Шадоус Фол - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Саймън Грийн (7. Нещо лошо иде) #9

7. Нещо лошо иде

Сузан Дюбоа се събуди бавно от звука на музиката и полежа известно време в леглото, без да отваря очи. Радиото се включваше автоматично всяка сутрин в девет часа и предвидливо бе поставено по-надалеч, за да се наложи да стане, за да го изключи. Тя лежеше неподвижно със затворени очи, оставяше музиката да я залива, без в действителност да я слуша. Събуждането за нея бе винаги бавен процес и нямаше закъде да бърза.

Леглото ѝ бе залепено за стената, така че можеше да протегне ръка и да усети силата и присъствието ѝ, без да се налага да става. Стената ѝ действаше успокоително — твърда, реална и неизменна. Откакто се бе върнала вкъщи и бе намерила мъртвото тяло на Лука на пода, изпитваше нужда постоянно нещо да я убеждава, че домът ѝ е все така сигурен и стабилен. Ненадейната поява на смъртта все още я преследваше и малката ѝ колиба вече не беше някогашният сигурен рай. Минаваше доста време, преди да успее да заспи нощем, ако не оставеше лампата да свети. През деня успяваше да се отвлича с хора и ежедневни задачи, но нощта я заварваше слаба и уязвима като малко дете. Лежеше в леглото неподвижно вдървена, напрягаше уши да долови и най-слабия звук, докато очите ѝ привикнеха с тъмнината и после наблюдаваше тъмните сенки край себе си, докато накрая заспиваше просто от изтощение. Вратата бе заключена, резето — спуснато, единственият прозорец — обезопасен, но щеше да мине още доста време, преди отново да се почувства в безопасност.

Сузан лежеше напълно отпусната в леглото, заслушваше се в утрото, сглобяваше картината на своя свят по звуците край себе си. Радиото бръмчеше тихичко и тя чуваше лекото поскърцване на леглото, докато се протягаше лениво. Имаше го вече повече от двайсет години и бяха се нагодили един към друг. На места дюшекът бе висок като в самото начало и бе хлътнал, където се налагаше. Годините бяха образували голяма вдлъбнатина по средата, в която тя пропадаше естествено и която ѝ прилягаше съвършено от глава до пети. Дървената колиба поскърцваше силно, докато наместваше тежестта си, дървото набъбваше с признателност под топлината на утрото след студената нощ. Навън чуваше някакъв шлеп да пухти бавно по река Тоун — живият, жизнерадостен звук носеше обещание за нови места, които да посетиш, и нови неща, които да вършиш. Сузан въздъхна, седна в леглото и отвори очи.

Обгърна колене с ръце, подпря брадичка на тях и се огледа. В едностайната ѝ колиба цареше бъркотия, но така си беше винаги. Така ѝ харесваше. Навсякъде бяха небрежно разхвърляни дрехи и всичките три стола бяха отрупани с купища стари списания и вестници. Картонените кутии от вчерашния обяд и късната вечеря продължаваха да лежат там, където ги бе пуснала. Този последен факт я наведе смътно на мисълта за закуска, но още не бе достатъчно будна за нея. Приготвянето на закуска бе твърде сложна задача, за да я обмисля, преди тялото ѝ да се е събудило достатъчно, за да се вслуша в мислите ѝ. Или пък беше обратното? Сузан сви рамене. Бе свикнала с това, че не ѝ се отдава да разсъждава успешно сутрин. Именно това безгрижие и тази небрежност бяха вбесили последния ѝ любовник, висок, кльощав китарист от някакъв хеви метъл състав, за който не бе и чувала. Бе доста приятна компания и почти толкова добър в хоризонталните ритми, колкото сам смяташе, но имаше навика да скача от леглото сутрин, готов да атакува деня и да граби с шепи от всичко, което той му предложи. Естествено, бе с петнайсет години по-млад, а тя бе на трийсет и пет и сутрин усещаше всяка една от тези допълнителни години. Това бе отчасти причината да не се почувства сломена, когато я напусна.

Тя отметна чаршафите, спусна крака на пода и поседя тихо, потънала в размисъл. Имаше определено усещане, че днес трябва да става и да се залавя за работа, но не разбираше точно защо. Без съмнение щеше да ѝ стане ясно по-късно. Почеса се по ребрата, по-скоро за удоволствие, отколкото от нужда. Сузан спеше гола, с изключение на студените зимни нощи, когато неохотно навличаше дебела пижама. Изобщо не си падаше по одеждите за спане, те сякаш винаги се усукваха по тялото ѝ нощем, докато не се събудеше — все едно опасана в усмирителна риза.

Стана, огледа се разсеяно и се зае да се облича, без да изчаква да се разсъни допълнително. За последното ѝ помогна бавната разходка до тоалетната отвън. Върна се, продължи да се прозява и застана насред стаята. Струваше ѝ се, че нещо важно що се случи днес — но мътните я взели, ако можеше да отгатне какво. Нямаше значение. Често се чувстваше така. Отиде без да бърза да огледа голямото огледало, подпряно несигурно на нощното ѝ шкафче. Снимки на стари гаджета с подвити краища и гледаха оттам, имаше и едно съобщение за самата нея, изписано с червило.

„Идват гости…“

Сузан се загледа разсеяно в огледалото и оттам неуверено я погледна нейното отражение. Висока, дългокрака блондинка, която се обличаше във всякакви странни ансамбли, защото никога не можеше да се накани да изхвърли каквото и да било. Изпитваше същите чувства към модата, както и към религията — добре си е за тези, които я почитат, но за нея си е досадна грижа. Единственото, в което вярваше, бе достатъчната доза сън. Понякога изпитваше сантиментална привързаност към странни дрехи и си ги пазеше дълго след като бяха надживели своето предназначение. Тази блуза е късметлийска, онзи шал носеше, когато Грант за пръв път я покани да излязат на среща, а онези обувки са твърде хубави, за да ги изхвърли… И така нататък, и така нататък.

В огледалото лицето ѝ представляваше едни огромни очи и изпъкнали скули. Без грим приличаше на майка си. Сузан направи гримаса и си постави грима с бързи заучени движения. Твърде ранна сутрин бе за такова кощунство. Огледа критично дългите си плитки. И преди да си легне не изглеждаха добре, по и спането не им се бе отразило благоприятно. Нито умееше, пито имаше търпение да ги поддържа, но не спираше да се опитва. Изглеждаше добре с плитки, а и бяха практични. Харесваше ѝ мисълта, че е практична по отношение на нещо.

Радиото засвири някаква вдъхновяваща музика, бавна и спокойна, с цигулки, които ѝ идваха прекалено, затова повъртя копчето, докато не намери нещо високо, с подходящ ритъм. Добрият стар, познат рокендрол. Музиката нахлу в кръвта ѝ и тя най-после напълно се събуди. Заприпка весело из стаята, в такт с ритъма — вземаше разни неща и ги трупаше на огромна купчина в ъгъла.

„Идват гости.“ Пак се сети за това. Картите бяха много категорични снощи, поне доколкото таро можеха да бъдат, че тя ще има важен посетител рано сутринта. Някой, когото познава отдавна, но не е виждала цяла вечност. Тя се размисли весело за това кой може да е. Описанието можеше да се отнася до всекиго, без да споменаваме бившите ѝ гаджета. Винаги някой идваше или си отиваше, понякога и двете. Не си правеше труда да води сметки, но ѝ се нравеше мисълта, че е част от чара ѝ да им се радва всеки път, когато се появяха отново в живота ѝ — стига да не започнеха да се държат собственически. Сузан можеше да се чувства обсебена от вещите, но не и от хората. Това водеше до твърде много усложнения, а тя по душа си бе обикновено момиче.

На вратата се почука силно, но и някак колебливо, сякаш посетителят не знаеше дали е добре дошъл. Сузан огледа набързо стаята. Не бе поразчистила нещата, само ги бе преразпределила, но и това вършеше работа. Хвърли поглед в огледалото да провери как изглежда, отиде до вратата, отвори и усмивката замръзна на лицето ѝ щом видя кой е.

— Здравей, Сузан — поздрави я Поли Къзинс. — Мина доста време, нали?

— Поли… Това ти ли си, Поли? Не си идвала тук от… Не знам вече колко години!

— Знам. Най-после се посъвзех, така че… Мога ли да вляза?

В този миг Сузан осъзна, че Поли е пребледняла и трепери — повече от усилието, отколкото от сутрешния хлад.

— Разбира се! Влизай!

Сузан я сграбчи за ръката, издърпа я вътре, затвори с ритник вратата и я стисна в здрава мечешка прегръдка. Те се вкопчиха една в друга с почти безумна сила, сякаш всяка от двете се боеше, че другата може да изчезне, ако не стискат здраво. Сълзи от щастие се стичаха по бузите им, докато всяка се опитваше да каже колко е щастлива, че се виждат. Думите не значеха нищо, но нямаше и нужда. Накрая се пуснаха и се задържаха на ръка разстояние, за да се огледат една друга по-добре. Сузан посочи безмълвно двата стола до масата и те седнаха с лице една срещу друга. Поли огледа разхвърляната стая и за пръв път се усмихна.

— Смятах, че си спомням каква бъркотия е тук, но трябва да видиш това място, за да го оцениш. В чест на моето завръщане, нека да почистя тук. Вероятно си заровила две-три стари гаджета някъде в целия тоя боклук.

— Остави къщата ми на мира — каза Сузан. — Съвършено ме устройва такава. Удобна ми е. Поли, много се радвам да те видя след толкова време. Колко станаха… десет години? Не си представях, че някога ще те видя отново да излизаш от онази прокълната къща. Какво се случи? Нещо трябва да се е случило! Разкажи ми всичко, до най-дребните подробности и пикантерии. Искам да чуя всичко.

— Задръж малко — каза Поли, усмихната до болка. — Дай ми възможност да си поема дъх. За пръв път, откакто взех да се разпадам, излизам от дома си, изминавам някакво разстояние и все още треперя. Взех такси, за да стигна до тук, но през повечето време не посмях изобщо да погледна навън през прозореца. Светът е толкова голям, а аз не съм свикнала с това. Дори и краткият път по брега на реката до твоята колиба бе достатъчен, за да накара сърцето ми да бие до пръсване. Ще ми отнеме известно време да привикна към свободата.

Спомняш ли си като бяхме малки как ходехме навсякъде заедно? Забави, танци, концерти, протести, навсякъде — две лоши момичета насред всяка суматоха. Красавици от Ада. Разюздани тийнейджърки — никой мъж не бе в безопасност. Боядисвахме си разноцветни кичури над мивката на майка ти в кухнята, защото си мислехме, че така ще изглеждаме по-разкрепостени. Тогава си беше модерно да си разпуснат. Спомняш ли си като ходехме по дискотеки и си проверявахме грима в дамската тоалетна и спорехме на кои момчета ще разрешим да ни поканят тази нощ? Сега ми се струва, че беше някакъв друг свят. Не мога да повярвам, че съм била аз. Сякаш от кралица тийнейджърка съм се превърнала в стара мома, която няма нищо общо с онези времена.

— Престани с това — прекъсна я решително Сузан. — Не беше виновна за нищо. Имаше си проблем или по-скоро той те бе завладял и се опитваше да се справиш с него по най-добрия начин. Всеки друг би рухнал под такъв товар още преди години. Винаги съм знаела, че накрая ще се освободиш. О, Боже, толкова е хубаво, че те виждам пак, Поли! Разговорите по телефона с часове наред ни помагаха да сме заедно, но не е същото. Сега, моля те, преди да съм се разтопила, разкажи ми какво, по дяволите, се случи.

— Един човек дойде да ме види — каза Поли. — Някой, когото познавах преди, когато и двамата бяхме деца. Той ме освободи от миналото ми. Казва се Джеймс Харт.

— Майтапиш се! Срещнала си Джеймс Харт! Видях завръщането му в картите преди седмица, дочух, че е тук, но не съм срещала някой, който действително да е говорил с него. Как изглежда? Хубав ли е? Мираж, призрак? Достъпен ли е?

Поли се засмя за пръв път.

— Да… не… ще трябва да го попиташ лично. Той е удивителен човек. Не говори много, но в него има неподозирана сила. Има потенциал да се превърне в нещо изключително, дори и да не го разбира все още.

— Разбира се, че има — потвърди Сузан спокойно. — Картите от месеци показват, че нещо могъщо иде насам. Но трябва да призная, че не очаквах това да е Джеймс Харт. Не мисля, че и някой друг го е очаквал, освен може би старецът Времето. А ти го откри първа… Успя ли да те събере отново? Цялата?

— Всяка част от мен. Сега съм едно цяло. Но и не спря дотук…

— Искаш да кажеш, че има още? Какво друго направи — построи ти нова къща?

— Върна баща ми. Жив е отново, благодарение на Джеймс Харт.

— А стига бе… Поли… май двете се нуждаем отчаяно от по едно силно питие. Вероятно от по няколко.

Сузан стана, не спря да клати глава, отиде до шкафа, измъкна бутилка бренди и две чаши. Постави чашите на масата, повтори пак „А стига бе“ и наля щедро от брендито.

— Поли, къде точно е той сега?

— Отиде на гроба на майка ми. Или имаш предвид Джеймс? Не съм много сигурна той къде е. Каза нещо, че ще потърси някой от семейството си, но пак ще се срещнем по-късно тази вечер. Ще се видим в някакъв бар, който знае. В бар! Осъзнаваш ли колко отдавна никой не ми е купувал питие в бар? Не знам дали ще мога да го направя. Имам предвид, да изляза навън ми е достатъчно трудно и без да се налага да се срещам с цял куп непознати. Може би трябва да му кажа, че не мога да отида. Да отложим докато се почувствам по-силна.

— О, не, няма — възрази незабавно Сузан. — Вече си се измъкнала от черупката, не можеш да се връщаш назад. Не се безпокой, всичко ще е наред. Аз също ще дойда, ще стоя дискретно някъде отзад, разбира се. По-добре да намеря някой да ме ескортира, за да не се набивам на очи.

— Кой е за тази седмица? — попита Поли подсмихвайки се. — Не успявам да съм в крак със заплетения ти любовен живот. Ти си единствената, която познавам, чийто живот е като сапунена опера. Спомням си последно за Грант. Още ли е актуален?

— Горе-долу. Добро момче. Китарист в някаква група, за която не си чувала. Сериозно си пада по това да потъва в размисъл в някой ъгъл и да изглежда енигматично. Малко младичък е за мен, но пък си падам по предизвикателствата.

— Както винаги — отбеляза иронично Поли. — Добре ли свири?

— Откъде да знам, скъпа. Човек не си носи китарата в леглото. Официално сме разделени, защото не признавах неговия гений. Което всъщност ще рече, че не си придавах сериозен вид, когато той разказваше за това. Ще му звънна по-късно днес да видя дали още се цупи.

Поли я изгледа замислено.

— Чуваш ли се често с Амброуз напоследък? Не говориш много за него, както преди.

— Той плаща наема на това място, оставя ми и по някой чек от време на време, като се сети, но най-вече е достатъчно цивилизован да спазва разстояние. Изобщо не трябваше да се женим. Ти ме предупреди. По дяволите, всички до един ме предупреждаваха за Амброуз, но аз не ги послушах. Животът с него бе все едно, че съм омъжена за някой човек на изкуството с всичкото му там непостоянство. Никога не знаех до кой аспект от личността му ще се събудя сутрин. В началото бе забавно, все едно, че съм омъжена за няколко души едновременно, но ми омръзна доста бързо. Дори и аз обичам по малко стабилност в живота си. По-точно, предпочитам мъжете ми да не си променят нрава по средата на разговора. Сега, като се виждаме твърде рядко, сме къде-къде по-щастливи.

Наистина трябва да се наканя да се разведа с него, но така си ми е удобно, иначе ще ми коства усилия и грижи. Защо да клатим лодката? Той се грижи за финансовата ми стабилност, а аз не се появявам да го притеснявам пред устремените му към възвишеност приятелчета. Щастлива съм с моята си картина и сеансите с картите. Честно казано, скъпа, мисълта да ходя навън, за да си изкарвам прехраната, ме изпълва с ужас. Искам да кажа, представяш ли си ме да тичам за работа всяка сутрин като послушен дребен чиновник, да повтарям „Да, сър“, „Не, сър“ на шефа и да ме регистрират по часовник на влизане и излизане от работа? По-скоро ще умра. Не съм практична по природа и нямам никакво желание да се уча на това. Аз съм щастлив малък паразит, на топличко и безопасно в уютното си малко гнезденце и не виждам причина да сменям нищичко.

— Пари… — вметна Поли. — Не ми се е налагало да мисля за това отдавна. Не че имам някакви скъпи навици. Наследих къщата от татко и прилична сума също. Само дето повечето ги няма. Стопиха се някак си с годините. Още не съм успяла да кажа за това на татко. Изчаквам подходящия момент да повдигна въпроса, но досега не е имало такъв. Освен това вече си има достатъчно проблеми, като се опитва да се приспособи към всички неща, които са се променили докато го… нямаше. Не е животът, който помни.

— Пийни си — каза Сузан. — Светът е твърде студено и мрачно място, за да си трезвен.

— Сузан, едва девет и половина сутринта е! В тази чаша има достатъчно, за да се парализирам до десет и половина.

— Най-добре за теб — отвърна без да се поколебае Сузан. — Ако повече хора се трупясват от сутринта, светът ще е по-приятно място. Няма да свършат кой знае каква работа, но няма и да са във форма да им пука кой знае колко, нали?

Поли се усмихна и поклати глава. Обаждаше се по телефона на Сузан от години, говореха безкрайно за нищо и всичко, но бе забравила колко въодушевяващ може да бъде разговорът с нея на живо. Трябваше да се стараеш да поддържаш темпото, когато ѝ се отвори глътка. В това се състоеше и половината от удоволствието. Поли отпи предпазливо от брендито и се поотпусна почти против волята си, когато топлината му се разля в стомаха ѝ. Сузан пиеше и говореше на практика едновременно — умение, за което ѝ бяха нужни години усърдно практикуване.

— Още ли имаш проблеми с отец Калахан? — попита накрая Поли само за да вметне нещо.

— Разбира се. Той не одобрява гледането ми на карти, но така е с всичко, което е интересно и забавно. Мисля си, че тайно в себе си е пуритан по сърце и вярва, че хора като мен трябва да бъдат заклеймени на общо основание. Никога не е помирисвал ни питие, ни жена тоя тип. Нарича ме „лош пример“ в проповедите си, което си е справедливо, и предрича всякакъв сорт възмездие за всеки, който се осмели да се консултира с мен. Обаче, тъй като аз имам много повече опит в сферата на предсказанията от него, клиентите все продължават да идват, благословени да са плахите им сърчица. Във всеки случай, не знам какво прави човек като Калахан в Шадоус Фол.

— Ами родителите ти? — побърза да я прекъсне Поли, преди тя да успее да подхване любимата си тирада.

— Отношенията са все още напрегнати и вероятно ще останат такива известно време. Всъщност стига да не се виждаме, се разбираме добре. Пийвай, изоставаш.

Поли покорно отпи още една глътка. Не бе свикнала на алкохол. Вкъщи никога не държеше. Щеше да е много лесно да се напие или дрогира до безпаметност, а това щеше да се окаже опасно. Нужен ѝ бе целият ѝ самоконтрол, за да съхрани онова, което бе останало от нея. Сега вече нямаше за какво да се тревожи. Мисълта бавно изпълни съзнанието ѝ, примесена с въодушевление. Имаше много неща, за които повече не се налагаше да се безпокои и тази мисъл бе далеч по-опияняваща от самото бренди. Тя отпи голяма глътка, пое за миг дълбоко въздух и после изгледа замислено Сузан.

— Наистина ли видя завръщането на Джеймс Харт в твоите карти?

— Дяволски точно. Седмици наред показваха все него. Може би, след като вече е пристигнал тук, ще се успокоят отново.

— Гледай ми — помоли импулсивно Поли. — Прочети моето бъдеще, след като вече съм свободна.

— Разбира се, защо не?

Сузан пресуши чашата, стана и отиде да донесе картите. Държеше ги в чекмеджето на нощното си шкафче, небрежно завързани с ластиче. Не бяха в много добър вид когато ги разбърка и подреди на масата. Бяха стари и поразръфани, и мъничко позацапани от постоянното пипане с ръце. Посмачкани и поизбелели. Сузан нареди картите една след друга, мърморейки си нещо, докато правеше това. Постави и последната, облегна се назад в стола и се загледа в тях. Дълго време не каза нищо, после погледна Поли някак странно. Погледът ѝ бе студен, а устните — стиснати.

— Какво има? — попита разтревожено Поли. — Какво виждаш? Нещо лошо ли ще ми се случи?

— Сбъркала съм — каза Сузан и гласът ѝ прозвуча като чужд. — Картите не са показвали Харт. Нещо лошо иде. Нещо лошо за целия град.

В Дълбоката пещера, дълбоко под Шадоус Фол, в тъмната земя, където само къртиците и онези твари, с които те се хранеха, се чувстваха комфортно, имаше съдебно заседание на Подземния свят на измислените герои. Всяко измислено или митично създание, живяло някога във въображението на света, принадлежи към него. Дракони и еднорози, йети и човекоядни чудовища, крилати змейове и базилиски, всички диви зверове, които никога не са съществували — а би трябвало. Суперинтелигентните кучета от телевизионните поредици на петдесетте години, анимационните герои от събота сутрин, не оцелели след първия сезон, политически ангажираните животни от комикси, които с годините бяха забравени — всички те са добре дошли в подземния свят, огромната мрежа от пещери и бърлоги, топли тунели в пръстта под земята и града, където мечтите идват, за да умрат. Дълбоката пещера е място за дебати и произнасяне на присъди, където животните се събират сегиз-тогиз да решат какво трябва да се направи и защо.

Всъщност е много по-глупаво от това.

Дълбоката пещера бе ярко осветена от хиляди свещи, но мястото бе потънало в прахоляк и паяжини, следи от разтопен восък, които никой не си правеше труда да изчисти. Обстановката бе такава, каквато животните смятаха, че е подобаваща за зала за дебати, но тъй като те никога не са били силни в сферата на въображението, в крайна сметка бяха изкопирали доста от илюстрациите в книгите. Крайният резултат напомняше на нещо, заимствано от детска книжка от времето на кралица Виктория. Една от онези приказки, изпълнени с чувство за дълг и поуки, в които участват страхливи мошеници със засукани мустаци и герои — така храбри, истински и чисти, че биха накарали и бухал да повърне.

Съдията седеше отпред и гледаше надолу към залата от едно дървено бюро, толкова високо, че на някои животни им потичаше кръв от носа само да го гледат. От лявата му страна на изключително неудобни дървени пейки седеше журито, така че нямаше начин да задремят, ако случаят се окаже досаден. То се състоеше от дузина животни с храбри и честни сърца, избрани главно чрез простата процедура да сграбчиш този, който не може да избяга достатъчно бързо. Отдясно на съдията се намираше подсъдимата скамейка, мрачна дървена клетка с метални шипове, за да не би обвиняемият да пропусне да разбере защо е там. Тя стърчеше самотно върху висока платформа, така че зяпачите да могат да хвърлят разни неща по нея, ако им се прииска. И в повечето случаи го правеха. Насреща бяха наредени редици от пейки за публиката, свидетелите, за онези, които имаха някаква работа със съда, или просто бяха любопитни и се нуждаеха здравата да се посмеят. За всички животни, независимо дали са измислени, митични или пък съвсем невероятни, е присъщо едно характерно любопитство, възторжен порив да сриташ някого, докато е повален.

Това конкретно заседание бе свикано да реши какво да се прави относно стрелбата от неизвестен извършител по Сий Гоут. Разсилният, огромна хиена, застанала на два крака, с университетска шапка и тога, съобщи това звънко. Размениха се кратки коментари, докато едната половина от зрителите обясняваше на другата какъв е смисълът на думата „извършител“. Вече бе проведена продължителна обща дискусия относно това какво да се прави. Когато чуха, че Сий Гоут е бил прострелян, но ще оцелее, значимо мнозинство сред животните предложи да го гръмнат отново, но този път както трябва, по дяволите. Предложението бе отхвърлено чрез гласуване, както и заради това, че Бруин Беър стоеше до количката на Сий Гоут с най-големия проклет револвер, който животните някога бяха виждали. Някакъв глас от задните редове изтъкна, че е в разрез с правилата да се носи оръжие в съда. Бруин Беър подчерта, че разчистването на сметки също противоречи на правилата и той е способен да наложи това правило с толкова муниции, колкото са необходими. Гледаше гневно публиката и въртеше небрежно напред-назад оръжието, тогава всички незабавно отвърнаха, че зачитат становището му и са напълно съгласни. Беър им обърна гръб и седна до Сий Гоут, а присъстващите постепенно надигаха отново глави по пейките. Съдията гледаше отвисоко всичко това и въздъхна тежко.

Лигавият кондор33 бе в ролята на съдия. Трябваше да е Лигавата костенурка, но бе малко депресирана и се бе измъкнала тихичко нанякъде да си полегне. Гласуваха кондорът да е неин заместник, въпреки бурните му възражения, защото неговият глас се оказал най-силен, като обявил необходимостта от нов съдия. Затова той не бе в най-добро разположение на духа и за себе си бе решил да обяви колкото се може повече души за виновни. Някой щеше да пострада заради неговото унижение и дяволски сигурен бе, че това няма да е той. Той удари силно с чукчето и бърборенето спря, а присъстващите се заозъртаха с интерес да видят какво става. Кондорът се запита какво да направи по-нататък. Удрянето на чукчето доста изчерпваше познанията му по съдебните въпроси. Кондорите общо взето нямаха кой знае каква връзка със закона. Те по-скоро имаха навика да отхапват главите на по-малките животни, а после от учтивост да изразяват съжаление пред роднините на своя обяд.

— Моля за вашето внимание, ваша чест — чу се висок, силен глас и съдията погледна с надежда надолу към прокурора.

Понастоящем постът се заемаше от един щраус с пенсне и донейде високомерно изражение. Той бе централен герой в поредица от политически анимационни филмчета по своето време и оттогава нататък необратимо губеше популярност. Всеки път говореше силно и уверено по всякакви въпроси, независимо дали знаеше нещо по тях или не, но авторитетът му неизменно биваше подронван от кофата с пясък, която разнасяше със себе си, ей така за всеки случай, ако му се наложи набързо да си зарови глава в нея. Той се огледа гневно из претъпканата зала, намуси се шумно в знак, че има по-хубави неща, с които да ангажира времето си, вместо да стърчи тук и да изчаква „определени индивиди“ да запазят тишина. Публиката, която разпознаваше добре сумтенето, се успокои доволно и си раздадоха един на друг парчета гнили плодове, готови за първия свидетел, който нямаше да им се хареса. Щраусът зае горда, изпълнена с достойнство поза и се изкашля. Като се има предвид дължината на шията му, процесът бе продължителен и страховит, а и той се възползва докрай, като през цялото време гледаше зрителите презрително. На тях това много им хареса. Такова бе предназначението на всеки съд.

— Милорд, уважаеми членове на това жури, събрали сме се днес тук по много сериозен повод. Един от нас е прострелян, ранен от външен човек. Трябва да разберем защо, как и къде.

— В стомаха! — извика силно Сий Гоут. — Излезе отзад, а след това вече загубих представа.

— Тишина в съда! — извика кондорът и удари с все сила с чукчето по масата. — Ред и тишина!

— Хаос! — изкрещя една агресивна лама в стил пънк от задните редове, само за да е напук. — Анархия! Бунт! Не гласувайте, това само ги насърчава!

И тогава започна да плюе предизвикателно във всички посоки, докато разсилният не я укроти с як удар отстрани по главата, нанесен с огромен дървен чук за крикет. Трио млади патици в моряшки костюми се възползваха от зашеметеното състояние на ламата и претършуваха джобовете ѝ за нещо интересно или за пушене.

— Милорд — каза щраусът, — настоявам за тишина. Въпросът е много сериозен и трябва да бъде разгледан в дълбочина.

— Глупости! — възмути се един изнервен еднорог. — Това, което е от значение е, че сме атакувани. Ловното братство накрая ни откри. Казвам, че трябва да изчезнем в най-дълбоките дупки, които открием, да ги затворим и да останем там, докато някой слезе да ни каже, че всичко е приключило. Тръгвайте към дълбините и се спускайте бързо, момчета. Аз ще ви водя.

— Оставате по местата си — сряза го кондорът и удряше като обезумял с чукчето. — Никой няма да ходи никъде, докато не обсъдим докрай и журито не вземе решение.

— Какво, тази паплач? — обади се Сий Гоут, гледайки недоумяващо дузината подбрани на скамейката на журито. — Не бих се доверил на тази пасмина за нищо на света. Виждал съм по-интелигентни представители да лежат проснати по гръб във витрината на месарниците. Единствената причина, поради която са тук, е защото глезените им са оковани с вериги за тези пейки. Да бъдем честни, наистина ли избрахме тези образи или просто теглихме жребий и те изгубиха?

— Всичко бе извършено както трябва, съгласно традицията отвърна щраусът и сбърчи клюн презрително.

Ефектът му хареса и той повтори, макар че клюновете по принцип не се сбръчкват особено добре.

— Всички членове на журито отговарят на изискванията.

— Да бе — каза Сий Гоут. — Още са топли и дишат.

— Сдържай се! — скастри го щраусът.

— Какво, пред тях ли? — възпротиви се Сий Гоут. — Не съм и подходящо настроение. Но дори и да бях, не бих желал да ви гледам, докато се сдържам. Определено не сте мой тип.

— Ще бъдете призован да свидетелствате скоро — каза щраусът. — Моля да не забравяте къде се намирате.

— Моля да продължите нататък — отвърна Сий Гоут. — Или ще ви завържа шията на възел.

Щраусът реши да се престори, че не го е чул и се обърна към журито, повечето членове на което вече бяха загубили интерес към процедурата и се опитваха да подкупят някои от зрителите да заемат местата им. Един от тях се опитваше да предизвика интерес в игра на шанс. Друг твърдеше, че има колода с порнографски карти, но тъй като всички снимки бяха на патици, трудно бе да му се вярва. Разсилният конфискува картите и ги изяде за по-сигурно. Щраусът се изкашля отново, а съдебните заседатели го изгледаха свирепо и бунтарски.

— Благородни мои патици, полски мишки, катерици… и дребни пухести бозайници с отвратителни привички, за съжаление трябва да настоявам да съсредоточите цялото си внимание върху доказателствата, които ще ви бъдат представени — отбеляза твърдо щраусът. — В противен случай ще останем тук през целия проклет ден, а някои от нас си имат домове, където да се приберат.

Съдебните заседатели кимнаха одобрително. Това бе понятен за тях език. Надянаха маските на усърдно внимание и погледнаха в очакване щрауса, който явно се наду под погледите им. Така много обичаше да е в центъра на събитията. От години не бе имал такава огромна аудитория и имаше твърдото намерение да се възползва от това докрай.

— Ще призова първия си свидетел — заяви той надуто. — Повикайте славните радиоактивни костенурки.

Няколко души се изредиха да викат костенурките, това сториха и някои сред зрителите, които просто се опитваха да са полезни. Последва продължителна неловка пауза и накрая разсилният отиде да види какво става. Върна се почти незабавно като клатеше глава.

— Ще трябва да се оправяте без костенурките — заяви той категорично. — Очевидно са подхванали спор кой е играл най-важна роля в последното непрежалимо телевизионно шоу и в този момент се дуелират на смърт — или докато им писне. И в двата случая във всички посоки се размахват стоманени остриета, няма да се приближа и на инч разстояние от тях, освен ако не е абсолютно наложително. Извикайте някой друг на тяхно място.

— Много добре — каза обвинителят щраус и му се прищя да има зъби, за да скръцне с тях. — Призовете нощния гризач, Роби Рабит.

Мнозина се развикаха за Роби Рабит, бяха придобили опит в това, а разсилният трябваше да мине между тях със своя дървен чук за крикет, за да възстанови реда. Кондорът удряше с чукчето сякаш за последно, но никой не му обръщаше внимание с изключение на малък брой опърпани невестулки, които биха заети да правят залози в коя посока ще полети главата на чукчето, когато накрая се измъкне. Хиената удряше с дървения чук със замах и мощ, където свари, докато накрая въдвори напрегната тишина, с неясен подтекст на масово негодувание. Тя се хилеше с озъбена усмивка и се оглеждаше с надеждата да открие още някого, когото да сплаши. Бе се вживяла в ролята на разсилен. Разкриваше изцяло нови перспективи за законово оправдана тежка телесна повреда.

Някой се изкашля и вдигна колебливо ръка. Всички наоколо поеха шумно въздух, след това шеметно се разбягаха във всички посоки, за да се измъкнат от огневата линия. Хиената се озъби още повече в широка усмивка, а някои от по-плашливите зяпачи изпоприпадаха в безсъзнание. Предимно на основание, че щом това и без друго ще стане, по-добре да го направят без кой знае какви сериозни натъртвания. Разсилният си проправи път през тълпата, създанията се отдръпваха на вълни пред него. Вторачи се с най-страховития си поглед в животното, което бе вдигнало ръка.

— Да? — изгледа го въпросително, като вдигна многозначително чука.

— Не искам да досаждам, може и да бъркам, но мисля, че е възможно аз да съм този, когото търсите. Смятам, че съществува вероятност аз да съм Роби Рабит.

Хиената отпусна чука.

— Или си, или не си. Кое от двете?

Заекът въздъхна горестно.

— Де да беше толкова просто…

Разсилният го сграбчи за гушата с огромната си лапа и го измъкна от тълпата, както се изтръгва плевел от цветна леха. Отиде обратно, застана отпред, а заекът висеше безпомощно и без да се оплаква от стиснатия юмрук. Пусна го на мястото на подсъдимия, което служеше и за свидетелска скамейка — предимно защото никой досега не си бе направил труда да направи такава. Щраусът подаде стол на заека да се качи на него, а той надзърна печално над ръба. Бе невзрачен на вид, на практика дребен, слабичък и доста посивял. Даже и онези места по него, които не сивееха, някак си оставяха впечатлението, че е толкова проскубан и безжизнен, че не можеше да не си помислиш, че и те трябва да са сиви. Мустаците му бяха увиснали, а дългите уши — прегънати по средата. От лицето му се виждаха почти само изключително печалните очи, примигващи над потрепващия му нос, и май трябваше в значителна степен да се поразвесели, за да придобие вид на депресиран.

— Ваша чест — каза щраусът, — позволете ми да ви представя първия свидетел.

— Виновен — отзова се незабавно кондорът.

— Но ваша чест, той е само свидетел!

— Сигурен ли сте? Прилича ми на виновен.

— Напълно, милорд. Ако ми разрешите да продължа…

— А вие как мислите?

Щраусът реши да бъде над нещата и насочи целия си властен авторитет към заека, чиито уши клепнаха още повече в резултат на това.

— Ти си Роби Рабит, смахнатият див заек, този с безпокойството?

— Е, това е труден въпрос — отвърна тъжно заекът. — Бих могъл да кажа, че е така, но как мога да съм сигурен? Само защото приличам на него в огледалото не е причина да прибързваме със заключенията. Спомням си, че някога бях той, но тези спомени биха могли да са изкуствено наложени. Или пък да са халюцинации. Е, възможно ли е, как мислите? Всички тук присъстващи. Доколкото знам, целият този съд може да е единствено една определено депресираща моя илюзия. В който случай значи, че разговарям сам със себе си, а не бих искал да е така. Мисля, че ми се ще да си ходя вкъщи вече, моля ви. Не се чувствам много реално.

— Мога да ти го докажа — прекъсна го хиената. — Ако те фрасна зад ухото с този чук и ти го усетиш, а така и ще стане, това ще ти докаже, че си реален.

— Не непременно — отвърна заекът. — Може просто да си въобразявам, че сте ме ударили.

— О, не, не и по начина, по който ще го сторя. Няма да имаш никакво съмнение, че съм те цапардосал.

— Но как това ще докаже, че аз съм заекът Роби?

— Защото аз ще ти го кажа, преди да те цапардосам!

— Но как ще знаете, че не си го въобразявате? Може да страдате от заблуждението, че удряте хората с чук за крикет, когато всъщност вършите нещо съвършено различно, като например да четете книга или да берете цветя? Искам да кажа, как дори знаете, че сте в действителност хиена? Виждам ви такъв, като ви погледна, но как може да се доверявате на ненадеждната ми преценка относно нещо тъй важно, като вашата идентичност?

Разсилният отвори и затвори уста няколко пъти, после седна на стъпалата до свидетелската скамейка да помисли малко. Щраусът, който бе от по-жилаво тесто, опита пак.

— Аз казвам, че си заекът Роби, и тъй като представлявам обвинението по този случай — което кажа, се приема. А сега пихте ли разказали на съда какво видяхте при нападението над Сий Гоут?

— Не знам какво видях — отвърна тъжно заекът. — Ако изобщо съм видял нещо и не съм бил някъде другаде по това време. Даже не съм сигурен, че съм тук сега. А пък ако съм, ще ми се да не бях. Май искам да си вървя вече, ако всъщност не съм си отишъл.

Съдията се надвеси над бюрото си и изгледа строго щрауса.

— Разкарайте този заек от съда ми, преди да е успял да ни убеди, че и ние не сме тук и ще изчезнем на…

— Добре, добре — отвърна бързо щраусът. — Това е всичко, Роби Рабит. Можеш да си вървиш.

Той даде знак на заека да стане от свидетелската скамейка, но до този миг Роби бе вече решил, че наистина не съществува, или пък съдът не е там, а може би и двете, но и в двата случая нямаше смисъл да изпълнява заповед, която вероятно не е чул. Щраусът даде отегчено знак на разсилния да махне заека оттам, което той стори с известно удоволствие, очевидно решил, че гой лично би трябвало да съществува, защото толкова се забавляваше. Особено когато това включваше размахването на чука. Измъкна безропотно отпуснатия заек от свидетелската скамейка и го пусна пред насядалите по пейките, които начаса се възползваха да опънат уморените си нозе върху му.

— Мисля, че аз разсъждавам, затова смятам, че съществувам34. Мисля… — промърмори заекът тъжно, но никой не му обърна внимание, дори и той самият.

— Призовете следващия свидетел — нареди щраусът и в тона му едва-едва се долавяше отчаяние. — Извикайте Сий Гоут.

— Аз вече съм тук — възмути се козелът. — Но не, не мога да изляза от тази количка, така че няма смисъл да се опитвате да ме поставяте на онази скамейка. Само ме избутайте дотам, а аз ще се облегна на това проклето нещо.

Двамата с Бруин Беър с усилие намърдаха количката на позиция. Щраусът изгледа многозначително оръжието на мечока.

— За самоотбрана — поясни Беър и небрежно обърна дулото към щрауса.

Птицата реши, че той няма да натисне спусъка. Съсредоточи вниманието си изцяло върху Сий Гоут, който смучеше звучно водка от бутилката си. Козелът не бе в най-добрата си форма, но всъщност едва ли някога бе бил. Пропитите с кръв бинтове на кръста му изглеждаха неуместно в този животински свят.

— Вие ли сте Сий Гоут? — попита щраусът прокурор.

— Ако не съм, жена ми дяволски ще се изненада като се върна довечера вкъщи. Разбира се, че съм, по дяволите. Какво смятате, че съм — кървяща птицечовка ли? Боже, какви гадни твари са. Живо доказателство, че Създателят е имал чувство за хумор, при това доста гадно.

— Трябва да потвърдите за пред съда — настоя упорито щраусът. — Кажете си името и разкажете на тук присъстващите какво точно се случи на гробището.

— Аз съм Сий Гоут и някакво копеле ме гръмна. Нали така, Беър, а сега ме разкарай оттук.

Необходимо бе малко време и повече търпение от страна на всички, но присъстващите в залата накрая получиха от него подробна картина на случилото се. Публиката шушукаше неспокойно помежду си. Повечето от тях никога през живота си не бяха имали истински враг, да не говорим за някой, който стреля иззад прикритие и после се измъква с военен хеликоптер. Козелът се утешаваше с бутилката и гледаше щрауса с кървясали очи.

— Кога ще пристъпим към важните неща, а именно — да измислим какво, по дяволите, ще правим?

— Затова е свикано това заседание — да реши — подчерта кондорът и му се прииска да не го бе правил, когато козелът се втренчи в него свирепо.

Фактът, че го простреляха, не допринесе абсолютно с нищо, за да пооправи нрава на Гоут и изобщо не му пукаше кой ще види това. Погледна първо присъстващите, а после към съдебните заседатели.

— Май се шегувате. Тая сбирщина не може дори да реши да се изпикае върху обувките си, ако горят.

Съдията удари с чукчето си.

— Достатъчно! Още една дума и ще ви осъдя за неуважение на съда.

— Не, няма — намеси се Бруин Беър.

— Трябва да се съглася с мечока — отбеляза щраусът. — Главно защото е насочил оръжие срещу мен.

Кондорът погледна надолу към Беър и револвера му и реши, че прокурорът има право.

— Свидетелят е свободен и може да напусне скамейката. Може също да върви по дяволите, ако не представлява голям проблем за него.

Беър избута мрачния, мърморещ Сий Гоут, а кондорът изгледа много строго щрауса.

— Още един такъв свидетел и по-добре да си прибираме нещата и да се разотиваме по домовете си.

— Още е рано, милорд — отвърна оживено щраусът. — Призовавам следващия свидетел — Скоти, страшилището за елфите.

Преди някой да успее да го подкрепи и извика, залата внезапно се огласи от поредица изплашени писъци, когато нещо дребно, но много разярено си запробива път из претъпканите редици на зрителите. Животни с всякаква форма и нрав се опитваха да се махнат от пътя му. Тези отпред се разпръснаха, когато едно малко, но изключително непоколебимо на вид куче се появи сред блъсканицата.

Беше шотландски териер с късо кожено яке, декорирано с метални кабари и вериги. На нашийника си имаше шипове, в ноздрата си — безопасна игла и за такова дребно куче имаше изключително огромна уста, определено пълна със зъби. Излъчваше заплаха и опасност, а стойката на главата му подсказваше, че е от онези твари, дето не понасят глупаци. Изприпка напред, подуши презрително щрауса, вдигна крак и се изпика на свидетелската скамейка. Вонята бе отвратителна, а въздухът се насити с нея. Кучето се огледа свирепо да провери дали някой се осмелява да протестира, после скочи върху стола на свидетелското място и се втренчи арогантно в щрауса.

— Надявам се, че няма да има от онези глупости: „Вие Скоти ли сте?“ Всички знаят кой съм аз, а ако още не са научили, майната им.

Щраусът побърза да кимне и се обърна с лице към заседателите. Струваше му се по-безопасно да гледа тях.

— Благородни патици, полски мишки, катерици… и дребни, мъхнати бозайници, позволете ми да ви представя Скоти, страшилището за елфите, изтъкнат, забележителен звяр с високо положение в нашата общност.

— Дяволски точно — съгласи се малкото куче. — Създайте ми някой проблем и ще ви отхапя главата. Сега давай нататък, прекалено наедрял гълъб такъв. Не съм тук за собствено удоволствие, нали така.

— Скоти обиколи надлъж и нашир града да научи нещо за нашия враг и чрез упорство и непоколебимост сглоби една тревожна картина на проблема, срещу който сме се изправили. В този момент ми се иска да ви призова да изразите своята благодарност към неговата преданост и чувство за дълг.

— Опитвате се да преглътнете пикнята ли? — попита сурово кучето.

— Ами, наистина… — опита се да каже нещо шашардисаният щраус.

— О, я млъквай и давай нататък или ще ти подпаля панталона.

— Не съм с панталон.

— Проблемът е твой, друже. Сега се разкарай, затваряй си човката — мой ред е да говоря.

Кучето огледа претъпканата зала.

— Яко сме я закъсали. Никой в града не знае точно как врагът е проникнал тук, но дяволски очевидно е, че е невъзможно да са го направили без помощ отвътре. Което значи, че сред нас има предатели. Също така е ясно, че врагът не е някой презрян аматьор. Добре въоръжен е, с добро снаряжение и може да се обзаложим, че пак ще се върне, в пълен състав. Ако очаквате човеците да ви защитят, помислете си пак. Те не знаят повече от нас. Точно сега търчат навсякъде и все по-малко от тях ще видиш навън, изпокриват си задниците. Виждал съм котки как губят и малкото си мозък като подушат валериан, но и те са ми изглеждали по-организирани, отколкото хората са точно в този момент. Което означава за онези от вас, които са ме слушали внимателно, че сме оставени сами на себе си. От нас зависи да се защитим. Затънали сме в лайна и ще става все по-зле, преди да се окаже по-добре.

Дълго време никой не каза нищо.

— И така, според вас — обади се щраусът — нещата изглеждат твърде мрачни.

— Да не се опитваш да ме разсмееш, друже? Не чу ли нито дума от това, което казах?

— Разбира се, че чух, скъпи приятелю, но не бива да се обезкуражаваме. Сигурен съм, че можем да разчитаме на съответните власти да направят необходимото за нас.

— Какви съответни власти? Шерифът не може дори един проклет убиец да открие, да не говорим за нашествие на вражески сили, а Времето се е сврял в своята галерия и не иска да разговаря с никого. Единственият, когото виждам с правилна идея е проклетият мечок с неговото оръжие.

— Няма да го получиш — обади се с леден тон Бруин Беър. — Намери си сам.

— Не ме слушаш, мътните те взели! Врагът иде насам, при това с цялото си войнство. Какво ще правим?

Щраусът зарови глава в кофата си с пясък.

Скоти въздъхна уморено.

— Сами сме. Никой няма да ни помогне. Не можем да си позволим да се майтапим повече.

Рия Фрейзиър спря колата си пред дома на Ленард Аш и се опита да убеди себе си, че постъпва правилно. Бе тук по работа, като кмет на Шадоус Фол, защото трябваше да узнае какво Аш би могъл да ѝ каже за Джеймс Харт. Бе загрижена за това какво означава за града неговото завръщане, особено след като Времето с такава готовност му бе разрешил аудиенция. Старецът обикновено не беше толкова гостоприемен. Бе тук по работа, нищо повече. Рия въздъхна и се погледна в страничното огледало. Може би, ако си го повтаря достатъчно често, ще успее да си повярва. Може би.

Тя погледна към дома на семейство Аш от колата си, където се чувстваше в безопасност. Хубава самостоятелна къща, модерна и приятна, удобно разположена далеч от пътя. Широка пътека, покрита с чакъл водеше през грижливо поддържаните площи към входната врата. Докато слушаше как камъчетата хрущят под гумите по алеята, в главата ѝ нахлуха всевъзможни спомени. Бе идвала тук често, докато Аш бе още жив, понякога с Ричард Ериксон, понякога и сама. Предимно сама, към края. Идваше устремена по алеята, усещаше как сърцето ѝ бие учестено, докато се оглеждаше да зърне Ленард. Той неизменно бе там, отваряше входната врата, когато колата ѝ спреше, посрещаше я с усмивка и целувка и я прегръщаше през кръста. Бяха толкова щастливи, така влюбени… но това бе преди три години, преди той да умре и оттогава много неща се промениха.

Сега нямаше и следа от него и Рия поклати глава като осъзна, че несъзнателно е очаквала да го види да се появява както обикновено. Или не беше вкъщи, или пристигането ѝ не бе от значение за него. Ленард бе загубил интерес към много неща откакто бе умрял. Тя сви рамене, изключи двигателя и се заслуша в тишината. Къщата на семейство Аш се намираше в покрайнините на града, далеч от шума на множеството негови реалности. Дори и птички не пееха. Вероятно съществуваха наредби относно тези неща в квартала. Тя отвори вратата и излезе от колата. Направи го бързо, за да няма възможност да размисли над това какво прави и да промени намеренията си. Беше се разколебала пет-шест пъти по пътя насам. Заключи вратата на колата, разсеяно се зарадва на приглушеното щракване на ключалките. Харесваше ѝ, когато механизмите работеха, както се очакваше от тях. Караше я да се чувства в безопасност. Малко неща ѝ вдъхваха подобна увереност през тези три години.

Тя отиде до входната врата, като полагаше усилия да остане спокойна и уверена, просто за веки случай, ако… някой… я наблюдаваше. Все още бе облечена в елегантните си черни дрехи от погребението по-рано през деня, макар че бе оставила малката си шапчица с воал в колата. Ленард не обичаше шапки. Самият той никога не носеше и имаше навика да прави ужасно хапливи забележки за онези, които ги предпочитаха. Не смяташе, че може да понесе чувството му за хумор, не и като капак на всичко останало. Тя спря пред входната врата, пое дълбоко въздух и натисна звънеца. Чу го как звъни слабо във вътрешността на къщата. Не можа да долови друго. Някъде запя птица. Звучеше самотно.

Зад матовото стъкло на вратата се появи сянка и се приближаваше без да бърза, а Рия внезапно изпита облекчение като осъзна, че не е достатъчно висока, за да е Ленард. Вратата се отвори широко и майка му се усмихна с искрена топлота като видя, че това е Рия. Марта Аш бе дребна жена, едва пет фута висока, с къдрава тъмна коса и спокойни сиви очи. Носеше елегантни, практични дрехи, скромни бижута и очила с позлатени рамки, които вечно забравяше някъде. Рия винаги се бе разбирала добре с нея и осъзна в нещо като шок, че макар някога да смяташе Марта за своя приятелка, не бе идвала нито веднъж да я види, откакто Ленард се завърна от света на мъртвите.

— Рия, скъпа, толкова се радвам да те видя пак. Хайде, влизай. Ще пийнем чай, сложила съм чайника.

— Благодаря — отвърна тя сковано. — Чаят ще ми дойде добре. Ленард вкъщи ли е? Трябва да говоря за нещо с него.

Почувства се неудобно от неловките реплики, но ако Марта бе наясно с притеснението ѝ, тя не даваше никакъв признак за това. Отдръпна се Рия да влезе, а гласът ѝ прозвуча спокоен, безпристрастен.

— Ленард го няма в момента, но няма да се бави. Отивай в дневната, сега ще дойда. Спомняш си накъде е, нали?

— Да, благодаря ти. Помня.

Рия мина покрай Марта и тръгна по широкия коридор, а познатата миризма на този дом я обгърна, все едно никога не бе го напускала. Беше време, не толкова отдавна, когато ѝ бе толкова близък, колкото и нейният собствен. Видя познатите картини в рамки по стените, усети дебелия килим под краката си. Коридорът бе широк и просторен, не се чуваше и звук от стъпките ѝ по килима. Внезапно я завладя чувство на покой и ѝ се стори, че минава през спомените си, че е отново в миналото, когато светът все още имаше смисъл. Всеки миг Ленард щеше да се затича по стълбите надолу да я посрещне… Рия направи усилие да се отърси от този ред на мисли. Онова си беше тогава, а сега беше друго. Нещата вече се различаваха.

Всекидневната бе отворена — просторна и много уютна. Рия остави чантичката си на масичката до вратата и бавно влезе в огромната стая. Предполагаше се, че родителите на Аш са доста богати, макар че предпочитаха да ги смятат за прилично заможни. Учтив евфемизъм, който означаваше състоятелни, но не прекомерно. Навън през отворените френски прозорци се виждаше огромна градина, за която с любов се грижеше Томас Аш, бащата на Ленард. Той прекарваше доста от времето си в градината. В дните, когато това не бе възможно поради лошото време, той придърпваше някой стол до френските прозорци, седеше и я наблюдаваше, сякаш да се увери, че тя няма да се държи лошо в негово отсъствие. Нямаха общи теми с Рия, но винаги бе учтив, вечно смотолевяше нещо разсеяно. В началото тя си помисли, че е така, защото е черна, но не ѝ бе нужно дълго време да разбере, че Томас е такъв с всички, включително с Марта и Ленард. Не че не харесваше хората. Просто нямаше кой знае какво да им каже. Освен ако не се интересуваха от градинарство и тогава нямаше спиране. Сега времето бе ясно и прекрасно, така че вероятно бе някъде навън, вторачен замислено в някой безобиден храст с градинарски ножици в едната ръка, стиснал здраво лулата в крайчеца на устата си.

Рия се отдръпна от прозореца, като долови някакво движение зад себе си. Беше Марта, която носеше сребърен поднос с всичко необходимо за правене на чай. Даже в една чиния имаше шоколадови бисквити. Рия се усмихна, много ги обичаше и Марта никога не пропускаше да донесе по някоя, просто за да я изкуши. Двете жени преместиха по един стол до ниската масичка, седнаха една срещу друга и се заеха с приготвянето на чая. Накрая и двете имаха по чаша чай точно такъв, какъвто го харесваха, и се отпуснаха в столовете си. Марта я погледна критично.

— Поотслабнала си, откакто се видяхме за последен път, скъпа. Храниш ли се достатъчно?

— Да, Марта. Макар че с многото работа напоследък нерядко ми се случва да хапвам набързо.

— Винаги трябва да намираш време за добра храна. Да търчиш насам-натам не е добре за храносмилането.

После поседяха и помълчаха малко. Марта очакваше Рия да направи първата стъпка и двете го знаеха. Тя се почувства неловко от спокойния поглед на Марта. Някога можеше да сподели с нея всичко, но не и сега. Позамисли се над дузина възможни варианти да започне, но всички ѝ се сториха фалшиви и изтъркани. Марта би искала да чуе единствено истината.

— Трябва да говоря с Ленард. Отнася се за града.

— Помислих си, че вероятно е това, за да те дойдеш тук отново. Ленард е на разходка. Напоследък доста често излиза. Вече не спи, нали разбираш, и това го прави ужасно неспокоен. Но ще се върне скоро. Имаше предчувствие, че ще наминеш по някое време днес.

Рия сбърчи учудено вежди.

— Той често ли… има такива…

— О, да. И обикновено са доста точни. Казва, че вижда нещата много по-ясно, откакто умря.

Последната реплика увисна във въздуха между двете, нямаше как да бъде игнорирана и пренебрегната. Рия отвори уста да каже нещо, затвори я и опита пак.

— Как се справяш с това, че е мъртъв?

Марта въздъхна и отмести поглед. Погледна към градината, сякаш търсеше съпруга си за помощ, но след миг се извърна и отвърна на погледа ѝ.

— Не е лесно. Първо, Томас и аз разбрахме, че се е върнал през нощта след погребението. Бяхме си легнали рано. Къщата изглеждаше така празна без него. Все още бяхме в шок от смъртта му. Умря така ненадейно. Винаги съм се тревожела за него, когато караше онзи мотор, но изобщо не съм си и помисляла… предполагам, че и другите не го допускат… Произшествия с мотори са неща, които се случват на другите хора.

Бяхме в леглото, лампите бяха угасени, и двамата искахме да намерим утеха в съня, но не успявахме. И тогава на вратата се позвъни. Седнах в леглото и погледнах часовника на нощното шкафче. Беше едва дванайсет и половина. Томас стана, облече си халата, мърмореше през цялото време, че го безпокоят в този час. Аз също станах и слязох по стълбите с него. Не зная защо. А може и да съм знаела някъде дълбоко в себе си. Спряхме до входната врата, Томас попита високо кой е. От другата страна на вратата един глас отвърна:

— Аз съм, тате. Връщам се у дома.

Спогледахме се, но дълго не казахме и дума. После Томас отключи вратата, отвори я. Ленард стоеше там, леко усмихнат, с безукорен, изряден вид, точно както изглеждаше в ковчега, преди да го погребат. Погледна към Томас, към мен и обратно, сякаш не бе сигурен, че е желан. Взех го в прегръдките си и го притиснах с всичка сила. Хрумна ми налудничавата идея, че ако не го стисна достатъчно силно и не му стане ясно колко е желан, той ще изчезне и никога няма да го видим отново. Плачех толкова, че не можех да говоря, а Томас потупваше по рамото ту мен, ту Ленард, сякаш не бе сигурен кой се нуждае повече от утеха.

Накрая го освободих от прегръдката си и взех ръцете му в своите. Бяха студени. Не неестествено, а сякаш бе седял твърде дълго навън в студената нощ. Въведох го вътре и го накарах да седне до огъня, баща му поседя с него, докато направя чай. Томас не престана да потупва Ленард по рамото и повтаряше колко е хубаво, че го вижда отново. Бяхме чували по-рано, че такива неща се случват, в края на краищата, това си е Шадоус Фол, но не бяхме имали повод да вярваме… такива неща се случват само на другите хора… както и катастрофите с мотори. Но той се бе върнал и само това бе от значение.

Минаха няколко дни, преди да забележим промяната. Определено бе Ленард, дума не можеше да става да се подлага на съмнение, но… не съвсем. Сякаш когато се върна, бе оставил част от себе си другаде. Вече не се хранеше, не пиеше, нито спеше. Седеше по цяла нощ и четеше или гледаше телевизия с намален звук, да не ни безпокои. Бе загубил интерес към всички онези неща, които запълваха времето му. Неща… и хора. Мнозина от приятелите му дойдоха веднага, щом научиха. Ричард Ериксон пристигна след по-малко от час. Ала никой не се застояваше. Ленард се стараеше да е учтив, но като минеше малко време, всички се чувстваха неловко в негово присъствие. Не беше онзи Ленард, когото познаваха. Бе ходил някъде, те изобщо не проумяваха, а следите още личаха по обувките му. И така всички си тръгваха и повече не се връщаха. Ленард не се постара да ги задържи. В него вече липсваше искрицата.

— Надявах се, че това е временно, че не се е „събудил“ напълно. Не престанах да чакам и да се надявам, наблюдавах го, нещо да ми подскаже какво липсва, но така и не разбрах. Беше моят син, изобщо не съм се съмнявала в това, но… не съвсем. Само част от него се завърна. Затова ли и ти стоеше настрана, Рия?

— Не. Нямам дори извинение. Когато първо чух, не повярвах, а после не можах. Не исках. Мъжът, когото обичах, бе мъртъв и погребан. Последното нещо, което ми бе нужно, бе да видя някакъв двойник с неговото лице и глас. Не преставах да си повтарям, че това всъщност не е той и накрая успях да убедя сама себе си във всяко едно отношение, освен онова, което имаше действително значение. Нали разбираш, аз съм кмет. Знаех кое е по-добре. Бях чувала, че хората се връщат понякога. Той е, нали? Наистина е той.

— Да — отвърна Марта. — Той е.

Те поседяха известно време потънали в мълчание, гледаха навсякъде другаде, избягваха да се погледнат и тогава Марта се наведе напред и постави длан върху ръката на Рия.

— Винаги си знаела, че е той, скъпа. Защо не дойде? Знаеш ли защо?

— Да — отвърна тихичко Рия. — Защото знаех, че дори и да се е върнал, няма да остане задълго. Никога не става така. Рано или късно причината, поради която се е върнал, ще избледнее и когато не е достатъчно силна да го задържа тук, той ще си тръгне отново. Ще умре и ще си остане мъртъв. Не можех да преживея да го загубя за втори път.

За миг ѝ се стори, че може да се разплаче, но се въздържа. Раната бе стара и нямаше тази сила над нея, както някога. Във всеки случай беше и политик и бе свикнала да контролира емоциите си. В последно време плачеше само когато се налагаше и само ако имаше камери наоколо. Заподсмърча, но се овладя и се усмихна на Марта, за да ѝ покаже, че всичко е наред. И двете чуха, че входната врата се отвори, Рия скочи на крака, сякаш частица от нея искаше да избяга и да се скрие от онова, което идваше. Наложи си да не мърда, трепереше леко. В крайна сметка Марта се изправи и отиде в коридора. Чу се шепнене, после Марта каза ясно и високо:

— Ленард, скъпи, ела в хола. Имаш посетител.

Рия се стегна, но въпреки това ѝ подейства леко като шок, когато Аш се появи откъм коридора със същата усмивка както някога. Сърцето ѝ заблъска малко по-силно в гърдите ѝ, не точно от удоволствие. Изглеждаше почти както винаги — облеклото му бе небрежно, разпуснато, косата му се нуждаеше от старателно разресване. Той пристъпи към нея да я поздрави и в един ужасяващ миг тя си помисли, че ще понечи да се ръкува. Не би могла да го докосне, за нищо на света. Накрая той само се усмихна, кимна ѝ дружелюбно, може би малко разсеяно, сякаш вниманието му бе някъде другаде, насочено към нещо по-важно за него.

— Здрасти, Рия — поздрави я спокойно. — Радвам се да те видя тук. Доколкото разбирам, майка ми се е погрижила добре за теб… а, да, извадила е шоколадовите бисквити. Забележи каква чест ти е оказала, Рия, тя не ги предлага на случайни хора.

— Трябва да говоря с теб — каза припряно тя. — Важно е.

— Така си и помислих, щом си дошла след толкова време. Да се качим горе. Можем да поговорим в моята стая. Ще сме сами.

— Останете тук, ако желаете — обади се Марта. — Мога да се махна, щом преча.

— Не е нужно — каза Аш. — Предпочитам да поговорим в моята стая. Чувствам се по-концентриран там.

Той се обърна и излезе от всекидневната, без да изчака да види дали Рия ще го последва. Тя кимна да благодари на Марта и побърза след него. Спомняше си накъде е стаята му, макар да бе минало доста време, откакто я видя за последен път. Не и откакто умря и тя бе отишла там на един вид поклонение, да се сбогува с нещата му. Старите спомени нахлуха в главата ѝ и запрепускаха в нея, а тя се опитваше да ги отблъсне. Бе тук по работа. Нищо повече. Аш я чакаше горе на стълбите, бе отворил вратата. Тя мина покрай него и спря насред стаята. Бе същата, каквато я помнеше. Нищо не бе променено. Съвсем нищо.

— Прекарвам доста време тук — каза тихо Аш. — Пълна е със спомени, които ме задържат. Вече не спя, но лежа с часове в леглото. Мисля, спомням си, опитвам се да се вкопча в нещата, които ме правят мен самия. Помага ми, когато нещата ми са наоколо — книгите, плочите, четката и гребена, дезодоранта на нощното ми шкафче. Всички онези дребни неща, които живите използват всеки ден и изобщо не се замислят за това. Аз нямам нужда от тях вече, но ми харесва да ги гледам. Помагат ми да… се преструвам.

— Тук съм по работа — прекъсна го тя — малко по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Трябва да поговорим за Джеймс Харт.

— Да. Сетих се, че може да е това. Заповядай, седни.

Имаше само един стол, Рия седна на него и сковано кръстоса крака. Аш седна на ръба на леглото, с лице към нея. Тя отдръпна малко краката си, за да не докосва тези на Аш. Той я погледна окуражително и тя трябваше да отмести поглед. Така много се стараеше да ѝ помогне и някак си това правеше нещата още по-трудни за нея. Тя се огледа наоколо, за да избегне погледа му и всичко, което видя, ѝ върна спомените от времето, което бяха прекарали заедно тук, в тази стая, в миналото, когато още бе жив. Афишът на стената от концерта, на който бяха ходили заедно, книгата на нощното му шкафче, която му бе подарила и която той все се канеше да прочете, но не успяваше. Или пък сега вече я бе прочел, когато имаше повече време.

— Черното ти стои добре — обади се Аш. — Много си елегантна. Ако знаех, че ще изглеждаш толкова добре, щях да умра по-рано.

— Не е заради теб. Преди да дойда тук днес, бях на погребение. На Лука дьо Френц.

— Да, чух за това. Тревожех се, че може да си пострадала при стрелбата. А трябваше да знам, че нищо няма да ти се случи. Винаги си имала късмет.

— Ти защо си в черно? — попита Рия, повече за да печели време, отколкото от интерес.

Внезапно Аш се усмихна.

— В траур съм относно сексуалния си живот.

Рия изпъшка и неволно се усмихна.

— Това, че си мъртъв не е успяло да се отрази добре на чувството ти за хумор, Ленард. Хайде да направим нещата по-леки и за двама ни. Не съм тук да те видя, а да изкопча каквато информация имаш за Джеймс Харт. Стават странни неща, странни дори и за Шадоус Фол и всичко започна от деня, в който той се върна у дома. Разкажи ми за него. Как изглежда, какъв е?

Аш стисна устни.

— Съвсем обикновен, нищо особено. Ако има нещо общо с онова, което става в града, напълно сигурен съм, че не е наясно с това. Не си спомня нищо за града. Очевидно сме били в едно и също училище, но не помня нищо конкретно. Естествено, паметта ми не е каквато беше.

Аш внезапно млъкна и се намръщи.

— Има нещо… Заведох Харт при Времето, там беше и Джак Феч. Съвсем истински и два пъти по-гаден. Рия… плашилото коленичи и се поклони на Харт. Не съм виждал да го е правил пред друг, дори и пред Времето. Може и да греша, но смятам, че и старецът се стъписа. Не е нещо, което се случва всеки ден.

— Мътните ме взели — промълви Рия и се намръщи. — Смятах, че Джак не признава друг авторитет, освен Времето. Със сигурност не се е покланял на мен няколкото пъти, в които пътищата ни се пресичаха. Не че щях да зная какво да направя, ако го бе сторил. Странна работа. Бих го прогонила оттук, ако не бе толкова нужен. И ако смятах, че ще ми обърне някакво внимание. Какво друго можеш да ми кажеш за Джеймс Харт?

— Това е всичко, наистина. Стори ми се доста дружелюбен, не бе твърде стъписан от Шадоус Фол, което предполага или огромна сила на характера — или изключително ограничено въображение. Добра компания, но доста сдържан. Не говореше много за себе си, като се замисля. Не знам какво друго да кажа.

— Очаквах повече, Ленард.

— Съжалявам. С толкова разполагам.

— Тогава е време да си вървя.

Рия се изправи и Аш бързо скочи на крака. Тя пооправи роклята си, като се стараеше да не поглежда към него.

— Радвам се, че се видяхме, Ленард. Трябва да се видим пак — някой път. Сега трябва да тичам. Имам да върша куп неща.

— Моля те, не си отивай, Рия.

— Няма за какво друго да говорим.

Рия се насили да го погледне.

— Бях тук по работа, нищо повече.

— Искам да ти кажа толкова много неща.

— Не искам да ги чуя.

— Не го вярвам. Накрая дойде да ме видиш, след всичкото това време. Това трябва да означава нещо. Толкова ми липсваше. Не минава и час от деня, без да си мисля за теб и времето, когато бяхме заедно. Понякога смятам, че само тези спомени ме крепят.

— Престани! Беше някой друг. Мъжът, когото обичах, е мъртъв и погребан, няма го! Вече не е част от живота ми.

— Все същият съм, Рия. Мъртъв съм, но съм аз. Същият мъж, който държеше ръката ти когато се разхождахме, който седеше и чакаше долу, докато се ти мъчиш да избереш какво да облечеш. Този, който ти каза, че те обича повече от самия живот. Лицето ти просто е променено, Рия. Същото студено, безизразно лице, както когато не искаш да чуеш нещо. Виждам в очите ти как спускаш кепенците, а лицето ти казва, че няма никой вкъщи. Не се крий от мен, Рия. Не и от мен. Толкова съм самотен.

— Не ми причинявай това, Ленард.

Тя отвърна твърдо на погледа му, но той усети как краката ѝ треперят. Напрежение или усилие. Нищо друго.

— Няма нищо между нас вече. Любовта е за живите, за хората с бъдеще.

— Мислиш, че не го знам ли? Нямаш представа какво ми е сега. Знам, че не съм истинският Аш. Аз съм споменът за това, което съм бил в образ и форма. И това не е достатъчно. Човек със скрита същност, подводни камъни, така казваше, нали. Само дето сега е истина. Започвам да забравям, Рия. Губя едно по едно нещата, които ме правеха завършен. Всеки ден си спомням с нещо по-малко. Думите от любима песен, цвета на колата на някой приятел — изчезват и нищо не може да запълни празнината. Дребни неща за момента, но се натрупват. Или по-скоро изчезват от мен. Избледнявам, с всеки ден все повече се губя. Накрая всичко ще изчезне и аз наистина ще съм мъртъв. Един призрак, образ на човек, който вече не съществува. Помогни ми, Рия. Уплашен съм. Толкова се боя.

Страданието в гласа му я разкъсваше, в гърдите ѝ се надигна болка, жестоката отдавнашна болка, за която не бе споделила с никого. Погледна го гневно, отказваше да се предаде пред сълзите, които изгаряха очите ѝ.

— Ти не се върна, защото ме обичаш. Върна се, защото майка ти се нуждаеше от теб!

— Не. Не стана така.

— Тогава защо дойде? Защо трябваше да идваш и да разбиеш живота на всички ни?

— Не знам! Тук съм с някаква цел, но не знам каква и защо. Казах, че родителите ми се нуждаят от мен, защото все нещо трябваше да кажа. Нямах намерение да те обидя. Не съм искал да те нараня. Ти си единственото, което някога е имало значение за мен, Рия. Бих умрял заради теб. Щях да остана мъртъв за теб, ако можех. Затова стоях далеч от теб през цялото това време, защото исках да си свободна, да ме прежалиш. Ала нещо ме върна и ме задържа тук. Ден след ден губя част от себе си. Не искам да живея, но нещо не ми позволява да умра. Нуждая се от теб, Рия. Ако някога си ме обичала, обичай ме и сега.

Рия посегна и взе студените му ръце в своите.

— Ако някога съм те обичала? Ленард, скъпи мой… Не съм преставала да те обичам.

Аш понечи да я прегърне, поколеба се и Рия трябваше да го дръпне в прегръдките си, преди той да успее сам да си повярва. Тя зарови лицето си във врата му и издиша в една продължителна ужасяваща въздишка.

— Не зная какво да правя, Ленард. Нищо в живота ми няма смисъл вече. Шадоус Фол се разпада из основи, въпреки всичко, което правя, за да го запазя. Случва се така бързо. Едва насмогвам с докладите. Предполагам, че затова всъщност съм тук. Дойдох при теб за помощ, дори и да не искам да си призная. Чувствах се толкова провалена. След като ти си отиде единственото, което ми остана, бе работата. Работех здравата. И тъй като имах само нея, тя обсеби живота ми. Дойдох тук да те използвам, Ленард, да измъкна информация, която да използвам, за да контролирам Харт. Да ме върне отново на върха.

— Не ме интересува — възпря я Аш. — Използвай ме целия, ако искаш.

И двамата успяха някак да се усмихнат, отдръпнаха се един от друг, за да могат да гледат в очите си. Аш продължаваше да стиска ръцете на Рия и тя притискаше неговите нежно в отговор. Те бяха все така студени.

— Каквото и да се случи, Ленард, няма да те изгубя отново. Пак сме заедно, за добро или лошо. Смъртта не успя да ни раздели в крайна сметка.

— Радвам се — каза Аш. — Всичко, което е останало от мен, е твое. Докато го има. Ще ми се да можех повече да ти предложа.

— Ще намерим начин да сме заедно завинаги — промълви Рия. — Трябва да има такъв. Това е Шадоус Фол, в крайна сметка.

— Докато го има. Имам някакви много странни усещания напоследък. Предчувствия. Лоши. Мисля, че нещо много лошо иде насам. Нещо достатъчно могъщо, за да застрашава целия град.

— Не и ти, Ленард. Всички ги гони параноята през последните няколко седмици. Може ли поне ти да бъдеш малко по-конкретен?

— Съжалявам. Като съм мъртъв, виждам нещата по-ясно, но са по-скоро предчувствия, не друго. Навън, извън града, има нещо, което ни дебне и изчаква подходящия момент, но нямам представа какво е. Живо е, ако това ти помага.

— Не много.

— Така си мислех.

— Трябва да си разсъждавал върху това, Ленард. Какво смяташ, че е?

— Не знам — отвърна Аш. — Но се чудех дали то не е причината да ме върнат. Трябва да има такава.

— Сигурна съм, че има — каза Рия. — Може аз да съм те върнала, защото толкова се нуждая от теб.

— Може би. И по-странни неща са се случвали, дори и в Шадоус Фол. Много ти е хубава роклята. Може ли да ти помогна с ципа?

* * *

Далече под Кеър Ду, придворния замък на елфите, дълбоко в сърцето на земята под хълма три фигури вървяха, без да бързат, в широк подземен тунел. Две от тях бяха високи и руси, а едната не беше, но всички те излъчваха аристократичност, подобно щит, белязан от удари в не една битка. В тунела бе тъмно, но във въздуха край трите фигури танцуваха стотици блуждаещи огънчета. Тяхната синкаво-белезникава светлина бе силна и ослепителна, блестеше върху стените от пръст, но нито един от тримата не хвърляше сянка.

Оберон, Титания и съсухреният елф на име Пък най-накрая спряха пред един огромен люк на пода, в самата пръст. Бе цели двайсет стъпки в диаметър, простираше се от едната до другата стена и представляваше дебели многовековни дъбови дъски с метални обръчи и сребърни нитове. В дървото бяха издълбани думи и фрази на език, много по-древен от човешкия, гравирани с киселина в металните обръчи. Нямаше халка или друго приспособление за повдигане, стига някой да можеше да размърда масивната тежест. Оберон, крал на елфите, се загледа мълчаливо в капака на пода. В ледените му сини очи не се четеше някаква мисъл, или пък емоция, бледото му лице не трепваше. Беше десет фута висок, почти само мускули, загърнат в кървавочервена мантия и въпреки това стоеше пред люка като просител, неуверен дали е добре дошъл.

До него стоеше Титания, неговата съпруга, кралица на елфите. Бе няколко инча по-висока, облечена в черни като нощта дрехи със сребърна везба, но на фона на късата ѝ черна коса бледото ѝ лице изглеждаше призрачно. Те бяха преживели много заедно и ако бяха хора, можеха да се замислят дали любов или спомени ги свързват в този съюз. Но те бяха елфи с по-силни и светли емоции, които никое човешко същество не би могло да изпита или понесе. Тяхната любов бе вечна.

Пък, деформиран и грохнал, единственият несъвършен елф, клекна на косматите си задни части до капака, а едната му ръка висеше по-ниско от другата заради гърбицата. Китката на тази ръка бе изсъхнала и сгърчена като ноктите на хищна птица и той подраска с тях по многовековното дърво. Между пръстите му прехвърчаха искри от статично електричество, дървото се овъгли на места. Под стърчащите от челото му израстъци, наподобяващи рога, зелените очи пламтяха палаво, макар че лицето му бе подобаващо сериозно и мрачно. Подрапа разсеяно кожите, с които бе облечен, в пълен контраст с изящните мантии на неговите спътници. На Пък не му пукаше особено за изяществото и възвишеността, тъй като изкривеното му тяло го лишаваше съвсем естествено и от двете.

— Не е твърде късно — каза тихо Оберон. — Още можем да се откажем. Съдбата на Шадоус Фол ни е ясна. Не може да оцелее. Уайлд Чайлд е на свобода и вилнее сред жителите, не може да бъде убит, нито спрян. Предадени са от онези, на които са вярвали. Не се налага да споделяме тази съдба. Макар че ме боли да го кажа, по-скоро бих предпочел да видя града унищожен и всички — избити, вместо да рискувам живота на своя народ.

— Чухме оракула — каза Титания със спокоен и твърд глас. — Шадоус Фол не може да бъде спасен или защитен, но не е нужно да загиваме с тях. Все още можем да обърнем гръб на това, да се оттеглим в Кеър Ду и да изчакаме гибелта на града. Елфите ще оцелеят.

— На каква цена? — обади се Пък, без да откъсва очи от люка на пода. — Може да спасим скъпоценния си живот, но само ако се откажем от онова, което тачим най-много. Положили сме клетва да защитаваме града — на каквато и да е, на всяка цена. Точно както героят Лестър Голд защити вас от ужасния звяр. Ще допуснем ли да ни надминат? Какво са елфите, ако се отрекат от честта? Ще нарушим ли свещените си клетви, ще разрушим ли доверието, ще се отречем ли от онова, което най-много ценим в себе си, само за да оцелеем? Не мисля. Хората може да са способни на такова лицемерие, но не и ние. То би ни унищожило. Не, елфите трябва да се бият. Простичък избор в един сложен свят.

Оберон се размърда неспокойно.

— Времето ни е обърнал гръб. За пръв път от незапомнени времена не можем да надникнем в бъдещето. Винаги сме знаели, че този миг ще настъпи — когато дори оракулите ще са слепи и глухи, но предпочетохме да не се замисляме над това. Сега вече нямаме тази възможност. Обръщаме поглед към бъдещето и виждаме само мрак. Някаква по-велика сила е спуснала завеса пред очите ни. Но как може да е по-велика от нас? Само веднъж имаше такава, но вече ги няма.

— Падналите воини35 — каза Пък и думите сякаш отекнаха безкрайно в тишината на тунела.

— Не произнасяй името им толкова високо — предупреди го Титания. — Може да се събудят.

— Няма да е лесно — възрази Пък и се изкикоти неприятно. — Шадоус Фол ще бъде унищожен и Кеър Ду ще бъде превърнат в развалини, преди те да успеят да се пробудят. Хайде, благородни кралю и кралице, времето за приказки свърши. Съветът на елфите обсъди това отвсякъде. Има само един отговор. Не можем да обърнем гръб на честта, не можем да унищожим града, нито да го игнорираме, така че остава ни единствено възможността да отворим Арсенала, да извадим древните оръжия и да разбудим заспалата си кръв с ярост. Елфите трябва да тръгнат на война още веднъж със или без успокоителни пророчества. Няма значение кой може да е врагът. Във всички предишни войни, в цялата ни история, не сме били побеждавани нито веднъж.

— Да — потвърди Оберон. — Нашата слава и нашето проклятие. Прав си, Пък, господарю на Арсенала. Време е. Отвори вратата и ни пусни да влезем.

— Подгответе се — каза Пък и за пръв път в очите му го нямаше игривото пламъче. — Ще разбудя Слийпър36.

Той вдигна копитото си и го стовари върху дървения капак два пъти. Звукът бе обезпокояващо силен в тишината, ехото от него отекваше дълго, след като трябваше да е заглъхнало, сякаш имаше да пропътува безкрайно разстояние. И някъде далеч, извън границите на зрението и слуха, нещо извън пределите на пробуждащия се свят се размърда в дълбокия си сън и се събуди. Обърна ужасяващия си взор към тримата елфи, а те извърнаха поглед, неспособни да го погледнат. Ала накъдето и да гледаха, Слийпър бе факт, вторачен в тях, и те потръпнаха от ужас в агония и омерзение, че тази промяна им бе натрапена.

Гордостта и славата на елфите се състоеше в това, че те не бяха обвързани с определена форма и естество. Не им бе присъща и човешката логика за „да“ и „не“; „или… или“, живееха според по-широки параметри. За тях образът и формите бяха преходни като мисълта и въображението, а миналото, настоящето и бъдещето бяха еднакво достъпни. По всеобщо съгласие имаха една основна форма, отчасти по естетически причини, но главно по силата на традициите и обичаите. За този обичай си имаше причина, онази многовековна традиция, за която малцина искаха да си спомнят. Слийпър я знаеше. Той не можеше да забравя. И неизменно присъстваше чувството за чест. На елфите то им бе нужно — единственото нещо, което свързваше мислите и желанията им и им пречеше да се унищожат един друг заради някакъв моментен каприз. Сега всички тези неща ги нямаше, пометени от погледа на Слийпър. Тримата елфи бяха лишени от своята спонтанност, заключени в тези тела и приковани към настоящето, осъдени на баналността на една непроменяща се реалност. Титания и Оберон се вкопчиха силно един в друг, разтреперани безумно, и дори Пък изгуби част от черния си хумор. Той надигна рогатата си глава и удари отново по капака с копито.

— Отвори вратата, Слийпър. Враговете ни нападат, трябва да извадим сабите от ножниците!

Масивният дървен капак се размърда в отговор на гласа и древните кодови думи. От процепите се разпиля прах, капакът бавно се надигна, завъртя се грациозно на безшумните си панти и откри огромна черна паст. Блуждаещите огънчета отскочиха назад, зацвъртяха възбудено и отказваха да се доближат. Елфите стояха твърдо, запазиха достойнство, макар че всичко друго им бе отнето. Бяха се обрекли доброволно на тази единствена форма, за да получат достъп до отдавна изоставения арсенал и мощните оръжия, скрити долу, но бе се случило толкова отдавна… че бяха забравили колко ужасно е да получиш заповед, неподлежаща на обсъждане. Само елфите можеха да издържат на погледа на Слийпър и да приемат формата и структурата на реалността. Човечеството би се сгърчило под този поглед като подпалено от лупа листо. Дори и елфите можеха да бъдат унизени, тъкмо затова оръжейницата не бе посещавана толкова отдавна. Беше цена, която не бяха плащали безброй векове, не и откакто я изпразниха, за да се изправят срещу Падналите воини — толкова отдавна вече.

Капакът на пода зееше, горната му част опираше в покрива на подземния тунел. Долу бе огромният черен отвор, зейнала паст непрогледен мрак, който отблъсна назад ярката светлина на блуждаещите огънчета с презрителна лекота. Да погледнеш в този черен мрак бе все едно да гледаш безкрайното нощно небе, в което никога не е изгрявала луна. Главите им се замаяха, но гордостта им ги задържаше на ръба на отвора. Мракът сякаш продължаваше да се спуска безкрайно надолу или поне по-далеч от този материален свят. Арсеналът бе твърде мощна съблазън, за да остане някъде, където всеки би могъл да се натъкне на него. Затова го изместиха от този свят и го скриха там, където единствено те можеха да го открият. Пък погледна към Оберон и Титания и се поклони с присмех.

— След вас, благородни ми кралю ѝ кралице.

— Не, верни ми Пък — каза Оберон. — Няма да ти отнемем тази чест. Ти си господарят на Арсенала и трябва да влезеш пръв.

Съсухреният елф се изсмя тихичко и пристъпи напред в тъмнината. Сякаш от нищото изникна широко стъпало от лъскава стомана, за да подхване копитото му, а под него се появи друго. Пък се спускаше уверено надолу по блесналите стъпала, когато те се появяха пред него, а Оберон и Титания го следваха отблизо. Трепкащите блуждаещи огънчета кръжаха неуверено край отвора, но не ги последваха по-нататък. Капакът се завъртя напред и се намести плавно обратно на мястото си, изолирайки мястото под хълма от онова другото, което елфите бяха създали, за да скрият и защитят оръжието. Далече долу под тях блесна светлина, нетрепващ аленочервен пламък, като немигащо око, което ги следи. Елфите се спускаха предпазливо към него, макар че по-късно не можеха със сигурност да кажат колко дълго продължи това. Съществуваха само стъпалата и мрака, заедно с усещането, че се отдалечават. Най-после Пък стъпи от метално стъпало на гол бетон и Арсеналът се появи, сякаш винаги се бе намирал там.

Беше огромна, необятна пещера, която се губеше към безкрая във всички посоки. На тавана, на някакви си петдесет фута над тях, на равно разстояние една от друга бяха разположени лампи, от които струеше ярка червена светлина. Навсякъде наоколо под тази сатанинска светлина се виждаха редици лъскави стоманени рафтове, отрупани с безброй оръжия и всякакъв вид техника. Всички онези инструменти за унищожение, които елфите бяха създали в дните, когато разчитаха повече на науката, отколкото на магията. Имаше снаряди, енергийни оръжия, плазмени генератори и високо ефективни лазери. Безброй бомби, безчет пистолети. Огромни установки, които биха взривили армия или цял свят с еднаква лекота. Грамадни екрани за наблюдение стояха в очакване да разкрият вражеските планове и позиции, редици от компютри бяха в готовност да ги осуетят.

Тримата елфи се огледаха наоколо. Бе минало доста време, по свой собствен избор бяха позабравили. Бяха се наслаждавали на мощта на оръжията прекалено дълго. При равносметката след битката с Падналите не им бе нужно дълго време, за да осъзнаят, че следващата неизбежна стъпка е някоя групировка елфи да използва тези оръжия срещу друга и това да доведе до унищожението и на двете. И така се отказаха от Арсенала и всичко в него, погребаха го дълбоко в спомените си, така че да се появи отново при спешна необходимост, когато земята под хълма може да се окаже застрашена. Сега се бяха върнали и спомените нахлуха като тонове вода, отприщени от язовирна стена. Спомени за кръвопролития и унищожение — и безумното опиянение от кръвта. Пък се усмихна и се протегна бавно като котка на припек. Хубаво му беше, че е отново тук.

— Пък, господарят на Арсенала — каза бодро. — Осигурете достъп.

От тавана се проточи сноп лилава светлина и го прикова на място като пеперуда, нанизана на карфица. Не можеше да помръдне, нито да мигне, дори да диша, но знаеше, че е по-добре да не се опитва да се противи. Докато Слийпър потвърди идентичността и ранга му, той все още командваше тук и би го убил без колебание, ако преценеше, че е заплаха. В края на краищата, така го бе програмирал самият той преди толкова много векове. Светлината потъна в него като бавно разстилащ се мраз, проверяваше физическата му структура, генетичното му наследство и ги сравняваше с тези в записите.

— Достъп разрешен — чу се в главата му бавен, но не човешки глас. — Добре дошъл, господарю на Арсенала.

— Активирай всички системи — нареди Пък. — Искам всички оръжия на линия, готови за инспекция.

— Разбира се, господарю. Сензорите ми засичат две други живи форми в непосредствена близост до вас. Трябва да ги сканирам и изясня кои са, преди да се проведе инспекцията.

Пък кимна към Оберон и Титания, те казаха имената си и бяха подложени на същия преглед от трепкащата светлина. Пък наблюдаваше, без да си прави труда да прикрива, че му е забавно. Наистина бе минало доста време, откакто на краля и кралицата на елфите им се бе налагало да се подчиняват на нечия друга воля. Приеха го изненадващо добре. Вероятно защото бяха започнали да си спомнят за всички могъщи оръжия в Арсенала и бяха нетърпеливи колкото него да докоснат с ръце тези чудесни играчки. Слийпър потвърди личността на Оберон и Титания и изрази почитта си към тях. От всички страни светнаха екрани с ярка светлина и тръгна безкрайна информация кои оръжия са готови незабавно да бъдат използвани и за кои ще е необходимо време, за да се приведат в готовност. Пък се ухили толкова широко, че бузите го заболяха. Как може някога да му се е искало да забрави всичко това? Тук имаше достатъчно барут да се изравни Шадоус Фол със земята само за часове. Достатъчно бойни машини да сринат света. Много от тях той самият бе използвал в битката срещу Падналите. Нещо топло и зловещо приятно се размърда в него, докато си спомняше, че е боравил с това или онова оръжие и как сееше смърт и опустошение, когато пожелаеше.

Ето го Светлинното копие37, което не можеше да бъде спряно или избегнато, щом веднъж е хвърлено, и можеше да издири един враг сред хиляди. Ето го и Казана на смъртта, в който мъртвите могат да бъдат съживени и изпратени да избиват отново в името на елфите, независимо на чия страна може да са се били в самото начало. Ето ги Чудовищния трион38, Гръмовния прибой, Разбивачът на мечти и Крадецът на разум. Кошмарни средства за унищожение, съвсем истински пред очите, все така могъщи и смъртоносни, както и когато бяха създадени от елфите, преди хиляди години.

Оберон и Титания обикаляха залата с оръжията, без да бързат, спираха от време на време пред един или друг екран, наслаждаваха се на нечие страдание или масово кръвопролитие. Грандиозни, могъщи средства за унищожение се разкриваха пред своите господари, които обмисляха перспективата за един свят, обхванат в пламъци, и я намираха за приятна. Бе настъпил отново моментът, когато елфите щяха да изпитат своята смелост, умения и чест на единственото място, което бе от значение — бойното поле. Те знаеха, че не са това, което някога са били. Безсмъртието си има доста недостатъци, основният е отегчението. От липса на предизвикателства бяха станали мекушави и прекарваха дългия си живот като в сън, ала сега това щеше да свърши. Ще разпалят кръвта си в огъня на битките и ще преоткрият своето величие чрез пролятата кръв на враговете си.

Пък стоеше сам пред огромен екран, а мислите му бяха другаде. Времето, през което бе пазач на Арсенала, го бе направило това, което е сега — единственият несъвършен дух. Бе излагал себе си на сили и енергии, които му дадоха неизмерима мощ и бе платил цената за това. Бе се изкривил и съсухрил в огъня на странни приливи и отливи, а плътта му напомняше восък от свещ, който се стича и изплъзва на пламъка. Дълго бе господар на оръжията и едва сега бе започнал да си спомня до какво бе довело това. Войната бе неговият живот, неговата кауза, повод за съществуването му. Той тържествуваше от смъртта и унищожението, от погрома на световете. Сега грабваше едно след друго оръжия от рафтовете, зареждаше ги, насочваше ги без колебание и пробиваше огромна дупка в стелажа. Грохотът на експлозията отекваше силно в залата с арсенала и отломки от метални шрапнели се изсипваха от въздуха като градушка. Пое дълбоко въздух, все още ухилен. Хубаво бе, че пак е тук.

Насочи мислите си навътре и погледна отвъд материалния свят. Вътрешният му взор попадна на грохотеща сила и канали от енергии, които пламтяха с несекваща мощ. Появиха се още бойни полета, лумнаха пред очите му, пращяха и виеха в празното пространство между световете, готови да се отприщят в услуга на притежаващите власт и дързост. Бе въпрос само на миг да се озове на най-близката пътека, но някаква сила извън контрола на смъртните или надежда, че е отгатнал, заблъска в него. Едва тогава Пък се сети за източника на тези енергии и смехът му отекна гръмко и диво в залата с оръжията.

Бяха Падналите, милиони пълчища, мъртви, но не и унищожени, сразени, но не свободни, страдащи безкрайно, защото унищожението им се простираше в дебрите на времето. Падналите загиваха и така щеше да е винаги.

— Треперете, хиляди светове — прошепна Пък. — Елфите отново тръгват в бой.

Шериф Ричард Ериксон бутна, отвори високата порта от ковано желязо и влезе сред един кошмар от избуяла зеленина. Дървета и храсти покриваха гъсто асфалтираната пътека от двете страни, гъсти, пълзящи растения висяха от надвисналите клони. Някакъв полъх размърда околните дървета, прошумоля в гъсто оплетените клони, но вятър изобщо не духаше и въздухът в градината бе мъртвешки замрял. Бе рано вечерта, но вече се бе стъмнило и дълбок, непрогледен мрак изпълваше празното пространство в гъстата зеленина. Тишината сякаш ставаше все по-крехка, колкото по-навътре в градината навлизаше, и всяко внезапно прошумоляване или едва доловим шум от движение отекваше силно. Във въздуха се носеше ухание, тежко и прекалено сладникаво, като цветя, оставени в парник твърде дълго и вече загнили.

Ериксон спря, огледа се разсеяно наоколо, без да бърза. Не забеляза нещо определено, но имаше силно предчувствие, че това е лош момент да показва каквито и да е признаци на слабост. Усещаше тежестта на оръжието и палката на хълбока си, но държеше ръцете си далеч и от двете. Не искаше да предизвика нещо. Изпитваше смътно спокойствие и покой, а градината и мракът наоколо утихваха все повече. Част от напрежението също го напусна и той задиша по-спокойно. Вървеше без да бърза по тясната пътека към огромната запусната къща пред него. Бе груба, занемарена, навсякъде наоколо пълзеше бръшлян. В един от прозорците на приземния етаж светеше лампа, останалите зееха тъмни срещу него като дебнещи в мрака очи. Ериксон изсумтя разочаровано. Бе виждал и по-грозни места. Шадоус Фол не бе място за боязливите по сърце, особено ако си представител на закона. Той се намръщи при вида на мрачната, страховита къща пред себе си и въздъхна тихо. Независимо за какво иска да го види добрият стар доктор Мирин, дано да е нещо важно.

Беше приел обаждането по предавателя в колата преди половин час. Доктор Натаниел Мирин настояваше да разговаря спешно с шериф Ериксон. Не желаеше да каже за какво, но настояваше, че е от жизненоважно значение да се свърже с шерифа незабавно. Наблегна на думата „жизненоважно“. Диспечерът се опита да го прехвърли на един от заместниците, но Мирин не позволи и дума да става за това. На всяка цена трябваше да е Ериксон. На когото и да е друг шерифът би отвърнал учтиво, би го успокоил и би се заел със случая, когато има време, но Мирин бе различен. Докторът бе важен член на обществото, с подобаващи връзки и — трябваше да му се признае — често способен да вижда в настоящето и бъдещето неща, които другите хора пропускаха. Тъкмо от каквото се нуждаеше градът — още един политик с амбиции, който се занимава с магьосничество.

По-скоро некромантия, вземане-даване с мъртвите — макар че никой не казваше това на глас. Всъщност не бе незаконно, но не беше и много популярно. От опит шерифът знаеше, че на хората не им се нрави мисълта да бъде нарушаван вечният покой на техните скъпи мъртъвци само за да може доктор Мирин да намери отговори на въпроси, които не би следвало да задава. При все това Мирин имаше връзки с всички влиятелни личности в обществените и политически среди, а беше и най-добрият лекар в Шадоус Фол, определено гениален в диагнозите — затова внушително мнозинство го толерираше.

Ериксон най-после стигна до входната врата и потърси звънеца. Такъв нямаше, но имаше голямо желязно, черно чукче с формата на озъбена лъвска глава. Наистина голямо, почти два пъти юмрука на Ериксон и той изпита странно нежелание да го използва, сякаш се боеше, че може внезапно да се съживи и да захапе пръстите му. Отхвърли решително мисълта, хвана здраво чукчето и удари два пъти. Дори и през вратата чу как ударите отекнаха навътре в къщата. Всичко останало бе тихо, с изключение на спорадичното шумолене в градината зад него. Не погледна назад. Не смяташе, че го интересува. Хрумна му някаква мисъл и той затършува из джобовете на якето си. Измъкна пакетче ментови бонбони, пъхна един в устата си и го засмука звучно. Не би било добре доктор Мирин да усети, че лъха на алкохол.

Ериксон не се смяташе за заклет пияч, но обичаше да обръща по някоя чаша от време на време. Напоследък границите на понятието „от време на време“ се бяха поразмили. Търсенето на убиеца не напредваше бързо и от всички страни му се струпваше все повече напрежение. Правеше каквото може, пришпорваше себе си и своите седем заместници безмилостно, но засега нямаше кой знае с какво да се похвали. Налице бяха само десетте мъртви тела и никъде никаква следа от техния убиец. Никакви следи, никакви заподозрени, дори не бяха успели да идентифицират оръжието на престъплението. Сведоха го до „тъп предмет“, използван с почти свръхестествена сила. Никакви отпечатъци. Никакви свидетели, никакви следи от убиеца, нищо, което да покаже, че копелето е било там, освен поредната жертва. Никакви догадки, никакви теории, нищо. Затова Ериксон обръщаше по някое малко питие от време на време. Налагаше се. Нужно му бе нещо, което да го поддържа.

Изгледа гневно огромната врата пред себе си. Всичкото това търчане да стигне дотук, а сега Мирин дори не си прави труда да отвори проклетата врата. Беше доста внушителна. От онези, които специално са създадени, за да не може никой да нахлуе вътре. Човек би казал, че е приготвена за обсада; че принадлежи на някой, който има врагове. В горния край на вратата забеляза лъч светлина и се загледа по-внимателно. Очите му бяха свикнали с мрака, но въпреки това едва различаваше очертанията на охранителната камера точно над вратата. Нищо чудно, че Мирин се бавеше толкова. Той старателно оглеждаше своя посетител.

„С какво си се захванал, докторе? Какво те е изплашило така?“

Вратата се отвори широко, доктор Мирин се показа навън и погледна шерифа. Лицето му бе бледо и напрегнато, в едната ръка държеше ловна пушка. Ериксон стоеше напълно неподвижно. Мирин го огледа отблизо. Устата му трепереше, но ръцете му бяха уверени и пушката не трепваше. Дрехите на Мирин бяха раздърпани и съдейки по тъмните кръгове под очите му, явно не бе спал много напоследък. Той отмести поглед от шерифа към потъналата в мрак градина, очите му се стрелкаха напред-назад, сякаш се опитваше да изненада някого. Ериксон се изкашля предпазливо.

— Помолихте да се видим, докторе, и ето ме тук. Казахте, че е наистина важно.

— Да. Много.

Мирин свали пушката, но не махна пръстта си от спусъка.

— Съжалявам, вече нямам доверие в камерата. Има доста неща, които не се появяват на екрана.

— Какви… — Ериксон подбираше внимателно думите си — неща очаквате, докторе?

Мирин го изгледа студено.

— Кажете ми нещо, шерифе. Нещо, което само двамата с вас знаем. Трябва да съм сигурен, че сте този, когото виждам.

— Докторе, познаваме се вече почти от десет години. Безброй пъти сме седели един срещу друг на заседанията в Градския съвет. Казахте на диспечера ми, че трябва да ме видите за нещо от жизненоважно значение. Точно сега съм зает с разследване на убийство, ако случайно сте забравили, и собствената ми гледна точка относно „жизненоважен“ доста се е поразмила. Така че или ме поканете вътре и ми кажете какво, по дяволите, става, или си тръгвам. Имам си работа.

Мирин се усмихна леко, но очите му останаха безизразни.

— Да, Ериксон сте. Съжалявам, но си имам основания. Влизайте и ще ви обясня.

Той отстъпи и направи знак на шерифа да влезе. Изглеждаше малко по-спокоен, но дори да беше така, Ериксон не изпускаше от бдителния си поглед пушката, докато минаваше край доктора, за да влезе в коридора. Мирин сви рамене да покаже, че съжалява, свали оръжието, насочи го към пода. Огледа напрегнато и подозрително градината си за последен път, после затръшна вратата, заключи и пусна резето. Затворената врата сякаш го поуспокои и с добре познатата си арогантност той кимна на Ериксон да го последва.

— Насам, шерифе. Можем да поговорим в кабинета ми.

Той тръгна по коридора с уверена крачка и Ериксон трябваше да побърза, за да не изостане. Усещаше се малко по-уверен сега, когато пушката не бе насочена срещу него, и се възползва от възможността да се огледа по-добре. Никога преди не бе идвал в дома на Мирин, макар че до него бяха достигнали разни слухове. Коридорът бе наистина внушителен. Бе просторен, това бе точната дума, едва осветен, със сенки по двете стени. Дървена матирана ламперия се виждаше зад масивните антични мебели и множеството картини. На Ериксон не му бяха познати, но можеше да се досети, че са стари и ценни. В една ниша дори имаше доспехи, които май се нуждаеха от малко поизлъскване. Ако останалата част от къщата бе със същия мащаб, то Мирин сигурно се ширеше като единствено грахово зърно в цяла празна шушулка. Такъв огромен дом се нуждаеше от голямо семейство и цяла свита слуги. Мирин обаче живееше сам, както винаги.

Ериксон се намръщи леко. Не му се нравеше идеята да прекара и един час тук сам — ни денем, ни нощем. Мястото бе прекалено призрачно, дори и за Шадоус Фол. В него витаеше атмосфера, изпълнена с лоши предчувствия, угроза и нещо, което предстои да се случи. На шерифа все така му се искаше да спре и да погледне през рамо. Вече му се струваше, че май трябваше да обърне внимание на онова, което го бе смутило в градината и да си плюе на петите, докато още можеше. Мисълта го обезпокои и той изсумтя ядосано. Беше шериф на Шадоус Фол и щеше да е необходимо нещо повече от една пълна с призраци стара къща, за да попречи на служебните му задължения. Мътните го взели, доста повече.

Кабинетът се оказа изненадващо уютен. Голяма стая, но не чак внушителна, и добре осветена. Претъпкани с книги рафтове покриваха три от стените, а от двете страни на пламтящия в камината огън бяха поставени две много удобни меки кресла. Мирин се отпусна в по-близкото и направи знак на Ериксон да заеме другото. Докторът постави ловната пушка на коленете си и я стисна така здраво, че кокалчетата му побеляха. Той наблюдаваше нетърпеливо, докато шерифът се настани. Видът му бе на човек, който има да каже нещо, но не е сигурен откъде да започне или дали изобщо трябва да го направи.

— Докторе, накарахте ме да дойда тук — обади се накрая Ериксон. — Кажете ми сега какво е толкова важно, че трябваше да изоставя случая с разследването на убийствата само за да си поговоря с вас. При нормални обстоятелства, като член на Градския съвет, имате известни привилегии, но днес те са далеч от нормалните. Е, защо съм тук? Свързано ли е с разследването?

— Не съм сигурен — каза Мирин, сякаш се извиняваше. — Може би.

— „Може би“ не ми е достатъчно.

— Моля ви, шерифе, проявете търпение към мен. Положението ми е… сложно. Разкажете ми за разследването. Как върви?

— Не върви. С моите хора се скъсахме да търсим нещо, да открием каквото и да е, което би могло да даде тласък на случая, но ударихме на камък при всичките си усилия. Няма следи, няма мотив, няма заподозрени. Само трупове. Сякаш това не е достатъчно, ами Времето се е заключил в Залата от кости и отказва да приеме когото и да е. Няма обяснения, да не говорим за извинение. Само една кратка бележка с предупреждение, която е оставил при онова момиче пънкарче, което живее при него.

— Предупреждение?

Мирин се поизправи в креслото и сякаш напрегнатите му черти малко се съживиха.

— И какво пишеше там?

— Пазете се от Уайлд Чайлд. Това е всичко. Звучи ли ти познато?

— Не — отвърна Мирин и отново се отпусна назад в креслото. — Не бих казал.

Внезапно изглеждаше състарен, а също и изтощен и Ериксон изпита за миг съжаление към човека. Какъвто и да бе проблемът му, явно му бе коствал много. Зачуди се дали в крайна сметка не е идвал напразно до тук. Нещо се бе случило, достатъчно лошо, че от уплах бе състарило с десет години човека, който се занимаваше с мъртвите всеки ден от своя живот за удоволствие. Какво би го изплашило така? Ериксон реши да продължи да говори и да види до какво ще доведе това.

— Моите хора работят в библиотеките, разговарят с различни авторитети в града, опитват се да разберат какво може да е това Уайлд Чайлд, но досега не сме се натъкнали на нищо. Не мога да получа дори два еднакви отговора защо добрият старец Времето е решил да се изолира от града. Доколкото знаем, това не се е случвало преди.

Мирин кимна бавно.

— Откога Времето е некомуникативен?

— Почти дванадесет часа. При все това роботите му все още са навън, докладват ми, че са навсякъде. Един от тях дори се озова на мястото на последното убийство, докато тялото бе още топло. Още не си чул за него. Кийт Джанюъри. Ясновидец, участващ в сериал с разследвания от края на шейсетте години. Не е успял да се хареса, нямало второ издание. Намерен бил мъртъв в стаята в предната част на дома си. Оказал е доста съпротива, ако се съди по вида му. Стаята била обърната наопаки. Моите хора я изследват сантиметър по сантиметър. Този път ще открием нещо. Влакно от дреха, кал от обувката на убиеца. Нещо…

— Познавахте ли го, шерифе?

— Да. Познавах го. Работихме заедно по няколко случая. Приятен човек. Стигнахме до някои резултати, които можехме и да нямаме без негова помощ. От време на време пийвахме по някое питие заедно. Само преди няколко вечери бях у тях на чашка. Говорихме за разни неща. Сега е мъртъв и аз, по дяволите, не мога да направя нищо. При цялото ми обучение, целия ми опит, а дори не мога да намеря убиеца на моя приятел.

— Имаше ли нещо… необичайно в това убийство?

— Да. Нямаше следа от проникване с взлом, което предполага, че жертвата е познавала убиеца. Освен това Джак Феч бе там. Появи се скоро след робота. Нищо не правеше. Стоеше, гледаше и изплаши хората ми до смърт. Това беше необичайното. Плашилото се появява само когато има неприятни задачи за вършене. Колкото повече се замислям над това, толкова по-малко ми се нрави. Времето се крие, а Феч е на свобода. Трябва да означава нещо…

Те постояха и се гледаха един друг известно време от двете страни на пращящия огън. Ериксон се почувства леко смутен, че разкри толкова пред Мирин. Не бяха приятели. Просто познати. Не смяташе, че докторът има някакви приятели. Не беше от хората, които наричаме общителни. Ала на Ериксон му бе необходимо да поговори с някого. В противен случай щеше да експлодира.

— Да ви предложа питие, шерифе? — попита ненадейно Мирин. — Аз бих пийнал едно, а не обичам да пия сам. Лош навик за лекар.

— Не бих отказал едно малко, щом предлагате — отвърна Ериксон, като се постара тонът му да е небрежен и спокоен.

Мирин остави пушката настрана, стана и бързо извади две чаши за бренди и гарафа от едно шкафче с дървени орнаменти. Наля щедро с нетрепваща, уверена ръка и ги донесе до камината. Някакъв пън изпращя в огъня и Мирин леко подскочи. Подаде едната чаша на Ериксон, седна внимателно и постави пак пушката на коленете си. Леко разклати брендито в чашата, за да усети аромата, и после отпи с удоволствие. Ериксон опита своето. Не разбираше много от коняк, но можеше да разпознае скъпия, когато го опита. Трябваше да се въздържи да не пресуши чашата на големи глътки. Не искаше да го сметнат за неучтив.

— Разкажете ми за града — каза Мирин. — Знам, искате да започна по същество и се чудите дали просто не отлагам момента, когато ще трябва да ви кажа защо сте тук. Е, може и да е така отчасти, но моля, повярвайте ми, имам причина да задавам тези въпроси. Какво е настроението в града тази вечер?

— Уплашени са — отвърна категорично Ериксон. — Превъзбудени. Хората са започнали да се паникьосват. Никога по-рано не е имало такова нещо в Шадоус Фол. Тук просто не стават убийства. Предполага се, че има сили, които се грижат да сме в безопасност от такива неща. Ако повече не можем да разчитаме на тях, от какво ли друго сме уязвими сега? Чакай да видиш като открият, че Времето се е залостил здравата. Ще се вдигне истинска олелия.

Някои хора вече се опитаха да напуснат града. Не стигнаха далеч. Когато Времето се скри, край града навсякъде изникнаха бариери. В момента никой не може нито да излиза, нито да влиза. Кметът ме притиска, защото Градският съвет притиска нея, но всъщност вие знаете всичко това, нали докторе? Единствената полезна идея, с която излезе Съветът, бе да арестуваме Джеймс Харт, вероятно на общо основание. Не е лоша идея. За беда, Харт е изчезнал. Изкопал си е дупка, спуснал се е в нея и е затворил входа. Знаете ли докъде ме докараха, докторе? Веднага щом си тръгна оттук, отивам у Сузан край реката и ще я накарам да ми гледа на карти. Може поне тя да ме насочи в правилната посока.

Вижте какво, докторе, достатъчно търпение проявих, но стига толкова. Или пристъпвайте към същността на нещата, казвайте какво, по дяволите, правя тук, или си тръгвам. И няма да се върна повече.

Мирин въздъхна и отпи голяма глътка от питието си.

— Нещо лошо иде насам, шерифе. Нещо могъщо и ужасно. Достатъчно могъщо, за да срине този град със земята. Няма да ви кажа откъде знам, не бихте одобрили. Правете си сам заключения. Само ми повярвайте като казвам, че целият град е в опасност. Ще трябва да започнете да вземате решения как най-добре да отбранявате града. Може да се наложи някои райони да се изоставят, за да се защитят други. Шерифе, не разполагате с много време. Часовникът тиктака.

Ериксон се намръщи, но гласът му бе все така престорено учтив.

— Може ли да сте по-конкретен относно тази заплаха?

— Не, не мога. Ала опасността е реална. Трябва да ми повярвате.

— И за да ми кажете това, ме накарахте да дойда чак до тук? Нещо лошо идва насам? Докторе, надявам се да получа повече информация от проклетите карти на Сузан!

— Това не е единственото, заради което ви накарах да дойдете, шерифе. Предполагам, че краят… страхувам се. Разбирате ли, не мога да си позволя да умра. Не още. Ако умра, мъртвите ме очакват. Вършил съм… тъмни дела в името на познанието и мъртвите ще ме накарат да си платя за това. Нещата вече се объркват. Четохте доклада ми за това какво се случи, когато се опитах да съживя Оливър Ландо по настояване на кмета Фрейзиър, за да му зададем въпроса кой го е убил. Нещо друго се появи вместо неговия дух. Древно, ужасно и страшно могъщо. Оттогава не мога да извърша нито един успешен ритуал, но… във всеки случай, нещата започнаха да се появяват, без аз да ги призовавам.

Все още не са успели да пробият моята защита, доста години посветих на това да превърна този дом в сигурна крепост. Не съм глупак. Знаех за опасностите. Сега обаче започнаха да ми се привиждат разни работи. Поглеждам в огледалото и виждам някой друг. Разни неща изплуват и изчезват пред очите ми, смеят се, шептят. Нощем чувам гласове и стъпки пред вратата на спалнята си. Те идват за мен, шерифе. Мъртвите идват да ме отведат със себе си.

Ериксон стана на крака, Мирин също се изправи неуверено. Шерифът го изгледа безизразно.

— Не виждам какво мога да направя, за да ви помогна, докторе. Мъртвите са извън моята юрисдикция.

— Може да ме поставите под ваша опека! Искам денонощна полицейска охрана. Имате половин дузина известни магове, които работят за вас, биха могли да създадат защитен кръг около това място, който не би позволил нищо да проникне вътре. Така поне ще спечеля малко време да измисля какво да правя по-нататък. Мога да ви разкажа много неща, шерифе. Казах ви за опасността, която ни грози, със сигурност ми дължите нещо в замяна!

— За смътното предчувствие, че някаква сила, която не можете да назовете или опишете, е тръгнала насам? Докторе, моите магове и заместници повече от шестнайсет часа на ден разследват убийства и имам нужда от всеки един от тях. Те също се нуждаят от мен. Задържах се доста време тук. Мога да ви свържа с някои частни охранителни агенции, но ви предупреждавам, че в момента има огромно търсене на такива услуги. А сега наистина трябва да тръгвам.

Той си даде сметка, че продължава да държи чашата си в ръка и пресуши последната капка коняк. Усети топлината, която се разля в него, но тя не успя дори да се докосне до настанилия се в костите му хлад и до изтощението — вече негов постоянен спътник. В миналото винаги разчиташе на пиячката, когато нещата загрубееха, но през последните дни не можеше да прибегне и до това. Не знаеше дали е за добро или за лошо. Той постави празната чаша на облегалката на креслото и погледна Мирин студено.

— Сам сте си постлали леглото, докторе, сега от вас зависи дали да легнете в него. Доста често ви повтарях, че жалкото ви хоби ще се обърне срещу вас някой ден. Хрумва ми, че най-добре е да си потърсите някоя църква, която да прояви разбиране, когато я помолите за убежище. Този тип хора са по-всеопрощаващи от мен. Може би ще успеят да ви защитят, ако сериозно се разкайвате за стореното от вас. Ако ли не, тогава сте сам, докторе. Не си правете труда да ме изпращате. Знам къде е вратата.

Той излезе от кабинета, мина през огромния коридор и нито веднъж не погледна назад. Никога не бе харесвал Мирин и смътно се чувстваше виновен, че не изпитва съчувствие към него. Но дори и половината от слуховете, достигнали до него, да бяха истина, тогава си заслужаваше съдбата да се изправи срещу онова проклето нещо, което е тръгнало насам. Излезе навън и затвори тежката врата зад себе си. В градината се долавяше неспокойно движение, клоните се клатеха, чуваше се силно шумолене. Не бе сигурен, но му се стори, че видя потайни сенки да се мяркат в края на пътеката. Ериксон се усмихна презрително, постави ръка на колана си близо до кобура и тръгна бавно, но решително по пътеката. Излезе през портата.

„Нещо лошо идва насам… Имам новина за теб, докторе. Смятам, че вече… Е тук.“

В своята стая Мирин седеше сам пред огъня, забравил за пушката в ръцете си. Нашествениците щяха да стигнат до града много скоро, носейки смърт и унищожение, и тогава този глупак, шерифът, ще види какво го чака. Него и мнозина от онези, които смятат, че командват парада тук. Воините му го бяха обещали в замяна на работата, която свърши за тях. Обаче бе по-добре да идват по-скоро или обещанието нямаше да има никаква стойност. Шерифът заслужаваше всичко, което щеше да му се случи, на него и на неговия скъпоценен град. Беше му предоставил шанс. Ако Ериксон се бе съгласил да му осигури защита, Мирин щеше да му разкаже всичко за своите отношения с онези отвън. Може и да бе останало достатъчно време да се изгради някаква защита. Ала сега градът и шерифът го бяха изоставили и той бе сам — както винаги. Наистина ли бе сторил нещо толкова лошо? Единственото, на което винаги бе държал, бе истината… и може би малко компания. Затова сключи сделка с Воините. Те му бяха предложили достъп до натрупваното с векове мистично познание. Как да откаже подобно предложение? Мирин потрепери, въпреки топлината на огъня. Бе рискувал толкова много, включително и душата си, но ако Воините на Кръста не се озоват скоро тук, всичко ще е било напразно. Мъртвите идваха за него и те не биха приели „не“ за отговор.

По правило Дерек и Клайв Мандервил не обичаха да вършат нещата под пара. Като гробокопачи и момчета за всичко или пък гробищни служители, както майка им предпочиташе да се изразява, работата им обикновено бе спорадична и мудна. Когато не чакаш да свърши някоя погребална служба или да се разрази буря, имаш доста време за някоя философска дискусия или някое дръпване от ръчно свита цигара. Въпреки това, братята Мандервил все пак можеха да се разбързат при нужда и в този момент скоростта, с която приготвяха два куфара, би стъписала дори и наблюдател от рекордите на Гинес. Дрехи, тоалетни принадлежности и всякакви неща от първа необходимост летяха в посока към куфарите с удивителна скорост и точност. Накратко, Дерек и Клайв можеха да участват в олимпийско състезание.

Това не бе предпочитаният от тях режим на съществуване, независимо дали бяха на работа или не, но братята имаха особен нюх към заплахата, надвиснала над спокойното им ежедневие, особено когато ги тръшне на земята, опре, метафорично казано, коляно в гърдите им и започне да ръмжи право в лицето им. Те също така не изпитваха трудност при вземане на решение как да посрещнат такава кризисна ситуация. Те се паникьосаха.

Дерек и Клайв живееха с майка си в приятна малка къщичка срещу гробището Ол Соулс. Гледката не бе кой знае каква, но поне означаваше, че не се налага да ходят далеч до работа сутрин. Имаха добра служба, отлично здраве и сигурно — макар и не особено перспективно — бъдеще. И двамата бяха млади, единият в началото, другият в средата на двайсетте, високи, мускулести и красиви по начин, който би накарал сърцата на доста жени да запърхат в гърдите, а някои — и да вдигнат полите. Парите не изобилстваха при тях, но и не закъсваха за по някоя бира. Така че в крайна сметка би следвало да са щастливи от своята съдба. На седмото небе, така да се каже. Вместо това бяха си тръгнали рано от работа и тичаха по целия път към къщи. Сега бяха в спалнята и тъпчеха двата куфара със скорост, равна на онази, която се развива, когато опразвате някоя квартира посред нощ, без да платите наема.

Естествено, тъй като бе ранен следобед, среднощната част отиваше по дяволите. Бягството бе важната част и те хвърляха всички сили в това да стане по-скоро. За беда приготовленията не протичаха особено добре. Предполагаше се, че ще вземат само най-необходимото, но Дерек и Клайв имаха доста разногласия относно това без какво не могат да живеят. Вече почти половин час приготвяха багажа, а все още не бяха стигнали доникъде. Напрежението растеше. И двамата изхвърляха разни неща от куфара на другия, дишаха учестено, с широко отворени ноздри. Клайв бе облечен в тениската си от турнето на Дийп Фикс и толкова мръсни джинси, че биха могли да стигнат и сами до пералнята. Дерек, от друга страна, бе успял да се преоблече в най-хубавия си костюм, с риза и вратовръзка. Не успяваше да закопчае всички копчета, а възелът направо го задушаваше, но поне се бе постарал.

— Поне няма да бягам като шивашки манекен — каза язвително Клайв. — Погребвали сме хора, на които костюмът им прилягаше по-добре, отколкото на теб.

— Ако не се размърдаме — скастри го Дерек смразяващо, — някой ще погребва нас, със или без костюм — при това без ни най-малко да му пука дали още дишаме.

Той замълча за миг, очевидно доволен от „без ни най-малко да му пука“. Рядко използваше този израз.

— Костюмът е за прикритие, ясно? Кой би очаквал да ме види облечен в костюм?

Сложи тъмни очила, за да подсили ефекта. Клайв изсумтя, видимо невпечатлен.

— Страхотно. Сега приличаш на шпионин. Целият замисъл на това упражнение е да се измъкнем от града, без да ни забележат, помниш ли? Само излез в тоя вид и всички, които познаваме, ще идват да ни питат кой в семейството ни е умрял.

— Ако и ти се беше докарал, нямаше да могат да ни разпознаят — обясни търпеливо Дейвид. — Помислих си, че може да се дегизираш в някои стари дрехи на мама и можем да се престорим, че сме мъж и жена.

Клайв го изгледа застрашително.

— Да не ми се правиш на забавен, а?

— Добре де, добре! Беше просто идея!

И двамата млъкнаха, защото влезе майка им. Г-жа Мандервил бе както обикновено облечена в одежди и було на монахиня и тъй като бе ниска и донейде тантуреста, приличаше най-вече на пингвин. Не бе това, което бихте нарекли вярваща, но се обличаше като монахиня, откакто почина съпругът ѝ, преди три години. Носеше поднос с две високи чаши лимонада. Братята погледнаха лимонадата и трепнаха.

— Заповядайте, скъпи — каза весело г-жа Мандервил. — Донесох ви по чаша хубава студена лимонада.

— Благодаря, мамо — отвърнаха в един глас Дерек и Клайв.

Те взеха чашите и продължиха да ги държат неловко в ръка.

Г-жа Мандервил им се усмихна широко, примига, когато видя двата куфара на леглото, после се обърна и излезе, като весело си тананикаше някаква стара песничка в стил кънтри и уестърн. Харесваше този стил. Винаги бе най-щастлива, когато припяваше нечия история за разбито сърце и мъка. На практика тя живееше в свой собствен свят, където не трябваше да си спомня, че съпругът ѝ е мъртъв, и посещаваше реалния свят понякога, за да се увери, че момчетата ѝ са добре. Бяха ѝ казали няколко пъти, че заминават, но не бе стигнало до нея. Тя имаше навика да не чува неща, които не желае да чуе. Много хора умеят това, но г-жа Мандервил го бе превърнала в изкуство. Дерек и Клайв изчакаха вратата да се затвори след нея и тогава оставиха лимонадата на шкафчето до шестте други чаши, които им бе донесла по-рано вечерта. Веднъж щом ѝ хрумнеше някаква идея, нямаше мърдане. Дерек изгледа гневно Клайв, той стори същото в отговор. Дерек въздъхна тежко.

— Виж, нямаме време да спорим. Воините идват и доброто ни здраве занапред зависи от това да сме доста далеч от Шадоус Фол, когато пристигнат.

— Сигурен ли си, че идват?

— Няма да чакат папата я. Ще заблъскат по вратата ни в следващите двайсет и четири часа, а когато това се случи, аз със сигурност възнамерявам да съм на друго място. Те смятат, че през всичките тези месеци сме работили за тях и сме подготвяли пътя на тяхната инвазия. Понастоящем са жертва на заблудата, че ние старателно сме саботирали защитата на града в замяна на не съвсем незначителните суми, които ни плащаха. В аванс… глупаци. Никак няма да им хареса като стигнат тук и разберат, че нищо не сме свършили, за да ги заработим. Смятат, че сме идеологически терористи с политически пристрастия. Изобщо няма да се впечатлят от двама гробищни служители, които все още живеят при майка си. Не знам за теб, но аз изчезвам към най-близкия хоризонт.

— Свърши ли? — скастри го язвително Клайв. — Изненадващо за теб, но аз и сам успях да проумея тези неща. Може ли да ти напомня чия е вината Воините да смятат, че ние сме толкова готини? Кой ги увери, че имаме личен контакт с Времето, компрометиращи материали за всеки член на Градския съвет и сме работили по проекта за отбраната на града?

— Добре де, малко съм се поувлякъл… Работата е там, че и двамата ще ни изнесат в чували, ако не спрем да се мотаем и не си плюем на петите. Което означава, да се върнем пак на въпроса, че нямаме време да спорим за несъществени неща като тези!

Той посегна към една купчина с касети, но Клайв ги грабна пръв.

— Не мога да ги зарежа! Това са ми пиратските записи на Бени и изтребителите39.

— Клайв, времето и мястото в куфарите ни е сериозно ограничено, също като мозъка ти. Трябва да вземем само най-необходимото.

— Ти си взимаш плюшеното мече.

— То е талисман.

— Трогателно! Щом можеш да си вземеш мечето, аз мога да си взема записите.

— Добре! Каквото ти е нужно за спокоен и, да се надяваме, дълъг живот. Но без повече глезотии!

Продължиха да стягат багажа, без да разговарят; дебнеха се като ястреби. Клайв погледна към чашите с лимонада на шкафчето.

— Пак казвам, че трябва да вземем мама с нас.

— Няма да си тръгне без татко, а нямаме време да го изкопаем. Тя ще е в безопасност. Воините няма да наранят монахиня, нали? Не, ще си имат много по-важни грижи. Като например какво да правят, когато Шадоус Фол се обедини и им зарита задниците отвсякъде. Искам да кажа, май нямат никакъв шанс да спечелят, нали? Горките копелета.

— Ами да — каза Клайв. — Така си е.

И двамата се изсмяха неприятно и затвориха куфарите.

— Готово — каза Дерек и се опита да прозвучи по-организирано. — Сега ни остава само да се обадим на всичките си работодатели и да обясним, че утре няма да сме тук. Внезапно сме се разболели от нещо гадно и изключително заразно.

— Обрив — подсказа му Клайв. — Обривите винаги напрягат хората.

— Правилно. Целите ли сме обринати?

— Предимно по слабините. Това ще свърши работа.

Дерек сякаш го засърбя цялото тяло, но го превъзмогна.

— Докато се обаждам, смъкни куфарите долу и ги натовари в колата. Като свърша, потегляме направо към парка и ще се крием там, докато се стъмни.

— Почакай малко — възпротиви се Клайв. — Какво е това чакане в парка, докато станело тъмно? Не си го споменавал досега. Не бих прекарал нощта там, дори въоръжен с две базуки и огнехвъргачка! В случай, че си забравил, в парка съществува гадната тенденция да се появяват динозаври в мига, в който се стъмни.

— Точно така! Това е идеята! На никого не би му хрумнало да ни търси там. Искам да кажа, би ли отишъл, ако не се налагаше?

— Налага ми се и въпреки това няма да го направя.

Дерек въздъхна тежко.

— Мисля, че в някое предишно прераждане мозъкът ти е бил използван да подпира някоя врата. Онова, което трябва да помним, е, че Воините идат на цели пълчища и ще бъдат тук много скоро. Всяко нещо, което би ни осигурило дори нищожно предимство, е добре дошло за нас. И съвсем не е толкова опасно. Имам предвид големината на парка и нашия ръст — каква е вероятността някой бронтозавър да се спъне в нас?

— Дяволски удобна ситуация, като се има предвид как се обръща късметът ни напоследък.

Те млъкнаха, защото г-жа Мандервил отново влезе с поднос и две чаши лимонада. Усмихнаха се и си кимнаха взаимно, момчетата взеха лимонадата, а тя излезе, тананикайки си весело за някакъв катастрофирал влак. Клайв погледна чашата в ръката си.

— Не че някой от нас си пада особено по лимонада…

— Няма значение — каза твърдо Дерек. — Ще трябва да изпразним всички тези чаши, преди да тръгнем, иначе мама ще се разстрои.

Клайв погледна към нощното шкафче.

— Ако се наложи да изпия пет чаши лимонада, аз ще се разстроя. Устата ми ще се сгърчи от киселото завинаги.

— Няма да ги пием, умнико. Ще ги излеем в тоалетната.

— О, не можем да направим това — възрази Клайв. — Човек не хвърля ей така хубава лимонада. Искам да кажа, милиони гладуват в Китай.

— И какво искаш аз да направя? Да я опаковам и да я изпратя с въздушна поща? Слизай долу с тези куфари и пали колата.

— Добре. Дай ми ключовете тогава.

Дерек го погледна.

— Мислех, че са у теб.

— Не, не са у мен.

— Ако си ги забравил в проклетия куфар, ще те вържа на фльонга. Обърни си джобовете.

Клайв се намръщи недоволно и изпразни съдържанието на джобовете си на леглото. Отне му известно време. Дерек се втренчи в нарастващата купчинка не твърде чисти предмети с онова изражение, което е запазена марка за особено тежки автомобилни произшествия. Реши също, че ако в бъдеще кихне, определено няма да поиска Клайв да му услужи с носната си кърпа. Естествено, ключовете бяха последното нещо, което измъкна. Типично за този ден. Клайв напъха всичко обратно в джобовете, с изключение на едно парче дъвка, която отлепи от носната си кърпа и залепи зад ухото си за по-късно.

— Кой ще кара? — попита ненадейно.

— Аз — отвърна Дерек. — По-голям съм.

— Имам повече опит.

— Да, да налетиш на нещо.

— Беше инцидент! Кракът ми се подхлъзна.

— Да бе. Е, затова аз ще карам. Моят не поддава.

— Знаеш ли — започна замислено Клайв, — още не сме решили наистина къде ще отидем, като си тръгнем оттук. Все така ми харесва Ню Йорк. Или пък Холивуд. На някое бляскаво и романтично място.

— Щом търсиш блясък и романтика, забрави за Ню Йорк. Това не е град, а еволюция в действие. По-безопасно ще ни е сред динозаврите. Не, смятам, че е по-добре да спрем първо в Швейцария. Воините казаха, че там е банката с парите ни.

— О, да, да вземем парите първо. После Холивуд, да забърша колкото се може повече фенки.

Изведнъж Клайв се намръщи.

— Знаеш ли, започвам да се чувствам малко виновен, че изчезваме така. Искам да кажа, ще трябва да се копаят гробове. Досега не сме подвеждали хората.

— Нито пък някога сме се изправяли лице в лице срещу надвиснала смъртна опасност. Ако на отец Калахан му пука за някой гроб, да запретне ръкави и да си ги изкопае сам. Малко усилие няма да му се отрази зле. Казват, че тайно си похапва, знаеш ли. Дъвче бисквити, докато хората са в изповедалнята.

— О, не ми се ще да мисля как отецът копае гробове — каза Клайв леко шокиран. — Не е правилно…

— Не бих се безпокоил за това — каза Дерек. — Ще си намери други нещастни балами, които да се заемат с копаенето. Вероятно ще им го наложи за покаяние. Три пъти „Аве Мария“ и шест фута пръст, преди да си отидете у дома.

— Внимавай мама да не те чуе, че говориш така — или пак ще ти мие устата със сапун.

— Носи куфарите долу в колата — настоя решително Дерек. — Аз ще се заема с телефоните.

— Ще звъннеш ли на Сейди да се сбогуваш?

— Не виждам защо. Тя е твое гадже.

— Не, не е — възрази Клайв. — Мислех, че е твое.

Спогледаха се.

— Не — каза Дерек. — Не ми е гадже.

— Е, добре тогава. Не се налага да ѝ звъним. Всъщност не разбрах какво намираш в нея…

Отец Игнатий Калахан гледаше мрачно празния буркан за бонбони. Трябваше да има достатъчно шоколадов и ванилов фондан, за да му стигне до края на седмицата, а ето го празен и е едва четвъртък. Някога имаше повече воля. Въздъхна печално и обърна буркана с дъното нагоре, за да изсипе трохите на дланта си. Усети за кратко вкуса на шоколада по езика си, после вече го нямаше, като мимолетен спомен от целувка. Той вдигна едната си вежда учудено, когато му хрумна това сравнение, после погледна към големия си корем и въздъхна отново. Ако не се смяташе той, отецът бе в добра форма. Всъщност за мъж, когото само няколко месеца делят от четирийсетте, той бе в дяволски добра форма. Правеше упражнения всеки ден, тичаше сутрин и се разхождаше вечер, но все пак слабостта му към бонбоните го издаваше. Някога можеше да яде буквално всичко и да изгори калориите чисто и просто от нерви, но с напредването на годините метаболизмът на човек се забавя и в последно време трябваше само да помирише някоя бисквита и талията му се увеличаваше с още един инч. Беше ги понамалил доста, когато започна да изглежда на четиридесет, преди още да ги е навършил, но все още си позволяваше по малко шоколадов и ванилов фондан от време на време. Като специална почерпка. По четвърт фунт40 от всеки вид на седмица. Не повече. Ала ето, че е четвъртък следобед, а бурканът вече е празен.

И Великите пости наближаваха.

Намръщи се решително. Можеше да се справи с това. Беше го правил по-рано, можеше и сега. По-малко храна, повече гимнастика и дяволски много сила на волята. Няма да седи, да се тъпче и да се разплуе от мазнини като баща си. Калахан изпита познатия порив да се огледа да види дали баща му не го наблюдава и не е наясно с непочтителните му мисли. Той превъзмогна импулса си със сурово усилие. Баща му умря от сърдечен удар преди почти двайсет години. Не биваше да се бои от злобата и отмъстителността му, от внезапните му избухвания и размаханите юмруци. Беше свободен. Бе в безопасност. Не биваше да се бои повече.

Намръщи се още когато старата му омраза се разгоря отново, безпомощната ярост на едно беззащитно дете срещу огромен и властен родител. Мерзавец, зъл човек. Калахан се усмихна нервно на това колко лесно дори мисълта за баща му бе в състояние все още да го тревожи след всичките тези години. Съсредоточи се и положи усилие да се отърси от гнева, отказа да му се поддаде. Сега бе Божи служител, мирянин. И в него не би следвало да е останало място за омраза. Тя бе от друго време, от друг живот и ако не можеше да намери сили в себе си да забрави или да прости, поне можеше още да се моли за силата да живее своя собствен живот, освободен от духа на баща си. Усмихна се тъжно на познатата мисъл и поклати глава. Колко далеч стигаме от онова, което някога сме били, и колко далеч оставаме винаги от онова, което би трябвало да сме. Имаше го в някоя проповед някъде. Огледа се за хартия и писалка, тогава се чу звънеца на входната врата и той загуби мисълта си. Нямаше значение. Пак ще се сети, ако си струва. Изправи се на крака, внимателно постави капака на буркана и отиде да види кой е дошъл да го търси. Не очакваше никого.

Отвори входната врата и се озова лице в лице с мъж в бляскави черни доспехи, украсени с храбро подбрани нюанси на червено и синьо и с дълга черна пелерина. Мъжът бе висок и с яки мускули, с телосложение на млад и деен човек, но косата му бе прошарена със сребърни нишки, а лицето бе с дълбоки бръчки. Лестър Голд, Човекът на действието, Тайнственият отмъстител се ухили като видя изненадата, изписана на лицето на Калахан.

— Здрасти, Нейт. Съжалявам, че се отбих без предупреждение, но изникна нещо. Трябва да говоря с теб.

— Разбира се — отвърна бързо Калахан. — Винаги си добре дошъл тук, знаеш това. Хайде, влизай. Изглеждаш… добре.

Голд изглеждаше още по-грамаден и по-внушителен, когато пристъпи в тесния коридор. Калахан затвори вратата и тогава със закъснение пое протегнатата ръка. Голяма длан, осеяна с лунички. Ръка на старец, но ръкостискането бе здраво и силно. Калахан се понамръщи леко, докато вървеше напред по коридора към кабинета си. Голд изглеждаше добре. Походката му бе пружинираща, в очите му имаше блясък, който не бе виждал отдавна. Но пък и не бе виждал Голд в костюм почти от три години. Бе дочул, че Тайнственият отмъстител се е оттеглил. Нещо трябваше да се е случило. Нещо наистина важно, за да накара Голд да промени решението си. Калахан за пръв път изпита смътно безпокойство, но положи усилие да го потисне, докато водеше Лестър по коридора към кабинета си. За миг бяха заети с това да се настанят удобно в двата стола до камината, после Голд се наведе напред и се втренчи в Калахан с настойчив, тревожен поглед.

— Странни неща стават в града — каза той решително. — Странни дори и за Шадоус Фол. Тревожни.

После млъкна, сякаш не бе сигурен откъде да започне или кое е безопасно да разкрие. Калахан чакаше търпеливо. Костюмът на Тайнствения отмъстител бе дори по-внушителен отблизо, почти съкрушителен, но Лестър имаше изражение на човек, разкъсван от съмнения, измъчван от дилеми на душата. Накрая той въздъхна, облегна се назад, силните му ръце бяха отпуснати неспокойно на облегалките на стола, сякаш усещаха, че има важна работа, с която трябва наистина да се заемат.

— Откога се познаваме, Нейт?

Калахан се усмихна.

— Трябва да са почти дванайсет години вече. По онова време всичко си бе в реда на нещата. Да, почти дванайсет години, откакто почуках нервно на вратата ти с брой от първото ти издание в ръка, за да ми дадеш автограф. Ти бе много благосклонен и когато ми показа частната си колекция от забележителни с помени, аз си помислих, че съм умрял и съм се озовал в рая.

Голд се засмя.

— Не знаеш колко смаян бях аз. Дотогава не бях имал свещеник за почитател. Как ти е колекцията сега?

— Доста добре. Има още някои неща, до които не съм успял да се докопам, но си държа очите отворени. Цената ме спира в днешно време. Не би повярвал как вървят някои от по-редките комикси. Но не си дошъл тук да говорим за това. Какъв е проблемът, Лестър? С какво мога да ти помогна?

Голд се наведе напред в стола си сякаш събираше смелост и погледът му изведнъж стана много студен.

— Нейт, какво можеш да ми кажеш за Воините на Кръста?

Калахан вдигна учудено вежди.

— Е, това е име, което не съм очаквал да чуя. Какво искаш да знаеш за тях?

— Всичко. Кои са те, какви са били? Тяхната цел, причината за тяхното съществуване. Името се появява напоследък из целия град в пророчества и предупреждения, но изглежда никой не знае нищо за тях. Бях тръгнал към библиотеката, но се надявам, че може да ми спестиш усилието.

— Гледаш ли на тях като заплаха за Шадоус Фол?

— Не знам. Може би.

— Не виждам наистина как. Те са несъществена група крайни фанатици, които вярват в налагането на запазената си марка християнство чрез брутална сила. Военни привърженици на твърда политика за едни, а за други — терористи, фанатици. Проповядват революция и наказание в ада и финансират всякакъв вид десни правителства по целия свят. Сериозно посветени на изцелителната сила на вярата и натрупването на фондове. Дори си имат собствена сателитна предавателна система. Многократно са ги разследвали за промиване на мозъци, препрограмиране на последователи, но нищо не беше доказано. Приветствани от някои като последния шанс за оцеляване на християнството в един нерелигиозен свят. Но защо тяхното име внезапно се появява в предсказанията, отнасящи се до Шадоус Фол, не ми е ясно.

— В пророчествата Воините са представени като заплаха. Един ясновидец дори използва думата инвазия.

— Не — отвърна твърдо Калахан. — Не вярвам. Ако предстоеше нещо такова, досега трябваше да съм чул за това. Повярвай ми, Лестър, не сме в опасност. По-вероятно е да сме изнервени от последните убийства. Безпомощни, изплашени хора биха се вкопчили във всякакъв слух с надеждата да намерят отговор. Не бива да допускаме да ни въвлекат в истерията, важно е хора като нас да запазят бистър ума си. Хората гледат с уважение на нас. Но това ти го знаеш. Не си дошъл тук за брифинг относно Воините на Кръста. Нещо те тревожи, нали? Нещо… духовно.

— Да — отвърна Голд толкова тихо, че Калахан едва го чуваше.

Ръцете на огромния мъж пред него бяха стиснати в юмруци, той гледаше в пода и избягваше погледа на свещеника.

— Бях в земите под хълма, говорих с елфите. Видях… странни неща. Тревожни…

Калахан кимна бавно.

— Не е бивало да ходиш там, Лестър. Не е място за християнин. Земите под хълма са зло място, потънало в грях и порочност. Нищо добро не може да се очаква от там — или от съществата, които живеят там.

— Смята се, че са безсмъртни. Бяха много красиви, но жестоки… цивилизовани, но все още варвари.

— Пълни с противоречия.

Калахан полагаше усилия тонът му да остане спокоен. Голд бе дошъл при него за утеха, а не за сурова лекция.

— Лъжата е част от тяхната природа. Не зачитат вярата и сигурността. Безсмъртни са, защото нямат душа, затова като умрат са им отказани и Раят, и Адът. Отрекли са се от Бога и са проклели неговото учение. Те са демони, Лестър. Това, което си видял или смяташ, че си видял, е единствено блясък, магьоснически илюзии, предназначени да скриват тяхната действителна грозота. В действителност те са гнусни, ужасни същества, невероятно грозни и живеят в свой мръсен ад, създаден от самите тях. Златото им е фалшиво, храната — отрова, думата им няма стойност. Те съществуват само за да изкушават човека да изостави вярата и задълженията си.

— Наистина не ги харесваш, нали? — попита Голд и се наложи Калахан да се усмихне.

— Съжалявам, малко се разгорещих, а? Повярвай ми, Лестър. Елфите са зли и нищо добро не можеш да очакваш от тях. Как стана така, че се срещнахте?

— Шон Морисън…

— Шон? Не казвай нищо повече — ако някой е създаден, за да всява смут, това е той. Има прекрасен напевен глас, като цяло твърде много чар, но в него не е останало местенце за Божието слово. Той е езичник, проклет от собствената си арогантност и безумство. Попаднал си в лоша компания, Лестър. Настанали са смутни времена, трябва да се придържаме към онова, което сме сигурни, че е истина.

— Не съм сигурен вече в какво да вярвам — каза Голд. — Трудно е да вярваш в Рая и Ада, когато живееш в град, където мъртвите се съживяват отново твърде често.

— Е, не толкова често — възрази Калахан. — Но знам какво имаш предвид. Днес погребах отново Лука дьо Френц.

— Беше ли наистина ангел, как мислиш?

— Не. Само една бедна, заблудена душа, полудяла от това, че се е върнала. Сега почива в мир в Божиите ръце.

Те поседяха мълчаливо известно време. Голд все така изглеждаше разтревожен, обезпокоен на някакво дълбоко, фундаментално ниво. На Калахан му се искаше да може да каже още нещо, за да облекчи тревогата на своя приятел. Очевидно нещо друго имаше в ума на Голд. Старият герой вдигна внезапно поглед, сякаш току-що бе взел някакво решение. Погледна свещеника право в очите.

— Нека ти подскажа още едно име, Нейт. Да видим дали ти говори нещо.

— Разбира се.

— Уайлд Чайлд.

Калахан изчака за миг да види дали има още нещо, после се облегна назад в стола и стисна устни замислено.

— Не бих казал, че ми звучи познато. В какъв контекст чу това име?

— От елфите. Шон ги попита кой е отговорен за убийствата в Шадоус Фол и те отвърнаха, че е Уайлд Чайлд.

— Не можеш да вярваш на елфите, Лестър. Те изпитват наслада от измамите, коварството и номерата. Не може да им се вярва за нищо.

Голд кимна бавно, но не изглеждаше никак убеден. Калахан реши, че е време да смени темата.

— Нека и аз те проверя за едно име, Лестър. Какво можеш да ми кажеш за Джеймс Харт?

— Мислех си, че може да стигнем до него. Май точно сега всички говорят само за този човек. По-рано говорих с Градския съвет, побъркали са се заради него. Явно е изчезнал. Изгубил се от погледа им преди няколко часа и нито хората на шерифа, нито любимите магове на Съвета могат да открият някаква следа от него. Много хора твърдят, че са го срещали, разговаряли са с него, но е трудно да намериш два разказа, които да съвпаднат. А ти срещал ли си го?

— Не. Тревожи ме. Не мога да повярвам, че е чисто съвпадение, че започнаха да се случват толкова лоши неща точно когато той се върна. Чух някои от историите, които разправят за него. Казват, че излекувал болна жена от страданието ѝ и че Джак Феч коленичил пред него. Един от мистиците в Сейнт Лорънс казал, че е аватар на промяната, фактор с много способности. Ходих в библиотеката и намерих първоначалното пророчество. Удивително ясно и недвусмислено е. Джеймс Харт ще докара края на Шадоус Фол. Няма ако, но или може би.

Съжалявам, Лестър. Ти дойде тук за помощ и утеха, а не мога да ти предложа дори мъничко надежда. Само помни какво ти казах. Не можеш да се доверяваш на елфите и може да забравиш за нашествие на християни терористи. Придържай се към това, което има значение — убийствата. Големи неща се случват навсякъде около нас, Лестър. Единственото, което можем да сторим, е да се придържаме към онова, което разбираме. И може да се окаже, че нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат. Кой знае, може би Шадоус Фол трябва да бъде унищожен и нещо по-велико да заеме мястото му.

— Благодаря много, Нейт. Много успокояващо.

Двамата се изсмяха тихичко, после Голд се изправи на крака, а Калахан стана и го изпрати от кабинета, по коридора и до входната врата. Голд спря там за миг, сякаш мислеше какво да каже за последно. Нещо храбро и многозначително може би, но накрая само се усмихна, ръкува се с Калахан и си тръгна. Свещеникът го наблюдаваше как отива бавно до колата си, стисна устни замислено и затвори вратата. Нещата бяха стигнали критична точка по-скоро, отколкото бе очаквал. Той мина по коридора, влезе в кабинета и седна зад бюрото си. Тук седеше и подреждаше мислите си, когато пишеше проповедите си, и винаги предпочиташе да поседи тук, когато трябваше да решава нещо важно.

Издърпа долното чекмедже на бюрото и извади чисто бял телефон. Изглеждаше напълно обикновен, но не бе свързан с по никакъв начин градската мрежа и бе получил уверение от онези, които знаеха за какво говорят, че няма начин да бъде подслушан от някоя агенция отвън, независимо дали е магическа или технологична. Въпреки това Калахан се колебаеше дали да го използва. Тук бе Шадоус Фол, в края на краищата. Въздъхна тихо и вдигна слушалката. Не се чу звук от набиране, само приглушено бръмчене и после един глас произнесе името му.

— Да, аз съм — отвърна Калахан и в същия миг се почувства глупаво.

Разбира се, че е той. Никой друг не можеше да използва този телефон, освен него. Така беше проектиран.

— Трябва да предупредите висшестоящите, нещата излизат извън контрол тук. Ако не нахлуете скоро, ще изгубите предимството на изненадата. Името ви е в устата на всеки оракул в Шадоус Фол. Още не знаят какво значи, но няма да им отнеме много време да открият. За капак има твърде много неизвестни фактори, които объркват нещата. Първо, убийствата, второ, завръщането на Джеймс Харт. Сега пък е изчезнал, а и има опасност елфите да се включат в делата на града.

— Има ли вероятност вашата роля да бъде разкрита? — попита гласът от другата страна на телефона. Не прозвуча особено загрижено.

— Не знам. Поех голям риск, като вкарах вашия човек и още по-голям, когато направих пробив в защитната система на града, за да можете да изпратите хеликоптер да го прибере. Трябваше да ми кажете, че е убиец!

— Не беше нужно да знаете. Дръжте главата си ниско и сте в пълна безопасност. Повторете пак за елфите. Ще участват ли в отбраната на града?

— Не знам. Може би в бъдеще.

— На това трябва да се попречи. Тези демони са могъщи и непредсказуеми. Ще ги изтребим за нула време, но моментът е неподходящ.

— Те са нощни създания — каза Калахан пренебрежително. — Не могат да се мерят с Божиите воини.

— Разбира се. Но могат да нанесат огромни щети на силите ни по време на нахлуването. Не сме стигнали дотук, за да рискуваме целта на нападението. Направете каквото можете, за да попречите на града да се обърне за помощ към елфите. Не става въпрос за дълго време. Ще бъдем при вас скоро и тогава всеки демон и всяка издънка на ада ще падне пред нас. Ние сме Воините на Кръста, избрани от самия Бог, и никой не може да се изправи насреща ни.

Шон Морисън първо промуши глава през пластмасовия снежен пейзаж и шокът от внезапния остър студ спря дъха му. Сняг и лед се завъртяха във вихрушка наоколо, докато пропадаше надолу. Отнякъде някаква светлинка в мрака му показваше къде е покритата със сняг земя под него. Той успя да си поеме кратка, ужасяваща глътка въздух и студът го прониза отново, когато ледът изпълни дробовете му. Морисън стисна зъби и се съсредоточи върху това да направи от падането овладяно спускане надолу. Земята все така изглеждаше далеч, но беше правил това и преди, значи можеше и сега. От онова, което си спомняше от последния път, приземяването щеше да бъде трудно и болезнено, но в крайна сметка такова, че би могъл да го превъзмогне. А само това имаше значение.

Времето наистина не го бе грижа за неканените посетители. Даже имаше недотам изтънчени начини да обезсърчи онези, които не са приели предупреждението на дългото падане, но Морисън не се тревожеше. Е, не много. Намръщи се внезапно, когато усети, че въздухът става по-плътен и забавя падането му. Първо си помисли, че Времето се е умилостивил и е решил да направи нещата по-леки за него, но му бяха необходими само няколко мига, за да осъзнае, че не само е спрял да пада, но на практика виси във въздуха, блъскан от всички страни от бурята. Взря се в снежната вихрушка и се насочи надолу през бурята, плуваше през ледения въздух целенасочено, далеч от всякаква грация. Земята отдолу се появи отново и се приближаваше с нарастваща скорост. Морисън бе научил няколко неща от елфите през годините, предимно във връзка с волята и решителността. И малко магия. Снежната виелица внезапно се разтвори пред него, земята изскочи и го удари право в лицето.

Дебелината на натрупания сняг омекоти падането му, но дори и така му бяха необходими минута-две, преди да се почувства достатъчно силен, за да се изкатери от дупката, която бе направил. Той обгърна силно с ръце тялото си, опитвайки с е да запази малко топлинка сред бурята, и се огледа. Не чак толкова далеч замъкът Вси светии го мамеше като маяк. Не можеше да се скрие от него, независимо от това, какво ще направи Времето. В Галерията от мраз Вратата към вечността го зовеше, както и всички останали, които трябваше да преминат през нея, но още не бяха го сторили. Насочи към замъка като кон, който се връща в конюшнята, и част от него се зачуди колко силно отвръща на призива, сякаш нещо дълбоко вътре искаше да премине през Вратата и да намери покой. Усмихна се тъжно. По-късно ще има време да си отдъхне. Точно сега трябваше да свърши някои неща.

Яростта на бурята се усили, но тя не можеше да го спре. Беше изминал дълъг път, за да разговаря с Времето и да му зададе няколко конкретни и неотложни въпроса. Като например защо някой с неговото могъщество и ресурси още не е успял да локализира и идентифицира убиеца, който тероризира Шадоус Фол? И защо не е предупредил града за идването на Уайлд Чайлд? Каквото и да представляваше то. И най-вече кога Времето щеше да размърда старческия си задник и да направи нещо? Морисън искаше да каже направо, че той и останалите жители няма да си седят и да чакат търпеливо Времето да си помръдне пръста. Имаха си някои планове как да защитят града. Като пуснат елфите напред например. Морисън се ухили самодоволно. Това би трябвало да подпали огън под краката на Времето. Каквото ще да става, той щеше да получи някои отговори. Морисън твърдо вярваше в добрата страна на личностната конфронтация. Доста по-трудно бе да те игнорират, когато си заврял физиономията си в лицето на човека отсреща.

Замъкът Вси светии изникна от снега застрашително — огромен, тъмен и съвсем не приветлив. Силата на бурята се разрази отново, сякаш в един последен опит да го държи настрана, но той просто наведе глава надолу и продължи с усилие през снега, стъпка по стъпка. Вятърът виеше, връхлетяваше го първо от едната страна, после от другата, а силният студ проникваше безпощадно в костите му, изсмукваше силите му. Вътрешният глас все така се обаждаше в него, зовеше го да продължава и не след дълго той откри самотната, небелязана с нищо врата. Отвори я с ритник, ярка златиста светлина се разля навън в бурята.

Той залитна навътре, подпря вратата с рамо и я затръшна срещу силния вятър. Ревът на бурята се превърна в шепот и в тялото му бавно пропълзя топлина. Стоеше опрял гръб на вратата, загледан в празното пространство, а затрудненото му дишане бавно се нормализираше. Лицето му се изкриви в гримаса, когато кръвообращението му предизвика бодежи и иглички в пръстите, а после се зае да изтупва навяния по дрехите му сняг. Беше доста. Времето наистина не желаеше посетители. Реши, че ако отново му се наложи да върши това, следващия път ще се сети най-напред да вземе по-дебело палто. Изсумтя и се огледа. Огромният средновековен коридор се простираше напред в далечината, нарядко разположените газови лампи хвърляха сенки наоколо. Високо над него нещо се размърда за миг и пак притихна. Последния път, когато беше тук, не бе впечатлен. Така беше и сега. Мястото най-вече имаше нужда от по-модерно осветление и от старателно почистване.

— Слагай чайника, Време! Имаш посетител!

Морисън изчака, докато гласът му отекваше високо в тишината, но отговор нямаше. Би бил изненадан от обратното. Чрез снежната виелица Времето вече му бе показал, че изобщо не е добре дошъл. Тръгна по коридора, стъпвайки тежко, за да изтръска от обувките си останалия сняг и за да върне чувствителността в премръзналите си крака. Зовът на Вратата към вечността бе вече по-силен и по-ясен, но той се опита да не се вслушва повече от необходимото. Не бе дошъл тук за това. Имаше твърде много неща да върши. Ще има време и за нея по-късно. Доста по-късно.

Трябваше да продължава да мисли за това. Беше единственият начин да не загуби разсъдъка си.

Докато стигне Галерията от кости, започна да усеща ръцете и краката си отново свои. Мина покрай портретите по стените без дори да ги поглежда, не обърна внимание на движещите се образи и внезапно разнасящите се звуци. Нямаше време да се разсейва. Тъкмо затова ръката, която се стрелна от портрета вляво, го изненада напълно. Той залитна и спря, когато извитите пръсти се вкопчиха в яката му и го разтърсиха без усилие така, както куче разтърсва плъх. Опита се да се вкопчи в ръката, но не можа да стигне толкова далеч зад себе си. Тя го завъртя и гой се озова с лице срещу портрета на огромен тромав звяр с големи втренчени очи и алена паст, осеяна с остри зъби. Грамадни мускули издуваха ръката, с която звярът дърпаше ритащия и съпротивляващ се Морисън към себе си, а от устата му се стичаха лиги и се стелеше пара. Морисън спря да се бори, пристъпи напред, за да поразхлаби хватката и тогава срита звяра точно между краката. Ако бе ритнал топка, тя щеше да прекоси цяло игрище. В тази ситуация очите на звяра се облещиха, после се затвориха, а ръката пусна яката му. Той залитна назад от портрета и се напрегна в очакване звярът да тръгне отново към него, но нищо не се случи и след миг си отдъхна и тръгна отново по коридора.

Намръщи се, докато оправяше палтото си. Не се предполагаше да се случват такива неща.

Всъщност предполагаше се, че е невъзможно някой или нещо да минава през портретите, освен роботите на Времето. Ако старецът бе започнал да губи контрол над галерията, значи нещата бяха още по-тревожни, отколкото си мислеше. По различни начини Времето бе спойката, която крепеше Шадоус Фол, и правеше множеството застъпващи се реалности възможни. Какво, по дяволите, се случва, че и той да е бил засегнат? Морисън ускори леко крачка, като се стараеше за всеки случай да върви в средата на коридора, ако някой обитател на портрет се окаже чевръст. Опитваше се да не ги гледа като минаваше, но почти неволно зърваше някои сцени, изпълнени със звук и ярост, подивели образи, а понякога лумнали пламъци. Вниманието на Времето бе насочено другаде и в града знаеха това. Морисън бе така погълнат от портретите, че не чу уверените стъпки зад себе си, докато почти не го настигнаха.

Някакъв инстинкт го предупреди в последния момент, той спря, завъртя се и се озова лице в лице с висок метален робот. Той се извисяваше над него като великан от часовникови механизми, а лъскавите му месингови и сребърни части тиктакаха тихичко, докато колелетата се въртяха, а арматурите се люшкаха. Металните ръце понечиха да сграбчат Морисън, но той лесно се изплъзна. Затанцува около механичната фигура, почервенял от гняв заради това как за малко не се бе оставил да го хванат отново. Времето нямаше да успее да го спре така лесно.

Той се стрелваше напред-назад, удряше или буташе робота, винаги оставаше извън обсега му само за да му докаже, че не може да го докопа. Това нещо бе достатъчно бързо и силно, за да пипне всеки нормален човек, но Морисън бе живял в земите под хълма. Накрая търпението му се изчерпа, спъна робота, а той пък се сгромоляса на пода. Остави го да се мята по гръб, подобно прекатурила се костенурка, и забърза надолу по коридора. Отсега нататък трябваше да е нащрек. Нямаше приятели в Галерията от кости.

Затича се леко по коридора, пазеше си силите, отдръпваше се в някой ъгъл или цепнатина, или задънена ниша, за да избяга от другите роботи, когато те се появяваха мълчаливо от портретите по стените. Вероятно Времето бе твърде зает с онова, с което си запълваше времето напоследък, за да обърне внимание на това кой се е озовал на свобода в неговата галерия, но не можеше да се предвиди колко дълго ще продължи това. Морисън не преставаше да тича, изплъзваше се на роботите където можеше и танцуваше покрай онези, на които не успяваше да избяга. Викове и вой отекваха от портретите, смразяващи звуци на насилие и ярост. Най-после стигна до светая светих на Времето, спря за миг пред вратата да си поеме дъх. Не му се щеше старецът да си помисли, че е развълнуван. Пое си дълбоко дъх, ритна вратата и влезе вътре като господар. Първите впечатления винаги са най-важните.

За беда се бе постарал напразно за впечатлението — стаята бе празна. Той се намръщи и се огледа гневно наоколо. Мястото бе същото, каквото го бе видял и последния път — изобилие от ярки светлини и цветове като петно на Роршах41 от шейсетте години. Светлинни мотиви бълбукаха и се подреждаха по степите, а въздухът бе наситен с аромат на тамян. По пода бяха разхвърляни възглавнички, а в ъгъла бе поставено небрежно огромно индийско наргиле. Навсякъде имаше цветя, цареше покой, а от скрити колони се разнасяше нежният звук на китари; като в някой ретроспективен кадър. Бе някак си като завръщане у дома, но Морисън категорично се отърси от тази мисъл. Не можеше да си позволи да даде възможност на Времето за посрещания. Освен това такива мисли бяха опасни. Те отвеждаха при Вратата към вечността.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Морисън се усмихна искрено, когато зад него ненадейно се разнесе дрезгавият глас. Обърна се без да бърза и кимна дружески на младата пънкарка, застанала до една врата отсреща, която само преди миг не беше там.

— Скъпа Мад, не се променяй никога. В това ти е чарът.

— Зарежи глупостите, Морисън — каза Маделин Креш, като го доближи намръщена. — Не би трябвало да си тук. Не би трябвало никой да е тук. Времето няма да приеме никого.

— Мен ще приеме — настоя спокойно Морисън. — Имам да обсъждам нещо важно с него.

— Виж какво, умнико, Времето се е изолирал и е заключил вратата. Отказва да види дори мен. Така че може да се обърнеш и да се разкараш оттук. С каквото и да е зает, той няма намерение да позволи да го безпокоят.

— Споменах ли, че изглеждаш особено привлекателна днес?

— Няма да стигнеш доникъде с ласкателства.

— Хайде, Мад, нещо се е объркало и ти го знаеш. Времето никога не се е заключвал преди, когато има наистина спешни въпроси да се решават. Ти си му най-близка. Забелязала ли си нещо… необичайно в поведението му напоследък?

Тя се намръщи натъжено, боядисаното ѝ в черно и бяло лице за миг изглеждаше младо и уязвимо.

— Трудно е да се каже за него, но… Да. По цял ден ходи нагоре-надолу из галерията, гледа портретите. След като може да ги види съвършено добре и оттук. Мътните ме взели, ако разбирам какво смята, че прави. Или какво търси. Извикал е всичките си роботи, не мисля, че е останал някой в града. И спря да разговаря с мен. Обикновено не спира да говори за работата си и какви ценни уроци могат да се научат, като го наблюдаваш. За да млъкне, аз правя точно това. Ала се е променил. Откакто Джеймс Харт дойде да го види, той е… разсеян.

— Срещнала си Джеймс Харт? — Морисън я погледна с нов интерес. — Как изглежда?

— Удивително обикновен. Начинът, по който Времето говореше за него, ме караше да си мисля, че е с две глави и ще си носи персонално термоядрено оръжие под мишница. Като го видях, реших, че е малко невзрачен. Докато Джак Феч не коленичи и не му се поклони.

— Ти наистина ли видя това? Не можех да повярвам, когато го чух.

— Бях там, но и на мен ми беше трудно да повярвам. Дяволски се изплаших тогава. Искам да кажа, ако не можеш да разчиташ поне Джак Феч да е последователен, на кого би могъл да се довериш? Предполагам, че трябваше да знам, че щом Феч се е побъркал, Времето ще го последва не след дълго. Не мога да те пусна да го видиш, Шон. Той отказва да говори дори с мен. След всичко, което съм направила за него… Неблагодарно копеле. Би могъл да ми се довери. За каквото и да е. Нещо не е наред. Нещо друго, освен всички ония шантави неща, които се случват в града напоследък. Може да не съм права, но… мисля, че Времето е изплашен.

— Изплашен? Той е безсмъртен, неуязвим, всезнаещ и, предполага се, всемогъщ. Какво, по дяволите, би било онова, което би го изплашило?

— Не знам. Не мисля, че искам да знам. Ще ми се само всичко да свърши и да се върнем към онова, което минава за нормално тук. Междувременно можеш да се разкараш и да престанеш да ме тормозиш или ще изографисам инициалите си на челото ти.

— Как можеш да ми говориш така, Мад, след всичко, което означаваме един за друг?

— Никога не сме означавали нищо един за друг. Изпитвам същите чувства към теб, както и към онова, което изстъргвам от обувките си. А сега няма да видиш Времето, така че по-добре се махай, докато тялото ти е още съвсем непокътнато и функционира.

Морисън изпита увереност, че пропилява чара си в огромна степен по отношение на Мад, но във всеки случай продължи да е настоятелен. Май нямаше какво друго да прави. Усмихна и се чаровно, после и двамата набързо се огледаха, когато чуха стъпки да приближават към тях по коридора. Дузина от роботите на Времето един след друг се струпаха в залата, с маршова стъпка. Те се разпръснаха, за да блокират пътя към вратата. Морисън отстъпи бавно назад, по-далеч от тях, като гледаше предпазливо ту една, ту друга механична фигура. По безизразните им, боядисани лица нямаше и следа от емоция, но в целенасочените им бавни движения се долавяше ледена, невъзмутима заплаха, от която кръвта му се смрази.

— Всичко е наред — каза Мад. — Тъкмо си тръгва. Отстъпете и ще си отиде. Нали, Морисън?

— Определено го обмислям.

— Не ми помагаш, Морисън.

Тя наблюдаваше внимателно роботите един по един, но сякаш никой от тях не ѝ обръщаше внимание.

— Казах, че ще се справя с това. Сега се махайте там, откъдето сте дошли, и ме оставете аз да се заема. Ясно?

— Не мисля, че те слушат — обади се Морисън. — Мисля, че са тук да се уверят, че си тръгвам. За тяхно нещастие, аз още не съм готов за това.

Внезапно китарата му се озова в ръцете му, сякаш винаги си е била там. Той изсвири няколко акорда, ухили се неприятно на роботите и поде една от старите си песни. Една от онези, които пееше през шейсетте години, преди да дойде в Шадоус Фол, когато гласът и музиката му бяха известни на света. Не беше я пял от години. Напомняше му твърде много за времето, когато бе реален. Но сега пееше и гласът му изпълни залата.

Цялата някогашна сила бе там, изливаше се с песента и с гласа му, сила и енергия, които бяха безспорни. Беше като вълшебство, онази завладяваща, изумителна музика, която изпълва концертната зала и кара публиката да стане на крака, когато оркестърът е на сцената и чувстваш ритъма на музиката да пулсира във вените ти. Тя се изля над роботите и ги накара да отстъпят, а неодушевените им форми не можеха нито да разберат, нито да се справят с дивите емоции, които се завъртаха около тях.

Те отстъпваха назад, стъпка по стъпка, докато опряха гръб в стената и нямаше накъде повече да отидат. Освен навън, през вратата. Изнизаха се обратно, а боядисаните им лица не можеха да отразят могъществото, което ги караше да се подчинят и да излязат от залата, вълшебството на тази музика и този глас. Излезе и последният и вратата се затвори след тях, песента секна, а недовършеният припев все още звънеше във въздуха. Мад погледна към Морисън и в погледа ѝ се четеше нещо много подобно на респект.

— Не е зле — каза тя накрая, опитвайки се отчаяно да звучи равнодушно. — Малко отпреди да съм се родила, но не е зле. Знаеш ли някоя пънкарска на Странглърс42?

— Не богохулствай — изкритикува я Морисън.

Погледна надолу към китарата си и се засмя весело.

— Добре е да знам, че още мога да разпаля огъня, ако се наложи.

После млъкна, погледна пак към вратата, Мад стори същото. Чу се шумолене на дрехи, скърцане на клонки по пода и в залата влезе Джак Феч — на лицето от ряпа се виждаше издълбаната усмивка, а на мястото на очите — зейнали дупки. Плашилото Джак Феч щеше да свърши онова, което роботите не успяха. Той спря точно от вътрешната страна на вратата, празният му поглед бе насочен към Морисън.

— О, по дяволите — възкликна Мад.

Сгъваемият нож начаса се озова в ръката ѝ, дългото острие изщрака мигом навън. Тя гледаше разярено плашилото и си спомни последния път, когато се опита да го използва срещу него. Погледна неуверено Морисън.

— Шон, може би ще дойдеш някой друг ден…

— Не — възрази Морисън. — Не мисля.

— Шон, не се ебавай. Джак Феч е лоша новина дори да е на миля и половина разстояние. Не си виждал какво може да направи. Той е опасен, зъл, а Времето го няма тук да му попречи.

— Може да е дошъл да ми се поклони.

— Не бих разчитала на това. Шон, разкарай се, по дяволите. Моля те.

Внезапно плашилото с нова решителност тръгна към Морисън. Той дръпна струните на китарата и извиси глас отново. Стаята се изпълни с емоция — топла и прекрасна, като горещо питие в студен ден. Мад се олюля несъзнателно, уловена в потока. Живот, любов и всичко, което те означаваха се изля върху Джак Феч като водопад, но не го спря. Музиката се разбиваше и стените, гласът на Морисън се извисяваше и заглъхваше като океанския прибой, могъщ и непрестанен и въпреки това плашилото продължаваше да върви към него. Ръката в ръкавица се стрелна и изтръгна китарата от ръцете му. Джак Феч я погледна за миг, сякаш не бе сигурен какво е, и после я разкъса, сякаш бе направена от хартия. Недовършената песен още отекваше във въздуха, когато счупените парчета паднаха на пода, а Морисън облиза пресъхналите си устни. Вторачи се в плашилото гневно и с цялата си присъща арогантност запя отново без акомпанимент. Гласът му изпълни залата като неудържимо присъствие, резониращо с всичката сила, която бе омагьосвала публиката и я бе оставяла без дъх. И тогава Джак Феч се озова до него, студен и суров. Ръката в ръкавица се протегна, сграбчи го за ревера и го придърпа по-близо. Морисън спря да пее и с един последен предизвикателен жест сграбчи главата ряпа с две ръце и я целуна право в издълбаната уста.

— Е, добре. Стига толкова.

Джак Феч незабавно пусна Морисън в отговор на уморения, категоричен тон, отстъпи и застана неподвижно, с ръце до тялото, в очакване на нови разпореждания. Ужасеният Морисън си пое дълбоко въздух, когато усети как го обзема облекчение, после се обърна да погледне фигурата, която се бе появила на отсрещната врата. Времето отвърна на погледа му със смесица от нежност и раздразнение. Бе облечен в дълъг кафтан на дипли, към него — сандали, мъниста и лента за главата. Побелялата му коса падаше по раменете, а дългата му брада бе грижливо сплетена. Приличаше на типичен гуру от шейсетте години или на Гандалф43. Така изглеждаше в очите на Морисън винаги. Само че този път бе по-стар, грохнал, сякаш годините му тежаха. Морисън бе шокиран от огромната промяна и хвърленият набързо поглед към Мад доказа, че тя се чувстваше по същия начин.

— Повечето хора разбират от намек — подчерта сурово Времето. — Не мога да ти отделя време и да говоря с теб, Шон. Нещо лошо идва насам и трябва да се подготвя за среща с него. Знам за убийствата и Уайлд Чайлд. Те ще трябва да почакат. Във всеки случай не съм сигурен, че мога да направя нещо относно тях. Във Вселената има сили, на които не може да се противостои. Съжалявам, Шон. Върви си. Нямаш какво да правиш тук, а аз правя всичко, което мога. И да, знам за елфите. Не смятам, че наистина си даваш сметка какво пускаш на воля. Ала ще го разбереш. Сбогом, Шон. Ако и двамата оцелеем, после може да поговорим.

И в следващия миг го нямаше, изчезна мигновено като спукано сапунено мехурче. Джак Феч се обърна тихо и излезе от залата. Морисън и Мад се спогледаха.

— Мисля, че точно това има предвид — каза тя.

— Смятам, че може да си права.

Морисън коленичи и събра остатъците от китарата си. Със сигурност бе разбита така, че не можеше да се поправи, и той я притисна до себе си за миг като мъртва рожба. Накрая поклати глава и китарата изчезна. Изправи се на крака, погледна Мад и сви рамене.

— Май пътешествието ми бе напразно. Той вече знае онова, което дойдох да му кажа. Отговорите му не са точно успокоителни, но такъв си е Времето. Предполагам, че можех да се помотая тук, да вдигна малко врява в неговата светая светих, просто да го подразня… Но не виждам смисъл. Очевидно каза всичко, което възнамеряваше, и аз не мога просто да се мотая наоколо без да правя нищо. Освен ако не искаш да остана и да ти правя компания, Мад.

Тя се усмихна мило.

— Тъкмо до това ми е.

Морисън се изсмя, прати ѝ въздушна целувка и се отправи към вратата. Мад го наблюдаваше докато почти стигна, тогава се изкашля. Той спря и погледна назад. Тя го гледаше замислено.

— Името ти невинаги е било Шон, нали?

— Не — отвърна Морисън. — Невинаги.

Усмихна се широко, обърна се и излезе. Гласът му продължи да звучи в залата като ехо, което нашепва тихичко едно име.

В един миг Джеймс Харт вървеше надолу по улицата, а неговата сянка Френд се стрелкаше напред-назад, увита около краката му като превъзбудено кученце. В следващия се озова на брега. Спря и примига няколко пъти, за да даде шанс на света да се върне към онова, което би трябвало да бъде, но пейзажът оставаше упорито един и същ. Той стоеше на покрит с камъчета плаж, който наляво и надясно се простираше докъдето поглед стига. Пред него като пухкаво сиво одеяло под обедното слънце се бе ширнал океанът. Нямаше вълни нито вятър да раздвижи повърхността на водата, само нежният прилив, който прииждаше и се оттегляше с бавно приспивно спокойствие. Въздухът бе свеж, малко студеничък, сякаш да подскаже, че е краят на лятото. Високо горе някаква чайка се рееше в небето като сянка и надаваше жаловит крясък. Харт си помисли, че това е най-тъжният звук, който някога е чувал. Намръщи се леко. Имаше нещо почти познато в тази мисъл, сякаш му бе хрумвала и преди.

Намръщи се още повече. Изобщо не си спомняше плажа, но имаше усещането, че отнякъде му е познат. Че е бил тук преди, в годините, които бе забравил, първите десет години от неговото детство. Може би родителите му са го водили тук на някоя лятна ваканция. Колкото повече гледаше, толкова по-познат му се струваше плажът. Той се разходи бавно по брега, камъчетата се плъзгаха и хрущяха под краката му. Хрумна му, че приема всичко удивително спокойно, но такъв си беше Шадоус Фол за всички. След известно време бе трудно да се изненадаш от каквото и да било. Попадна на една пълна с вода дупка в скалата — там, където приливът не можеше да я достигне. Коленичи до нея, подтикван отново от усещането, че не за пръв път е тук. На дъното на локвата лежеше ярка оранжева морска звезда и се преструваше на умряла. Едно раче, което трябва да беше инч на ширина, размаха щипци заплашително, готово да избяга при внезапно движение.

— Бил съм тук преди — каза тихо Харт.

— Разбира се, че си бил — обади се чевръсто Френд, като изтича по гърба му и надникна през рамото му в локвичката.

Майка ти и баща ти ни водеха тук всяко лято. Ти седеше на брега и хвърляше камъчета в морето. Не можах да разбера смисъла на това. Искам да кажа, не че е трудно да уцелиш океана…

— Как се нарича това място? — попита Харт, взе едно камъче и го запремята замислено в ръката си.

— Е, тук ме хвана. Никога не съм бил добър в помненето на имена, а и беше много отдавна.

— Е, добре, опитай това да видиш как е. Какво, по дяволите, правим тук?

— Аз ви извиках — обади се тих, познат глас. — Има неща, които трябва да си кажем. Да обсъдим. И макар че ми е неприятно да го кажа, времето ни изтича.

Харт рязко се обърна, огледа натам, откъдето бе дошъл, и видя Времето, излегнал се в един шезлонг, който само преди няколко мига не бе тук. Бе облечен в същите викториански одежди, но чорапите и обувките му лежаха прилежно оставени на една страна, панталоните му бяха навити до коленете, сякаш възнамеряваше да нагази във водата по някое време. Изглеждаше остарял и много уморен, но все пак намираше сили да се усмихне на Харт.

— Виждам, че си намерил своя Френд. Надявах се на това. Бяхте неразделни като деца.

Той се огледа без да бърза, наслаждаваше се на пейзажа с мълчалива гордост, сякаш лично го беше поръчал.

— Винаги съм харесвал този плаж. Щеше ми се да идвам тук с теб и родителите ти, но не беше възможно. Понякога идвах сам, след като ти и семейството ти си бяхте тръгнали, за да се почувствам по-близо до вас. Събуй си обувките, Джеймс. На босо можеш най-добре да се насладиш на камъчетата по брега.

Той разрови камъчетата с пръстите на краката си и се усмихна отново.

— Чакай малко — каза Харт. — Я ми го кажи пак. Ти знаеш за Френд?

— Разбира се. Аз знам всичко. Такава ми е работата.

— Тогава може би ще бъдеш така любезен да ми кажеш защо съм тук?

Времето сбърчи вежди.

— Гняв ли долавям в гласа ти, Джеймс? Ако моментът е лош, извинявам се, но трябва да поговорим. Събитията са стигнали критичната си точка, въпреки положените от мен усилия, и ти трябва да си готов да ги посрещнеш. Има някои неща, които искам да ти кажа. Важни неща, които не можах да спомена, когато се срещнахме миналия път.

— А защо не?

— Мнозина можеха да ме чуят.

Времето махна с ръка и до неговия шезлонг се появи още един.

— Седни. Ще ти е нужно да си седнал удобно за някои от нещата, които имам да ти кажа.

Харт разгледа шезлонга подозрително, после се отпусна предпазливо в него. Противно на очакванията му, той не се сгромоляса начаса под тежестта му. Всъщност бе удивително удобен.

„Само в Шадоус Фол“ — помисли си иронично.

Погледна Времето, който се бе загледал в океана.

— Добре — каза нетърпеливо Харт. — Тук съм, готов съм, подготвен съм. Говори.

— Твоят баща бе Джонатан Харт — започна Времето. — Но ти никога не си познавал дядо си.

— Не. Никога не съм виждал баба си и дядо си. Моите родители не желаеха да ми разказват за тях. Нямаше дори снимки. Нямаше лели и вуйчовци също, само ние бяхме. Когато бях дете, се чудех дали не сме черните овце в рода, изхвърлени от клана заради нещо ужасно, за което дори не се говори. Когато след погребението намерих картата на дядо ми и писмото сред книжата на баща ми, не знаех какво да мисля. Предполагам, че това е една от причините да реша накрая да дойда тук. Търсех отговори. Вместо това накрая се сблъсках с още повече въпроси за неща, за които никога не съм и сънувал.

Той млъкна ненадейно, защото му бе хрумнала една мисъл.

— Познаваше ли родителите ми? Затова ли е всичко?

— Да. Родителите ти не искаха да знаеш за Шадоус Фол. Тревожеха се, че може да поискаш да се върнеш тук и да потърсиш останалите от своя род. Пророчеството правеше това твърде опасно. Искаха ти да водиш нормален живот. Има обаче неща, за които никога не са ти разказвали — за пророчеството и за семейството, които е нужно да знаеш. На мен се падна да ти разкажа сега. Всичко започва с предсказанието — много преди да се родиш.

— Чакай малко — спря го Харт, като се изправи рязко в шезлонга. — То е направено, когато съм бил на десет години. Затова е трябвало да напуснем Шадоус Фол така набързо.

— Не — възрази Времето. — Твоята баба направи предсказанието скоро след като роди баща ти, Джонатан Харт. Малко след това почина. Пророчеството бе запазено в тайна. Дори и така бе ясно каква бомба със закъснител е то. Нужно им бе време да го проучат, за да са сигурни в това какво означава. И така, единствените, които знаеха, бяха дядо ти, а по-късно баща ти, след като ти се роди. Той не повярва. Не искаше да повярва. Трудно е обаче да се пазят тайни в град като този и накрая всичко се разчу, когато ти беше на десет.

Харт лежеше в шезлонга сурово навъсен и се опитваше да сглоби цялата тази нова информация. Френд се настани в скута му като постелка, опитвайки се да осигури комфорт с присъствието си. Харт въздъхна загледан в безбрежната водна шир. Това, което чу, обясняваше доста неща, но повдигна точно толкова въпроси, на колкото и отговори.

— И така — каза накрая. — Кой е дядо ми, бащата на Джонатан?

— Аз — отвърна Времето.

Думите сякаш увиснаха във въздуха, а Харт погледна скептично стареца.

— Но… това не е възможно! Мислех, че не можеш да имаш деца!

— И аз така мислех. И векове наред бях прав. Но тогава срещнах баба ти и за пръв път в моите много животи се влюбих. Не беше особено специална или важна, такава бе само за мен. Беше жена воин от някакъв стар фантастичен филм по телевизията, за който никой не си спомня вече. Никой не бе по-изненадан от нас самите, когато тя забременя. За малко да я изоставя, убеден, че бебето трябва да е от някой друг, но не ми бе нужно много време да открия огромния скрит потенциал на ембриона или да разпозная силата, която детето може да владее. Беше моята сила, на Времето. В началото запазихме това в тайна. Нямахме представа какво означава. Бременността се оказа продължителна и трудна и накрая я уби. За мен не остана нищо друго освен мъртва любима, едно бебе, което не показваше никакви признаци на особена сила, и пророчеството, което нямаше никакъв смисъл.

Не желаех никое от тях. За известно време се бях побъркал малко.

Въпреки естеството на работата ми, мина известно време, преди някой да забележи. Виждал съм много смърт в Шадоус Фол, но нито в един случай не бях наранен така, както когато тя умря. Не исках бебето. Нямах опит, нито интерес да отглеждам дете, дори да измислех някоя история, за да му обясня. Затова го дадох на семейство Харт. Те току-що бяха загубили своето бебе и с радост го взеха. Аз оставих всичко зад гърба си и се залових отново със своята работа.

След няколко мои смърти и прераждания можех да виждам нещата малко по-ясно. Нищо не успокоява повече от това да остарееш и да умреш няколко пъти. Държах под око Джонатан. Той порасна като едно съвършено нормално дете, без никаква следа от силата, която бях усетил в него. Времето минаваше и аз си позволих да го загубя от погледа си. После изведнъж той стана мъж, ожени се и жена му забременя. Ти беше толкова мъничък като бебе. Дълго време те много се безпокояха за теб и се питаха дали ще живееш. Аз не се съмнявах в това. Виждах силата, скрития потенциал в теб да грее като слънце. Следях те отблизо. Не бях успял да бъда баща за Джонатан, но се опитах да бъда твой дядо, макар от разстояние.

И тогава, точно когато стана на десет, някак се разчу за пророчеството. Отидох при родителите ти и им разказах всичко. Нямаше време за обвинения и помиряване, трябваше да се погрижат за твоята безопасност. Взеха само най-необходимото и аз ги изведох от града незабелязано. Изглеждаше най-добрият изход — да спечелим малко време, да си поемем въздух. Известно време всичко бе спокойно.

После родителите ти бяха убити.

Харт усети, че би следвало да подскочи от мястото си или да каже нещо, но в действителност се почувства само вцепенен. Много неща му се бяха струпали вече. Осъзна, че Времето го гледа в очакване да каже нещо. Облиза пресъхналите си устни и се изкашля.

— Кой… кой ги уби?

— Воините на Кръста. Те са отдавна основана екстремистка организация, армия от фанатични терористи, посветили се на опазване на собствената си версия на християнството, и унищожават всичко, което може да представлява заплаха за тях. Работят предимно задкулисно, като използват политически интриги и икономически натиск, но не се гнусят да си изцапат ръцете с кръв, когато им се отдаде случай. От векове се опитват да локализират и атакуват Шадоус Фол. Отчасти защото смятат, че сме град, пълен с демони и необикновени създания, но най-вече, защото искат да се доберат до Вратата към вечността. Смятат, че тя ще им осигури пряк достъп до Бог.

— Защо им е притрябвало това? — попита Харт само за да каже нещо.

Времето сви рамене.

— Кой знае. Може би искат да му зададат някои недвусмислени въпроси относно естеството на света. А вероятно и те самите не знаят. Като всички екстремистки организации, и те са малко чалнати.

— Може ли Вратата наистина да им осигури достъп до Бог?

— Може би. Но само на еднопосочен принцип. Като на всеки друг.

Харт поклати бавно глава, опитвайки се да подреди всичко, за да придобие то някакъв смисъл. Френд се плъзна около раменете му като шал и го прегърна утешително.

— Спокойно, Джими — прошепна в ухото му. — Не му позволявай да те шашне. Приемай нещата само едно по едно. И помни, не си сам. Аз съм тук с теб.

Харт кимна кратко и погледна Времето. Оставаше още само един въпрос, който бе от значение.

— Защо Воините убиха родителите ми?

— За да се върнеш в Шадоус Фол и да активираш пророчеството.

Харт трепна в стола си, все едно Времето го бе ударил.

— Нима казваш, че аз съм виновен? Че са загинали заради мен?

— Не, не си виновен. Не си го и помисляй. Воините трябва да поемат пълна отговорност за действията си и това, до какво те ще доведат. Те гледат на теб и пророчеството като на средство, което да използват, за да нахлуят в града. Съмнявам се, че ти или родителите ти изобщо ги интересувате. Шадоус Фол е защитен посредством всякакви щитове, но напоследък става все по-ясно, че сред нас има предатели. Ето защо предприех безпрецедентна стъпка. Единствената власт, която още имам. Затворих Вратата към вечността и изолирах напълно града от външния свят. Отчаяна стъпка, знам.

Не смея да държа Вратата затворена задълго — напрежението от преминаващи души нараства с всеки миг и накрая тя буквално ще взриви града. Хората не разбират какви опасности крие естеството на този град. Ако балансът някога сериозно се наруши, ще се наложи да пуснеш всичко в ход, за да го оправиш пак. Вероятно буквално.

В момента обаче съм в голяма степен безпомощен. Би следвало да мога да кажа кои са предателите, но не мога. Воините са ги скрили от мен, макар че само преди няколко месеца бих казал, че това е невъзможно. Не мога да видя и какви действия са предприели. Винаги съм можел да виждам всичко, което се случва в Шадоус Фол, във всичките му измерения — минало и настояще, но не и сега. Нещата са скрити от мен. Много неудобно е, досущ като бели петна в паметта. Нека ти покажа.

Харт трепна в шезлонга си, когато светът изведнъж се промени. Той летеше над града, толкова високо, че виждаше всичко, и в същото време бе в центъра, като паяк в паяжината си. Нищо не се случваше, без да узнае за него, нищо не помръдваше, без той да го забележи, дори и най-нищожният детайл. Наблюдаваше хиляди сцени едновременно и чуваше рева на хиляди гласове наведнъж. Всичко бе така огромно, а той — толкова малък. Трябваше да положи усилие да запази чувството си за идентичност, давейки се в море от информация. Но дори и когато се объркваше, забелязваше наченките на подредба и усещаше как различните ситуации в града се мяркат и се изсипват като пясък през пръстите му. Реши, че ако разполага с време, че би се ориентирал във всичко това и би усетил как светът преминава край него. При все това тук-там имаше празни петна — места, до които не можеше да стигне, хора, които не виждаше. Като място, което сърби, но не можеш да почешеш. И тогава внезапно се озова отново на плажа, на уединения и самотен плаж. Харт въздъхна дълбоко, докато се отпускаше бавно в шезлонга си.

— След известно време свикваш с това — каза Времето. — Ти носиш силата в себе си, Джеймс. Моята сила. Завръщането ти в Шадоус Фол я е събудило в теб. Все още е латентна, вероятно защото светът не може да се справи с два образа на Времето.

— Да не би да се предполага, че съм твой… наследник? — попита Харт.

— Не знам. Може би. Предполага се, че съм безсмъртен и неуязвим, но никога не се знае… Видя белите петна. За тях също се предполага, че е невъзможно да съществуват, но напоследък се случват доста невъзможни неща в Шадоус Фол. Не си срещал архангел Михаил, нали? Той се спусна на Земята, за да ни предупреди за настъпващите промени и за това какво значат, но някой или нещо се намеси в паметта му, за да не може да довърши мисията си. Беше убит, по-скоро бе убито тялото, в което се бе вселил, преди да успее да си спомни. Уверен съм, че Воините са размътили мозъка му, но не мисля, че те са го убили. Бил е Уайлд Чайлд. За него ще ти разкажа по-късно, след като оцелеем след нахлуването на Воините. Ако оцелеем…

— Нашествие?

Харт подскочи в шезлонга така, че едва не го преобърна.

— Какво имаш предвид под нахлуване? Тези Воини армия ли имат или нещо подобно? Кога ще са тук?

— Те са цяла армия и ще стигнат тук скоро. Имат агенти навсякъде и свои собствени военни тренировъчни лагери.

— Щом са толкова много защо не съм чувал за тях досега?

— Вероятно си чувал. Те съществуват в много форми, под различни имена, но всички са Воини по душа. Имат велика, макар и непочтена сила, и са изключително опасни. За тяхно нещастие, Шадоус Фол също може да е доста опасен, а имаме и могъщи приятели. Определено имам чувството, че ще се наложи да прибегнем до тях.

Разпоредих тялото на Дьо Френц да не се кремира — за всеки случай, ако архангел Михаил пак се върне, но досега не е. Освен тази, други никакви идеи нямам. Затова те доведох тук. Имаш моята сила някъде дълбоко в себе си. Винаги съм се боял, че пророчеството може да означава, че ти си предопределен да унищожиш Шадоус Фол, но сега се чудя дали не е предсказано, че ще я използваш, за да защитиш града от Воините. Възможно е.

Всъщност не мога да те моля като твой дядо. Нямаш за какво да си ми благодарен, а аз нямам много опит с децата. Мад ми е по-близка, но не е същото. Дори нямам достатъчно практика като човек. Посветил съм на работата по-голямата част от живота си и в продължение на векове бях щастлив така. Нещата се промениха, след като срещнах баба ти. Моята Сара. Тя ме научи на радостта и ограниченията да си човешко същество. Още не съм сигурен дали това улесни работата ми, или я направи по-трудна. Трябва да спазвам известна дистанция или не бих могъл да се справя с онова, което работата ми изисква в някои случаи. Но се опитвам да върша необходимото със съчувствие и ефективност.

Ако не заради мен, направи го заради града, Джеймс. Той е специално място, а Воините ще го унищожат, опитвайки се да го преобразят в онова, което смятат, че трябва да е.

— Но… какъв е той? Какво е Шадоус Фол в действителност?

— Сигурен съм, че си чул поне дузина обяснения, но в действителност е съвсем просто. Светът може да вярва на определени неща в определен момент. Старите мечти трябва да отстъпят място на нови. Тук те идват, за да умрат и да бъдат забравени. Онези, за които реалността се е оказала непосилна, могат да намерят последна утеха. Шадоус Фол е необходим, той облекчава болката на света.

Те поседяха известно време потънали в мълчание, загледани в спокойното море. Вятърът бе приятно прохладен, две чайки се рееха високо горе и отправяха печален зов една към друга.

— След колко време ще са тук? — попита накрая Харт.

— Според времето в реалния свят — скоро. Но тук е различно. Можеш да си помислиш толкова, колкото ти е нужно, преди да вземеш решение.

Харт кимна, посегна надолу и взе едно камъче от брега. Бе гладко, студено и леко влажно. Попремята го в дланта си, после погледна Времето.

— Хвърлял ли си някога камъчета в морето.

— Не, не бих казал. Това човешко занимание ли е?

— Да. Семейно също.

Джеймс Харт и Времето се редуваха през целия дълъг, безкраен следобед да хвърлят камъчета в океана — понякога надалече, а друг път — за да отскачат.

Сапфиреното езеро в началото бе детски лагер, но това не продължи дълго. Мястото сменяше собствениците си през годините, един след друг те се опитваха да го направят доходоносно и се проваляха. Някои от тях бяха запалени по здравословния живот, други — по ориентирането, имаше и експерти по оцеляване. Всички те бяха съвсем различни ексцентрици. Екипите идваха и си отиваха, всеки път лагерът оставаше все по-разнебитен и никой от тези, които живееха наблизо, не бе ни най-малко изненадан. Сапфиреното езеро се намираше сред красива природа, но бе твърде далеч отвсякъде. Околността бе доста хубава, но не бе нещо, което да не можеш да намериш в някое по-евтино и достъпно място. Затова къщичките и спалните помещения стояха празни и изоставени и светът напълно забрави за него. Което чудесно устройваше Воините на Кръста.

Уилям Ройс, техен върховен главнокомандващ, крачеше енергично из претъпкания лагер и кимаше одобрително при вида на контролирания хаос наоколо. Стотици мъже във военни униформи маршируваха и тренираха, офицерите крещяха и раздаваха заповеди, шумно и свирепо, като лай в тихата вечер. Слънцето залязваше, генераторите в лагера забръмчаха един след друг. Джипове ревяха напред-назад в изпълнение на спешни мисии, а по-нататък на полянката загряваха хеликоптери с тежки картечници, готови да тестват оръжието. Навсякъде, където погледнеше Ройс, армията му се готвеше за война с гордост и усърдие. Сърцето му се изпълни и той си разреши лека усмивка. След по-малко от дванайсет часа щеше да е готов най-после да поведе своята армия на светлината срещу онзи дяволски развъдник на демони, Шадоус Фол. Ще се лее кръв, неверниците ще измират с хиляди, а той ще се разхожда триумфално по улиците, за които бе мечтал толкова отдавна.

Ройс бе нисък, набит мъж в средата на четирийсетте. Имаше сурови, грубовати черти, щръкнал дълъг нос и смущаващо директен поглед. Знаеше, че погледът му безпокои хората, и го използваше като оръжие да разграничи мъжете сред момчетата. Бе доста оплешивял, но не му пукаше. Бе направил добра кариера в армията на своята страна, израстваше бавно, но стабилно, докато Бог го призова да напусне и да създаде своя собствена армия. Армия на светлината. Бе открил Воините на Кръста почти случайно, макар че по-късно си даде сметка, че Божиите намерения са били да ги намери. По това време те се бяха разделили, бяха се разцепили на враждуващи групировки, но той отиде при тях с далновидност и военен опит и след година направи от групичките армия, достойна за Бог. Единственото, от което те наистина се нуждаеха, бе обединяваща цел и той я бе открил в Шадоус Фол.

Бе мечтал за този град от дете, но знаеше, че не е за него. Все още. Не и докато демони и неестествени твари се разхождат по улиците безнаказано, а вещиците практикуват открито своите долни магии. Шадоус Фол бе място, предназначено само за истински хора. Бе видял всичко това в мечтите си и се бе заклел, че един ден ще отиде да прочисти онези улици. А сега, след години планиране, тренировки и изчакване, най-накрая бе готов. Бе превърнал армията в професионална бойна сила, беше ги пращал като наемници в стотици необявени войни по цялото земно кълбо, за да се калят в болка и сражения. Бяха го карали да се чувства горд многократно и ако някои загинаха безименни и самотни по чужди бойни полета, това не бе напразно. Воините ги помнеха и се сражаваха още по-яростно в тяхна памет. Никой не се оплака или възпротиви. Знаеха, че вършат Божие дело, и бяха доволни.

Ейдъс дотича при него с планове и книжа по проблеми, възникнали в последния момент, и с всички тях той се справи спокойно и умело. Отделяше им достатъчно време, изслушваше ги учтиво, никога припрян или неспокоен заради новините, които му носеха. Водачът винаги трябва да вдъхва увереност на хората си. Дори и в случаите, когато бе толкова пренапрегнат вътрешно, че му се струваше, че може да експлодира всеки миг.

Той спря отвън пред дългия, пригоден за целта фургон, в който се помещаваше подвижния му щаб и огледа хората си. Бяха добри мъже и жени, всичките християни, непокварени от удоволствията и слабостите на съвременния свят. Не биха се спрели пред нищо, не биха се поколебали да изпълнят заповедите му при екстремни обстоятелства. Или си богоизбран воин, или си грешник, достоен единствено да бъде унищожен. Те бяха негови деца и той щеше да ги поведе към победата. Тя им бе предопределена.

Той отвори вратата и влезе в своята щабквартира. Първоначално фургонът бе оборудван с всички удобства, но той бе наредил да махнат повечето от тях. На тяхно място бе поставил компютри и монитори и всички необходими за съвременния войник технологии. В главния щаб той влизаше само за да проведе телефонен разговор с някой от хората си някъде по света. Обучени мъже и жени седяха винаги пред мониторите и не пропускаха нищо. Имаха си дори собствен сателит, за да осигурят постоянни комуникации. Половин милион войници на Бога, разпръснати по света, готови във всеки миг да убиват или да бъдат убити за каузата, в очакване на неговата дума. Това го караше да се чувства смирен. Понякога.

Кимна на секретарката си зад бюрото, а тя се усмихна лъчезарно, когато той мина. Като негов служител тя го предпазваше от ненужни посетители и канцеларска работа, а като бодигард — от Божиите врагове. Беше много добра в работата си. Мина в своя офис и затвори вратата плътно зад себе си. Изпита нужда от малко тишина и време за медитация, докато все още имаше такава възможност. Но най-напред — книжата.

Седна зад бюрото и прелисти набързо натрупаните през деня документи, разписа там, където секретарката бе отбелязала, маркираше в съответните квадратчета, за да покаже, че е прочел съответните пасажи. Всичко изглеждаше наред, но не можеше да се отърси от все по-натрапчивото убеждение, че някъде по веригата е пропуснал нещо. Нещо важно. Прехвърли бавно в ума си списъка. Последните хеликоптери с тежко въоръжение и транспортьорите за войските бяха пристигнали и в този момент инженерите ги проверяваха. Последната доставка на оръжие и муниции пристигна от различните военни бази, които вероятно дори не бяха забелязали още, че им липсват. Всички мъже и жени от армията се бяха отзовали на мобилизацията и се бяха явили на проверка.

Идваха хора с всякакви професии, с всякакво социално и икономическо положение, обединени от вярата в Бога и от омразата към всички и всичко, което не се вместваше в дефиницията на Воините за християнин. Всякакви търговци, атеисти и политици с кървящи сърца имаха много да отговарят, а Воините щяха да се погрижат това да стане веднага щом Шадоус Фол падне в ръцете на Армията на светлината. Свързаха се с всички постове и те бяха приведени в готовност, в очакване на неговите разпореждания за начало на нашествието. Всичко бе готово — бе подготвил себе си и хората си. Оставаше единствено да се помоли. Ето какво бе забравил. Затвори очи, сключи молитвено ръце и се обърна към Бог. Неговият Бог.

Мили Боже, чуй ме. Дай ни властта и силата да изтребим онази сган, от която гъмжи в твоя величествен град на светлината, Шадоус Фол. Насочвай оръжията ни и прокълни всеки, който се осмели да се изправи насреща ни. Всяка смърт е дар за теб, още една душа, изпратена пред твоя съд. Ние ще победим на всяка цена, защото ти си с нас в този велик кръстоносен поход. Точно както предците ни са се сражавали за освобождението на свещените земи от езичниците, така и ние ще прочистим Шадоус Фол, а после и света. Воините ще властват като пълни господари, за да пребъде твоето свято име.

Виновните ще бъдат наказани.

Той отвори очи и погледна телевизора в ъгъла на офиса си. През годините му се бе налагало да върши много неща, за да изгради своята армия, да възроди Воините и да ги обедини. За някои съжаляваше повече, отколкото за останалите. Един конкретен случай все още безпокоеше сънищата му, ако не и будните му мисли.

Той бутна стола назад и стана от бюрото. Отвори горното чекмедже, извади дистанционното на телевизора и го насочи към екрана, сякаш държеше пистолет. Устата му бе пресъхнала, ръката му леко трепереше. Облиза устните си и бавно свали дистанционното. Моментът не бе подходящ за страх или слабост.

Не се боя от нищо, защото Бог е с мен.

О, да, а кой Бог?

Чу го в мислите си, но не беше неговият глас. Стисна очи, отвори ги пак и се вторачи в телевизионния екран. Стоеше си там самотен, компактен и обикновен, вътре в очертан с тебешир пентаграм. Не беше включен, нямаше и антена. Ройс пое дълбоко въздух и натисна дистанционното. Телевизорът заработи, изпращя, сиви ленти пробягаха по екрана. После картината се изчисти, появи се някакъв водещ на шоу в лъскав костюм сред море от пламъци, а огнените езици пълзяха около него. Усмихна се, а зъбите му бяха остри. Имаше два израстъка на главата, които можеха да са наченки на рога.

— Бре, бре, каква е тази публика днес? Хей, хора, това е Уилям-Аз командвам-Ройс, върховен главнокомандващ на известните (или по-точно прословутите) Воини на кръста, самата добродетел и всеобщ любимец. Защитник на праведните, стига да почитат подходящия Бог по подобаващия начин, съдник на недостойните и да върви по дяволите всеки закон. Е, какво ще кажете, момчета? Ръкопляскайте и дяволски добре го посрещнете! Уилям Ройс, слез при нас!

Агонизиращи викове изригнаха някъде зад фигурата, стонове на безброй хора в невероятна, неописуема болка. Пламъците лумнаха за миг, изпълниха екрана, после се отдръпнаха и се показа водещият на шоуто, преобразен като хевиметъл рокендрол звезда с дълга коса, кожени дрехи и лъскави вериги. Лицето му бе отекло и подпухнало от твърде много излишъци и плътски задоволства. Рогата щръкнаха от челото му. Той се усмихна и за миг между стиснатите му устни се показа раздвоен език.

— Не си придавай толкова изненадан вид, Уилям. Не си ли подозирал това винаги? Аз имам много форми и лица и името ми е Легион. Знам, че е позната импровизация, но ние тук страхотно си падаме по традицията. Аз съм всеки един рокер, който някога е свирил твърде силно за скъпоценните ти уши. Ако пуснеш плочата да свири на обратно, моят глас ще чуеш, щом се заслушаш внимателно. Стига само да поискаш да чуеш. Не се усмихваш, Уилям. Не ти ли харесва този мой образ? Знаеш, че ще сторя всичко за теб, докато ти си там вън, а аз тук долу. Може би така повече ще ти хареса.

Той се превърна в момче от църковния хор в снежнобяла дреха, разпнато на дървен кръст. От дланите и глезените му течеше обилно кръв, очите му бяха ледени. Разтвори розовите си устни и запя:

— Иисус ме е избрал за слънчев лъч…

— Достатъчно!

Капки пот се стичаха по лицето на Ройс, но гласът му бе твърд и властен.

— Престани с тия глупости, демон такъв. Призовавам те в името Божие и ти заповядвам да приемеш по-приятен образ.

— Развали ми удоволствието — отвърна момчето от хора.

Пламъците лумнаха отново, а когато станаха по-малки, се появи една тийнейджърка с джинси и пуловер, седнала в стол от ракита, небрежно кръстосала крака, за да покаже впечатляващата им дължина.

— Помниш ли ме, Били? Аз съм първото момиче, което ти се усмихна в гимназията. Имаше всякакви мечти, свързани с мен, но никога не събра смелост да ме заговориш. Сега можеш да ме имаш. Можеш да правиш каквото си поискаш с мен. Трябва само да счупиш пентаграма, да ме пуснеш да изляза и аз мога да се превърна във всичко, за което някога си мечтал.

— По дяволите — възкликна Ройс. — Никога ли не ти омръзват тези патетични изпълнения? Знам кой си и какво си и съм безчувствен за твоите съблазни. Клел съм се в Бог и неговата сила е в мен.

— Не бих се усъмнил нито за миг, Били бой. Само дето, щом си толкова чист и свят, а каузата ти — толкова праведна, как стана така, че накрая дойде мен да молиш за силата, която ти бе нужна? А ти наистина имаш нужда от мен, Били. Молитвите и постите са нещо превъзходно, но няма да ти помогнат да завладееш цял град. С всички армии и предатели по света не ще успееш да пробиеш защитата на Шадоус Фол. Нуждаеш се от мен и подобните на мен за това. А когато денят си отиде и битката свърши, аз ще съм застанал начело в първата редица и ще поискам разплата. Тогава всичките молитви по света няма да те спасят, Били бой.

— Лъжеш, най-изпечен лъжец си — отвърна спокойно Ройс. — Ти си ми подчинен, защото Бог е с мен, и не можеш да си непокорен пред неговото слово.

Демонът сви рамене чаровно.

— Най-глухи са тези, които не искат да чуят. Какво искаш от мен този път?

— Разкажи ми за Шадоус Фол. Някой от тях подозира ли, че нахлуването ни е неизбежно?

— Малцина са започнали да подозират, но не знаят какво им предстои. Скрили сме бъдещето от тях и сме замъглили умовете им. Отпусни се, Били. Твоите и моите агенти са си по местата. Нищо няма да се обърка.

— А предателят архангел Михаил?

— Братята ми и аз сме се обединили да му попречим да се завърне в друго човешко тяло. Голям смях. Не ти ли се струва забавно, скъпи Били, че някой, който твърди, че воюва в името Господне, сключва съюз с един от падналите срещу приемник на Бога.

— Думите ти не ме разколебават. Правя необходимото.

Ройс се постара гласът му да не трепне.

— Ще използвам всякакви оръжия в справедливата битка. Ще използвам зло в битка срещу злото, ако се наложи. Архангел Михаил е предател на Бога и Божието дело. Той ще защити онези неестествени твари, които са се завъдили в Шадоус Фол. Няма да се поколебая да си изцапам ръцете и да работя с такъв като теб, за да му попреча. Бог е с мен.

Демонът се изкикоти очарователно.

— Така казват всички…

— Достатъчно! Не си помисляй да ме изкушаваш и объркваш, демоне. Ти си покварен и зъл, познавам те твърде добре. А сега се махай.

— Не още — отвърна дяволът небрежно. — Толкова интересен разговор водим. А твоите предпазни мерки доста са отслабени.

Ройс погледна машинално към тебеширения пентаграм около телевизионния приемник. Линиите бяха непокътнати. Въпреки това сякаш изведнъж в стаята стана неприятно топло. Огнен бриз повя от екрана към него, пропит с вонята на сяра. Някъде отзад пак се разнесоха викове на болка и ужас, но този път бяха по-наблизо и примесени с ужасяващ смях. Дяволът в женски образ стана от стола си, тръгна напред и изпълни целия екран. Огнените езици лумнаха и затанцуваха. Момичето протегна ръка и тя се показа навън от екрана. Ноктите на пръстите ѝ бяха дълги и остри, кървавочервени. Ройс неволно отстъпи крачка назад, а демонът се изсмя подигравателно. От челото ѝ изникнаха рога, извити като на коза.

— Никога ли не си чувал приказката, сладки ми Били, че когато вечеряш с дявола, трябва да използваш лъжица с дълга дръжка? Е, твоята не беше достатъчно дълга. Играта свърши вече. Ти губиш. Време е да поиграем на друга, която да ми е повече по вкуса. Време ми е да изляза оттук, както и всички мои приятели. Дяволски ще се позабавляваме.

Телевизионният екран се издължи и разшири, с всеки миг все по-малко приличаше на прозорец, а повече на врата. Ройс откъсна поглед от смеещия се демон и си пое дълбоко въздух. Усети, че дистанционното все още е в ръката му и този факт му подейства успокоително. Срещна погледа на дявола отново. Беше започнал да се измъква от екрана и вече не приличаше много на момиче.

— Не се боя от теб — каза Ройс. Аз те призовах и аз мога да те освободя. Ти сключи договор с мен и си обвързан. Знам истинското ти име и затова имам власт над теб. Връщай се в пламъците, изчадие, докато ми потрябваш отново.

Той натисна бутона за изключване и телевизорът започна да се свива. Дяволът бе засмукан неумолимо обратно, въпреки че се бореше с все сила. Ръмжеше и съскаше и се вкопчваше отчаяно в краищата на екрана, но в миг се озова обратно вътре и телевизорът придоби отново нормалния си размер. Ройс натисна копчето за изключване повторно, картината изчезна, сякаш никога не бе съществувала. Телевизорът изгасна, остана единствено неприятната топлина и миризмата на сяра. Ройс седна зад бюрото си, прибра дистанционното и усили климатика.

Вътрешният телефон звънна и той подскочи. Изчака малко сърцето му да се успокои — преди да се обади. Не би било добре да звучи обезпокоен или тревожен. Хората му имаха нужда да вярват в него. И определено не би им се харесало да заподозрат с какви сили си има работа от тяхно име. Не биха го проумели. Той се наведе към телефона.

— Да?

— Франк Морс иска да се види с вас, господин главнокомандващ.

— Добре, очаквах го. Пратете го при мен.

Ройс се намести зад бюрото и придоби сурово, непроницаемо изражение. Тази среща изобщо нямаше да е приятна, но трябваше да се състои. Вратата се отвори и Морс влезе. Отиде с маршова стъпка до бюрото, отдаде чест и застана мирно, мълчаливо загледан в някаква точка точно над главата на Ройс. Бе млад, едва попрехвърлил двайсетте, но в сърцето му гореше свещеният огън на фанатик и той би умрял за Ройс или за Бог. Понякога май ги бъркаше двамата. Очевидно той беше човекът, когото трябваше да изпрати в Шадоус Фол, за да изпълни една проста задача, но някак си всичко се бе объркало. Ройс бе напълно сигурен, че знае защо, но искаше да го чуе от устата му. Кимна му да застане свободно, Морс се подчини и все така избягваше погледа на Ройс.

— Прочетох доклада за пътуването ти до Шадоус Фол, Франк. Не ми хареса. Наистина съм разочарован от теб, Франк. Изпратихме те със строги инструкции. Да убиеш шерифа и кмета и да напуснеш незабавно, без да те забележат. Това щеше да е тест за бъдещи мисии.

Вместо това си допуснал едно от по-незначителните създания в града да отвлече вниманието ти и трябваше да изпращам хеликоптер да те измъкне оттам. Имаш ли някаква представа живота на колко агенти трябваше да рискувам, за да измъкна теб и онзи хеликоптер безопасно от Шадоус Фол? Отговори ми, Франк. Не си говоря така, заради удоволствието да слушам собствения си глас.

— Напълно сте прав, г-н главнокомандващ. Допуснах да бъде отвлечено вниманието ми. Имах… видения. Някакви ангели в цялото им величие изпитваха вярата ми. И тогава, като видях онзи демон, застанал там, в едно християнско гробище — така явно показваше рогатата си глава на козел, — позволих на гнева да ме победи. Провалих мисията си. Ще приема всяко наказание, което сметнете, че заслужавам.

— О така ли? Не знаех, че ми е необходимо разрешението ти. Не ме интересуват наказания, Франк, само изкуплението. Ти си прегрешил пред мен и пред Бог и трябва да изкупиш греха си. Ти ще бъдеш в първите редици, когато атакуваме града. Ще бъдеш без екипировка, гол и без оръжие, брониран единствено от вярата си. Ако тя е достатъчно силна и ако такава е волята Божия, ще оцелееш и положението ти ще бъде възстановено. Това е всичко, Франк. Свободен си.

— Тъй вярно, г-н главнокомандващ. Благодаря ви.

Морс застана отново мирно, завъртя се кръгом и излезе с маршова стъпка от офиса на Ройс. Не изглеждаше много разтревожен от наложеното му покаяние. Ако не друго, самонадеяният млад перко изглеждаше доста доволен от възможността да изпъкне с вярата си. Вътрешният телефон иззвъня повторно и Ройс го изгледа, сякаш бе съскаща змия.

— Да?

— Мартин Кейси настоява да се види с вас, г-н главнокомандващ.

— Да, разбира се. Пратете го при мен.

Ройс направи неодобрителна гримаса. Май вече беше уморен. Бе забравил за срещата със своя заместник. Трябваше да намери малко време за почивка, преди да потеглят. Уморените хора допускат грешки. Вратата се отвори, Кейси влезе приятно усмихнат. Ройс се усмихна в отговор и кимна, сякаш нямаше никакви грижи на този свят.

— А, Мартин, радвам се да те видя. Сядай. Е, хайде, чувам, че имаш проблем.

Кейси седна и веднага се отпусна; видът му бе спокоен. Бе малко под средния ръст, с мило открито лице и откровен поглед. Бе в началото на петдесетте и изглеждаше поне десет години по-млад. Самообладанието му бе легендарно, никой никога не бе го чувал да повиши гневно глас, да не говорим за това да избухне. Специалист бе по това да си поставя общи цели и да ги превръща в конкретни планове и мисии. Бе съвършеният втори командир и Ройс го следеше внимателно по всяко време. Такива хора бяха амбициозни и затова опасни.

— Всичко върви по план, г-н главнокомандващ. Войските са в готовност, свързахме се с всички агенти в Шадоус Фол, всички са готови да тръгнат на мига. Градът тихомълком остава без защита и скоро ще стои безпомощен пред нас. Във всеки случай, войната вече е приключила. Те просто още не го знаят. Въпреки това имаме един малък проблем…

Той замълча драматично, а Ройс го изгледа сърдито.

— Давай нататък, Мартин.

— Да, г-н главнокомандващ. Остава загадката за Уайлд Чайлд. Разузнаването успя да разкрие забележително малко за този индивид. Знаем само, че в града смятат, че той е отговорен за поредица убийства напоследък. Не е от особено значение само по себе си, но този човек е все още неизвестен фактор и поради това ние не сме подготвени за него.

Ройс се усмихна сурово.

— Не разбирам как някой промъкващ се в тъмното убиец ще бъде голям проблем за нашите войници. Не виждам причина да променяме плановете си. Нахлуването ще стане по план. Няма място за съмнения сега, нужна е единствено вяра. Това е всичко, Мартин. Може да вървиш.

Кейси стана, отдаде чест набързо и излезе, като затвори вратата тихо зад себе си. Ройс въздъхна. Беше толкова близо до успеха, предвкусваше го. Всичките години планиране, за да стигне до това място, до този момент. Всичко бе сторил, за да може да влезе в Галерията от мраз и да застане пред Вратата към вечността. Знаеше точно какво ще каже. Цял живот бе чакал този миг.