Шадоус Фол

11. Краят на играта

Рия Фрейзиър караше джипа на Воините по пустите улици с доста висока скорост и Аш незабелязано от нея се вкопчи в предпазния колан. Може и да бе мъртъв, но нямаше смисъл да се поемат рискове. Рия бе намерила джипа изоставен от бягащите Воини пред Библиотеката и го подкара, щом го видя. Аш не бе напълно сигурен, че е редно да го прави, но предпочете да не повдига въпроса. Тя не бе в настроение да слуша обяснения. Оказа се, че Воините са били достатъчно предвидливи, да не оставят ключовете на таблото, но Аш изгледа строго двигателя и той покорно се изкашля и запали. Рия караше с нарастваща скорост джипа по опустошените улици и гледаше мрачно напред. Сякаш не можеше да понесе да гледа какво са сторили на нейния град и си мислеше, че ако само мине колкото се може по-бързо, ще се озове в някоя част, която по някакъв начин е оцеляла и непокътната. Без значение колко бързо препускаше, винаги имаше разрушения, тлеещи огньове и трупове по улицата. Воините бяха дошли в Шадоус Фол и той никога нямаше да бъде отново същият.

Джипът се носеше с рев, градът прелиташе край тях и онова, което липсваше, безпокоеше Аш най-много. Никой не вървеше по улиците и не идваше да оплаче мъртвите. Малцината оцелели наблюдаваха нервно иззад спуснатите завеси на прозорците. Освен джипа нямаше никакво улично движение. Всички светофари светеха червено, но Рия не им обръщаше внимание. Воините бяха победени, но градът още изглеждаше под обсада, сякаш военните действия са спрели само за миг и временният мир е само затишие пред следващата яростна атака. Аш се намръщи. Самият той имаше лошо предчувствие, макар че не можеше да определи какво точно. Пропъди чувството и погледна отново Рия. Лицето ѝ бе в синини, някое копеле бе разцепило долната ѝ устна, но тя изглеждаше твърда и безкомпромисна, както винаги. А това най-много безпокоеше Аш. Не би могло да е здравословно да си толкова суров, толкова овладян. Рано или късно щеше да се наложи да спре и да скърби за всичко, което е изгубила в битката и колкото по-дълго го отлагаше, толкова по-трудно щеше да ѝ е. Затова искаше да е заета, да няма време да спре и да се замисли. Но градът продължаваше да е там, без значение колко бързо профучава през него. Аш залитна на седалката, когато джипът влезе с пълна скорост в един завой и се огледа. Вероятно Рия имаше някаква цел, но той нямаше ни най-малка представа каква може да е тя. Дори не бе сигурен къде се намират. Една разрушена от снаряди и опожарена улица досущ приличаше на всяка следваща.

— Къде точно отиваме? — попита накрая, като повиши тон, за да го чуе тя през рева на двигателя и се опита да не трепне, когато Рия насочи джипа към множество дупки по пътя, без да намали.

— Да намеря Ричард Ериксон — отвърна кратко тя. — Да се надяваме, че ще е в офиса си. Градът ще има нужда от център за комуникация и от властта, щом се заемем с възстановяване на нещата. Има толкова много работа… трябва да разберем какви са ни ресурсите сега и как най-добре да ги използваме. Хора, умения, продоволствия… Не можем да искаме помощ от външния свят, така че за всичко, от което се нуждаем, ще трябва да се погрижим сами. Всички членове на Градския съвет са мъртви, затова трябва да сторим нещо да възстановим властта и йерархията. В противен случай всички ще сноват насам-натам, ще си пречат един другиму и ще пропускат нещата, които наистина е наложително да се свършат. Трябва да се организираме, Ленард, а за това са ни нужни шерифът и хората му.

Тя намали малко и се огледа, сякаш за пръв път забелязваше къде кара. Навсякъде имаше различни разрушения, а тук-там в ранното утринно небе все още се издигаше дим. Имаше преобърнати и изгорели коли, натрошени прозорци и разбити улични лампи, трупове навсякъде. Лежаха безгрижно в гротескни пози, не им се налагаше повече да ги е грижа. Рия въздъхна и се съсредоточи в пътя пред себе си. За пръв път изглеждаше уморена, сломена, сякаш събитията от дългата нощ най-после я бяха застигнали.

— Воините сигурно са били цяла редовна армия, за да причинят такъв погром — каза тя накрая. — Не преставам да си мисля, че трябва да има някоя част в града, до която не са стигнали, някое местенце — недокоснато, но… Без значение какво правим, градът никога няма да е същият. Шадоус Фол трябваше да е убежище от света навън, място, където дори мечтите и легендите можеха да идват, за да намерят мир и спокойствие — преди да продължат. Но светът все пак ни намери. Не преставам да правя планове да го построим отново, да оправим нещата, после се оглеждам и се питам: какъв е смисълът? При толкова мъртви, толкова разрушения, може би ще е по-добре просто да напуснем и да оставим града да умре в мир.

— Не — каза Аш. — Трябва да построим Шадоус Фол отново и да го накараме да сработи пак. В противен случай Воините ще са победили в крайна сметка.

Рия изсумтя, после се съсредоточи върху карането, за което Аш ѝ бе признателен. Тя никога не приемаше лесно съвет дори когато той бе още жив — но и не беше споменавала за предаване преди. Нашествието бе променило всички. Те продължиха напред, без да разговарят, докато накрая стигнаха оперативния център на шерифа. Сградата бе част от блока на гражданското ведомство и изглеждаше доста запазена след нападението. Рия намали и спря джипа, поседя известно време намръщена. Воините трябва да са знаели местонахождението на полицейското управление и да пленят някого с правомощията на шерифа би трябвало да е една от първостепенните им цели. Тя сви рамене недоумяващо, но мисълта не я напускаше и бе все така намръщена, когато паркира джипа на място, обозначено с табела „служебно“, и изскочи от него, докато двигателят още работеше.

Избърза нагоре по стълбите на сградата, а Аш бе точно отзад и чувстваше натрупалото се в почти нетърпимо напрежение у нея. Оказа се, че горе няма никого, на когото да си го излее. Мястото бе пусто и зловещо притихнало. Помощник-шерифите трябваше да са там, служебният персонал да търчи напред-назад, да отговаря на въпроси по телефона и да оправя проблемите, но коридорите бяха пусти, а вратите на празните офиси зееха отворени навсякъде, накъдето погледнеш. Рия и Аш продължаваха да вървят, стъпките им отекваха силно в тишината и никой не се появи, за да ги спре. Най-после стигнаха преддверието на кабинета на шерифа и завариха двама от помощниците му, отпуснати тежко в две кресла да пият кафе. Те вдигнаха поглед при влизането на Рия и Аш и като я познаха, се изправиха на крака. Единият бе рус, а другият тъмнокос, но и двамата си ги биваше — високи, мускулести, малко позакръглени в ханша от многото седене в колите. И двамата изглеждаха уморени, имаха кръв по униформите — не бе тяхна. Погледнаха бързо към затворената врата на офиса на шерифа, не казаха нищо.

— Е, добре — започна Рия хладно, — какво, по дяволите, става тук? Хубаво ще е да имате задоволителен отговор, защото не съм в настроение. Имах наистина лош ден, а вашият може да се окаже дяволски по-лош. Казвайте.

Двамата се спогледаха.

— Аз съм Колинс — каза русият. — Това е Люис. За момента ние представляваме закона в Шадоус Фол. Което идва да покаже в какво отчаяно състояние са нещата. Останалите са или мъртви, или изчезнали, вероятно избити, а шерифът е… некомуникативен. Радиостанцията е извън строя. Няма кой да работи с нея. Явно Воините са били тук по-рано, изкарали са всички навън под строй, под дулата на оръжията, строили са ги в редица до стената зад участъка и са ги разстреляли. Телата още са там, ако искате да погледнете. Воините вероятно са възнамерявали да завземат участъка и да командват тук, но когато с Люис се върнахме, нямаше никого. Будни сме цяла нощ, търчахме насам-натам като луди да помогнем с каквото можем. Сега сме уморени, малко си почиваме. И ако това не ви устройва, г-жо кмет… Изчерпани сме.

Аш се изненада като чу Рия да отговаря със спокоен, разумен тон.

— Всички сме уморени, но още не можем да спрем, за да си починем. Нашествието е прекратено, но има неща, които трябва да се направят. Труповете трябва да се съберат и изгорят или скоро ще ни помете някоя епидемия. След това трябва да намерим храна, вода и подслон за живите. Ще почиваме по-късно, като имаме време. Ричард е в кабинета си, предполагам?

Двамата помощник-шерифи погледнаха пак към затворената врата, а Колинс кимна неохотно.

— Там е, но не може да ви приеме. Отказва всякакви срещи в момента.

— Мен ще приеме — каза Рия. — Аз му плащам заплата.

Тя отиде решително до вратата и натисна дръжката силно няколко пъти. Беше заключено. Рия изгледа гневно вратата и повиши тон, нетърпящ възражение.

— Ричард, Рия е. Отвори вратата. Трябва да поговорим.

Отговор не последва. Тя отново натисна рязко дръжката няколко пъти, после отстъпи назад и даде знак на Аш. Той впери решително поглед в заключалката и тя изщрака. Рия влетя в кабинета на Ериксон и понечи да отвори уста в унищожителна тирада, но преглътна, когато го видя да седи в стола си, захлупил се върху бюрото, заспал дълбоко. Дрехите му бяха обгорели, сякаш в някакъв момент се е намирал в близост до някой пожар. В началото Аш си помисли, че човекът е просто изтощен, но после видя празната бутилка от уиски да лежи на пода до бюрото му и недалеч от протегнатата му ръка втора, отворена. Рия изпусна насъбрания въздух в продължителна бавна въздишка.

— О, Ричард… не сега. Не сега.

Тя отиде до него, разтърси рамото му. Той се размърда, измърмори нещо и толкова. Рия даде знак на Аш и двамата заедно повдигнаха Ериксон да седне в що-годе изправена позиция на стола. Рия провери пулса му по часовника си и сбърчи нос като усети застоялата миризма на алкохол по него.

— Той… добре ли е? — попита Аш.

— Мъртвопиян, но жив.

Рия пусна ръката на шерифа и тя се стовари отпуснато върху бюрото. Тупна тежко и Аш трепна съчувствено. Рия погледна към вратата и двамата помощници, които надничаха вътре.

— Люис, Колинс, елате тук. Откога е в това състояние?

Двамата почти едновременно свиха рамене.

— Така го заварихме преди час, когато се върнахме — отвърна Колинс. — Сигурно не е бил тук, когато са избили хората от участъка. Опитвахме се да се свържем с него по време на сраженията, но той не отговаряше. Сега разбирам защо. Разбирам по изражението ви, г-жо кмет, че не сте особено изненадана.

— Всъщност не, не съм — каза Рия. — Винаги е обичал да си пийва в критичен момент. Първо, трябва да го събудим, после да го накараме да изтрезнее. Нужен ни е, трябва да се размърда. Шерифът е символ, хората ще го послушат, мен може да не искат да чуят. Предполагам, че има душове някъде тук? Добре. Заведете го там, съблечете го, поставете го под някой душ и му пуснете студена вода. Аз ще направя кафе. За по-малко от час го искам буден и във форма. Защо още сте тук?

Колинс погледна Люис.

— А мислехме, че той преувеличава за нея. Хващай едната му ръка, аз — другата. Ако има признаци, че ще повръща, пускай го. Няма да си цапам дрехите повече.

Дотътриха го до вратата, тогава Колинс се обърна.

— Може да поискате да погледнете докладите на бюрото му. Оставихме му ги там да ги прочете, когато намери за добре.

Рия взе книжата от бюрото и се съсредоточи върху тях, а двамата помощници измъкнаха шерифа от кабинета му. Аш понечи да каже нещо в извинение на Ериксон, но млъкна, като видя изражението ѝ. Неочаквано тя изглеждаше уморена и смазана, сякаш това, което бе открила в докладите, ѝ бе дошло в повече.

— Какво има? — попита Аш.

— Изглежда тревогите ни не свършват дотук — каза Рия. — Според тези доклади има все повече доказателства за серия от убийства, станали по време на нашествието, които не са свързани с Воините. Някои от тях са извършени в райони, до които войниците едва са стигнали. Става ясно, че нашият сериен убиец е използвал нашествието за прикритие, за да се развихри. Както винаги, няма свидетели, никакви следи, само трупове.

Помълчаха известно време Рия остави книжата на бюрото и седна в стола на шерифа.

— Какво ще правим? — попита Аш.

— Първо ще се погрижим Ричард да изтрезнее — отвърна тя. — А после… ще заложим капан.

Мад влачеше последния войник по един от коридорите на Галерията от кости, когато Времето се свърза с нея. Мъртвецът бе най-тежък от всички и тя нарочно го бе оставила за накрая. Шест на шест фута и двеста и петдесет фунта. Помисли си печално, че ако бе някой леопард, би било по-добре да бъде препариран, качен някъде нависоко, на видно място в Галерията, за да обезсърчава посетителите, но знаеше, че никога няма да успее да убеди Времето да се съгласи на това. Той нямаше усет за стил. Спря да си поеме отново дъх и се протегна, защото целият гръб я болеше. Бе тежка задача да се отърве от дванадесетте Воина, които бе убила, но през повечето време си тананикаше и си подсвиркваше весело, докато работеше. Дванайсет професионални войници, въоръжени до зъби, от тях бликаше тестостерон и нито един от тях не бе усетил какво го очаква, докато не им го забиеше между ребрата.

Беше пуснала предишните единайсет трупа в един портрет, на който бе изобразена бездънна яма. Поне предполагаше, че е бездънна. Със сигурност никой от тези, които пусна там, не се бе върнал да се оплаква. Дванадесетото тяло, освен че бе най-голямо и най-тежко, се намираше най-далече от портрета, но дори и така, бе отбелязала добро време, докато го влачеше по коридорите. Щеше да се върне и да почисти кървавата диря после. Е, всъщност може да накара някой робот да го направи — когато проработят отново. Мад не си падаше особено по чистенето.

Тя повдигна горната част на тялото над рамката на портрета и се зае да убеди и останалата част да го последва. Дърпаше нагоре и се напъваше, докато очите ѝ се облещиха, пот се стичаше по лицето ѝ, а проклетото нещо не помръдваше и на инч. Отдръпна се и го срита няколко пъти, ей така, на общо основание, а после сграбчи единия крак и се опита да прехвърли тялото над ръба. Подпря го с гръб и накрая го закрепи както трябва. Още едно повдигане и ще го прехвърли. И точно в този миг, разбира се, гласът на Времето прозвуча силно в главата ѝ.

„Маделин. Ела при мен. Имам нужда от теб.“

— Не може ли да почака малко? — попита Мад позадъхана. — В момента съм заета.

„Идвай. Идвай, сега.“

— Понякога — каза Мад — чувствам, че нашите отношения се нуждаят от професионален съвет по някои въпроси. Иначе казано, ако не кажеш „моля“ и то да прозвучи убедително, не само няма да дойда при теб и на куково лято, но може всъщност да реша да си стоя тук и да сдържам дъха си, докато не посинея.

„Моля те, ела. Нуждая се от помощта ти.“

— Така е по-добре — каза Мад заядливо. — Ще съм при теб след минута, ако не си счупя гърба преди това. Отваряй бурканчетата с благовонни масла и надуй няколко възглавнички, докато дойда.

Тя сграбчи решително крака на мъртвия Воин и се зае с нови сили със задачата. Тялото се олюля на ръба, последва кратко колебание относно това кой е по-важен, после то се предаде, плъзна се грациозно над ръба и изчезна в тъмнината. Мад се изплю след него, избърса с ръкав потта от лицето си и тръгна през Галерията от кости. По тона на Времето разбра, че е нещо неотложно и той бе отстъпил твърде лесно, което не бе в стила му. Ако съществуваше нещо, с което старецът разполагаше в изобилие, то това бе време. Безсмъртието ти дава право да гледаш лежерно на нещата. Но той бе казал, че се нуждае от нея. Мад ускори крачка. Каквото и да е станало, не беше далеч. Той никога не бе далеч, без значение откъде тя тръгваше към него. Такова бе това място.

Зави зад един ъгъл и без предупреждение се озова в покоите му. Както винаги видя просторната зала на един средновековен замък, пълна с пламтящи факли и окачени по стените гоблени. От едната страна имаше огромен меч, забит в масивен камък. Нямаше нужда да чете името на табелата. Знаеше, че е Ескалибур, а това е Камелот. Или поне един от замъците. През годините се появяваха много версии, но само малко на брой вече се считаха за достоверни. Мад крачеше уверено напред и полагаше големи усилия да не се мръщи, когато виждаше в какво състояние е залата. Навсякъде висяха паяжини, а гоблените бяха изцапани и избелели. Факлите бяха изгорели докрай и златистият въздух бе пропит с прах.

Времето седеше отпуснат в огромен железен трон на издигната платформа от синкав мрамор. Носеше тъмна мантия на магьосник, покрита с неясни мистични символи. Друг път на рамото му имаше кацнала сова, но сега не се виждаше никъде. Мад спря пред трона, поздрави кратко и се опита да прикрие шока, когато за пръв път погледна лицето му. Изглеждаше невероятно стар и крехък, прекалено стар за този етап на жизнения си цикъл. Кожата му бе толкова бледа, че бе почти прозрачна, а над изпъкналите му скули очите бяха хлътнали дълбоко. Погледът му бе твърд, но устата му потреперваше. Бе остарял със сто години от последния път, когато го видя, преди по-малко от час. Мад се постара да не реагира. Вероятно нашествието на Воините му бе коствало много.

— Е, добре, тук съм — каза бодро. — Какво искаш?

— Трябва да поговорим — отвърна Времето, а гласът му също я шокира.

Бе тих, едва доловим шепот.

— Всичко е наред — побърза да каже тя. — Няма нужда да ми благодариш. Просто си върша работата.

— Какво? — Времето я погледна разсеяно. — За какво говориш, дете?

— Погрижих се за войниците. Без проблем. Бяха само дванайсет.

Старецът бавно поклати глава.

— Не за това си тук, Маделин. Сега, моля те, внимавай. Разполагам с време и сили да ти го обясня само веднъж.

Спря да си поеме дъх, а тя се намуси. Бе горда, че бе извадила извън строя дванайсет Воини без дори драскотина по себе си, но трябваше да предвиди, че Времето няма да я поздрави. За човек с неговото положение и власт можеше да е изненадващо капризен понякога. И наистина никога не оценяваше нещата, които тя правеше за него. Той заговори отново, бавно и с усилие и тя го слушаше внимателно.

— Затворих Вратата към вечността, за да я запазя от Воините, но когато самият върховен главнокомандващ се появи, я отворих отново — само за него. Стори ми се най-простото решение. Щом обаче влезе, всичко се промени. Внезапно нейният зов се усили, ужасно се усили. Онзи тих глас, който призовава всички, все още не преминали през нея, внезапно стана непреодолим.

Не преставаше да се усилва, независимо от всичко, което сторих, за да го укротя. Опитах се да затворя Вратата отново, но не успях. Силата ми е отнета. Вратата към вечността е отворена, отправя зов, на който не може да се устои. Физическото напрежение върху всички в града сигурно е непоносимо. Смятам, че трябва сме подготвени за цели потоци посетители. Повечето от тях сами ще намерят пътя и ще преминат отвъд без чужда помощ, но за някои ще трябва да се погрижим. Ще се наложи да се заемеш с тях, Маделин. Направи всичко необходимо, за да запазиш реда. Смятам да влея част от силата си в теб, вярвам че ще я използваш отговорно. Джак Феч ще изпълнява твоите заповеди, но в известни граници. Знам, че двамата не се харесвате много, но ще се наложи да се научите да работите заедно.

— Защо? — попита Мад. — Какво се случи? Отиваш ли някъде?

— В известен смисъл — отвърна Времето. — Сега слушай внимателно. Нещо лошо иде насам. Нещо ужасно.

— По-лошо от армията на Воините?

— О, да. Много по-лошо. Настъпил е часът на Уайлд Чайлд. Скоро ще премине през града и аз нищо не мога да направя, за да го спра. Нещо е задействало моята смърт и прераждане по-рано от предвиденото. Някаква външна сила се е намесила в естествения ход на събитията, а аз явно съм безпомощен да се изправя срещу нея.

— Колко ни остава? — попита Мад. — Преди да умреш отново?

— Може би час. Опитвам се да удържа, колкото мога, но натискът става непоносим. Ще умра скоро, а после Времето ще бъде отново бебе за известно време. Шадоус Фол ще трябва да се справи без мен за няколко дни, докато отново бъда в състояние да поема нещата в свои ръце. Обикновено това не е проблем, но точно в този момент съществуват всякакви сили, готови да се възползват от ситуацията. Маделин, виждаш меча ей там, нали? Разбира се, че го виждаш, а знаеш ли какъв е?

— Да — отвърна тя. — Ескалибур. Мечът на крал Артур.

— Сега е твой. Измъкни меча от камъка, Маделин.

Тя го изгледа продължително, после погледна меча. Онази част от острието, която стърчеше, сякаш засия по-ярко пред очите ѝ. Отиде бавно и застана пред камъка. Напречната част бе от лъскаво сребро, но дръжката бе облечена в старинна кожа, тук-там потъмняла от годините и потта. Ескалибур. Хвана дръжката, пасна на ръката ѝ сякаш винаги е бил там. С леко движение тя измъкна меча от камъка и го вдигна високо. От него заструи светлина и изпълни залата подобно първите лъчи на слънцето на зазоряване. Почти не тежеше, въпреки големината си, но Мад не се съмняваше в неговите сила и мощ. Усети ги дълбоко в себе си, като песен, прегърнала душата ѝ. Обърна се и се върна при Времето на неговия трон, сякаш бе застанала начело на парад. Той държеше ножница и колан в ръцете си, тя ги пое от него, пъхна меча в ножницата и закопча колана на кръста си. Почувства, че е способна да постигне всичко, наистина всичко.

— Е — каза шеговито, — значи ли, че съм кралица на Англия сега?

Времето се усмихна леко.

— Боя се, че не. Това предложение важеше само веднъж. Но ако ти харесва, може да казваш, че си кралица на Шадоус Фол. Моята сила е в меча — щом ти потрябва, извади го. Може и да съм параноичен и никога да не ти се наложи в пристъп на гняв, но ако трябва да извадиш Ескалибур, направи необходимото. Каквото и да е то.

Млъкна за миг, постоя със затворени очи, а тя се запита дали не е заспал, но той внезапно се размърда, сякаш се бореше с пристъпите на сънливост и се усмихна отново на Мад.

— Маделин, това може да се окаже последната ни възможност да поговорим. Има толкова неща, които ми се е искало да ти кажа, но не съм успял. Без съмнение Времето, което заеме моето място, ще има достъп до всички мои спомени, но ми се иска да ти кажа следното, докато все още съм себе си. Винаги съм те обичал, Маделин. Не бих те обичал повече, ако беше моя родна дъщеря. Ще ми се… да имахме още време да сме заедно.

Той се облегна назад и затвори очи. Маделин подсмръкна няколко пъти да овладее сълзите, напиращи в очите ѝ. Чакаше, но той не каза нищо повече. Тя се качи на платформата до трона и се надвеси над него. Лицето му бе силно сбръчкано, като на мумия, а ръцете му бяха останали само кости в съсухрена кожа. Мад каза името си, но той не отговори. Дишането му бе забавено и тревожно повърхностно. Тя седна до трона му да изчака.

— Никога не съм искала да бъда твоя дъщеря — каза тихичко. — Не и твоя дъщеря.

Шон Морисън се върна в земята под хълма с песен на уста и огромна тежест бе паднала от сърцето му. Повече или по-малко градът бе оцелял след нашествието на Воините и той бе видял как елфите отиват отново на война с цялата си слава. И на всичкото отгоре музиката го бе завладяла отново, както някога, преди да умре и да дойде в Шадоус Фол. Той пя със своите приятели, безумно, неподправено и завладяващо и за миг неговата легенда заживя отново. Вървеше усмихнат широко в подземните тунели, пееше една стара песен и в този ден бе чудесно да е жив.

Всички тунели бяха празни и след известно време той осъзна, че в застиналия въздух се чува единствено неговият глас. Прекъсна песента си и спря, за да се ослуша. Нищо не помръдваше и за пръв път осъзна, че се движи в блед кръг светлина, като от прожектор в тъмното. Намръщи се и се огледа. Липсваха дори блуждаещите огньове, които трябваше да осветяват пътя му. Тръгна отново и светлината се раздвижи заедно с него. Намръщи се повече. Вече трябваше да е срещнал някаква форма на живот, дори и да е само някой коболд или червеи, които се вият в стените, но нямаше нищо, съвсем нищо. Тръгна малко по-бързо.

Стигна до Стража, огромната озъбена глава, която блокираше тунела, изпълваше го от пода до тавана. Светлосивият камък бе напукан и избледнял, сякаш всичките тези дълги години го бяха победили. Челюстите зееха отворени, очите гледаха невиждащи над главата на Морисън и на някакво първично ниво той разбра, че това е само камък и нищо повече. Стражът вече не съществуваше. Навлезе в зейналата паст и внезапно се затича, мяташе ръце встрани, бягаше не от нещо в тунела, а към една възможност, която изпълваше сърцето му със страх. Тичаше все по-бързо, сякаш можеше да надбяга съмненията и страховете, които бушуваха в него и най-после изхвърча от тунелите, озова се в голямата пещера, където бе дворецът на елфите.

Дворът се простираше пред него неподвижен и притихнал. Пое дълбоко дъх и миризмата на гнило изпълни съзнанието му. Продължи бавно напред, мина през високите порти от ръждясало черно желязо и внезапно потрепери. Въздухът трябваше да бъде неприятно топъл и влажен, но беше студен. Студено като в гроб. Джунглата от растения пред него бе мъртва и гниеше, сякаш процесът на разложението бе продължил необезпокоявано със седмици. Разхвърляните скулптури на странни създания и героични елфи бяха съборени под тежестта на изгнилия бръшлян, който ги бе погълнал. Навсякъде лежаха останки от дребни тела, единственото останало от малките създания, които живееха в джунглата. Морисън разгледа внимателно няколко от тях, но нищо не подсказваше от какво са измрели.

Той продължи да върви и намери двама елфи с лице един срещу друг, увити в изсъхнали розови храсти, чиито бодли бяха пронизали безцветната им плът. Очите им бяха затворени, не дишаха. Морисън докосна колебливо един от тях и двамата паднаха вдървено на земята, увити в мъртви рози като в трошлива плащаница. Той коленичи до тях, но отново нямаше и следа от причината за тяхната смърт. Плътта им бе студена и ужасяващо поддаваше при докосване. Морисън отново се изправи, дишаше тежко и клатеше глава невярващо. Отново хукна, пробивайки си с усилие път през изгнилата растителност. Закрещя за помощ, викаше някой да дойде, някой да отговори, но отговор нямаше и никой не се появи. Неговият глас бе единственият звук в цялата тази всепроникваща тишина. Сякаш отне цяла вечност да прекоси огромния двор, но накрая стигна до високата тясна порта в отсрещната стена. Тя зееше отворена, сякаш вече нямаше нужда да бъде затваряна.

Мина през нея и влезе в Кеър Ду, последната крепост на елфите. Забърза по огромните каменни коридори, като от време на време продължаваше да вика, но никой не му отговаряше. Тук-там виждаше елфи в каменните стени. Всички бяха мъртви. Накрая стигна до залата, в която се събираше Съвета на елфите и спря пред огромните двойни врати. Бяха леко открехнати, сякаш го подканваха да ги побутне и да ги отвори, да види какво се крие зад тях. Част от него не искаше да го направи, щеше му се вместо това да се обърне и да избяга обратно през двора, а не да се изправи пред една истина, която вече подозираше. Ала не можеше да го стори. Трябваше да разбере. Бутна вратата и тя се отвори леко пред него.

И накрая Шон Морисън влезе в залата, последното лобно място на елфите от Кеър Ду, и ги завари да го очакват, проснати на пода в своите пищни одежди като мъртви птици в Рая. Бяха стотици, безчет, лежаха грациозно заедно, сякаш просто бяха полегнали където са стояли и бяха потънали в сън, от който нямаше да се събудят. Морисън пристъпи бавно между тях, вървеше внимателно напред и се оглеждаше с нарастващо отчаяние за някакъв признак на живот. Нямаше такъв в двора на елфите.

Накрая стигна до троновете близнаци на техните пиедестали в другия край на огромната зала. На тях седяха крал Оберон и кралица Титания, неизразимо прекрасни, безнадеждно красиви — и двамата мъртви. Държаха се за ръце. До тях Пък, единственият несъвършен елф, висеше от импровизирана бесилка, поклащаше се бавно насам-натам, сякаш от някакъв недоловим ветрец. Дебелото въже се бе врязало дълбоко във врата му, но лицето му бе спокойно и умиротворено. Морисън се изкачи до троновете и колебливо докосна сплетените ръце на Оберон и Титания. Плътта им бе покъртително студена. Обърна се и погледна Пък, а елфът отвори очи и му намигна.

Морисън извика от изненада, отскочи назад и внезапно се озова на земята. Сърцето му биеше до пръсване, по лицето му изби пот. Пък се изсмя тихичко, продължавайки да виси на своята бесилка. Морисън с мъка се изправи на крака.

— Ти, копеле — каза накрая. — Помислих, че си мъртъв. Мислех, че всички сте мъртви.

— О, така е — отвърна безгрижно Пък. — Поне те са, а и аз скоро ще бъда. Само изчаках, за да се сбогувам с теб, човече, малък барде. Времето на елфите най-сетне изтече и само аз останах, за да ти кажа защо. Винаги съм те харесвал, теб и глътката свеж въздух, която донесе в двора на елфите с твоите човешки чудеса и песни. Нямаш представа колко досадно може да е безсмъртието. Затова изчаках съвсем малко, за да ти кажа сбогом и да ти благодаря за онова, което ни даде — за последния твой велик дар.

— Не разбирам — каза шокирано Морисън. — Какво се е случило тук?

— Решихме да умрем — отвърна Пък. — Забравили бяхме колко сме се отдалечили от великото начало. Тогава бяхме величествени, мъдри и прекрасни, непобедими на бойното поле. Сражавахме се срещу всички раси, много от които вече не съществуват, и никой не можеше да ни победи. Накрая стигнахме до момента, когато единственият враг, който заслужаваше нашето внимание, се оказахме ние самите. Но дотогава бяхме създали оръжия и техника с такава безпощадна сила, че ако ги бяхме обърнали срещу себе си, неминуемо щяхме да се самоунищожим. Затова отвърнахме лице от тъмните радости на битките, заключихме оръжията на място, от което не можехме лесно да ги вземем, и насочихме мислите си навътре в себе си.

Видя какво ни причини това. Постепенно изгубихме своята слава и пропаднахме толкова, че вече не си спомняхме какви сме били някога. Тогава се появи ти, малък барде, и ни помогна да си спомним. А когато спомените се върнаха, знаехме, че вече не можем да бъдем това, в което сме се превърнали.

Беше чудесна последна битка, в която ни поведе ти. Много хора и всякакви създания паднаха пред мисълта и стоманата ни, за да се надигнат отново, за да ни служат. Изумителен погром, велико въодушевление от битката. Липсваше единствено жестокото опустошение и плячкосване, но ти простихме в замяна на удоволствието, което ни достави. Изпитахме забравени трепети и удоволствия и се наслаждавахме на величавите си бойни умения. След като преоткрихме удоволствието да сме непобедими като вълци, не можехме, не искахме да станем овце отново. Затова решихме да се сбогуваме с живота достойно, да го напуснем във велик момент, в апогея на своята история. Знаехме, че няма да има по-подходящ ден от този. Затова се завърнахме у дома, сбогувахме се, легнахме и умряхме.

На Морисън му се прииска да каже нещо, каквото и да е, но не намираше думи. Сълзи пареха в очите му.

— Последни слова — каза Пък внимателно. — Последно предупреждение в израз на нашата признателност. Настъпил е моментът да се изправите срещу Уайлд Чайлд, когато приятел ще се обърне срещу приятел и брат срещу брата. Много отдавна видяхме, че идва, но не ви казахме, за да не ви плашим. Не можехме да направим нищо, за да го спрем или да ви спасим от мрака, който ще настъпи. В края на краищата може и затова да сме решили да умрем. Защото вие, хората, щяхте да ни липсвате толкова много. Сбогом, Шон. Изпей ни една последна песен, моля те.

Той затвори очи и дъхът му спря. Пък, господарят на Арсенала, единственият несъвършен елф увисна неподвижно и умря на въжето. Морисън протегна ръка и го докосна по рамото. Пък не помръдна. Морисън го побутна по-силно, тялото бавно се залюля, а въжето изскърца тихичко. Тогава Шон Морисън, единственият бард сред хората, който е пял в последния двор на елфите се обърна и излезе бавно от залата на смъртта с високо вдигната глава, без да плаче. Все още. Щеше да поплаче по-късно. Вместо това той извиси глас и запя една последна песен за тези, които вече не можеха да го чуят. Пееше с разбито сърце, а песента му ехтеше в празния двор и всички опустели коридори на Кеър Ду.

Рия Фрейзиър и Ленард Аш намериха Сузан Дюбоа в нейната барака край реката. Бе рано сутринта и изгряващото слънце разпръскваше златиста светлина над целия свят. Някъде пееха птици, звънко и настоятелно, а по реката край каменната статуя на русалка, потопена наполовина в тъмнозелените води, плаваше величествено самотен лебед. Рия я погледна замислено. Бе сигурна, че я нямаше там последния път, когато се отби при Сузан. Но такъв си беше Шадоус Фол. Тя огледа Аш набързо, за да се увери, че изглежда прилично и после почука на входната врата на колибата. Тя се отвори в мига преди да спре да чука, сякаш Сузан бе очаквала посетители. И кой би се наел да твърди обратното? Рия прикри изненадата си зад приятна усмивка. Дамата, която живееше край реката, знаеше доста неща, именно затова бяха дошли при нея.

Сузан отстъпи назад, за да влязат посетителите ѝ, и погледна подозрително Аш. Той ѝ се усмихна очарователно, тя изсумтя и се извърна рязко. Рия го погледна, а той сви рамене. Тогава разбраха, че Сузан вече има посетители, които станаха на крака, усмихнаха се и кимнаха на Рия и Аш. Рия превключи на режим дежурна учтивост и се възползва от възможността да се огледа незабелязано. Мястото все така изглеждаше сякаш току-що е паднала бомба. Пръстите я засърбяха за някакъв парцал, лопатка и четка, а може би и някоя голяма лопата. Сузан бе известна с това, че предпочиташе да назовава предпочитаните от нея жизнени условия като удобна неразбория — все едно да опишеш Воините на Кръста като превъзбудени туристи.

— Аз съм Джеймс Харт — чу се глас наблизо и Рия начаса насочи вниманието си към настоящето.

Мъжът пред нея бе съвсем обикновен на вид, може би мъничко стар за дрехите, с които бе облечен, и плитката си. Имаше и вид на човек, който може да си позволи да изгуби известна сума пари. Нищо от това не попречи на ведрата ѝ усмивка и дружелюбно държание. Тя машинално пое протегнатата му ръка.

— Значи вие сте Джеймс Харт — чу се да казва. — Мислех си, че сте по-висок.

Харт се засмя учтиво.

— Много хора ми го казват.

Жената до него се представи като Поли Къзинс и Рия се постара да не ѝ проличи, че е двойно стъписана. Всички в Шадоус Фол бяха чували за жената, хваната в капана на собствената си къща от собствените си мисли. Трябва да се бе случило нещо драстично, за да се промени положението ѝ, но Рия не бе чула ни дума за това. Което идваше да покаже как е започнала да губи връзка с нещата. Ръкува се с Поли и ѝ отправи стандартна служебна усмивка. Въпросите трябваше да почакат за друг път. Имаше работа да върши тук. Обърна се към Сузан.

— Боя се, че посещението е служебно, скъпа. Нуждаем се от уменията ти с картите.

— Нека отгатна — каза Сузан. — Искате да използвам картите си, за да ви кажа коя ще е следващата жертва на убиеца и ако е възможно да ви насоча по някакви следи относно неговата идентичност, докато гледам. Права ли съм? Не е нужно да изглеждате толкова изненадана. Знаех, че ще дойдете и защо идвате. Картите ми показаха. Днес разкриват всякакви възможности. На моите приятели тук им хрумна същата идея, но си помислих, че е по-добре да ви изчакаме да дойдете, преди да започнем. Не ми се иска да се подлагам на това два пъти. Моля, седнете всички около масата.

В самия център на стаята имаше малка кръгла маса. Дървото бе зацапано и очукано и явно не бе полирана от години. Върху нея имаше колода карти, която приличаше на заредена бомба. Изглеждаха съвсем обикновени, но само като ги погледна, Рия потрепери. Имаше нещо в тях, някаква сила… Даде си сметка, че другите вече са седнали и чакат нея. Издърпа единствения свободен стол и седна до Аш. Много ѝ се искаше да го хване за ръка за успокоение, но не можеше да го направи. Не можеше да си позволи да изглежда слаба.

Сузан разбърка картите, а останалите седяха и наблюдаваха. Тя продължи известно време и Рия се зарея в мислите си отново. Огледа разхвърляната стая и спомените ѝ я върнаха към последния път, когато посети Сузан. Двамата с Ричард Ериксон бяха намерили първата жертва тук, да лежи в собствената си кръв насред стаята на Сузан. Оттук бе започнало всичко, вероятно бе съвсем правилно да се върне, за да научи края на историята. Сузан приключи с разбъркването и занарежда картите по масата със замах, който се стори на Рия съвсем ненужен. Шляпането ѝ се стори невероятно шумно и остро и тя неволно потръпна. Доволна бе, че е седнала. Още се чувстваше слаба и крехка след побоя, нанесен ѝ от Воините, и имаше вероятност да започне да трепери, ако стои дълго време права.

Бе научила, че Сузан е пострадала зле по време на сраженията, но сега изглеждаше съвсем добре. Вероятно бе намерила някой вълшебен магьосник лечител. Аш бе отвел Рия в една от болниците в града, но бе претъпкано с хора, повечето от които по-зле от нея и тя настоя да си тръгнат. Имаше работа за вършене и мътните я взели, ако допуснеше слабостта да ѝ попречи или да я забави. Градът се нуждаеше от своя кмет. Аш се наведе към нея, шепнешком я попита как е, а тя намери сили да се усмихне и да поклати глава в знак да спре. Той се тревожеше прекалено. Освен това не ѝ се щеше да се замисля колко зле се чувства. Ако не го правеше, можеше да се преструва, че нищо не се е случило. Постара се да се съсредоточи върху Сузан, която редеше картите в някаква известна само на нея последователност. Накрая приключи или картите свършиха и се облегна назад да разгледа какво се бе получило. Всички изчакваха почтително. Наближаваше кулминационният момент. Усещаха го. Сузан се намръщи и погледна Аш.

— Всичко е забулено, неясно. Трудно е да видиш подробности дори и в най-добра обстановка, а това, че един мъртвец седи на масата, никак не ми помага.

— Искаш ли да изляза? — попита учтиво Аш.

— За нещастие, не можеш. Ти си част от всичко, предполага се да си тук, както и всички останали, но не ме питай защо. Не биваше изобщо да идваш тук, възвращенецо. Трябваше отдавна да си минал през Вратата към вечността.

— Не мога — отвърна Аш. — Тук се нуждаят от мен.

— Защо? За какво?

— Не знам.

— Много удобно — каза Сузан и изсумтя пренебрежително.

Харт забеляза буреносния облак, който се заформяше на лицето на Рия, и побърза да се намеси.

— Виж какво, можем да се обиждаме един друг за начина си на живот и по-късно, нека се върнем на картите. Виждаш ли изобщо нещо, Сузан?

Сузан се намръщи и неохотно се загледа в картите пред себе си, опитвайки се да изпадне в обичайния си транс, но сетивата ѝ упорито оставаха свързани със света наоколо и я закотвяха стабилно в настоящето. Тя понечи да каже да опитат отново по-късно, но Харт, който седеше до нея протегна ръка и взе нейната в своята. Тя се тръшна назад в стола си, гърбът ѝ се изви на дъга, когато я връхлетя неконтролируема сила. Задъхваше се, ръката ѝ се вкопчи в тази на Харт. Силата бе груба, нечовешка, напълно различна от всичко, което бе изпитвала преди, и в миг замъгли съзнанието ѝ. То се концентрира върху картите и онова, което се виждаше там. Тя започна да говори или по-точно нещо говореше чрез нея, а тя седеше безпомощно и слушаше заедно с другите какво казва гласът ѝ.

— Зовът на Вратата към вечността е станал по-силен. Призовава всички изгубени души да се завърнат у дома.

— Права е — потвърди тихо Аш. — Усещам го.

Сузан не му обърна внимание, очите ѝ гледаха другаде.

— Уайлд Чайлд набира мощ. Най-после е настъпил неговият миг.

— Може ли да определиш коя ще е следващата му жертва? — попита тихо Харт.

— Да. Шон Морисън. Той иска да умре и звярът усеща това. Но ако предотвратите смъртта му, ще последва по-лошо. Нещо чудовищно е заложено в бъдещето и е в очакване да се роди.

— Какво, отново ли? — възкликна Аш, а Рия му изшътка да млъкне.

— Нещо чудовищно, но също така и нещо прекрасно. Всичко в Шадоус Фол ще се промени и никога няма да бъде същото. Светът ще свърши и ще се трансформира, а всички неща ще бъдат пак нови.

Харт дръпна рязко ръката си от нейната, Сузан падна напред върху масата, когато силата я напусна. Удари лицето си болезнено, но бе твърде слаба да се помръдне, мислите ѝ се въртяха безумно, всяка частица от тялото ѝ трепереше. Поли бързо се озова до нея, помогна ѝ да се изправи и да седне, а после я отведе настрана от масата. Харт седеше съвършено неподвижен, лицето му бе пребледняло. Поли помогна на Сузан да се опъне на леглото, седна до нея и хвана ръката ѝ. Аш погледна Харт, а после Рия.

— За какво е всичко това? Краят на света? Някой да не е вдигнал залога, докато не сме гледали?

— Вероятно е метафора — каза Рия. — В предсказанията обикновено има символика.

— Не непременно — подчерта Харт. — Онова, което се отнася до мен, е съвсем ясно — аз ще сложа край на Шадоус Фол. Не може да е просто съвпадение.

— Да оставим тази спасителна мисъл настрана, а? — обади се Рия. — Докато се поуспокоим малко. Смятам, че точно сега е твърде опасно да прибягваме до заключения, без някакви реални доказателства.

— Добре — съгласи се Аш. — Какво смяташ, че трябва да направим?

— Първо, да се свържем с офиса на шерифа. Трябва да открием Шон Морисън и да го защитим.

— Последно чух, че шерифът е изчезнал — каза Поли, седнала до Сузан.

— Върна се, но е… неразположен — обясни Рия. — Няма значение. Има двама от помощниците му там, могат да помогнат. Разполагат с ресурсите да ни помогнат да намерим Шон Морисън.

— Чакайте малко — прекъсна ги Аш. — Да помислим над това. Сузан каза, че ако предотвратим смъртта му, ще последва нещо по-лошо.

— И просто ще го оставим да умре? — попита Рия. — Това ли предлагаш?

— Не знам — отвърна Аш, — но ми се струва, че трябва да обмислим това от всички страни, преди да задействаме нещо, което може да не успеем да спрем.

— Не мисля, че имаме толкова време — каза Харт. — Според Сузан Морисън иска да умре. Ако не го намерим скоро, цялата работа може да се обезсмисли. И ще сме проиграли шанса си да заложим капан на убиеца. На Уайлд Чайлд или каквото и да е там, по дяволите.

— Шон ми е приятел, на Сузан също — каза Поли, а в думите ѝ пролича нарастващ гняв. — Ако той е в беда, трябва да му помогнем. Всичко останало може да почака.

— Права е — подкрепи я Рия. — Всички ние загубихме твърде много от приятелите си през последните часове, за да си позволим да загубим още един, защото не сме действали достатъчно бързо. Познавам Шон — ако успея да стигна до него, той ще ме послуша. Никога не е можел да ми откаже.

— Не съм го знаел — каза Аш. — Откъде познаваш Шон?

— Поли може да остане тук със Сузан — каза Рия, като не обърна внимание на въпроса му. — Останалите отиваме към офиса на шерифа. Можем да държим Шон там под охрана. Ще е в безопасност. После можем само да чакаме Уайлд Чайлд да дойде да го хване.

— Тогава затваряме капана и той е наш — каза Харт. — Може би тогава най-после ще получим някои отговори.

Така лесно решиха всичко. Телефонно обаждане до Колинс и Люис в полицейското управление уреди нещата и за час намериха Шон Морисън. Откриха го да се мотае замаян из покрайнините на града, говореше несвързано. Лекарят в участъка постави диагноза „шок от инвазията“. Имаше много подобни случаи в Шадоус Фол. Сложиха го да си легне в една килия и той заспа за минути. Редуваха се да го пазят.

Останаха малцина. Шерифът бе изпратен у дома, да се наспи след препиването, и засега Люис и Колинс бяха единствените, на които можеше да се разчита. Имаше и други, но те бяха заети да следят разчистването и възстановителните работи. В Шадоус Фол имаше много от този вид. Рия, Аш и Харт намериха къде да се скрият, недалеч от килията на Морисън, всички се настаниха и зачакаха.

Времето течеше бавно. Поне Колинс и Люис бяха ангажирани с работа. Аш и Рия разговаряха тихичко, наваксваха с годините, през които бяха разделени. Харт просто седеше и гледаше втренчено стената пред себе си и прехвърляше в ума си всичко, случило се, откакто се върна у дома в Шадоус Фол. Щеше му се Френд да е с него. Изминаха два часа, а навсякъде бе тихо. Харт всъщност бе полузадрямал, когато настойчивият глас на Аш го разбуди. Чуваха се стъпки, тихи, небързащи. Харт бавно се изправи на крака и се подготви. Къде, по дяволите, бяха двамата помощник-шерифи? От тях се очакваше да ги предупредят, ако някой тръгне насам. Сигурно убиецът не е успял да хване и двамата… Харт свиваше и отпускаше юмруци.

На теория като внук на Времето имаше достатъчно сила в себе си да изпържи дузина убийци, но все още се учеше как да я използва и изобщо не се чувстваше подготвен да разчита на нея при спешен случай. Може да взриви цялата сграда при опит да хване убиеца… В този миг му се прищя да бе помолил двамата помощник-шерифи да му дадат някакво оръжие. Не че знаеше как да го използва, ако му бяха дали… Усети се, че скача от мисъл на мисъл, и се съсредоточи върху приближаващите стъпки. Беше се скрил зад затворената врата на един склад, съвсем близо до килиите. Стъпките подминаха и се насочиха към тях, после спряха. Харт се напрегна, ослуша се. За всеки случай бяха заключили вратата на Морисън, но това не бе гаранция, че това ще попречи на убиеца да влезе. Последва мълчание и тогава чу един познат глас в коридора.

— Време е да умреш, Шон. Уайлд Чайлд настоява за това.

Внезапно се чу как изскърца метал, когато убиецът огъна решетките на вратата на килията. Харт се хвърли и отвори устремно вратата, зад която се бе скрил, изхвърча в коридора и се метна върху едрата фигура пред килията на Морисън. Убиецът лесно го отхвърли. Харт се стовари тежко на пода, но за секунда се озова отново на крака, зареден с ярост и адреналин. И тогава спря и се втренчи във фигурата пред себе си. Тя стискаше полицейска палка като бухалка. Убиецът. Уайлд Чайлд. Шериф Ричард Ериксон… В коридора зад него се появиха Аш и Рия и шерифът се обърна да ги погледне. Рия поклати глава смаяно. Аш погледна Ериксон натъжен.

— Не ти, Ричард. Не ти.

— Той трябва да умре — опита се да ги убеди Ериксон. — Налага се.

Нахвърли се с полицейската палка без предупреждение. Харт се наведе в последния момент и палката натроши мазилката по стената, където до преди малко стоеше. Аш се хвърли върху Ериксон изотзад и се опита да прикове ръцете до тялото му. Шерифът го отхвърли без ни най-малко усилие. Харт нанесе удар с юмрук. Ериксон отстъпи встрани невероятно бързо, Харт се олюля, изгубил равновесие. Шерифът стовари палката здраво. Харт смекчи удара с вдигната ръка, но силата бе достатъчна да го събори на пода. Тогава температурата падна рязко, когато Аш се появи в коридора. Макар и замаян, Харт се опита да се отдръпне от мъртвеца. Ериксон дори не се обърна да го погледне. Спокойно и без да бърза той вдигна палката, за да нанесе удара, който щеше да размаже черепа на Харт, както бе сторил с мнозина преди него. Джеймс се опита да стане, но знаеше, че няма да успее навреме. Палката се устреми надолу и тогава тъмна маса се стовари върху главата и раменете на Ериксон и го забули, така че да не вижда нищо. Шерифът се олюля напред-назад, задъха се. Пусна палката, за да се вкопчи в черната сянка, но не можа да намери къде да я докопа. Падна на колене, защото въздухът му свърши, след миг лежеше на пода в безсъзнание. Френд се отдръпна от него, скочи върху раменете на Харт и се сгуши като котка.

— Не мога ли да те оставя сам за пет минути без да си докараш някоя беля? Не знам какво би правил без мен.

— Френд — каза Харт, — аз също не знам. Откога си тук?

— Отскоро. Почувствах, че имаш нужда от мен и веднага се появих. Това го мога. Мога да правя и други неща…

— Сигурен съм — каза Харт, — но първо да се погрижим за убиеца.

Харт и Аш отнесоха безчувственото тяло на шерифа горе в кабинета му. Колинс и Люис бяха подобаващо шокирани. Разбира се, че бяха пуснали Ериксон да слезе до килиите, без да предупредят никого. Той отговаряше за тях. Помогнаха на Харт да настани шерифа на стола в кабинета му и с чифт белезници закопчаха ръцете му зад гърба. Извадиха и пистолетите си и ги насочиха срещу Ериксон. Никой не искаше да рискува, докато не получат някакъв отговор какво, по дяволите, става.

— Това обяснява много неща — каза Рия. — Той може да отиде навсякъде, по всяко време и никой няма да го спре. Имал е пълен достъп до разследването на убийствата. Кой знае по колко фалшиви следи е пратил хората си.

— Въпреки това не мога да повярвам — каза Колинс. — Познавам Ричард. Познавам го от години. Той не е убиец. Какъв мотив би имал да избие всички онези хора?

— Не става въпрос само за него — обади се внезапно Аш. — В него има нещо… някаква тъмна сила. Усещам я.

— Искаш да кажеш, че е обсебен? — възкликна Рия. — Като Дьо Френц?

— Може би. Не знам. Но нещо действа чрез него.

— Уайлд Чайлд — каза Харт.

— Вероятно — отвърна Аш и сви рамене. — По-добре да решим какво ще правим с него. Каквото и да е онова вътре, то се пробужда.

Внезапно шерифът надигна глава и се огледа. Изглеждаше спокоен и сдържан, но лицето му не приличаше на това на Ериксон. Зад спокойния, твърд поглед надничаше нещо друго. Всички го усетиха като нечие чуждо присъствие.

— Кой си ти? — попита Рия.

— Знаеш — отвърна Ериксон. — Предупредиха те за мен. Аз съм Уайлд Чайлд. Върша това, което трябва да се свърши.

— Ти убиваш хора — обвини го Рия.

— Изпращам през Вратата към вечността онези, които доброволно трябваше да са минали през нея. Необходим съм. Съществуват сили, срещу които не трябва да се опълчваш. Мислите, че сте ме хванали, но не е така. Аз съм навсякъде. Това е моето време, настъпи най-после.

Шерифът потрепери внезапно и после застина. В този миг нещо излезе от него и лицето му отново бе предишното.

— Ричард? — извика Рия.

— Да. Аз съм. Знаех, че е в мен от мига, в който се появи, но ме караше да забравя. Използва всичко, което знаех, за да планира убийствата и после да ги осъществи. Използва ме.

Лицето му бе отпуснато и посивяло, като на някой, който се съвзема от продължително боледуване.

— Уморен съм. Толкова съм уморен…

Колинс и Люис го освободиха от белезниците, след като Аш мълчаливо потвърди, че вселилият се в него дух го е напуснал, и го заведоха в една от килиите да си полегне. Не заключиха вратата, за което той им бе безкрайно признателен. Останалите седнаха и се спогледаха.

— Какво ще правим сега? — попита Аш. — Хванахме нашия убиец, но той си отиде. Може да е навсякъде. Във всекиго.

— Сузан веднъж го откри — отбеляза Рия.

— С моя помощ — каза Харт. — Заех ѝ малко от моята сила, но бе достатъчно да ѝ изгорят всички бушони. Не знам дали би понесла втори такъв опит.

— Каква сила? — попита Рия като се взираше в него напрегнато. — Кой си ти всъщност? Какво търсиш тук, в Шадоус Фол?

— Дойдох у дома — отвърна Харт.

Рия продължи да чака отговор и тогава разбра, че е казал всичко, което възнамерява да каже. Обърна се към Аш.

— Ленард, какво усещаш за Харт?

— Нищо — отвърна Аш. — Той е защитен. Опитвам се да проникна зад щита от случая със Сузан в колибата, но непрестанно ми пречат. Защитата не идва от него самия. Той дори не осъзнава, че го прави.

— Може ли той да е Уайлд Чайлд? — попита Рия. — Първоизточникът на злата сила, обсебващия дух?

— Не — отвърна Аш. — Той си отиде оттук.

— Моля ви, повярвайте ми — каза предпазливо Харт, — по никакъв начин не съм свързан с Уайлд Чайлд. Искам да спра тези убийства точно колкото вас. Просто съм човек, завърнал се у дома да потърси някои отговори.

Рия го изгледа продължително, после отмести поглед.

— Има нещо, което не ни казваш, но това е нормално за този град. Каквото и да е то, ще трябва да почакам, докато се справим с настоящия проблем. Трябва да намерим Уайлд Чайлд, преди да убие отново.

— Ако можем — отбеляза Аш. — Каза някои интересни неща — че убива само онези, които отдавна е трябвало да минат през Вратата към вечността, но такива има с хиляди в Шадоус Фол. Защо избира само някои, а други не закача?

Рия сви рамене.

— Той е само един и има граници на онова, което може да направи, без да го заподозрат и хванат.

— Сега вече не е нужно да се тревожи за това — каза Харт. — Каквото и тяло да избере обаче, аз мога да го открия.

— Той каза, че е нужен — обади се Аш. — Какво имаше предвид?

— Вероятно просто се опитваше да ни обърка — поясни Рия.

— Трябва да предупредим хората. Да открием копелето, преди да убие отново.

Вратата се отвори с трясък и Колинс влетя вътре.

— Имаме проблем. По радиото пристигат съобщения от целия град. Навсякъде има убийства, повече от сто, извършени по същия начин, като тези от Уайлд Чайлд. Само че той не може да е извършил всичките, убийствата се случват едновременно из целия град. Отсега нататък се грижете сами за себе си. Люис и аз излизаме.

Каза това и вече го нямаше. Аш, Харт и Рия се спогледаха.

— Вече не се опитва да се крие — каза Аш. — И изглежда вече не е ограничен до това, да се всели само в един човек. Можем да кажем, че се… рои.

— Трябва да говорим с Времето — каза Харт. — Той единствен има власт да сложи край на всичко това.

— Отказва всякакви срещи — обясни Рия.

— Мен ще се съгласи да види — подчерта Харт.

Озовал се най-после на свобода, Уайлд Чайлд се втурна по улиците на Шадоус Фол в хиляди тела. Ръцете им се превърнаха в хищни нокти, а очите им бяха тъмни, те се смееха и ръмжаха, докато тичаха и избиваха всички, които не бяха обсебени. Избиваха ги лесно и така естествено, както дишаха, защото такава беше тяхната функция и тяхното предназначение. Тълпи от обзети от паника жители на града тичаха пред тях по улиците, преследвани от Уайлд Чайлд във всичките му превъплъщения. Никой не бе в безопасност, на никого не можеше да се довериш. Приятел се обърна срещу приятеля, жена срещу съпруга си, баща срещу сина. Мъртвите бяха навсякъде, лежаха размазани и изпотрошени в локви кръв. Някои от обсебените трошаха залостените врати със свръхестествената си сила, за да се докопат до скрилите се вътре. Нищо не можеше да ги спре, разубеди, вразуми или прогони. В тях нямаше място за състрадание или предпазливост, съществуваше единствено жаждата да убиват. Те вилнееха из града, навсякъде във времето и пространството, убиваха с голи ръце или с всяко попаднало им подръка оръжие.

Повечето оцелели бяха в шок от нашествието, но въпреки това мнозина се обърнаха срещу новия враг с оръжия, които бяха взели от мъртвите или пленени Воини. Някои дори си представиха, че са закоравели в боя войници, за да се окаже по-късно, че и това не помага, щом стана ясно, че се бият срещу убийци с познати лица. Твърде много от тях стояха безпомощно и умираха, неспособни да вдигнат ръка срещу любими хора.

Доктор Мирин наблюдаваше всичко това от крепостта, в която бе превърнал своя дом. Бе барикадирал всички врати и прозорци, седеше в своя кабинет с пушка в скута, наблюдаваше нарастващия ужас през най-могъщия си кристал. Съжаляваше за силата, която това му отнемаше, но трябваше да узнае. Мистични стражи бяха обградили къщата. Те бяха създадени и поддържани от неговата сила години наред. Трябваше да са достатъчно силни, за да не може никой да проникне вътре, но вече не бе така сигурен в собствената си власт, както някога. Твърде много неща се бяха променили в Шадоус Фол, на нищо вече не можеше да се разчита. Седеше в кабинета си, стискаше в ръце пушката и гледаше безпомощно, докато кристалът му показваше сцена след сцена развилнелия се по улиците Уайлд Чайлд. Това, което виждаше, го уплаши повече от Воините. Бе давал много обещания в замяна на сила и познания, които не смяташе, че някога ще трябва да изпълни, а сега изглеждаше, че е рискувал живота и душата си напразно. Страхът скимтеше в него на ръба на самообладанието. Не можеше да си позволи да умре. Мъртвите го очакваха.

Уайлд Чайлд се насъбра около къщата му на тълпи, притискаше неговите мистични стражи с все по-нарастваща многочисленост, дебнеше и чакаше — стотици лица с еднакво изражение и една и съща зловеща усмивка. Те дебнеха отвън пред къщата, проверяваха стражите отново и отново, докато накрая присъствието на такова множество бе непосилно да се понесе, стражите паднаха и обсебените нахлуха в градината му като глутница изгладнели вълци. Мирин използва силата си и изпрати мъртвите си Воини насреща им. Всички войници, които бе призовал и подмамил тук, а после убил чрез смъртоносната си градина, се надигнаха отново, за да го защитят.

Мъртвите се сражаваха с обсебените и за миг двете страни изглеждаха равностойни, но мъртвите бяха бавни и непохватни, мотивирани единствено от волята на Мирин, и той бързо осъзна, че е разпръснал силите си над непосилно за него множество. Уайлд Чайлд напредваше покрай умрелите и нахлуваше на рояци в градината. Мирин използва отново силата си и смъртоносните растения и лози се нахвърлиха върху обсебените, поваляха ги и ги разкъсваха. Някои от тях обаче успяваха да се изплъзнат, струпаха се около къщата му и заблъскаха по затворената врата и кепенците на прозорците.

Мирин знаеше, че трябва да остане в кабинета си, където бе в най-голяма безопасност, но не можеше просто да седи, да гледа и да не предприеме нищо. Изправи се рязко на крака и излезе бързо от кабинета да провери състоянието на своята крепост. Тичаше от стая в стая и навсякъде обсебените разкъсваха кепенците и преминаваха през барикадите. Входната врата се тресеше под ударите на стотици юмруци. Той изтича обратно в кабинета, мислите му препускаха и все така стискаше яростно пушката си, макар че бе изгубил всякаква вяра, че тя може да спаси живота му. Щеше да му е по-добре просто да спре, да опре дулото в главата си и да дръпне спусъка. Но не можеше да го направи. Мъртвите го очакваха. Трябваше да има начин да се измъкне от това. Трябваше…

Той стигна до кабинета си необезпокояван, влетя вътре и затръшна вратата. Едва тогава осъзна, че Уайлд Чайлд го е изпреварил. Бяха трима — двама мъже и една жена, — с еднаква усмивка и един и същ мрак в очите. Повали жената с пушката, а двамата мъже му я отнеха и го събориха на пода. Той се сви на топка, за да се предпази от онова, което щеше да последва, но нищо не се случи. Промени позицията си бавно и предпазливо и погледна нагоре към двамата обсебени, които просто си стояха по местата, сякаш чакаха нещо. Или някого. Отговорът дойде почти веднага и сърцето му подскочи в гърдите. Във въздуха внезапно се разнесе воня на сяра и в стаята се появи нова фигура. Бе гол, строен и деликатно оформен, нечовешки красив, а потта му беше капки кръв, които се стичаха по безцветната плът и обагряха килима в кабинета. В стаята забръмчаха мухи, виеха се на рояк около главата на фигурата като пеперуди около някой фенер. Новодошлият сграбчи една и я изяде, после се обърна с лице към Мирин и усмивката му бе същата като на обсебените.

— Скъпи докторе, с наслада очаквах този момент. Имаме да обсъждаме толкова неща.

Демонът се протегна замечтано, като котка пред огъня.

— Смъртта на Воините и жителите на града ме направи много силен, докторе. Убийствата на Уайлд Чайлд ще ми помогнат още повече.

Край фигурата лумнаха огньове и Мирин се отдръпна от разгарялата се жега. Дяволът продължи да говори, сякаш нищо не се бе случило.

— Използвах новата си сила, за да придобия контрол върху Уайлд Чайлд за своите собствени цели. Вдъхнах му живот много преди да бе дошло времето да се появи и сега той изпълнява волята ми във всичко. Обсебените ще продължават да избиват, докато освен тях не остане никой жив, а после взаимно ще се избият. А силата, която всички тези убийства ще осигурят, ще ми помогне да сложа край на този град, да унищожа Галериите от мраз и кости и най-накрая — Вратата към вечността.

Буйните пламъци бяха смалили фигурата до овъглена почерняла люспа, но гласът му не трепна. Около него се нароиха още повече мухи, а миризмата на изгоряло месо бе ужасна в затвореното пространство. Мирин заотстъпва от обхванатата от пламъци човешка фигура, докато гърбът му опря в стената отзад и вече нямаше накъде да отстъпва. Смътно осъзна, че е целият мокър. Не усети, че издава стенещи, умоляващи звуци. Дяволът се кискаше тихичко.

— Властта над Вратата към вечността ще ми даде власт над живота и смъртта. Така ще променя света и никой няма да помни какъв е бил някога. Ще има вечни страдания и корупция и аз ще съм господар на всичко. Защо да властвам само в Ада, когато в този свят е още по-сладко?

— И вие направихте всичко това възможно, докторе. Вие издадохте отбранителните укрепления на града и пуснахте Воините да влязат. Нещо повече, вашите въпроси в области, в които не беше ваша работа да ровите, ми позволиха да намеря къде първо да стъпя в този град. Вие сте отговорен за всичко, което се случи тук, скъпи докторе и аз съм дошъл да ви дам наградата, която ви се полага. Толкова много искахте да научите за смъртта и какво има след нея, позволете ми да ви покажа.

Мирин крещя дълго; после умря. И отново се чуваха писъци.

Навън на улицата Уайлд Чайлд бе навсякъде — кръв, смърт и мрак царяха в Шадоус Фол.

Рия, Аш, Харт и Морисън се гмурнаха в снежния пейзаж и се запремятаха надолу през бушуващата снежна виелица, за да се стоварят безцеремонно в снежната пустиня долу. Приземиха се стремглаво, но снегът бе достатъчно дълбок, за да смекчи удара. Изправиха се на крака и тръгнаха през дълбокия до колене сняг. Държаха се за ръце, за да не бъдат разделени от яростта на бурята. Всички посоки изглеждаха еднакво, но Харт усещаше коя е правилната, сякаш бе компас, който знае посоката към дома. Това бе последното от поредица неща, които той изглежда знаеше, защото му се налагаше. След като се бяха спускали безкрайно, накрая стигнаха до огромния купол на Вси светии и откриха, че нищо не е както би трябвало да е. Сградата бе тъмна, от нито един прозорец не се виждаше светлинка.

Харт отвори входната врата и ги пусна да влязат вътре, далеч от заслепяващата вихрушка. Затръшна я след тях и те постояха доста дълго, поемайки си дъх. Всичко бе потънало в мрак, притихнало. Харт призова силата в себе си и около групичката блесна ярко петно светлина. Той се намръщи. Подобни неща ставаха все по-лесни и по-естествени с всеки следващ път. Имаше усещането, че е способен и на други неща… удивителни неща, но устоя на изкушението. Повече отвсякога искаше, нуждаеше се да се почувства човек, обикновен и в безопасност.

Те изтупаха снега от ботушите си, разтриха ръце, за да потече кръвта в тях отново и после Харт ги поведе по широките кръстосващи се коридори на Галерията от кости. Знаеше правилната посока инстинктивно, сякаш беше част от това място. Навсякъде, откъдето минеха, всичко бе замряло и притихнало и нищо освен тях не помръдваше в мрака. Портретите по стените бяха тъмни и празни, не бе останала и следа от сцените, които трябваше да показват. Което според Харт пораждаше един интересен въпрос — къде бяха хората и създанията, които тези портрети трябваше да охраняват. Бяха ли по някакъв начин в плен на това място или търчаха свободно из галерията, скрити в тъмното, далеч от неговата светлина? Беше интересен въпрос, но не му се искаше да го споделя със спътниците си. И без това си имаха достатъчно тревоги, последното, от което имаха нужда, бе още нещо, което да ги безпокои. Той продължи да върви, бе малко по-предпазлив относно нещата наоколо. Бе съвсем уверен, че ще успее да долови, ако нещо се спотайва наоколо. По същия начин знаеше други неща, но всичко бе съвсем ново за него, за да може наистина да се довери.

Продължаваха да вървят, никой от тях не продумваше и напрежението в групата бе толкова осезаемо, сякаш можеше да го разрежеш с нож. Не трябваше галерията да е такава и всички знаеха това. А това, което намекваше за състоянието на Времето, бе все по-обезпокоително. Предполагаше се, че той е безсмъртен и невероятно могъщ, владее времето и пространството, и всичко до безкрая. Мисълта за някой или нещо с достатъчна власт, за да въздейства над него бе обезпокоителна на съвсем първично ниво. Те продължаваха да вървят, а мракът ги обгръщаше отвсякъде. От време на време се натъкваха на някой от металните роботи на Времето — бляскавите фигури с часовникови механизми стояха неподвижни, застинали насред онова, което са вършели, сякаш силата, която ги е движела, бе спряла без предупреждение.

Отправиха се към покоите на Времето, все по-изнервени, готови да подскочат при всеки подозрителен шум или движение. Ала нямаше нищо, освен мрак. Единственият звук бе шляпането на нозете им по лъснатия дървен под, а тишината бързо го поглъщаше, преди дори да има време да отекне. Бе все едно вървиш по дъното на морето, а светлината, звука и свободата не можеха да бъдат достигнати. Внезапно Харт спря, а другите го последваха. Недалеч пред себе си чуха нещо, тихо и приглушено. На Харт му бе необходимо доста време, за да осъзнае, че някой плаче. Тръгна отново напред, сви зад един ъгъл, който само преди миг не бе видял, че съществува там, и намери Мад, свлякла се до вратата към покоите на Времето. Плачеше тихичко, без да се крие, с отчаяните сълзи на човек, който знае, че надеждата си е отишла и предстои единствено неизбежното. Хлиповете я разтърсваха с всяко дихание и бяха оставили дълбоки вадички в сивия грим по лицето ѝ. Приличаше на малко момиче, облечено в дрехите на по-голямата си сестра. Харт коленичи до нея.

— Какво има, Мад? Какво се е случило тук?

На нея ѝ бе нужно малко време да овладее гласа си.

— Времето умира, но е твърде рано. Трябваше да има още месеци пред себе си, но нещо го изяжда отвътре. Ще умре и този път не знам дали ще се върне. Трябва да направите нещо.

— Каквото можем — обеща Харт.

Не искаше да я лъже, не и сега. Помогна ѝ да се изправи, тя подсмърчаше и търкаше очи, а той отвори вратата и въведе всички вътре. Стаята бе голяма, но не дотолкова, че да се почувстваш изгубен, макар че нямаше обзавеждане и мебели, с изключение на едно обикновено, функционално легло в средата на стаята. И на това легло, под смачканите завивки лежеше Времето.

Различните детайли от вида му и обстановката бяха пренебрегнати, сякаш вече нямаше време и сили да обръща внимание на такива дреболии. Бе само един стар човек, който лежеше в леглото и дишаше шумно през отворената си уста. Изглеждаше на хиляда годни — малка, сбръчкана човешка мумия, на която всяка глътка въздух костваше усилие. Имаше вид на човек, когото само секунди делят от смъртта и тя щеше да го призове всеки миг. Харт застана до леглото, гледаше умиращия със смесица от състрадание и безпокойство. Ако не го виждаше с очите си, би се заклел, че Времето се държи така само, за да се измъкне от отговорите на някои въпроси. Другите се скупчиха зад него, но не се приближиха до леглото, сякаш бяха изпълнени с благоговение или пък бяха твърде нервни, за да го доближат.

— Не разбирам — прошепна Аш до рамото на Харт. — Какво от това, че умира? Ще се върне отново като новородено.

— Прав си, не го разбираш — каза Морисън, без да си прави труда да сниши глас. — Жизненият му цикъл може да е продължителен, но е контролиран до секундата, за да е обвързан с нуждите и циклите на града. Нещо е изсмукало оставащите му сили и месеци от живота. Което означава, че е безпомощен да направи каквото и да е относно онова, което става в града, докато умре, докато се роди отново и премине през детството. А това може да отнеме дни. Всичко би могло да се случи през това време. Всичко.

— Веселяк, а? — обърна се Аш към Рия.

Тя му изшътка да млъкне, без да сваля очи от стареца на леглото.

— Кой би имал власт да стори това на Времето? — попита тя накрая.

— Добър въпрос — отбеляза Морисън. — Ако измислиш отговор, от който няма да ти призлее, чувствай се поканена да го споделиш с нас.

Те се приближиха още малко, нито един от тях не знаеше какво да направи по-нататък. Мад седеше от едната страна на леглото, подсмърчаше от време на време и държеше ръката на Времето с двете си ръце. Гледаше останалите, а изражението ѝ казваше: „Направете нещо.“

Тогава Времето отвори очи и зашепна тихо, на пресекулки.

— Предполагам, че се чудите защо ви повиках всички тук днес. Време е да научите какво действително става в Шадоус Фол. Слушайте внимателно, много се съмнявам, че ще имам достатъчно време и сили да повтарям. Уайлд Чайлд е физическо проявление на хаоса, напомняне, че всичко трябва да отмине, независимо дали искаме или не. Предполага се, че спонтанно е бил създаден от масовото подсъзнание на града, когато населението опасно се е увеличило. Той е предпазна мярка, заложена в системата, в случай, че не съм способен или не желая да върша работата си. Във вселената има сили, на които не можеш да противостоиш.

Винаги е имало мнозина, които би трябвало да минат през Вратата към вечността, но не го правят. Системата го позволява. Те се установяват в града, стават реални, живеят нормално продължителен живот и умират. Само че понякога не става така. Те намират начин да продължат да живеят, дълго след като вече е трябвало да преминат отвъд. Твърде много такива има и градът е станал прекалено голям и непокорен. Нещата започват да се разпадат. На този етап се предполага да се яви Уайлд Чайлд и да убеди смутителите на реда да минат през Вратата. Той е първообраз, извикан от колективното подсъзнание на града, което означава, че притежава невероятна сила, от която да се възползва, ако намери за необходимо да прати някого насила през Вратата към вечността. Ала никога не се е предполагало да става убиец.

Времето млъкна и дълго се задъхваше в опитите си да поеме въздух, досущ като удавник. Мад стискаше силно ръката му и накрая той отново се овладя. Поднови лекцията си, а гласът му изглеждаше малко по-силен.

— Населението на града изобщо не е нараснало дотолкова, че да е предизвикало появата на Уайлд Чайлд спонтанно. Нещо, някаква сила отвън е задействала неговата поява по-рано и е опорочила неговата цел. Ето защо обсебва другите, вместо да създаде своя собствена форма. Сега препуска на воля в хиляди тела, играе по свирката на някой друг и няма да спре, докато и последното живо същество не бъде изпратено през Вратата на вечността — по един или друг начин.

Последва продължителна пауза, преди присъстващите да осъзнаят, че той каза всичко, което имаше за казване.

— Е, добре — обади се Харт, — кой се крие зад него? Защо иска да убие всички? Какво можем да направим, за да го спрем?

— Не можете — отвърна Времето.

Той затвори очи и престана да диша. Мина известно време, преди те да осъзнаят, че е мъртъв.

Бе денят на Уайлд Чайлд и той бе навсякъде, във всичките си проявления. Из целия злощастен град Шадоус Фол хиляди мъже и жени с еднакво ухилени лица търчаха бясно по улиците, избиваха всички, които не бяха от тях, събираха се на тълпи около останалите малко на брой групички на съпротивата. В канавките течеше кръв и от време на време обсебените спираха, коленичеха и лочеха като кучета от нея. В полицейското управление полицаи Колинс и Люис ковяха дъски по прозорците, а Сузан и Поли барикадираха вратите. Отвън писъците бяха оглушителни, чуваше се постоянният тътен на юмруците, които блъскаха по вратите. Уайлд Чайлд напираше да влезе вътре и дълбоко в себе си отбраняващите се знаеха, че накрая ще намери начин.

Колин и Люис пъхнаха дулата на пушките си в процепите между закованите дъски и стреляха откъслечно, когато натискът от телата наоколо ставаше твърде силен; всеки изстрел трябваше да е на месо. Мунициите бяха ограничени. Никога по-рано не бяха разчитали на оръжие, за да пазят мира в Шадоус Фол. Уайлд Чайлд имаше оръжие, взето от мъртвите Воини, но за късмет те имаха още по-малко муниции. Двамата помощник-шерифи стреляха на месо дори и когато познаваха човека пред себе си: Уайлд Чайлд не би могъл да бъде спрян иначе. В тях не бе останало вече нищо човешко, не можеха да преговарят, нито да отстъпят пред молби.

Сузан и Поли имаха пушки, дадени им от двамата полицаи, но до този момент не бяха намерили достатъчно смелост, нито пък отчаянието ги бе завладяло дотолкова, че да стрелят. Те седяха на една маса и Поли гледаше как Сузан реди колода карти за игра, които бе намерила в едно чекмедже. Още усещаше част от силата на Харт в себе си и виждаше разни неща в подредените пред нея карти. Видя как тичат тълпите по улицата, опиянени от кръвта и страданието, видя и името, Уайлд Чайлд, макар че нищо не ѝ говореше. Опита се да види безопасен начин да се измъкнат от полицейското управление, а после и от града, но щом погледнеше, всеки път виждаше Уайлд Чайлд. Нямаше начин да се измъкнат — никакъв начин да минат покрай него и се спасят от лудостта, която бе донесъл в града.

Двамата помощник-шерифи внезапно откриха залп от изстрели, Сузан и Поли се огледаха сепнато и посегнаха към пушките, които лежаха пред тях на масата. Колинс се отдръпна от прозореца и излезе набързо от стаята.

— Какво има? — попита Сузан. — В сградата ли са?

— Не — отвърна Люис, като се прицелваше хладнокръвно и точно. — Тълпата преследва жертвите си насам. Само няколко са, един човек и трима антропоморфни, но всички са въоръжени и успяват да ги отблъснат. Колинс слезе долу да отвори една странична врата за тях — ако успеят да стигнат дотук.

Спря да стреля, изглеждаше озадачен, проточваше врат насам-натам, за да вижда по-добре между дъските.

— Тълпата със сигурност иска да пипне тези хора — забравиха изобщо за нас и се концентрираха върху горките копелета отвън.

— Какво можем да направим, за да им помогнем? — попита Поли.

— Не е кой знае какво — отвърна Люис. — Колинс ще стои долу до вратата, за да я отвори, ако му се отдаде възможност, но няма да ни излага на риск, за да спаси тях. Всичко зависи от бедните копелета отвън. Трябва сами да си пробват късмета.

Вън на улицата Скоти, страшилище за елфите, се хвърли срещу ухиления мъж пред него и разкъса гърлото му с тренирана захапка. Не бе особено голямо куче, но имаше здрави зъби. Падна на краката си и бързо се огледа за нова жертва. Коженото му яке с кабари бе разкъсано и окървавено, част от кръвта бе негова, някой бе разкопчал декоративната безопасна игла от носа му — не си спомняше кога. До него се сражаваше Питър Колдър, стреляше обиграно с два автоматични пистолета. Някогашният Воин бе адски изтощен, всичко го болеше, но ръката му не трепваше. Бе се заклел да защитава света на приказните герои с живота си; вярата му го бе подвела, но думата му все още тежеше.

Бруин Беър и Сий Гоут стояха гръб в гръб, пушките пареха в лапите им от честата стрелба. Беше време — и то не толкова отдавна, — когато мечокът мислеше, че е неспособен да убива. Времето и обстоятелствата доказаха, че греши. С Уайлд Чайлд насреща въпросът бе да убиваш или да бъдеш убит, а Бруин не бе готов да умре. Още не. Мнозина от Подземния свят на измислените герои бяха отказали да убиват по различни причини, а Бруин Беър гледаше как умират, докато повече не можа да го понесе. Взе една пушка и се изненада колко лесно е да я използваш.

Сий Гоут държеше оръжие в едната ръка и бутилка водка в другата. Смееше се и бълваше обиди докато стреляше — най-накрая бе в стихията си. Мечокът се опита да не го слуша. Съсредоточи се върху належащия въпрос — поваляше онези от обезумялата орда, които се озоваваха твърде близо, и усещаше как частица от него умира всеки път, когато натиснеше спусъка.

Тълпата напираше от всички страни, а трите животни и човекът тичаха пред нея насам-натам и ги държаха на безопасно разстояние с оръжието си. Никой от обезумелите лица пред тях не изглежда да се боеше да умре, но демонстрираха известна примитивна предпазливост, сякаш не искаха да пожертват живота си без определена цел. Колдър спря внезапно, защото пред него се издигна стена и в миг го заля пристъп на паника, когато осъзна, че няма вече накъде да върви. Опря гръб в стената, а Скоти се сви задъхан в краката му, в очите на кучето се четеше мъничко страх. Бруин Беър и Сий Гоут бързо се присъединиха към тях и без да е необходимо да се казва каквото и да е, всички разбраха, че са стигнали там, откъдето нямаше да отидат по-далеч. В тях не бе останало място за отчаяние, само решителност. Вдигнаха оръжие за последен път и тогава до тях се отвори врата, а една ръка се протегна, за да ги издърпа вътре.

Хвърлиха се през прага и някой затръшна вратата зад тях в лицето на ревящата тълпа. Лежаха един върху друг на пода, щастливи в този миг само от това, че са там и могат да си поемат дъх отново, докато тълпата блъскаше напразно по заключената врата. Сий Гоут пръв се изправи на крака, с оръжие в ръка и някак все пак успяваше да стиска бутилката водка. Погледна сърдито фигурата пред себе си и изсумтя високо.

— Доста време ти бе необходимо да ни пуснеш. Още малко и тези задници щяха да минат отгоре ни. Кой, по дяволите, си ти и има ли откъде другаде да се излезе оттук?

— Трябва да простите на Гоут — обади се уморено Бруин Беър. — Някога можех да ви кажа защо, но съм забравил.

— Казвам се Колинс — представи се помощникът на шерифа. — Никой от нас няма как да излезе навън. Елате да се запознаете с останалите.

— И те ли са толкова жизнерадостни колкото вас? — изръмжа Скоти.

Побързаха да отидат при останалите, заеха удобни позиции, от които да стрелят към тълпата навън и се изредиха да разкажат историите си. Бяха депресиращо подобни.

— Опитахме се да се обадим за помощ по радиостанцията — каза Сузан, — но никой не отговаря. Линиите са прекъснати. Мисля, че жиците са прерязани. Доколкото ни е известно, може да сме единствените оцелели в Шадоус Фол.

Поли потрепери, но се овладя.

— Недей. Не мога да повярвам. Трябва да има и други там навън. Ако само издържим достатъчно дълго, някой ще дойде да ни спаси.

— Не бих разчитал на това — обади се Скоти, като почеса едното си ухо със задната лапа. По пода се поръсиха парченца засъхнала кръв. — Тези луди хора са навсякъде. Ние сме единствените оцелели сред отритнатите от света на хората.

На долния етаж се чу внезапен трясък и рев от победни възгласи. Всички погледнаха инстинктивно към вратата. Зад нея имаше широк коридор, два асансьора и стълбище към долния етаж. Чу се шум от разтрошени стъкла и хвърляне на мебели. Ясен и силен, въпреки животинското ръмжене и писъците на Уайлд Чайлд.

— По дяволите — промълви едва чуто Колинс. — Те са в сградата.

Сий Гоут отпи набързо от бутилката си и оголи огромните си зъби.

— Още чакам да чуя дали няма друг изход от този капан на смъртта, макар да подозирам, че вече знам отговора. Не отговаряйте всички в един глас.

— Няма друг изход — каза Люис.

Извърна се от прозореца, извади празния пълнител от оръжието си и постави нов.

— Ако имаше изход, щяхме да сме го използвали досега. Никъде не можем да отидем.

— В моменти като този — обади се Скоти — ми се ще създателят ми да бе продължил да пише евтини трилъри. Не съм го молил да ме създава.

— Не можем просто да стоим тук и да чакаме тълпата да дойде да ни хване — каза рязко Сузан. — Ако искате да се предавате, разходете се до долния етаж и приключвайте. Аз ще поставя още барикади, отчасти поне заради това, че ще се чувствам идиот, ако просто се предам, а само няколко минути по-късно пристигне помощ.

— Тя е права — каза Сий Гоут.

Отне им само няколко минути да блокират двата асансьора, да хвърлят мебели по стълбището надолу, да се оттеглят в приемната зала и да барикадират с най-тежкото бюро единствената врата там. Заредиха отново оръжието си, заеха позиция за отбрана зад преобърнатите маси и зачакаха. Ревът и грохотът долу не даваха никакви признаци да утихват, макар че не бе възможно да е останало много за потрошаване. Бруин Беър притисна пушката до косматите си гърди и се почувства безкрайно тъжен. Бе извършил доста неща в интерес на оцеляването, които знаеше, че неговият създател не би одобрил, а сега се чудеше дали изобщо бе направил подходящия избор. Бе по-малък, отколкото преди, знаеше това. Преди бе специален. Оръжията отказваха когато той бе наблизо, лоши неща не се случваха на него и приятелите му, защото… ами защото той бе Бруин Беър. Ала това, че си специален се оказа недостатъчно да спасиш събратята си от проклятието на Уайлд Чайлд, затова взе оръжие и се опита да принуди света да бъде какъвто трябва. Отрече се от това, което го правеше уникален, и малко добро получи в замяна. Предстоеше му да умре, приятелите му също. Зад него се отвори врата, той се извърна с ръка на спусъка. Шериф Ериксон примига срещу дулата, насочени към него и вдигна ръце. Всички въздъхнаха и свалиха оръжието.

— Съжалявам, шерифе — каза Колинс. — След всичко, което се случи, бях забравил, че все още… си отспивате. Как се чувствате?

— Чудесно — отвърна Ериксон. — Чувствам се чудесно. Знам, че бях… извън контрол за малко, но сега съм по-добре. Наистина се чувствам много добре и бих искал да помогна. Ако ми върнете оръжието.

— Не смятам, че това би било добра идея, шерифе — обади се предпазливо Люис. — Върнете се да си починете още малко. Ние ще се погрижим за нещата тук.

Ериксон кимна, обърна се и влезе във вътрешния си офис, затвори вратата зад себе си. Не му вярваха. Не ги винеше. Веднъж вече бе обсебен от Уайлд Чайлд, вероятно пак би могъл, макар че умът му от месеци не бе бил толкова бистър. Спомни си убийствата, които бе извършил, като поредица от мрачни сънища, в които бе само мълчалив, безпомощен наблюдател. Все още не му изглеждаха реални, макар че не се съмняваше, че бе извършил нещата, в които го обвиняваха. Той самият бе убиецът, когото се опитваха така усилено да открият.

Седна зад бюрото си, знаеше какво да направи. Почувства се спокоен и уверен, ни най-малко уплашен. Каквото и да се случеше, не можеше да позволи на Уайлд Чайлд да го докопа отново. Нямаше да е лесно, без оръжие. Огледа се и погледът му попадна на шиша за писма. Да, това щеше да свърши работа. Взе го внимателно и го постави пред себе си, махна писмата. Не погледна какви са. Вече нямаха значение. Металното острие бе осем-девет инча дълго. Достатъчно. Постави ръце на бюрото от двете страни на острието, наведе се напред, така че да гледа надолу към него. Изобщо не бе уплашен.

„Съжалявам. Наистина съжалявам.“

Заби лице върху острието с всичка сила. Металният връх бе последното нещо, което видя, когато то прониза лявото му око.

Навън в приемната отбраняващите се слушаха как Уайлд Чайлд се катери нагоре по стълбите и мята настрани мебелите по пътя си сякаш са леки като перце. Не им отне много време да започнат да блъскат по вратата, докато тя се разтресе в рамката си. Сий Гоут стреля през вратата, но това май не ги впечатли. Колинс и Люис стояха един до друг с насочени срещу вратата пушки. Дишането им бе учестено, но ръцете — стабилни. Бруин Беър и Сий Гоут се изредиха да си пийнат водка от бутилката. Тя бе почти празна. Питър Колдър седеше притихнал зад тях, замислен над множеството странни промени, които бяха настъпили в живота му напоследък, и се усмихна при мисълта, че не би променил нищо. Скоти се бе втренчил свирепо в тресящата се врата и ръмжеше заплашително. Сузан и Поли се бяха хванали за ръце и се опитваха да държат оръжието си като професионалисти.

Вратата се отвори с трясък, Уайлд Чайлд нахлу на рояци вътре и отмести тежкото бюро, сякаш изобщо го нямаше там. Защитниците откриха унищожителен огън и обсебените мъже и жени изпопадаха встрани като кукли. Тътенът бе оглушителен в тясното пространство, но Уайлд Чайлд само се смееше и напредваше през труповете на падналите, за да стигне до оцелелите. През вратата прииждаха все нови и нови от обсебените, някои от тях имаха и оръжие. По стените се разплиска кръв и образува локви на пода, но Уайлд Чайлд не спираше да напредва.

Скоти загина пръв. Картечен залп го изхвърли нагоре и го метна встрани като играчка. Въпреки това умря, опитвайки се да захапе глезените на онези, които крачеха край него. Колинс и Люис още стреляха, когато бяха премазани от тълпа обсебени. Уайлд Чайлд ги разкъса с неестествената си сила. Питър Колдър се опита да ги спаси и стройна млада жена с обезумели очи и широка усмивка заби нож в гърлото му, преди той изобщо да я е забелязал. Падна на колене, устата му внезапно се напълни с кръв.

Бруин Беър бързо се озова до него, опитвайки се да го измъкне на безопасно място. Един куршум го улучи точно в челото, той бе изхвърлен назад, падна безпомощен на пода, кръв нахлу в очите му докато животът го напускаше. Сий Гоут изкрещя от ярост и отчаяние, метна празната си бутилка по тълпата и се хвърли да прикрие приятелите си. Стреля с пушката си, докато куршумите му свършиха, после се втурна да се бие с ръце и рога, докато накрая го повалиха.

Сузан простреля Поли в тила — един последен приятелски жест, после пъхна дулото в устата си и дръпна спусъка. Умряха все още държейки се за ръце, а Уайлд Чайлд изкрещя неистово — бяха осуетили плановете му.

В една задна стая на Галерията от кости всички стояха край леглото на Времето и наблюдаваха вцепенени, сякаш очакваха той всеки миг да започне да диша отново, да седне в леглото, да се разсмее и да каже, че просто се е пошегувал. Но старецът лежеше без да помръдне — изсъхнала, съсухрена човешка мумия. Изглеждаше сякаш е мъртъв от векове, едва наскоро изровен от древна пирамида. Наоколо стаята бе притихнала и потънала в мрак. Вече нямаше стени и таван, единствената светлина бе бледозлатистото сияние на старомодна лампа на таблата на леглото откъм главата. Извън това петно от светлина властваше празнотата, сякаш плаваха в море от тъмнина.

Рия и Аш седяха в долния край на леглото, държаха се за ръце и получаваха, доколкото им бе възможно, утеха един от друг. Смъртта на Времето разби всичко, в което вярваха. Той бе единствената константа в един променлив свят, спойката, която държеше Шадоус Фол. Щом него го нямаше, нямаше начин градът да оцелее. Аш погледна съсухреното тяло и изпита болка от това, че е смъртен. Щом дори Времето може да умре и да мине през Вратата, от която никой не се завръща, тогава той трябваше да приеме, че неговият половинчат живот също би трябвало да има край. Винаги го бе знаел, но досега не бе се тревожил истински. Нямаше право на втори избор в живота. Само че сега Рия го обичаше отново и имаше толкова много да губи, че не можеше да понесе мисълта. Усмихна се леко. Такава си е любовта.

Стисна по-силно ръката ѝ, тя стисна нежно неговата в отговор. Собствените ѝ мисли препускаха лудо в отчаяно търсене на изход от ъгъла, в който бяха притиснати. Не бе възможно да са преминали през толкова много, да са оцелели дотук, само за да се провалят сега. Не бе честно. Бяха победили Воините без помощта на Времето, но с Уайлд Чайлд бе различно. Произходът и силата му идваха от висшата магия, с която бе създаден Шадоус Фол и само старецът имаше власт да разбира и манипулира тези сили. Без неговата помощ нямаше начин Уайлд Чайлд да бъде накаран да спре да вилнее, преди да е останало живо същество в града… Без Времето, който да се погрижи за Шадоус Фол, градът щеше да престане да съществува. Краят на всичко. Рия силно стисна ръката на Аш. Трябваше да има начин да се предотврати това. Трябваше…

Шон Морисън седеше на ръба на леглото, клатеше крака и гледаше втренчено, без да вижда. Опита се да се сети за нещо, което може да изсвири, песен, която да изпее, за да отбележи това, че Времето си отива, но никаква мелодия не му хрумваше. Музиката умря за него заедно със света на елфите. Без тях светът бе загубил своята есенция, животът бе загубил смисъл. Елфите въплъщаваха всичко, в което някога бе вярвал. Сега ги нямаше, великолепието и величието, смехът в горите, бяха загинали от собствената си ръка. Как можеше да съществува музика в такъв свят?

Маделин Креш, за повечето Мад, седеше на ръба на леглото и държеше мъртвата длан на Времето в двете си ръце. Той беше нейният свят, нейната любов, смисълът на нейното съществуване. Беше се грижил за нея, когато никой друг не го интересуваше, защитаваше я, както никой друг не би могъл. Позволи ѝ да остане, макар че не се нуждаеше от нея, позволи ѝ да го обича, въпреки че знаеше, че нищо няма да излезе от това. Тя би дала живота си за него, но той бе продължил нататък без нея и сега животът ѝ нямаше никакво значение или смисъл. Бе посветила дните си на грижите за него и се бе провалила. Искаше да сложи край на собствения си живот по някакъв подобаващо драматичен начин и да го последва където и да е отишъл, но знаеше, че той не би желал това. Той вярваше в живота, надеждата и възможностите. Мад не знаеше вече в какво да вярва. Единственото, което осъзнаваше със сигурност, бе, че отново е сама.

Джеймс Харт стоеше в долния край на леглото, гледаше мъртвия си дядо с нарастваща болка и се чудеше какво, по дяволите, се предполага да прави сега. Времето единствен знаеше всички отговори, сега го нямаше и остави горкия си объркан внук да действа нататък сам, без да има кой да го посъветва. Сега трябваше да се справи сам, всички щяха да очакват отговори от него, а той нямаше ни най-малка представа какво ще им каже. Ще трябва да измисли нещо. Нямаше накъде вече да се бяга, нито къде да се скрие. Или ще намери отговор как да се справи с Уайлд Чайлд, или той, приятелите му и целият проклет град Шадоус Фол ще загинат.

Отговорът бе някъде вътре в него. Усещаше как силата на дядо му бълбука и нараства, изпълва го, проучва го и търси начин да излезе навън. Той още не я разбираше, нито нейните възможности и ограничения, не бе и сигурен дали да ѝ се довери. Усещаше, че може да извърши всякакви неща, които силата иска да свърши, но предпазливостта го възпираше. Определено имаше усещането, че тя си има свой собствен дневен ред, който може да има или пък да няма нищо общо с това, какво той иска или от какво се нуждае.

Но изкушението го глождеше непрестанно, като тихо настойчиво гласче, което не можеше да пренебрегне.

Изгледа гневно съсухреното тяло на дядо си и ръцете му се свиха в юмруци. Ако не бе вече мъртъв, щеше да убие това старо копеле, че го насади в тази каша. После се овладя, погледна отново, убеден, че не е възможно да е видял това, което си мисли, че вижда. Наведе се напред над леглото, за да види по-добре. Времето определено бе мъртъв, от безжизнената му уста не излизаше дихание, но гръдният му кош се повдигаше. Не бе равномерното движение, като от сърцебиене или нормално дишане, а внезапни спазми, сякаш нещо отвътре се опитваше да изскочи навън. Той отстъпи назад инстинктивно, във въображението му изникнаха кошмарни образи на някакъв ужасен паразит, който някак си си е пробил път в безсмъртното тяло на Времето и го е убил.

Всички се огледаха при внезапното му отдръпване, а после проследиха погледа му. Мад извика шокирана от изненада, изпусна ръката на Времето, после се наведе напред и долепи ухо до потръпващите му гърди. Ненадейно се засмя и се изправи, ухилена до уши. Сгъваемият нож в миг се появи в ръката ѝ, острието изщрака рязко. Тя го пъхна внимателно в стомаха на Времето, точно под гръдната кост и после рязко го извади. Гръдният кош се разтвори, разпука се като орехова черупка. От цепнатината се разпиля прах и в тесния процеп всички различиха нещо бледо, което немощно мърдаше. Мад остави ножа настрана и пъхна двете си ръце в отвора. Хвана здраво и рязко дръпна встрани, гръдният кош се разтвори като книга, чу се остро хрущене. А в кухината, мъничко, розово и съвършено, лежеше новородено и гледаше спокойно към Мад. Тя протегна ръце и внимателно го измъкна, гушна го нежно.

— Времето е мъртъв — каза тихо тя. — Да живее Времето64.

Останалите се скупчиха около нея, а тя притисна бебето до себе си, удивително майчински. То много приличаше на всяко друго бебе, мъничко и невинно, но не им бе нужно много време, за да разберат, че, първо, нямаше пъпче и, второ, очите му бяха ясни и спокойни. Размаха пухкава ръчица към тях и после се прозя широко.

Морисън погледна Мад укорително.

— Можеше да ни кажеш какво правиш. Едва не получих инфаркт.

Тя сви рамене.

— Не бях сигурна. Обикновено си отива сам и лично се грижи за това. Виждала съм го, след като са минали два дни, и тогава беше достатъчно пораснал, за да поеме отново нещата в свои ръце. Сладичко дребосъче, нали?

Тя загука на бебето, а то я погледна с всезнаещи очи.

Аш погледна Рия.

— Ти си кмет. Не знаеше ли за това?

— Не мисля, че някой е знаел — отвърна тя. — Времето не обичаше да говори много. Аз не го притисках.

Морисън изсумтя.

— Предполагам, че трябва да сме ѝ признателни, че не се опита да го отвори с онзи дяволски огромен меч, дето виси на кръста ѝ. Впрочем, откъде се взе той?

— Времето ми го даде — отвърна Мад и после съсредоточи цялото си внимание върху бебето.

— Трябва да е много слаб сега — каза замислено Рия. — Не съм го виждала толкова малък. Не смятам, че някой изобщо го е виждал такъв. Вероятно силата му не действа, докато не порасне достатъчно, за да мисли и говори смислено.

— И колко ще отнеме това? — попита Харт.

Рия сви рамене.

— Както каза Мад, два дни. При нормална ситуация това не би се отразило на града или на Галериите. Тяхната собствена сила е достатъчна да движи нещата, докато Времето бъде отново в състояние да поеме контрола. Но сега, след всичко, което се случи… не знам.

— Не можем да чакаме два дни — каза Харт. — Нямаме толкова време. Градът няма толкова. Уайлд Чайлд ще е избил всички дотогава.

— Ако имаш друга идея, сигурна съм, че всички ще се радваме да я чуем — вметна рязко Рия. — Не ми харесва мисълта, че е толкова безпомощен. Джак Феч трябва да е тук да го брани. Защо го няма?

— О, моля те — обади се Морисън. — Нещата са достатъчно сложни и без да се намесва някакъв с ряпа вместо глава.

Харт се намръщи.

— Времето смяташе, че някаква външна сила се намесва в естествения ход на събитията — каза бавно той. — Може би тя нарочно е довела до по-ранната му смърт, така че да е малък, безпомощен и уязвим при нападение.

— А-гу, а-гу — гукаше Мад. — Кое е това специално малко бебче?

— Не смятах, че някой може да попречи на Джак Феч — каза Аш неуверено. — Щом е трябвало да е тук, смятам, че вече трябваше да е дошъл.

— Вижте какво — каза Харт. — В действителност не се връзва, като се замислиш. Имам предвид защо някой толкова важен и могъщ като Времето да има толкова уязвим момент в своя жизнен цикъл?

Рия сви рамене.

— Може би… в случай, че стане непредвидим и трябва да бъде спрян или заменен.

— Кой би могъл да замени Времето? — попита Морисън.

— О, много задълбавате — отбеляза Рия.

— Нещо идва — обади се внезапно Аш.

Всички се обърнаха към него. Погледът му бе вперен надалеч, сякаш фиксиран върху нещо, което само той можеше да види.

— Какво има, Ленард? — попита Рия и го хвана за ръката.

Той не реагира.

— Нещо идва. Нещо лошо.

— Образувайте кръг около леглото — разпореди рязко Мад, като постави бебето внимателно върху смачканите завивки. Извади меча от ножницата на кръста си, той се озова в ръката ѝ, сякаш там му бе мястото. Останалите заобиколиха постелята, взираха се в непрогледния мрак извън обсега на лампата. Доста дълго цареше единствено тишина и мрак.

— Кой идва? — попита накрая Харт. — И откъде? Не виждам нищо, по дяволите.

— Вече е близо — отвърна Аш. — Много близо. Почти е тук.

Внезапно температурата падна, сякаш някой бе отворил врата и студът отвън бе нахлул вътре. Тогава ненадейно Джак Феч се озова в стаята при тях. Всички се поотпуснаха малко и издишаха, след като дълго бяха сдържали дъха си. Джак стоеше тихо пред тях с неизменната усмивка на своята ряпа.

— Време ти беше да се появиш — озъби се Рия и се отмести от пътя му, когато плашилото тръгна към леглото.

Ала имаше нещо в начина, по който то се движеше, в начина, по който се държеше, от което в главата на Харт зазвъняха предупредителни звънчета. Той посегна и го сграбчи за ръката, лесно стисна солидната пръчка, която изпълваше ръкава на плашилото. Феч яростно го отхвърли, без дори да се огледа и ръцете му в ръкавици се пресегнаха да вземат бебето от леглото.

— Махнете бебето далеч от него! — извика Харт. — Нещо не е както трябва, усещам го.

Рия грабна малкото и се отдръпна от леглото. Джак Феч я последва. Аш застана между тях и спусна смъртта около себе си като щит. Другите пребледняха и отстъпиха, а плашилото дори не забави ход. То изобщо не се бе раждало, затова нямаше страх от смъртта. Рия продължи да отстъпва, като предпазваше бебето. Аш сграбчи ръцете на плашилото с всичката си неестествена сила. За миг стояха с лице един срещу друг — мъртвият, който се бореше с нещо, което никога не е било живо, после Феч отхвърли Аш настрана. Морисън измъкна китарата си отнякъде и поде песен, но гласът му бе неуверен, а плашилото може и да е беше глухо за цялото отделено внимание.

Мад скочи напред и замахна към Феч с меча, а острието сякаш насочваше ръката ѝ. Много велики майстори си бяха служили с Ескалибур и той помнеше. Вряза се в ризата на Феч и излезе отзад, забавяйки го за малко. Феч погледна надолу, сграбчи острието с ръце в ръкавици и го измъкна от тялото си сантиметър по сантиметър, въпреки усилията на Мад да го задържи вътре. Тя отстъпи назад и изтръгна острието от ръцете на плашилото, като при това разряза ръкавиците. Феч се пресегна да го сграбчи отново, а Мад замахна диво с меча и разсече снопчето клонки, което оформяше китката на плашилото. Ръката в ръкавица падна на пода. Пръстите потръпваха и дращеха долу като огромен космат паяк. Мад понечи да я ритне, тя отскочи, избегна ритника и се прикачи отново към китката на Джак Феч. Мад примига и замахна с меча, отново и отново. От гърдите му се разхвърчаха стърготини, когато острието разпра ризата му, но той продължаваше да върви към нея, а тя бе принудена да отстъпва, стъпка по стъпка. Рия стоеше отзад и стискаше бебето почти до болка, макар че то не издаде нито звук.

Ръцете на Мад се умориха да размахват тежкото острие. По никакъв начин не можеше да нарани Джак Феч, в крайна сметка той бе конструкция от дърво, клонки и стари дрехи, с ряпа вместо глава. И дори като го дялкаше малко по малко, магията, която го правеше Джак Феч, го възстановяваше отново. Накрая мечът твърде натежа или тя се умори прекалено и един яростен удар пропусна плашилото съвсем. Феч сграбчи ръката ѝ — докато тя бе загубила равновесие от замаха — и я метна на земята. Лакътят ѝ се удари силно в пода и мечът излетя. Джак Феч се наведе, ръцете му в ръкавици посегнаха безпощадно към нея.

— Не — извика Харт. — Спри.

Плашилото се поколеба, после обърна ряпата глава да го погледне. Напрежението в него бе почти осезаемо, докато се бореше между онова, което го движеше и властния глас на Харт. Напрежението нарасна до почти физическо присъствие в стаята, после плашилото обърна глава, стъпи върху Мад и посегна към бебето в ръцете на Рия. Харт се съсредоточи навътре в себе си и освободи мощта на дядо си. Тя вече бе много близо до повърхността и когато той я прие изскочи на свобода като отвързан звяр. Силата забушува в него, дива и ужасна, изключително мощна. Той се хвърли устремно напред с нея и плашилото експлодира.

Останалите извикаха, когато разхвърчалите се парчета ги улучиха. Парченца от клонки и дрипи от дрехи изпопадаха по пода като грозни снежинки и Харт започна да се отпуска отново. Беше успял. Край със заплахата. Накрая бе пуснал силата да препуска в него и в крайна сметка се оказа, че не е чак толкова лошо. Усмихна се на останалите, подготви няколко скромни реплики за мига, в който щяха да му благодарят и тогава осъзна, че те не гледат към него. Погледна зад себе си и там във въздуха хилядите парченца от Джак Феч се съединяваха отново. Плашилото се възстанови само за няколко мига, цяло и непокътнато за пореден път. Устата на ряпата се усмихваше подигравателно и гневът в Харт избухна. Той се спусна в дълбините на своята мощ, призова я да се надигне в миг и я използва, за да прекъсне жизнената сила на плашилото. Всички стари изкусни магии, които правеха Джак Феч това, което е, бяха унищожени в миг и всичко, което го правеше уникален и индивидуален, бе изсмукано от него и канализирано в Харт. Стана му приятно, когато се разля в жилите му, като огнено бренди, горещо и парещо, но едва когато празната обвивка на плашилото падна неподвижна и безжизнена на пода, той осъзна какво е направил.

Никой никога не бе казал добра дума за Джак Феч, защитник на Времето и на града, но той се бе сражавал добре и доблестно срещу Воините на Кръста и би се сражавал срещу Уайлд Чайлд, ако можеше. Заслужаваше по-добър край.

— Това ли е? — попита накрая Рия. — Може ли сърцето ми да започне да бие отново или има вероятност той да се изправи пак?

— Не — отвърна Харт, като се стараеше да прикрие, че му е зле. — Няма да се върне. Никога.

— Първата добра новина за днес — каза Рия и сложи бебето пак на леглото. — Поне можем да си отдъхнем малко сега.

— Не, не можем — обади се Аш. — Нещо идва. Все още идва насам. Много зло и е много близо, не е и Джак Феч.

Сега вече всички можеха да го усетят — нещо огромно и пагубно, твърде необятно, за да е лесно да се проумее, приближаваше все по-близо, като неудържим влак. Прииска им се да избягат и да се скрият, но нямаше къде да отидат и го знаеха. Обърнаха се с гръб към леглото, вперили поглед в мрака, който изпълваше спалнята, но чувството ги връхлетя изведнъж отвсякъде и те не знаеха накъде да гледат. Тогава внезапно той се появи в стаята при тях — висок, поразителен и като цяло ужасен. Те се отдръпнаха от изкривената фигура като от буен огън. Бе дошъл като ангел, десет фута висок, със съвършена бяла кожа като алабастър и ослепителни криле, но костите му бяха твърде едри и тялото му бе изгърбено, сякаш от тежестта на греховете му. Лицето му бе красиво, но ледено, а на челото си имаше два изпъкнали израстъка, които може да са били рога.

От всички тях само Аш не трепна и не отстъпи, нито извърна лице, вероятно защото, след като бе мъртъв, имаше по-малко за губене, но дори и така трябваше да се пробва няколко пъти, преди да може да заговори.

— Кой си ти? — попита решително. — Каква работа имаш тук?

— Кой съм аз ли? — попита поквареният ангел спокойно, почти цивилизовано. — Колко скоро забравят. Аз имам много имена, но една същност. Наричайте ме Прометей, ако искате. Старите майтапи са винаги най-добри. Що се касае до това какво правя тук, сега е моето време, то настъпи най-накрая и повече не мога да бъда отхвърлян. Тук съм да съборя Галериите от мраз и кости, да приключа с Времето и да разбия ключалката на Вратата към вечността. Тяхното време приключи, техните функции са изчерпани. Моята дума ще бъде закон, а животът и смъртта ще бъдат това, което аз реша. Вчера и утре ще изчезнат в зловещото и жестоко днес. Аз разбих вратите на Ада и няма да бъда изпратен отново там.

— Я ми го спомени пак — обади се Аш. — Мисля, че ме завря в ъгъла.

— Чувство за хумор — каза падналият ангел65. — Добре. Това ще ти е нужно там, където отиваш, безочлива сянко. Моля, чувствайте се удобно всички. Тук съм, за да убия Времето, но няма защо да бързам. Дългата война най-накрая свърши, аз държа всички козове и нищо не можете да направите, за да ме спрете. В най-древното пророчество на Шадоус Фол се казва, че веднъж щом градът падне, никой човек, жив или мъртъв, не може да се надява да се изправи срещу мен в мига на моя триумф. Така че, извинете ме, ако чувствам нужда да си придавам малко важност. Винаги съм се чувствал най-добре пред публика, но пък и егото винаги е било един от моите проблеми.

Аз съм зад всичко, което се случва — всеки неочакван обрат и злощастен избор. Аз съм този, който пое контрол над Уайлд Чайлд и го изпрати в Шадоус Фол да убива и да бъде убиван. Но аз изпреварвам себе си. В началото се представих на Ройс и неговите Воини на Кръста и им предложих силата, която си мислеха, че им е необходима, за да завладеят Шадоус Фол за себе си. Цената за тази сила бяха многото убити при превземането на града. Затова офицерите на Воините караха хората си да ви мразят толкова много — така щеше да има много избити, за да се храня от тях. И още, имаше го и скъпия доктор Мирин. Обикновен, изплашен човек, чието дирене на отговори отвъд живота и смъртта го отведе в злощастни места и го направи така уязвим за моите предложения и многото съблазни. Чрез него открих и неутрализирах защитата на града.

Аз създадох Уайлд Чайлд рано, поставих го непознат и неподозиран в съвършения приемник и го накарах да убие архангел Михаил, когато дойде да ви предупреди. Скъпият той. Толкова чист и честен — и очарователно целенасочен. Веднъж изхвърлен от своя приемник, бе детска игра за маговете на Воините да му попречат да се върне. След като позволих на Уайлд Чайлд да се появи, нямах друг избор, освен да го оставя да избива непрекъснато — в края на краищата такава му бе функцията и ако не го засищах, той просто щеше да изчезне. Имаше по какво да се насочите към неговата идентичност, но вие изобщо не разгадахте тези следи, погрижих се да сте твърде заети и да отвличам вниманието ви с други работи. Като скъпата Поли и нейния баща.

Аз съм зад толкова много неща. Такава е природата ми в този свят — да съм червеят в ябълката, онзи, който се подсмихва ехидно в мрака, дърпах конците, които движат света. Накарах Воините да убият родителите на Джеймс, за да се върне той в града и да реактивира древното пророчество. Харесва ми да си мисля, че съм се погрижил за всичко. Но вече не се налага да се спотайвам в сенките. Всичките избити, цялото страдание на Шадоус Фол ме направиха по-могъщ, отколкото може да си представите и отколкото бих могъл да се надявам. Сега е мой ред да се кача гордо на сцената и да размахам камшика. Вие сте последната надежда за живите и всички сте безсилни пред мен. Ала чувствайте се свободни да опитате. Ще съм разочарован, ако не го направите.

Всички се спогледаха, но никой не помръдна. Самото присъствие на падналия ангел бе достатъчно да ги накара да онемеят. Той имаше въздействието на природна стихия, като земетресение или циклон, или гръмотевична буря, твърде необуздаем и непреодолим, дори само да застанат като обикновени хора срещу него.

И тогава Шон Морисън дръпна гневно струните на своята китара и поде песен. Сред всички тях единствен той имаше нещо от арогантността на врага, срещу когото стояха, вероятно защото винаги е имало някакъв мрачен подтекст в рокендрола — музиката на дявола. Бе обикновена песен, една от по-ранния му период, противопостави я предизвикателно на заобикалящия ги мрак, като маяк в буря. Но дори като призова цялата сила и мощ на своята музика, знаеше, че просто отлага неизбежното. Ангелът продължаваше да стои там, да се усмихва, безразличен и Морисън млъкна по средата на песента. Ангелът изръкопляска учтиво.

— Казват, че Дяволът има най-добрите мелодии, но всъщност аз съм глух за тоновете. Винаги съм ги смятал за ненужен шум. Опозицията винаги извличаше повече от музиката, отколкото аз.

Внезапно в спалнята се разнесоха изстрели — Рия бе извадила пистолет (взела го бе от мъртъв Воин) и обсипваше с куршуми падналия ангел. Тя не преставаше да натиска спусъка, докато не свършиха куршумите, тогава спря и наведе дулото. Ехото бързо заглъхна. Ангелът дори не мигна.

— Е, добре, наистина. Почти съм обиден. Куршуми срещу такъв като мен? Дори не сте си издълбали кръст върху тях. Не че би имало значение на този етап, но аз съм горещ застъпник на традицията.

— Искаш да говориш за традиция — каза Мад и вдигна меча. — Да поговорим тогава, измет такава. Това е мечът Ескалибур и той те помни.

Тя се хвърли към ангела, дългото острие блестеше ярко като дневна светлина, когато замахна и описа широка дъга. Ангелът хвана острието с една ръка и без усилие по средата на замаха и го изтръгна от ръката на Мад. Тя залитна напред, загуби равновесие и ангелът я прониза със собствения ѝ меч. Той се заби в корема ѝ и излезе откъм гърба ѝ; плисна кръв. Тя се свлече на колене, а той извади рязко меча от тялото ѝ. Тя потрепери, когато стоманата излезе и от устата ѝ рукна кръв. Морисън бързо се озова до нея, коленичи, а тя се вкопчи в него с отчаяна сила. Опита се да му каже нещо, но думите ѝ не се чуваха от болката и кръвта. Умря в ръцете му.

— Гадна малка играчка — каза ангелът, като вдигна Ескалибур, сякаш бе плужек, намерен в салата.

Строши острието в коляното си и захвърли парчетата встрани.

— Всичко това бе много забавно, но мисля, че е време да продължим нататък. Имам толкова много неща да върша. Да започнем със смъртта на Времето. Някой иска ли да му каже няколко прощални думи?

Той пристъпи към бебето на леглото, а сянката на Харт подскочи от пода и се уви около главата на ангела като одеяло. Той заразкъсва черното нещо с хищните нокти на ръцете си, но то просто се усука плътно между пръстите му.

— Ще трябва да го спреш, Джими — извика отчаяно Френд. — Не мога да го задържа дълго.

Ангелът заби пръсти в сянката и я издърпа от лицето си като лепкаво желе. Тя се извиваше и бореше в ръцете му, а после заскимтя тихо, когато я разкъса. Ангелът остави парчетата да се свлекат на пода и се ухили на Харт.

— Не можеш да ме спреш. Никой не може да ме спре сега. Времето е безпомощен, Галериите са без защита. Ще подпаля Галерията от кости и ще оставя горещите пламъци да разтопят Галерията от мраз. Шадоус Фол е мъртъв. Нито една жива душа не е останала сред развалините. Уайлд Чайлд изби всички, а после превъплъщенията му се избиха помежду си. Вие сте единствените оцелели. Разреших ви да стигнете дотук, исках някой да е свидетел на моя триумф. След малко ще убия Времето и тогава няма да има минало, настояще и бъдеще, само едно безкрайно сега, лишено от Бог, и ще правя с него каквото си искам, до безкрая на вечността. И целият свят ще страда, както никога досега.

Тогава внезапно Вратата към вечността се появи в стаята при тях и всичко се промени. Настроението на отчаяние, наложено от ангела, бе пометено, сякаш от прохладен, свеж ветрец и стаята внезапно се изпълни с перспективи и възможности. Вратата стоеше сама, без подпори, една енигматична празна дъска, в очакване да пишат на нея. Ангелът се втренчи в нея, онемял от събитие, което не бе нито планирал, нито предвидил, после се завъртя и изгледа яростно останалите.

— Не съм довлякъл това тук. Кой е посмял да го донесе? Махнете го!

Джеймс Харт погледна Вратата към вечността — и тя му заговори на ниво, което не бе познавал по-рано, говореше директно на онази част от него, която бе наследил от Времето и накрая той разбра какво трябва да направи, за какво го бяха накарали да се върне в Шадоус Фол. Неговата цел, неговата съдба, както и тази на града.

— Не е дошло твоето време — каза на падналия ангел, почти нехайно. — Настъпи моето. Време е да направя това, за което съм бил създаден. Ти никога не си разбирал всъщност какво представлява Вратата към вечността. Воините почти бяха отгатнали. Смятаха, че осигурява достъп към Бога. В известен смисъл е така, но в действителност е много повече. Доста повече. Тя съществува, за да могат живите да имат достъп до онова, което лежи отвъд живота, но това е само част от нейното предназначение. Аз съм последният компонент от едно вековно уравнение — ще отворя Вратата докрай и тя ще остане така, за да могат всички, които са напуснали света и са продължили нататък да се завърнат през нея и да бъдат отново сред живите. Смъртта вече няма да има власт над живите, нито ще ги победи. Не гледай така изненадано. По своята същност всяка врата винаги е била и вход, и изход.

— Не — възпротиви се ангелът. — Не, няма да ти позволя! Не можеш да ме спреш. Нито живите, нито мъртвите могат да имат власт над мен. Това ми е обещано!

— Трябваше да четеш и написаното с дребен шрифт — каза Харт.

— Ще те спра! Ще те убия!

Падналият ангел тръгна към Харт, а Аш пристъпи напред да препречи пътя му.

— Не мисля така. За да стигнеш до него, трябва да минеш през мен. И тъй като на практика не съм нито жив, нито мъртъв, имам чувството, че много си загазил. В материалния свят си обвързан с материални неща, което означава, че ще ти сритам задника. Затова именно съм се върнал.

Ангелът се изсмя дрезгаво и се хвърли върху Аш, който отстъпи крачка назад, а после се сборичка с него, призовавайки на помощ цялата си небивала сила. Те залитаха напред-назад, насам-натам докато се бореха и тогава ангелът успя да се освободи и да събори Аш на земята. Аш го срита в краката и двамата се сборичкаха на пода. Ангелът го притисна по гръб, опря коляно в гърдите му, сграбчи го здраво с двете си ръце и откъсна главата му от раменете. Рия изпищя. Ангелът се разсмя и метна главата към нея, така че тя се дотъркаля и спря пред краката ѝ. Очите гледаха яростно, без да мигат, към злия ангел, който понечи да се изправи и спря рязко, когато останалото без глава тяло на Аш го обгърна с ръце и го стисна силно.

Харт престана да мисли за тях и се съсредоточи върху онова, което му казваше Вратата към вечността. Можеше да я отвори, но това би отнело и последната капчица сила, която имаше. Усмихна се кисело. Всъщност той никога не бе пожелавал да я притежава. Обърна се навътре в себе си и се оказа най-простото нещо на света да освободи цялата си сила в един мощен поток. Падналият ангел изкрещя от ярост и ужас, но бе твърде късно. Аш бе отвлякъл вниманието му достатъчно задълго. Вратата към вечността бавно се отвори и в стаята се разля ярка светлина. Ангелът се сгърчи и извърна лице от нея. А през вратата прекрачи уверено и свободно Маделин Креш, вече не като Мад. Отиде до Морисън и му се усмихна. Той я погледна сащисано и много му се искаше да повярва в нея, но не смееше да я докосне. Тя се засмя и го притисна силно към себе си с мускулестите си ръце.

Вратата зейна широко отворена и светлината избухна ярка, измести тъмните очертания на стаята по-надалеч и още по-нататък, докато те всички сякаш стояха насред огромно поле. Джак Феч мина през Вратата, поклони се ниско на Харт, после отиде да се поклони и да коленичи пред внезапно порасналия Времето, който потупа плашилото опрощаващо по рамото. Зад него крачеше шериф Ричард Ериксон, неговите заместници, Люис и Колинс. Отидоха при Рия и Аш, вече напълно възстановен от светлината. Всички знаеха и не бе нужно да им казват, че вече не е завърнал се от света на мъртвите, а е жив отново.

Сузан Дюбоа и Поли Къзинс пристъпиха леко и бързо заедно, като се кикотеха, гледайки израженията си. Поли отиде при Харт и те се прегърнаха мълчаливо, останаха така дълго, а Френд бе обгърнал раменете и на двамата. После се появи доктор Мирин, а заедно с него главнокомандващият на Воините, Уилям Ройс — и двамата клатеха глави печално при мисълта колко са грешали. Лестър Голд, Тайнственият отмъстител, отново млад, вървеше под ръка със съживения отец Калахан. Дерек и Клайв Мандервил влязоха заедно, като се тупаха взаимно по раменете и разменяха весели закачки. А зад тях идваха Бруин Беър и Сий Гоут, Питър Колдър и Скоти, страшилището за елфите, а зад тях — Оберон и Титания, и Пък, най-накрая съвършен. Мъртвите бяха живи отново, всички рани бяха излекувани, всички души — умиротворени, готови за това, което техният странен нов свят би могъл да им готви.

Потокът от елфи се изля през Вратата, последван от жителите на Шадоус Фол и всички Воини на кръста и още, и още хора прииждаха през нея и се появяваха в безкрайното поле от светлина. Джеймс Харт намери майка си и баща си отново, а Времето — своята изгубена любов. Родители се събраха отново с децата, които бяха изгубили. Влюбените откриха своите любими, приятели се срещаха с врагове, старите вражди бяха забравени и опростени.

Навсякъде имаше ангели, сияеха ослепително в необятната зора и песните им огласяха света. Никой не забелязваше падналия ангел, който се гърчеше все по-малък, ставаше все по-незначителен пред триумфа на светлината, докато остана една мъничка сянка, за да е възможно само архангел Михаил да я вдигне и приласкае.

Все повече прииждаха през Вратата. Неизброими. Всички мъртви от целия свят се устремяваха към това безкрайно поле. Всички онези, които някога бяха умрели, се завръщаха от незнайната друга страна, за да извървят пътя заедно с живите в един нов свят, в който всичко остаряло щеше да е пак ново, където смъртта ще е единствено спомен и където нещата ще са много различни. Този път. Някой се изкашля и всички се обърнаха към Него.

Сенките бяха се спуснали, всички пророчества се бяха сбъднали; светлината бе навсякъде.