Шадоус Фол

10. Втори удар

Всички очакваха утрото, но то не идваше. Часовете минаваха, а нощта се проточи. Луната светеше ярко, но небето бе беззвездно. Навсякъде из Шадоус Фол пожарите постепенно изгасваха, а кръвта по тротоарите засъхваше. Войниците се окопаваха и строяха укрепления за оръдията си, докато защитниците на града издигаха барикади по улиците и събираха каквито оръжия намереха. Напрежението растеше, докато двете страни се подготвяха за следващата фаза на битката, наясно с факта, че този път убийствата и погромът няма да спрат, докато едната или другата страна не постигне победа. Пълна победа. Нямаше да има преговори за мир нито опити за дипломация. Това бе битка за сърцето и душата на Шадоус Фол и никоя страна не проявяваше интерес към компромиси.

Уилям Ройс, върховният главнокомандващ на Воините на Кръста, седеше в своя кабинет в подвижния фургон, понастоящем паркиран в покрайнините на града. Въпреки постигнатото от неговата армия, за него не бе безопасно да се придвижи към вътрешността на града. Дори и на окупираните райони не можеше да се има доверие. Ройс погледна купчината документи на бюрото пред себе си и положи върховно усилие да се овладее. Нищо не бе протекло по план. Цялата предварителна работа, извършена от агентите му във и около града, се оказа безсмислена, щом сраженията започнаха. Целият град се бе изправил срещу армията му, твърде често по напълно непредвидим начин. Защитниците трябваше да се окажат лесна плячка, без вярата и отдадеността, които даваха на Воините сила. Но жителите на града бяха отвърнали яростно на удара, с решителност, която бе свела настъплението до бавно пълзене напред.

За капак на това, основната сила на нашествениците бе разцепена и разбита на групички поради самото естество на града. Войниците се бяха забатачили на стотици фронтове и водеха сражения и престрелки на стотици места и в десетки времеви зони, твърде често срещу непознати сили и оръжия. Комуникациите бяха в истински хаос. Воините бяха предвидили част от затрудненията, но съвсем не всички. При цялото предварително разузнаване, те се бяха провалили в преценката на действителната сложност на града. Ройс се намръщи още повече. Беше се провалил. Не бе разбрал. Старателно подготвяната му армия бе постигнала тук-там успех, а числеността и въоръжението им даваха пълен превес, но той не успяваше да открие един-единствен главен фронт, срещу който да ги използва.

И за десерт се появиха елфите. Ройс стовари юмрук върху купчината с доклади. Неговите разузнавачи бяха убедени, че елфите не планират да напускат земята под хълма, да не говорим за това да излязат на предна линия, за да отбраняват града. Дори имаше някакви индикации, че те планират да прекъснат напълно всякаква връзка с човешкия свят. Ройс бе градил плановете си върху тази информация, дори в известна степен зависеше от нея, но сбърка. Нещо трябва да се бе случило, за да се променят нещата, но какво бе то? В докладите нямаше нищо, което да обясни ситуацията.

Елфите символизираха всичко, което се бе объркало в настъплението. Самото им присъствие объркваше войските му. Войниците не можеха да се примирят с факта, че вярата и кръста не бяха достатъчни да им осигурят незабавна победа над демоните от Ада. Не на това ги бяха учили, не това ги караха да очакват. Съмнението подкопаваше вярата, а без вяра не можеше да има дисциплина.

Според докладите елфите не можеха да бъдат спрени, нито убити. Често самото им присъствие бе достатъчно, за да обърне битката в полза на защитниците на града. Ройс разчисти книжата от бюрото си с един замах и ги остави да изпопадат по земята. Трябваше да има някаква тайна причина за успешната съпротива, нещо, което разузнавачите не бяха му казали. Той се обърна в стола си с лице към телевизора в пентаграма от син тебешир и тъмният екран отвърна подигравателно на погледа му. Посегна към дистанционното и замръзна, когато телевизорът се включи сам. Ръката му бе все още на няколко инча от дистанционното, но екранът вече просветваше. Образът бързо се проясни и се показа самият Ройс, седнал на златен трон сред море от пламъци. От челото му щръкнаха рога на козел и се извиха над главата му. Краката му бяха разцепени копита. Образът му се усмихна и му намигна.

— Уилям, сладичък Уилям, очаквах твоето обаждане.

— Ти наруши споразумението — каза Ройс с леден глас. — Не трябва да се появяваш, освен ако не те повикам. Такава ни беше договорката.

Фигурата сви рамене.

— Такива уговорки винаги са гъвкави. Ставаме все по-близки двамата, ти и аз. Скоро нищо няма да може да ни раздели.

— Лъжец, най-изпечен сред лъжците.

Ройс се мъчеше да се овладее и да запази спокоен вид. Не беше добре да позволи на демона да си помисли, че може да го разиграва. Не бе безопасно.

— Кажи ми, изчадие Адово, нашествието ми е спряно, заради проклетите елфи. Защо не ме предупреди, че ще се намесят?

— Когато ме попита, нямаха такива планове. Не попита повторно. Тц-тц… Уилям, грешка… Определено е грешка. Все пак, няма значение. Все още можеш да победиш елфите със свещениците магове.

— Много свободно раздаваш предложенията сега, демоне. Как мога да ти вярвам?

Изображението се ухили широко, видяха се мръсни, остри зъби.

— Ти си мой син, Уилям, и съм много доволен от теб.

Образът изчезна от екрана и телевизорът се изключи. Ройс погледна към дистанционното, после към ръцете си, които леко трепереха. Внезапно интеркомът забръмча и той подскочи в стола. Изчака миг, за да не създава впечатление, че е очаквал разговора, после натисна копчето.

— Казах, че не искам да ме безпокоят.

— Съжалявам — извини се секретарката му, — но членовете на Главния щаб са тук. Настояват да ви видят.

Ройс вдигна недоволно вежди като чу „настояват“, но отговори спокойно, с равен глас.

— Спестяват ми труда да пращам да ги викат. Кажете им, че идвам след малко.

Затвори телефона, преди секретарката му да успее да отговори, и се вторачи решително в ръцете си, докато те спряха да треперят. Нямаше да е добре да остави хората да си мислят, че могат да го пришпорват. Не бе безопасно. Изправи се на крака, пооправи се тук-там, за да се увери, че изглежда добре, и излезе от офиса да се срещне с членовете на щаба.

Десетимата генерали стояха скупчени пред редиците от проблясващи монитори, които показваха различни части на града. Малко от картините бяха обнадеждаващи. Имаше доста разрушения и безброй тела, но твърде много от тях бяха на Воини. Ройс се изкашля, за да привлече вниманието на членовете на щаба си и мълчаливо отбеляза кои от генералите застанаха мирно и кои не. Заместникът му, Мартин Кейси, не го направи. Кимна кратко на Ройс, като на равнопоставен, и пак погледна към екраните.

— В твое отсъствие си приказвахме, Ройс. С оглед на това колко несигурно е настоящето ни положение и сериозните грешки, които ти допусна в организацията на това настъпление, боя се, че сме принудени да вземем решение да се оттеглим. Не можем да се надяваме да победим елфите с тяхното въоръжение, не и при настоящето положение.

— Демони — измърмори един от генералите. — Дяволи от Ада.

— Така е, генерале — обади се Мартин Кейси.

Той се обърна да погледне Ройс, а лицето му бе спокойно и безмилостно.

— Ще изтеглим хората си и ще изчакаме по-благоприятен момент. След като решим как да се справим с елфите. Междувременно решихме, че ще е в интерес на всички, ако сдадете поста Върховен главнокомандващ. Незабавно. Аз ще поема командването временно и ще ръководя изтеглянето.

Ройс извади пистолета от кобура си и гръмна Кейси в гърлото. Заместник-главнокомандващият на Воините бе отхвърлен назад към мониторите, а един от генералите изкрещя от шока. Кейси се свлече на колене, от устата му бликна кръв. Опита се да каже нещо, а Ройс стреля още веднъж. Куршумът продупчи главата на Кейси и пръсна екрана на монитора зад него. От изходната рана се разплиска кръв и се размаза по останалите екрани и те заприличаха на снимки от ада. Кейси падна напред и не помръдна. Ройс срита протегнатата му ръка, но реакция не последва. Кимна доволно и погледна генералите си, които го гледаха шокирани с широко отворени очи. Ройс се усмихна мило на хората от щаба си.

— Още някой да смята, че трябва да се оттеглим? Че трябва да сдам поста си на главнокомандващ на Воините? Не? Доволен съм. Но се чувствайте свободни да идвате при мен, ако имате други забележки относно начина, по който ръководя нещата.

Усмивката му внезапно изчезна и тонът му стана равен и студен като погледа му.

— Тук вършим Божието дело и незачитането на моята власт е предателство срещу Божията воля. Повече няма да търпя никакви предателства, джентълмени. Рангът ви не ще ви защити, ако се обърнете срещу Бог и мен. Тук сме, за да наложим Божията воля и няма да напуснем, докато не постигнем победа. Без значение каква е цената.

— И така, към какво ще пристъпим?

Гласът му отново бе спокоен и приветлив. Той прибра оръжието в кобура си, без да го погледне. Няколко генерали си отдъхнаха с облекчение, но никой от тях не се отпусна особено. Ройс се загледа в екраните на мониторите, стиснал замислено устни. Извади носна кърпа от джоба си и избърса кръвта от мониторите там, където пречеше на картината.

— Знам какво мислите, джентълмени, и грешите. Срещнахме някои трудности, но всички са преодолими чрез силата на оръжието и малко въображение. Не можем да си позволим просто да седим и да чакаме градът да предприеме следващата си стъпка. Те не осъзнават какви тежки загуби сме понесли, но щом това стане, можете да сте сигурни, че елфите няма да се поколебаят да се възползват от преимуществата си. А срещу пъкленото им въоръжение сме лесна мишена. Не можем, също така, да допуснем да сме все така разпръснати, както досега. Това разпилява силите ни и ни прави уязвими при нападение от по-многочислени сили. Такива изглежда има много в този проклет град. И така, не можем да отстъпим и не можем да напредваме. Ето защо трябва да предприемем неочакваното.

Той погледна окървавената носна кърпа в ръката си, побърза да я подаде на един от генералите, после погледна секретарката си, която все така седеше вцепенена зад бюрото.

— Повикахте ли магьосниците, както наредих?

— Да, г-н Главнокомандващ. Чакат отвън вашите инструкции.

— Малко нетърпеливо, предполагам. Хайде, джентълмени, сега ще се срещнете с истинската мощ в нашите редове. Можех да ги изпратя с първата вълна, както някои от вас предложиха, но исках да изчакам да видя с каква скрита сила разполага градът. Сега знаем това, но те не познават нашата. Свещениците магове са нашето тайно оръжие, нашият скрит коз и те ще ни донесат победа.

— Разбира се, предводителю — побърза да го подкрепи един от генералите. — Такава е съдбата.

Ройс го изгледа сурово и генералът отстъпи инстинктивно крачка назад. Останалите, които стояха най-близо до него, отстъпиха незабележимо встрани, за да не се заразят от присъствието му. И да не би това, което се случи на него, да се случи и на тях. Ройс изсумтя презрително.

— Съдба ли, генерале? Само ако за миг си помислех, че наистина смятате така, щях да се разтревожа сериозно за вас. Сляпото подчинение е подобаващо по отношение на ранга за редовите войници, но не очаквам да го чувам от офицерите си. Бог очаква от нас да творим собствената си съдба чрез вяра и усърдна работа, като избиваме неверниците. А сега елате с мен, джентълмени. Искам да се срещнете с моите свещеници магове. Може да научите нещо полезно.

Той млъкна, погледна към сгърченото на пода тяло на Мартин Кейси, трупът лежеше в собствената си кръв със смутен израз на лицето. Изсумтя отново и погледна секретарката си.

— Изхвърли боклука, после повикай някой да почисти тук. Очаквам посещение по-късно.

Тя побърза да кимне и посегна към телефона на бюрото. Ройс излезе енергично от фургона, остави генералите да побързат да го настигнат. Отвън сто на брой Воини свещеници бяха строени като на парад, по десетима в редица. В мига, в който Ройс се появи от фургона, те застанаха мирно, гледаха право напред в очакване на заповеди. Бяха облечени в снежнобели одежди и блестяха в мрака като множество привидения. Ройс щракна с пръсти и външното осветление на фургона се включи. Внезапната ярка светлина трябва да бе ослепителна за свещениците, но те само примигаха кратко. Той им се усмихна сърдечно. Те бяха негова идея от самото начало. Най-съвършените войници, най-благочестивите Воини, тренирани до предела на физическото съвършенство и после обучени в мистичните изкуства, за да служат по-достойно за прослава на Бога. И Воините, разбира се. Бяха обучени да използват оръжието на врага срещу самия него. Той им кимна отривисто, те всички се поклониха, а светлината се отрази в голите им темета58.

— Приятели мои — каза Ройс, а гласът му бе кристално ясен в тишината на нощта, — настъпи вашето време. Знам, че ви бе трудно да стоите встрани, когато братята ви бяха покосени от врага, но вие сте моята главна сила и не можех да си позволя да пропилявам шансовете си, като ви вкарам в битката твърде рано. Няма за кога да чакаме, приятели. Имате моята заповед, изпълнете я. Накарайте ме да се гордея с вас.

Стоте свещеници се поклониха като един, после седнаха с кръстосани крака на голия бетон и се настаниха удобно. Не обръщаха внимание на генералите, които ги наблюдаваха, нито един на друг. Вече обръщаха поглед навътре в себе си, където бе скрита истинската им сила. Ройс постави пръст на устните си и даде знак на генералите да го последват пак във фургона. Те го направиха и свещениците магове останаха сами в нощта. Съзнанието бавно напусна отпуснатите им тела и се обедини в един поток съвършена сила. Той се понесе над нищо неподозиращия град и надвисна над него като надигаща се невидима гръмотевична буря.

Ройс каза няколко последни насърчителни слова, примесени с шеговито отправени заплахи и после изпрати генералите по пътя им. Не смяташе, че представляват някаква заплаха за неговия авторитет и освен това му призляваше да ги гледа. Постоя неуверено пред екраните на мониторите и осъзна, че не иска да вижда и тях, поне известно време. Откри, без да е особено изненадан, че се чувства неспокоен и че иска да се измъкне някъде за известно време. А защо да не го направи? Нямаше какво повече да върши, докато свещениците магове не свършат работата си, а не можеше да се предвиди колко време ще им отнеме. Затова кимна за довиждане на секретарката си, облече шлифер над униформата и излезе през вратата, преди тя да успее да каже нещо. Имаше пейджър за спешни случаи, но за нейно добро бе по-добре да не го използва, освен ако не е наистина наложително.

Погледна набързо неподвижните свещеници и бавно навлезе в лагера. Имаше още двайсет фургона, паркирани в прави редици, претъпкани до пръсване с техника за наблюдение, компютри и потънали в усърдна работа хора. Не се съмняваше, че съдбата на Мартин Кейси се знаеше от всичките му подчинени и те се стараеха да изглеждат изключително заети и компетентни в случай, че той реши да се отбие при тях. Ройс изсумтя презрително. Крайно време бе да им напомни кой командва тук. Трябваше да убие Кейси още преди месеци, когато за пръв път прояви признаци за амбиции, но той бе добър заместник, въпреки всичките си грешки — а такъв трудно можеше да се намери. Нямаше ни най-малка представа с кого ще го замени. Но това можеше да почака.

Продължи да върви сред безкрайните редици от палатки, които се открояваха смътно в мрака. В тях войниците му открадваха няколко часа сън преди заповедите му да стигнат до тях и да ги изпратят отново в битка. Навън нямаше никого, с изключение на няколко поста в периметъра около лагера, които да следят наблюдателните уреди, но не му се ходеше толкова далеч. Чувстваше се малко разочарован. Щеше да му хареса да се поразходи сред хората си, да им вдъхне спокойствие и увереност с няколко добре подбрани думи и силата на собствената си личност. Продължавайте да се сражавате, защото Бог е с вас. Не взимайте пленници, пратете демоните в Ада, откъдето са дошли. Нещо подобно… Малко от крал Хари59 нощем.

Но нямаше с кого да сподели нощта. Беше сам. Както винаги, без значение с колко души се обграждаше. Имаше безброй последователи, мнозина от тях с готовност щяха да дадат живота си за него, но нито един приятел, с когото да поговори, като човек с човек. Имаше власт, но нямаше пред кого да се похвали с нея. Сви рамене и се отправи обратно към фургона си. Животът му принадлежеше на Бог и щеше да извърви предопределения му път. Щеше да изведе Воините към победата над дяволските изчадия в Шадоус Фол и може би тогава, когато всичко свърши и злото бъде победено, той ще може да приближи до Вратата към вечността и да зададе няколко прости въпроса.

По време на отсъствието му от офиса във фургона бяха пристигнали още доклади и бяха затрупали бюрото му. Ройс седна и ги запрелиства с безразличие. Знаеше предварително какво имат да му съобщят. Хората му сееха смърт и разруха из Шадоус Фол, но не беше достатъчно, за да унищожат духа на града. Първата вълна на нашествениците бе спряна при сблъсъка с нечовешката мощ на елфите. Намръщи се. Или свещениците магове щяха да му осигурят средството, необходимо, за да ги победи, или той и Воините можеха да си стягат багажа и да си отиват у дома. Усмихна се леко. Елфите бяха толкова арогантни със своята сила, толкова уверени в своята тактика, но неговите свещеници щяха да им дадат урок, който да запомнят през малкото време, което им остава от живота. Противоестествени създания. Той ще им даде да се разберат. На всички тях.

Навън свещениците магове седяха неподвижни и празни, умовете им бяха другаде. Силата им растеше, събираше се като буреносни облаци и те я изпратиха да се развихри над града. Децата се събуждаха с плач в нощта и нищо не можеше да ги успокои. Кучетата лаеха, котките мяучеха, а всички онези, които имаха поне мъничко усет за магията, гледаха напрегнато към небето и не знаеха защо. Само елфите не реагираха, защото свещениците магове се бяха скрили от тях. Затова когато накрая се нахвърлиха върху им като вълци над нищо неподозиращи овце, елфите бяха напълно неподготвени. Магията на свещениците се стовари като чук и в този миг те наложиха волята си над елфите — уловиха ги в капан и те не можеха да се преобразяват, остана им една-единствена форма с всичките ѝ недостатъци и уязвимост. Все така разполагаха със съвършени оръжия, но не можеха да ги употребяват безнаказано. От този миг нататък елфите бяха уязвими. Можеха да умрат. Сред тях настъпи неистова паника, разнасяха се писъци, но свещениците оставаха глухи за тях. Вече планираха следващата си крачка. Имаха такава мощ и цял един град, върху който да я излеят…

Воините изскочиха от прикритието си и отново се нахвърлиха върху защитниците на града. Посъживили се след няколкочасовата почивка и водени от своята фанатична вяра, те нахлуха в тесните улички, а оръжието им изпълваше нощта с огън. Елфите се надигнаха да ги посрещнат, но нямаше достатъчно място да използват електронните си оръжия и сражението набързо бе сведено до ръкопашен бой, а сабите срещаха щикове. Защитниците на града наблюдаваха почти в транс как умират първите елфи, пищейки от ужас и болка и тогава мъже и жени се втурнаха навън от своите сигурни скривалища, за да ги подкрепят. Бляскавите създания имаха много приятели и почитатели в Шадоус Фол. В канавките течаха потоци кръв, скоро улиците бяха задръстени от сражаващи се, крещящи тълпи, които се мятаха напред-назад, когато първо едната, после другата страна имаше надмощие.

Битката бе толкова яростна и се водеше на толкова много фронтове, че защитниците на града изобщо не забелязаха една малка група Воини, които минаха покрай сражаващите се, промъкнаха се тихо край бойното поле и се отправиха към центъра на града. Водеше ги самият Ройс, облечен в стандартна униформа без никакви опознавателни знаци, които да издават високопоставения му чин. Той видя своите хора как умират облети в кръв, но не се отклони, за да им помогне. Те загиваха, за да му осигурят време да се добере до градския парк и Саркофага на Времето.

Стигнаха много лесно и завариха вратите вече отворени. Малка групичка войници отдаде чест на Ройс, когато въведе хората си в парка. Той отвърна на поздрава им и погледна учудено командващия офицер. Офицерът се ухили.

— Имахме шанса да пристигнем първи тук, г-н главнокомандващ, и си помислихме — защо да не се възползваме, поне за да сме сигурни, че вражеските сили няма да стигнат до Саркофага преди вас. Добре, че го направихме — оказа се, че паркът внезапно се изпълва с динозаври, когато падне мрак. Огромни, гадни твари. Главните сили са заети да ги засипват с минохвъргачки и ракети. Грозни са, но, Боже мой, са и ужасно тъпи. Най-лесната огромна плячка, която съм виждал. Имахме известни проблеми с роботите на Времето, но изчезнаха преди малко. Направете нужното, г-н главнокомандващ, никой няма да ви попречи.

— Благодаря ти, синко — каза Ройс и го потупа по рамото. — Бог е доволен от теб, аз — също. Тези двамата кои са?

Офицерът погледна двамата млади мъже, които стояха навъсени встрани от тях. Бяха с белезници и си личеше, че наскоро са били зле пребити.

— Двама от местните, г-н главнокомандващ. След като ги поубедихме малко, ни разказаха за динозаврите и как безопасно да стигнем до Саркофага. Сметнах, че е по-добре да ги задържа в случай, че се окаже, че знаят още нещо полезно.

— Много предвидливо от ваша страна, лейтенант, но не мисля, че ще имаме още нужда от тях. Отървете се.

Лейтенантът кимна отривисто и даде знак на войниците, които охраняваха двамата пленници. Остриета на ножове блеснаха за кратко и потънаха в плътта, а Дерек и Клайв Мандервил се свлякоха на земята и застинаха неподвижно, когато последният им дъх ги напусна. Кръвта се събра на локвички около телата им.

Ройс виждаше единствено Саркофага — масивен блок сив камък, поставен на вдигнатата платформа. По него не личаха следите на времето или ерозията, макар че се издигаше в парка от незапомнени времена. Изглеждаше солиден, но не беше. Според някои доклади бе един-единствен миг, запазен от Времето — точният момент, когато е бил създаден Шадоус Фол, замразен в материална форма, за да е скрит и защитен. Сега това бе единственото, което стоеше между Воините, Галериите от кости и мраз, достолепния старец Времето и Вратата към вечността. Ройс се обърна към единствения свещеник маг, когото бе довел със себе си, спокоен и притихнал в своята бяла роба.

— Още си във връзка с другите свещеници, нали? Добре, добре. Отмести този камък вместо мен. Отвори го сега.

Свещеникът се поклони почтително и се свърза със своите братя. Цялата сила на тяхната магия потече в него и през него, за да отвори Саркофага. Тялото на свещеника бе обхванато от студени пламъци, а плътта му се разтече като восък от свещ, когато магията, която забушува в него, го възпламени. В камъка на Саркофага се появи една-единствена пукнатина и в този миг Ройс и хората му изчезнаха, транспортирани другаде. Пред разцепения Саркофаг останаха единствено телата на двамата млади гробокопачи и изпепеленият труп на мъртвия свещеник.

Рия Фрейзиър намали, спря колата и двамата с Ленард Аш се вторачиха мълчаливо в разпънатото на кръст тяло. И двамата бяха го виждали, макар и да не бяха разговаряли с него — Тим Хендри, един от заместниците на шерифа. Беше прикован към стената с дълги метални остриета през ръцете и глезените, а очите му бяха избодени. По бузите му бе потекла кръв и бе оплискала гърдите му. Не бе първото разпъване на кръст, което Рия и Аш виждаха — войниците бяха осеяли с тях целия град като знак откъде са минали, подобно на куче, което маркира територията си. Но това бе първата жертва, която познаваха и това някак си правеше нещата по-лоши — по-реални. Рия включи двигателя отново, готова да потегли, а Хендри леко помръдна окървавената си глава.

— Той е жив! Още е жив!

Тя изключи двигателя, отвори вратата, изпълзя от колата и застана пред Хендри. Аш отиде при нея. Тя го погледна умоляващо.

— Трябва да го свалим, да го откараме в болница…

— Няма да е лесно — каза тихо Ленард. — Трудно ще махнем тези остриета и ще го боли страшно много. Може дори да е по-милосърдно да го оставим там, докато намерим лекар и подходящи средства…

— Ако го оставим, ще умре! — отсече Рия. — Отзад в колата има лост, използвай го.

Аш кимна и отиде да го потърси. Рия погледна окървавеното лице на Хендри.

— Тим, чуваш ли ме, Тим?

Отговор не последва. Аш се върна с лоста, погледна Хендри почти хладнокръвно, после пъхна края на лоста под лявата му ръка и натисна здраво. Ръката трепна и се отмести на инч от стената, плъзна се по металното острие, Хендри надигна глава и изкрещя. Рия неволно отстъпи назад, сякаш стъписана от толкова много болка. Аш натисна още по-силно лоста, ръката отскочи още малко от стената. Хендри изкрещя отново. Бе такъв пронизителен, неистов вик, че сигурно гърлото го заболя, но в този миг Рия си помисли, че вероятно не го е усетил в сравнение с онова, което изстрадваше. Аш измъкна лоста изпод ръката на Хендри и погледна Рия.

— Няма да стане — заяви той категорично. — В неговото безпомощно състояние толкова болка и шок ще го убият много преди да успея да измъкна всички тези остриета.

— Но ако го оставим, той пак ще умре. Моля те, Ленард, не може ли поне един човек да спасим? Трябва да има нещо, което можем да направим.

— Да — каза Аш. — Има нещо.

Посегна със свободната си ръка и постави длан върху челото на Хендри.

— Иди си в мир, Тим.

Хендри изпусна дъха си в продължителна въздишка и не пое въздух отново. Мускулите му се отпуснаха, доколкото остриетата му позволиха, брадичката му увисна на гърдите. На Рия ѝ бе необходим още един миг, за да проумее, че е мъртъв.

— Беше единственото добро, което можехме да сторим за него — обясни Аш. — Да сложим край на мъките му.

Тя го погледна безизразно.

— Ти го уби. Докосна го и той умря.

— Да.

— Не знаех, че можеш да правиш това.

— Има много неща, които не знаеш за мен, Рия.

Аш огледа пустата улица.

— По-добре да тръгваме вече. Не ми харесва да се навъртаме така. Тук се набиваме на очи, а не можем да допуснем да ни забележат. Да вървим.

Те влязоха пак в колата и Рия подкара надолу по улицата. Двигателят бръмчеше много силно в тишината. Някога това бе жилищен квартал, но сега имаше само развалини и изгорели скелети на сгради от двете страни. Повечето улични лампи бяха изпочупени, но улицата бе обляна от лунна светлина. Все едно колата се движеше по морското дъно.

Караха известно време, като завиваха тук-там, за да избегнат блокираните улици. Аш ги усещаше, както и присъствието на войниците, дълго преди да ги види и това им даваше предимство. Останалите хора нямаха късмета да избегнат срещата с войниците. Рия и Аш виждаха телата им навсякъде, обесени или разпънати на кръст, или пък просто изоставени да лежат на пътя с кървави дупки по телата си. В началото тя си помисли, че ще повърне, но имаше толкова много трупове, че скоро претръпна. Дори не можеше да мисли за тях. Сякаш главата ѝ бе пълна с памук. Аш не казваше нищо, но и не отместваше поглед. Вероятно смъртта не бе в състояние да го обезпокои както някога. Рия не попита.

Тя не бе сигурна накъде отиват. Бе потеглила с идеята да се свърже с шериф Ериксон или останалите членове на Градския съвет, но никой не ѝ отговаряше по телефона в колата. На няколко пъти спря и се опита да използва някой уличен телефон, но не свърши работа. През повечето време дори не успяваше да направи връзка, а в малкото случаи, в които успя, никой не отговори — което следваше да означава, че членовете на Градския съвет са или мъртви, или пленени от войниците. Сега тя караше към центъра на града и Саркофага в парка, надяваше се напук на нищожните изгледи, че само ако успее да стигне до Времето, той ще постави нещата отново в ред. Ако градът изобщо можеше да бъде същият след всичко, което му се случи… Стисна решително устни. Всичко ще се подреди пак. Трябваше да вярва в това или щеше да полудее. Не го каза обаче на глас; отчасти защото не искаше да чуе отговора на Аш, но най-вече заради налудничавото усещане, че ако го каже високо, може да предизвика съдбата. Тя продължи да кара, като криволичеше насам-натам, за да избегне телата на пътя.

„Ще трябва да ги приберат скоро — помисли си с изненадващо спокойствие. — Толкова много трупове означават мухи, плъхове и болести.“

Колкото повече навлизаха във вътрешността на града, толкова по-зле ставаше. Повече смърт, погром, кръв и трупове навсякъде. Сякаш всичко, което ѝ бе скъпо, бе разрушено и осквернено от войниците. От време на време покрай колата минаваха върволици от бегълци, тръгнали да търсят убежище извън пределите на града. Те не знаеха, че Времето е изолирал Шадоус Фол, а на Рия сърце не ѝ даваше да им го каже. Носеха най-ценните си вещи със себе си, като народа на някоя страна от третия свят насред гражданска война. Рия имаше нужда от това да види бежанците. Отчасти за да се успокои, че в Шадоус Фол все още са останали живи хора, но също и защото я караха да се гневи, а докато бе гневна, нямаше място за страх. Аш изглежда не се боеше от нищо, но и не трябваше. Рия усети, че се усмихва. Май имаше някои предимства в това да си мъртъв.

— Защо Времето не ни защитава? — попита тя внезапно. — Не се предполага да е възможно подобни неща да се случват тук.

— Може нещо да му се е случило — отвърна Аш. — Може да е мъртъв. Или в плен.

Рия поклати глава невярващо.

— През целия си живот слушам колко могъщ е Времето, как Шадоус Фол е в безопасност — в сравнение с останалата част на света. Сега се е развилнял някакъв сериен убиец, градът е зона на военни действия, а Времето не прави нищо, за да ни помогне. Не знам в какво да вярвам вече.

— Повярвай в мен — каза Аш. — Аз никога няма да те предам.

Рия му се усмихна, но не отговори. Тя видя как светофарът отпред светна червено и спря колата на кръстовището. Нямаше никакво движение в никоя посока. Рия потегли, без да изчака да светне зелено. Помоли Аш да опита отново да се свърже по телефона, но все така никой не отговаряше. Пътуваха дълго, без да си кажат нищо, все по-навътре в кошмара и тогава Аш внезапно ѝ каза да спре колата. Тя го направи, огледа се, но улицата бе пуста. Аш се намръщи още повече.

— Отпред има войници. Точно зад онзи ъгъл. Мисля, че са хванали някого. Карай бавно.

Първият порив на Рия бе да обърне колата и да поеме по друг маршрут. Не че можеха да помогнат с нещо. Долавяше миризма на пушек във въздуха, а някъде, не толкова далеч, се чуваха изстрели. Нищо ново, но тя имаше лошо предчувствие. Потисна мисълта безмилостно. Трябваше да опитат. Ако тя просто се предаде, значи войниците са победили. Потегли бавно напред, зави зад ъгъла и натисна рязко спирачките. По-надолу, в средата на улицата, група войници бе подпалила една къща и разстрелваше обитателите, които тичаха навън, за да се спасят от пламъците. Войниците се смееха и се обзалагаха. Един мъж се появи на входната врата, олюлявайки се; дрехите му горяха. Пламъците лумнаха по-силно като излезе на свеж въздух и косата му също пламна. Той не закрещя. Един от войниците го простреля в крака и всички наблюдаваха как човекът пълзи безпомощно по земята и гори, а те всички се заливаха от смях, сякаш това бе най-смешното, което някога са виждали. Рия се обърна към Аш.

— Трябва да направим нещо. Използвай способностите си на дух и ги накарай да се разбягат.

— Невинаги действа така — отвърна той. — Не мога да гарантирам какви ще са последиците.

— Опитай — настоя Рия. — Не мога просто да стоя и да позволявам това да се случва.

— Не — подкрепи я Аш. — Нито пък аз. Остани в колата. Каквото и да става, не излизай.

Той отвори вратата и излезе, после даде знак на Рия да заключи след него. Тя го стори, той ѝ се усмихна набързо, преди да изтича по улицата към войниците. Един от тях го видя да идва и предупреди останалите. Те насочиха оръжие към него и му извикаха да спре. Аш вдигна ръце да покаже, че няма оръжие, но продължи да върви напред. Един войник стреля между краката му. Аш дори не трепна. Почти бе стигнал до тях. Горящата фигура на земята бе спряла да мърда, макар че пламъците още подскачаха и танцуваха. Войникът насочи пушката си към Аш, а той спря и се обгърна с плаща на смъртта.

Войникът пребледня и преглътна тежко. Пушката трепна в ръцете му, сякаш внезапно бе станала по-тежка. Той я свали и отстъпи крачка назад. Останалите войници също отстъпиха с него, паниката нарасна и тогава един от тях вдигна пушката си с внезапно отчаяно движение и стреля в гърдите на Аш. Той се олюля. Рия изпищя. Дали куршумът или викът на Рия разпръснаха магията, но всички войници откриха огън по Аш. Цял откос куршуми се заби в гърдите му и излезе откъм гърба. Той продължи да се олюлява назад, мяташе се, тласкан насам-натам, когато куршумите го улучваха, докато накрая се препъна и падна. Войниците спряха да стрелят.

Аш седна на земята. Войниците не помръднаха. Той бавно се изправи на крака и разсеяно изтупа праха от себе си. Ризата и якето му бяха осеяни с дупки от куршуми, а отзад на гърба му висяха разкъсани парцали, но нямаше и следа от кръв. Аш бе мъртъв и куршумите не можеха да го наранят. Той се втурна устремно напред и в миг се озова сред шокираните войници. Сграбчи най-близкостоящия, вдигна го с една ръка и го метна на десетина фута надолу по улицата. Войникът се стовари тежко на земята и не помръдна. Аш сграбчи друг и го блъсна силно с лицето напред в близката стена. Пусна го, войникът се сгромоляса, притиснал ръце към размазаното си лице. Кръв бликаше между пръстите му. Друг един войник пристъпи напред и стреля между очите на Аш. Главата му се отметна назад, но не се разплиска кръв, нямаше и изходна рана. Аш се изкашля веднъж и изплю сплескания куршум в дланта си.

Войникът се обърна, готов да хукне, а Аш го хвана изотзад. Войникът се разкрещя безпомощно. Аш прекърши врата му с едно рязко усукване и го пусна да падне. Прекрачи тялото и се озова сред останалите, преди те да успеят да се обърнат и да побегнат. Той ги мяташе по улицата, сякаш бяха парцалени кукли, а войниците крещяха, докато умираха. На Аш не му пукаше. Трябваше само да погледне към горящия човек и наистина не му пукаше. Накрая привърши, застана сред телата и се огледа спокойно. Дори не дишаше тежко. И в този миг куршумът разкъса рамото му.

Ръката му увисна безпомощно, а той се извърна олюлявайки се и видя още войници да нахлуват от другия край на улицата. Те видяха мъртвите и откриха огън с автоматичните си пушки. Многократните попадения караха Аш да се олюлява назад, тресеше се и подскачаше, когато куршумите го пронизваха. Изгуби половината си глава и едната си ръка, но още се държеше на краката си. Куршумите попадаха в него един след друг, откъсваха парченца от него, одялкваха го отвсякъде. Опита се да стигне до войниците, но напористият огън му пречеше да помръдне. Тогава един домъкна гранатомет. Аш погледна назад към колата и се опита да извика нещо на Рия. Тя не можа да го чуе сред грохота на оръжията, но знаеше какво ѝ казва.

„Стой в колата. Каквото и да се случи, не излизай от нея.“

Обърна се отново с лице към огъня и успя да направи една крачка, после още една, вървеше срещу този град от куршуми, сякаш пори с гърди прилива. И тогава ракетата го улучи. Той изчезна сред облак огън и дим. Войниците спряха стрелбата. Когато димът се разнесе, Аш лежеше неподвижен на земята. Главата и раменете му бяха откъснати от тялото, а едната му ръка лежеше в канавката с умоляващо протегната длан.

Рия изскочи от колата и хукна към Аш. Застана над него, не можеше да крещи или да заплаче, или да направи каквото и да е, само седеше втренчена в него. Устните му леко помръднаха. Рия се разрида в неудържими хлипове и се съпротивляваше яростно, когато войниците я повлякоха нанякъде. За последно зърна Аш, когато войниците събраха частите от тялото му и ги хвърлиха в пламъците на горящата къща.

Питър Колдър се измъкна от редиците на Воините незабелязано и изчезна в сенките на една уличка. Вървеше, без да мисли къде отива, после спря и седна на стъпалото до една врата, прегърна с ръце коленете си и ги притисна към гърдите. Още чуваше виковете на човека, когото полковник Ферис разпитваше. Колдър клатеше глава назад-напред — един млад човек с поглед на старец и нечия чужда кръв по ръкавите. Това не бе правилно. Не бе възможно да е справедливо. Трябваше да е славен кръстоносен поход да бъдат наказани грешниците, които са отмъкнали могъща реликва от Бога и са я запазили егоистично за себе си. Беше му казано, че градът е пълен с демони и уродливи създания и може да се наложи да се водят сражения. Затова се бяха обучавали усилено и бяха овладели всякакъв вид оръжия. Изобщо не бе му хрумнало, че ще очакват от него да стреля по цивилни граждани. По невъоръжени мъже и жени. И невинни деца.

Бе повярвал във Воините с цялото си сърце и душа. Нужно му бе нещо, в което да повярва, както на удавника му е нужен спасителен пояс, и в началото те бяха идеалният избор. Заради рецесията бе загубил работата си, после апартамента, когато вече не можеше да си плаща наема. В следващите няколко месеца загуби всичко останало и когато Воините го откриха, от три седмици живееше на улицата и се хранеше от кофите за боклук. Те го поеха и придадоха смисъл на живота му. Върнаха му гордостта и му обещаха кауза, за която да се сражава. Възможност да стане герой в битката срещу силите на мрака. Той бе обещал да почита и брани Воините с цената на живота си и тогава вярваше в думите си, но откакто нахлуха в Шадоус Фол, виждаше само смърт и разрушения и му призляваше от тях.

Бе видял как разстрелват мъже и жени, само защото са казали нещо или просто са се изпречили на пътя. Бе гледал как опожаряват домовете им и влачеха окървавени и изпотрошени хора на разпит. Не бе видял нищо, което поне малко да напомня на демон. Хората тук не заслужаваха такова отношение, дори и да бяха грешници. Войниците губеха контрол, те стреляха по всичко, което се движеше. Това, което се предполагаше, че ще е дирене и спасителна мисия с минимум насилие, бе прераснало в кървава баня и никой не правеше нищо, за да го спре. Дори напротив, офицерите насърчаваха хората си да пристъпят към по-масови и кървави изстъпления. Всичко бе позволено, защото враговете бяха грешници. Убийства, изтезания, блудства. Опиянението от силата и битките бе замъглило разсъдъка на войниците и, Бог да му е на помощ, той бе изпитал същото. Бе опожарявал сгради дори като знаеше, че вътре има хора, стреляше по бягащи мъже и жени в гръб, когато отказваха да спрат. Даже му беше забавно, докато допусна грешката да се доближи достатъчно, за да види лицата им. Тогава престанаха да бъдат грешници, бяха просто хора и всичко се промени за него.

Благодари на Господ, че не бе стрелял по деца. Някои го правеха, но не и той.

Трябваше да се измъкне и да помисли. Просто да прекрати всичко и да обмисли нещата. Затова се измъкна незабелязано от групата, когато започнаха да млатят последния си пленник. Мъничко бруталност, ей така, да го направят по-сговорчив преди разпита. Преди болката и кръвта. Прииска му се да спаси пленника или поне да му спести побоя, но не се съмняваше, че събратята му в името на Божието дело ще се обърнат срещу него, ако се опита да ги лиши от това удоволствие. Наказването на неверниците ги бе настървило за кръв и не ги бе грижа къде ще я намерят. И така, беше се измъкнал, за да остане сам, макар това да бе категорично в разрез със заповедите. Не смееше да се отлъчи задълго. Ако сметнеха, че се опитва да се измъкне от тях, щяха да го разстрелят като дезертьор. Имаше много неща, за които Воините можеха да те гръмнат. Неподчинение на заповедта бе едно от тях. Офицерите получаваха своите инструкции от Върховния главнокомандващ, а той — от Бога, така че неподчинението бе светотатство. Колдър вярваше в Главнокомандващия преди. Вярваше на Уилям Ройс с цялото си сърце и душа. Ройс го бе спасил, когато не бе останало нищо, което да си струва да бъде спасено. Не че бе престанал да вярва, все още бе готов да умре за него — само не смяташе, че вече може да продължава да убива заради него.

Чу тихи стъпки да се приближават и бързо се огледа. Дребна, набита фигура се появи в уличката и вървеше право срещу него. Колдър сграбчи пушката си и скочи на крака. Благодарение на обучението бе насочил оръжието и се бе прицелил в целта преди дори да осъзнае какво прави. Поколеба се и после дъхът му секна, когато дребната фигурка излезе от сянката и застана на светло. Бе четири фута високо плюшено мече със златиста козина с цвят на мед, облечено в яркочервени туника и панталони и дълъг син шал. Очите му бяха тъмни и знаещи, изпълнени с всичкото състрадание и прошка на света. Колдър свали пушката.

— Но… аз те познавам — прошепна той тихичко. — Ти си Бруин Беър. Четях за твоите приключения непрекъснато, докато бях дете. Какво правиш тук?

— Хората престанаха да вярват в мен — отвърна Беър. — Тук е мястото, където мечтите свършват, а играчките идват, за да остареят. А ти какво правиш тук?

— Не знам. Вече нищо не знам. Командващият каза, че това място е пълно с грешници и демони…

— Тук няма демони, няма и чак толкова грешници. Само хора като мен. Всички герои от книги, които са били забранени, защото хората вече не вярвали във фантазията. Нищо не се губи никога наистина, не и докато има места като това. Всички сме тук, търсим малко покой в края на живота си.

— Ройс каза, че ще ме убиете.

— Ти си този с пушката.

Колдър захвърли оръжието, пристъпи колебливо напред и коленичи, за да прегърне Беър. Зарови лице в гъстата златиста козина и се разрида за своето отминало детство и за изгубената си вяра. Мечокът го прегърна с късите си силни ръце — разбираше всичко, прощаваше всичко и за пръв път от доста време Питър Колдър изпита покой. В края на краищата, ако не можеш да се довериш на Бруин Беър, на кого другиго?

По уличката се чуха нечии стъпки и двамата се освободиха от прегръдката. Колдър машинално се огледа за пушката, която бе захвърлил, но тя се оказа далеч. Беър остана на мястото си и погледна благо новодошлия, когато се появи на светлото. Сърцето на Колдър спря за миг, когато видя кой е — висок, мършав мъж с ръце на хирург и униформа на офицер. Очевидно полковник Ферис бе приключил разпита на пленника. Колдър пристъпи и застана между мечока и полковника, внезапно изплашен, че Ферис просто ще застреля мечето, като го види и реши, че е демон. Полковникът се усмихна студено.

— Разочароваш ме, Колдър. Очаквах повече от теб. Да позволиш да те заблуди приятният външен вид, след всички отправени предупреждения. Не можеш да вярваш на нищо тук, момче. Сега се отдръпни и ме остави да се оправя с тази твар.

— Не можете да го застреляте — каза Колдър разтреперан. — Не можете. Той е Бруин Беър. Беше моят любим герой, когато бях дете. Беше героят на всички деца. Няма да ви позволя да го нараните.

— Отмести се — повтори Ферис. — Няма място за слабост у Воините. Ние вършим Божиите дела и не е наша работа да ги поставяме под въпрос. Това нещо зад теб е поругание. То олицетворява всичко, което сме се клели да изтребим с огън и меч в този град. Още не е твърде късно, Колдър. Все още можеш да се завърнеш в лоното Божие. Но ако останеш, където си, ще стрелям през теб, за да унищожа демона. Отмести се, момче.

Колдър се опита да каже „не“, но бе толкова изплашен, че не можа да произнесе думата, затова само поклати глава онемял. Полковник Ферис насочи пистолета си и стреля от упор в Колдър. Той извика и разпери ръце, сякаш да се защити. Силният изстрел още отекваше в тясната уличка, когато той осъзна, че е невредим и бавно отпусна ръце. Погледна надолу към тялото си, но нямаше и следа от кръв или дупка от куршум. Полковникът го погледна глупаво с все още протегната ръка, а димът не се бе разнесъл от дулото на пистолета му. Нямаше начин да пропусне от толкова близко разстояние. Още една стъпка напред и пистолетът щеше да опре в гърдите на Колдър. Ферис осъзна, че е зяпнал с отворена уста и рязко я затвори. Изпъна ръка и дръпна спусъка отново и отново. Колдър трепваше при всеки изстрел, но не се отмести. И когато ехото заглъхна, Колдър все така стоеше невредим на мястото си. Бруин Беър пристъпи напред, показа се зад него и се усмихна на Ферис.

— Сега сте в моя свят, полковник, а в него на добрите хора не им се случват лоши неща. Моля, бъдете така добър да се предадете. Наистина нямате друг избор.

Ферис изръмжа срещу него, захвърли пистолета си и измъкна от ботуша си осветен в църква сребърен кинжал. Тръгна към мечока, лицето му бе изкривено от ярост и страх. Успя да направи две крачки и тогава зад него от сенките се показа Сий Гоут и го удари много професионално по главата с дълга и тежка сопа. Ферис се олюля на краката си, изпусна ножа, но не падна. Козелът го удари отново и този път се постара. Ферис се срути на земята и остана неподвижен. Сий Гоут го срита по едно болезнено място, за да се увери, че Ферис наистина е в безсъзнание, после свали тоягата и се ухили весело на Колдър.

— Винаги можеш да различиш един офицер. Те са толкова тъпи, че трябва да ги удариш два пъти, преди да забележат, че нещо се случва. Здрасти, синко, добре си дошъл сред кървящата Съпротива. Донеси си оръжието и мунициите и може да забравиш за несигурната си заплата.

Той изгледа кръвнишки лежащия в безсъзнание полковник, после погледна с надежда към Бруин Беър.

— Някакъв шанс да пречукам този? Вече имаме половин дузина гадни офицери в плен.

— Ние не убиваме — отвърна твърдо мечокът. — Ние сме от добрите.

Сий Гоут се обърна и удари главата си няколко пъти в близката стена. Колдър наблюдаваше с любопитство.

— Това помага ли?

— Не както някога — призна козелът. — Е, добре, хайде да се махаме оттук, по дяволите, преди приятелчетата на Спящата красавица да са тръгнали да го търсят.

Той вдигна Ферис, метна го небрежно на рамо и тръгна надолу по уличката. Колдър и Бруин Беър го последваха.

— Каза нещо за Съпротивата — обади се Колдър. — Кои всъщност са те?

— Всички, които тъпо и упорито отказват да приемат, че са победени — отвърна козелът. — За момента предимно животни, но няма дискриминация. На практика сритваме задниците на Воините, разбиваме плановете им, изкарваме им ангелите и предимно действаме както ни хрумне.

— Но не убиваме — обади се мечокът.

— Защо? — попита Колдър.

— Не ни харесва какво ни причинява това — отвърна козелът тихичко.

И така Питър Колдър тръгна с Бруин Беър и Сий Гоут да се присъедини към Съпротивата, където намери много приятели от детството си — и една нова кауза, в която да вярва.

Елфите и Воините се сражаваха навсякъде из града и накрая се озоваха лице в лице от двете противоположни страни на Гленканън Скуеър. Не приличаше много на другите площади, по които в две редици растат рошави дървета и стърчи статуя на конник, която се нуждае от старателно почистване. Елфите имаха съвършени оръжия, но Воините ги превъзхождаха по численост. Навсякъде наоколо се виждаха само развалини. Всички сгради бяха разрушени и най-често овъглени и изпепелени. Всички улични лампи бяха изпотрошени, а съседните улици, водещи насам, бяха затворени и барикадирани. Навсякъде имаше трупове и умиращи, оставени да лежат там, където са паднали. И двете страни бяха понесли огромни загуби и бяха готови да дадат още, но за момента бяха разколебани. Силата и духът не бяха сломени, но и двете страни започнаха да проумяват, че победата може да бъде постигната единствено на ужасна цена. Това означаваше да се използват оръжия и тактика, които напълно вероятно щяха да унищожат целия град, всичко и всички в него. И двете страни разсъждаваха над това, но за момента се колебаеха.

Беше още нощ. Пълната луна грееше ярко над главите им и оцветяваше пейзажа в черно, бяло и синьо. Още нямаше звезди, нито признаци, че нощта ще свърши скоро. Никоя от страните не предложи мирни преговори. Нямаше смисъл. Нямаха никакви общи основания, по които да спорят, да не говорим да се споразумеят, а капитулацията не бе опция. Убежденията на Воините се градяха безусловно върху саможертвата, а елфите имаха вековна традиция да се бият до смърт и при най-дребната обида. Само малка крачка ги делеше от това да се хвърлят в битка, която знаеха, че няма да спечелят, стига да бяха сигурни, че другата страна също ще загуби. И само едно слабичко гласче в сърцата им нашепваше, че не е твърде късно да се оттеглят с чест и да се сражават някой друг ден.

Воините имаха автоматични оръжия, танкове, напалм и високотехнологични оръжия. Елфите разполагаха с мощни лазери, оръжия с плазмен лъч, магически мечове и магически устройства. Имаха и да мъстят за мнозина от своите. От време на време някоя от страните се размърдваше неспокойно, а другата реагираше, но засега това не водеше доникъде. Никой не искаше да се обрича предварително, но и никой не можеше да си позволи да остане последен. Напрежението сред двете страни нарастваше, когато реагираха една на друга, и нито една от тях не отстъпваше. Мъжете се размърдаха, оръжията бяха готови и всички се подготвяха за последното предизвикателство в долината на смъртта. И в този миг, когато всичко изглеждаше окончателно изгубено, се чу един глас, който запя в нощта.

Воините и елфите спряха и се огледаха, а от сенките се показа Шон Морисън. Пееше като същински ангел. Зад него крачеше известен някога китарист и акомпанираше песента. А зад тях — всички певци, музиканти и рокаджии, умрели някога твърде млади и озовали се в Шадоус Фол. Певецът, който бе прострелян от собствения си фен, китаристът, умрял от свръхдоза. Всички устремени нависоко ангели, които се бяха сгромолясали под бремето на алкохола, дрогата и славата. Всички изгряващи звезди, починали твърде рано, и онези, чиято слава бе избледняла, които бяха допуснали грешката да надживеят легендата за самите себе си. Всички загинали в самолетни и автомобилни катастрофи, удавили се в собствените си плувни басейни, преди да имат възможността да открият кои всъщност са. Те всички дойдоха в Шадоус Фол, когато феновете им накрая престанаха да вярват в тях и най-после намериха покой в един град, където изобилстваше от легенди. Сега всички се бяха събрали за един последен концерт, една последна песен, за да се надсмеят за пореден път над съдбата.

Музиката ставаше все по-силна, все нови и нови участници се присъединяваха, мелодията трептеше и се променяше като живо същество. Понякога рок, после фолк, пънк, транс или рок за деца, всички вървяха заедно като едно триумфиращо цяло, по-велико от всеки самостоятелен стил. Тази армия на песента изпълни нощта, измести мрака. И начело на всички тях, извисил без усилие глас над останалите — Шон Морисън, чието име не бе Шон, умрял твърде млад, докато още имаше неизпети песни.

Музиката заля Воините и елфите и те спряха, за да послушат. Тя докосна по нещо у всеки един от тях, нещо мъничко, но упорито, което някак си бе оцеляло сред цялата омраза и ужас на убийствата. Тук-там сред редиците някои запяха. Мъничко благоговение, удивление и радост, точно когато нощта изглеждаше непрогледна. Войниците захвърлиха пушките, елфите — мечовете и сами или по двама пресичаха площада, за да се приветстват взаимно. Някой друг ден можеха да се срещнат пак и да се сражават, някой друг ден можеше да умрат, но в този миг се оттеглиха от ръба и внезапно въздухът се изпълни с нежност. Срещаха се насред площада, все повече и повече на брой, вдъхновени от песента и тези, които пееха. Бе тихо честване, без викове и възгласи, простичко задоволство, че войната е свършила и те са оцелели.

Но не всички чуха песента. За някои тя бе просто шум и отвличаше вниманието им от онова, което всъщност имаше значение. Офицерите воини се опитаха да контролират хората си, раздаваха заповеди и отправяха заплахи и когато това не вършеше работа, заповядваха на останалите верни на тях войници да открият огън срещу предателите. Те изпълняваха и внезапно нощта се изпълни от грохота на изстрелите. Елфите отговориха със свръхестествените си оръжия и непозната енергия, която озари мрака. Но над всичко се извисяваше музиката, силна, затрогваща и могъща, а оръжията и на двете страни бяха безсилни срещу нея. Песента защити тези, които я чуваха. Морисън и другите пееха и свиреха и сякаш сърцата им щяха да се пръснат, изпълваха нощта с цялата изгубена сила и прекършен потенциал на своя кратък живот. Пееха песни, които можеха да бъдат изпети, ако смъртта не ги бе покосила, като диви цветя, поникнали в строго контролирана градина. Те пееха и свиреха, а музиката пулсираше силно в кръвта на всички, които я чуваха.

Воините се втурнаха първи, обърнаха се и побягнаха или заляха площада, за да се присъединят към тълпата в центъра. Елфите се смееха и ръкопляскаха и изоставиха оръжията си. Винаги бяха изпитвали нежност към човешката музика и им достави повече удоволствие да се присъединят, отколкото да преследват победения враг. Песента и музиката внезапно секнаха, сякаш така бе планирано, а публиката надаваше възторжени възгласи и аплодираше, докато гърлата им прегракнаха и ръцете ги заболяха. Морисън се усмихна и се поклони, изтощен и прогизнал от пот, но все още усещаше силата на музиката в себе си, сякаш тя го питаше какво да направи по-нататък. Оберон, Титания и Пък излязоха напред да му се поклонят, а Морисън избърса с ръкав потта от лицето си и се ухили в отговор.

— На бис ли ме викат?

В една изоставена къща на една опустяла улица Сузан Дюбоа седеше сама до прозореца на приземния етаж и следеше уморено какво става навън. Опитваше се да не се движи и дишаше предпазливо и повърхностно. И при най-малкото движение остри болки пронизваха счупената ѝ ръка, някои от тях толкова силни, че ѝ прималяваше. В началото си бе помислила, че е изкълчена или зле натъртена при срутването на Пещерата, но след като шокът попремина и болката постоянно се усилваше, ѝ бе все по-трудно да вярва в това. Опита се, наистина се опита, защото мисълта за счупена ръка бе твърде непосилна, но сега и малкото утеха ѝ бе отнета.

Ръката ѝ бе скрита под дългия ръкав на роклята. Платът бе разкъсан, висеше на парцали и бе пропит с кръв, но тя не го бе повдигнала, за да я погледне. Смяташе, че точно сега не може да се оправи с това. Прииска ѝ се Поли да побърза да слезе долу. Бе се качила на горния етаж да види дали има по-добра видимост към града отвисоко. Единственото, което се виждаше от приземния етаж, бяха разрушените и изгорели домове, опустелия канал, а понякога колона войници, които преминаваха край тях на път да унищожат някоя друга част на града. От известно време не се виждаха никакви войници, но Сузан не се съмняваше, че накрая ще се върнат. Това бе само затишие пред буря, а обикновено след това стихията се разразяваше с нова сила. Болката загложди ръката ѝ отново и тя се съсредоточи върху това да диша по-повърхностно, за да не я мести.

Стана ѝ студено, почувства се уморена и съвсем сама. Поли бе още горе, а Шон Морисън бе изчезнал по някое време през нощта, когато двете с нея още спяха. Предполагаше, че не би следвало да е изненадана. На Шон никога не можеше да се разчита. Това бе част от чара му. Но дори и да бе така, да се измъкне по този начин бе подло и необичайно дори за него. Не че Джейс Харт се бе оказал по-добър. Бе обещал да се върне, когато намери безопасно убежище за тях, но бяха минали часове и все още нямаше и следа от него. Всичко би могло да му се случи. Всичко…

Тя въздъхна, после трябваше да стисне зъби, когато новият пристъп на болка прониза ръката ѝ. Беше ѝ студено, но по лицето ѝ се стичаше пот. Не бе добър знак. Все по-замаяна се чувстваше, на ръба да припадне, но нямаше да се поддаде. Не можеше да си позволи да изгуби съзнание. Всичко би могло да се случи, докато е в безпомощно състояние. Не бе свикнала да е безпомощна. Обикновено тя бе тази, при която другите идваха със своите проблеми, хвърляше карти и разбираше какво да направи. Винаги се бе гордяла, че рано или късно може да намери отговор за всеки проблем. Също така, че можеше да се грижи за себе си сама и не разчиташе на никого за нищо. Сега градът, на който бе помагала толкова дълго, бе разгромен и тя по никакъв начин не можеше да оправи нещата, а бе и в капан в изоставена къща със счупена ръка и усилваща се треска. Искаше ѝ се Поли да побърза и слезе долу. Чувстваше се малко по-добре, когато бяха заедно. Усмихна се горчиво. Години наред Поли се осланяше на нея, за да се справи с разбития си живот, а сега — ето я нея тук — разчита на Поли. Странно как се обръщат нещата. Странно… Какво я бави толкова много там, горе? На Сузан ѝ се прииска да ѝ извика да побърза, но не го направи. Това означаваше да се поддаде на страха и слабостта си, а имаше силното предчувствие, че ако им се поддаде само веднъж, никога вече няма да си върне контрола. Но какво, по дяволите, прави Поли толкова дълго там, горе?

На горния етаж Поли Къзинс стоеше пред зейнала в стената дупка, гледаше навън в нощта, обгърнала тялото си с ръце, за да не се разпадне. Бе на мили далеч от сигурността и безопасността на собствения си дом, заобиколена бе отвсякъде от опасности и в нея на вълни се надигаха пристъпи на паника. Искаше ѝ се да крещи, да тича, да прави нещо, но не можеше да направи нищо, нямаше накъде да тича и знаеше, че ако започне да крещи, няма да може да спре. Всичките ѝ крайници трепереха, погледът ѝ ту се замъгляваше, ту се проясняваше и едва се сдържаше да не припадне. Трябваше да остане в съзнание, Сузан имаше нужда от нея, но тази мисъл само влошаваше нещата. Достатъчно трудно ѝ бе да се опитва да се оправи със собствените си проблеми и без да знае, че още някой разчита на нея. Не беше честно. Не бе готова да се справи с такова напрежение. Не още.

Тя се сви, седна на пода и започна да се клати напред-назад. Толкова силно бе обгърнала тялото си с ръце, че едва дишаше. Защо не се връщаше още Джеймс? Обеща да не се бави. Щеше да се почувства по-силна, ако той бе тук, по-способна да се справи. Това, че Морисън си бе тръгнал докато спеше, също не ѝ помагаше. Но винаги е знаела, че не може да разчита на него. Беше си помислила, че може да разчита на Сузан и Джеймс, но Сузан не можеше дори за себе си да се погрижи, а Джеймс не се връщаше. Нещо трябва да му се е случило, нещо лошо. Той не би си тръгнал просто така, не би я зарязал. Не би го направил. Нали?

Пое дълбоко дъх няколко пъти, опитвайки се да се успокои, но от притока на кислород се почувства още по-замаяна. Трябваше да се овладее. Не можеше да слезе долу, преди да го е направила. Не можеше да позволи Сузан да я види в това състояние. Тя разчиташе на нея. Мислите ѝ блуждаеха в главата като птици, които не могат да се задържат на люлеещ се клон. Наложи си да се изправи отново на крака и погледна през дупката в стената с надеждата, че ще види нещо, което да я разведри. От долния край на улицата се зададе колона войници и вървеше право към нея. Тя почти спря да диша. Те бързаха по улицата, гледаха право напред и минаха покрай къщата, без дори да я погледнат. Завиха зад ъгъла и изчезнаха, улицата веднага опустя отново.

Поли се огледа внимателно във всички посоки, но никъде не се виждаха войници. Хрумна ѝ, че не са се появявали от известно време. Войната в Шадоус Фол изглежда я бе подминала. Може и да беше свършила. Запита се кой ли е спечелил, а после поклати глава. Нямаше значение. Единственото важно нещо в момента бе да получат някаква медицинска помощ за Сузан и за нея самата. Имаше нужда от нещичко, за да успокои нервите си. Тя закрачи из стаята в кръг, отново и отново. Монотонността я успокояваше. Все още чувстваше, че се разпада, но чувството ѝ бе познато и знаеше как да се справи. Трябваше да е заета с нещо, дотолкова, че да няма време да мисли. Започна да крачи по-бързо. Нямаше значение какво прави, стига да прави нещо. Дишането ѝ се поуспокои, а главата ѝ започна да се прояснява. След известно време се почувства по-силна и тръгна надолу по стълбите, за да се върне при Сузан.

Бе по средата, когато чу, че някой се движи по коридора. Замръзна на място и се ослуша. Не можеше да е Сузан, бе твърде слаба и изпитваше твърде силна болка, за да се разхожда наоколо. Но не можеше и да е някой от войниците. Бе ги видяла да минават покрай къщата, без дори да погледнат към нея. Освен ако не се предполагаше тя да си мисли така. Огледа се за нещо, което би могла да използва, за да се отбранява, но нямаше нищо под ръка. Съвсем не бе сигурна, че ще може да го използва, дори и да бе намерила.

Следващата ѝ мисъл бе да се върне обратно по стълбите горе и да се скрие, но не можеше да го направи. Не можеше просто да изостави Сузан. Тя не я бе изоставила през всичките онези тежки години. Поли заслиза бавно по стълбите, едно стъпало, после друго, стиснала ръце в юмруци. Щеше да реши какво да прави, когато види кой е. Ако не успееше да се промъкне незабелязано, щеше да каже, че е сама в къщата и се да надява Сузан да има благоразумието да стои тихо. Тя зави зад стълбата и видя Джеймс Харт да ѝ се усмихва.

— А, ето те. Стори ми се, че чух някой да се движи наоколо. Идвай тук. Имам добри новини.

Тя не знаеше да го удари ли, да го прегърне ли, но накрая реши да го последва по коридора към стаята, където ги очакваше Сузан. Сузан се обърна, когато те влязоха и Харт стрелна с поглед Поли, като осъзна влошеното ѝ състояние. Цветът бе изчезнал от лицето ѝ, приличаше на смъртник, който е бил позатоплен и оставен отново да се вкочани. Харт седна срещу нея и се опита да изглежда спокоен и уверен.

— На няколко пресечки оттук има църква, превърната в убежище. Там има хора, които се опитват да помогнат. По някаква причина войниците не нападат църквите. Има лекар и медикаменти. Мисля, че трябва да те отведем при тях. Ще можеш ли да вървиш, Сузан?

— Ще се справя — отвърна решително тя. — Не можем да останем тук.

Изправи се на крака бавно, правеше гримаси от болка, но не извика. Поли беше нащрек непосредствено до нея, готова да ѝ помогне, но тъй като познаваше Сузан добре, не посегна, преди тя да е поискала. Сузан не обичаше хората да се суетят около нея, дори когато се налагаше. Тя остана за миг скована на мястото си, като притискаше счупената си ръка към тялото, а после кимна рязко на Харт и Поли, че е готова да тръгне. Не вярваше, че може да бъде победена от нещо, най-малко от слабостта си. Харт отново погледна Поли, сви леко рамене, тръгна напред, излезе от стаята и мина по коридора. Нито един от тримата не видя листа хартия с песента на Морисън, който бе паднал на пода, скрит от погледа им.

— Какво се случи с Шон? — попита Харт.

— Тръгнал си е, докато сме спели — отвърна Поли.

Тя едва сдържаше негодуванието си и Харт се отказа да пита друго. Излязоха от къщата и пристъпиха предпазливо навън, на пустата улица. Харт заключи вратата след себе си. Нямаше нужда да изкушават мародерите. Във въздуха се носеше миризма на пушек, виждаха се алените отблясъци на пламъци в далечината, но улицата бе зловещо притихнала. Бе съвсем лесно да си представят, че те са единствените живи същества в Шадоус Фол. Харт ги поведе надолу по улицата с бавна стъпка, за да не се преумори Сузан твърде бързо.

— Имам чувството, че нещо важно се е случило — каза той тихо, колкото да отвлече вниманието на Сузан. — Сраженията изглежда са спрели засега и от онова, което чух по радиото в църквата, нашествениците са се натъкнали на нещо, което им е изкарало ангелите. Повечето само се мотаят. Някои дори отстъпват към покрайнините на града, все едно дяволите от Ада са по петите им. В никакъв случай опасността не е приключила, но за пръв път ми се струва, че имаме шансове. Някъде по пътя някой им е сритал задниците здравата.

И тогава млъкна, тримата спряха рязко, тъй като дузина войници излязоха от сенките и им препречиха пътя. Харт погледна назад — и там стояха войници. Изглеждаха уморени и мрачни, но стискаха здраво оръжието си. Един от тези пред него пристъпи напред. Не беше офицер, но по държанието му личеше, че той командва групата. Огледа Харт отгоре до долу, после двете жени, без да бърза. Накрая изсумтя презрително и срещна предизвикателно погледа на Харт.

— Още не е приключило — каза с леден тон. — Срещаме някои затруднения, но само толкова. Нищо, с което да не можем да се справим. Прегрупираме се и скоро този град, тази помийна яма, ще си плати за всичко, което ни причини. Това тук не биваше да се случва. Трябваше да сте лесна мишена. Цивилни лица, неверници. Смятахме да влезем и да окупираме града. Ала не, вие пожелахте да отвърнете на удара и сега хиляди Воини са мъртви. Хиляди доблестни мъже са мъртви заради вас.

Обърна се назад към хората си.

— Застреляйте ги.

Отмести се и също толкова внезапно войниците вдигнаха пушките си и ги насочиха към Харт, Поли и Сузан. Харт пристъпи напред да застане между войниците и двете жени и в същото време знаеше, че нищо не може да направи. Поли започна трескаво да се извинява и да умолява, но никой не я слушаше. Сузан гледаше гневно, но дори не трепна пред дулото на пушките. Тогава отекна задружен залп и улицата гръмна.

Точно в този миг времето се забави. Всички замръзнаха като статуи, а въздухът бе като гъст сироп. Куршумите увиснаха във въздуха подобно дебели, грозни насекоми. Харт почувства, че би могъл да се пресегне да ги поразмести като топчета на невидимо сметало. В него забушува сила и го изпълни до пръсване. Безгранична мощ, несъизмерима с добро и зло, неподправена, гола и огнена. Мощта на Времето. Той погледна Поли и Сузан до себе си, замръзнали в моментен страх пред смъртта, и внезапна ярост пламна в него. Хвърли се напред и куршумите и войниците, които ги бяха изстреляли, в миг бяха пометени.

Времето устремно се задвижи и войниците се разхвърчаха сред стена от кръв и парчета разкъсана плът. Поли и Сузан изпищяха. Кръв и плът барабаняха по земята като ужасяващ порой и се пльосваха приглушено наоколо. Харт се огледаха — бе като в касапница. С изненада установи, че никак не го бе грижа. Войниците се бяха опитали да убият него, Поли и Сузан; вместо това сега те бяха мъртви. Осъзна, че Поли го гледа шокирано и постепенно започва да проумява какво е станало. Протегна ръка към нея да я успокои. Тя се отдръпна. Сузан го гледаше като напълно непознат. Вероятно така си и беше. Точно в този миг и той не се чувстваше себе си. Кимна им в знак, че ги разбира и после се отправи надолу по улицата към църквата. Опитваше се да не стъпва в кръвта, но тя бе твърде много. След миг Поли и Сузан го последваха.

Отец Калахан караше колата си по смълчаните улици и навлизаше все по-дълбоко в ада. Знаеше тези улици преди нападението, но сега не ги познаваше. Навсякъде, накъдето погледнеше, виждаше само разрушени сгради, изгорели коли и тела, провесени от уличните лампи или просто оставени да лежат, където са паднали. Тук нямаше разпънати на кръст. Воините трябваше да са бързали. И непрестанно, всеки път, когато видеше нова жертва на нашествието, в мислите си чуваше: „Ти стори това. Ти си отговорен.“ Продължаваше да кара бавно, отчасти за да може да заобиколи телата по пътя, но най-вече, защото не можеше да откъсне очи от онова, което бе причинил на Шадоус Фол. На града, който Църквата му бе поверила. В началото се молеше за жертвите, после проклинаше Воините, а накрая просто караше, вцепенен от размерите на ужаса. Само едно му даваше сили да продължи — мисълта, че Свети Августин ще знае какво трябва да се направи.

И заедно щяха да дадат урок на Воините на Кръста за това какво наистина означава Божият гняв.

Провери най-напред в болницата. Никога не можеш да предвидиш къде би се озовал Августин в следващия момент, но преди да стане светец, бе работил като лекар в болницата Мандерлей и все още прекарваше доста време там и помагаше с каквото може. Във всяка болница винаги имаше нужда от някой чудотворец и след всичко, което се бе случило, без съмнение там се нуждаеха от него повече отвсякога. Калахан намери лесно мястото, но трябваше да спре и да паркира на известно разстояние. Линейки и коли с набързо нарисуван червен кръст се стичаха отвсякъде и той не искаше да блокира пътя им. Мина набързо през тълпите в двора на Мандерлей, като не преставаше да репетира наум какво ще каже, а после забрави всичко, когато си даде сметка за новия ад вътре.

Мъже и жени прииждаха или се точеха навън през старомодните двойни врати — едни в бели одежди, изцапани с нечия чужда кръв, други носеха или подкрепяха ранени приятели и роднини. Вътре в спешното отделение Калахан завари хаос от сновящи хора и оглушителен шум, смесица от отчаян зов и писъци от почти непоносима, безумна болка. Имаше хора на носилки и колички, други седяха сгърчени по столовете или просто бяха оставени да лежат върху одеяла на пода. Навсякъде кръв и изгаряния и воня на твърде много дезинфектант в опит да се прикрие нещо по-лошо. Тук-там приятели и роднини седяха сред ранените, държаха им ръцете и изглеждаха изгубени и безпомощни. Имаше един-единствен лекар и три сестри, които се движеха предпазливо между ранените, обясняваха накратко на всеки пациент, даваха му номерче според това колко спешен е случаят. Понякога единственото, което можеха да сторят, бе да затворят очите на умрелия, да покрият лицето с одеяло и да минат нататък.

Калахан стоеше настрани, за да не пречи. Не можеше да помогне с нищо, освен да предложи молитва за спасение на душата, но в момента не се чувстваше способен и на това. Не и преди да се помири с Господ. Той се движеше бавно през шума и суматохата из претъпканите болнични коридори и разпитваше тихичко, но настойчиво къде би могъл да намери Свети Августин. И накрая го откри в главната операционна, където лекуваше ранените като полагаше ръце.

Нямаше кой да му помага, нито сестра да му подава инструментите и да попива потта от челото му, само безкрайният поток от пациенти, подкрепяни или изкарвани на колички от изтощени санитари с пребледнели от умора лица. Калахан застана вътре до вратата на операционната, наблюдаваше мълчаливо и се стараеше да не пречи на никого. Следеше как Августин поставя голите си длани върху отворена рана и виждаше как разкъсаната плът се приплъзва, а раната заздравява за секунди. Всяко следващо чудо отнемаше по малко от светеца и лицето му вече бе болезнено изпито. Винаги бе бил едър човек, но сега окървавената му болнична престилка висеше на него като плащаница върху мъртвец. Изглеждаше сякаш е гладувал дълго. Под очите му имаше тъмни кръгове, а скулите на лицето му изпъкваха под опънатата кожа. Приличаше на пророк от Стария завет, току-що завърнал се от пустинята.

Двама санитари донесоха следващия пациент и го оставиха на операционната маса. Августин отметна напоения с кръв чаршаф, с който бе покрит, а кръвта бликна и потече от масата надолу. Човекът беше изкормен, разпорен от гръдната кост до слабините. Августин пъхна ръце в зейналата рана и ги придвижи бързо по органите, лекуваше пораженията с дланите си. Присвиваше очи, докато работеше, над главата му за кратко проблесна светлина, сияен ореол се появи и изчезна в миг. Накрая извади ръцете си и запечата раната с жест. Санитарите грабнаха мъжа в мига, в който Августин свърши, и поставиха друг на негово място.

Калахан стоеше и наблюдаваше, пациентите идваха и си отиваха и без значение колко биваха излекувани, винаги чакащите бяха повече. Силите напускаха Августин бавно, но сигурно и заедно с това отнемаха години от живота му. Той положително го знаеше, но въпреки това продължаваше. Калахан постоя там двайсетина минути или повече, когато накрая настъпи затишие. Августин се огледа и му се усмихна. На нечие друго лице усмивката щеше да изглежда като разкривена гримаса на някой мъртвец, но за него бе истинска, въпреки умората.

— Дошъл си да помагаш ли, Нейт? Винаги има нужда от още две ръце тук.

— Дойдох при теб за помощ, Августин. Воините трябва да бъдат спрени. Силата на Бог е в теб. Ела с мен и я използвай срещу тях.

Усмивката на Августин се промени леко и той поклати глава.

— Мислиш ли, че това не ми е хрумнало, момчето ми? Първо за това се сетих, когато видях какво тия касапи вършат в името Божие. Ала не можеш да спреш насилието с насилие. Няма да вдигна ръка срещу друг човек. Това е в разрез с всичко, в което съм вярвал.

— Но аз се нуждая от теб. Градът има нужда от теб.

— Нужен съм тук.

— Единственото, което правиш тук е да разчистваш мръсотията, причинена от други! Можеш да спреш сраженията и убийствата, да секне потокът ранени още при източника.

— Само ако се отрека от всичко, в което винаги съм вярвал, в което градът е вярвал. Погледни тези хора тук, Нейт. Някои от тях са от местните, а други от Воините. Не питам кой кой е. Няма значение. Само помагам, където мога.

— И колко още ще умрат само защото не си сложил край на битката, когато си могъл?

— Мислиш ли, че не разбирам съблазните на насилието? Изкушението пред простите действия, добрите срещу лошите, стремежа към по-лесния отговор? Не, синко, аз не съм от хората, които се сражават и няма да допусна тези касапи да ме превърнат в такъв.

Той се усмихна на Калахан с разбиране и съчувствие.

— Знам повече от теб за това какво става в този град, Нейт. Вече са започнали да се събират сили, които ще сложат край на сраженията. Ако имаш нужда да си част от това, така да бъде. Давам ти Божията сила, използвай я, както намериш за добре.

Той протегна ръка, постави я върху главата на Калахан за благословия и мощен шок разтърси свещеника. Краката му се огънаха и той падна на колене. Силата запламтя и се надигна в него, по-могъща от всяка надежда и здрав разум. Калахан чуваше мислите на всеки човек в болницата — плачеха, крещяха и бръщолевеха в един глас. Той се изправи на крака и олюлявайки се излезе от операционната, притиснал длани към ушите си. Безрезултатно. Не погледна назад и не можа да види разбирането и тъгата, изписани на лицето на Августин, преди да се обърне и да се заеме със следващия си пациент.

Калахан излезе от болницата, пробивайки си път през тълпите и крещеше под напора на силата, която бушуваше у него. Озова се навън, на открито, и бурята от гласове в главата му постепенно поутихна. Възползва се от внезапно появилото се чувство, че може да ги контролира и ги прогони. Постоя един безкраен миг, като потреперваше безпомощно и постепенно се примири с това, което му се бе случило. Сега имаше власт, истинска власт и за разлика от Августин, нямаше да се поколебае да я използва.

Опита колебливо своите нови, по-мощни сетива и засече битка, която се водеше на шест пресечки от него. И двете страни бяха в затруднено положение, но никоя от тях не искаше да отстъпи. Калахан използва миниатюрна частица от своята нова сила и без усилие се издигна във въздуха. Понесе се в нощното небе, студеният вятър напълни очите му със сълзи, а той летеше към стрелбата и виковете.

Увисна в пространството над двете сражаващи се групи и накъдето погледнеше, оръжията засичаха, а експлозивите не избухваха. Раните заздравяваха и полумъртвите се изправяха на крака, примигваха и се оглеждаха несигурно. Дълго време изглеждаше, че битката е приключила, после един офицер от Воините излая някаква заповед, в ръцете на хората му се появиха ножове и щикове и те се хвърлиха срещу врага. Защитниците сториха същото и в миг двете страни се бяха хванали за гушата отново. Калахан се усмихна мрачно.

„Е, добре, Августин. Опитах по твоя начин. На Воините не може да се вярва. Сега ще го направя по моя. И Бог да се смили над душите им.“

Той вдигна ръце над главата си, събра ги и после бавно ги раздалечи. Долу на земята двете страни бяха разделени и принудително отдалечени една от друга под невидимо, непреодолимо давление. Калахан погледна надолу към Воините и никаква милост не трепна в него, само жестока, непримирима омраза заради всичко, сторено от тях в името Божие — всички ужасни неща, които той бе направил възможни заради своята слепота. От него изригна сила и размаза Воините на земята, подобно мравки под великански ботуш. Те крещяха и умоляваха, опитваха се да се борят с непоносимия натиск, но бяха безпомощни. От устата им бликна кръв и един по един измряха. Цялото страдание, причинено от Калахан, бушуваше в него и пламтеше ярко като всичкия огън на Ада.

Той падна от нощното небе като ранена птица, а мислите на умиращите Воини виеха в главата му. Удари се силно в земята, но не пострада от това. Необходимо бе много повече, за да бъде наранен сега. Лежеше свит на кълбо и се опитваше да си върне контрола, но болката на умиращите бе непоносима. Те не бяха зли, повечето от тях. Просто като войници вършеха онова, което техните офицери и началници ги бяха накарали да повярват, че е правилно. Бяха слушали грешните хора, не бяха проучили достатъчно и често само в това се състоеше тяхната вина. За да разбереш всичко, трябва да простиш много и накрая Калахан проумя какво имаше предвид Августин. Не можеш да се пребориш със злото като станеш сам зло. Когато не прояви милост към Воините, той бе сляп като тях.

Отмъщението е Мое, казва Господ60.

Калахан се изправи разтреперан на крака, а гласовете постепенно замлъкваха в главата му. Никога нямаше окончателно да замлъкнат, сега бяха част от него и винаги щяха да са. Ликуващите защитници се приближиха нерешително да му благодарят, но той им махна да си вървят. Щяха да задават въпроси, на които той още нямаше отговори. Обърна се и се отдалечи, а те го оставиха да си тръгне. Животът в Шадоус Фол те научава да почиташ могъществото, където и да го откриеш.

Калахан продължи да върви из града и прекратяваше битките, откъдето минеше. Не отмъщаваше на Воините и спираше всички, които се опитваха да направят това вместо него. Нека правосъдието се оправя — според човешките закони. Той продължи да върви, улица след улица, площад подир площад и в тази част на града бавно се възцари целебно спокойствие. Знаеше, че силата в него е способна на много повече, но не отстъпи пред изкушението. Именно опитът му да наложи своята воля на града със сила му бе донесъл всичките тези беди. Той беше Божи служител, защитник на мира, макар че бе нужна силата на Августин да му напомни за това. Ако избереш насилието, неизбежно тръгваш по пътя на Воините, където всеки, който е несъгласен с теб, автоматично става грешник и затова — враг. Преследвайки своята версия за справедливост, Воините бяха забравили милостта и състраданието. Нещо повече, бяха забравили силата, която тези чувства вдъхват.

Калахан спря на един открит площад и се огледа. Мястото бе тихо и пусто, макар да имаше следи, че съвсем скоро тук се е водила някаква битка. Той използва съвършените си сетива и откри, че са притъпени, забулени. Имаше нещо на площада до него, което не можеше да види. Още като осъзна това, магията се развихри, погълна и него, и всичко наоколо в нажежени до бяло пламъци. Уличните лампи наблизо клюмнаха като умиращи цветя, а улицата се пропука от силната горещина. По целия площад въздухът бе нажежен, а боята и по най-далечните сгради подпухна и завря.

Насред тези пламъци стоеше отец Калахан, спокоен и невредим. Магията се засили, повърхността на улицата около него закипя и пак не можа да го засегне. Той бе Божи служител и силата на Бог бе с него. Използва своите съвършени сетива и бързо локализира източника на атаката. Воините бяха изпратили своите свещеници магове срещу него. Мощта им бушуваше в тях, безпощадна и могъща и Калахан знаеше, че не може да избяга. Докато още съществуваше кръгът на тези магове, Шадоус Фол не бе в безопасност. Той потуши пламъците около себе си само с мисъл и се насочи към свещениците — в този миг битката бе между тях, тяхната вяра срещу неговата.

Двете сили се сблъскаха челно. Нямаше място за хитрости и маневри, нито за диалог или компромис. Битката бушуваше ту така, ту иначе, превключваше от физическо на духовно ниво и обратно. Площадът бе погълнат от пъкъла, който пръсваше околните сгради като гнил плод. И бавно, стъпка по стъпка, Калахан бе отблъснат назад. Силата му бе новост за него, а те бяха толкова много. Той теглеше все повече резерви от нея, знаейки, че времето му на смъртен изтича, но бе безсилен да го предотврати. Човек не бе създаден да използва мощ като тази и тя го изчерпваше телом и духом. Затова направи единственото, на което бе способен, единственият избор, който му бе останал. В един миг я призова всичката и я остави да направи каквото иска с него. Тя се развилня, задвижена от всяка капчица от останалата негова жизнена сила, и свещениците магове отстъпиха, неспособни да се мерят с магическите му умения, защото накрая Калахан не се боеше да умре, докато те се бояха. Кръгът се разпадна, когато всеки се опита да се спаси поотделно, и разединени и с разбита вяра, те бяха безпомощни срещу онова, което ги връхлетя.

Пламъците намаляха, запремигваха и изгаснаха. Температурата бързо падна до нормалната, всичко притихна и нищо не помръдваше на почернелия от огъня площад. Насред всичко това лежеше един мъртъв човек, един овъглен труп — помирил се със себе си и най-после намерил покой.

Рия Фрейзиър спря да се бори и остави двамата войници да я влачат накъдето искат. Тя се препъваше, главата ѝ бе замаяна, зърваше за кратко покрай себе си разрушени сгради и тичащи хора. Едното ѝ око бе подпухнало и затворено, по лицето ѝ имаше кръв, имаше кръв и в устата ѝ от побоя, който ѝ нанесоха, когато я заловиха. Те бяха бесни заради хората, които Аш бе избил, преди да го убият. Блъскаха я напред и назад един към друг, не я оставиха да падне, удряха я безспир. Не се съмняваше, че биха я пребили до смърт, ако не бе успяла да ги накара да разберат, че е кметът на Шадоус Фол. Тогава отстъпиха неохотно и я оставиха да лежи трепереща и ридаеща на земята, докато един от тях се обади на началниците си за инструкции.

Побоят я бе разтърсил, смаза увереността ѝ на някакво първично, инстинктивно ниво. Бяха се позабавлявали с нея, наслаждаваха се и тя не можа да направи нищо, за да ги спре. Освен да не спира да мисли. Докато разсъждаваше и планираше, не беше победена. Можеха да потрошат тялото ѝ, но не можеха да прекършат духа ѝ. Тя спря да плаче и за да се овладее заподсмърча и запреглъща, после бавно се изправи в седнало положение. Ребрата я боляха при всеки дъх, а стомахът ѝ бе кълбо от болка. Изплю се няколко пъти, за да премахне вкуса на кръв от устата си.

Един от войниците се върна и се надвеси над нея, а тя се сви инстинктивно. Той я издърпа да се изправи на крака, без дума да продума и я задържа така, докато друг войник закопча с белезници ръцете ѝ отзад. После я завлякоха до един джип наблизо, хвърлиха я в каросерията и потеглиха. Тя нямаше представа накъде я карат, улиците прелитаха край тях, долавяше за миг само шума и усещането за шеметната скорост, но фактът, че побоят бе прекратен, ѝ вдъхваше надежда. Някой все още смяташе, че е ценна, че може да им е от полза. С мъничко късмет би могла да измисли как да се спаси. Най-накрая джипът спря, измъкнаха я от него и я повлякоха по улицата. После се запрепъва по някакви стъпала, влязоха в някаква сграда и едва тогава разбра къде я бяха довели. Градската библиотека.

Изглеждаше доста запазена сред всеобщата разруха, остана ѝ време колкото да се запита защо и тогава двамата войници внезапно спряха и я блъснаха на пода. Тя нямаше как да се подпре на ръце и се стовари тежко. Дебелият килим я предпази малко от удара, но въпреки това дъхът ѝ секна. Лежеше неподвижно и се опитваше с усилие да си поеме въздух, а те я оставиха сама. За пръв път си позволи да мисли за Аш. Не плачеше, не бяха ѝ останали сили, но това, че го видя да умира отново, я нарани толкова дълбоко, че побоят ни най-малко не можеше да се сравни с болката ѝ. Сякаш в нея бе зейнала пропаст, огромна празнина, която можеше да побере Ленард Аш и всичко онова, което той бе означавал за нея. Отново го бе изгубила.

Опита се да прогони мисълта. Не можеше да мисли за това сега. То щеше да почака. Надигна бавно глава и се огледа. Намираше се насред главната зала на библиотеката с рафтове книги от двете страни. Войниците сновяха напред-назад пред нея, сваляха купчини и ги трупаха прилежно до входа. Определено имаха някаква цел и Рия се замисли над това. Със сигурност войниците не бяха унищожили половината град само за да се докопат до няколко книги от библиотеката. В града имаше доста важни и забранени текстове, но те бяха заключени на сигурно място в архивите на замъка Вси Светии, под зоркия поглед на Времето. В Библиотеката нямаше нищо, което да си струва началото на една война.

Видя, че някой се приближава към нея, и се опита да седне. Бе трудно да запази равновесие с ръце, закопчани с белезници отзад, и неволно простена от болка при това усилие. Един от войниците се надвеси над нея, сграбчи я здраво за косата и отметна главата ѝ назад, за да погледне новодошлия. Беше някакъв офицер. В средата на четирийсетте, набит, но не дебел, изправен като ръжен, остриган нула номер. Изражението му бе ледено, очите — безизразни. Само като го погледна Рия разбра, че е проницателен, интелигентен, хладнокръвен. Забеляза, че тя страда, но не изпита удоволствие от това, само установи, че така разпитът и ще бъде много по-лесен. Рия положи върховно усилие да проясни мозъка си. Този човек бе опасен. Той изслуша спокойно войника, който я държеше за косата, докато му разказваше за нападението и смъртта на Аш, за нейното залавяне. Офицерът се замисли за миг и после съсредоточи вниманието си върху Рия. Когато заговори, гласът му бе бавен и спокоен.

— През целия си живот, откакто пораснах, съм служил в армията. Виждал съм доста битки — навсякъде. Цапал съм си и ръцете понякога и никога не съм се отказвал от мисия, докато не я завърша. Виждал съм странни неща през това време и нито едно от тях не ме е стъписвало за повече от миг-два. Ала този ваш град ме изкарва извън търпение. От това, което видях, бих казал, че бъка от демони, вещици и неверници. Ти от кои си?

Рия преглътна с усилие. Искаше да е сигурна, че гласът и е ясен, спокоен и твърд, когато отговори.

— Аз съм Рия Фрейзиър, кмет на Шадоус Фол.

Устните ѝ се сцепиха като заговори и отново усети вкус на кръв в устата си. Някои от зъбите ѝ се бяха поразклатили, но можеше да се справи с това неудобство. Постара се да погледне офицера хладнокръвно.

— Аз представлявам този град и неговите жители. Има ли някой сред вашите хора с достатъчно здрав разум, за да мога да разговарям с него?

Войникът, който я държеше за косата я раздруса грубо. Сълзи бликнаха и потекоха по лицето ѝ — колкото от слабост, толкова и от болка. Офицерът изчака да се съвземе.

— Внимавайте как се държите — каза ѝ накрая. — Аз съм майор Уилямс, от армията на Воините на Кръста, говоря от името на Бог поради отсъствието на по-висшестоящ от мен офицер. Всички сме воини на Бога и всяка обида към нас е отправена към Него.

— Вие какво правите тук? — попита Рия решително.

Знаеше, че е важно да не изглежда уплашена пред този мъж. Той уважаваше силата.

— Защо тези хора изнасят книгите?

— Дойдохме, за да донесем словото и волята Божия в това греховно свърталище. Виновните ще бъдат наказани. Нечестивците също. Ще въдворим словото Божие тук. Колкото до книгите, пресяваме зърното от плявата. Махаме фантастиката. Фантазиите са нездравословни. Хората трябва да се научат да живеят в реалния свят. Освен това много от тези книги се занимават с магии, а словото Божие е ясно. Врачка да се не оставя жива61.

Също така унищожаваме книгите, които съдържат информация, за която обикновените хора не са готови. Познанието е опасно нещо и е по-добре да бъде предоставено на хора с необходимия опит да го разтълкуват както трябва. И накрая, премахваме всички онези, които по някакъв начин противоречат на Божието слово. Богохулството е забранено. Веднага, щом се справим с града, ще ги изгорим. Ще поседим край огъня, ще хапнем маршмелоус62, ще попеем някои песни. Обичам да гледам как хубаво горят такива книги. Това сплотява общността.

Той не повиши глас, а лицето му остана спокойно през цялото време, докато говореше. Нямаше смисъл да се спори с този човек. Рия можеше да разпознае фанатик, когато го види. Но трябваше да опита, градът зависеше от нея. Не можеше да изгуби тази си мисия, както загуби Аш. Внезапен прилив на скръб премина през нея и я завари неподготвена. Аш бе мъртъв. Едва бе успяла да си го върне и сега отново го нямаше.

„Не може да съм те загубила отново, Ленард. Не бих го понесла.“

Тя отпъди мисълта. Ще скърби за него по-късно, когато има време. Градът се нуждаеше от нея сега.

— Аз съм кмет на Шадоус Фол — повтори отново упорито тя. — Като представител на властта в града съм готова да преговарям по условията за капитулация.

— Условия? — повтори Уилямс, а устните му трепнаха в подобие на усмивка. — Не сте в позиция да диктувате условия. Градът ще се предаде или ще бъде унищожен. Вашите градски съветници също се опитаха да наложат условия. Сега са мъртви, екзекутирани в името Божие.

Той наблюдава как тя постепенно осъзнава значението на думите му и как ѝ подейства това. Усмихна се вътрешно. По никакъв начин не можеше да знае, че той не казва истината и проклетите съветници бяха избягали. Засега. Във всеки случай не бе съвсем лъжа — главнокомандващият бе издал заповед да бъдат разстреляни, когато ги намерят. Кметът също така не можеше да знае, че части от силите на Воините бяха насметени в гръб доста яко. Ако я убедят, че градът трябва да капитулира, вражеските сили ще трябва да отстъпят, без изобщо да узнаят колко близко до победата са стигнали. Можеше също да я пробва с няколко уместни въпроса, докато все още е нестабилна.

— Какво знаете относно местонахождението на Върховния главнокомандващ? — попита той небрежно. — Нямаме вести от него, откакто отиде да посети Саркофага в градския парк. Какво може да му се е случило там?

Рия сви с безразличие рамене.

— Всичко би могло. Паркът е опасно място нощем. Има динозаври. Може да са го пипнали. Или пък Времето.

— О, старецът — възкликна Уилямс с неприязън. — Може да се крие под това име за пред децата, но ние знаем кой е той. Кой трябва да е. Падналият трансформър. Повелителят на мухите. Самият Сатана. Без съмнение той е отговорен за смъртта на нашите свещеници магове.

Млъкна внезапно, като се усети, че не бе пресметнал правилно. Бе си помислил, че тази жена, Фрейзиър се бе прекършила от обработката, но сега тя го гледаше спокойно, замислено и това идеше да покаже, че разбира уловките в думите му. Главнокомандващият бе изчезнал, а една от най-могъщите им сили бе неутрализирана. Беше я подценил. Нямаше да се повтори. В момента бе важно да овладее ситуацията. Даде знак на войника, който я държеше за косата.

— Махнете ѝ белезниците.

Изчака търпеливо, докато войникът изпълни заповедта.

— Сега протегни лявата ѝ ръка напред и я дръж здраво на пода.

Тогава Рия се опита да се противи, но не можеше да се пребори с войника в немощното си състояние. Уилямс изчака докато ръката бе в позицията, която искаше, и после ѝ се усмихна ледено.

— Това, което ще се случи сега, кмет Фрейзиър, е много просто. Ще ви задавам въпроси относно силните и слабите страни на града, а вие ще ми отговаряте подробно и точно. Ако ме излъжете, ще отрежа един от пръстите ви. Ако приключим с всичките на лявата ви ръка, ще минем на дясната. Ако съвсем останете без пръсти, ще бъда изобретателен. И просто за да ви докажа, че трябва да ме приемете насериозно, смятам да премахна малкия пръст на лявата ви ръка сега. Дръж я здраво.

Той се наведе към ръката ѝ, а Рия се хвърли напред. Ненадейността завари всички неподготвени и главата ѝ се заби в лицето му. Тя еднакво силно почувства и чу как носът му се счупи от удара, а след това всички се озоваха проснати на пода. Изправи се с мъка на крака, срита войника, който посегна да я сграбчи, после се обърна към другия, който я бе въвел тук, и го удари с юмрук в гърлото. Той се свлече на пода като кашляше ужасяващо, а Рия се втурна към вратата. Чу как Уилямс изкрещя зад нея някой да я спре. Опита се да побърза, но равновесието ѝ още бе нестабилно и се препъна в една купчина книги. Падна отгоре им, приземи се тежко и се опитваше да събере сили, за да се изправи, когато нечии ръце я сграбчиха изотзад и я издърпаха от вратата.

И тогава изведнъж всичко спря. Ръцете, които я държаха, се отпуснаха, а тя остана на колене, с лице към вратата. Някой бе застанал там и на Рия ѝ трябваше доста време да разпознае парцаливата фигура в дрипавите ѝ дрехи. Джак Феч се наведе с вечната си ухилена физиономия към нея, после закрачи нататък на краката си пръчки. Последва кратка пауза, докато Воините посегнат към оръжието, което бяха оставили, за да мъкнат книгите, и в един миг всички дружно откриха стрелба срещу крачещото към тях плашило. Куршумите го засипаха от всички посоки, брулеха го ту отсам, ту оттам, от изпокъсаните му дрипи изхвърчаха облачета пушек, но той не бе жив, никога не бе бил и изобщо не му пукаше от техните куршуми. Хвърли се напред сред войниците и ръцете му безмилостно се вкопчиха в живата плът. Развилия се в Библиотеката, преобръщаше рафтовете върху войниците и разхвърляше окървавените мъже наоколо като изпотрошени кукли. Някои от тях прекратиха стрелбата и хукнаха, други продължаваха да стрелят напосоки, без да ги е грижа дали улучват своите в отчаянието и стремежа си да спрат Джак Феч.

Рия гледаше от вратата, но не помръдна, докато майор Уилямс не се появи сред хаоса и насочи пистолет към нея. По лицето му имаше кръв, той крещеше нещо, но във всичката тази бъркотия и врява нищо не се чуваше. Във всеки случай нямаше никакво значение, пистолетът в ръката му бе достатъчно красноречив. Тя се опита да стане, но краката все още не я държаха. Потътри се по пода, а Уилямс я последва. И тогава внезапно някой застана между нея и Воина. Уилямс все пак стреля, но новодошлият се изсмя кратко и улови куршума във въздуха. Попремята го небрежно в ръка, после го хвърли настрани, а Уилямс зяпна, не вярвайки на очите си. Рия вдигна очи към спасителя си, той се обърна към нея и ѝ се усмихна.

— Не се тревожи, любима — каза Ленард Аш. — Всичко ще бъде наред.

Уилямс хвърли пистолета по Аш, обърна се и побягна. Аш го настигна с пет-шест стъпки, вдигна го с една ръка и го запрати с лице към близката стена. Хоросанът се пропука от удара. Уилямс се плъзна бавно към пода и остана да лежи там, тялото му потръпваше. Аш се върна и помогна на Рия да се изправи, тя се вкопчи в него с всичката останала ѝ сила, сякаш се боеше, че той ще изчезне отново, ако го пусне дори за миг. Зашепна ѝ нежно и дишането ѝ бавно се успокои и се върна към нормалното.

— Наистина не биваше да се безпокоиш — каза той накрая. — Аз съм мъртъв, не помниш ли? Не можеш да убиеш човек, ако вече е мъртъв. Върнаха ме обратно с някаква цел и докато не открия каква е тя, няма да се успокоя. Отне ми малко време да се посъбера и да те издиря, но дойдох веднага, щом можах. Да се махаме оттук. Джак изглежда напълно владее положението. Много по-добър е от мен в боя. Аз губя самообладание.

Рия го удари в гърдите, не беше силен удар, но той изпъшка подобаващо.

— Върви да доведеш Уилямс — каза тя, като се отдръпна от него. — Трябва да говоря с него. Може би сега ще се вслуша в здравия разум.

Аш сви рамене, отиде, вдигна майора и го доведе обратно. Той се олюляваше на краката си, от счупения му нос течеше кръв, но погледът му бе ясен.

— Трябва да прекратим боя — каза кратко Рия. — Достатъчно хора умряха вече. Говоря от името на града, вие говорете от името на Воините. В ролята си на кмет на Шадоус Фол съм готова да преговарям условията за вашата капитулация.

Уилямс се изсмя задъхано.

— Градът ви е извращение, място, бъкащо от грешници и уродливи твари. Ще се погрижа да го изпепелят до основи и да избият всички, преди да отзова хората си. Самото ви съществувание е грях. Вървете по дяволите!

Той измъкна отнякъде нож, Аш бързо застана между него и Рия, но майорът насочи ножа към себе си и го заби, без да трепне, в собственото си сърце. Срути се на една страна и не помръдна. Аш побутна тялото с крак, но не последва нищо.

— Фанатик — измърмори той. — Не можем да преговаряме с тези хора, Рия. Или ние, или те. Ние или те.

Воините търчаха из града като обхванат от паника добитък, преследвани от враг, срещу когото не можеха да се изправят. Тичаха без посока, не обръщаха внимание къде се намират, знаеха само че музиката, която все още гърмеше в главите и сърцата им ги бе преобразила. Те бягаха, а след тях идваха Шон Морисън, останалите музиканти и цяла армия от елфи. Воините не поглеждаха назад, не смееха. Единственото, което бе от значение сега, бе отчаяната нужда да се измъкнат от този ужасен град, който се оказа изобщо не онова, което бяха очаквали. Те захвърляха оръжието и мунициите си докато бягаха — ненужни вече и твърде тежък товар, за да стигнат далеч с него. Харпии и змейове бяха разкъсали хеликоптерите им в небето, танковете и транспортьорите бяха изчезнали в зейналата паст на Кром Круъч, Гигантския червей. Воините бягаха с писъци, крещейки и ридаейки през опустошените и почернели от пожари улици, а музиката ги пришпорваше като бич. В нея имаше вълшебство и мощ, а абсурдната, самодоволна вяра на Воините не бе достатъчна пред лицето на истинското величие и слава.

По една друга улица, в една друга част на града, други Воини тичаха, преследвани от Джак Феч, Ленард Аш и Рия Фрейзиър. Войниците не бяха много, вероятно около стотина, но всички бяха дотолкова ужасени от това, което духът и плашилото бяха сторили, че в сърцата им бе останало място само за мисълта за бягство. Тичаха, докато ги заболяха краката и дробовете им колабираха, а след тях се носеше дрипава фигура с изсечена усмивка, която нямаше умора. Аш и Рия ги следваха в джип на Воините, щастливи, че са заедно. Войниците тичаха, а трите еринии63 на отмъщението ги следваха отблизо, плътно по петите.

От друга улица прииждаха още Воини, последните обърнати в бяг останки от онова, което някога представляваше велика армия. Те хвърляха оръжието си панически, защото след тях бе самият Дявол или поне така си мислеха. А всъщност това бе просто един човек, който най-после бе познал страховитата си сила. Джеймс Харт, човекът от древното пророчество — в него бе цялата сила на града и мощта на Времето. Той се рееше във въздуха, прелиташе отгоре и ги следваше, понесен от своята магическа сила, а на известно разстояние зад него, доколкото можеха, го следваха Поли Къзинс и Сузан Дюбоа. Раните им повече не ги безпокояха, защото той ги бе излекувал само с едно докосване, но дори и така, на тях им бе трудно да го догонят. Харт бе забравил, че са там, заслепен от светлината на собственото си величие. Двете жени се напрягаха да го настигнат, не искаха да изостанат, но също така се страхуваха да го доближат. Това не бе човекът, когото познаваха, или поне си мислеха, че познават. Този Джеймс Харт бе нов, различен и много опасен.

И накрая, сякаш едва ли не градът го бе планирал така, трите потока бягащи войници се събраха на едно място — на огромния, открит площад Горки. Те бавно спряха, една обезумяла, объркана тълпа, и се огледаха да видят къде ги бе довело бягството им. Площадът представляваше огромна открита площ в сърцето на самия град. Бе обграден от всички страни с високи грандиозни сгради от вековен камък, надвиснали в размисъл над него като множество мрачни планини. Войниците се огледаха откъде могат да се измъкнат, но всички пътища бяха блокирани. Внезапно всичко притихна.

На една от улиците към площада бяха застанали елфите с Морисън и музикантите начело, най-после смълчани. На другата стояха Джак Феч с окървавени ръце, до него Аш и Рия, вперили безмълвен учуден поглед в попадналата в капан разгромена армия. На третата бе Джеймс Харт, застинал като безмълвен съдник в края на площада, обгърнат в цялото си величие. Последната улица постепенно се изпълни със светлина. Тя бе широка и пуста. Сред войниците се понесе шепот и секна внезапно, когато земята се разтвори и зейна огромна бездна, в която се виждаше болезнено бялата плът на Гигантския червей.

Шепотът се понесе отново, когато войниците осъзнаха, че са в капан, обградени отвсякъде. Командването се подготви. Никой не се отбранява по-злобно от хванат натясно плъх. Тук-там сред Воините се чуха гласовете на офицери, заповядваха войниците да се сражават до последния човек, ако е нужно и с голи ръце. Споменаха многократно и Божието име, за да ги пришпорят или като заплаха. Войниците се спогледаха, после погледнаха наобиколилите ги сили, които отвърнаха невъзмутимо на погледа им. Един офицер повиши заплашително тон, чу се изстрел. Офицерът падна мъртъв на земята, войниците наоколо отстъпиха, последва продължителен напрегнат момент, преди всички да проумеят, че изстрелът е дошъл измежду тях. Сред гъстата тълпа настъпи вълнение, когато войници и офицери осъзнаха накъде са обърнати повечето оръжия. Тогава един офицер си проби път през тълпата, следван от войник, опрял пистолет в гърба му и те бавно приближиха към Рия Фрейзиър. Тя тръгна към тях, а до нея Аш зорко следеше.

Офицерът се поклони, леко язвително.

— Предполагам, че вие сте кмет на този град. Очевидно ние искаме да се предадем.

— Смятам, че така ще е най-добре — заяви твърдо Рия. — Без всякакви условия, но бъдете спокойни, ние ще се отнасяме с вас по-добре, отколкото вие бихте го направили.

— Нямахме този шанс — каза офицерът, без да си прави труда да прикрива язвителността в тона си. — Изгубихме контакт с нашия главнокомандващ, свещениците магове са мъртви, транспортът ни го няма или е унищожен. Бог наложи своята воля. Той ни изостави.

— Освен това — каза войникът зад него — те ни излъгаха. Този град не е онова, което ни казаха, че е. Уверяваха ни, че ще се бием срещу демони, вещици и уродливи твари за прослава на Господа. Никой не спомена жени, деца и герои от детството. Дойдохме да мъстим и да спасим невинните, а вместо това се оказа, че трябва да ги избиваме. Тук видяхме разни неща, странни, чудни неща… Градът не е това, което ни казваха.

— Не е — потвърди войникът Питър Колдър, като излезе напред от редиците на елфите с Бруин Беър до него. — Той е нещо повече. Място на мечти и чудеса, а ние се развилняхме като злобни деца в катедрала и унищожавахме онова, което не можем да разберем или да оценим. Нанесохме достатъчно разруха тук. Това е мястото, където нашите мечти живеят. Не можем да го унищожим, без да унищожим и себе си.

В този миг един по един войниците от огромната обезверена тълпа захвърлиха останалото оръжие и вдигнаха ръце над главите си. Всеобщото напрежение бавно намаля, когато всички на площада и в страничните улички разбраха, че сраженията са прекратени. Войната за Шадоус Фол бе стигнала своя край и те бяха оцелели. Мъжете се обръщаха един към друг, усмихваха се, смееха се и се прегръщаха, облекчението им подейства като благослов. Аш прегърна свойски Рия през раменете.

— И така, г-жо кмет, какво ще правим сега? Ние спечелихме, но градът е разрушен. И какво ще правим с военнопленниците? Нямаме условия да ги заключим някъде, нито да ги пазим, но и не можем просто да ги пуснем да си вървят. Не и след всичко, което причиниха тук. Жителите на града изобщо не биха го допуснали. Не съм сигурен, че и аз бих.

— Офицерите отиват на съд — каза Рия. — Както и всички, участвали в зверства, които могат да бъдат доказани. Останалите… са само войници, повярвали, че вършат, каквото трябва. Били са излъгани и сега го знаят. Ще останат тук и ще бъдат част от града. Ще дирят изкупление и по този начин ще го получат. Могат да започнат с това да погребат мъртвите и от двете страни, а после биха могли да се заемат с построяването на разрушените от тях сгради. Докато приключат, ще минат години, достатъчно време за прошка и от двете страни.

Аш кимна и известно време те стояха мълчаливо, потънали в собствените си мисли. Накрая Аш се размърда.

— Чудя се какво ли се е случило с главнокомандващия им.

Рия сви рамене.

— Не знам. Вероятно никога няма да узнаем. Може би времето му е изтекло.

Хората на Ройс се надигаха и се напъваха да затворят тежката врата под напора на вилнеещата снежна буря навън. Мощни вихрушки сняг връхлитаха край тях в коридора. Общо бяха дванайсет и трябваше да обединят всичките си сили, за да успеят да затворят вратата, сантиметър по сантиметър. Накрая успяха, хлопнаха тежките резета, после се облегнаха изнемощели на нея, докато си поемат въздух. Няколко заблудени снежинки още се носеха във въздуха, довеяни в замъка Вси Светии от безпощадния вихър на бурята отвън. Ройс и хората му изтупаха снега от косата и дрехите си и се огледаха. Бяха изминали дълъг, труден път, за да стигнат до това място, и за тяхно удовлетворение то изглеждаше точно толкова огромно и внушително, колкото си го бяха представяли. Таванът се губеше високо в тъмното над тях, а коридорът бе достатъчно широк да мине танк. Бе много тихо. Въпреки яростта на бурята навън, не се чуваше нито звук.

Уилям Ройс, върховен главнокомандващ на Воините на Кръста, си позволи да изпита искрица задоволство. Бе се заклел да дойде на това място, независимо какви пречки постави по пътя му съдбата — и го бе постигнал. Оттук оставаше малко до Галерията от мраз и Вратата към вечността. Той стоеше мълчаливо и се наслаждаваше на мига, а хората му образуваха кръг около него. Бяха добри войници. Бе ги подбирал и обучавал лично през годините, за да са негова елитна охрана. Можеше да им повери живота си; може би бяха единствените, на които вярваше истински. Нямаше да им хареса, ако им каже да останат тук, а той да продължи по коридора сам. Но това бе неговият миг, неговата съдба и не би споделил онова, което го очакваше, с никой друг. Накрая бе близо до своята цел, само мигове го деляха от това да отвори Вратата към вечността и да зададе въпросите, които цял живот бе чакал да зададе. Да научи отговора най-после…

Той заговори високо и дванайсетте мъже реагираха незабавно. Огледа ги, позволи им да забележат как тържествува и после им съобщи намерението си. Бе прав, не им хареса, но никой не възрази, нито попита за плана му. Добре ги беше обучил. Те му принадлежаха телом и духом и така, както не задаваха въпроси на Бог, на когото заедно служеха, не биха попитали и него. Ройс им заповяда да охраняват входа на коридора и да се погрижат никой да не може да го последва. Всеки — без изключение, — който се появи, следваше да бъде убит начаса и трябваше да останат на тази позиция докато той се върне, без значение колко щеше да се забави. Те кимнаха мълчаливо и му отдадоха чест. Той козирува в отговор, усмихна се кратко и после тръгна по тъмния коридор напред.

Войниците го проследиха, докато изчезна в мрака, и после се разпръснаха да покрият входа към коридора. Знаеха какво да правят. Ройс го бе отрепетирал много пъти. Въпреки това огромното пространство ги изнервяше. Всеки звук отекваше безкрайно в тишината и с периферното си зрение сякаш зърваха сенки. Войниците държаха оръжието професионално и гледаха зорко вратата. Отчасти поради тази причина, те изобщо не забелязаха как момичето на име Мад пропълзява зад тях. А след това беше твърде късно.

Маделин Креш се промъкна тихичко в сенките, тъмните ѝ кожени дрехи се сливаха безупречно с мрака. Бе махнала обичайните си вериги и украшения, за да не я издадат с някое случайно проблясване или звук. Промъкна се зад най-близкия до нея страж, беше се навъсила в усилието да е съсредоточена. Сгъваемият нож в ръката ѝ ѝ действаше успокоително, готова бе да го използва. Бе променила обичайния си черно-бял грим с по-неутрален сив, който да скрива лицето ѝ в сенките, и бе намазала с гел късо подстриганата си в стил мохикан коса, така че движението на перчема ѝ да не я издаде. Мад бе последният защитник между Времето и тези хора и тя бе твърдо решена да не го разочарова — каквото и да ѝ струваше това.

Пое си дълбоко дъх, плъзна се плавно от сенките и сграбчи стража изотзад брутално и съвсем просто. С едната си ръка стискаше устата му, за да не може да извика, наръга го с ножа между ребрата и ѝ остана само да го завлече в тъмното, преди някой да е забелязал нещо. Остави отпуснатото тяло да се свлече тихо на пода и се огледа набързо. Всичко бе притихнало. Бе свършило за миг. Маг заби ножа в едното око на войника, просто да е сигурна, и после се подготви за следващата мишена. Усмихна се широко. Вършеше онова, за което бе създадена, и се чувстваше страхотно. Бе чакала дълго да се отплати на Времето за неговата доброта и макар че възнамеряваше да приключи с тази работа възможно най-бързо, така че да се върне при него и да го брани, нямаше да бърза тук. Тя се наслаждаваше. От портретите в галерията видя какво се случи с града, време бе за разплата. Може и да не живееше там, но той си бе нейният град. Лоялността на Мад се отнасяше до малко на брой неща и бе простичка, така си ѝ харесваше. Тя надникна иззад сенките към следващата жертва и нарочно потътри крак, за да чуе той шума. Стражът се огледа, намръщи се — сигурен бе, че е чул нещо, но не бе сигурен какво. Мад повтори звука и той тръгна към нея. Тя се усмихна и подготви ножа си.

Уилям Ройс крачеше напето из Галерията от кости, гледаше право напред. От портретите по стената се носеше врява, бушуваше ярост, понякога хората и създанията в тях вилнееха вътре в лъскавите дървени рамки и се опитваха отчаяно да се измъкнат оттам. Ройс не им обръщаше внимание. Той имаше цел и съдба, които да осъществи, и чудесата на Галерията не значеха нищо за него. Осъзна, че самият той е виновен за разрухата и страданието, но не изпитваше вина. Бе сторил нужното, за да стигне до това място и този момент. Останалото нямаше значение. Беше се озовавал тук много пъти в своите мечти. Бе копнял за Галерията още от детството си, макар че мина доста време, преди да открие какво представлява това място. Размерите и необятността го плашеха като дете, но сега не изпитваше ужас. Това бе само място, през което трябва да премине, за да стигне до Вратата към вечността. Бе и прекият път към божествеността. Пулсът му препускаше шеметно и той неволно ускори крачка. Почти бе стигнал. Скоро щеше да застане пред Вратата, да я отвори, да зададе своя въпрос — този, който цял живот бе чакал, за да може да го зададе.

Движеше се, без да се поколебае, през коридорите, които бе виждал в мечтите си. Накрая те свършиха и той се озова пред Галерията от мраз. Спря на входа, загледан в страхопочитание в нещо, което винаги му бе отказвано в мечтите му. Въпреки присъщите му дисциплина и целенасоченост, той все пак спря да се огледа и да помисли, тъй като имаше много неща, прекалено красиви, за да може човешкото око да ги понесе. Галерията от мраз бе изтъкана от фини рисунки, изваяни от лед, преплитащи се с лъчи от бляскава лунна светлина. Представляваше огромен купол от замръзнали паяжини, невъобразимо сложни, надвиснали високо над него. Ройс пое дълбоко дъх и стъпи на пода от блеснало стъкло. В Галерията се долавяше огромно напрежение и финес, сякаш гигантската структура бе дотолкова точно балансирана, че трябваше само да прекъснеш някой ключов рисунък, за да срутиш цялото място. Без да знае защо, Ройс осъзна, че тя несъмнено е напълно реална, осезаема и той се поколеба за миг, преди да стъпи на огледалния под.

Не помнеше колко дълго вървя по деликатните, бляскави ивици лед, но накрая стигна сърцето на паяжината и Вратата към вечността. Това, което видя, го накара да спре. Беше само една врата. Обикновена, някак битова, стърчеше самотно. Ройс я зяпаше онемял. Бе направил толкова много, пожертвал бе всичко и бе изминал целия този път само заради това? Никога не бе виждал Вратата към вечността в мечтите си, но си бе представял… всичко друго, ала не и това. Разочарованието едва не го смаза и тогава то бе изместено от гняв. Бе свикнал с гнева. Можеше да се справи с него. Не му и хрумна да се съмнява, че това е Вратата към вечността, на някакво първично ниво знаеше, че не подлежи на съмнение. Бе едно от Великите чудеса на света и той стоеше пред него.

— Знам какво си мислиш — каза тих глас до него. — Мислеше си, че ще е по-голяма, по-внушителна. С всички е така.

Ройс се извърна сепнато, не бе чул някой да го доближава. До него, достатъчно близо, за да го докосне, ако се пресегне, бе застанала висока, достолепна фигура в безупречно бял костюм, в ръцете си държеше голяма, богато украсена Библия. И макар че изпитото, сурово лице му бе познато, очите бяха значително по-стари и Ройс нямаше никакво съмнение срещу кого стои.

— Предполагам, достолепният татко Времето. Изминах дълъг път, за да се срещнем. Защо ми приличаш на моя приемен баща?

Старецът сви рамене.

— Не питай мен, това е в подсъзнанието ти. Всички ме виждат различно. Ти ме възприемаш съвсем правилно като авторитет, а подсъзнанието ти добавя детайлите. Вратата към вечността и аз имаме една и съща уникална природа — форма ни придава наблюдателят. Тя изглежда като истинска врата от твоето минало — тази, която е била от изключително важно значение в някакъв жизненоважен момент от живота ти. Разпознаваш ли я?

Ройс я изгледа продължително и после бавно кимна. Позна я. Не беше я виждал, нито мислил за нея от години, но си я спомняше. Беше входната врата на къщата, където го отведоха да живее като дете, след като родителите му загинаха в автомобилната катастрофа и неговите приемни родители го поеха. Не ги свързваше много любов, но неговият приемен баща му бе посочил пътя към Бога, затова Ройс се стараеше да го помни с добро — когато изобщо се сещаше за него. Помнеше тази врата. Когато мина през нея, животът му се промени завинаги.

— Помня я — каза той накрая. — Интересна символика. Отвори я.

— Боя се, че не е толкова просто — отвърна Времето. — Тук има още някой, който те очаква.

От другата страна на Ройс внезапно изригна гореща вълна и той инстинктивно отскочи от нея. Разнесе се остра воня на сяра и изгоряло месо и още преди да се обърне, Ройс знаеше кой е, кой трябва да е. Дяволът, с когото бе сключил договор преди толкова много години, накрая бе дошъл да иска своето. Той вирна брадичка и се обърна без да бърза, за да огледа своя враг. Необходимо му бе да мобилизира целия си кураж и всичката си решителност, за да не отстъпи дори крачка назад. Висок осем фута, излъчващ почти непоносима горещина, дяволът се бе явил като ръкоделие от метални пластини в недодялана човешка форма — стоманена конструкция, която подигравателно наподобяваше човек. Металните пластини се приплъзваха, докато се движеше, бяха нажежени от горещината до червено, от челото му, над хлътналите огненочервени очи, стърчаха метални остриета като рога.

— Ти си мой — каза демонът, а гласът му скърцаше като ръждиви стоманени остриета, които се трият едно в друго. — Мечтите, които ти позволих, те доведоха тук, а също и мен. На това място, където не мога да дойда, без да съм поканен. Сега ти ще отвориш Вратата вместо мен и аз ще получа отдавна чаканото отмъщение над Оногова, който ме отхвърли.

— Съжалявам — каза Времето. — Докато Шадоус Фол все още съществува, нямаш власт над Вратата. Така стоят нещата. И въпреки старателните усилия на този джентълмен, градът все още е жив.

Демонът погледна Ройс.

— Струваше си да се опита. Нещо е останало и за мен. Всички защити тук си стоят, но от мен не можеш да избягаш. Дадох ти мощ в замяна на множеството избити в Шадоус Фол, но трябваше да знаеш, че ще има и друга цена за плащане. Заради действията си си прокълнат и аз ще те отведа към твоето проклятие. Добре ще се позабавляваме двамата с теб.

— Не непременно — намеси се Времето. — Знаеш правилата.

Демонът изсъска срещу него, но замълча и Ройс разбра, че се бои от Времето. Постара се да запомни това. Можеше да се окаже от полза. Погледна властно стареца, който отвърна спокойно на погледа му, без да се впечатли.

— Тази Врата води към Бога — каза Ройс. — Дошъл съм тук да я отворя и нищо, което кажеш или направиш, няма да ме спре. Ти си могъщ, но и аз имам власт — повече, отколкото можеш да си представиш. Оставил съм хората си на пост да се погрижат никой да не ни безпокои.

— Боя се, че не е така — възрази Времето. — За съжаление тези, които остави на входа на коридора, са мъртви.

Ройс се вторачи в него. Изобщо не му хрумна да се усъмни в думите му. Щом казваше, че са мъртви, значи бе така. Реалността го разтърси, но той не го показа и се овладя. Тук не бе мястото, на което да се показва слаб. Времето кимна с разбиране.

— Не бих си помислил да те спра, Уилям. Вратата към вечността е тук за всеки, който пожелае. Ако наистина си решил да разговаряш с Бог, трябва само да я отвориш и да минеш през нея. Разбира се, ако го сториш, не можеш да се върнеш обратно. Не ме гледай така, Уилям. Не аз създавам правилата. Аз просто работя тук.

— Какво има зад Вратата? — попита Ройс.

Устата му бе пресъхнала, но гласът му бе твърд.

— Не знам — отвърна Времето. — Това е единственото място в Шадоус Фол, което не мога да видя. Това е последната велика мистерия, финалният отговор на всички въпроси, които някога си си задавал. Нали затова дойде тук? Да зададеш своя въпрос?

— Да — потвърди Ройс. — Въпрос. Съвсем прост наистина, но той ме преследва цял живот. Съществува ли наистина Бог?

Демонът изсъска, но не помръдна. Времето се усмихна.

— Трябва да знам — настоя Ройс. — Изградил съм целия си живот върху вярата в Бог и неговото слово. Отказах се от всякаква възможност за нормален живот, от надеждата за земна любов и семейство, за да посветя себе си на Бога. Обучавах се като Воин, създадох армия и я доведох тук, защото в края на краищата вярата не е достатъчна. Не и ако няма доказателство. Ако Бог съществува, тогава всичко, което съм вършил — а съм вършил ужасни неща, — ще бъде оправдано. Ако не, тогава животът ми е бил лъжа и всичко е било безсмислено. Всичките убити, цялото страдание… всичко, от което се отказах, за да стана главнокомандващ.

— Ирония, нали — цяла армия от християни фанатици, които никога не са се съмнявали, предвождани от човек, изгубил вярата си.

— Толкова дълго съм мечтал за това място. За Вратата към вечността, зад която е скрита цялата истина и могат да бъдат намерени всички отговори. Трябваше да дойда тук, независимо от цената, за да знам без всякаква сянка на съмнение. Да знам.

Той пристъпи напред и отвори Вратата към вечността. Навън плисна светлина, ярка, топла, успокояваща. Тръгна без колебание в сияйния поток и вратата се затвори зад него, светлината изчезна. Без нея светът бе по-мрачно място. Времето погледна стоманения демон.

— Някой ден ще настъпи момент, когато никой вече няма да вярва в теб. Какво ще правиш тогава?

— Още не е настъпил — каза демонът със стържещия си глас. — Преди това могат да се случат много неща.

Той изчезна, а след него останаха острата миризма на сяра и два огнени отпечатъка на мястото, където бе стоял. Времето ги стъпка с крак, за да ги изгаси. Погледна затворената врата и въздъхна тихичко. Още не бе настъпил мигът да мине през нея, но някой ден дори и той трябваше да влезе и да види какво има от другата страна. Доста нетърпелив бе това да стане. Обърна гръб на Вратата към вечността и тръгна обратно през Галерията от мраз. Надяваше се Мад вече да е свършила работата си и да е поразчистила. Дано бе така. Прииска му се да изпие чаша хубав, силен чай, а мразеше да му се налага да го прави сам.

Времето се отдалечи от бляскавите ледени драперии, а зад него Вратата стоеше в търпеливо очакване на всички онези, които предстоеше да дойдат.