Шадоус Фол

3. Галерии от мраз и кости

Бе късно следобед, по здрач, когато Джеймс Харт и Ленард Аш се върнаха в парка, а повечето дневни посетители вече си бяха тръгнали, запътени към уюта на своя дом и сигурността зад залостените врати и прозорци. Досега всички убийства бяха станали през нощта и малцина вече оставаха спокойни, щом слънцето залезеше. Уличните лампи вече грееха ярко на всеки ъгъл, макар че сенките едва бяха започнали да се удължават. Във въздуха се усещаше напрежение от настойчивото озъртане на множеството, забързано по опустяващите улици. Дори и тези, които предпочитаха тъмнината и разцъфваха на лунна светлина, вървяха предпазливо по тесните улички и търсеха компанията на себеподобните си при възможност. Но винаги има и такива, чиито удоволствия и бизнес са възможни след като се стъмни, в потайността на мрака. Те вървяха сами, бързаха важно, предпазливо отместваха поглед и игнорираха Аш и Харт, когато минаваха покрай тях. Аш ги наблюдаваше съсредоточено, но никой не се приближаваше дори когато им кимаше учтиво.

Оказа се, че паркът е опустял, изключение правеха само шест деца, които играеха на някаква сложна игра с две фризбита. Те не забелязваха присъствието на Аш и Харт, играта им ги увлече встрани от Саркофага, когато двамата мъже приближиха. Бе се появила лека мъгла, приятно прохладна по кожата, но във въздуха се долавяше напрежението от приближаващата гръмотевична буря. Температурата падна рязко, когато приближиха Саркофага и Харт изненадан забеляза собствения си дъх. Побиха го внезапни ледени тръпки и той пъхна ръце в джобовете на якето си. Погледна назад към децата по тениски, които играеха под последните слънчеви лъчи, но те бяха изчезнали заедно с парка, погълнати от сгъстяващата се мъгла.

Погледна неохотно пак към Саркофага — огромен каменен блок, непоклатим и вечен на своята висока платформа. По него годините и времето не бяха оставили следи, усещаше се вечността, сякаш с такова намерение е бил създаден. Изглеждаше по-голям, отколкото си го спомняше Харт, а отблизо и още по-солиден от преди. По… реален… Харт бе застанал до Аш пред камъка и потръпваше не само от нарастващия студ. Напрежението в тази нощ бе станало по-осезаемо, по-фокусирано и той пристъпваше неспокойно от крак на крак, а Аш просто стоеше, гледаше Саркофага, очевидно потънал в дълбок размисъл. Сякаш… Сякаш очакваше нещо. Харт рязко се извърна, когато с крайчеца на дясното си око зърна нещо да се движи в мъглата, и замръзна на мястото си, когато две тъмни фигури се показаха от сенките, приближиха се и застанаха пред него. Позна лицата им. Разпозна облеклото и поведението им. Пред него стояха още един Джеймс Харт и още един Ленард Аш, усмихнати нехайно и спокойно. До него Ленард кимна приветливо на двамата двойници и неговият му отвърна приятелски.

— Известно е, че Времето се държи странно край Саркофага — обясни Аш спокойно. — Не е за чудене, като се имат предвид многото функции и отговорности, които са му се струпали, както и фактът, че мнозина сред нас подозират, че има странно чувство за хумор. Едно от най-честите проявления е да се удвои, връщайки се назад, така че бъдещето се среща с миналото. Или обратно. Или пък нещо си… Опитвам се да звуча убедително, все едно знам за какво говоря, но както повечето хора, живеещи тук, действам инстинктивно. Или пък вече си се досетил?

Другият Аш погледна другия Харт.

— Прав си. Много говоря.

— Никой да не мърда — нареди Харт. — Мисля, че разбрах. Виждаме своите образи в момента, когато напускаме Саркофага, след като сме посетили стареца. Така ли е?

— Позна от пръв път — отзова се Харт от бъдещето. — Времето знае, че сте се запътили при него, затова по-добре се размърдайте. Той наистина мрази да го карат да чака.

И двамата Аш кимнаха.

— В добро настроение ли е? — попита Аш.

— Кога изобщо е бил? — обади се двойникът.

— Добра забележка — отбеляза Аш. — Да вървим, Джеймс.

— Почакай минутка — спря го Харт. — Ако срещата вече се е състояла, не може ли просто да ни кажеш какво се е случило? Тогава няма да се налага да безпокоим Времето изобщо.

Двамата Аш се спогледаха с разбиране.

— Времето не действа така — обясни Аш. — Довери ми се. Няма да ти се иска да задълбаеш чак толкова. Ако настояваш, ще трябва да ти обяснявам за времеви зони, теория на вероятностите и теория за повторяемост на формите. Не би било добра идея, защото и аз не ги разбирам достатъчно добре.

Въздъхна печално.

— Все си мислех, че след като умрях, нещата ще са ми поясни.

Харт се обърна към своя двойник, който го гледаше със съчувствие.

— Не може ли поне да ни посъветваш какво да правим, когато се срещнем с Времето?

Двамата двойници се спогледаха.

— Не докосвайте саке — отвърна Харт от бъдещето, а двойникът на Аш кимна твърдо.

И двамата се усмихнаха на предишните си образи, обърнаха се и се отдалечиха без да бързат, изчезнаха в мъглата. Харт погледна към Аш.

— Ще се случват ли често такива неща, докато съм в Шадоус Фол?

— Вероятно — отвърна Аш. — Такова е мястото. Ще ти е от полза да помниш, че не всичко е непременно такова, каквото изглежда. Вземи Саркофага например. Прилича на огромна каменна плоча, но не е. Той е миг от самото Време със собствен образ и форма. Солиден, но и вечен, неизменен, недокоснат от приливите и разрухата на материалния свят. Наблюдаваш един-единствен много специален момент от Времето — точният миг, в който е било създадено градчето Шадоус Фол, когато светът е бил млад. Тук хората обикновено задават въпроса защо този миг трябва да приеме физическа форма, а аз неизменно отговарям, че един дявол знае. Казват, че е станал толкова солиден, за да предпази себе си, но не… не знам от какво.

— Знаеш ли нещо полезно? — попита Харт малко по-рязко, отколкото бе възнамерявал.

Аш вдигна учудено вежди, погледът му за миг стана студен и вглъбен.

— Знам как да вляза в Саркофага и как да ти уредя аудиенция с Времето. Ти това искаше, нали?

— Да — отвърна Харт. Пое си дълбоко въздух и издиша. — Съжалявам… Всичко е толкова… ново за мен.

— О, естествено, разбирам те — каза Аш. — Аз съм мъртъв и погребан, а това място продължава адски да ме безпокои.

Затършува в джоба на якето си и извади малко пластмасово кълбо със снежен пейзаж в него, от онези евтини играчки, за които децата копнеят кой знае защо, а хората отнасят като сувенири от места, които бързо забравят. Протегна ръка към Харт, за да го разгледа, но я дръпна, когато той понечи да го вземе.

— Не пипай, Джеймс. Само погледни.

Харт сви рамене и се наведе напред, разглеждайки снежния пейзаж отблизо. Той изпълваше ръката на Аш — гладко, прозрачно пластмасово кълбо, някак замъглено, и вътре в него имаше самотна тъмна постройка. Аш внимателно разклати кълбото и около неясната сграда се завъртяха едри снежинки.

— Не всички успяват да влязат и да видят Времето — обясни той. — Винаги е зает и не обича да го прекъсват. Ала на някои хора, като мен, не може да им бъде отказан достъп, затова ни раздава по един ключ. Ето го моя. Не знам как изглеждат останалите, но това е моята покана да вляза в Галериите от мраз и кости. Времето живее в Галерията от кости.

— А кой живее в Галерията от мраз? — попита Харт, когато Ленард замълча колебливо.

— Никой — отвърна Аш тихо. — Там се намира Вратата към вечността. Последната дестинация за всеки, който е дошъл в Шадоус Фол. Аз се завърнах през нея, защото тук се нуждаеха от мен и все още чувам нейния зов. Винаги ще го чувам. Затова имам този ключ. Защото Вратата чака да се завърна.

Аш се усмихна за миг.

— Ще почака. Хайде сега, няма да се мотаем тук цял ден. Времето не чака никого. Особено когато този някой идва за услуга. Ще се поразмърдаме ли?

— Трябва ли? — попита Харт. — Започва да ме обзема доста неприятно чувство.

— Вероятно си прав — подкрепи го Аш. — Галерията от кости е опасно и смущаващо място, дори и за посещение. Но трябва да отидем, нали видя, че сме отишли. Видя двойника си от бъдещето. Буквално забелязвам думите „свободна воля“ да се оформят в мисълта ти, но забрави за това. Оспорвал съм от всички страни този въпрос, част от теориите измислих специално за случая и още не съм помъдрял. На практика е по-лесно да се оставиш на течението, а не да вървиш срещу него. Опитай се да не мислиш за това. Само ще те заболи глава.

— Твърде късно — възрази Харт.

Аш се ухили без ни най-малко съчувствие и му показа снежния пейзаж. Снежинките продължаваха да кръжат, макар че бе минало време, откакто бе разклатил кълбото. Харт почти насила се загледа. Колкото повече го гледаше, толкова по-внушителен ставаше пейзажът. Вихрушката от снежинки изглеждаше по-истинска, а сградата в центъра придоби дълбочина и фокус. Оформиха се детайли, в малките прозорчета светнаха светлинки. И вече не изглеждаха толкова малки. Снежният пейзаж подскочи и изпълни очите му, разпиля се навън и покри света наоколо, а Харт усети, че полита с главата надолу в разфучалата се снежна виелица. Стомахът му се бунтуваше докато той размахваше безпомощно ръце да се залови за нещо стабилно, но нямаше нищо такова наоколо, само смазващият вятър и силният студ, които вледеняваха дробовете му с всеки дъх.

Под него изникна дебел, плътен сняг и краката му се удариха в пряспата. Той се стовари и остана прострян така, силно разтреперан от падането. Снегът бе мокър и скърцаше под голите му ръце, но твърдостта го правеше удобен и когато започна да диша по-спокойно и бавно, треперенето престана. Застана на колене и се изправи, вдигна ръка, за да предпази лицето си от падащия сняг. Беше нощ и луната над него беше съвършен сребърен кръг, ярката ѝ искряща светлина пробиваше през бурята. Дебелият, твърд сняг издържаше теглото му, но нямаше представа колко има между земята и стъпалата му. От мисълта му се зави свят и твърдо реши да не мисли повече за това. Обгърна с ръце тялото си в опит да задържи топлината, която му бе останала, а острият студ отне всичката му сила. Замръзналата пустош се простираше докъдето поглед стига и се губеше във вихрушката от сняг. Изглеждаше безсмислено да поеме в която и да е посока, можеше да си остане тук завинаги, застинал в нерешителност, ако Аш не се бе появил внезапно сред виелицата и не бе стиснал здраво ръката му.

— Първата крачка е потресаваща, нали? — изкрещя Аш, за да го чуе сред рева на бурята. — Съжалявам. Дръж се за мен. Вече е близо.

Той пое сред вихрушката от сняг. Ту водеше, ту влачеше Харт след себе си. Студът изглежда изобщо не безпокоеше Аш, но на Харт му хрумна, че не би могло и да бъде иначе. Те се влачеха с усилие, подхлъзваха се, пързаляха се по неравния сняг, брулени от ревящия вятър, но скоро сред ослепителната белота напред изникна тъмно очертание. Бурята се усили, сякаш да им откаже това спасително убежище, но Аш и Харт продължиха да се борят с вятъра на всяка стъпка. Аш се опита да запази Харт със собственото си тяло, но режещият като нож вятър сякаш духаше право през него. Харт приведе рамене, присви силно очи и продължи напред в битка с вятъра. Не беше стигнал толкова далеч, за да бъде победен от времето. Аш му бе обещал, че тук ще намери отговори, и той щеше да ги получи, независимо какво щеше да му струва.

Постройката се издигна внезапно и застрашително пред него, огромна и внушителна — грамадна черна форма с малко детайли и ярка светлина, грейнала през високите прозорци. Аш придърпа Джеймс до най-близката стена, а свирепият вятър утихна и вече не се стоварваше с все сила върху тях. Харт се задъхваше и потръпваше, когато студът пронизваше дробовете му. Никога по-рано не бе изпитвал такъв мраз и постепенно осъзна, че ще е най-добре много скоро да намерят начин да влязат вътре, в противен случай крайниците му щяха да окапят от измръзване. Аш го повлече покрай стената, после спря и заблъска по нея с юмрук. Внезапно една врата се отвори навътре, сякаш ги очакваше, и топла златиста светлина се разля в нощта. Аш издърпа Джеймс вътре и вратата се затръшна зад тях.

Харт се свлече на колене върху голия дървен под и простена високо, когато топлината се разля в тялото му, изтласка студа навън и върна усещането в измръзналите му крайници. Аш коленичи до него и бързо заразтрива ръцете му, за да раздвижи кръвта отново. Харт бавно се изправи, на лицето му се изписа гримаса от агонията при възстановеното кръвообращение. Огледа се с пълни със сълзи очи. Той и Аш бяха коленичили в огромен коридор в старинен стил с високи дървени стени и скосен покрив високо над тях. Толкова високо, че Харт не би се изненадал, ако се окажеше, че там гнездят бухали. Или пък прилепи. Коридорът се губеше в дълбочина, но вниманието на Харт бе привлечено от купчината дърва в огъня, който пращеше и светеше ярко в огромна каменна камина, само на десетина стъпки от вратата. Той се олюля и се изправи на крака с помощта на Аш, приближи се и застана точно пред него. Топлината попи в тялото му, разля се като чаша най-прекрасно кафе и го изпълни с чудна светлина, която прогони и последната тръпка студ от костите му. Харт се усмихна блажено — би бил напълно доволен да остане безкрайно дълго там, където се намираше. Дори по-дълго. Ала мислите за света и неговите болки се завърнаха и той отправи обвинителен, гневен поглед към Аш.

— Първата крачка била потресаваща, а?

— О — каза Аш, — извинявай. Бих те предупредил, но обикновено не е толкова зле.

Харт го погледна ядосано.

— Имаш предвид, че тази снежна виелица е била… нагласена нарочно, за да ни разубеди да дойдем тук?

— Възможно е — отвърна Аш. — Времето наистина не обича посетители.

Сви рамене, усмихна се неопределено и се огледа наоколо.

— Понякога замъкът също се променя, макар че още не съм разбрал защо. Времето си има своите прищевки и чувството му за хумор често ми убягва. Почини си за миг, Джеймс, и си поеми въздух. Тук няма защо да бързаме. На това място разполагаме с всичкото време на света.

Харт обърна гърба си към огъня, за да се възползва от топлината докрай.

— Този… замък. Същата сграда ли е, която видяхме в твоя снежен пейзаж?

— О, да. Вероятно е същата, както във всички кълба със сняг, стига само хората да знаеха как да влязат в тях. Това е замъкът Вси Светии, Джеймс, в сърцето на света. Поеми по лявата пътека и ще стигнеш до Галерията от мраз. Дясната ще те отведе до Галерията от кости и самото Време.

Харт го изгледа замислено.

— Галерията от мраз… Вратата към вечността…

— Точно така — потвърди Аш. — Чувам, че ме зове. Съвсем ясно я чувам тук. Не ме карай да те водя там, Джеймс. Не мога. Много е опасно.

— За мен или за теб?

— Много добър въпрос, Джеймс — каза одобрително Аш. — Тази комбинация от здрав разум и гола параноя ще ти послужи добре в Шадоус Фол. И не — няма да отговоря на въпроса ти. Едва днес те срещнах и вече знаеш твърде много за мен. Трябва да ми разрешиш да запазя няколко дребни изненади в резерв. Ще ми се да съм щедър и затова ще ти разреша още един въпрос. Ако побързаш.

— Добре — каза Харт, решен да измъкне поне малко информация от него. — Защо се нарича Галерия от кости?

— Е, това е хубав въпрос — призна Аш. — Ще ми се да можех да ти отговоря по-точно. Всъщност Галерията е изградена от древни вкаменени кости на същество от незапомнени времена. Никой не знае какво е било. Според легендата те принадлежат на създание, поставено да охранява Вратата към вечността още преди да е съществувал Шадоус Фол и светът бил още в самото начало. Никой не помни как и защо това същество е умряло. Времето може да знае, но дори и да е така, той си мълчи. Щом стана въпрос, по-добре е да се размърдаме. Старецът знае, че сме тук, и колкото повече го караме да чака, толкова по-малка е вероятността да има желание да отговори на въпросите ти.

Аш пое надолу по коридора с решителна крачка. Харт погледна печално към пращящия огън, въздъхна веднъж и тръгна след него. Известно време вървяха мълчаливо и единственият звук в този огромен коридор бе приглушеното отекване на собствените им стъпки. Край тях грейваха светлини от неясен източник и ги съпровождаха така, че те винаги вървяха сред поток от златиста светлина. Облицованите стени се плъзгаха плавно покрай тях — нямаше никаква декорация или украшения. Харт бе очаквал подобаваща селекция от стари, ценни картини и портрети — те биха подхождали на това място. Ала стените бяха голи и безлични, нямаше дори врати или пък коридори, които да отведат в други посоки. Съществуваше само този коридор и светлината, в която се движеха. Харт погледна веднъж назад през рамо, но само веднъж. Зад тях нямаше нищо, освен непроницаем мрак.

Вървяха дълго или поне така изглеждаше. Нямаше обозначения и Харт не бе изненадан, че няма полза да се озърта. Всъщност бе започнал да се отегчава, когато една висока, стройна фигура внезапно пристъпи в светлината пред тях. Той веднага спря, тя също спря. Аш стоеше до него и местеше поглед от единия към другия със спокойна, разбираща усмивка.

Новодошлият имаше човешко тяло, съставено почти изцяло от часовникови механизми. Колела се въртяха, зъбци тракаха, чуваше се бръмчене на работещи механизми и движещи се части. Цялата фигура представляваше сложна структура от свързани помежду си части, изпипани най-щателно до последния детайл. Всяка кост, мускул и става имаха своето стоманено или месингово съответствие, но нямаше слой кожа, който да скрива механизмите. Лицето представляваше нежна порцеланова маска с изящни, изписани черти. Но очите бяха безизразни, на устните усмивката бе застинала и цялостният ефект бе по-нечовешки от която и да било стоманена маска. Фигурата стоеше търпеливо пред тях, бръмчеше си тихо, сякаш очакваше някакъв въпрос или команда.

— Това… Времето ли е? — попита накрая Харт.

— Не — отвърна Аш. — Просто един от неговите слуги. Мини встрани и той ще продължи по пътя си.

Харт постъпи както го посъветва Аш и фигурата продължи грациозно напред — вървеше със стил и маниер, с които нито едно човешко същество не можеше да се сравнява. Тя бързо излезе от обсега на светлината и изчезна в мрака. Харт я чуваше известно време да крачи спокойно в тъмното, без нужда от светлина и топлина и без проява на каквато и да е друга човешка слабост.

— Робот — обясни оживено Аш. — Времето ги прави, сглобява механизмите един след друг. Отчасти като хоби, отчасти, за да има агенти, които да изпраща в света навън и изпълняват нарежданията му. Ще видиш още от тях, докато се доближаваме до леговището му. Не се тревожи. Безобидни са, не са по-различни от разкрасени момчета за всякакви поръчки.

— Те… живи ли са по някакъв начин? — попита Харт, докато с Аш продължаваха надолу по коридора.

— Всъщност не. Те са очите и ушите на Времето извън Галерията. Той вече рядко се появява в истинския свят, с изключение на онези случаи и церемонии, когато това се изисква от него. Колкото повече остарява, толкова по-изолиран и разсеян става, но той никога, и в най-добрите си времена, не си е падал по компании. Въпреки това, ще поиска да те види. Така мисля. Хайде.

Те продължиха по пътя си сред потока светлина, други роботи идваха и отминаваха, незрящите им очи гледаха право напред, а те отиваха да изпълнят незнайна мисия или команда. Най-накрая Аш и Харт стигнаха до една врата в края на коридора. Беше огромна, петнайсет фута висока, изработена от полирано дърво, украсено с черни метални орнаменти. Тя се извисяваше над тях и Харт се почувства като малко дете, привикано от директора в кабинета му. Прииска му се да е по-висок и се насили да превъзмогне това чувство. Беше възрастен, дошъл да се обърне с молба, а не дете. Вече не. Нямаше дръжка или топка, така че протегна ръка да почука, но огромната врата плавно се отвори преди да успее да я докосне. Аш се усмихна леко и въведе Харт в Галерията от кости.

Тя се простираше в дълбочина пред тях с етажи горе и долу, снижаваше се и се издигаше докъдето поглед стигаше в топлата медена, ласкава светлина. Харт се движеше бавно напред след Аш, вцепенен и изпълнен с благоговение пред необятността на това място. Не можеше да види края на коридора, по който върнеше, и само при опита да изчисли целия мащаб на Галерията, главата го заболя. От двете страни по стените имаше картини и портрети — безкрайна поредица от сцени и лица, уловени в деликатни филигранни сребърни рамки — около шест фута високи и три фута широки. Разпозна една от сцените — бавно изменяща се гледка на Саркофага в парка. Мъглата я нямаше, гъст бръшлян бе плъзнал и бе покрил камъка, сякаш бяха изминали векове откакто Харт го бе видял последния път. Погледна следващия портрет и видя хора да се разхождат безгрижно по една пазарна улица. Нищо в поведението им не подсказваше, че знаят, че са наблюдавани. Аш се изкашля учтиво и Харт сепнато се огледа. Осъзна, че е спрял да върви и побърза да го настигне, опитвайки се да изглежда сякаш през цялото време е възнамерявал да спре.

Портретите нямаха край и Харт поклати смаяно глава, като се опита да обхване необятността на Галерията. Безкрайните редици отминаваха край него като пейзаж покрай прозорците на бавно движещ се влак и винаги имаше нова гледка и чудеса, места и хора, видени отдалеч, или в такива подробности отблизо, че на Харт му се струваше, че може да протегне ръка и да ги докосне. На картините всичко бе притихнало, но когато застанеше пред тях из Галерията се понасяше шепот от звуци и измъчено тихи гласове, сякаш трябваше да изминат невъобразими разстояния, за да стигнат до него.

— Времето не излиза много навън — отбеляза спокойно Аш. — След като Галерията го информира за всичко, не му е и необходимо. Всяко място и всеки човек в Шадоус Фол могат да бъдат видени някъде в Галерията от кости. Трябва да си луд да следиш всичко, но всъщност това е Времето за теб. Ако беше лесна работа, всеки би могъл да я свърши.

Харт се намръщи.

— Чакай малко. Не ми харесва как звучи. Ами правото на хората на личен живот?

— Какво за това? — попита Аш. — Като знаем, че има почти безброй места, хора и неща, които Времето трябва да следи, какъв е шансът той да наблюдава точно теб? Дори и да го правеше, какъв е шансът ти да вършиш нещо, което е, първо, интересно и, второ, нещо, което не е виждал преди? Ние предимно предполагаме, че наблюдава някого другиго и в повечето случаи се оказваме прави. Не се безпокой.

— Не преставаш да го повтаряш, но това не помага. Това място адски ме безпокои. Същински Биг Брадър.

— Предпочитам да го смятам за Биг Анкъл15 — с добри намерения, но твърде зает. Нека ти покажа нещо, което ще те накара да не мислиш повече за това. Картините имат и други функции. Погледни тази. Ще ти хареса.

Аш спря пред една конкретна картина и Харт спря до него. Беше високотехнологична решетка от стоманени коридори, претъпкани като медена пита с неясни фигури, които се щураха напред-назад — появяваха се твърде бързо и твърде за кратко, за да бъдат идентифицирани. Светлината бе болезнено ярка, твърде силна за човешките очи и никъде нямаше сянка. Тук-там сложни машини като оживели скулптури изпълняваха мълчаливо незнайни задачи.

— Какво е това място? — попита Харт съвсем тихо, сякаш се боеше, че някой може да го чуе.

— Бъдещето — отвърна Аш. — Или може би миналото. Няма значение. Продължавай да разглеждаш.

Един от Роботите на Времето идваше с уверена крачка по ярко осветения коридор, стоманените му крака тракаха силно по металния под. Той приближаваше към тях, бе вече толкова близо, че лесно се виждаха изрисуваните му очи и усмивка. Скоро изпълни рамката и Аш отстъпи. Харт внезапно осъзна какво ще се случи, залитна назад с очи все така вперени в портрета. Във въздуха се появи напрежение, което постепенно нарастваше неумолимо, докато към Галерията не нахлу неприятно топъл ветрец. Миришеше на озон и машинно масло. Роботът пристъпи грациозно, слезе от портрета и се отдалечи, без да си направи труда да погледне към Харт и Аш. Топлият полъх внезапно секна, остана само изчезващият робот и лекият дъх на озон и машинно масло във въздуха.

— Какво ще кажеш за синхрона? — попита Аш. — Какъв беше шансът да се окажем в точния момент на точното място, за да станем свидетели на това?

— Да… каква е вероятността — повтори бавно Харт. — Трябва да е астрономически малка. Много по-вероятно е Времето да ни е наблюдавал, и то от доста време.

Той се огледа бързо, сякаш очакваше да види самия старец и Галерията до тях, но Аш само сви рамене и поклати глава.

— Не непременно — каза спокойно. — Съвпадението е един от любимите методи на Времето. Хайде, не бива да го караме да чака.

— Ще престанеш ли да повтаряш това! Отне ми двайсет и пет години да се върна тук, няма да му навреди да почака още малко. Ще си помисли човек, че е някой крал или нещо подобно от начина, по който всички подскачате, щом се спомене името му.

— Ти не разбираш — подчерта Аш. — И това ще стане, когато го видиш. Той наистина е много специален.

Харт изсумтя неодобрително и погледна след изчезващия робот.

— Колко от тези… неща има Времето?

— Не смятам, че някой знае със сигурност, освен той самият. Отнема му години да създаде всеки един, но, както казват, в многобройните си измерения ги прави от векове. Те са неговите мисли и неговите ръце в света отвън и в известен смисъл са негови деца. Единствените, които някога би могъл да има.

— Защо така?

Аш го погледна безизразно.

— Замисли се, Джеймс. Времето е безсмъртно или почти. Какво значение има, по дяволите. Колко деца ще има един човек след няколко хиляди години? Те колко деца ще имат? Не, Джеймс, никога не е имал деца и никога няма да има.

— Това не го ли смущава?

Аш сви рамене.

— Имал е много време, за да свикне с мисълта. Но, разбира се, че го смущава. Защо си мислиш, че продължава да прави роботи?

Харт погледна към портретите на стената, а после Галерията наоколо. Знаеше какво иска да каже, но не знаеше как да го каже, без да прозвучи наивно. И все пак се престраши.

— Ленард, Времето човешки образ ли има?

— Хубав въпрос — отбеляза Аш. — Той тормози умовете на хората в Шадоус Фол от доста векове. Изглежда съвсем като човешко същество, има и достатъчно човешки слабости, но никога не се е раждал и смъртта няма власт над него. Появява се като бебе, изживява живота си на възрастен за една година и умира като старец, само за да се появи отново от собствения си прах. Някои казват, че е древният феникс от легендата, други — че е самата концепция за Времето, от кръв и плът. Всеки си има становище, но никой не знае със сигурност, а Времето не говори по този въпрос. Съществува едно-единствено нещо, по отношение на което всички са единодушни.

— Какво е то?

— Времето мрази да го карат да чака. Ти наруши точно това, Джеймс.

— Не, не съм. То ме връхлетя.

— Както и да е — каза Аш. — Да вървим.

Те вървяха мълчаливо известно време, стъпките им отекваха глухо в празната Галерия. Сцени и лица се появяваха и изчезваха по стените, от време на време някой робот отминаваше с тихо бръмчене и грациозна походка покрай тях на път да изпълни някое нареждане на своя господар. Харт се запита колко дълго ще трябва да върви. Струваше му се, че е прекарал почти целия ден в път от едно място до друго и краката ужасно го боляха. Бе вървял доста време вече, но както и коридорът преди, така и Галерията изглежда продължаваше безкрайно. Погледна назад, откъдето бяха дошли, но вече нямаше и помен от вратата, през която бяха влезли. Галерията се простираше докъдето поглед стига във всички посоки, сякаш нямаше нито начало, нито край. Мисълта го разтревожи и се замисли какво да каже, за да се разсее. Не се наложи да мисли дълго.

— Ленард, непрекъснато повтаряш, че Времето е важен за Шадоус Фол, но какво всъщност прави той, освен да шпионира хората и да си играе с часовниковите механизми?

— Сложно е — отвърна Аш с тон, който ясно даваше да се разбере, че не иска да говори за това.

— Тогава го опрости — настоя Харт безмилостно.

Аш въздъхна.

— На практика трябва да разбереш, че Шадоус Фол по своята същност е крайно нестабилен. Непрекъснато и по множество причини се появяват и изчезват нови времеви зони. Всякакви хора и създания идват и си отиват, някои от тях изключително могъщи и потенциално дестабилизиращи. Някой трябва да удържа юздите, в противен случай целият град ще се разпадне само за една нощ. Времето запазва нещата стабилни, като балансира една зона с друга, урежда диспути, преди да са излезли извън контрол, и постоянно упражнява превантивна защита. Това, че е толкова могъщ, е от полза, затова абсолютно никой не желае да си има работа с него, но той обикновено оставя мръсната работа на своите агенти.

— Имаш предвид роботите?

— Тях. И някои други.

Харт се намръщи.

— Пропускам нещо тук. Какво го прави толкова могъщ? Как постъпва когато нещата са твърде сложни за неговите агенти?

— Довери ми се — каза Аш. — Наистина не искаш да знаеш. Предимно изпраща съобщение по някой робот и това обикновено е достатъчно. Никой не иска Времето да му се ядоса. В редките случаи, когато някой откаже да изпълни съвета му, той изпраща Джак Феч да ги търси. Ако имаш късмет, никога няма да ти се наложи да го срещнеш. Той е… доста смущаващ.

— Какво мисли шерифът за всичко това? — попита бавно Харт. — Имам предвид, че той налага закона тук, нали?

— Времето е много по-важен. Законът не може да се справи със ситуация като Шадоус Фол — не е достатъчно гъвкав. Всички приемат това, макар да има такива, като добрия шериф, които не са съгласни. Повечето хора имат достатъчно разум да не клатят лодката твърде силно. Времето е съвестен и работи здраво, и пет пари не дава какво мислят хората за него. Или пък кого ще засегне, докато си върши работата. В повечето случаи шерифът и Времето са ужасно учтиви един към друг и усърдно се стараят да имат колкото се може по-малко обща работа.

Той млъкна и двамата спряха, когато един робот се появи по коридора и спря точно пред тях. Изписаното порцеланово лице погледна първо към Аш, после — към Харт. Имаше нарисуван мустак и монокъл. На Харт му отне миг, за да реши, че това прави лицето още по-нереално от обикновено. Посрещна погледа твърдо и не се съмняваше, че някой друг го наблюдава през безжизнените очи на робота. Той бръмчеше и тракаше, сякаш мислеше за нещо, и после в главата на Харт отекнаха думи като звън на оловна камбана. Бяха ясни и отчетливи и толкова силни, че го караха да трепва при всяка следваща сричка. Бог вероятно звучеше така, когато пожелаеше някой пророк от Стария Завет да Му обърне подобаващо внимание.

— Ленард Аш. Дойде ли най-накрая да потърсиш Вратата към вечността?

— Не — отвърна Аш спокойно. — Отново се възползвам от добрия ти нрав. Доведох един човек да се срещне с теб. Новодошъл, на име Джеймс Харт. Само че не е съвсем нов, напуснал е Шадоус Фол с родителите си когато бил на десет. Нали помниш, имаше пророчество…

— Да, помня. Доведи го при мен. Куклата ще ви покаже пътя. Не се отклонявайте от пътеката — ще е по-безопасно за вас.

Гласът рязко млъкна и Харт разтърси енергично глава. Ушите му пищяха, а главата си усещаше сякаш бе стоял твърде близо до високоговорителите на рок концерт. Погледна към Аш, който се усмихваше разбиращо. Гласът сякаш изобщо не го бе обезпокоил.

— Не допускай горящият храст16 да те разтърси. Винаги така постъпва с непознати. Част от имиджа, нали разбираш. Времето винаги си е правил труда да създава подобаващ имидж. Освен това му харесва да е груб с хората — едно от малкото преимущества на неговата работа.

Роботът щракна два пъти високо, обърна се плавно на пети и се отдалечи надолу по коридора. Харт и Аш побързаха да го последват. Повървяха известно време един до друг мълчаливо и тогава Харт въздъхна примирено.

— Е, добре, Аш, защо изглеждаш толкова разтревожен? Тази кукла ще ни отведе там, където искахме да отидем, нали?

— Ами да — отвърна Аш. — Именно това ме безпокои. Очаквах да има някакъв спор. Времето наистина мрази посетители. Всъщност най-много мрази непознати. Ти си и двете. Мисля, че трябва да приемем, че е знаел, че идваш.

— Почакай малко — спря го Харт. — Дори да ме е видял на някой от неговите портрети, не би могъл да знае кой съм всъщност и кои са ми родителите. Нали?

Аш въздъхна, загледан замислено в гърба на робота.

— Времето знае много неща, които не би следвало да знае. Това е сред по-смущаващите му способности. Започвам да се питам дали постъпих правилно, като те доведох тук. Пророчеството за връзката на твоето семейство с унищожението на града е твърде специфично според онова, което съм чул. Може да е решил, че е твърде опасно да те остави да се разхождаш на свобода в Шадоус Фол. Времето има някои доста неприятни начини да се справя с опасните хора.

Харт го изгледа гневно.

— Сега ли ми казваш! Е, не спирай дотук. Какво им прави на тези, които смята за опасни? Заключва ги? Изпраща ги обратно в Каменната ера да си играят на гоненица с динозаврите? Какво?

— Погледни вляво — каза Аш.

Харт погледна и се закова на място. Аш спря до него, а на няколко крачки пред тях грациозно спря и роботът. Не се обърна да види те какво правят, но ги изчака търпеливо да продължат своя път. Създаваше впечатление, че е готов да чака безкрайно, ако се наложи. Харт не обръщаше внимание и на двамата. Бе вперил поглед в портрета пред себе си. В първия миг бе помислил, че вижда просто още едно лице на стената, но когато зърна свирепите, призрачни очи, вторачени безумно в света, разбра, че нещо ужасно се е случило там. Устата бе изкривена в безкрайна озъбена гримаса, ръцете встрани от тялото бяха стиснати силно в юмруци, кокалчетата бяха побелели. Фигурата не помръдваше, стоеше напълно неподвижна. Необяснимо застинала, сякаш уловена между две последователни движения, между един миг и следващия.

— Измъкнат е от Времето — обясни спокойно Аш. — Уловен е в капана на мига, като насекомо в кехлибар. Докато стои тук, в Галерията, Времето се движи без него. Всички, които някога е познавал, са мъртви. Всичките му приятели, цялото му семейство и всички, които някога са го знаели, са си отишли. Станали са на прах, и дори помен няма от тях. Въпреки това остава в Галерията и служи за урок на тези, които могат да се опълчат на Времето.

— Колко ще го държи тук така? — попита накрая Харт.

— Никой не знае — отвърна Аш. — Още не е освободил никого. Да вървим, Джеймс. Не искаме да караме Времето да ни чака.

Харт откъсна очи от безумния поглед на застиналата фигура и кимна лаконично на Аш. Роботът тръгна отново, без нито веднъж да се обърне назад да види дали го следват.

Харт вървеше след него и гледаше навъсено неотзивчивия му гръб. Не поглеждаше към Аш, който вървеше тихо до него и си мълчеше. Харт се намръщи. Бе се доверил на Аш. Хареса го и му се довери. Искаше му се да повярва, че има поне един приятел в този неестествен град. Кой би бил по-добър от някого, който го е познавал като дете. Разчиташе също, че Времето ще има отговори на неговите въпроси, ще знае кой, защо и какъв е той. Но сега приятелят изглежда го бе предал, а Времето нямаше какво друго да му предложи, освен замръзнала вечност в своята Галерия на ужасите. За миг му се прииска да избяга, но накъде? Дори не знаеше как да се върне в Шадоус Фол без помощта на Аш. Беше дошъл толкова далече, бе положил такива усилия, надяваше се толкова много и всичко това — напразно. Неочаквано се усмихна, без никаква ирония. Все още не бе победен и ако Времето си мислеше, че е, очакваше го неприятна изненада. Харт не обичаше да се предава. Никога.

— Колко души е замразил Времето? — попита той накрая, все така без да поглежда Аш.

— Никой не знае. Е, предполагам, че той знае, но никога не е обичал да обсъжда темата.

— С други думи, той е съдия, съдебно жури и екзекутор — и всички го оставят да му се размине.

— Кой ще го спре? Това е поводът за неговото съществуване — да служи и пази Шадоус Фол от беди.

— Но той решава кой е виновен и кой опасен. Дори потенциално.

— Кой разполага с по-добри средства? Портретите в Галерията му дават цялата информация, която съществува. Във всеки един момент знае повече от всеки друг какво става в Шадоус Фол.

— И ти му вярваш при всичката тази власт?

— Уверен съм, че ще направи нужното и най-доброто за града — обясни внимателно Аш. — Моля те, повярвай ми, Джеймс, не съм те довел тук да те хвърля на вълците. Ако някой може да отговори на твоите въпроси, това е Времето. Много по-добре е ти да дойдеш при него, отколкото той да изпрати да те доведат. Довери ми се, Джеймс, така е по-добре. Ако той реши да ти помогне, има достъп до хора и информация, какъвто никой друг няма. Не е лош… като се има предвид, че не е човешко същество.

Част от гнева на Харт попремина. Трудно му бе да се сърди на Аш дълго. Имаше онази открита, ранима почтеност на малко кученце, което непрекъснато дава всичко от себе си, защото така е устроено.

— Значи — каза той накрая с поомекнал тон, — значи Времето просто замразява хората, които го дразнят, така ли?

— Не е толкова произволно. Много от хората, които са тук, е трябвало да минат през Вратата към вечността, но не са събрали нужната смелост. Хора, в които никой вече не вярвал, които вече нямали никаква функция в реалния свят, но отказвали да го признаят. Те се мотаели из Шадоус Фол, ставали по-реални и по-луди, докато светът се движел напред, а те изостанали, без да имат сили да се изправят пред Вратата. Накрая те просто обезумявали и се нахвърляли върху когото или каквото им попаднело. Времето ги довел тук и ги замразил заради безопасността на останалите. Това е компромис, който не се нрави на никого, най-малко на стареца, защото стават все повече.

Аш млъкна и се загледа замислено в лицето на един портрет.

— И аз мога да свърша тук някой ден. Не е утешителна мисъл.

Те завиха зад един ъгъл и спряха внезапно, защото Галерията свършваше пред една затворена врата. Роботът стоеше напълно неподвижен пред нея, сякаш очакваше по-нататъшни инструкции. Харт надзърна над рамото му. Вратата изглеждаше обикновена, непретенциозна, като всяка друга врата с нормален размер и пропорции. Харт погледна към Аш, който гледаше в очакване към вратата. Тъкмо щеше да го попита язвително дали поне няма да се опитат да почукат, когато тя внезапно се отвори широко, плавно и тихо, без никой да я докосва. Роботът отстъпи грациозно встрани и им направи жест да влязат. Аш се подчини и Харт го последва, оставяйки доста място за робота. Изписаното порцеланово лице изглеждаше по-чуждо и по-загадъчно от всякога. Харт се почувства още по-зле, когато влезе вътре и видя, че няма никой, който да е отворил вратата. Може да е било нещо просто, механизъм някакъв, но не му се вярваше да е така. Вратата се затвори зад него тихо и окончателно, но Харт отказа да ѝ достави удоволствието да се огледа. Изправи рамене и погледна небрежно наоколо, сякаш такива неща му се случваха през цялото време.

Не знаеше какво точно бе очаквал от покоите на Времето, но определено не беше това. В началото стаята може да е била огромна и просторна, но сега бе претъпкана от стена до стена с тракащи, тресящи се машини, които напомняха Англия от времето на кралица Виктория. Имаше тръби, уплътнители, въртящи се колелета и най-вероятно произвеждаха пара. Циферблати и шайби изникваха отвсякъде, където имаше място и повечето от тях си противоречаха. В един ъгъл се издигаше и спускаше противовес — спокойно, с плавни движения, макар че с какво бе свързан, никой не знаеше. Отвсякъде се разнасяше тихо, непрестанно бръмчене на движещи се части и от време на време съскане от вентила за пара. От странните шевове бавно се процеждаше масло, но навсякъде грижливо бяха поставени контейнери, в които да се оттича. Въздухът бе приятно топъл и само леко замъглен.

През масивния корпус на тази машинария минаваше тесен проход и Харт тръгна бавно по него, а Аш пристъпваше отзад. Стаята впечатляваше с внушителност, сякаш всички преплитащи се механизми бяха заети с нещо значимо и жизненоважно. Внезапно на Джеймс му се стори, че сякаш върви из чарковете на някой от роботите на Времето, без да може да проумее истинската му форма и предназначение заради внушителните размери. Бе като мишка в един огромен часовник, насекомо на екрана на компютър, което се опитва да приеме нещата по начина, по който е свикнало, но без да е в състояние да проумее реалността и истинската концепция за това къде се намира, защото мозъкът му не е достатъчно сложен.

В далечния край на стаята се отвори с трясък врата и през лабиринта от механизми към тях спокойно и уверено тръгна някой — явно отдавна познаваше това място. Харт събра разсеяните си мисли и се подготви да се срещне с Времето. Смяташе, че е готов за онова, което му предстоеше, но се стъписа при вида на стройната млада жена, която — вперила свиреп поглед — застана пред него. Силни татуирани юмруци бяха поставени гневно на хълбоците ѝ. Харт бе твърде напрегнат да обмисля какво създание би подхождало на тази стая, но тя определено не съответстваше. Изглеждаше тъкмо преминала тийнейджърска възраст, облечена бе в раздърпани дрехи от черна кожа, бе опасана с вериги и ако се съдеше по лицето ѝ, бе бясна на целия свят. Бе постригана в стил мохикан — косата ѝ стърчеше нагоре, а покрай ушите бе обръсната, лицето ѝ бе почти скрито зад зловеща маска от грим в черно и бяло. Имаше пиърсинг с безопасна игла на едното ухо, а от другото висеше бръснарско ножче. Харт не знаеше дали да се усмихне и да протегне ръка, за да се ръкува, или да отстъпи бавно от нея, докато намери стол и камшик. Накрая се усмихна леко, отстъпи крачка и погледна към Аш за помощ.

— Тази млада дама е Маделин Креш — поясни спокойно Ленард. — Наричай я Мад за по-кратко. Всички го правят. Тя е другар на Времето, негова секретарка и всичко, което сметне за нужно да се назове. Не е от семейството, но всичко друго може да е. Просто една сутрин се появила на прага му, измръзнала и трепереща, той я въвел вътре, дал ѝ купа мляко и оттогава е тук. Комбинация от бодигард и куче-пазач — всеки, който иска да се срещне с Времето, първо трябва да мине през нея. Така ли е, Маделин?

— Не ме наричай така! — озъби се младата жена с дълбок, рязък глас, а погледът ѝ изгори лицето му. — Забрави да видиш Времето. Зает е. Сега се разкарай.

— Не бъди такава, Маделин — отвърна ѝ спокойно Аш. — Знаеш, че малкото ти сърчице се разтуптява като ме видиш. Впрочем веригите ми харесват — хубаво си ги лъснала. А сега, бъди добро момиче и кажи на Времето, че сме тук. Той ни очаква.

— Казах, че не може да се виждате с него! Недей да душиш наоколо с умни слова, духчо. Знам ти игричките. Смяташ, че правилата не важат за теб, защото си мъртъв, но на мен тези не ми минават. Ти си само още една проклета сянка, на която не ѝ стискаше да мине през Вратата към вечността. Днес няма да видиш Времето. Зает е със спешен случай. Разкарайте се или ще пусна кучетата по вас.

— Ти нямаш кучета, Маделин. Алергична си към тях. Колкото до спешния случай, Времето винаги е зает с нещо важно, такава му е работата. Но ще поиска да се види с нас. Или по-скоро с Джеймс. Не може да си позволи да не го направи. А сега, скъпа, твоите непрестанни предохранителни мерки отдавна вече не ме очароват, затова престани да ни губиш времето и кажи на стареца, че сме тук.

Харт не допускаше, че е възможно Мад да се разгневи още повече, но от ушите ѝ буквално излизаше пара, когато пристъпи към Аш. В ръката ѝ внезапно се появи сгъваем нож, чу се щракване и острието изскочи рязко с необичайно ясен и отчетлив звук. На Харт не му се понрави вида ѝ, нито пък ножа. Изключително опасни, еднакво неумолими. Тя спря точно пред Аш и навря лицето си в неговото.

— Прекали, Аш, нито думичка повече. Махай се оттук или ще накълцам теб и хубавото ти приятелче. Не ми харесва, че си дошъл. Нямаш работа тук и безпокоиш Времето като го замесваш в неща, които не го касаят. Не знам защо си тук и не ме е грижа. Махай се от Галерията. Ти си зачеркнат, нула, невалиден, боклук. Обръщай и поемай по пътя, по който си дошъл, или ще се постарая да разбера доколко мога да накълцам това твое мъртво тяло.

Гласът ѝ беше рязък, страховит и напълно откровен. Харт реши, че вярва на всяка изречена дума и погледна тревожно към Аш, който не бе помръднал и на сантиметър. Когато заговори, гласът му бе спокоен и равен.

— Превишаваш правата си, Маделин. Намерила си си хубаво местенце тук, грижиш се за Времето — това е добре, някой трябва да го върши, а на повечето от нас им липсва търпение. Ала не допускай грешката да решиш, че ти командваш тук само защото Времето е станал малко по-разсеян с приближаването на смъртта. Може и да си татуирала МРАЗЯ на кокалчетата на юмруците си, но това не значи, че си достатъчно добра да се захващаш с някой като мен. А сега бъди добро момиче и прави каквото ти казват, Маделин.

— Не ме наричай така!

Мад размаха ножа си пред лицето на Аш, после спря и отстъпи крачка назад. Нищо не се бе случило, но всичко се бе променило. Без да помръдне и мускул и без да каже и дума повече, Ленард бе придобил внезапно застрашителен, доста опасен вид. Излъчваше заплаха, сякаш студен вятър се изви и смрази сърцата, отне смелостта. Тръпки побиха Харт и трябваше да положи върховни усилия да се овладее, за да не се отдръпне от Аш. Той внезапно осъзна дълбоко в себе си, че Ленард е точно това, което бе казал, че е — мъртвец сред живите. Смъртта бе тук, в стаята и не можеше да бъде игнорирана. Аш посегна и взе ножа от разтрепераната ръка на Мад. Усмихна ѝ се, а усмивката не беше приятна. Харт си помисли, че май не беше и много нормална.

— Много свободно говориш за смъртта, Маделин, но нищо не знаеш. Да ти покажа ли какво точно е, какво точно означава? Да те науча ли на задгробните тайни и утехата на пръстта?

Лицето на Мад бе останало без капчица кръв, гримът ѝ изпъкваше потискащо, погледът ѝ бе втренчен. Тя трепереше силно, но дори и така не желаеше да отстъпи крачка назад. Усмивката на Аш стана по-широка и нямаше нищо весело в нея.

— Е, добре. Достатъчно.

Спокойният, невъзмутим глас подейства като шок от ведро с ледена вода. Аш се огледа да види кой говори, Мад прокара трепереща ръка по устните си, все едно се събуждаше от кошмар. Харт задиша по-спокойно и част от леда във вените му се поразтопи. Погледна за миг Аш с нови очи и после се озърна да види кой говори.

Новодошлият излезе, без да бърза, от лабиринта от механизми и отиде при тях — изпит мъж, към края на петдесетте или в началото на шейсетте, облечен във викториански стил. Дългото черно сако бе с елегантна, строга кройка и с изключение на златната верижка за часовник, която грееше върху жилетката му, единственото цветно петно бе оранжевата му папийонка. Той застана пред тях усмихнат благо, като любящ роднина. Излъчваше достолепие, власт и едва доловима дистанцираност.

— Наистина трябва да престанеш да провокираш горката Мад — обърна се той строго към Аш. — Това, че си мъртъв, не означава, че можеш да забравяш добрите маниери. Сега ѝ върни ножа.

— Съжалявам — извини се Аш и небрежно подаде ножа на Мад. — Няма да се повтори.

— Не, не съжаляваш и несъмнено ще се повтори, но нека забравим за това засега. Хубаво е, че те виждам пак, Ленард. Да се надявам ли, че накрая си решил да постъпиш правилно и да минеш през Вратата към вечността?

— Не мога — отвърна Аш. — Не още. Родителите ми се нуждаят от мен. Тяхната нужда ме върна, а отказът им да ме пуснат да си вървя все още ме задържа.

Времето изсумтя пренебрежително.

— Каза ми го и преди, но и тогава не ти повярвах. Все пак животът си е твой или по-скоро смъртта си е твоя и не мога да ги казвам какво да правиш.

Той се обърна към Харт, който се изпъна и изглеждаше по-висок от обичайно пред строгия, но мил поглед. Времето бе красив за възрастта си мъж с решителна брадичка и сурово чело. Имаше пооредяла дълга бяла коса, разресана назад от високото му чело и оставена да пада свободно, но очите бяха тези, които приковаваха вниманието. Бяха очи на старец, доста уморени. Всезнаещи. Харт се почувства шестгодишен и твърде впечатлен от самото присъствие на стареца, за да усети някакво безпокойство. Времето се усмихна с разбиране.

— Значи ти си момчето на Джонатан Харт, а? Да, имаш чертите на баща си… Смятах, че повече никога няма да ми напомнят за него тук, макар че точно аз сред всички останали би трябвало да внимавам как употребявам думата „никога“, хм. Особено относно нещо, което е свързано с Шадоус Фол.

Изсумтя снизходително, поклати глава, после зърна един циферблат наблизо, пресегна се да регулира налягането, завъртайки няколко пъти едно колело. Втренчи се в него, очевидно недоволен от това, което виждаше, и почука настойчиво по стъклото с пръст. Изчака за миг, после отново изсумтя, отчасти доволен от новите показания. Обърна се пак към Харт.

— Не можеш да загърбиш каквото и да е тук, винаги има нещо да се прави. Ала не възприемай нищо от това, което виждаш, твърде буквално, млади човече. Дори и мен. Всички ние сме донякъде различни през погледа на този, който ни гледа. Човешкият ум е склонен да нагласява и приглушава нещата, които му се струват твърде сложни и обезпокоителни. Замисли се над това като метафора, ако ти е по-удобно. А сега, млади човече, трябва да поговорим. Случват се разни неща или ще се случат скоро и ти си замесен в това.

— Аз ли? — възкликна Харт. — Какво съм направил? Току-що пристигам.

— Това беше достатъчно — каза Времето. — Завръщането ти е задвижило низ от събития, които касаят всички ни. Дошло е време едно колело на съдбата да се превърти най-после. Независимо дали ти харесва, или не, затънал си до гуша и бавно потъваш. Пророчеството ще се сбъдне независимо от това какво ти, аз или някой друг ще направи.

— Мога да си тръгна от Шадоус Фол — каза Харт.

— Не, не можеш — отвърна Времето, без това да прозвучи грубо. — Градът няма да те пусне.

— Предполага се, че ти отговаряш за всичко тук…

— Ха! Не, моето момче. Аз съм нещо като надзирател, съдия, който следи всички да спазват правилата. Дори не съм човешко същество — според вашите разбирания за понятието. Аз съм физическо въплъщение на абстрактна концепция, повече и същевременно по-малко от човек. Съществувам, защото съм нужен, но дори и аз, повече от всички останали, трябва да спазвам правилата. Дори не съм безсмъртен, ако трябва да сме точни. Живея точно една година, от възраст на новородено до старост, после умирам и възкръсвам от прахта и това е много по заплетено, отколкото звучи. Всеки път, когато се преродя, имам достъп до предишните си спомени, но същият ли съм или просто ново същество с достъп до нечии други спомени? Интересен въпрос, разсъждавал съм по него векове наред и още не съм стигнал до отговор. Това е Шадоус Фол за теб. Аз съм силата, която пази града от разруха, но градът е този, който решава бъдещето си. Единственото, което правя, е да подтиквам нещата в правилната посока. В повечето случаи имам чувството, че само ги придружавам по пътя.

— Да подтикваш… — обади се Аш. — Не бих използвал точно тази дума. Като заговорихме за довереник на дявола, къде е Джак Феч?

— По мои дела — отвърна Времето.

Очите му внезапно придобиха студено изражение, но когато се обърна към Харт се усмихна насърчително.

— Не вярвай на всичко, което чуеш за Джак. Той е моят помощник, помага да наложим правилата, когато е необходимо. Не е от най-лесните да се разбереш с него, но винаги съм го смятал за изключително лоялен. Не е лош, наистина, само доста праволинеен в методите си.

— Праволинеен… — обади се пак Аш. — Още една хубава дума.

— Тук си, защото те търпят, Ленард — каза Времето. — Не си насилвай късмета. И така, скъпи, Джеймс, гледаш ме някак странно. Да не би нещо да не е наред?

— Не, не наистина. Само се чудех… ами… защо викториански?

— Не питай мен — отвърна Времето. — Обърни се към подсъзнанието си. Несъмнено Ленард ме вижда съвсем различно, но в този смисъл, бидейки мъртъв, има повече сили да понесе истината за моята реалност. Боя се, че истинската ми същност идва прекомерно на повечето хора. Не се тревожи за това прекалено, моето момче. Както и да ме виждаш, достатъчно реално е. Аз съм просто… трансформиран от мисълта ти в нещо по-удобно за теб, хм. Ще видиш, че с много неща е така в Шадоус Фол.

— Значи аз не мога да видя как наистина изглеждаш, а Аш може?

— На мъртвите не са им останали много илюзии — каза Времето.

Аш поклати глава решително, когато Харт погледна към него.

— Не питай, Джеймс. Повярвай ми. Не искаш да узнаеш.

— Да се върнем на това какво всъщност правиш — настоя Харт. — Ти решаваш какви трябва да са нещата, или градът ги определя, а ти ги придвижваш, а след това Джак Феч се оправя с онези, които не са съгласни. Така ли е?

— До голяма степен — обади се Мад с тона на човек, който е бил изключен от разговора за доста дълго и въобще не е доволен от това. — Времето взима важните решения. Той брани града и Вратата.

— Брани? — попита Харт. — От кого?

— Шадоус Фол си има врагове — отвърна решително Мад. — Този, който контролира Вратата към вечността, контролира града. Времето пази всички ни. Винаги ще се намери някое подмолно копеле, готово да плячкосва в различни епохи и реалности, без да му пука за последствията. Крадци, конспиратори, всякакви отрепки. Времето ги надушва и праща Джак Феч да се оправи. Джак им сритва задниците.

Тя се усмихна неприятно на Харт.

— Трябва да се срещнеш с Джак, преди да си тръгнеш. Страшно е готин.

— Достатъчно, скъпа — прекъсна я Времето. — Само защото Джак не е истински не значи, че по душа не е хубав човек. Тоест ако имаше душа. Джак има чудесни, ценни качества, само дето с неговата работа няма как да ги покаже. А сега, Джеймс… внимавай, млади човече! Не говоря само защото изпитвам удоволствие да слушам гласа си.

— Съжалявам — отзова се бързо Харт, отмествайки поглед от един циферблат, който бе привлякъл вниманието му. Вървеше на обратно. — Слушам. Моля те, продължавай.

— Е — продължи Времето, а пламъче в очите му издаваше, че не е напълно удовлетворен, — достатъчно е да кажем, че наблюдавам и се грижа за различните епохи и реалности, които са привлечени от Шадоус Фол заради уникалната му същност. Хора и места непрекъснато идват и си отиват — такова е мястото. Информирам се за тях чрез портретите и други методи. Виждам всичко и знам почти всичко тук, там и навсякъде. Не се опитвай да ми се мотаеш в краката твърде често.

Той млъкна и се усмихна на Мад.

— Май поожаднях. Не съм свикнал да говоря толкова. Защо не ни приготвиш по една чаша хубав чай?

Мад кимна лаконично и изгледа заплашително Аш и Харт:

— Връщам се след минута.

— Вече ми липсваш — каза галантно Аш.

Мад изсумтя в свой стил, завъртя се на пети и излезе. Гърбът ѝ излъчваше презрение.

Времето понечи да каже нещо поучително на Аш, но млъкна и погледна през рамото му.

— Искаше да видиш Джак Феч, Джеймс, и май имаш късмет. Ето го, идва сега.

Аш и Харт побързаха да погледнат назад и се извърнаха рязко, щом чуха нечии стъпки да приближават към затворената врата — бавни, уверени и някак си… меки, сякаш този, който приближаваше носеше чехли с дебели пухени ходила. Мисълта обезпокои Харт на някакво дълбоко ниво, макар че не можеше да каже защо. Тихите стъпки бяха някак си твърде разлети, недостатъчно плътни. Накрая се спряха пред вратата и в последвалата дълга пауза всички сякаш бяха затаили дъх. Харт усещаше как косъмчетата на врата му отзад настръхват и внезапно почувства, че със сигурност не иска да види какво има от другата ѝ страна.

В този миг дръжката се завъртя, вратата се отвори и Джак Феч влезе пружиниращо на гъвкавите си крака. Беше плашило, нещо от дрипи, пръчки и слама. Трябваше да изглежда чудноват и старомоден, очарователен по традиционния провинциален начин, но у Джак Феч нямаше нищо, което да успокоява. Беше човешка фигура, оформена изцяло от неживи, неодушевени детайли — от натъпканата със слама риза през пръчките за крака до гротескно издълбаната ряпа, която бе негова глава. Напомняше на Харт за една играчка от детството му, която не се виждаше ясно в тъмното и го плашеше, след като угасяха лампата. Джак Феч бе направен от неща, които не живееха и никога не би следвало да са живели, но сега се движеха по силата на някаква неестествена воля. Не беше чучело или играчка, като роботите на Времето. Джак беше жив, съзнаващ и ни най-малко хуманен. Харт го усещаше с костите и цялото си същество. Огромната ряпа-лице се обърна бавно на дървения врат, погледна Харт, после Аш и Времето, а той единствен срещна тъмните, немигащи очи. Плашилото бавно се приближи към тях, овързаните пръчки за крака драскаха по голия дървен под, сякаш плъхове топуркаха из някой хамбар. Спря пред Времето, поклони се сковано и не помръдна повече. Харт погледна неподвижното създание и не знаеше какво му се иска да направи повече — да го удари или да избяга.

— Джак Феч — каза тихо Аш. — В Шадоус Фол майките казват на децата си да са послушни или той ще дойде за тях. Понякога действително идва. Колко изби днес, Джак? Имаш кръв по ръцете.

Харт погледна неволно към изтърканите кожени ръкавици, които бяха ръцете на плашилото, и сърцето му подскочи в гърдите като видя тъмните петна по тях.

— Джак, знаеш, че от теб се очаква да се почистиш преди да дойдеш при мен. Какво ще си помислят нашите гости, а? Дори и така да е, Ленард, казах ти и преди — не бива да си груб с него. Чувствата му са лесно раними, а ти знаеш колко е трудно да получиш помощ отнякъде в днешно време. Джак е моята дясна ръка и аз разчитам на него да се погрижи нещата да вървят както трябва заради доброто на града. Дори и най-любящият баща трябва да е суров, когато се наложи.

— Подир кого изпрати своето куче днес? — попита предизвикателно Аш.

Времето сви рамене.

— Лордовете на Реда и херцозите на Хаоса спореха пак за двойниците и изпотрошиха мебелите. Тази нова наука, Теория на Хаоса, създаде повече проблеми на етерните нива, отколкото можеш да си представиш. Не разбирам защо не могат да постигнат съгласие, че е възможно да са на различни мнения. Както и да е, Джак ги усмири съвсем лесно. Той е убедителен, когато поиска. Браво, Джак. Връщай се в Галерията от мраз, ще се видим по-късно.

Плашилото остана дълго неподвижно, после главата ряпа бавно се обърна и се вторачи в Харт. В издълбаната усмивка и празните очни кухини нямаше ни топлота, ни следа от емоции, но имаше решителност, която се стори на Харт смразяваща. Сякаш в някакво съдилище го изучаваха, преценяваха и установяваха дали отговаря на изискванията. Без право на обжалване. Той неволно отстъпи крачка назад, а плашилото го последва. Времето извика силно на Джак да спре, но той мълчаливо вървеше към Харт, който продължаваше да отстъпва. Не издаваше звук, чуваше се само дращенето на краката му от пръчки по дървения под, но въпреки това Харт долавяше решителност в бавната походка.

Времето се приближи и застана зад него, извика плашилото по име с нарастващ гняв и накрая го хвана за ръката. Джак Феч се отскубна, без дори да се огледа. Имаше неестествена сила в това неживо тяло и Харт усети на някакво дълбоко, първично ниво, че ако Феч го докопа, ще го разкъса на части с такава лекота, с каквато някое дете разкъсва парцалената си кукла. Гърбът му се удари в стената зад него, нямаше накъде повече да отстъпва. Дишаше учестено, като птица в клетка, заплашена от котка, но не му и хрумваше да се бие. Знаеше някак си, че няма смисъл, че Джак Феч не може да бъде спрян от човешка сила.

Тогава се чу вик, после крясък и облечена в черно фигура се хвърли яростно към плашилото, а то се олюля на една страна. Маделин Креш го яхна като ездач — бе вкопчила крака в тялото под мишниците, ръцете ѝ деряха лицето ряпа. Джак Феч бързо възвърна равновесието си и посегна нагоре с ръкавиците. Мад се изплю върху тях и заби ножа си в едната ръка. Феч игнорира атаката, стисна я здраво за ръцете и с лекота я свали от себе си. Постави я долу, бутна я решително настрана. Мад го намушка в натъпкания със слама корем, острието потъна три пъти последователно, но никаква кръв не потече от прорезите в ризата му. Тя стоеше там глупаво, а плашилото насочи вниманието си отново към Харт.

Аш пристъпи напред и застана между двамата, светлите му тревожни очи бяха вперени в празния поглед на плашилото. В този миг прие истинския си облик и стана страховит. Мад почувства силата му и неволно отстъпи. Дори и Харт я усети, макар че не бе насочена срещу него и кръвта му замръзна във вените. Джак Феч се вторачи в мъртвия, после посегна с ръкавиците си, улови го за ръцете и го отмести внимателно, но твърдо настрана. Аш залитна и едва не падна, сякаш само докосването бе изцедило напълно силата му. Джак Феч погледна отново към Харт и пристъпи решително напред, така че се озова точно пред него. Когато усети дъха му по лицето си, Джеймс долови миризма на дървени стърготини, спарени и сякаш дращещи дъха му.

„Дошъл е за мен — бе единственото, което успя да си помисли. — Идвал е за родителите ми, но те вече са били заминали. И сега накрая е дошъл за мен.“

В стаята бе притихнало, Времето, Мад и Аш наблюдаваха безпомощно какво ще направи плашилото. От тримата единствено старецът не бе помръднал да го спре, вероятно защото знаеше, че Феч не може да бъде спрян, щом веднъж е пристъпил към действие, че онова, което предстоеше да се случи, имаше съдбовна тежест. И докато Харт гледаше втренчено с широко отворени очи, Джак Феч коленичи сковано на единия си крак и преклони главата-ряпа пред него. После се изправи, обърна се и се отдалечи, изчезна през вратата, която преди бе оставил широко отворена. Последва почти експлозивна задружна въздишка на облекчение от затаилите дъх, а Времето погледна странно Харт.

— През всичкото време, откакто го познавам, Джак никога не е правил това пред другиго. Дори и пред мен.

— И какво означава? — попита Мад и неохотно прибра ножа си.

— Не знам — отвърна лаконично Времето, — но е изключително интересно. Ще се наложи да поразсъждавам над това.

Харт трябваше да преглътне силно да прочисти гърлото си, но когато накрая заговори, гласът му бе ясен и спокоен.

— Ти изпрати ли… това… по следите на родителите ми, когато са решили да напуснат Шадоус Фол? Затова ли никога не посмяха да се върнат обратно?

Времето сви устни замислено, преди да отговори.

— Пророчеството, засягащо теб и твоето семейство, бе смущаващо и мъгляво, като всички предсказания, но смисълът бе ясен. Съдбата на Вратата към вечността и тази на града е свързана по някакъв начин с теб. Нямаше да ви наранят, ако бяхте останали. Само щяхте да бъдете наблюдавани и преценявани. Можехме да ви попречим да тръгнете, но предпочетохме да не го правим. При всичките ни човешки и недотам човешки особености, Шадоус Фол винаги се е старал да постъпва цивилизовано.

— Да бе — каза Аш. — Джак Феч е наистина цивилизован.

— Е — обади се Харт и отвърна твърдо на погледа на Времето, — сега съм се върнал, какво ще правиш?

— Ще наблюдавам и следя — отвърна старецът спокойно. — Моля те, разбери, Джеймс — Шадоус Фол е важен. Светът се нуждае от място като това, където границите на реалното могат да се отпуснат и всички изгубени души най-после да намерят пътя към дома. Вратата към вечността е клапа за налягане, където светът може да изпусне пара спокойно и да позволи на нещата, които вече са ненужни, да си отидат. А ти застрашаваш всичко това, моето момче, само с присъствието си. Ако Вратата някога бъде унищожена или пък този град — заличен, шокът на физическо ниво ще хвърли целия свят в лудост и насилие. Ще лумнат огньове, които ще горят вечно и дългата нощ никога нима да свърши. Във Вселената има сили, срещу които не можеш да се изправиш, Джеймс, във и извън Шадоус Фол.

— И какво мислиш, че трябва да направя? — попита Харт.

— Не знам — отвърна Времето. — Струва ми се обаче, че щом трябва да се намерят отговори, те се крият в твоето минало, когато е било направено предсказанието. Защо не отидеш да посетиш фамилната ви къща? Ленард може да ти покаже къде е.

— Да — съгласи се Харт. — Мисля, че идеята ми харесва. Може ли да тръгваме?

— Разбира се, момчето ми, разбира се. Но нека все пак да пийнем нещо преди да си тръгнете — да сгреете кръвта си и да прогоните студа.

Той даде знак на Мад и тя донесе отнякъде поднос с четири малки порцеланови чашки на него. Времето си взе една, отпи внимателно и се усмихна. Аш и Харт също си взеха, а за Мад остана последната. Тя се усмихваше подозрително невинно, затова Джеймс я изчака първа да отпие от нейната, което тя и стори, доста самоуверено. Той отпи яка глътка от чашата си и очите му се изцъклиха, когато в гърлото му избухна пожар. Езикът му се сгърчи и изтръпна, очите му бяха стиснати все едно, че никога вече няма да се отворят.

— Какво е това нещо? — попита задъхано накрая.

— Саке — отвърна Мад ухилено. — Силничко е, ако не си свикнал.

Аш погледна с тъга своята чаша и се усмихна на Харт.

— Е, не можеш да кажеш, че не съм те предупредил, Джеймс. Другия път, когато двойникът ти от бъдещето ти каже нещо, наистина смятам, че трябва да го послушаш.

Харт го изгледа кръвнишки с пълни със сълзи очи.

— Много говориш, Аш.