквай с идеята. - Джаксън запали пура. - Едуард може и наистина да е бил Джак Изкормвача, но силно се съмнявам, че е бил ясновидец. Твърде е тромав за целта.

- Нямаме представа защо приписват всичко на ясновидство-то - каза Ник. - Това е загадка, понятна само на управляващите.

- И как точно действа? - попитах. По кожата ми преминаваха горещи вълни. Може би и аз бях неестествена. Една от тях.

- Не всички духове отиват мирно и тихо в сърцето на етера, където смятаме, че настъпва нещо като окончателна смърт - продължи Джаксън. Беше очевидно, че разговорът му доставя удоволствие. - Вместо това остават да се лутат на границата между материалния и отвъдния свят. Когато са в това състояние, им казваме витаещи духове. Все още имат индивидуалност и повечето от тях са контактни. Притежават известна степен на свобода и обикновено с охота помагат на зрящите.

- Значи имате предвид истински, мъртви хора? На които можете просто да дърпате конците и те да вършат разни неща?

- Правилно.

- Но защо биха искали да го правят?

- Защото това означава, че могат да останат край своите любими и близки. - Той смръщи нос, сякаш концепцията му бе чужда. - Или край тези, които искат да тормозят. Жертват свободната си воля в замяна на един вид безсмъртие.

Боднах с вилицата от салатата си. Когато я сложих в уста, изпитах чувството, че дъвча топка мокър памук.

- Разбира се, не е нужно да започваш като мъртвец - потупа ме Джаксън по опакото на ръката. - Ето, ти си имаш тяло от плът и кръв. Ходиш из света на живите. Но същевременно притежаваш своя лична връзка с етера. Ние я наричаме сънорама. Пейзажът на човешкото съзнание.

- Чакайте, чакайте. Постоянно казвате „ние“. Кого точно имате предвид? Ясновидците?

- Да. Това е доста многолюдна общност. - Ник ми отправи топла усмивка. - Но същевременно и много потайна.

- Можеш да разпознаеш зрящите по тяхната аура - добави Джаксън. - Именно така те е разпознал Ник. - Моят растящ интерес сякаш го оживяваше. - Всеки има своята сънорама. Илюзия за убежище, нещо като locus amoenus25, нали разбираш. - Не бях сигурна, че разбирам. - Ясновидците притежават цветни сънорами. Тези на незрящите са черно-бели и те ги виждат само докато спят. Зрящите, от друга страна...

- Имат цветни сънища?

- Това не са сънища, скъпо момиче. Поне не в същия смисъл, както при другите - не някакво празно удоволствие. При ясновидеца цветът на сънорамата прозира през телесната му обвивка, създавайки аура. Зрящите от един и същ тип обикновено имат много сходни аури. Скоро ще се научиш да ги групираш.

- Ще мога да виждам аури?

Двамата размениха погледи. После Ник се пресегна и свали от очите си две прозрачни лещи. По гърба ми пробягаха тръпки.

- Виж очите ми, Пейдж.

Нямаше нужда да ми го повтаря. Помнех тези очи така ясно, сякаш беше вчера. Този дълбок сиво-зелен оттенък, фините ивички, изпъстрящи ириса. Това, което не бях забелязала, бе малкият, овален дефект край дясната зеница. Той се облегна назад.

- Някои ясновидци притежават нещо като трето око. Могат да виждат аури, а също и витаещи духове. Човек може да е полузрящ, като мен - само с една колобома, или напълно зрящ, подобно на Джаксън.

Другият отдръпна клепачите си, за да ми покаже. Притежаваше същия дефект и в двете си очи.

- Аз нямам такова нещо - казах. - Значи съм като вас, но нямам трето око?

- Това е често срещано при по-високите категории - изгледа ме благосклонно Джаксън. - Твоят дар не изисква да виждаш духовете. Можеш да ги усещаш, също както и аурите, без визуално възприятие.

- Не го считай за недостатък - потупа ме по ръката Ник. -Шестото ти чувство ще бъде много по-изострено без помощта на зрението.

Макар ресторантът да беше добре отоплен, по тялото ми пробяга мраз. Погледнах двамата мъже, с техните различни лица.

- И какъв вид ясновидец съм аз?

- Тъкмо това искаме да разберем. През годините съм класифицирал седем разреда ясновидство. Вярвам, че ти, скъпо мое момиче, принадлежиш към най-високия от тях, което те прави един от най-редките ясновидци в съвременния свят. Ако се окажа прав - той извади една папка от скъпата си кожена чанта, - бих искал да подпишем договор за работа. - Очите му се спряха върху моите. - Мога да напиша най-различни цифри върху този чек, Пейдж. Колко ще ми струва да те задържа?

Сърцето ми заблъска в гърдите.

- Едно питие, като за начало.

Джаксън се облегна назад.

- Ник, поръчай на младата дама един мекс. Май не сме сгрешили.

14.Изгряващото слънце

През следващите няколко нощи Лордът и аз нито разговаряхме, нито тренирахме. Всяка вечер, веднага щом удареше камбаната, аз излизах, без дори да го погледна. Той само ме наблюдаваше, без да ме спира. Почти ми се искаше да го беше направил, за да мога да излея яда си.

По време на една от разходките ми хрумна да посетя Лис. Навън валеше и аз копнеех за топлината на примуса й. Но не можах да го сторя. Нямах сили да я погледна в очите, след като за пореден път бях помогнала на врага.

Скоро открих ново убежище, кътче, което да нарека свое: един заграден сводест проход край стъпалата на Хоксмур. Личеше си, че навремето сградата е била великолепна, но сега самото и величие я правеше трагична. Масивна и студена, бавно рушаща се, тя стоеше в очакване на времена, които можеше никога повече да не се върнат. Това място стана мое скривалище. Идвах тук всяка вечер. Понякога, ако наоколо нямаше дежурещи червеноризци, се промъквах в изоставената библиотека и задигах оттам по няколко книги. Имаше толкова много забранени издания, че се зачудих дали Сцион не праща тук конфискуваната си литература. Джакс навярно би продал душата си, за да се докопа до тях. Ако изобщо имаше такава.

Изминаха четири нощи, откакто бях дала от кръвта си на Лорда. Все още нямах ясно обяснение защо съм му помогнала, нито какви са потайните му цели. Гадеше ми се само при мисълта, че собствената ми кръв е вътре в него.

Тази вечер валеше силен дъжд и аз предпочетох да остана на закрито в библиотеката. Прозорецът бе открехнат, за да чуя, ако някой приближи. Нямаше отново да се оставя да ме хванат неподготвена, както в 1-5. Сред прашните лавици бях открила книжка, озаглавена „Примката на призрака“. Лежах по корем под една маса и разгръщах страниците на светлината на малка газена лампа. Отвън Главната бе тиха. Повечето от харлитата бяха вече заети с подготовката на празненствата за Двестагодишнината. Носеха се слухове, че самият Велик инквизитор ще присъства на тях. Явно целта бе да остане впечатлен как прекарваме живота си тук, за да продължи действието на споразумението. Не че имаше друг избор, но трябваше да му покажем, че ако не за друго, ставаме поне за забавление. Че струваме малко повече от цената на една доза „НитроМилост“.

Извадих плика, който ми бе дал Дейвид. Вътре имаше изписан лист от тетрадка, целият изпокъсан и пожълтял. Бях го разглеждала вече няколко пъти. Изглеждаше така, сякаш върху него е паднала свещ - ръбовете бяха пропити с втвърден восък, а точно в средата зееше голяма прогорена дупка. В единия ъгъл имаше размазана скица на нещо като човешко лице, избледняло и почти изличено от времето. От текста можех да разчета само отделни думи.

Рефаимите са... създания. В... наречен... границите на... способни... неограничени периоди от време, но... новата форма, която... глад, неконтролируем и... енергията, заобикаляща предполагаемия... червено цвете, единственият метод... природа на... и само тогава може...

Опитах се отново да проследя думите, да схвана цялостния смисъл. Не беше трудно да се направи връзка между фрагментите за глада и енергията, но нямах никаква идея какво може да означава червеното цвете.

В плика имаше и още нещо. Избледняла дагеротипна фтография. В ъгъла й бе надраскана годината 1842-ра. Колко г и да я гледах, не можех да различа нищо, освен бели пети върху черен фон. Пъхнах плика обратно в туниката си и загризах парче стар сухар. Когато очите ми се умориха от четене, духнах лампата и се свих на кравай на пода.

Съзнанието ми представляваше същинска бъркотия от неизвестни. Лордът и тайнствените му наранявания. Плейона, която му носеше кръв от Себ. Дейвид и неговият интерес към мен. И Нашира, с нейните всевиждащи очи.

Насилих се да мисля само за наставника си. Все още усещах горчилка в устата си, когато се сетех за кръвта на Себ, бутилирана и надписана, готова за консумация. Надявах се, че са я взели още докато е бил жив, а не от трупа му. Но щом Плейона я бе донесла, значи е знаела, че Лордът ще развие некроза, или поне че има такава вероятност. Затова е бързала да му донесе лекарството, преди да стане твърде късно. А когато нещо я е забавило, той е решил да се обърне към мен. Каквото и да ставаше, тя бе в течение на делата му.

Лордът имаше своята тайна, а аз - моята. Криех връзката си с нелегалния синдикат, която Нашира, без съмнение, искаше да изтръгне от мен. Ако той си мълчеше, и аз щях да му отвърна със същото.

Погледнах бинтованата си китка. Раната все още кървеше. За мен тя бе също толкова уродлива, колкото и клеймото. Ако останеше белег, никога нямаше да забравя срама и страха, който изпитах, докато го правех. Страх, подобен на онзи при първия ми сблъсък със света на духовете. Страх от това каква съм. И каква мога да стана.

Вероятно се бях унесла. Плясване по бузата ме върна към реалността.

- Пейдж!

Лис ме разтърсваше. Очите ми бяха подути и кръвясали.

Пейдж, какво по дяволите правиш тук? Вече се съмва, червеноризците те търсят из целия град.

- Защо? - попитах замаяно.

- Защото Лордът им е наредил. Трябваше да си в „Магдалена“ още преди час. - Лис бе права. Небето вече се обагряше в златисто. Тя ме изправи на крака. - Имаш късмет, че те намерих преди тях. Влизането тук е забранено.

- Как ме откри?

Навремето и аз самата идвах тук. - Тя ме сграбчи за раменете и ме погледна право в очите. - Трябва да молиш Лорда за прошка. Ако си убедителна, може и да те пощади.

Едва не се изсмях.

- Да го моля?

- Това е единственият начин.

- Няма да го моля за нищо.

- Той ще те пребие.

- Пак няма да го моля. Освен това трябва първо да ме отведат при него. - Надзърнах през прозореца. - Ще ти навлека ли неприятности, ако ме заварят в твоята бърлога?

- По-добре там, отколкото тук. - Тя ме сграбчи за ръката. - Бързо, докато не са дошли.

Набутах газената лампа и книгата под един стелаж, за да прикрия уликите, и двете побягнахме надолу по каменните стъпала. След дъжда отвън ме лъхна на свежест.

Лис излезе първа и се озърна, за да се увери, че теренът е чист. После претичахме през вътрешния двор, минахме влажния проход под арката и се озовахме на Главната. Слънцето блестеше над сградите. Лис отмести една разкована шперплатова плоскост и двете се шмугнахме в лабиринта на Птичарника. Подминахме групички от развлекатели, чиито вещи бяха разхвърляни пред мизерните им колиби като след обиск. На една стена се бе облегнало момче и по лицето му течеше кръв. Развълнуван шепот ни следваше по петите.

Щом стигнахме, се пъхнах под завесата и заварих вътре Джулиан, с купичка чорба, подпряна върху коляното му.

- Добро утро - рече, като ме зърна.

- Радваш ли се да ме видиш? - приседнах до него аз.

- Естествено - усмихна се той. - Тъкмо ми напомняш колко спешно трябва да си набавя будилник.

- Не трябваше ли вече да си се прибрал?

- Щях да си ходя, но сега, след като си тук, не искам да изпускам веселбата.

- Престанете и двамата! - изгледа ни Лис. - Тук приемат сутрешния час много сериозно. Ще си изкарате по един хубав пердах.

Пригладих с пръсти влажната си коса.

- След колко време мислиш, че ще ни открият?

- Няма да е много. Всеки момент ще претърсят отново стаите. - Тя се отпусна на пода. - Защо просто не си вървите?

Всяка фибра от тялото й беше напрегната.

- Няма проблем, Лис - пробвах да я успокоя. - Ще поема вината върху себе си.

- Събирачите на кости са брутални. Хич няма да те слушат. А колкото до Лорда, той направо ще те убие, ако...

- Не ме е грижа за него - отвърнах. Лис махна примирено с ръка и аз се обърнах отново към Джулиан. Бялата му туника беше изчезнала, сменена от нова, с розов цвят. - А ти какво трябваше да направиш?

- Нашира настояваше да узнае дарбата ми. Казах й, че съм хиромант, но беше очевидно, че не мога да разчета нищо по дланите й. Тогава доведоха в стаята незрящо момиче и го завързаха за един стол. Спомних си за Себ и я попитах дали ще ми позволи да гледам на вода.

- Хидромант ли си?

- Не, но не исках да й разкривам какъв съм. Това беше първото, което ми дойде на ума. - Той потърка чело. - Тя напълни една златна купа и ми нареди да потърся жена на име Антоанет Картър.

Смръщих вежди. Антоанет Картър бе ирландска знаменитост от началото на четирийсетте. Помнех я на средна възраст, крехка и енигматична. Участваше в телевизионното шоу „Истините на Тони“, което се излъчваше всеки четвъртък вечер. Докосваше ръцете на хората и твърдеше, че вижда бъдещето им, което описваше с дълбок, монотонен глас. Шоуто бе спряно след Нахлуването от 2046, когато Сцион превзе Ирландия, а самата Картър се укри. Въпреки това продължи да издава нелегална брошура, „Коравосърдечният Джак“, в която заклеймяваше сционските жестокости.

По неведоми за нас причини Джаксън бе помолил един фалшификатор на име Леон - експерт в изпращането на съобщения извън Сцион - да влезе във връзка с нея. Така и не разбрах какво стана после. Леон бе добър в занаята, но преодоляването на системите за сигурност на Сцион отнемаше време.

- Тя е бегълка - казах. - Навремето живееше в Ирландия.

- Е, вече не живее там.

- Какво си видял? - Изражението на лицето му не ми се нравеше. - Какво каза на Нашира?

- Няма да останеш доволна - въздъхна той, доловил промяната в тона ми. - Казах й, че съм видял слънчеви часовници. Спомних си, че Карл бе минал със същия номер, и реших, че ще повярва, ако го повторя.

Отместих поглед встрани. Нашира търсеше Джаксън. И рано или късно щеше да открие къде се намира.

- Така си и знаех - рече Джулиан. - Иде ми да се ритна отзад. Защо тези часовници са толкова важни?

- Не мога да ти кажа. Съжалявам. Но каквото и да се случи - кимнах към входа, - Нашира никога повече не бива да чува за тях. Това ще постави в опасност някои мои приятели.

- Знаеш ли, Пейдж - обади се Лис, - мисля, че тези твои приятели се опитват да се свържат с теб.

- Какво имаш предвид?

- Гомейса ме отведе за малко в Крепостта. - Чертите й се втвърдиха. - Докато си седях в килията и прехвърлях картите, тази на Обесения привлече вниманието ми. Извадих я от тестето и се оказа, че е обърната. Видях етера. Лице на мъж. Напомни ми за сняг.

Ник. Гадателите винаги казваха за него, че когато го видят, прилича на сняг.

- Какво ти изпрати той?

- Образ на телефон. Мисля, че се опитва да открие къде си.

Телефон. Разбира се... той нямаше представа къде се намирам. Бандата не знаеше, че съм отведена от Сцион, но досега трябваше да са надушили, че има нещо гнило. Ник искаше да му се обадя, да му кажа, че съм добре.

Вероятно с дни наред се е мъчил да намери правилната пътека през етера. Ако опиташе отново, чрез сеанс, можеше да успее да изпрати съобщение и до мен. Не разбирах защо вместо това го е насочил към Лис. Той познаваше аурата ми, би следвало да му е далеч по-лесно да я открие. Нищо чудно да се дължеше на хапчетата или на някаква друга намеса на Рефаимите. Но това нямаше значение. Беше тръгнал по дирите ми и нямаше да се откаже.

Гласът на Джулиан прекъсна мислите ми:

- Наистина ли познаваш и други скачачи, Пейдж? - Когато го изгледах, той сви рамене. - Мислех, че седмата гилдия е най-рядката.

Скачачи. Колко много се криеше зад тази проста дума. Това бе отделна категория зрящи, подобно на гадателите или авгурите. Категорията, в която попадах аз - хора, способни да въздействат на етера или да влизат в него. Джаксън бе започнал своята велика класификация на зрящите още през трийсетте, когато е бил на моята възраст. Брошурата му „За същината на неестествеността“ се бе разпространила в подземния свят със скоростта на пожар. В нея той идентифицираше седем разреда зрящи: гадатели, авгури, медиуми, сензори, фурии, пазители и скачачи. Последните три разновидности, според него, далеч превъзхождаха останалите. Един качествено нов поглед върху ясновидството, което никога по-рано не било класифицирано, но „по-низшите“ гилдии не реагирали добре на него. Последвалите войни между бандите продължили цели две кървави години. Издателите на Джаксън накрая спрели разпространението на книжката, но враждите останали.

- Да - отговорих. - Познавам един. Оракул.

- Значи трябва да си доста високо в йерархията на синдиката.

- Има нещо такова.

Лис загреба е черпака от тенджерката и ми сипа купа чорба. И да имаше някакво отношение по въпроса, не го изрази.

- Джулиан - каза, - би ли ни оставил за няколко минутки насаме с Пейдж?

- Разбира се. Ще изляза навън да пазя за червеноризци. -И той напусна стаичката. Лис не откъсваше очи от примуса.

- Какво има? - попитах. Тя се загърна по-плътно в одеялото.

- Тревожа се за теб, Пейдж.

- Защо?

- Просто имам лошо предчувствие по повод празненствата. Знаеш, за Двестагодишнината. Може да не съм оракул, но също виждам определени неща. - Тя извади тестето си. - Ще ми позволиш ли да ти гледам? При някои хора ми идва отвътре да го правя.

Поколебах се. Винаги бях ползвала картите само за игра.

- Щом настояваш.

- Благодаря ти. - Тя постави колодата помежду ни. - Някой гледал ли ти е досега? Гадател, или авгур?

- Не. - Много пъти ми бяха предлагали, но просто не бях убедена, че надзъртането в бъдещето е добра идея. Ник понякога ми загатваше едно или друго, но не го оставях да навлиза в подробности.

- Добре. Дай ми ръката си.

Протегнах дясната си ръка. Лис я сграбчи и лицето й доби напрегнат и съсредоточен вид. Пръстите й се заровиха в картите; тя отдели седем от тях и ги положи на пода с гърбовете нагоре.

- Аз използвам елипсовидната подредба. Разчитам аурата ти, после избирам седем карти и ги тълкувам. Не всички гледачи ще ти дадат едно и също тълкувание на дадена карта, затова не се ядосвай, ако чуеш нещо, което не ти допадне. - Тя пусна ръката ми. - Първата ще ни покаже твоето минало. Ще вид част от спомените ти.

- Умееш да виждаш спомени?

Лис си позволи лека усмивка. Явно все още се гордееше със своя дар.

- Ние може да ползваме еднакви предмети за гадаене, но всъщност не се вписваме докрай в никоя от категориите. Дори „За неестествеността“ го признава. И според мен толкова по-добре.

Тя отгърна първата карта.

- Петицата с чашите - каза. - Клепачите й се затвориха. -Изгубила си нещо, когато си била много малка. Има мъж с червеникава коса. Неговите чаши са разлети.

- Баща ми.

- Да. Ти стоиш зад него, говориш му. Той не отвръща. Взира се в някакъв образ. - Без да отваря очи, тя взе втората карта. Рисунката й беше наобратно. - Това е настоящето. Кралят с жезъла, обърнат. - Алените й устни се присвиха. - Той те контролира. Дори и сега не можеш да избягаш от хватката му.

- Лордът?

- Не мисля. Но също е могъщ. Очакванията му от теб са прекалено високи. Ти се боиш от него.

Джаксън.

- Следващата е бъдещето. - Тя преобърна картата и рязко си пое дъх. - Дяволът. Той символизира силата на безнадеждността, ограниченията, страха - но ти сама си им се поддала. Има сянка, която дяволът представлява, но не виждам лицето й. Каквато и власт да има над теб този човек, ти ще успееш да се изтръгнеш от нея. Ще искат да те накарат да мислиш, че си обвързана завинаги, но няма да е вярно. Само ти ще смяташ така.

- Кого имаш предвид? - попитах с присвито гърло. - Партньор? Приятел? Или това е Лордът?

- Може би. Не знам. - Тя се насили да се усмихне. - Не се тревожи. Следващата карта ще ти каже какво да правиш, когато моментът настъпи.

Погледнах надолу към четвъртата карта.

- Любовниците?

- Да. - Гласът й се снижи и стана монотонен. - Не мога да видя много. Има напрежение между тяло и дух. Твърде силно. - Пръстите й се прокраднаха към следващата карта. -Външни влияния.

Не знаех дали ще издържа още дълго. Досега имаше само едно позитивно нещо, а дори и то щеше да бъде болезнено. Но положително не бях очаквала Любовниците.

- Смърт, обърната. Смъртта е обичайна карта за зрящите. Обикновено се появява в позициите за минало или бъдеще. Но така, обърната... не съм сигурна. - Очите й потрепнаха под клепачите. - Толкова далеч напред погледът ми отслабва и виждам нещата размътени. Но знам, че светът около теб ще се променя и ти ще правиш всичко по силите си, за да се съпротивляваш. Самата смърт ще действа в различни посоки. Но отлагайки промяната, само ще удължиш своето страдание. А сега шестата карта. Твоите надежди и страхове. - Тя я взе и я поглади с палеца си. - Осмицата с мечовете.

Изображението бе на жена с превръзка на очите, обградена от забити в земята мечове. По челото на Лис избиха капчици пот.

- Виждам те. Ти се боиш. - Гласът й пресекна. - Виждам лицето ти. Не можеш да мръднеш в никоя посока. Трябва да стоиш на едно място, в плен, или да изпиташ болката от мечовете.

Това вероятно бе най-злощастният набор от карти, който е подреждала в живота си. Не можех да понеса да видя последната.

- И сега крайният изход - Лис се пресегна отново. - Заключението на всички останали.

Затворих очи. Етерът завибрира.

Така и не видях картата. В стаята нахълтаха трима души, сепвайки Лис. Събирачите на кости ме бяха открили.

- Тъй, тъй! Май пипнахме нашата бегълка. Както и помагачката й. - Един от тях сграбчи Лис за лакътя и я вдигна на крака. Гледаш на карти на гостенката си, а?

- Аз просто...

- Просто използваш етера. За частни нужди. - Този глас беше женски, злостен. - Имаш право да гледаш само на наставника си, 1.

- Мисля, че аз съм тази, която ви трябва - побързах да се намеся.

И тримата се обърнаха да ме погледнат. Момичето бе малко по-възрастно от мен, с дълга, сплъстена коса и изпъкнало чело. Другите двама толкова си приличаха, че несъмнено бяха братя.

- Права си. Теб търсим. - По-високият от тях блъсна Лис настрани. - Ще дойдеш ли мирно и тихо, 40?

- Зависи къде искате да ме водите.

- В „Магдалена“, повлекано. Нарушила си сутрешния час.

- Мога и сама да ида.

- Ние ще те ескортираме. Такава е заповедта. - Момичето ме изгледа неприязнено. - Трябва да се научиш да спазваш правилата.

- Тъкмо от теб ли?

Лис поклати предупредително глава, но аз я пренебрегнах без да свалям очи от червеноризката. Тя скръцна със зъби.

- Дай й да се разбере, 16.

16 бе по-ниският от двамата мъже, но як и набит. Той се пресегна и ме улови за китката. Бързо като мълния аз се извъртях надясно и пръстите му се разтвориха. Забих юмрук в ямката на гърлото му, запращайки го срещу брат му.

- Казах, че ще стигна и сама.

16 се улови за шията. Другият замахна срещу мен. Отклоних се от удара му и като изнесох крак, го ритнах в открития стомах. Ботушът ми потъна в мека тлъстина и той се преви на две. Момичето успя да ме изненада: сграбчи ме за косата и ме дръпна с всичка сила. Главата ми се удари в ламаринената стена. 16 все да хрипти от смях, когато брат му ме прикова към пода.

- Мисля, че трябва да те научим на малко уважение - рече той запъхтяно, запушвайки устата ми с длан. - Наставникът ти няма да има нищо против, ако се позабавлявам с теб. Той и без друго рядко се мярка наоколо.

Свободната му ръка взе да опипва гърдите ми. Разчиташе на лесна плячка, на безпомощно момиче. А не на гангстерка. Челото ми срещна с пращене носа му. Той изруга. Спътничката му опита да ме сграбчи за ръцете, но аз я ухапах.

- Ах ти, малка мръснице! - изпищя тя.

- Остави я на мира, Катрин! - Лис я улови за туниката и я задърпа настрани. - Какво ти става? Нима Краз те е направил толкова жестока?

- Не, просто пораснах. Не искам да бъда като теб, да се въргалям в собствената си мръсотия. - Катрин я заплю. -Погледни се само. Жалка отрепка.

Носът на моя нападател кървеше обилно, капейки по лицето ми, но той явно нямаше намерение да се отказва. Дръпна деколтето на туниката ми и шевът се разпра. Опрях ръце в гърдите му, за да го отблъсна. Усещах, че духът ми всеки миг ще изскочи. Съпротивлявах се на импулса да атакувам толкова отчаяно, че в очите ми избиха сълзи.

И тогава се появи Джулиан. Окото му бе подуто, а устната - цепната. Явно се бяха сбили първо с него, за да влязат в бараката. Той обви лакът около врата на противника ми и го събори от мен.

- Значи по това си падали събирачите на кости, а? - За първи път го виждах бесен. - По грубата игра?

- Ти си мъртвец, 26 - изхриптя другият. - Почакай само наставничката ти да научи за това.

- Ами хайде давай, кажи й.

Оправих туниката си с разтреперани ръце. Червеноризецът вдигна ръце да се защити. Джулиан го улучи в челюстта с един-единствен, зверски ъперкът. По туниката на момчето пръсна кръв, оцветявайки я в по-тъмен оттенък. От устата му изпадна парче зъб.

Катрин замахна с опакото на ръката си и улучи Лис по бузата, изтръгвайки от нея болезнен писък. Аз се сепнах. Това бе писъкът на Себ - но този път не бе твърде късно. Оттласнах се от пода с намерението да се нахвърля върху Катрин, но 16 ме хвана през кръста. Беше медиум, но не използваше духове. Искаше да се справи с мен с голи ръце.

- Сухаил! - изрева той.

Суматохата бе привлякла група харлита. Сред тях се мяркаше и една бяла туника. Познах собственика й - момчето с растите, бъбривеца.

- Глух ли си, нещастник такъв - кресна му Катрин. Тя държеше Лис за косата. - Доведи веднага Сухаил!

Момчето остана неподвижно. Имаше големи, тъмни очи с дълги ресници. Те вече не бяха инфектирани. Кимнах му за поздрав.

- Не - каза той.

- Предател! - нададе неистов вик Катрин.

Някои от развлекателите побягнаха, щом чуха думата. Докато се борех да се отскубна от 16, нещо просветна в периферното ми зрение.

Примусът се беше обърнал. Пламъците пълзяха по дъските на пода.

Лис успя да се освободи от противничката си, докато Джулиан теглеше 16 към изхода.

Помещението се изпълни с рядък дим. Лис започна пълзешком да събира картите си, но в следващия миг нададе приглушен вик, когато Катрин притисна главата й към пода.

- Ей, виж - показа ми една карта тя. - Мисля, че това е за теб, ХХ-40.

Изображението бе на мъж, проснат по очи, пронизан от десет саби. Лис се опита да й я вземе.

- Не! Това не беше...

- Затваряй си устата - блъсна я Катрин. - Проклета безполезна кучка. Мислиш си, че твоят живот е труден? Защото трябва да танцуваш и да се кълчиш, докато ние сме там, навън, и Зумерите ни изяждат живи?

- Ти сама реши да се върнеш, Кати...

- Млъкни! - Тя удари главата й в пода, твърде бясна, за да обръща внимание на огъня. - Всяка нощ излизам в гората и гледам как Емитите късат ръце и крака, само и само да ги спра да не дойдат тук и да прегризат жалкото ти гърло. За да можеш да си седиш на задника и да си играеш с панделки и карти. Никога повече няма да бъда като теб, чу ли? Рефаимите видяха повече в мен!

Джулиан беше успял да извлече 16 навън. Опитах се да грабна картите, но Катрин се оказа по-бърза.

- Добра идея, 40 - каза, пръскайки слюнки от гняв. - Да дадем на тази жълта отрепка един хубав урок.

И хвърли цялото тесте в огъня.

Резултатът не закъсня. От гърдите на Лис се изтръгна ужасен, смразяващ кръвта писък. Никога преди не бях чувала човешко същество да издава такъв звук. Косите ми се изправиха. Картите лумнаха като сухи листа. Тя се опита да сграбчи една, но аз я улових за ръката.

- Твърде късно е, Лис!

Но тя не искаше да чуе. Зарови пръсти в пламъците, повтаряйки „не, не“ отново и отново.

Разлятото гориво не беше много и огънят скоро угасна. Лис остана да стои на колене, с почервенели, обгорени ръце, взирайки се в изпепелените останки. Лицето й бе сивкаво, а устните й посиняха. Тя се поклащаше, разкъсвана от сподавени ридания. Притиснах я до гърдите си, не знаейки какво да кажа. Малкото й тяло потреперваше. Без своите карти тя вече нямаше да може да се свързва с етера. Трябваше да е много силна, за да оцелее след подобен шок.

Катрин ме сграбчи за рамото.

- Това нямаше да се случи, ако беше дошла с нас. - Тя изтри разкървавения си нос. - Хайде, тръгвай.

Погледнах я и позволих на самия крайчец на духа си да притисне съзнанието й. Тя се присви и се дръпна от мен.

- Не се доближавай - казах.

Очите ми смъдяха от пушека, но не отвръщах поглед. Катрин опита да се изсмее, но носът й започна отново да кърви.

- Ах ти, изрод такъв - изсъска. - Каква си, някаква фурия?

- Фуриите не могат да влияят на етера.

„ Усмивката й изчезна.

Отвън прозвучаха уплашени възгласи. Сухаил си проправи път през тълпата от развлекатели и нахлу в стаята. С един поглед обгърна всичко - пушека, бъркотията. Катрин падна на коляно и склони глава. Аз останах неподвижна. Той протегна ръка, улови ме за косата и дръпна лицето ми до своето.

- Ти - промълви тихо - днес ще умреш.

Очите му се обагриха в червено.

Тогава разбрах, че не се шегува.

15.Падането на стената

Дневният портиер само примигна, когато Сухаил мина покрай него, влачейки ме за ръката. Туниката ми бе разкъсана, бузите- изпоцапани с кръв. Изкачихме стълбите и той блъсна с юмрук по вратата на Лорда.

- Арктур!

До слуха ми долетя приглушен звън. Лис бе споменала, че Лордът ще ме убие, ако пропусна изгрева. Как ли щеше да приеме съпротивата ми при арест?

Вратата се отвори и той се появи на прага - масивен силует на фона на сумрачната стая. Очите му бяха две точки от светлина. Замръзнах на мястото си. След като Сухаил бе изцедил аурата ми, бях като в унес. Не усещах етера. Опиташе ли да ме убие сега, нямаше да мога да сторя нищо, за да се защитя.

- Намерихме я - блъсна ме пред себе си той. - Криеше се в Птичарника. Проклетата размирница се опитваше да предизвика пожар.

Лордът измери и двама ни с поглед. Уликите бяха налице -очите на Сухаил, следите от кръв по мен.

- Хранил си се от нея - каза сухо той.

- Мое право е да се храня от човешки същества.

- Не и от това. Да не говорим, че си й взел твърде много. Господарката няма да е доволна от невъздържаността ти.

Не виждах изражението на Сухаил, но можех да си представя насмешката в него. В последвалата тишина се закашлях -суха, раздираща кашлица. Цялото ми тяло трепереше. Взорът на Лорда спря върху съдраното място на туниката ми.

- Кой стори това?

Не отвърнах нищо. Той се наведе към мен.

- Кой стори това? - От гласа му ме лъхна пронизващ хлад. - Червеноризец ли беше?

Едва доловимо кимнах с глава. Лордът се изправи и погледна Сухаил.

- Позволяваш на червеноризците да безчинстват по време на патрул?

- Методите им не ме интересуват.

- Не искаме хората да се плодят, Сухаил. Нямаме време, нито средства да се занимаваме с бременности.

- Нали хапчетата ги стерилизират. Освен това блудството помежду им е работа на Надзирателя.

- Недей да ми възразяваш.

- В никакъв случай. - Сухаил сведе към мен изпепеляващите си червени очи. - Но да се върнем на темата. Моли господаря си за прошка, 40.

- Не - казах тихо.

Той ме зашлеви. Отскочих към стената и пред очите ми заплуваха цветни кръгове.

- Моли господаря си за прошка, ХХ-59-40.

- Ще трябва да ме удариш доста по-силно за целта.

Той услужливо замахна, но Лордът спря ръката му.

- Сам ще се разправя с нея. Не е твоя работа да я наказваш. Събуди Надзирателя и прекратете безредиците. Няма да позволя подобни събития да смущават реда през дневните часове.

Те се спогледаха за кратко. Сухаил тихо изръмжа, обърна се и си отиде. Лордът изчака, докато стъпките му утихнат, после ме хвана за рамото и ме подбутна навътре в стаята.

Домът му изглеждаше както обикновено - спуснати занеси, огън в камината. Грамофонът чуруликаше песента „Мистър Сандман“26. Леглото изглеждаше толкова топло. Умирах от желание да полегна, но не исках да показвам слабост пред него. Трябваше да остана на крака. Лордът заключи вратата и седна в креслото. Зачаках, все още леко замаяна от удара.

- Ела тук.

Нямах друг избор. Той се взря отблизо в лицето ми - дори и седнал, бе висок почти колкото мен. Очите му имаха цвета на ликьор Шартрьоз27 - мъглявозеленикави.

- Да нямаш желание да умреш, Пейдж?

Не отговорих нищо.

- Не ме е грижа какво мислиш за мен, но в този град има известни правила, които си длъжна да спазваш. Едно от тях е сутрешният час.

Отново запазих мълчание. Нямаше да му доставя удоволствието да ме сплаши.

- Онзи червеноризец... как изглеждаше?

- На двайсет и няколко години, с тъмноруса коса - рекох дрезгаво. - С него имаше и друго момче - 16, двамата много си приличаха. И едно момиче, Катрин.

Стомахът ми се свиваше, докато изричах тези думи. Чувствах се като доносница на Рефаимите. Но после си спомних лицето на Лис и се изпълних с решимост.

- Познавам ги - рече Лордът, гледайки в огъня. - Момчетата са братя, и двамата са медиуми. XIX-49-16 и 17. Когато дойдоха тук, бяха доста по-малки от теб. - Той потри длани. -Е, ще се погрижа повече да не ти създават неприятности.

Вероятно трябваше да му благодаря, но не го направих.

- Седни - каза той. - Аурата ти скоро ще се възстанови.

Отпуснах се в креслото срещу него. Ребрата ми бяха натъртени, краката също ме боляха. Лордът ме наблюдаваше.

- Искаш ли да пиеш нещо?

-Не.

- Да ядеш?

-Не.

- Би трябвало да си гладна. Бульонът, който приготвят развлекателите, носи повече вреда, отколкото полза.

- Не съм гладна.

Това бе лъжа. Чорбата действително бе рядка като вода и стомахът ми копнееше за нещо топло и питателно.