Шадоус Фол

8. Първи удар

Седнал сам в своя офис, шериф Ричард Ериксон погледна бутилката с уиски на бюрото си, а тя отвърна примамливо. Беше пълна, когато я извади от долното чекмедже, но някак неусетно бе успял да пресуши една трета от нея за по-малко от час. Бе ужасно показателно за това какво може да постигне човек, ако се заеме сериозно с нещо. Не можеше да хване убийците, нито да защити хората в града, но можеше да се нафирка до козирката. Усмихна се сурово. Беше се превърнало почти в клише — строгото ченге, което се дави в бутилката, когато нещата загрубеят. От една страна е трагедия, от друга — комедия. Само дето не му се играеше. Беше просто човек и се нуждаеше от питие.

Винаги бе смятал себе си за силен. Силен и компетентен. Човек, на когото можеш да разчиташ, когато нещата загрубеят. Точно тогава започнаха едно след друго убийствата и той откри, че не е ченгето, което бе смятал, че е. В спокойни дни си представяше какво би било, ако трябваше да разкрива някое убийство. Да се справи като Шерлок Холмс и да удиви всички с детективските си умения. Само че сега мечтата му се сбъдна и се оказа, че е кошмар.

Дванадесет трупа. Осем мъже и четири жени, убити по един и същи начин. Няма оръжие на убийството, няма свидетели. Нито заподозрени, нито следи, нищо, което да свързва жертвите помежду им или с убиеца. Ериксон и помощниците му работеха на повече от шестнайсетчасови смени в опити да открият нещо, което да ги насочи нанякъде, а в резултат бяха станали само по-раздразнителни и имаха тъмни кръгове под очите. Единственият път, в който градът разчиташе на своя шериф, а той ги разочарова. Не беше по-близо до залавянето на убиеца от онази нощ, когато бе коленичил до тялото на първата жертва в къщата на Сузан до реката.

В Шадоус Фол не се предполагаше да стават убийства. Такова нещо бе невъзможно. Поне така смяташе досега. Градът се охраняваше от полиция, доброволци и малко тайна подкрепа от Времето. Понякога и Джак Феч. Ериксон се намръщи. На теория имаше власт над плашилото, но винаги помнеше, че Джак Феч получава заповеди само от Времето. Държеше си устата затворена и гледаше настрани, когато се налагаше, защото старецът изглежда винаги знаеше какво се случва. Плашилото правеше необходимото да предпази града, нищо повече. Само че сега Времето бе излъгал доверието, което Ериксон имаше в него, след като се оказа, че в края на краищата не е безпогрешен. Убийствата разпердушиниха Шадоус Фол, а старецът и Джак Феч не можеха да бъдат открити никъде. Страхотно. Направо чудесно.

Ериксон си наля още едно голямо питие. Имаше нещо обезпокоително в това да пие уиски от любимата си чаша за кафе. Истинско… кощунство. Мисълта го поразвесели, но не беше в настроение да се усмихне. Не че обичаше уиски толкова много. Имаше вкус на пикня. Погледна чашата си замислено. Разгледа снимката на съдия Дред44 отстрани и репликата в балонче „Аз командвам!“ Да. Точно така. Съдия Дред го гледаше укорително и Ериксон завъртя чашата, за да не го вижда. Погледна часовника си. Ставаше късно. Още около час и вече щеше да е рано. Трябваше да си отиде у дома и да почине малко, но бе твърде уморен, за да помръдне. Твърде уморен и твърде пиян.

Вероятно не можеше и да шофира. Трябва да си напише бланка за глоба. Изхили се при тази мисъл и силният ненадеен звук го изненада. По правило не беше от онези, които се кискат. Можеше да повика такси. Можеше, но нямаше да го направи. Щяха да тръгнат приказки за… състоянието му. Нужно бе да спазва приличие. Градът трябваше да може да вярва в своя шериф, дори и той сам да не си вярваше. Освен това, нямаше кой да го чака вкъщи. Никога не бе имало. Винаги бе живял сам. Нацупи устни в знак на самосъжаление. Някога имаше Ленард и Рия, но сега Ленард бе мъртъв, а Рия — кмет. Работата бе неговият живот, а сега дори и нея му отнемаха. Бе се отказал от всякаква надежда за любов и брак, за да се концентрира върху работата си, а после му се струпа всичко това. Разби спокойствието му на пух и прах и се оказа, че не е достоен. Не беше Шерлок Холмс. Не беше дори доктор Уотсън.

Изпи уискито си и огледа ядосано пустия офис. Никой вкъщи, никой тук. Всичките му помощници бяха навън, разследваха убийствата. Можеше да слезе и да поспи в някоя от килиите. Ще остави бележка да не го безпокоят. Ще проявят разбиране. Всички бяха под напрежение. Някои от тях дори търсеха в него успокоение и подкрепа, което идваше да докаже, че не бяха толкова добри, колкото смятаха. Той въздъхна, наля си още уиски в чашата и я погледна уморено. Наистина трябваше да е там, навън, с тях, да броди из града за улики, да търси пробив, който ще постави всичко на място. Така би постъпил всеки детектив от филмите, който заслужава своя рейтинг. Вместо това той си губеше времето в пиене и допускаше да го разсейват хора като доктор Натаниел Мирин.

Да му има проблемите. Ериксон се намръщи нещастно. Не му бе приятно да си го признае, но дори копеле като Мирин имаше право на защита. Проклет да е, ако стори нещо, за да му помогне. Мъртвите не бяха в неговата юрисдикция. Усмихна се леко. Добра мисъл… Ще трябва да я запомни. Въздъхна и се облегна назад в стола. Може би трябва да позвъни в няколко църкви, да провери какво ще го посъветват. Не сега естествено. Напълно неподходящ момент да звъни в църкви. Дори и да намери някой буден там, може да му зададат неудобни въпроси за състоянието на говора му. Свещениците надушваха алкохола дори по телефона.

Погледна подредените в редица пред него телефони и бавно поклати глава. Ще звънне сутринта. Огледа се за бележника, за да си запише и погледът му попадна на купчината книжа, които преди известно време бе бутнал настрана. Не бяха важни. Някаква си купчина доклади и тъй като не бяха свързани с убийствата, нямаха изобщо значение. Взе най-горния, изпълнен с презрение. Очевидно Лестър Голд е бил забелязан в града, облечен в екипа си на Тайнствения отмъстител. Към този доклад имаше прикрепен с телбод и друг, в който се споменаваше, че още супергерои и авантюристи са се появили из града, някои нови, а други отдавна пенсионирани, сякаш в отговор на някаква незнайна нужда на общността. Страхотно. Точно това му трябваше. Банда аматьори с добри намерения, старци в прилепнали клинове и мантии в смешни цветове, които да му се пречкат и да объркат нещата. Той взе целия куп и ги тръшна долу на поставката за писма.

Един от телефоните звънна и той го погледна глупаво. Който и да бе, не би следвало да му звъни сега. Не се предполагаше да е тук в този час, а и във всеки случай, не му се говореше с никого. Диспечерът би трябвало да знае това и да не прехвърля разговора. Телефонът продължи да звъни пронизително и настойчиво и накрая Ериксон вдигна слушалката, само и само да млъкне.

— Шериф Ериксон слуша. Най-добре да е важно.

— Помощник Брайърс, шефе. Имаме проблеми. Получаваме съобщения за размирици из целия град. Пътувам към Даркакър, а Колинс и Люис — към Маншън Хайтс. Докладваха за пожари, сблъсъци, дори експлозии. Звучи доста страховито. Какво има? Изчакайте малко, шефе, някой се опитва… Какво?

Гласът прекъсна рязко, но Ериксон чу някой друг да бръщолеви възбудено някъде отдалеч. Стисна силно очи и се опита да се съсредоточи върху казаното. Размирици? Какво искаше да каже с това? В слушалката внезапно отново прозвуча гласът на Брайърс, задъхан и леко паникьосан.

— Съжалявам, шефе, трябва да тръгвам. Нещата излизат извън контрол тук. Виждам пламъци на хоризонта. Казват, че има сражения по улиците, дори и убити. Извикали са пожарникари и линейки, но има толкова спешни обаждания, че май трябва да подсигурим още хора да отговарят на телефона. Най-добре тръгвайте насам, шефе. Нещата се развиват с главоломна бързина.

Заместникът му прекъсна връзката, без да изчака отговор. Ериксон тъкмо се канеше да остави слушалката, когато съседният телефон иззвъня. Този път бе полицай Хендри от предградията Хеймедоу. Още сражения, разрушени сгради, ранени. Звънна следващият телефон, после друг. Още безредия и още. Хора с оръжие, стрелба по улиците, танкове и бронетранспортьори нахлуват в града от покрайнините. Ериксон се опита отчаяно да проумее всичко, но алкохолът бе замъглил мозъка му. Опита се да научи подробности за това какво става, но хората му, както и градът, бяха сварени неподготвени. Опитваше се да успокои един от своите и да го накара да говори смислено, когато внезапно се чу експлозия, а след това писъци. Още една експлозия, по-мощна — и телефонът прекъсна.

Ериксон погледна слушалката в ръката си, разтърси я, сякаш се опитваше да я убеди да проработи отново, но линиите бяха прекъснати. Остави я бавно, гледаше втренчено внезапно онемелите телефони. Градът беше атакуван отвън. Целият проклет град. Опита се да мисли какво да направи, а уискито замъгляваше мислите му, правеше ги бавни, тежки и объркани.

Поли Къзинс внимателно тръгна надолу по тесните, зле осветени стъпала на единствения вход към Пещерата. Приземният клуб не разчиташе на префърцунености като лесен достъп и външно осветление. Вратата най-после се изпречи пред нея и сама се отвори, когато я наближи. Силна светлина се разля в мрака, блокирана почти незабавно от огромна фигура на бодигард, явно потомък на Кинг Конг. Но не и чак толкова далечен. Бе почти седем фута висок и почти толкова широк в раменете. Той огледа Поли много внимателно, само за да се увери, че не носи оръжие, отстъпи неохотно и я пусне да влезе. Тя го подмина с вирнат нос, а ръцете си бе стиснала в юмруци, за да не треперят.

Много време мина, откакто за последен път бе идвала в Пещерата, доста време откакто изобщо бе в състояние да напусне дома си. Но сега, когато всички частици от нейната личност се бяха слели в едно, тя щеше да празнува, дори и това да я убие. По-голямата част от деня прекара пътувайки из града, опознаваше местата отново и се опитваше да придобие някакъв контрол над нервите си. Не, нерви бе погрешната дума. Тя беше уплашена. Стомахът ѝ бе свит, всяка частица от нея бе изтръпнала от страх. Бе ѝ отнело няколко часа, но накрая бе овладяла нервите си. Сега изпитваше само лек ужас при мисълта за първата си среща с мъж от години. Добре, че уреди да се срещне с Джеймс Харт в Пещерата. Беше имала няколко хубави моменти тук, когато бе млада и животът ѝ все още ѝ принадлежеше.

Тя спря рязко пред едно огледало на стената точно пред входната врата. Изглеждаше добре. Бе облечена в дълга черна рокля, с тежък грим и черен маникюр — в типично готически стил. Той бе много модерен последния път, когато бе идвала тук, което идваше да покаже само колко отдавна бе това. Бе все така слаба според модата и облечена в най-хубавите си дрехи изглеждаше няколко години по-млада от угрижената непозната, която бе свикнала да вижда в огледалото. Или поне така се надяваше. Искаше да изглежда възможно най-добре за Джеймс. Вирна брадичка отново, бутна входната врата и влезе решително в клуба.

Заля я силна, енергична музика, ведно с шум от много гласове и това я накара да спре. Въздухът бе натежал от смесени аромати — на благовония и много хора и тя отчаяно се огледа за нещо познато. За късмет барът бе съвсем близо. Проправи си път през тълпата, поръча си голямо питие и после положи усилие да се огледа наоколо. Тази вечер, както винаги, Пещерата изглеждаше като през шейсетте години. В две позлатени клетки, провесени от тавана, две танцьорки по бикини от пера се кълчеха енергично в такт с живата музика на оркестъра. Там долу щастливата тълпа, облечена в противоречиви модни тенденции, се друсаше ентусиазирано в такт с музиката. Сред масите далеч вляво, без да бързат се движеха сервитьорки с блузи с ниско изрязано деколте, кожени мини поли и високи до коляното ботуши. Усмихвайки се на всички, висок елегантен мъж се измъкна от навалицата с по едно момиче, увиснало на всяка ръка. Носеше яркочервеното военно сако на пенсионерите от Челси45 и чифт слънчеви очила с нелепо тясна рамка. Поли не можа да се сдържи и се усмихна. Съвсем като в Пени Лейн46. Типично за сержант Пепър47. Хрумна ѝ, че всичките тези млади хора, танцуващи пред нея от цялото си сърце, вероятно не биха разпознали песните, но не допусна мисълта да я натъжи. Питието ѝ най-после пристигна, макар че като чу цената, едва не го върна. Беше забравила колко скъп е алкохолът в бара. Усмихна се едва-едва. Май някои неща не се бяха променили по време на нейното отсъствие. Отпи примирено от питието си, докато се оглеждаше за Джеймс Харт.

Беше дошла навреме, но все още не го бе забелязала сред тълпата. Надяваше се да не е от хората, които нарочно закъсняват, за да може срещата им теоретично да е по-желана. Не бе сигурна, че смелостта ще ѝ стигне задълго, със или без питие. Сърцето ѝ едва не изхвърчаше от гърдите. Сузан Дюбоа трябваше да е някъде тук за морална подкрепа, но от нея също нямаше и следа наоколо. Поли се огледа, като здраво владееше емоциите си. Погледът ѝ се спря на група представители на бийт генерацията48. Седяха около една маса, всички облечени в тежки палта с качулки и с тъмни очила, въпреки мрака. Бяха се скупчили заедно, сякаш за утеха, опитваха се да изглеждат спокойни и размахваха книжки с разпечатана лично от тях поезия. Никой не им обръщаше никакво внимание и вероятно по тази причина изглеждаха толкова раздразнени. На съседната маса седеше групичка малко повехнали хипита с огромни, замечтани очи, дълги коси и флауър пауър49. Пещерата определено бе в стил шейсетте тази вечер, макар че можеше да се види и доста голямо разнообразие от други времена и моди.

И тогава Джеймс Харт внезапно застана пред нея, появявайки се в миг сред тълпата. Усмихна ѝ се ведро, тя на него — също, но изведнъж се почувства толкова изнервена, че буквално се разтрепери като лист. Ръкуваха се доста официално и Поли осъзна, че и той е изнервен колкото нея и това я накара да се почувства доста по-добре.

— Хубаво местенце избра — каза той като се наведе напред и повиши глас, за да го чуе сред врявата. — Почти си изпила питието си. Искаш ли още едно?

— Бренди от праскова и лимонада — отвърна Поли машинално.

Пресуши чашата и му я подаде и той се шмугна през тълпата до бара с лекота. Привлече вниманието на бармана и поръча питие за нея и за себе си. Поли бе впечатлена. Тя никога не успяваше толкова лесно да накара бармана да ѝ обърне внимание, освен ако барът не бе празен и тя е почти залепнала за него. Всъщност не желаеше второ питие толкова скоро, но не искаше да откаже на Джеймс и да изглежда задръстена. Разтърси ядосано глава. Доста дълго бе живяла сама, социалните ѝ умения бяха атрофирали от продължителна неупотреба. Вечерта щеше да е катастрофа, чувстваше го. Паниката я обзе мълниеносно и тя едва успя да остане на мястото си и да не избяга с писъци от клуба. Положи огромно усилие. Джеймс не би допуснал вечерта да се провали. Не знаеше защо, но имаше доверие в него.

Той плати питиетата набързо и погледна към нея. Тя гледаше към дансинга, очевидно потънала в собствените си мисли. Забеляза, че бе малко нервна, когато се срещнаха, но се бе поуспокоила вече. Със сигурност ѝ бе трудно след толкова дълго време в принудителна изолация. Трябва само да прояви изключително разбиране и според силите си да направи нещата колкото може по-лесни за нея. В крайна сметка, тя не може да е нервна колкото него самия. Никога не се бе чувствал добре на първа среща. Всъщност бе дошъл тук преди половин час, за да поразгледа. Както винаги, не се чувстваше удобно на непознато място, ако не пообиколеше наоколо. Имаше нужда да разбере какъв е барът и къде са тоалетните. Такива неща.

Радваше се, че вижда Поли отново. Тя изглеждаше страхотно. Облеклото ѝ бе малко крайно, но беше виждал и по-зле облечени. Със сигурност изглеждаше по-млада и по-спокойна сега, когато бе навън и далеч от влиянието на къщата. Харт си даваше сметка, че е облечен в същите дрехи, с които бе пътувал цяла седмица. Бе тръгнал да търси Шадоус Фол доста импулсивно. Не си бе направил труда да приготви куфар, просто нахвърля разни неща в една малка чанта. Колкото повече се замисляше за това, толкова по-малко импулсивно му се струваше заминаването, по-скоро отговор на някакви вътрешни инструкции, сякаш Шадоус Фол командваше живота му още тогава. По-рано това не го безпокоеше, но сега му се искаше да бе имал повече време да си вземе някои прилични дрехи. Искаше да изглежда възможно най-добре заради Поли. Тя заслужаваше най-доброто, което можеше да ѝ предложи. Даде си сметка, че от известно време стои с питиетата в ръка и побърза да отиде при нея и да ѝ даде брендито от праскови с лимонада. Трепна мислено. Не проумяваше как тя може да пие това нещо. Стояха заедно, усмихнати един на друг над чашите, и двамата неуверени какво да направят или да кажат.

Имаше много неща, които Харт искаше да обсъди с Поли. Разговорът му с Времето още тлееше вътре в него и не му даваше покой. Трябваше скоро да поговори с някого или щеше да експлодира. При все това, частица от него искаше да забрави всичко, да го зарови толкова надълбоко, че да не му се налага да си спомня, за да може да се концентрира върху това да прекара добре с Поли. Отчаяно желаеше да се почувства нормален и обикновен, макар че роднинството му с Времето означаваше, че не е и никога не е бил. За да се поразсее, той се огледа за свободна маса и тогава се стъписа, забелязвайки за пръв път оркестъра, който свиреше на живо. Обърна се към Поли, тя проследи погледа му, сви рамене и се усмихна.

— О, те често свирят тук — побърза да поясни тя. — Мястото няма да е същото без тях.

— Но аз мислех… искам да кажа, те всички са мъртви, нали така? Те загинаха в онази самолетна катастрофа…

— Да си мъртъв не е пречка в Шадоус Фол. Не сме предубедени. Хората някога са вярвали в тях и само това има значение.

На маса в един отдалечен ъгъл, скрита в сенките, седеше Сузан Дюбоа и следеше зорко, макар и дискретно, Поли и Харт, за да се увери, че всичко върви както трябва. Не бе сигурна какво ще стори, ако реши, че не е така, но бе обещала на Поли, че ще е там заради нея, а обещанието си е обещание. Сузан обикновено не спазваше своите, защото смяташе, че я правят предсказуема, но тъкмо това правеше последното ѝ обещание още по-важно. Тя откъсна поглед от Поли и Харт, за да се огледа набързо, и потръпна от погнуса. Не харесваше особено Пещерата и никога не я бе харесвала. Е, изпитваше носталгия, но не беше както по-рано. Сузан твърдо вярваше в необходимостта да са живее в настоящето, а от време на време да се надниква и в бъдещето чрез картите. Никога не поглеждай назад, имаше навик да казва, особено след някое и друго питие. Виждаш единствено грешките, които си допуснали ти тежат, независимо дали ти харесва. Беше облечена в обичайната смесица на модни стилове и евтини дрънкулки, подбрани по-скоро набързо, отколкото с вкус. Не обичаше да се докарва специално за някой случай; Приемете ме такава, каквато съм. Това, което виждате, това и получавате. Сузан бе пълна с такива сентенции, предимно за да прикрие факта, че много отдавна се бе отказала да се опитва да създава добри първи впечатления. Просто не ѝ бе присъщо.

Тя погледна нежно мъжа, седнал до нея. Едно от хубавите неща да излизаш с Шон Морисън бе, че с каквото и да си облечен, щеше да изглежда хубаво в сравнение с него. Той беше с обичайната си тениска, джинси и кожено яке и всички те изглеждаха сякаш някой друг е спал в тях и при това е имал изключително неспокойна нощ. Шон бе известен с това, че изобщо не му пукаше. Винаги твърдеше, че има по-важни неща, за които да мисли, от някаква си мода. Сузан бе уверена, че това е само начин да прикрие пълната липса на вкус, но тактично си траеше. В момента той гледаше как тя наблюдава Поли и Харт. Усещаше погледа му отзад на тила си. Обърна се да го погледне и той ѝ се усмихна, в еднаква степен развеселен и изнервен.

— Знаеш ли — каза ѝ спокойно, — като ми се обади и каза, че имаш нужда от компанията ми тази вечер, не си представях, че ще е точно това.

— Съжалявам — отвърна Сузан, — но ми се ще всичко да мине както трябва днес. Поли имаше достатъчно лош късмет в живота си, полага ѝ се малко щастие. Тя ще се позабавлява тази вечер, в противен случай някой ще пострада.

— И ти мислиш, че ще открие щастието с мистериозния и загадъчен Джеймс Харт? Не искам да те безпокоя, Сузи, но от онова, което подочух, той не е приказният принц. Носи се слух, че човекът е направо жив дявол.

Макар че, да ти кажа истината, не ми изглежда такъв. Очаквах да е някой по-висок.

— В лошо настроение си днес, Шон. Какво ти има?

— Нищо особено. Тъкмо разговарях с елфите, за да ги убедя да излязат от земята под хълма и да дойдат да ни помогнат да хванем нашия убиец. Само че мина доста време и все още не съм ни чул, ни видял някой от тях. Кроят нещо и определено имам чувството, че когато разбера за какво става въпрос, изобщо няма да ми хареса. Когато елфите се захванат да кроят планове, единственото разумно нещо е да си държиш главата наведена и да тичаш да се криеш. Имам силно предчувствие, граничещо с увереност, че ще се развихри ураган. И всички ще обвиняват мен за опустошенията.

Той млъкна, когато Сузан хвърли още един поглед крадешком към Поли и Харт.

— Слушай, какво точно смяташ да правиш, Сузи? Чакаш да каже нещо, което да разстрои Поли, да се хвърлиш отгоре му и да го пребиеш? Остави ги на мира. И двамата отдавна са пълнолетни и могат да се грижат за себе си.

— Напълно си прав — каза Сузан. — Говори ми, Шон. Поразсей ме.

— Добре. Какво се случи с последното ти гадже, тийнейджъра, чудо китариста? Не му ли разрешават да излиза толкова късно или имаше да пише домашни?

— Ще ти го върна — отвърна с усмивка Сузан. — Ще страдаш дълго и ужасно. Засега е освободен, цупи се сред приятелите си, защото не признавам изтерзания му гений. Поне на мен ми писна да го слушам да говори за това. Пънкарите могат да са доста забавни, но всъщност са доста своенравни. Ако ставаше въпрос за секс, нямам нищо против, но той не престава да говори за музиката си… Ако точно това ме интересуваше, щях да си купя музикален вибратор. Не се тревожа. Ще се върне. Винаги се връщат. Дори и ти, Шон.

— Да не намекваш, че съм лесен? — попита Морисън и вдигна едната си вежда надменно.

— Зарежи тия мисли.

— Видях Амброуз онзи ден — спомена небрежно той. — Гримираше окото си след ухапване от куче за среща с някакви японски бизнесмени. Добре се справя, откакто се премести в „Обмен и Охрана“.

— О, още имам слабост към Амброуз. Става въпрос за едно мочурище извън града. В близките дни двамата ще го посетим, заедно с нещо тежко, което да му вържа като го пусна в него. Не забравяй, Шон — аз го напуснах, не той мен. Не трябваше изобщо да се женим, но хората правят такива неща, когато са млади и глупави и не разбират разликата между любовта и секса.

Харт и Поли седяха доволни от компанията си на една маса, удобно разположена далеч от състава и танцуващите, наслаждаваха се на питиетата си и се опитваха да не мислят за нещата, които наистина ги тревожеха.

— Е — възкликна ентусиазирано Поли, — какво откри за произхода си?

— Повече отколкото исках. Сложно е… Как е баща ти сега, след като се върна в света на живите?

— Опитва се да навакса с всичко, което се е случило откакто… ни напусна. Шадоус Фол доста се е променил през изминалите години. Къде е твоят Френд?

— Оставих го вкъщи, залепен за любимите си сапунки. Нямах нужда от придружител тази вечер.

Те замълчаха за пореден път. Беше трудно да измислят какво да кажат, когато и двамата имаха толкова много неща, за които не желаеха да разговарят. Харт се усети как смръщва вежди и се опита да не го прави. Не искаше Поли да си помисли, че е отегчен или ѝ е ядосан. Трудно беше обаче да разговарят за дребни неща, когато повечето от онова, което ги свързваше, бе твърде тревожно за обсъждане. Дори не бе сигурен какво изпитва към нея. Онова, което преживяха заедно, бе създало някаква връзка между тях, но тя имаше повече общо с обстоятелствата, отколкото с личността им.

„Страхотно начало на връзка — възкресих баща ѝ и ѝ помогнах да си събере акъла.“

Не че той се чувстваше по-добре. Как би могла тя да изпитва нещо значимо към него, когато дори той самият не бе сигурен кой всъщност е? Харт реши, че размишлява твърде много и говори твърде малко. Поли щеше да си помисли, че е дал обет за мълчание. Най-добре е да престане да се тревожи в опити да я впечатли, просто да се отпусне и да остави нещата да се случват от само себе си. Тук беше в безопасност, само едно лице в огромната тълпа — нищо не се очакваше от него, никой не се боеше от него. Усмихна се на Поли, тя му се усмихна в отговор, усетила промяната в настроението му, отговори му с признателност.

Светлините изгаснаха, изведнъж шумът намаля, когато усилвателите изключиха. Инструментите замлъкнаха. И внезапна тишина изпълни клуба, когато разговорите секнаха. Тъкмо се чуха първите учудени въпроси и помещението се разтресе. Чуха се викове, тук-там писъци в непрогледния мрак, подът се разклати под краката им и после всичко утихна. Висок и уверен глас, вероятно управителят, започна да призовава към спокойствие и разумно поведение, но никой не слушаше. Харт се протегна в мрака и хвана ръката на Поли. Тя трепереше неудържимо и той я стисна, надявайки се да я успокои. Клубът се разтресе отново, този път още по-силно. Хората крещяха, докато падаха по пода, навсякъде се разнасяше звук от счупено стъкло. От всички страни се чуваха писъци, а паниката сред хората нарастваше. Някои крещяха и псуваха, докато си проправяха път в тъмното натам, накъдето смятаха, че са изходите.

И тогава се чу толкова силен грохот, че ушите ги заболяха и една от стените на Пещерата се взриви навътре. Тухли, камък и трески се разлетяха във въздуха като шрапнели и се врязаха сред обхванатата от паника тълпа с ужасна сила. Плисна кръв, хората падаха, мъже и жени пищяха в страх и агония. От силата на взрива Харт бе изхвърлен през масата и се удари в някого, преди да падне на пода. Надяваше се да не е Поли. Нещо удари лакътя му силно и ръката му изтръпна. Усещаше, че по лицето му се стича кръв, но не знаеше дали е негова. Извика Поли по име, но гласът му не се чу във всичкия този хаос. Размърда крака си под себе си и се изправи. Протегна ръка в мрака да намери Поли, тогава се разнесе втора експлозия, по-силна от първата, и таванът се срути. Писъците внезапно секнаха, удавени в грохота на срутващи се камъни, и после в клуба задълго настъпи тишина.

Аш и Рия лежаха прегърнати в неговото легло. То не бе достатъчно голямо за двама, но никой от тях не се оплакваше. Рия се протегна блажено, наслади се на начина, по който кожата ѝ докосваше тази на Аш, и зарови лице във врата му. В спалнята бе приятно прохладно и двамата лежаха голи под чаршафа. Той се пресегна над нея и взе цигара от пакета на нощното шкафче. Пъхна я в устата си и докосна с върха на показалеца си върха на цигарата. Тя засвети ярко при докосването и веднага запали.

— С тези неща ще си докараш смъртта — промърмори сънливо Рия.

— О, много забавно — отбеляза Аш.

Той лежеше по гръб, загледан в тавана, а от отворената му уста струеше дим.

— Е, как беше, да правиш любов с дух?

Рия повдигна глава, позамисли се над въпроса за миг и прокара бавно пръсти през космите на гърдите му.

— Смятам, че изнесе много одухотворено представление.

Аш простена.

— Забравил съм как ти се отразява сексът. Всички други огладняват или им се приисква цигара, ти започваш с лошите шеги.

— Трябва да са лоши, за да ни се отразят добре. Както и да е, ти си си виновен, че попита. Защо им трябва на мъжете винаги да питат как е било? Какво искаш — точки за техника и издръжливост?

Аш сви рамене и се наслади на допира на тялото ѝ.

— Чудех се просто дали изобщо ти се стори… различно сега, когато съм мъртъв. Трябва да има разлика. Не съм човекът, когото си познавала. Аз съм споменът за него, превърнат в плът и кръв по силата на някакво желание, но паметта ми не е съвършена. Например лежиш отпусната на лявата ми ръка от доста време, но тя не е изтръпнала. Опитвам се да съм всичко за теб, Рия, но не мога да съм онова, което бях. Съжалявам.

— Не, недей. Всичко е наред. Разбирам.

Тя зарови лице отново във врата му, докосваше с устни кожата му, докато говореше.

— Знам, че има разлика. Както се мятахме, чудно е, че леглото е още здраво, но пък ти изобщо не се изпоти и не се задъха. Малко си студен като те пипна и не се стопляш, колкото и силно да те прегръщам.

— Има ли значение? Обичах те с цялото си сърце докато бях жив и сега те обичам толкова. Това не се е променило. И няма да се промени.

Внезапно силно пиукане изпълни стаята и Рия изпъшка сърдито.

— Това е нещо, което никога не се променя, по дяволите. В офиса са забелязали, че не съм се свързвала повече от пет минути с тях и целият ми екип е обхванат от колективна паника. Ако имах достатъчно разум, щях да изхвърля това пиукащо устройство и да се закълна, че съм го изгубила. Може ли да използвам телефона ти? Винаги съществува вероятност да е нещо важно.

— Разбира се. Давай.

Рия седна в леглото, разтърка очи, а Аш се изправи до нея. Облегна се на таблата на леглото и гледаше щастливо, докато тя набираше някакъв номер по телефона. Хареса му, че е в стаята му и използва нещата му. Също както някога. Рия посегна и взе цигарата от ръката му докато слушаше сигнала, че телефонът звъни в другия край на линията. Успя да дръпне набързо два пъти, преди да вдигнат слушалката.

— Обажда се кмет Фрейзиър и ако се окаже, че това повикване не е сто и един процента наложително, ще ти сритам задника. Казвай.

После млъкна и се заслуша. Устройството престана да пиука. Аш се опитваше да прочете по лицето ѝ какво се случва, тъй като мълчанието ѝ продължи, но тя изглеждаше съвършено спокойна и сдържана. Беше професионалното ѝ изражение. Взе си цигарата обратно от нея, а тя изобщо не забеляза. Изсумтя и смотолеви нещо няколко пъти, погледът ѝ бе отнесен, а накрая попита със съвършено спокоен тон колко зле са нещата. Заслуша се, после кимна бавно, сякаш това беше отговорът, който бе очаквала.

— Добре, идвам веднага. Обадете се на всички членове на съвета и ги съберете, докато дойда. Продължавайте да се опитвате да се свържете с шериф Ериксон и изпратете някой в Галерията от кости да блъска по вратата на Времето. Не може просто да ни изостави така.

Тя постави слушалката с едва сдържана ярост и погледна Аш.

— Цари хаос. Шадоус Фол е атакуван от неизвестен, но изключително могъщ противник. Градът е нападнат отвсякъде. Който и да е нашият враг, изглежда разполага с цяла армия, дяволски опитна при това. Вече са завладели няколко ключови позиции и се опитват да прекъснат комуникациите. Обстрелват със снаряди някои части от града. Танкове, камиони и хеликоптери влизат от всички посоки, без да срещнат съпротива. Защитата ни е разбита. Никой не знае как.

Хората ми са паникьосани. Времето отказва да разговаря с тях. Затворил е Вратата към вечността и е изолирал града. Никой не може да излезе, макар че нашествениците нямат проблем да влязат. Нашият любезен шериф не си е в офиса и никой от хората му не знае къде е. Вероятно някъде се е запил. Трябва да се връщам, Ленард. Нашествениците помитат хората ни. Трябва да направя нещо да организирам нашите сили…

— Идвам с теб — каза Аш. — Не съм те намерил след толкова време, за да те изгубя пак. Освен това може да се нуждаеш от някой, който да ти пази гърба.

Рия кимна набързо и спусна краката си на пода. Двамата с Аш се облякоха трескаво, намъкваха дрехите с брутална сила. Рия свърши първа, изхвърча през вратата и се втурна надолу по стълбите. Марта Аш я чакаше долу. Рия спря пред нея, внезапно си даде сметка за раздърпания си вид и за това какво изпитва майката на Ленард, но Марта само се усмихна топло.

— Радвам се, че пак сте заедно, скъпа. Той се нуждае от теб.

— Да. И аз така мисля. Трябва да тръгваме. Изникна нещо важно, в града.

Поколеба се и продължи:

— Марта, смятам, че ще е по-добре двамата с Томас да стоите вкъщи известно време. Не отваряйте вратата на никого и стойте далеч от прозорците. Това е предпазна мярка.

Тя млъкна, когато Аш затрополи надолу по стълбите, като продължаваше да закопчава ризата си.

— Размърдай се, Ленард, или те оставям. Ще се видим пак, Марта. Довиждане.

Тя целуна Марта по бузата, после мина набързо по коридора и излезе през входната врата, а Аш бе точно зад нея. Качиха се в колата, Рия зад волана, а двигателят запали като никога от пръв път. Бързо превключи на скорост, колата потегли по алеята и се озова на улицата, преди още Аш да успее да закопчее колана си.

— Знам, че в моя случай не е необходимо — каза той спокойно, като наместваше колана, за да се увери, че е закопчан. — Но обичам да се преструвам. Помага ми да се чувствам по-реален. Впрочем хубава кола. Доста по-добра от онази трошка, която караше преди. Градският съвет накрая се съгласи да плати за служебна кола, а?

— Не — отвърна Рия като взе завоя рязко и намръщено следеше пътя отпред. — Просто ми омръзна да чакам, купих си кола и им изпратих сметката. Още спорят по въпроса в комисията.

Аш се усмихна, но не задълго.

— Кои мислиш, че са? Нашествениците?

— Мътните ме взели, ако знам. Предполага се, че са цяла армия, но може да е чисто въображение или преувеличение. Повечето от докладите, в които се съобщава за тях, звучат доста истерично. Няма значение обаче колко са — щитовете и защитните системи на града трябваше да ги задържат отвън. Някой е заспал до копчето и щом открия кой е той, ще му откъсна топките, когато всичко това свърши.

Аш внезапно се намръщи, отправил поглед навътре в себе си.

— Намали, Рия. Има нещо отпред, точно зад следващия ъгъл…

Тя светкавично натисна спирачките и те завиха, имайки достатъчно време да намалят, преди да стигнат до бариерата на пътя, до която бяха застанали шестима войници във военни униформи. Барикадата представляваше бетонни блокове, увити с бодлива тел — набързо приготвена, но добра за целта. Рия спря плавно, но не изключи двигателя. Войниците се приближиха и едва тогава тя си даде сметка, че са въоръжени с автоматични пистолети. Изглеждаха млади, яки и професионалисти. Във всеки случай, тя ги изгледа гневно.

— Кои, по дяволите, сте вие и какво си мислите, че правите като сте блокирали пътя? Можех да катастрофирам.

— Изключете двигателя и излезте от колата — каза един от войниците.

От начина, по който го каза, и това как останалите войници реагираха, той явно командваше групата.

— Аз съм сержант Крофорд от Свещения орден на Воините на Кръста, армията на Бога. Този град сега е под наша защита, обявено е военно положение.

— Под ваша защита? — възмути се Рия и не помръдна от колата. — От кого, по дяволите, ни защитавате?

— От Воините, от кого — обади се Аш.

— Излезте от колата — нареди категорично Крофорд. — Ако не го направите доброволно, ще накарам хората си да ви измъкнат от нея. Познайте кое предпочитаме.

Той отвори вратата откъм страната на Рия. Изобщо не приличаше на човек, който се шегува. Тя изсумтя, изключи двигателя и излезе от колата, сякаш такова е било намерението ѝ през цялото време. Аш излезе от другата страна. Краката му едва докоснаха земята, когато двама от войниците го сграбчиха, завъртяха го и го тръшнаха на капака на колата с ненужна сила. Един воин го притискаше долу, докато друг набързо го обискира с професионално усърдие. Рия погледна гневно към Крофорд.

— И мен ли смятате да претършувате?

— Не смятам, че ще е необходимо. Трябва обаче да проверя чантата ви.

Рия изсумтя и му я пъхна в ръцете. Той я отвори и изсипа съдържанието ѝ на капака на колата. Разрови нещата с пръст, вдигна свидетелството ѝ за шофиране. Разгледа го, докато тя прибираше нещата обратно в чантата си. Вдигна учудено вежди когато прочете името.

— Извадихме късмет, момчета. Това е кметът Рия Фрейзиър. Тя ръководи тази помийна яма, този град. Името ви е в червения ми списък, кмет Фрейзиър. Знаете ли какво означава това? Е, като начало да ви задържа, за да бъдете разпитана от висшестоящите. Също така означава, че можем да правим с вас каквото си искаме, стига да не ви повредим дотам, че да не можете да отговаряте на въпроси. Няма дори да ни смъмрят. Моите шефове наистина не ви харесват, ни най-малко. А сега, сигурен съм, че всякакви неприятни изненади очакват завоевателите в този град. Ще ни разкажете всичко за тях, за да предупредя хората си.

— Или? — попита Рия.

— Или ще наблюдавате как ще превърнем вашия приятел тук в боксова круша. Затова, ако не искате да го слушате как крещи, по-добре да сътрудничите, кмет Фрейзиър.

— Разполагаме с доста време — каза един от другите войници. — Напред сме с плана. Имаме достатъчно време да се позабавляваме и да поиграем. Смятам, че най-напред трябва да я направим по-сговорчива, нали така? Има вид на човек, който може да сътрудничи, с малко убеждаване.

— Не я докосвайте — каза Аш.

Войникът се извърна с изненадваща бързина и стовари юмрука си в корема на Аш. От силата на удара Аш се преви надве и лицето му срещна вдигнатото коляно на войника. Рия извика, Крофорд я сграбчи изотзад и прикова ръцете ѝ към тялото. Аш се облегна на капака на колата и разтърси глава. Войникът го сграбчи с две ръце за реверите на ризата и го тръшна на капака, удряше го отново и отново. Колата се тресеше от ударите, а на Рия ѝ прилоша да слуша как тялото му се удря в ламарината. Той не извика нито веднъж. Войникът спря да си поеме дъх, ухилен щастливо.

— Перфектен, както винаги, Камен — отбеляза сухо Крофорд.

— Жив е, нали? — попита Камен. — Засега поне. Защо не отведете мадам там, да ѝ намерите удобно местенце да полегне, а ние тук ще се позабавляваме малко с нашия нов приятел. О и, сержант, бъдете джентълмен. Не искаме да повредите стоката, докато дойде нашит ред.

— Разчитайте на мен — отвърна Крофорд. — Вижте дали може да убедите новия си приятел да вдигне малко шум. Може да ни помогне да убедим лейди кметицата да ни сътрудничи малко повече. Да е по… отзивчива.

Рия стовари с всичка сила крака си върху неговия, той охлаби хватката — по-скоро от изненада, отколкото от болка. Тя се изви и се освободи от Крофорд, хвърли се към Аш, но двама други войници я сграбчиха, преди да успее да направи и няколко крачки. Крофорд отиде и застана до нея. И двамата дишаха тежко, но той се хилеше. Сграбчи здраво блузата ѝ и я разкъса.

— Не я докосвай — извика Аш.

Войниците се обърнаха и погледнаха към него. Имаше нещо ново в тона му, нещо… обезпокоително. Камен отстъпи крачка назад, а Крофорд пусна блузата на Рия. Въпреки нанесения побой, нямаше и следа от кръв или синина по лицето му. В този миг, без да казва или прави нищо повече, Аш внезапно изглеждаше страховит. Той придоби вида на това, което всъщност бе — ходещ мъртвец, и показа на войниците какво означава това. Кръвта им се смрази и те заотстъпваха назад, сърцата им бяха обзети от ужас. Не си направиха труда да вдигнат оръжие. Знаеха, че нищо нямаше да се промени. Изражението на Аш вещаеше смърт, долавяше се и в тона му и нито един от тях не можеше да стори нищо.

Камен не издържа пръв и хукна към гората встрани от пътя, без нито веднъж да се обърне назад да види дали приятелите му са го последвали. Те бързо се изстреляха след него, мозъците им бяха изпразнени от всичко, бяха останали само страх и паника. Крофорд плачеше докато тичаше и не знаеше защо. Рия ги проследи как изчезват. Страхът не бе обхванал нея, но почувства достатъчно, за да проумее защо войниците бягаха панически. Разбра също и че никога повече няма да се чувства по предишния начин по отношение на Аш. Сега обаче той изглеждаше напълно нормален, страхът бе само спомен и тя избърза да отиде при него и да се увери, че е добре. Той ѝ махна да се качва в колата.

— Карай, Рия. Да се измъкваме оттук.

Тя кимна и седна зад волана. Аш се настани до нея, тя заобиколи барикадата и се спусна надолу по пътя още докато затваряше вратата. Караше бързо, но внимателно, имаше едно наум за други барикади, а кокалчетата на ръцете ѝ, там където стискаше волана, бяха побелели.

— Смятам, че се справи доста добре — каза накрая, като се опитваше да си върне професионалното спокойствие, но не успяваше.

— Лесно е да си смел, когато знаеш, че нищо не може да те нарани вече — обясни Аш. — Безпокоях се само за теб.

— Тревожа се за града — каза Рия. — Ако тези копелета са типичен пример за нашествениците… Трябва да отидем на някое сигурно място, да се прегрупираме и да вземем решения. Ако още е останало безопасно такова…

— Карай — настоя Аш. — Просто карай.

Воините на Кръста връхлетяха Шадоус Фол като глутница вълци, обезумели от миризмата на кръв. Хората тичаха с писъци пред тях, а Воините ги разстрелваха, докато бягаха. Заповедите за войниците бяха да тероризират жителите на града и да сведат нещата до невъзможност да окажат съпротива и доста време те вилняха, без да има кой да им се противопостави. Танкове напредваха неумолимо по опустелите улици, използваха всяка възможност да обстрелват сградите на властта и ги превръщаха в купчини камъни. След себе си нашествениците оставяха пожари и нямаше живи хора, за да ги потушат. Към небето се издигаше дим и скриваше слънцето. Воините сееха смърт и разруха в Шадоус Фол и се смееха и шегуваха, пееха във възхвала на Бог, докато напредваха неумолимо към центъра на града и своята крайна цел — Саркофага на Времето.

Трима членове на Градския съвет се бяха събрали в заседателната зала, когато Воините ги откриха. Командващият провери имената им по списък и нареди на един от съветниците да пристъпи напред. Той изпълни нареждането, като мигаше плахо, а офицерът спокойно заповяда на войниците си да го разстрелят. Другите двама съветници още бяха зяпнали от учудване, когато куршумите подхвърлиха човека във въздуха и го запратиха в стената отзад. Той се плъзна бавно на пода и остави огромна кървава следа по нея. Воините изтласкаха набързо двамата други съветници навън, а те не се съпротивляваха, очите им бяха широко отворени от ужас. Офицерът разпореди сградата да бъде подпалена, а хората му се смееха, докато размахваха факлите. Те вършеха Божието дело и се чувстваха прекрасно, така прекрасно.

Макар че завоевателите връхлетяха в покрайнините и се понесоха към по-сложните вътрешни райони на града, настъплението им се забави. Картите бяха неизползваеми. Един път внезапно се сменяше с друг, докато се носеха по него, или дори извиваше обратно, без те да забележат. Времето ненадейно се сменяше без предупреждение, от ден в нощ и отново в ден. Завоевателите имаха списък със стратегически сгради и райони, които да окупират, но нищо не бе там, където се предполагаше, че трябва да е, сякаш самият град се бе заел с това да ги обърка. Те спираха случайни хора или ги измъкваха от домовете им, заповядваха им да им кажат накъде е посоката, но макар жителите на града да бяха твърде изплашени, за да лъжат, нашествениците имаха малко полза от тях. Вътре в Шадоус Фол съществуваха светове един в друг, дори природните закони тук бяха изменчиви. Горещо лято се сменяше от мразовита зима, имаше места, където двигателите на танкове и бронетранспортьори отказваха да работят, макар да им нямаше нищо. Някоя група виждаше, че срещу тях идват въоръжени сили и откриваше огън, а после разбираха, че обстрелват собствените си войски в тил. Други се оказваха изгубени сред джунгли и степи или обезумяваха сред непознати местности.

Един взвод се откъсна от главните сили при настъплението и скоро безнадеждно се изгуби. Събраха се около един уличен знак с надежда да се ориентират по него, но установиха, че думите на табелата се сменяха, когато не гледаха към тях, а дори и когато гледаха даваха безполезна или противоречива информация. Воините се разпсуваха, знакът и той ги напсува. Надупчиха го с куршуми и той се сгромоляса на земята. На него бе изписано „О, аз умирам“. Войниците се скупчиха наоколо, тъпчеха го, ритаха го и крещяха. В своето безсилие засипаха околните сгради с куршуми и се смееха на писъците.

Всяко живо същество, различно от човешко, бе разстрелвано в мига, в който го зърнеха. Офицерите сред Воините ги бяха обявили за демони, дяволи, неестествени твари, чието съществуване бе подигравка с Бог. Войниците избиваха еднорози, грифони, анимационни герои и приятели от детството. Някои се опитаха да се предадат, но Воините нямаха милост към нечовеците. Представителите на Подземния свят на измислените герои се разбягаха, изпокриха се в потайни кътчета и дупки, разпръсваха се, докато бягаха, така че завоевателите да не могат да се надяват да открият всички. Някои от тях обаче не можеха да тичат достатъчно бързо, а други бяха проследявани и измъквани от техните скривалища, за да умрат от куршум в главата или размазани от приклада на някоя пушка. Трогателни мънички трупчета лежаха на окървавени купчини сред горящите сгради, а невинните им очи бяха изцъклени и невиждащи.

В крайна сметка Воините успяха да намерят централната гара и автогарата, завзеха ги, за да попречат на останалите жители да се измъкнат, както и да им се притекат на помощ отвън. Имаше явни доказателства, че някои хора са успели вече да избягат, но войниците гледаха недоумяващо странните имена и дестинации на таблото за заминаващи и не тръгнаха след тях. Местната телевизия и радио бяха следващите в списъка за на окупиране на обекти и Воините започнаха да излъчват инструкции в ефир. Всички трябваше да запазят спокойствие и да останат по домовете си. Опитите да избягат щяха да се тълкуват като признание за вина. Всички нечовешки форми на живот трябваше да бъдат предадени на окупационните сили, за да бъдат екзекутирани. Наказанието за укриване на такива твари е смърт. Наказанието за оказване на съпротива е смърт. Телевизионните екрани показваха изтърбушени сгради с избити прозорци, обхванати от огромни пожари. Навсякъде имаше трупове и те, заедно с умиращите, бяха игнорирани от Воините, които настъпваха уверено и безмилостно напредваха.

Имаше съпротива тук-там, но оскъдна и изолирана. Скоростта и изненадата бяха заварили града неподготвен, въпреки всички поличби. Воините напредваха неумолимо, независимо от всичко, което градът правеше, за да ги забави или спре, и се насочваха към най-важната цел на своето завоевание — контролът на Саркофага, а чрез него — достъп до Галериите от мраз и кости. До Времето и Вратата към вечността. Отне часове, а други казват дни, но накрая командващите сили навлязоха в парка и за първи път се сблъскаха с реална съпротива. Идваха отвсякъде — огромни пълчища от метални роботи блестяха и тичаха от всички посоки и се хвърлиха срещу Воините с безмълвна ярост. Разплиска се кръв под юмруците им, а изражението на изрисуваните им лица не трепна нито за миг, докато разкъсваха нашествениците, избиваха ги и ги осакатяваха, смазваха ги с ледена, пресметлива точност.

Воините отстъпиха, за да освободят поле за обстрел и откриха артилерийски огън. Куршумите по-често рикошираха, не успяваха да пробият метала, но дори и така, някои роботи паднаха, защото огънят порази уязвими връзки и отвори. Часовниковите фигури не обръщаха внимание на загубите, настъпваха напред, крачка по крачка, стъпка по стъпка. Воините бяха принудени да отстъпват назад от своята цел, докато отново се озоваха вън пред парка. Прегрупираха се доколкото можаха, военният им професионализъм засега бе разбит от загубите и неудържимостта на техния враг и докато се колебаеха, се появи гъста мъгла и изпълни парка. Роботите отстъпиха един по един и изчезнаха мълчаливо в мъглата. Напрегната тишина се възцари наоколо и Воините бавно свалиха оръжие. След малко щяха да укрепят своята позиция, щяха да се обадят за подкрепления и по-мощни оръжия, но за момента просто стояха там, взираха се в мъглата, усещаха как плахо се прокрадват първите страхове от поражение и ги карат да потръпват от ужас.

Някои райони на Шадоус Фол са по-стари от други. В един от най-старите вековен кръг от стърчащи каменни блокове посрещна зората, както правеше от незапомнени векове. Неподвижен и безмълвен той очакваше да бъде пробуден и използван. В този кръг стотина мъже и жени забравиха своите различия и се събраха да оформят още един кръг, вътре в каменния. Друиди стояха заедно с евреи, християни и мюсюлмани, а сред тях тук-там се срещаха и последователи на Уика50 и Златна зора51. В друго време щяха да водят разгорещени спорове, да нанасят удари с юмруци или ножове, но бяха създали един нов съюз заради нуждите на града. Един и същ вътрешен глас ги бе призовал при тези камъни, за да отбраняват Шадоус Фол срещу Воините. Защото в крайна сметка врагът на моя враг е мой приятел52. Или поне мой съюзник.

Те се събраха, хванаха се ръка за ръка, когато първите лъчи на зората се разпиляха над камъните и звуците на древна музика се надигнаха в тях, изливайки се навън в песен. Маговете запяха и в тях се разгоря сила, древната необуздана магия от зората на времето, когато човекът още не е открил разума и науката и е предпочитал да стои настрана от природните закони. Беше необятна, своенравна, причудлива магия, яростна, бушуваща, а маговете извличаха отдавна съхраняваната в камъните мощ и я подчиняваха на волята си. Почерпиха сила от всички предишни източници: от луната и приливите, от пасбищата и живота в стената от жив плет, от светлината, която гори във всичко живо по света. Дива магия нарастваше в кръга от магове, препускаше вътре в търсене откъде да излезе. Напрежението все повече растеше, крещеше за освобождение, но маговете го овладяваха. Докосваха и най-дребната частица от него и изпращаха мислите си да се реят над обсадения град, за да видят докъде бяха стигнали Воините. Те наблюдаваха и научиха, а сърцата им се вледениха като камък.

Воините на Кръста нахлуваха в Шадоус Фол от всички страни — върволици от танкове, камиони и мъже с маршова стъпка. Хеликоптери бръмчаха отгоре като ята разгневени насекоми и шпионираха пътя напред. Воините прииждаха с хиляди, връхлитаха с рев през пробивите в защитата, които вероятно са могли да бъдат направени само отвътре. Войниците на един ревнив Бог се сражаваха и неумолимо напредваха към сърцето на града и откъдето минеха — изпепеляваха и избиваха всичко живо. Жителите на града се разбягваха с писъци пред Армията, а след нея оставаше погром и се чуваха виковете на умиращите.

Маговете станаха свидетели на клането на създанията от подземния свят и разрухата на града и не можеха вече да сдържат яростта си. Дивата магия се втурна, придобила форма и очертание от тяхната ледена ярост, и се стовари върху напредващите Воини. От този миг войниците бяха поразени от магията. Машините им се повредиха, двигателите спряха, станаха катастрофи. Хората падаха и трошаха краката си. Бензинът се превръщаше във вода. Оръжията не можеха да стрелят или експлодираха в ръцете на войниците. Хеликоптерите падаха от небето като умиращи пчели. Нашествието спря из целия град.

И тогава Воините на Кръста разкриха своя скрит коз — таен контингент от свещеници магьосници, посветени на своята визия за Бог, фанатично предани на делото на Воините. Тяхната магия се спусна от тъмните краища на света и още по-мрачните кътчета в техните сърца, макар че не биха признали това. Краят оправдава средствата53, казват някои, ако изобщо заговорят за това. Всичко е оправдано, ако е сторено в името на Бога. Те призоваха своите тъмни магически сили и ги пуснаха срещу маговете. Само вековната сила в камъните ги предпазваше, а магията им бе разтурена в миг. Моторите ревяха отново, оръжията стреляха и нашествието продължи. Маговете се подготвиха за решителна схватка, подеха високо песен и изпратиха отново дива магия.

Този път тя с рев се понесе в естествения свят и природата се обърна срещу Воините. Разразиха се бури, сякаш от нищото, непрогледен порой от дъжд се изля от небето. Сняг и град, и лед смразиха войниците, от яркото слънце кръвта закипя във вените им. Трещяха гръмотевици, разтърсваха света, светкавици се стоварваха и поразяваха танкове, а хеликоптерите политаха от небето надолу като обхванати от пламъци птици. Ала отново свещениците магьосници нанесоха в отговор удар, прекъснаха властта на маговете над природните сили, времето се успокои и утихна. Свещениците бяха силни със своя фанатизъм и имаха на разположение вярата на цялата си армия. Маговете имаха само себе си и силата на камъните и знаеха, че това няма да е достатъчно. Особено сега, когато свещениците бяха открили къде се намират.

Един взвод войници се отцепи от главния поток на нашествениците и се отправи точно към кръга от камъни. Бяха може би на трийсет мили разстояние, а дори и по-малко. Нямаше време за мислене и планове, един отчаян опит и едно последно хвърляне на заровете. Маговете стиснаха здраво ръце и запяха високо нова песен. Те призоваваха бродещите в Долния свят, блуждаещите по пътя, който духовете на мъртвите поемаха, докато отиваха незабелязано от никой към Шадоус Фол и Вратата към вечността, към своята последна почивка. Повечето от тях не можеха или не искаха да ги чуят, но току-що убитите от Воините се отклониха от своето последно пътуване, за да защитят града си за последен път. Те се спуснаха в кръга от камъни, отдавайки единственото, което им бе останало — себе си. Нова сила забушува сред маговете и заобикаля по кръга им, а те неистово се опитваха да я обуздаят и контролират. Когато накрая успяха, имаха в най-добрия случай колеблива власт над нея, но за момента щеше да свърши работа. Придадоха ѝ форма и очертание чрез геомантия54, чрез магията на земята и всичко, което се движеше в нея. Те пееха, гласовете им прегракнаха от усилието, но молеха искрено и земята ги чу.

Взводът на Воините се приближаваше. Оставаше време само за едно последно заклинание. Можеха да атакуват главните сили на нашествениците или да предпазят себе си, но не и двете. Чест им прави, че не се поколебаха. Те запяха по-силно и призоваха нещо, което живееше дълбоко в земните недра — древно, ужасно и величаво по сила. Настъплението на Воините отново спря, когато те усетиха приближаването му. Земята се разтресе под краката им, сякаш подземна железница си пробиваше път през тунел, някъде дълбоко долу. Трусовете се усилиха, нещо се надигаше и приближаваше към тях — огромно и могъщо. Земята се разпука, зейнаха грамадни дупки и през тях се виждаха гигантските сегменти на Кром Круъч, огромният червей.

Маговете наблюдаваха неговото придвижване, а танкове, джипове и войници изчезват в бездънни пукнатини в земята. Видяха как Червеят изскочи на повърхността и разпиля като детски играчки танкове и транспортьори, натоварени с воини. Земята поглъщаше крещящите войници и се тресеше безкрайно от яростта на Червея. Воините откриха огън по огромните бели сегменти, когато се появяваха през пукнатините в пръстта, но оръжието не свърши кой знае каква работа. Беше твърде голям, огромен за техните миниатюрни оръжия. Под взвода зейна гигантска дупка и погълна хората и транспортните средства, после зейналата бездна се събра с трясък. Кром Круъч затвори огромната си паст, а Воините изчезнаха, сякаш изобщо не бяха съществували.

Червеят продължи да беснее, а подземният му път подкопаваше сградите навсякъде, откъдето минеше. Една къща се срути внезапно, сякаш всичките ѝ сили я бяха напуснали. По стените на сградите се появиха пукнатини, когато те се разместиха, после се срутиха бавно навътре, докато Червеят вилнееше. Невинни хора бяха смазани под останките, а във въздуха се носеха писъците на притиснатите и ранените. Маговете наблюдаваха ужасени и промениха своята песен, заповядаха на Кром Круъч да се върне обратно в земните дълбини, но той им се противеше с бавна, неумолима сила. За пръв път от векове насам бе свободен и нямаше по своя воля да бъде затворен пак.

На чародеите не им бе останала достатъчно сила, за да го принудят и те знаеха това. Също така знаеха, че приближаващият се взвод Воини вече е съвсем наблизо. Не можеха да обуздаят Червея и не можеха да се защитят, след като вече бяха открити, затова направиха единственото, което можеха. Позволиха на Воините да пробият кръга от камъни и не изградиха никаква защита, когато те ги разстреляха до един. Лежаха онемели на кървава купчина сред камъните, но в последните няколко мига, които им бяха останали, използваха магията, генерирана от тяхната собствена смърт, за да спрат Червея и да го изпратят обратно в земните недра. Някои оръжия са твърде могъщи. Земята спря да се тресе, сградите се успокоиха и хората започнаха да търсят оцелели сред развалините.

Воините се изпикаха върху труповете на маговете, взривиха останалите камъни с експлозиви и се отправиха към следващата цел.

Франк Морс, който бе идвал по-рано в града като наемен убиец, сега крачеше гол и невъоръжен сред хаоса и погрома и нищо не го докосна. От всички страни неговите събратя воини стреляха по бягащата сган и опожаряваха поразените им сгради, но въпреки че изоставените от Бога понякога намираха в отчаянието си сили да се сражават в отговор, Франк Морс не пострада изобщо. Той крачеше щастливо най-отпред в редиците на нашествениците, пееше химни в прослава на Бог, заклеймяваше неверниците и топла светлина изпълваше сърцето му, че се е оказал достоен Бог да го защити. Не че някога изобщо се бе съмнявал, естествено. Той бе чист и примерен, непоколебим в преследване на неверниците. Огледа се, наслаждавайки се на дима и пламъците на горящите сгради и писъците на жителите на града, и се разсмя гръмко. Бог бе в своя Рай и накрая всичко се бе подредило правилно в този свят — или поне скоро щеше да е така. Не след дълго Воините щяха да отнемат контрола над Вратата към вечността от недостойните и тогава щяха да заемат полагащото им се място на господари на този грешен свят. Словото Божие ще бъде безмилостно наложено и Бог да им е на помощ на виновните.

Някои от неговите събратя паднаха, докато жителите на града отговаряха на атаката и нападаха ожесточено войниците на Господ като притиснати в ъгъла плъхове. Някои не станаха отново и Морс каза молитва за спасение на техните души. Кратка молитва, защото очевидно се бяха оказали недостойни. Ако вярата им е била чиста и свята като неговата, те нямаше да паднат жертви на неверниците. После зави зад ъгъла и всичко утихна. Огледа се набързо, но останалите войници не се виждаха никъде. Улицата бе пуста, сградите — непокътнати, недокоснати от пожари и разрушения. Вероятно бе завил не където трябва. Избърза да се върне обратно, но и назад улицата бе опустяла. Някак си се бе отделил от своите събратя и беше гол и сам на вражеска територия. Морс изпита кратък пристъп на паника, но безмилостно го потисна. Не беше сам. Бог бе с него и Той щеше го защити. Вероятно това бе някакъв вид проверка…

Чу, че нещо се движи в другия край на улицата и бързо се огледа. Дребна, тъмна фигура се движеше бавно, но сигурно към него. Ръцете му трепнаха, потърсиха оръжие, каквото нямаше. Фигурата пристъпи от сенките на светло и сърцето на Морс подскочи. Познаваше това създание и то познаваше него. Четири фута високото плюшено мече със златиста като мед козина и тъмни всезнаещи очи спря на десетина фута от него. Бе облечено в обичайните си яркочервена туника и панталони и яркосин шал, носеше автоматична пушка. На гърдите му бяха преметнати патрондаши и стигаха почти до глезените му. Морс никога не бе чувал за Бруин Беър. Родителите му го бяха предпазвали от такъв тривиален и измислен материал като дете. Дори тогава в живота му нямаше място за магии и въображение. Но си спомняше Беър от гробището Ол Соулс. Помнеше, че стреля по него, но не можа да го улучи, и точно когато си помисли, че се е измъкнал по въжената стълба, спусната от хеликоптера, това неестествено животно бе сграбчило глезена му в мръсната си лапа и почти го бе смазало. Още имаше синини.

— Демоне — каза Морс, — не се боя от теб. Бог е с мен.

— И аз те помня — отвърна Бруин Беър. — Ти простреля приятеля ми. Би застрелял и мен, ако можеше. Сега аз имам пушка, а ти нямаш. Някакви предсмъртни думи, убиецо?

— Не можеш да ме нараниш. Бог ще те порази.

— Ти рани приятеля ми — повтори Беър и за пръв път тръпки на несигурност пробягаха по тялото на Морс.

В гласа на мечока имаше нещо, в очите му — също, нещо ледено и неумолимо. Морс се опита да се усмихне. Не можеше да гледа на това сериозно — плюшено мече с пушка, но оръжието изглеждаше съвсем истинско и много опасно и колкото повече се замисляше над това, същото осъзнаваше и Беър. Внезапно потрепери ужасено, когато го лъхна студен вятър и се опита да стои малко по-изправен, за да не реши малкият дявол, че трепери от страх. Мечокът вдигна оръжието, прицели се и в един безкраен миг двамата продължиха просто да стоят там, втренчени един в друг.

После мечокът свали пушката, погледна я и въздъхна тихичко. Коленичи и постави оръжието внимателно на земята, свали патрондашите с амунициите, постави и тях до него. Изправи се и погледна твърдо Морс.

— Не — каза той тихо, но решително. — Не съм убиец и няма да ти позволя да ме превърнеш в такъв. Това ще е предателство спрямо всичко, което съм защитавал в света на децата. Бих ти казал да вървиш по дяволите, но знам, че ти вече си там.

Бруин Беър се обърна и се отдалечи, а Морс просто го проследи с поглед. Мечокът зави зад ъгъла и се изпари, а парализата, която бе обхванала Морс, внезапно изчезна. Той се втурна напред, грабна патрондашите, преметна ги през рамо, сграбчи пушката и хукна по улицата след Беър. Малкото копеле всъщност се бе осмелило да го заплашва, бе предизвикало страх… Сви зад ъгъла със заредена пушка и се наложи да спре рязко, защото налетя право на своите събратя воини.

— А, ето те, Франк — каза майорът начело на подразделението. — За миг помислихме, че сме те изгубили. Едва ли е изненадващо в цялата тази бъркотия, но се опитвай да стоиш до нас. Добро момче. Нямам време да изпращам хора да те търсят. Намерил си си пушка, виждам. Ето това ми харесва да виждам у хората — инициатива. Смятам, че вече можем да позабравим за онази работа „гол и без оръжие“. Ти доказа себе си. Хайде, тръгвай с нас, преследваме някакъв демон по този път и с малко късмет той ще ни отведе до мястото, където са се скрили подобните нему.

Млъкна и погледна надолу по улицата. Морс проследи погледа му. Голямо анимационно куче, около пет фута високо, облечено в не прилягащ добре бял костюм с гети на краката, се тътреше отпред. Изглеждаше старо, с бели и сиви косми по муцуната, а дългите му уши бяха увиснали безжизнено. То погледна назад, стъписа се като видя Воините и хукна да бяга. Майорът се изсмя.

— След него, момчета! Не го изпускайте от поглед. Искам ушите му. Хайде, Франк. Движи се в крак. Нали не искаш да пропуснеш гонитбата?

Войниците се втурнаха по улицата след кучето, което изглеждаше, сякаш всеки миг ще се сгромоляса, но въпреки това някак си успяваше да е пред преследвачите. Воините се смееха и крещяха докато тичаха, от време на време стреляха във въздуха да се позабавляват като гледат как кучето се гърчи, подскача и вие жално. Морс не се смееше. Кучето изглеждаше съвсем безобидно, но той не се доверяваше на нищо в този изоставен от Бога град. Освен това ставаше въпрос за дълг, а не за забавление. Смехът бе фриволност и го разсейваше.

Кучето се втурна по една тясна уличка, а Воините хукнаха след него с крясъци и смях. Ала щом влезе в алеята, от него вече нямаше и следа. Войниците спряха рязко и се огледаха. Уличката бе без изход и нямаше никакви разклонения. Нямаше къде да изчезне кучето. Морс внезапно усети как ледена ръка го сграбчва за сърцето и се обърна към майора.

— Измъкнете ни оттук, веднага. Това е капан.

— Спокойно, Франк. Ще открием къде се крие. Не може просто така да изчезне в края на краищата. Вероятно има някоя тайна врата тук някъде и тя ще ни отведе до всички тях. Няма защо да се тревожиш. В крайна сметка става въпрос за някакво си куче.

— Не — обади се спокоен, тих глас в тъмното. — Не някакво си. Анимационно.

То излезе отново на светло, а Воините се разшаваха неспокойно. Кучето стоеше изправено, а погледът му бе леден и недвусмислен. Вече не изглеждаше старо и безобидно. Усмихна се широко, устата му се разтегли неестествено и разкри големи, яки зъби.

— Не съм реален — каза кучето. — И макар че живея в реалния свят, все още притежавам някои характеристики от анимационния, в който съм се родил. Например мога да ставам по-голям…

Кучето се изстреля на двайсет фута височина, наду се като балон, а Воините отстъпиха назад и насочиха оръжие.

— Или по-малък…

Сви се до размера на мишка и заприпка между краката им. Те крещяха, опитваха се да го стъпчат, но кучето им се изплъзваше леко. Прие нормалния си размер и се озова на мястото си, озъбено в гадна усмивка пред изнервените войници. Сега зъбите му бяха заострени, а от лапите му се подаваха зловещи нокти.

— И в случай, че това не е достатъчно, довел съм някои приятели с мен.

Сенките наоколо се размърдаха, виждаха се зъби, появиха се очи, на светло на алеята наизлязоха чудовища. Те се уголемяваха и смаляваха, променяха формата си с ужасяваща, плавна лекота. Имаха зъби и нокти и огромни, невероятни мускули. В анимационно филмче можеше да изглеждат забавни, но в реалния свят бяха ужасни и страховити, като всеки кошмар, който някое дете е имало някога. Един воин внезапно изпадна в паника. Опря пушка на рамо, откри огън и в миг всички останали започнаха да стрелят. На алеята замириса на пушек, ехтяха залпове. Накрая един след друг всички спряха и свалиха оръжието. Димът се разнесе, а анимационните герои все така си стояха там, ужасни и невероятни в своите ярки цветове от филмите. Бяха надупчени от куршуми, а раните заздравяваха за секунди пред очите на Воините. Чудовищните форми тичаха и се променяха с ужасяваща лекота и един войник се разциври. Чудовищата се смееха. Не изглеждаха изобщо забавни. — Кучето бе все така озъбено в усмивка.

— Не можете да ни нараните. Ние сме анимационни герои, а в анимацията всичко е възможно. Абсолютно всичко.

Надуха се като балони, изпълниха алеята и се нахвърлиха върху Воините със зъби и нокти. Наоколо се изпълни с викове, с ужасяващ смях и с приглушения звук на разкъсана плът. Анимационните герои разкъсваха войниците, играеха си с парчетата плът и не спираха да се смеят.

Франк Морс се обърна и хукна в мига, в който чудовищата се размърдаха, избяга от алеята и търчеше да спасява живота си, когато чу първите викове. Патрондашите с муниции го удряха болезнено по голите гърди докато тичаше, бе забравил за пушката в ръцете си. Забрави съвсем за своите приятели и събратя, за дълга и вярата си и бягаше с всички сили, задъхваше се и очакваше във всеки миг нещо ужасяващо да го сграбчи изотзад, но нищо не се случи. Стигна почти до края на улицата и тогава внезапно спря, когато една самотна фигура излезе на светло и се изправи срещу него.

В един миг Морс просто стоеше там, сърцето му блъскаше лудо в гърдите, дробовете му се напрягаха, после нервно вдигна пушката и я насочи към новодошлия, застанал само на няколко ярда от него. Ала не стреля. Разпозна фигурата. Седем фута висока, загърната в дълъг шлифер, с огромна, солидна козя глава, в едната си ръка държеше небрежно пистолет. Известно време двамата стояха и се гледаха един друг.

— Ти си мъртъв — обади се накрая Морс. — Аз те прострелях.

— Само ме рани — възрази Сий Гоут. — Не си толкова добър стрелец, колкото си мислиш. Но се радвам, че ме помниш. Аз те помня.

— Демон — отрони Морс. — Изчадие.

— Много добре, казва го някой, който току-що побягна и изостави приятелите си да умрат. Много добре казано от човек, който стоеше и гледаше как приятелите му избиват невинни и опожаряват домовете им. Но това няма значение сега. Сега сме само ти и аз. Имаш оръжие, аз също. За разлика от последния път. Може да ме застреляш, или пък аз теб. От такова разстояние нито един от двама ни няма да пропусне. Предполагам, че трябва да си зададеш въпроса — чувстваш ли се късметлия, боклук такъв.

Морс се обърна и хукна. Ще избяга, а после ще се върне и ще убие звяра. Ще избие всички. Усети как земята се разтресе под краката му, в мразовития въздух замириса на барут. Отвори уста да изкрещи, а Сий Гоут го простреля отзад в тила.

Воините на Кръста повлякоха намерените от тях седмина градски съветници из руините на онова, което някога бе техният град. Разрушени сгради горяха навсякъде, пламъци се издигаха в среднощното небе от почернелите им скелети. Камъни и счупени стъкла бяха осеяли опустялата улица, а мъртвите и умиращите лежаха навсякъде. Воините ги отминаха. Те празнуваха. Пиеха алкохол, плячкосан от изоставените магазини. Смееха се, пееха и сритваха съветниците, за да ги накарат да вървят по-бързо или просто за забавление. Седмината вървяха с наведени глави и не казваха нищо. Всички бяха покрити с кръв и синини от жестокия побой и вече знаеха, че е по-добре да не протестират и да не се оплакват. Трима от тях вече бяха мъртви, разстреляни хладнокръвно, за да убедят останалите, че е по-добре да правят, каквото им се казва.

Ръцете им бяха закопчани с белезници отзад на гърба и всички имаха примки на врата, на другия край воин държеше въжето и така ги караха да вървят. Влачеха се напред със сведени от умора глави и гледаха внимателно в земята пред себе си, за да не се препънат и паднат. Ако паднеха, Воините просто ги влачеха, докато успеят да се изправят на крака. На войниците това им се струваше страхотно забавно. Съветниците се бяха отказали от всяка мисъл за бягство или спасение. Не бе останал дори един жив човек да види техния позор. Онези жители на града, които бяха оцелели след постоянния обстрел и изстъпленията на жадните за кръв завоеватели, или лежаха безпомощни по земята, или бяха побягнали да спасяват живота си. Сякаш имаше още накъде да бягат в Шадоус Фол. Воините пееха пиянски песни и химни на възхвала и влачеха съветниците през пламтящите руини на Ада.

Накрая стигнаха до старата сграда от времето на крал Джордж, която бе официалното място за срещи на Градския съвет. Тя бе обстрелвана, както всички останали, но приземният етаж все още бе незасегнат. Войниците въведоха съветниците вътре, пришпорвайки ги с удари и ритници, и накрая ги заставиха да седнат на една маса в онова, което някога бе тяхната главна зала за срещи. Сега приличаше на съвсем друг свят. Съветниците не бяха изненадани, че Воините знаят толкова много за тях, войниците вече се бяха похвалили с шпионите, внедрени в града. Лейтенантът, който командваше групата, издърпа един стол, избърса праха и седна срещу тях. Беше млад, едва попреминал двайсетте, с оплешивяващо теме и неизменна усмивка на човек, без никакво чувство за хумор. Пушеше тънка черна пура и не си правеше труда да я вади от устата си, когато говореше. Съветниците слушаха внимателно всичко, което казваше. Ако пропуснеха нещо и се наложеше лейтенантът да повтаря, очакваше ги бой.

— Е, ето ни всички тук — каза той. — Не е ли уютно? Стойте изправени, всички. Не понасям изгърбени. Да се залавяме за работа. От петнайсетте членове на Градския съвет на Шадоус Фол трима са мъртви, петима липсват, предполага се, че са мъртви. Така че, що се отнася до градската управа в тази клоака, то това сте вие. А вие сте мои телом и духом. По план трябваше да приемем от вас капитулацията на града, но смятам, че по тази точка всичко е ясно. Няма истинска съпротива вече никъде, а ако все пак има, то тя е смазвана в момента, докато говорим. Което всъщност ни оставя само с една точка за обсъждане. Можете ли да отгатнете каква е тя, джентълмени?

— Времето — смотолеви един от съветниците.

— Отгатна от първия път. Самият старец. Надявахме се да стигнем до него през Саркофага в парка, но явно нашите хора срещат трудности там. Така че вие, джентълмени, ще се свържете с Времето и ще го убедите да ни предаде Галериите от мраз и кости. На основание, че ако не го стори, ще избием всички ви, един по един, а после ще започнем да екзекутираме групи от жители, подбрани на случаен принцип, докато накрая се съгласи.

— Не е толкова просто — възрази съветникът и лейтенантът го цапардоса небрежно през лицето с опакото на ръката си.

Ударът бе неочаквано силен и съветникът се олюля в стола си. От едната му ноздра потече кръв.

— Ще отговаряш, ако те питат — добави лейтенантът. — Ако ми е нужен съветът ти, колкото и невероятно да изглежда това, аз ще те попитам. Как се казваш, съветнико?

— Марли. Патрик Марли. Мога ли да говоря?

— Зависи. Ако не ми хареса това, което имаш да казваш, може да ти се ядосам. А ние не искаме това, нали?

— Не можем просто да вдигнем някой телефон и да разговаряме с Времето — заобяснява упорито Марли. — Всички имаме пръстен, който Времето ни даде. Произнасяме името му пред пръстена и ако той пожелае, ще разговаря с нас. Ако не иска, просто няма да го направи, което обикновено означава, че трябва да изпратим пратеници в Галериите да разберат защо.

— Добре — каза лейтенантът. — Обадете се. И заради вас самите — по-добре е да се обади.

Даде знак на един от войниците си, който извади връзка ключове и отключи белезниците на Марли. Той избърса кръвта от устата си, започна да разтрива китките си, но спря, когато войникът опря пистолет в главата му. Доближи солиден златен пръстен с герб до устата си и заговори ясно.

— Време, обажда се съветник Марли. Моля те, свържи се с нас. Казано ми бе, че моят живот, както и този на много хора, е заложен на карта, ако не се обадиш.

Последва неловка, дълга пауза, после внезапно по-скоро се усети, отколкото чу, глух удар, сякаш някой бе ударил безмълвен гонг. И Времето се появи сред тях. Застана до прозореца, с гръб към пожарите и разрушенията, но гневът, изписан на лицето му, даваше да се разбере, че е наясно с това, какво става. Приличаше на хибрид между жив човек и някой от собствените си метални роботи, на киборг, на човек машина. От мъртвешки бялата му плът стърчаха кабели и механизми, а половината от лицето му бе боядисана керамична маска. Марли не бе го виждал да изглежда по този начин никога преди, но държеше устата си затворена. Вероятно Времето показваше на Воините онова, което те съзнателно или подсъзнателно очакваха да видят.

— Не си правете труда да ме заплашвате с вашите оръжия — заяви твърдо Времето. — Аз не съм тук, това е образ, който съм създал във вашите умове. Спокойно, Марли. Идва помощ. Щях да дойда по-скоро, но бях доста зает. Не са ми останали много помощници, те са някъде другаде.

— Обади ти се, защото аз му наредих — каза лейтенантът. — Би направил всичко за мен. Ако си знае интереса. Имам да ти отправя едно предложение…

— Знам — отвърна Времето. — Слушах. Отговорът е „не“. Градът е по-важен, отколкото неговите жители и съветници. Във всеки случай няма да имате време да избиете още мнозина. Градът се събужда, неведоми за вас сили се надигат срещу жалката ви армия. Наистина ли смятахте, че може да завладеете Шадоус Фол със силата на оръжието? Глупаци. В света съществуват сили, на които не можете да се противопоставите, нито да им заповядвате. Скоро ще разберете това. Засега вашите магьосници свещеници са още силни и ми пречат да се намеся директно, но и това ще се промени. Чуйте ме, лейтенанте, още не е твърде късно да спрете това безумие. Съберете хората си и напуснете града. Няма да намерите това, което търсите, нито тук, нито в моите галерии.

— Добър опит — отбеляза лейтенантът. — Но щом не е тук, защо така отчаяно се опитвате да ни държите далеч? Екзекуциите ще започнат сега с Марли, а после по един съветник на всеки пет минути. След това ще довлечем и други тук и ще станем изобретателни. Чувствай се поканен да наблюдаваш.

— Мисля, че ще откриете, че има други, по-належащи въпроси, за които да се безпокоите — каза Времето. — Защо не погледнете през прозореца?

Той изчезна, в един миг бе тук, а после го нямаше, а Воините се спогледаха неуверено. Гласът на Времето отекна във въздуха, леден и спокоен, зловещ и всяващ смут.

— Развързал съм моята хрътка, лейтенанте, и скоро ще го чуете как жадно вие за вашата кръв.

Лейтенантът се изкикоти тихо и поклати глава с престорено възхищение.

— Перчиш се до самия край. Ще го накарам да коленичи и да моли за милост, след като го измъкнем от дупката му.

Той махна небрежно към един войник, който охраняваше Марли.

— Изведете го навън и го обесете на най-близкия уличен стълб.

После млъкна, обърна се бързо да погледне през прозореца, тъй като навън внезапно се чуха викове и изстрели, последвани от ужасени, агонизиращи писъци.

— Пазете съветниците! — изръмжа лейтенантът на хората си. — Ако създават проблеми, застреляйте ги.

Погледна отново през прозореца и ако не беше с гръб към своите, хората му щяха да видят как и последната капчица кръв изчезва от лицето му. Навън, на улицата, Воините умираха един след друг.

Те стреляха като обезумели, често улучваха някой от своите, но убиецът напредваше необезпокояван сред тях, избиваше всеки, когото докопаше. Ръцете му бяха като бръснач и ужасно силни. Погледна към прозореца с ухилената си подобна на ряпа глава и подигравателно отдаде чест на лейтенанта. Джак Феч бе дошъл в града.

Той остави кървава диря сред изплашените войници, разкъсваше със свръхестествената си сила хората буквално крайник по крайник. От всички страни към него летяха куршуми, забиваха се в него, облачета дим изригваха от дрипавите му дрехи, но тъй като не бе жив и никога не бе бил, Феч не пострада от нито един от тях. Нямаше кръв, която да пролее, нито кости за чупене, а пораженията по неживите компоненти на тялото му изчезваха за секунди, сякаш от въздуха взимаха нов материал. Ръцете му в ръкавици щракваха като менгеме, а тънката му фигура се движеше със смъртоносна грация и шеметна бързина и бе почти невъзможно да го проследиш.

От една странична улица изскочи танк и насочи дулото си към Джак. Той се обърна с лице към него, а оръдието гръмна. Джак Феч избегна с лекота снаряда, втурна се напред и сграбчи дясната гъсенична верига с две ръце. Отне му миг да повдигне танка и да го преобърне на една страна, повдигайки тонове стомана, сякаш бяха перце. Командирът на танка изпълзя от люка и размаха като обезумял автомата си. Джак сграбчи с две ръце главата му и я обърна на сто и осемдесет градуса. Звукът от счупения врат бе твърде тих сред общия грохот.

Някакъв войник метна граната към плашилото. Джак я улови и я хвърли обратно. Беше достатъчно близо, за да усети удара от взрива, но продължи да стои, без да помръдва, неуязвим за експлозията, която унищожи всичко наоколо. От тъмното се показа с рев хеликоптер, лаещите картечници издълбаха ями в улицата. Мина два пъти над плашилото, обсипа го с истински град от куршуми, а той продължи да стои там и издържа. Хеликоптерът зави, за да мине трети път над него. Джак изтръгна от земята стълба на една улична лампа и го метна като копие. То се заби в предното стъкло на хеликоптера и прикова пилота на мястото му като някоя буболечка от хербарий. Машината се завъртя, загубила контрол, и се разби в една горяща сграда. От експлозията горивото пламна и се разлетя надалеч. Като живи факли войниците бягаха и пищяха в нощта.

Джак Феч стоеше достатъчно далеч, за да не бъде засегнат, и това породи плаха надежда у един от Воините. Той се приближи до него с огнехвъргачка, а Джак тръгна да го посрещне с нетрепваща усмивка. Войникът откри огън веднага, щом приближи, и огънят заля плашилото. Джак бе обхванат от ярък, колеблив пламък, но не се подпали. Продължи да крачи напред, неудържим, непоколебим, непреодолима сила, а воинът захвърли огнехвъргачката и побягна пищейки. Джак Феч спря и се огледа. Войниците бяха избягали. Надолу по улицата бяха останали само неподвижни тела и горящите останки на разбития хеликоптер.

Плашилото се обърна и се отправи решително към сградата, в която се провеждаха заседанията на Градския съвет, а след него оставаха огнени следи. Бе обхванато от огнени езици, като жива мантия. Лейтенантът отвори прозореца и откри огън, но Джак не трепна от куршумите. Офицерът заповяда на войниците си да стрелят, двама от тях застанаха до него с автоматичните си пушки и също откриха огън. Джак Феч напредваше под градушката от куршуми като човек, който пори с гърди не особено висок прилив. Дори и сред пламъците Воините виждаха как главата-ряпа не престава да се усмихва.

Джак се качи по стълбите, отвори входната врата и тръгна по коридора към залата за заседания. Пред него наизлязоха Воини, които стреляха като обезумели и отстъпваха, докато той напредваше към тях — без да бърза. И тогава наоколо се възцари тишина, войниците един по един привършиха мунициите или пък оръжията им прегряха и за няколко кратки мига единственият звук в коридора бе тихото пращене на огнените езици, обхванали тялото на плашилото и отсеченото стържене на клоните крака по пода. Воините отстъпиха и влязоха в залата за заседания, а Джак Феч ги последва. Лейтенантът сграбчи Марли, дръпна го към себе си и опря дулото в главата му.

— Имам още патрони. Махай се оттук, демоне. Вън или ще го убия.

Джак кимна веднъж със своята ряпа и изчезна. В един миг бе там, застанал на вратата, обвит от лумнали пламъци, после там нямаше никого, а в стаята цареше тишина. Лейтенантът зяпна от учудване, застинал на място за миг, а Джак Феч се появи зад него. Офицерът имаше време само да усети внезапния порив на горещина и тогава плашилото го сграбчи в огнена прегръдка. Лейтенантът изпищя за помощ, а хората му хукнаха и се поваляха един друг в устрема си да избягат от стаята. Плашилото притисна офицера до себе си и гръбнакът и вратът му изпукаха глухо, прекършени. Джак охлаби хватката си, остави мъртвеца да падне и се зае спокойно да потушава пламъците по тялото си с ръце. Съветниците се спогледаха и бавно проумяха, че отново са свободни. Марли се наведе и вдигна оръжието на лейтенанта. Джак Феч го поздрави кратко и изчезна, а след него остана само миризмата на изгорели дрипи. Марли погледна останалите съветници.

— Не знаех, че е способен на това. А вие наясно ли бяхте?

Тайнственият отмъстител, Лестър Голд, се облегна на един уличен стълб и се опита да си поеме дъх. Чувстваше се стар. Не, по-зле от това — стар, уморен и безполезен. Отдръпна се от стълба и избърса уста с опакото на ръката си. Трябваше да продължи. Ако стои тук, може да го застрелят. Със заредено оръжие в ръка поведе хората си надолу по опустялата улица, оглеждайки се зорко да забележи някакво движение. Почти бяха стигнали пак до предградията. Засега бяха в безопасност. Копелетата можеха да са цяла армия, но Шадоус Фол бе достатъчно голям и не можеха да бъдат навсякъде едновременно. Бяха минали оттук обаче. Някои от къщите бяха разрушени от снаряди, а две — опожарени от огъня. Във въздуха още миришеше на пушек. Налице бе някаква хаотичност, почти нехайство в погрома, сякаш нашествениците го бяха причинили просто мимоходом, по пътя си към някое по-важно място. Но за момента улиците бяха пусти и всичко бе притихнало. Голд бе благодарен за това. Имаше нужда някъде да си почине и да си поеме дъх. Нещо повече, имаше нужда да усети, че все още има някое безопасно място в Шадоус Фол. Без това не можеше да продължи нататък.

Когато за пръв път чу новината за нашествието, бе тръгнал да се сражава в стария си костюм, без да знае всъщност какво да очаква, но въпреки това бе напълно уверен, че може да стори нещо, за да помогне за спасяването на града. Беше зърнал образа си във витрината на някакъв магазин и кимна въодушевено на отражението си. Изглеждаше елегантен и прекрасен в бляскавия си черен екип с ярки червени и сини нюанси, а наметалото му се развяваше и плющеше величествено като вървеше. Лицето му бе все така старческо, но се чувстваше млад, силен и уверен. Завари войниците да вилнеят из тесните улички в старата част на града, да стрелят по всичко живо, което мърдаше, и да опожаряват сгради безразборно. Чуваха се крясъци и писъци, лумваха гъсти черни облаци дим, докато завоевателите отблъскваха всякаква съпротива с почти неочаквана лекота. Те даже не забелязваха Тайнствения отмъстител. Той беше сам, а те — цяла армия и дори човек на действието като него не можеше да си позволи да се изправи срещу танковете и минохвъргачките.

Беше стрелял няколко пъти, но бе принуден да бяга, за да спасява живота си. Скоро се озова сред тълпа от бегълци, които търчаха насам-натам, подгонени като стадо от войниците. Накрая успя да се откъсне от обзетите от паника хора и се присъедини към група костюмирани приключенски герои и супергерои. Също като него и те бяха наизвадили костюми и униформи от старите дрешници и ги обличаха за пръв път от години, твърдо убедени, че градът се нуждае от тях. Също като него бяха тръгнали да пресрещнат нашествениците и установиха, че ярките им униформи ги превръщат в лесна мишена за войниците с модерните оръжия. И всички след това разказваха за герои, потънали в кръв и умиращи по улиците или обстрелвани от въздуха.

Хийтстроук55 попадна под кръстосан огън. Двамата близнаци Дабъл Дейнджър бяха погребани под развалините на една срутена сграда, докато се опитваха да спасяват наемателите. Светкавица падна в бой, докато се сражаваше с дузина войници наведнъж. Ритаха го до смърт. Някой взе окървавения му рефлектор за сувенир. А г-жа Съдба се опита да се хване за картечницата на един хеликоптер с голи ръце. Гръмнаха я с насочен въздушен снаряд, който я следваше — накъдето и да летеше.

Трябваше да се досетят. Истински могъщите герои никога не идваха в Шадоус Фол. Тях все още ги печатаха в комиксите в света навън. Хората все още вярваха в тях. Само тези втора ръка, по-незначителните герои, отиваха в Шадоус Фол. Все още бяха храбри, верни и величествени и отиваха без да се оплакват към своята смърт. Приличаха на множество яркоцветни майски бръмбари.

Не всички умряха. Някои имаха достатъчно разум да избягат. Оцелелите се намериха един друг и се събраха на малки групички за утеха и подкрепа. Супергероите се съюзиха със суперзлодеите, старите вражди бяха забравени. Много от предишните врагове се бяха помирили още с пристигането си в Шадоус Фол. За тях войната бе свършила и обикновено не им бе необходимо много време да открият, че имат повече общи неща един с друг, отколкото с „гражданите“.

Оцелелите герои се приспособиха и поведоха партизанска война против нашествениците, нападаха от сенките и изчезваха, преди да успеят да ги хванат. Постигаха известен успех, но само дотолкова, че да забавят неумолимото настъпление на войниците. Герои без никакви специални способности работеха на малки групи по фланговете на съпротивата, спасяваха невинните, където можеха, и ги водеха на безопасно място. Поне дотолкова безопасно, колкото можеше да е в един окупиран град.

Голд спря отново, огледа се и се ослуша внимателно. Някъде, немного далеч, гореше пожар, иначе нито се виждаха, нито се чуваха войници. Армията или беше отминала това място, защото не си струваше да бъде окупирано, или се бяха дотолкова разпръснали, че не можеха да охраняват всички улици. И в двата случая трябваше да има патрули и по-добре да накара хората си да се размърдат, докато не се е появил някой да ги хване на открито. Дишаше тежко и се опитваше да прогони умората от тялото си. Беше в отлична форма за мъж на своята възраст, но докато гледаше колко много жители измират, а той стои безпомощен, до голяма степен се обезвери. Сега се усещаше на толкова години, на колкото бе. Ала не можеше да допусне този факт да го спре. Не и още докато хората разчитаха на него.

Погледна към своите и видя, че те също го гледат с малкото останала им надежда. Двайсет и трима мъже и жени, единствените оцелели от няколко сгради, набелязани от войниците за унищожение. Бяха изгубили всичко, което някога са притежавали или им е било скъпо, и сега разчитаха на него и на тримата други герои като него да спасят положението в последния възможен момент и да ги заведат на сигурно място. Точно както това винаги ставаше в историите. Голд бе наясно, но не им казваше нищо, за да не ги обезвери. Щеше да е жестоко.

Погледна към другите герои и се усмихна леко. Не бяха другарите, които би избрал, но се налагаше, когато дяволът вилнее. Кървавочервен нокът някога беше злодей от Ориента — по времето, когато такива неща бяха модерни. Сега трябва да бе почти стогодишен и изглеждаше по-стар от Господ, но все още можеше да изстреля отровна стреличка и да се мери с най-добрите. Зверствата на войниците не го бяха засегнали, но повсеместният погром бе породил в него гняв, какъвто не бе изпитвал от десетки години. Бе облякъл официалните си доспехи, зарязал бе ресторанта си, въоръжен единствено със стария си фабричен пистолет за изстрелване на стрелички, и бе тръгнал сам да спре нашествениците.

После пък г-жа Разплата. Тя бе имала кратка кариера в края на седемдесетте години, когато на практика пробвали почти всичко, но не бе добила популярност. Тя бе всъщност травестит — мъж, който се преобличаше като жена и се бореше с престъпници. Малцина знаеха това, но на място като Шадоус Фол тайните не можеха да се пазят дълго. Тя бе добър и смел борец в ръкопашен бой, но не и срещу танкове и автоматично оръжие.

Единственият, който изглеждаше в стихията си, бе капитан Нам — патриот, супергерой, създаден, за да придаде по-позитивна страна на войната във Виетнам. Изобщо не стана популярен и бе пълен провал в продажбите. Справяше се добре с нашествието — за него бе като завръщане у дома. В момента се цупеше, защото Голд го бе ударил, задето каза, че обича миризмата на напалм вечер.

Голд се огледа нагоре и надолу по улицата. Време бе да се размърдат, докато още бе тихо. Не за пръв път се запита от кого точно се крие. Знаеше, че става въпрос за Воините, но не бе разбрал нещо повече след обяснението на отец Калахан. Нашествениците изглежда не се числяха към никоя раса или страна. Нямаха знамена, нито конкретна униформа. Просто войници с оръжие. Не бяха се опитали да обяснят кои са, нито пък какво искаха. Ей така нахлуха, окупираха града и застрелваха всеки, който се окажеше на пътя им. Понякога обесваха хората по уличните стълбове и ги оставяха да се люшкат там като предупреждение за останалите. Но които или каквото и да бяха, си бяха професионални войници и засега в Шадоус Фол не бяха успели да открият нещо, което би могло да ги спре.

На съседната улица някой изпищя. Голд бързо даде знак на хората си да се покрият, промъкна се тихо напред и надникна зад ъгъла. Двама войници бяха завардили тийнейджърка до един вход и се смееха, като я дърпаха за дрехите. Тя плачеше и ги умоляваше, а на тях това им се струваше страшно забавно. Голд за миг си помисли, че трябва да игнорира ситуацията и да отведе хората си другаде. Бе поел отговорността да ги брани, не можеше да се изявява като герой за пореден път. Ала не можеше да обърне гръб на зов за помощ. Той защитаваше невинните и наказваше виновните. Точно такъв беше. Бе Човекът на действието, Тайнственият отмъстител и това би следвало да означава нещо. Можеше да ги премахне, да спаси момичето.

Освен това копелетата бяха само двама. Можеше да се с прави с тях, да спаси момичето и да изчезне — преди някой да е забелязал, че е бил там. Зави зад ъгъла, придвижи се тихо по улицата и в миг се озова до войниците. Не можеше да използва оръжие — твърде много шум би вдигнал. Един от двамата чу нещо и понечи да се обърне. Голд го удари с всичка сила точно над ухото. Главата на войника се извъртя и той изгуби съзнание, преди да падне на земята. Няма нищо по-добро за успеха от бокса под ръкавиците. Другият войник посегна да използва пистолета си, а Голд го изби с ритник от ръцете му. Олюля се неволно и се опита да възвърне равновесието си, не беше гъвкав като някога. Войникът опита каратистки ритник и Голд инстинктивно го блокира. Хубаво бе да установи, че все още има някогашните рефлекси.

Сборичка се с войника и хладнокръвно се зае да го размаже. Ръцете му бяха здрави и уверени, имаше дълги години тренировки и опит, с които другият не можеше и да се надява да се мери. Не бе способен и да изпитва гнева на Голд — ледената му ярост. Във въздуха се разхвърча кръв и съвсем не бе тази на Лестър. Беше му приятно, че най-накрая бе пипнал в ръцете си един от безликите врагове, които бяха дошли да унищожат неговия град, и спря едва когато усети, че се наслаждава прекалено. Пусна изпадналия в безсъзнание войник да се стовари на паважа и се приближи да успокои хлипащото момиче. Тя се вкопчи в него като дете, успокоено при вида на костюма му. Децата имаха доверие в героите.

Чу войниците да идват още преди да ги види и блъсна момичето да му даде старт надолу по улицата към хората му. То не искаше да го остави и той трябваше да я отблъсне отново, по-силно. После и тя чу приближаващия се джип, обърна се и хукна. Голд остана на място. Не можеше да се надява да надбяга джипа, но трябваше да може да го задържи достатъчно, за да успее момичето да стигне до хората му и да се спаси. Щяха да я отведат на безопасно място. Извади пистолета от кобура на кръста си. Бе старомоден, не толкова мощен, като някои съвременни автоматични оръжия, но бяха заедно от много години и бе късно да го подменя. Беше точен и надежден, а това бе единственото, което искаше от едно оръжие.

Джипът се появи с рев иззад ъгъла, с висока скорост, практически на две колела. Един от войниците видя Голд, посочи към него и изкрещя нещо. Не прозвуча приятелски. Лестър се прицели внимателно, гръмна и мъжът изхвърча от задната седалка на джипа. Спирачките изскърцаха, машината спря, изви на една страна и блокира улицата. Голд се прицели отново и простреля шофьора на място. Другите двама войници се измъкнаха и залегнаха зад джипа, извадиха оръжието си. Голд се махна бързо от улицата и се скри в един вход. Не беше зле. Бяха само двама. Можеше да се погрижи за тях и да настигне хората си по-късно.

Тогава на улицата иззад ъгъла се появи с рев друг джип, а зад него тичаха още войници. Някой от двамата трябва да се бе обадил за подкрепление. Голд успя да преброи четиринайсет души, преди огнен залп да го принуди да се притисне към вратата. Шансовете му не бяха добри, но се бе случвало да е и по-зле. Набързо прерови джобовете си. Една граната, димка с отдавна изтекъл срок на годност и шепа патрони. Бе използвал всичките си други трикове и муниции, за да стигне дотук. Засипаха го с още куршуми, някои от тях рикошираха от доспехите му. Той изпсува цветисто. Куршумите не можеха да проникнат под бронята, но адски го болеше. На следващия ден щеше да е целият в синини.

Единият от джиповете се запромъква надолу по улицата, осигурявайки прикритие на войниците зад него. Голд излезе напред, за да простреля една от гумите. Не можеше да допусне да минат край него. Хората му се нуждаеха от време, за да се измъкнат. Навсякъде наоколо трещяха куршуми и хвърчеше мазилка. Във всеки миг можеше да стреля в ключалката, да се скрие в къщата, но за това имаше време по-късно, когато нещата станеха отчаяни. И сега не бяха добри, но владееше положението. Усмихна се тържествуващо. Доста странно, но се почувства по-млад и бдителен от доста време насам. Да се сражаваш сам при неравностойни шансове, за да защитиш невинни хора — в това бе същността на понятието „герой“.

Показа се откъм вратата, стреля набързо два пъти, шмугна се обратно и се смееше до захлас, докато слушаше как войниците крещят, псуват и търсят прикритие. Щеше да си поиграе още мъничко с тях, докато спечели достатъчно време за хората си, а после, по обичайния начин, в последната минута, щеше да се измъкне, предизвиквайки смъртта. Отново се чувстваше млад. Той бе Тайнственият отмъстител, Човекът на действието и щеше да покаже на тези хора какво значи това.

Изобщо не забеляза войника със снайпера на прозореца на втория етаж на къщата отсреща. Не видя как той доближи окото си до оптическия мерник, как се прицели внимателно и дръпна спусъка. Куршумът уцели Голд право в лявото око и разби главата му в затворената врата зад него. Лестър се сгромоляса безжизнен на земята, като остави огромно петно от кръв и мозък по вратата.

Войниците се изредиха да сритат тялото и после тръгнаха по улицата след онези, които се бяха измъкнали.

Двамата офицери Воини огледаха кабинета на доктор Мирин със същото презрение, което демонстрираха и към него. Да се занимаваш с предатели си беше мръсна работа, това личеше в погледа им — и то не такава, с която се бяха заели доброволно. Бяха дошли да се срещнат с доктор Мирин, защото така им бе наредено, но това не значеше, че им харесва. Докторът бе подчертано учтив, предложи на офицерите стол и бренди, но те отказаха и двете.

Полковникът изглеждаше в средата на петдесетте, със сбръчкано лице, тъмносива коса, постригана брутално късо. Силно навъсен, с тънки устни. Мирин познаваше този тип хора. Те имаха подчертано пристрастие към студените душове и здравословните упражнения. Бяха горди, че никога не губят самообладание и пиеха тайно литри мляко, за да облекчи болежките си. Бяха добре осведомени относно инфарктите.

Адютантът на полковника бе млад и безличен — ревностно се стараеше да изглежда добре в очите на своя началник. В началото на двайсетте си години, безупречно облечен, без чувство за хумор. И двамата гледаха Мирин, сякаш току-що го бяха хванали да граби пари от кутията за бедни в местната църква.

— Разполагаме с много малко време, докторе — заяви безцеремонно полковникът. — Да пристъпваме към целта на това посещение. Информацията, която ни дадохте относно отбранителните укрепления на града, се оказа полезна, но се нуждаем от още. Изправяме се срещу нарастваща и неочаквана опозиция, а градът… не е съвсем каквото очаквахме.

— Шадоус Фол рядко отговаря на очакванията — отвърна спокойно Мирин. — Той е специално място, твърде уникално. В този град може да намерите каквото ви е нужно. Не непременно онова, което искате, а нужното. Възмездие, изкупление, отдавна изгубени приятели или втори шанс. Играчка, загубена в детството, или разплата. Може да си отмъстите на онзи, който ви е сторил зло. Можете да намерите всичко тук, абсолютно всичко. Ала трябва да сте внимателен. Възможно е да не знаете какво ви е нужно, докато не си го получите.

— Има ли някакъв шанс в този проклет град да получиш конкретен отговор? — прекъсна го грубо полковникът. — Когато задам някой обикновен въпрос, очаквам и прост отговор, не безкрайни брътвежи, пълни с отвеян мистицизъм. Очаквах повече от вас, докторе. Предполагаше се, че сте човек на науката. Разкажете ми сега за отбранителните укрепления на града. На какво още можем да очакваме да се натъкнем, като навлизаме по-навътре в него? Колко е голям този град? Кой отговаря за отбраната и контранастъплението?

— Три прости въпроса, три прости отговора. Първо: очаквайте неочакваното. Второ: градът е толкова голям, колкото е нужно. И трето: тук няма командващ, освен може би понякога Времето. За повече ще трябва да си платите. Ще обсъдим ли моите условия?

— Знаете, че мога да ви принудя да сте сговорчив — обади се адютантът.

Мирин му се усмихна.

— Съмнявам се.

В гласа на доктора и в погледа му имаше нещо, което накара войника да се въздържи от отговор. Погледна към полковника за подкрепа и увереност, но той също не намираше думи. Мирин се облегна назад в стола си до огъня и погледна спокойно воините. Мислеха си, че ако останат прави, а той — седнал, ще имат психологическо превъзходство, но не се оказа така и всички бяха наясно с това. Сценката не напомняше за военни по време на разпит, а по-скоро за две провинили се момчета, привикани при директора. Мирин игнорира адютанта и впи поглед в полковника.

— Вече мина почти година, откакто се натъкнах на един от вашите шпиони тук, в Шадоус Фол. Загина в автомобилна катастрофа и не можаха да открият нищо, по което да го идентифицират. Затова го донесоха при мен, възкресих духа му и му зададох някои въпроси. Представете си изненадата ми от отговорите, които получих. Оказа се случаен инцидент и за двама ни. Дори и така изпитвах… трудности в разследването си и във вас открих шанс за така нужното допълнително финансиране и средство да се защитя от враговете, които си бях създал. Затова се свързах с вашите хора и сключих сделка. Трябваше да ви дам необходимата ви информация как да намерите Шадоус Фол и как да проникнете в него, а вие трябваше да ми осигурите онова, което ми е нужно. Изпълних моята част от сделката, очаквам и вие да сторите същото.

— Най-напред трябва да освободите духа на Воина, когото сте възкресили — каза полковникът.

— Него ли? Отдавна го няма. Нужна е много сила да задържите нечий дух в тази реалност. Пуснах го да си върви веднага, щом узнах всичко, което ми бе нужно.

— Тогава не виждам причина да оставаме повече тук.

Полковникът се усмихна язвително.

— Вече не се нуждаем от вас, докторе. Можем сами да се справим с трудностите с малко усилие и усърдие. А щом духът на нашия човек е в безопасност, вече нямате власт над нас. Бяха ви обещани пари, но ще се наложи да почакате. Ще получите вашите тридесет сребърника, когато спасим този град, не и преди това. Що се касае до настояването ви да получите протекции, в битката ни е нужен всеки, до последния човек. Не можем да си позволим да ви осигурим човек и известно време няма да го правим. Предлагам да си уредите нещо друго.

— Парите са без значение — отбеляза спокойно Мирин, — но с всеки изминал час враговете ми са все по-близо. Трябва да получа закрила сега или ще стане късно. Вие сте офицер, тези неща могат да се уредят. Може вие да задържите парите, които ми дължаха на мен. Не е необходимо някой да научава за това.

— Подкуп ли ни предлагате? — обади се адютантът.

Мирин не го погледна.

— Не на теб, момче. Ти нямаш нищо, от което да се нуждая. Но полковникът прилича на човек, който разбира реалността в този свят.

— Ако имах време — отвърна спокойно офицерът, — щях да накарам хората си да ви измъкнат от тази къща и да ви пребият с камшик, докато жалкият ви живот увисне на косъм. Може и да го направя веднага, щом градът е спасен. Аз съм войник на Бога и не се поддавам на съблазън.

— Всички твърдите, че служите на Бог — каза Мирин, — но не мисля, че знаете истинското му име. Не смятам, че сте наясно на кого всъщност се кланят вашите висшестоящи. Говорил съм с мъртвите, а те виждат много от нещата, които са отказани на живите. Служите на Повелителя на мухите56, полковник. По-добре помъдрявайте по-скоро, в противен случай ви очаква ужасен шок.

Адютантът вдигна ръка, сякаш да удари Мирин, но полковникът го възпря с жест.

— Богохулство. Трябваше да го очаквам от вас. Поздравления, докторе. Убедихте ме, че си струва да отделим от времето си да ви понаучим на дисциплина. Под мое командване има хора, които знаят всичко необходимо за болката. Ако поостанете малко в тяхната компания, ще ни разкажете всичко, което знаете за този град и неговите отбранителни укрепления.

В този миг млъкна и отстъпи крачка назад, същото стори и адютантът. Мирин държеше пушка, която само преди миг не бе в ръцете му. Докторът стана от стола си, а Воините продължиха да отстъпват, докато опряха гръб в стената отзад.

— Махайте се от дома ми — извика той. — Не мога да ви доверя сигурността си, така че нямам повече нужда от вас. Изчезвайте. Веднага.

— Ще се върнем — каза полковникът.

— Съмнявам се — отвърна Мирин.

Той ги ескортира докато излязат от кабинета, по коридора и през входната врата. Остана на вратата, като ги държеше на мушка и ги проследи докато се отдалечават сред избуялата растителност в градината му. Клоните се разклатиха, макар че не духаше вятър, а листата на бръшляна пулсираха като вени. Тъмнозелената маса се изпълни с живот, Воините спряха и се огледаха тревожно.

„Сега“ — промълви Мирин и градината се нахвърли жадно върху тях. Пълзящите растения се устремиха напред и хванаха в капан двамата мъже, бръшлянът се впи в плътта им с тихо скимтене. Растенията разкъсаха телата като хартия и разпиляха щедро плячката си из градината. Цветята задъвкаха плътта, а корените изсмукваха кръвта там, където капнеше.

Мирин кимна сдържано. Щом Воините отказваха да му помогнат, бе принуден да прибегне до собствените си методи за отбрана. Всеки, който паднеше жертва в неговата градина, щеше да възкръсне като дух, за да му служи, без значение кому е служил преди това. Когато мъртъвците дойдеха да го търсят, гой щеше да има цяла армия от свои възкръснали да го бранят. Тръгна без да бърза по пътеката, а шептящата растителност се отдръпваше да му направи път. Спря и коленичи, когато зърна нещо на земята. Беше портативен радиоприемник. Един от Воините трябва да го бе изпуснал. Хрумна му една мисъл и се усмихна. Доближи го до устата си и се свърза с командването.

— Обажда се доктор Мирин. Моля, изпратете още войници.

Дълго време цареше единствено тишина. И тогава в тъмното, под отломките останали от Пещерата, някой се размърда. Самият той не бе сигурен кой в действителност е, но усети, че го боли навсякъде. Нещо тежко бе паднало върху него и той се заизвива бавно, за да се измъкне. Май беше тяло, подозрително вдървено и отпуснато. Наоколо в тъмното се чуваха приглушени стонове и скърцане. Протегна предпазливо двете си ръце и напипа празно пространство. Присви крака и бавно се изправи в очакване всеки миг да удари главата си в нещо, после протегна ръце нагоре. Пръстите му докоснаха компактна маса отломки и стърчащи камъни. Стори му се достатъчно стабилно, дори здраво. Харт сви рамене. И да не беше, нямаше кой знае какъв избор.

Замръзна, когато бавно проумя кой всъщност е. Джеймс Харт, в клуб Пещерата, в Шадоус Фол. Поли… Наведе се и заопипва наоколо в тъмното, ръцете му напипаха тежестта, която бе усетил върху себе си. Беше тяло, бе меко, бе съвършено неподвижно. Докосна лицето, с пръстите си долови дихание. За пръв път от доста време Харт съжали, че бе отказал цигарите. Точно в този момент би убил човек за своята стара запалка. Сгърчи се на мястото си, парализиран от смазващото чувство за безпомощност и тогава някой простена и се възпротиви немощно с неясен, неуверен глас. Тялото се размърда под ръцете му и Харт внимателно му помогна да седне.

— Поли? Ти ли си? Добре ли си? Ранена ли си?

Усети се, че бръщолеви и млъкна, за да я остави да отговори.

— Не знам — отвърна тя. — Твърде тъмно е, за да кажа. Всичко изглежда да е на мястото си, но имам убийствено главоболие. Какво, по дяволите, стана?

— Мътните ме взели, ако знам. Май си спомням, че чух експлозия, само толкова.

Ръката му напипа нейната и той я стисна успокоително. Тя трепереше непрекъснато като сърцето на уловено птиче.

— Предполагам, че нямаш запалка? Или кибрит?

— Не. Дали сме, където ми се струва? Под развалините на някаква сграда?

— Боя се, че е така. Не се тревожи. Във въздушна възглавница сме, а покривът изглежда достатъчно стабилен. Някой скоро ще дойде и ще ни изрови. Опитай се да стоиш спокойно.

Той не спомена, че въздухът вероятно е ограничен и колкото по-малко мърдаха и го изразходваха, толкова по-добре. Не смяташе, че е готова да чуе това. Не бе сигурен, че и той е подготвен.

— Може да мислят, че всички са мъртви — обади се накрая Поли. — Може да са се отказали от нас и да са си заминали. Възможно е да сме затрупани от тонове камъни.

— Не може да са толкова много, иначе досега покривът щеше да се е срутил. Ще почакаме малко. Ако никой не дойде, ще трябва да си прокопаем път навън.

Постара се да говори спокойно и нехайно, макар че му идеше да заскимти от отчаяние в непрогледния мрак. Внезапно го връхлетя чувство на клаустрофобия и ледена пот изби по лицето му. Изправи се на крака олюлявайки се и изпробва покрива отново. Каменният блок се размърда леко, когато приложи сила, наоколо се чуха зловещо скърцане и стонове. Той мигновено дръпна ръка, но звуковете не спряха. Харт се усмихна напрегнато в тъмното. Риск губи, риск печели… Натисна по-силно, камъкът се отмести и се сгромоляса, в тъмнината просветна. Не бе много, но поне можеше да различава някакви очертания. Поли обърна лице към светлината и Харт положи огромно усилие да не изглежда разтревожен. Бе цялата нарязана и в синини и трепереше неудържимо. Тогава погледна по-нататък, когато нещо се размърда в мрака. Заедно с тях във въздушната възглавница имаше още двама души, лежаха един върху друг. Единият се опитваше да се изправи. Харт побърза да се приближи до тях и се наведе, а Поли ахна когато ги разпозна, щом очите ѝ привикнаха с оскъдната светлина.

— Това е Сузан… и Шон Морисън. Какво търсят тук? Не е възможно тяхната маса да е била близо до нашата…

— Никога не задавай въпроси на щастливата случайност — каза Харт. — Може да се обърне срещу теб. Виж дали можеш да им помогнеш да станат и да се размърдат, докато аз много внимателно се опитам да направя по-голяма дупка в тавана. Мисля, че не сме далеч от повърхността.

Той заработи бавно и предпазливо, разшири дупката сантиметър по сантиметър и изчакваше всеки път, когато отломките се разместваха в нова позиция. Нямаше ни най-малка представа какво ги задържа, но трябваше да рискува. Накрая реши, че дупката е достатъчно голяма и помогна на Поли и другите двама да се изкатерят от тъмнината на светло. Излезе последен и после всички побързаха да се махнат от развалините и да се озоват на по-безопасно място. Морисън не преставаше да тръска глава, за да я проясни, а Сузан придържаше внимателно вероятно счупената си ръка — иначе изглежда се бяха отървали доста леко. Поли още трепереше и Харт я прегърна през раменете. Накрая се огледаха — накъдето погледнеха, имаше развалини и тела в локви кръв. Тук-там горяха къщи, пламъците се издигаха високо в нощното небе.

— Колко време останахме долу? — попита предпазливо Харт. — Когато дойдох тук едва беше започнало да се здрачава. — Погледна часовника си. — Три часа? Не може да е истина. Невъзможно. Как може толкова много да се е случило за три часа?

— Мислиш ли, че и някой друг е успял да се измъкне от клуба? — попита Сузан, като правеше гримаси, докато се опитваше да намери по-удобно положение за пострадалата си ръка.

— Като гледам, май не — каза Морисън. — Цяло чудо е, че се измъкнахме живи. Истинско чудо. Какво, по дяволите, се е случило с града, докато бяхме погребани долу? Прилича на зона на военни действия… Сигурно труповете са десетки. Стотици…

Той измъкна носна кърпа от джоба си и затърка внимателно лицето си. От дълбока рана на челото му обилно бе кървяло и лявото му око бе затворено от засъхналата кръв. Поработи усърдно, за да отвори окото, сякаш убеден, че гледката ще се промени, стига да може да погледне с две очи.

— Нещо лошо трябва да се е случило тук. Наистина много лошо.

Те излязоха на опустялата улица и вървяха близо един до друг за взаимна подкрепа. Повечето улични лампи бяха изпотрошени, но имаше пълнолуние, както и светлина от горящите сгради. Във въздуха се носеше силна миризма на пушек. Навсякъде се виждаха трупове и парчета от тела. Повечето кръв бе засъхнала, но част от нея бе още влажна при докосване. Морисън провери веднъж, но само толкова.

— Превзели са града — каза Сузан. — Терористи, нещо подобно.

— Не — чу се рязък глас. — Не терористи. Воини на Бога. Не мърдайте от мястото си и вдигнете ръце над главата си.

Всички те се обърнаха предпазливо и вдигнаха ръце. Една самотна фигура във военна униформа бе насочила автоматична пушка към тях. Изглеждаше удивително млад, но лицето му бе решително и мрачно, а пушката не трепваше в ръцете му. Излъчваше професионална увереност, бе готов да използва оръжието в случай на нужда. Войникът изгледа студено Сузан, която бе вдигнала само едната си ръка.

— Казах да вдигнете ръце.

— Тя не може — обади се Поли. — Едната ѝ ръка е счупена.

— Няма значение, да я вдигне — настоя войникът.

Той се подсмихваше леко като гледаше как Сузан се мъчи да вдигне и другата си ръка още малко. От болката и усилието по лицето ѝ се стичаше пот. Харт се намръщи, но се постара да овладее гнева си. Ако се опита да се нахвърли върху войника, той просто ще го убие. Ще има и по-подходящи моменти, повече шансове. На войника накрая му омръзна собствената му игра и даде знак на Сузан да се откаже.

— Наредено ни е да вземаме пленници, когато ни се отдаде възможност — обясни той спокойно. — Никога не знаеш кога ще ти потрябват неколцина заложници, за да е послушно населението. За беда, останалите от взвода ми продължиха напред и ме оставиха сам. Сержантът не смяташе, че тази купчина камъни си струва повече от един човек за охрана. Но ето че се появихте вие. Четирима грешници, изпълзели от онова, което би трябвало да се превърне в техен гроб. Единствените оцелели от този декадентски клуб.

— Декадентски? — повтори Морисън. — Май не ходиш много по заведения.

— Млъквай — нареди спокойно войникът. — Вие четиримата сте непредвидено усложнение. Не обичам непредвидените обстоятелства. Не желая да ви охранявам, няма и на кого да ви предам да ви пази. Затова единственото разумно нещо е да ви застрелям всички. Нищо лично, нали разбирате.

Преди който и да е от групичката да понечи да каже нещо, войникът насочи пушката си към Харт и дръпна спусъка. Чу се тихо изщракване, но нищо не се случи. Войникът погледна надолу смутен, а Морисън пристъпи напред и го удари с юмрук в устата. Войникът се олюля назад, но не падна, нито изпусна пушката си. Морисън се прицели внимателно и го изрита с все сила в слабините. Лицето на войника силно пребледня и той падна на колене. Шон му отне пушката и го удари с приклада встрани по главата. Войникът падна напред и остана неподвижен. Морисън се ухили дивашки.

— Следващия път, като те ударя, падай, шибана главо.

— Мисля, че трябва бързо да се измъкваме оттук — каза Харт, — преди някои от приятелчетата на шибаната глава да дойдат да го потърсят.

Поеха бавно по опустялата улица, без да знаят в коя посока е най-добре да тръгнат. Улицата бе неестествено притихнала, като в някакъв лош сън. Чуваха се само пращенето на пламъците и техните собствени стъпки. Навсякъде, накъдето погледнеха, виждаха още разруха, още трупове. Мъже, жени и деца лежаха в неестествени пози, а безжизнените им очи бяха втренчени в горящите им домове. Харт се опита да каже на Поли, която все така трепереше неудържимо, нещо успокоително, но не намираше думи. Беше твърде мащабно, твърде потресаващо, за да бъде сведено до някоя проста, банална фраза. Бе гледал безброй войни и бунтове по телевизията, но нищо не бе го подготвило за реалността на разкъсаните трупове, миризмата на пушек и гъстия, черен дим на горящите сгради. Сякаш някой разгневен бог бе посегнал и разрушил улицата в пристъп на детинско раздразнение и я бе наказал заради това, че е твърде независима, съвсем безопасна и безгрижна. Сякаш безметежната ѝ ежедневна реалност по някакъв начин бе обидила някакъв отмъстителен свят.

Всички се огледаха сепнато, когато чуха грохота на приближаващи се военни машини. Харт ги поведе към тъмното убежище на най-близката уличка и оттам мълчаливо наблюдаваха конвоя от джипове, претъпкани с въоръжени войници, който премина с рев край тях. Никой не обърна внимание на погрома, през който минаваха, сякаш бяха видели достатъчно и вече не съществуваше нищо, което да ги трогне по какъвто и да е начин. Най-после и последният джип зави зад ъгъла и изчезна, а наоколо се възцари отново тишина.

— Трябва да се махаме от улицата — каза Морисън. — Ако сме на открито, войниците все някога ще ни забележат.

— Сузан не може да стигне далеч — каза Поли. — Нуждае се от лекар.

— Тук е добро място да се скрием — каза Харт, като посочи сградата до тях. — Май някой снаряд или нещо подобно е уцелил покрива, но не е пламнал пожар и приземният етаж изглежда сигурен. Сякаш няма никой вкъщи. Тук ще бъдете в безопасност, а аз ще отида да потърся помощ. В случай че още може да се намери такава в Шадоус Фол.

— Не можеш да тръгнеш — възрази Поли. — Не е безопасно.

— Аз съм специален — подчерта Харт. — А и някой трябва да отиде, най-малкото за да доведе лекар за Сузан. Няма да се бавя. Грижи се за жените, Шон. Настанете се удобно, но не се показвайте навън. Преди да сте се усетили още, ще съм се върнал с помощ.

Усмихна им се припряно и забърза надолу по улицата. Сенките го погълнаха и в миг вече го нямаше. Поли поклати глава смаяно.

— Не трябваше да го пускаме да тръгва. Ще го убият.

— Не непременно — възрази Морисън. — Проверих пушката на войника. Нищо ѝ няма. Пълен пълнител. Никаква причина да не гръмне, когато войникът се прицели в Харт. В края на краищата може наистина да е специален. Може и затова всички да сме оцелели след нападението над Пещерата — били сме близо до него.

— Това само идва да покаже колко съм уморена, щом виждам смисъл в това — обади се Сузан. — А сега, моля ви, може ли да се махнем от улицата, преди да повърна и да припадна? Надявам се — точно в тази последователност.

Отец Калахан седеше сам в кабинета си и се тревожеше. Нямаше за какво да се безпокои. Бяха му обещали, че всичко ще мине гладко. Въпреки това той седеше в кабинета си и му призляваше като слушаше как някаква жена пищи на улицата. Внезапно писъците секнаха и последвалата тишина бе още по-зловеща. Калахан погледна през прозореца и видя да се стели дим над горящите сгради. Стисна ръце в юмруци и не преставаше да си повтаря, че всичко е за по-добро. Знаеше предварително, че ако пусне Воините, това неизбежно ще доведе до конфликт, но краят оправдаваше средствата. Вратата към вечността трябваше да мине под контрола на християнска общност. Тя бе твърде важна, твърде могъща, за да бъде оставена в ръцете на езичник като Времето, отговорен единствено пред себе си. Ако вратата наистина осигуряваше достъп до самия Бог… Контрол над нея неминуемо означаваше контроли над града, но само временно. Мирът щеше да се възцари отново, щом Воините овладеят всякаква съпротива, после сградите могат да бъдат построени пак, а невинните — утешени. Окупацията бе необходимо зло, което щеше да доведе до големи добрини.

Всичко щеше да е за добро накрая. Бяха обещали.

Въпреки това му бе трудно да стои в кабинета си и да бездейства, докато хората страдаха. Още от самото начало на нашествието му се искаше да излезе навън да помогне, но Воините не биха го допуснали. Настояваха да стои далеч, даже поставиха охрана на вратата му да го предпазят — в случай че се разчуе за сътрудничеството му с Воините. Не му харесваше думата „сътрудничество“, но се бе съгласил. Имаше и такива, които нямаше да го разберат.

Известно време хората му се обаждаха, молеха за помощ, той им предложи утеха, доколкото можа, после телефонът спря да звъни и когато взе слушалката, в отговор чу само тишина. Не разбра дали това е част от общ проблем или, че Воините не желаят повече да говори с никого. Вече минаха часове, откакто телефонът замлъкна. Бяха го уверили, че нашествието ще приключи много бързо с минимум жертви, че елементът на изненада им дава всички необходими предимства, за да преодолеят защитните съоръжения на града. А като преодолеят защитата, нищо не би спряло Воините да преминат с грохот през града към Саркофага, а през него — и чак до Времето. Бе опитал да се свърже с тях по специалния телефон. Чу как звъни отсреща, но никой не вдигна. Сигурно бяха заети. Не биха го игнорирали просто така.

Някой почука силно на входната врата и той подскочи в стола си. Изчерви се виновно и за миг му се прииска да не отваря вратата, в случай че Воините бяха дошли да го накажат заради това, че е допуснал да се усъмни. Но отхвърли мисълта и се изправи на крака. Несъмнено бяха изпратили някого да му обясни какъв е проблемът и защо отнема толкова време. Колко далновидно. Не искаха той да се тревожи. Посъвзе се и без да бърза отиде да отвори входната врата. Охраната при вратата му кимна небрежно и му предаде голяма кутия за шапки. Калахан автоматично я пое и се изненада от тежестта ѝ.

— Върховният главнокомандващ ви изпраща подарък — каза войникът. Каза, че е за колекцията ви.

Калахан се опита да благодари на войника, но той просто се обърна и се зае със задълженията си. Примига зад неотзивчивия му гръб и после пристъпи отново в коридора и затвори вратата. Колекцията му ли? Бе споменал пред Ройс за интереса си към комикси и спомени от миналото, но главнокомандващият не изглеждаше особено заинтригуван. И защо да му праща такъв подарък сега? Да го поразсее да не се тревожи? Той попремята кутията в ръце и нещо тежко се размърда в нея. Капакът бе затворен с тиксо. Може би вътре имаше бележка? Във всеки случай щеше да бъде къде-къде по-разумно да отнесе това нещо в кабинета си и да го отвори, отколкото да стои в коридора и да се чуди какво е.

Отнесе тежката кутия в стаята, стовари я на бюрото си и отиде да вземе ножица. Както винаги, намери я на последното място, на което погледна. Сряза набързо тиксото, вдигна капака и замръзна, когато го лъхна миризмата. Беше тежка и неприятна, смътно позната, макар че не можеше да се сети от къде. Остави капака встрани до кутията, махна хартията отгоре и погледна вътре да види какво му е изпратил Ройс. Беше отсечената глава на Лестър Голд. Едното му око бе простреляно и липсваше, а тилът му представляваше кървава пихтия. Устата му зееше, по брадичката бе засъхнала кръв, а единственото му око гледаше Калахан обвиняващо.

„Нещо за вашата колекция…“

Калахан бе твърде шокиран, за да се почувства зле или ядосан, или поне изпълнен с разкаяние. Изпита само ярост, че са го предали. Бяха му обещали, че окупацията ще се проведе цивилизовано и сила ще да бъде използвана само в краен случай.

Бяха го излъгали.

Трябваше да се измъкне от къщата. Да отиде в града и да види какви ги вършат Воините. Щом го бяха излъгали за употребата на сила, за какво ли още го бяха измамили? Мили Боже, какво бе допуснал да се развилнее в Шадоус Фол? Прехапа силно устни и задиша дълбоко, за да се овладее. Трябваше да обмисли всичко. Очевидно Ройс не очакваше да е заплаха за плановете им, в противен случай нямаше да му изпрати главата. Възнамеряваше да го изплаши, да се подсигури, че няма да се меси. Ройс го смяташе за слаб. Трябваше да докаже, че главнокомандващият на Воините греши.

Да се измъкне от къщата нямаше да е кой знае колко трудно. На входа имаше охрана, вероятно някой пазеше отзад, но се съмняваше да има някой при вратата на вътрешния двор. В края на краищата, тя водеше към градината и нямаше изход — освен ниската вратичка, която предишният собственик бе направил за кучето си. Калахан не виждаше смисъл от нея и тя се скри под избуялата растителност. Сега не можеше да я забележиш, освен ако не знаеш, че е там. Мъничко тясна щеше да е, за да се промъкне, но щеше се справи. Трябваше. Постави капака на кутията, потупа го за миг, сякаш се извиняваше и после побърза да се измъкне от вратата към градината, преди да му е хрумнала някоя причина да не го прави.

Стана лесно. Никой не го видя и никой не се опита да го спре. Колата му беше на улицата, където я бе оставил. Отвори вратата и се качи, очакваше всеки миг някой да изкрещи или дори куршум отнякъде, но навсякъде бе тихо. Запали колата, измърмори една кратка молитва и потегли по улицата към града. Към ада.

По всички улици имаше сгради, които бяха обстрелвани със снаряди или подпалени с факли. Пожарите още горяха, а никой не излизаше да ги угаси. Мъже и жени бяха разстреляни и набучени по парапетите за назидание на останалите. Тук-там имаше и разпънати на кръст, приковани към каменните стени с железни колове, забити в ръцете. Някои бяха още живи. Навсякъде бяха изписани с боя надписи и лозунги.

„Покай се, грешнико. Виновните ще бъдат наказани. Това е денят на Божията разплата.“

Трупове лежаха в локви от собствената си кръв, проснати по улиците, останали да лежат там, където са паднали. Бяха се насъбрали мухи. Калахан трябваше да намали, за да мине покрай телата. Колкото повече приближаваше центъра на града, толкова повече горящи сгради виждаше, пламъците се издигаха от всички страни.

„Това е денят на Сатаната — помисли си Калахан. — И аз направих всичко това възможно.“

Спря в края на улицата да огледа пътя и видя група войници да се забавляват с Дерек и Клайв Мандервил, неговите момчета за всичко. Войниците бяха образували кръг и се редуваха да блъскат Клайв напред-назад в средата му и всеки път го удряха малко по-силно. По лицето му вече имаше кръв, а краката му поддаваха. Беше твърде зашеметен, за да се отбранява. Сержантът стоеше извън кръга, смееше се и държеше Дерек на мушка. Дерек отчаяно бръщолевеше нещо, несъмнено използваше всичките си умения да го убеди да сключат сделка. Сержантът нямаше вид на човек, който слуша.

Калахан отмести поглед. Не можеше да се намеси. Не можеше да рискува да го спрат и заловят. Той носеше отговорност за това, което ставаше в Шадоус Фол, от него зависеше да го прекрати. Смяташе, че знае начин. Имаше един човек, който можеше и да е в състояние да спре нашествието и да отблъсне врага. Един мъж с вярата и силата да го стори. Свети Августин.

Отец Калахан се изсмя високо, а смехът не прозвуча жизнерадостно. Двамата със Свети Августин щяха да покажат на Воините какво всъщност означава Божият гняв.

Елфите наизлязоха с грохот изпод земята под хълма, материализираха се в Шадоус Фол и се нахвърлиха върху Воините като вълци върху беззащитно стадо. В един миг се появиха хиляди, облечени в древните си доспехи, с всичките си страховити оръжия. Яздеха своите жребци в бляскави медни доспехи, връхлитаха от небето с машини, изтъкани от фина сребърна паяжина. Коболди яхаха мощни мотори, чието гориво бе човешка кръв, появиха се и Спригани в такъв нечовешки вид, че трудно се разпознаваха като някаква форма на живот. Воините спряха по пътя си, разгневени и сащисани при вида на новия враг. Офицерите побързаха да ги назоват демони и дяволи, сатанински изчадия от самия Ад и се опитаха да ги отблъснат с вдигнати разпятия, но елфите само се разсмяха. Бяха по-древни от всички човешки религии. Те се врязваха в скупчените войници с шеметна скорост, от която сърцето спираше и трупове се разлетяваха на всички страни сред водопади от кръв. Блясваха саби, отекваха изстрели, светлинни оръжия припламваха във вечерния мрак.

Битката се вихреше навсякъде из града, елфите се разпръсваха и връхлитаха върху самотните Воини. Един елф се хвърли срещу брониран танк, който се появи с грохот от една странична уличка. Дългите му извити нокти разкъсаха стоманената броня с лекота и тя разцъфна като консервна кутия, разкрила своите лакомства. Войниците пищяха, а елфът препускаше като на родео, вкопчен встрани на танка, докато той се люлееше и с грохот се опитваше да го хвърли на земята. Задъха се от смях, провря се през отвора и скочи върху ужасените войници. Те бяха в капан във вътрешността на танка, без да имат никакво място да се бият или възможност избягат. Елфът откъсна главите им и започна да пие кръвта, бликаща от вратовете им. Пронизителни викове отекваха кратко в танка, а елфът разкъсваше, дереше и беше доволен. Остави шофьора за накрая, изтръгна сърцето му и го изяде, докато още туптеше. После излезе от танка, запя една стара песничка на забравен език и тръгна да търси нова жертва, за да утоли надигащия се глад.

Навън, на улиците и по площадите, Воините посрещаха елфите с унищожителен кръстосан огън и град от куршуми. Забавяха ги, но не успяваха да ги спрат. Трудно можеше да се убие елф, а студеното желязо бе просто мит, измислен от човека за негово собствено успокоение. Понякога групичка войници успяваха да заклещят някой елф насаме и го обсипваха с куршуми отвсякъде, гледаха го как се гърчи и крещи. Неминуемо обаче спираха или им свършваха мунициите и тогава наблюдаваха ужасени как раните му зарастват и той се нахвърля отгоре им с предишното настървение. Снаряди и гранати разкъсваха елфите на парчета и ги разпиляваха по улиците, но за кратко време частите им бавно пропълзяваха и се събираха отново в едно тяло. Те не можеха да променят формата си и пак да си служат добре с оръжието, по този начин ставаха по-уязвими, но онова, което оръжията им бяха способни да причинят, далеч надхвърляше този недостатък. Те прихващаха снарядите и експлозивите с електронни лъчи и мощни лазери и сееха смърт и разруха.

Горе в небето дракони се сражаваха срещу картечниците на хеликоптерите. Летящите машини имаха метална броня и сееха опустошителен картечен огън, но драконите бяха по-бързи и по-маневрени и бълваха огън. Те връхлитаха върху хеликоптерите под невъзможни ъгли и обхванатите от пламъци машини падаха от небето като смачкани носни кърпички. Останките се стоварваха долу върху войници и елфи, но само елфите ставаха и тръгваха отново.

Треперете, знайни и незнайни светове. Елфите отново са тръгнали на война.

Оберон, с бляскава осанка, яздеше своя жребец в сърцето на самия хаос и мяташе Светлинното копие отново и отново. То не можеше да бъде спряно, нито можеше да му избягаш и намираше целта си сред хиляди души, независимо къде се е скрила. Минаваше през сгради, пробиваше стомана, за да намери жертвата си, и после се връщаше обратно в ръката на Оберон, като хрътка при своя господар. Офицерите биваха поразявани един след друг, понякога оставаха набучени на бляскавото острие на копието. Оберон събираше главите им и ги окачваше на седлото на коня си.

Титания крачеше гордо във вихъра на битката, загърната в доспехи от тръни, и държеше в ръка вековния меч Чудовищния трион. Той сечеше плът, кости и метал, нищо не можеше да му устои. Тя размахваше огромното метално острие, сякаш бе леко като перце, а мечът изсече огромна пътека в бойното поле.

А Пък, повехналият Пък, господарят на Арсенала, куцукаше насред бойното поле, раздаваше заповеди, планираше стратегии и се кикотеше като гледаше как хората измират. Носеше Диадемата на хаоса57 и лошият късмет идеше с него, поразявайки всичко, покрай което минеше.

Някои оръжия трещяха сред стълпотворението от тела, без някой да натиска спусъка по свой начин и със собствена ярост, подчинени на волята за унищожение на елфите. Ревящият прибой се поклащаше насам-натам, смазваше войниците и не можеше да бъде спрян. Разбивачът на мечти бе невъзможно да бъде погледнат — той унищожаваше надежда и вяра навсякъде, където попаднеше изпепеляващият му поглед. Воините изгубиха всичко, в което вярваха, и избягаха разридани от бойното поле. Крадецът на разум изтръгваше разсъдъка на войниците; откъдето минеше, след него се чуваха само кикот и неистови крясъци. Където паднеха телата на Воините, те биваха сграбчвани и отнасяни в Казана на смъртта, откъдето се появяваха с хлътнали очи, немъртви, за да продължат да се сражават на страната на елфите. Войниците крещяха, когато падаха от огъня на своите приятели, и в празните им погледи четяха своята неизбежна съдба.

Имаше хиляди Воини и хиляди елфи, войниците умираха лесно, но не и елфите. В битката първо едната страна имаше надмощие, после другата. Воините призоваха своите свещеници магьосници, за да отблъснат магията и заклинанията на елфите. Изтръгваха обсебващите духове от ходещите мъртви и те падаха безжизнени отново, хвърляха магическите оръжия на елфите в смут и те атакуваха и приятели, и врагове. Гранати и минохвъргачки разпръскваха редиците на елфите и им пречеха да напредват.

И двете страни не се интересуваха от погрома над града, нито от жертвите сред гражданите, попаднали в яростния конфликт. Някакво създание от виещи ветрове се развилия по улиците — толкова ледено, че смрази всичко, до което се докосна или погледна. Воините отвърнаха, като взривиха сградите и те се срутиха върху елфите, погребвайки ги живи. И двете страни продължиха битката, ослепели за всичко друго, освен удоволствието от нея. Накрая, по негласно споразумение, се отказаха и отстъпиха, оттеглиха се на собствена територия, за да се погрижат за раните си и да планират отново.

Над руините в Шадоус Фол постепенно се възцари тишина, навсякъде се издигаха дим и пламъци.