Шадоус Фол

5. Потайни места

Колата на Лестър Голд взе завоя със скорост двойно, че и повече по-голяма от разрешената — двигателят изрева, гумите изсвистяха и автомобилът полетя по пустата улица, сякаш самият Дявол го преследваше по петите. Шон Морисън — бард, трубадур и рокаджия от края на шейсетте — се бе вкопчил в колана с две ръце и наблюдаваше ужасено как целият му живот прелита мълниеносно пред тях. Ужасно голяма част от него бе преминала по барове и на Морисън горещо му се прииска да е в някой от тях сега, за предпочитане с голямо бренди в ръка. Питието действаше добре против шок. Лестър Голд — Човек на действието и Тайнствен отмъстител, изглежда бе в безгрижно неведение, че има нещо необичайно в неговото шофиране и продължаваше да бъбри весело за минали подвизи, докато превключваше припряно скоростите, за да изцеди и последната възможност за ускорение от надутия до краен предел двигател.

Морисън се опита да си спомни дали желанието му е съвсем актуално и слушаше скептично как възрастният мъж на волана разказва за приключенията си през трийсетте и четирийсетте години, сякаш това бе вчера. При други, по-спокойни обстоятелства, можеха да му се сторят очарователни, но в настоящия момент бе загрижен дали колата ще издържи още дълго. Ако беше кон, вече щеше да е с облещени, изхвръкнали от орбитите очи и пяна на устата. Уличното движение стана по-натоварено, когато се отправиха към предградията, и Голд неохотно намали почти до разрешената за града скорост. Морисън задиша по-спокойно и реши, че следващия път, когато колата спре на червено, ще изхвърчи от нея и ще тича чак до хоризонта. Само дето май нямаше червен светофар…

Колата профуча през предградията, мяркаха се неясни очертания на идентични къщи с изрядно окосени ливади и коли на алеята. Хората спираха да помахат към колата на Голд, а той неизменно им отговаряше весело. На Морисън му се искаше да не го прави. Отчасти се чувстваше по-сигурен когато и двете ръце на Лестър бяха на волана. Голд внезапно изви рязко надясно, без да си прави труда да обръща внимание на маловажни неща като огледалото или мигача и наби спирачки. Колата се разтресе и спря на алеята до хубава къща. Морисън реши, че ще поседи съвсем неподвижно известно време, докато почувства краката си достатъчно силни да му служат отново. Използва възможността да разгледа дома на Голд. Не бе съвсем каквото бе очаквал. Обикновена къща на обикновена улица, разположена сред тихите предградия на Шадоус Фол. Нито твърде голяма, нито твърде малка, с красиво подредена цветна градина, каменно корито за къпане на птици, пълно с мътна вода. В другия край на улицата някой си разхождаше кучето и пет-шест деца ритаха топка. Не точно това бе очаквал да е главният щаб на Тайнствения отмъстител.

Голд вече бе излязъл, бе минал от страната на Морисън и му държеше вратата да слезе. Все още говореше нещо за Проклятието на синия диамант20 и Господаря на болката21. Морисън го чуваше ясно как набляга на думите. Излезе от колата съвсем малко разтреперан, изчака кратка пауза в историята на Голд и тогава кимна с глава към къщата.

— Това ли е то? Тайното убежище на Тайнствения отмъстител?

Голд се ухили весело.

— Ти какво очакваше? Крепост на уединението22? Аз съм пенсиониран цветар. Гордея се с градината си. Трябва да я видиш през лятото, Шон. Изглежда страхотно. А сега ме последвай и внимавай с тази цветна леха. Тъкмо съм засадил луковици в нея.

Морисън го последва в къщата, като много внимаваше къде стъпва, влезе и откри, че вътрешността досущ съответстваше на външния ѝ вид. Хубав малък дом, чийто собственик по цял ден не си е вкъщи, с килими, удобни мебели и картини с ония сладки дечица с големите очи по стените. Морисън не се бе чувствал така замаян от онзи път, когато смеси полска водка с коняк „Наполеон“ в една чаша, за да види как ще е на вкус. (Всъщност вкусът бе доста добър в продължение на около десет минути — т.е. докато можеше да държи чашата.) Усмихна се учтиво, а Голд се ухили в отговор по начин, който говореше, че не може ни най-малко да бъде заблуден, но оценява усилието.

— Мъничко е, но си е мое. Издължих се на банката и всеки сантиметър си е моя собственост. Смятахме да бъде наш дом, след като се пенсионираме със съпругата ми и продадем цветарницата. Но Моли почина само година, след като това стана. Не бях го очаквал. Винаги съм си мислил, че ще прекараме старините си заедно. Не ни било писано. Това място изглежда доста пусто без нея. Бяхме планирали да правим толкова неща, да посетим различни места и хора, но щом останах сам, те някак си не ми изглеждаха вече толкова примамливи, затова и не отидох никъде. Останах си тук, поддържах чисто и подредено и се занимавах с градината. Понякога съм си мислил да продам къщата и да си купя нещо по-малко, но не го направих. В стаите е пълно с нещата на Моли и докато те са тук, мога да се преструвам, че тя е някъде наоколо, в някоя стая или просто е излязла за малко. Глупаво е, знам, но тя ми липсва. Хайде сега, не си дошъл тук да слушаш брътвежите на стареца. Искаш да ти разкажа за Тайнствения отмъстител. Последвай ме.

Той тръгна по стълбите за горния етаж. Морисън направи гримаса зад гърба на възрастния човек, но го последва покорно.

„Вероятно ще ми покаже някогашния си костюм, окачен в гардероба. После ще трябва да поседя и да прегледам албумите му с изрезки и снимки. Кога ли ще се науча да казвам «не» на хората?“

Голд спря до първата врата на горния етаж, измъкна тежък месингов ключ и я отключи. Отвори я и отстъпи, за да влезе Морисън. Шон се постара да се усмихне възможно най-заинтригувано, кимна на Голд и пристъпи в един друг свят.

Беше стая с обикновени размери, но стените, от пода до тавана, бяха претъпкани с колекция от сувенири и джунджурии, събирани цял живот за прослава на кариерата на един човек, облечен в костюма на приключенски герой. Имаше библиотека, препълнена с комикси и книги с меки корици. В една стъклена витрина се виждаха странни, невероятни предмети и на всички грижливо бе поставен етикет с надпис към кое приключение се отнася. Имаше снимки на стари приятели и противници и даже афиш от черно-бял филм от четирийсетте с участието на Тайнствения отмъстител. А зад лъскава стъклена витрина един манекен бе облечен в костюм. По-скоро доспехи, но в крещящи цветове. Морисън вървеше бавно сред рафтовете и витрините и нещо от детето в него се пробуди, от времето когато още вярваше в герои и разбойници. Погледна назад към Голд, който стоеше ухилен при вратата.

— Добре дошъл в моята Пещера23 — каза весело старецът. — Повечето, разбира се, са боклуци наистина. Трябва добре да поразчистя тук, да поосвободя място, но всичко има сантиментална стойност. Дори и повечето да не се е случвало наистина.

Морисън се озова пред филмовия афиш с огромна снимка на Тайнствения отмъстител, облечен в костюма си, вкопчил се във вратата на бясно препускаща кола, с пистолет в ръка.

— Това… ти ли си?

— Не — отвърна Голд. — Това е Финли Джейкъбс, който игра моята роля във филма. Костюмът изобщо не се получи както трябва. Казаха, че не изглежда достатъчно драматично. Може би, но поне можех да вляза в битка достатъчно уверен, че няма да се препъна в собственото си наметало. От поредицата направиха пари, но не достатъчно, за да си струва да заснемат продължение. Студиото вече бе откупило правата за Сянката и Паяка, а и двамата бяха по-значими от мен. Никой не се интересуваше. Не мога да кажа, че съжалявам. Развалиха всички истории и объркаха всички детайли. Дори показваха как се прехвърлям от сграда на сграда, закачен с въже. Опитвал ли си някога? Много скоро става твърде болезнено. Имах кола да се придвижвам. И преди да си ме попитал — не, не беше Батмобил. Смисълът да имам кола беше да мога да се придвижвам бързо от едно място на друго. Последното нещо, от което се нуждаех, бе някой лъскав мотор, който да издава на всички кой съм. Хората щяха да се скупчват край него на светофарите да ми искат автографи.

— Не разбирам — каза бавно Морисън. — В подвизите в списанията и книгите си наистина ти, но не и в телевизионния сериал?

— Спомням си всичките — каза Голд като сви рамене, — но нищо от тях не бе реално, докато не дойдох тук. Самият аз станах реален в мига, в който реших да остана в Шадоус Фол, като всяка друга легенда. Това трябва да се случи, за да можеш да умреш. Но преди това имаше толкова мои версии, че им обърках сметката. Така че аз решавам какво действително се е случило и какво — не. Кой друг има повече право на това?

Морисън кимна и отново погледна към витрините. Едната от тях бе пълна с играчки и предмети от четирийсетте и петдесетте. Вдигна учудено вежди. Тези неща струват пари в днешно време, ценни са за колекционерите. Особено ако са с автограф… Но това бе в друг свят, а нито един от тези предмети нямаше да стигне дотам. Спря пред един подвързан с кожа албум, отвори го и разгърна тежките страници. В него имаше изрезки от стари вестници, старателно подредени по дати от края на шейсетте и нататък. Във всички тях се разказваше за участието на Тайнствения отмъстител в странни и необичайни престъпления, които са станали в Шадоус Фол. Понякога е присъствал само като консултант, друг път е помагал на детективите в разрешаването на случая и тук-там имаше по някоя голяма снимка на самия човек в пълна екипировка, сниман по време на ареста. Имаше нещо почти сюрреалистично в начина, по който костюмът оставаше същият, а мъжът, облечен в него, неизменно остаряваше. Морисън погледна отново Голд.

— Тези изрезки… всичко това наистина се е случило тук, в Шадоус Фол?

— О, да. Официално бях пенсиониран, имах си и магазинчето за цветя да се занимавам, но понякога шерифите от онова време се натъкваха на нещо странно и озадачаващо и тактично ми даваха да разбера, че биха имали нужда от малко помощ. Винаги се стараех да дам най-доброто от себе си, да не посрамя легендата. Не се обличах в костюма, освен за снимка. Трудно е за старец като мен да изглежда достойно в наметало и клин. Харесва ми да си мисля, че съм им помагал, а не съм досаждал. В по-голямата част това не бяха някакви углавни престъпления. Тази, която гледаш сега, е когато помогнах да заловят фантома Боглър — прозрачен, светещ джентълмен в дълъг шлифер, който се разхождаше и стряскаше хората, като им показваше вътрешностите си. Доста неприятна история, доколкото си спомням. Малко след това спасих детето на семейство Крамптън, когато се срути покривът на къщата им и помогнах да заловят жена, убила съпругата на любовника си, а после опитала се да му припише убийството. Заплетен случай.

Морисън прелисти до края албума. Последната изрезка беше отпреди три години. Половин колонка, нямаше снимка. Затвори почтително и погледна отново Голд.

— Това е невероятна стая — каза накрая и се опита с тона си да покаже колко искрено е впечатлен. — Не знаех, че си участвал в толкова… действителни случаи.

— Всички те си бяха наистина реални за мен. Спомням си всичко, което писаха, дори и най-възмутителните неща към края на моята кариера, когато ме превърнаха в супергерой. Събитията в тези истории са реални, като всичко останало в този албум. Макар никога да не са се случвали. Знам, че звучи сложно, но не и за мен. Светът, в който живея сега, е малко по-скучен и по-сив от по-рано, но предполагам, че така им се струва на повечето хора, като поостареят. Тайнственият отмъстител принадлежи на миналото, на по-простите времена. Бях си щастлив тогава с моята цветарница и Моли до себе си.

Морисън бавно кимна.

— Колко души са виждали тази стая?

— Малцина. Вече само запалените колекционери си спомнят за мен, никой друг не се интересува. Шадоус Фол е пълен с измислени герои, които са се превърнали в легенди, и повечето от тях са по-известни, отколкото аз някога съм бил. Нямам собствено семейство, а в семейството на Моли всички се чувстваха доста смутени от миналото ми. Затова затворих всичко в една стая и заключих вратата. Влизам от време на време, да избърша праха и да си спомня… Но нещата вече са други. Тези нови убийства излизат извън контрол. Шериф Ериксон е твърде млад, за да се сети за мен, но аз не съм забравил. Умът ми е бистър, както винаги. Време е да се завърна. Шадоус Фол се нуждае от Тайнствения отмъстител.

Ако някой друг бе казал това на Морисън, той щеше неловко да отмести поглед или да се разсмее, но нещо в тона и поведението на Голд, неговите спокойствие, увереност и достойнство накараха Шон да му повярва. За пръв път в живота му липсваха думи и той просто кимна безмълвно. Голд се усмихна.

— Не се безпокой. Няма да нося костюма. Тесен клин и наметка са подходящи за игра на младите. Само ще събера някои неща и може да вървим.

Морисън понечи да кимне с глава, но застина, когато видя Голд да отваря една витрина и небрежно да изважда най-големия револвер, който някога бе виждал. Попремята го леко с една ръка, провери дали е зареден, после го остави настрана, за да може да сложи кобура под мишницата си. Морисън гледаше безмълвно как Голд пусна пистолета в кобура и пробва няколко пъти да го измъкне бързо оттам.

— Винаги избирай голям револвер, Шон — каза небрежно Голд. — Така, ако ти свършат куршумите, винаги можеш да пребиеш копелето до смърт.

Морисън погледна сериозно Голд, но той изглежда не се шегуваше. Отново посегна към витрината, а Шон пак се смути, когато Голд измъкна една очевидно истинска граната оттам.

— Лестър, ти се шегуваш!

— Мъдрият човек винаги взима предпазни мерки — отвърна спокойно Голд. Млъкна и погледна замислено Морисън. — Тези… твои елфи… няма да им пука от малко барут, нали?

— Не — отвърна Шон. — Повярвай ми, Лестър, ще се влюбят в теб.

Голд го погледна строго, не бе сигурен, че му хареса тона, после сви рамене, навлече якето си, което явно имаше специална кройка, за да прикрие пистолета и кобура под мишницата. Пусна небрежно гранатата в джоба си и учтиво се престори, че не забеляза как Морисън трепна.

— Тези твои елфи, Шон… Трябва ли наистина да се срещаме с тях? Искам да кажа, каква полза от няколко дребни човечета с крилца и щръкнали уши, щом ще издирваме безскрупулен убиец?

— Никога не си виждал никого от света на елфите, нали?

— Не. Никога не съм си мислил, че ще имаме общи интереси.

— Е, първо на първо, те не са моите елфи. Определено принадлежат единствено на себе си и изобщо не би им харесала идеята да принадлежат на който и да е човек. Всъщност нямат особено високо мнение за нас. Само понякога, като домашни любимци. Второ, съвсем не са това, което би очаквал. Те са древен народ, див и царствен. Също така са горди, арогантни и наистина порочни. Изпитват наслада от дуелите, вендетата и масовото клане и най-често никой не би искал да има нещо общо с тях. Обаче, тъй като и аз съм горд, арогантен и опасен, винаги сме се погаждали твърде добре. Хората почти са забравили древните истории и легенди, от които са се родили елфите. С годините са наложили цензура и са поразкрасили в стил Дисниленд пъклената им същност. От тези версии има и тук. Всъщност съществуват места, където не можеш да се движиш заради тези малки скъпоценни същества с пърхащи крила. Не ми се ще да ги посещавам твърде често, особено когато съм трезвен. Елфите са реалност — древни и брутални и отчаяно държат на честта. Общуват предимно със себеподобни, а всички останали са доволни, че нещата стоят така.

Голд го изгледа недоверчиво.

— Колкото повече ми разказваш за тях, толкова по-несигурен съм, че идеята е добра. Може би за всеки случай трябва да взема една пушка и няколко бомби.

Морисън се усмихна загадъчно.

— Няма да навреди.

Голд се обърна и мърморейки напълни джобовете си с асортимент от вероятно полезни предмети. Морисън погледна кориците на купчина стари комикси със супергерои, всеки от тях бе опакован, за да се запази остаряващата хартия. Беше трудно да свържеш Голд с идеализирания огромен мускулест герой на корицата. Бе достатъчно едър, в превъзходна форма за мъж на неговата възраст, но нямаше нищо свръхчовешко в него. Въпреки това, помисли си Морисън, не би могъл да очакваш кой знае какъв реализъм в общество, в което жените обичайно биваха рисувани с гърди по-големи от главите им. Отмести поглед към Голд и видя, че е готов и го гледа в очакване.

— Ти знаеш пътя, Шон, по-добре ти карай.

Морисън се усмихна и поклати глава.

— Не става така, Лестър. Елфите живеят в своя собствена реалност — в земята под хълма. Техният свят е древен, по-древен от нашия, и входовете са рядкост. Някога, много, много отдавна е било иначе, но те са водили жестока, безмилостна война с нещо, за което все още не желаят да говорят. Не е ясно дали са спечелили или загубили, но преди хиляди години са се оттеглили в земята под хълма и са затворили входовете след себе си. Което основно означава, че не можеш да стигнеш до там от тук. Освен ако нямаш покана. За щастие, аз съм в списъка им за гости, защото съм бард и единственото, което трябва да направя, е да щракна с пръсти, да ударя пети една в друга и можем да потегляме.

Голд го изгледа замислено.

— Шон, да не си пушил нещо необичайно напоследък?

Морисън се изсмя.

— Знам, че звучи налудничаво дори и за Шадоус Фол, но елфите живеят по свои закони и не мислят като нас. Повярвай ми, правил съм го и преди. Имаш ли гардероб?

— Разбира се, че имам гардероб. Какъв е този въпрос?

— Мога ли да го видя, моля?

Голд го изгледа напрегнато, определено подозираше, че му се подиграват и го изведе от стаята. Внимателно заключи вратата след себе си, после въведе Морисън в следващата стая по коридора. Беше спалня, чиста и подредена, почти напълно лишена от характерна атмосфера. Обзавеждането и мебелите сякаш бяха избирани от някакъв комитет, който не притежаваше никакво въображение. Морисън за миг потръпна вътрешно, но само толкова, после се концентрира върху гардероба. Стоеше в срещуположния край на стаята, голям и масивен и почти агресивно обикновен. Бардът кимна одобрително, отиде до него и отвори вратата. Вътре имаше редици закачалки с дрехи.

— И какво трябва да правим сега? — попита Голд. — Да извикаме „здрасти“ и да чакаме някой да ни отговори?

— Не съвсем — отвърна Морисън като отмести едно тежко палто и влезе в гардероба. — Ела, Лестър. Тук има достатъчно място.

Голд поклати глава недоверчиво и пристъпи вътре до Морисън, като се понаведе, за да не си удари главата.

— Не мога да повярвам, че правя това. Направо съм щастлив, че няма никой тук да ме види. Вероятно ще си помислят, че сме се отдали на някакви странни сексуални практики.

— Нямам нужда от упражнения — отвърна рязко Морисън. — Много съм добър.

Голд го изгледа гневно. Шон се изсмя, пресегна се и затвори вратата. Мина доста време, без да се случи нещо. Беше тъмно, твърде тясно, но познатият мирис на дрехите поуспокои Голд. По-скоро усещаше, отколкото виждаше Морисън до себе си, но бавно почувства, че между тях се отваря дупка, която се разширява постепенно. Наоколо пространството се увеличаваше, сякаш гардеробът някак ставаше по-голям или пък той самият се смаляваше. Понечи да протегне ръка и да докосне Морисън, но се въздържа. Щеше да бъде признание за несигурност, за слабост, а Голд не си позволяваше такива прояви напоследък. Веднъж щом започне и кой знае докъде може да стигне. Може дори да почувства, че остарява…

— Ето, потегляме — каза Морисън до него и Голд усети как стомахът му се преобърна, когато подът под тях внезапно се спусна като асансьор надолу.

Устремно набра скорост, но в тъмнината Голд не можеше да каже колко бързо се движеха. Дрехите бяха изчезнали, останали бяха горе и той предпазливо протегна ръка да докосне нещо пред себе си. Нямаше нищо, докъдето ръката му стигаше. Не пристъпи напред. Внезапно уплашено си представи как двамата с Морисън се спускат в земните недра на платформа не по-широка от пода на неговия гардероб. В съзнанието му изникна безкрайна пропаст и студени капки пот избиха по слепоочието му.

Скоростта на спускането рязко намаля, Голд отново усети пода под краката си, ярка светлина избухна в мрака и той извика неволно. Запримигва бързо, разтърка насълзените си очи и накрая отпусна ръце да се огледа. Той и Морисън стояха на голяма поляна, обрасла с трева. Под краката им имаше малка дървена платформа, която изглеждаше някак парадоксално — сякаш изникнала от тревата. Поляната се губеше в далечината докъдето поглед стига и още по-нататък. Нямаше сгради или други постройки, самата равнина бе гладка и равна като море от трева. Обедното слънце бе почти болезнено ярко, но въздухът бе приятно прохладен. Морисън дишаше дълбоко и се ухили почти безразсъдно на Голд.

— Добре е, че сме пак заедно, Лестър. Добре дошъл в земята под хълма.

— Не виждам никакви елфи — отвърна безизразно Голд. — Всъщност не виждам нищо друго, освен трева.

— Търпение, Лестър. Не можеш да пришпорваш нещата тук. Елфите имат различен усет за време от нашия. Затова вероятно са в състояние да водят такова независимо съществуване. Самият старец, Времето има съвсем елементарен контрол над елфите. Накрая или той, или те ще отидат мъничко по-далеч и тогава ще произтече грандиозна битка, за да се разбере кой всъщност ръководи тук. Обаче тъй като никой от тях не е всъщност сигурен какъв ще бъде изходът, в повечето случаи са доволни как стоят нещата и се стараят да не размътват водата.

— Много добре — каза Голд с тон, който по-скоро подсказваше, че не е така, — но къде са те?

— Наблюдават ни. Познават мен, но не и теб. Войната им с каквото там е било то ги е направила предпазливи, подозрителни и съвсем немалко параноични. По правило не им се нрави особено да ги посещават хора. Точно сега решават дали да ни пуснат да влезем или да убият и двама ни. Опитай се да изглеждаш очарователен и интересен, Лестър.

— Съжалявам. Не са ме създали като такъв образ. Мога да изглеждам опасен и застрашителен, ако това ще свърши работа.

— Не се дразни, Лестър. И, моля те, дръж си ръката далеч от пистолета. Да не ги предизвикваме, а?

— Започвам да си мисля, че това не беше добра идея. Не ми харесва това място, нито как стигнахме до тук и определено не мисля, че искам да се срещам с елфите. Какво ще кажеш просто да се обърнем и да се върнем обратно?

— Боя се, че не можем да постъпим така, Лестър. Нещата не стоят по този начин тук. Влезли сме в тяхната гостна и не можем да си тръгнем, преди да ни позволят. Не ме гледай така, знам какво правя. Бил съм тук десетки пъти и никога не са ме връщали. Естествено, по-рано не съм водил никого със себе си. Не се мръщи така, Лестър, може да объркаш нещата. Аз съм бард, певец на стари шлагери, разказвач на приказки, а елфите винаги са имали слабост към бардовете. Ще ни пуснат да влезем, поне за да попитат кой, по дяволите, си ти и защо съм те довел тук.

— Хубав въпрос — каза Голд. — Какво правя аз тук?

— Ти си герой. Елфите си падат по герои. Възхищават се на бардовете и обичат героите. Ако не мога да ги убедя с аргументи и разум, може би ти ще ги омагьосаш. Нуждаем се от тях, Лестър. Ако можем да убедим Съвета да ни помогнат, може да открият нашия тайнствен убиец на практика за една нощ. Имат достъп до магии и наука, за каквито човек не би могъл и да мечтае. Също така си имат своята уникална гледна точка. Никой не вижда света по-ясно от тези, които живеят извън него.

— Много „ако“ и „може би“.

— Даа… Е, елфите са си такива предимно. А, ето, готово. Килимче за добре дошли.

Огромно парче торф се бе отместило навътре и пред тях се появиха стъпала в земята, които водеха надолу в тъмнината. Голд се приближи предпазливо и застана пред дупката. Стъпалата изглеждаха груби и древни, сякаш изсечени в земята в праисторически времена. Спускаха се надолу около десетина фута и после се губеха в мрака. Голд погледна Морисън.

— Предполага се да слезем в това нещо? Няма дори светлинка.

— Ще има. Довери ми се, Лестър, правил съм го преди. Приеми го, ще оцелееш. Елфите се възхищават на смелостта. И се опитай да изглеждаш впечатлен. Знам, че като всички останали входове и този не е кой знае какво, но те са страхотни в традициите. Ако нещо е вършело работа в миналото, елфите продължават да се придържат към него. Предполагам, че до това води безсмъртието.

— Те наистина ли са безсмъртни?

— Всъщност не. Само живеят доста дълго. Но да не ти хрумне да им го кажеш в лицето. Не обичат да им се противоречи.

Той пристъпи напред и тръгна надолу по стълбата напълно уверено. Голд поклати глава и го последва. Скоро светлината остана зад тях и мракът ги обгърна. Лестър се закова на мястото си. Усещаше, че има още стъпала надолу, но не се доверяваше напълно на усета си без светлина, която да го води. Начумери се нещастно и се взря в мрака. Трябваше да си донесе фенерче. На практика беше донесъл всичко, от което би могъл да има нужда, но не и фенерче.

И тогава пред него пламна ярка светлинка и се залюля във въздуха като коркова тапа във вода. Появиха се още искри, цял облак — спускаха се и се устремяваха нагоре около него като разтопени пеперуди. От тяхната бляскава светлина около стълбата стана светло като ден и Голд видя, че стъпалата свършваха недалеч под тях и преминаваха в тунел. Протегна ръка и се опита да докосне някоя танцуваща светлинка, но те всички му се изплъзнаха лесно.

— Остави ги на мира — каза Морисън откъм подножието на стълбата. — Те са блуждаещи огънчета. По принцип са дружелюбни, но могат да развият пакостливо чувство за хумор, ако ги ядосаш.

— Искаш да кажеш, че са живи? — попита Голд и слезе при него.

— И да, и не — отвърна Шон като сви рамене. — Не мисля, че някой е сигурен в това, включително и те самите.

— Няма ли нищо сигурно на това място, на което си ме довел?

— Разбира се, че не. Това е земята под хълма. Тук правят нещата различно.

Той тръгна по тунела и Голд трябваше да побърза, за да го настигне. Блуждаещите огънчета се движеха с тях, подскачаха ярко във въздуха и не спираха нито за миг. Светлината им бе удивително постоянна и равномерна, но все пак имаше нещо, което обезпокои Лестър. Огледа се незабелязано около себе си и внезапно изстина, когато разбра, че той и Морисън не хвърляха никаква сянка.

Пътят се спускаше постепенно и неизменно надолу толкова дълго, че Голд се обезпокои, а накрая премина в широк тунел дълбоко под тревистата равнина. Стените бяха от пръст, без подпори от какъвто и да е вид. На места от тях се подаваха и извиваха червеи с дебелина на човешки палец или пък висяха от тавана. Имаше около фут разстояние над главата на Голд, но във всеки случай той се понаведе. Определено изпита страх някой червей да не падне в косата му. Опита се да не обръща внимание на свода без подпори, но не можеше да откъсне поглед. Замисли се за истинската тежест на земята над него, а после твърдо реши, че няма да го мисли повече. Морисън продължаваше да крачи пъргаво напред, весело и безгрижно, сякаш вървеше по някоя улица в предградията. Голд изгледа гневно невъзмутимия му гръб и го последва с неуверени стъпки.

Известно време вървяха мълчаливо. На Морисън не му се отговаряше на повече въпроси, а на Голд не му хареса колко немощно звучи гласът му в тунела. Стори му се, че ако се заслуша по-внимателно, от време на време долавя как пеят блуждаещите огънчета. Пееха с тънки гласчета на непознат език, но почувства трепет от музиката, сякаш я бе чувал преди в сънищата си.

Времето минаваше. Нямаше обозначения, за да разберат какво разстояние са изминали, а Голд изобщо не се изненада да установи, че часовникът му е спрял. Единствената мярка, която му оставаше, бе нарастващата болка в краката и приведените му рамене. Накрая стигнаха до една врата и трябваше да спрат. Тя се простираше от едната до другата стена и от пода до тавана — огромна и тежка, направена от светъл камък със сиви жилки, във формата на гигантска глава. Беше някакво животно, но по озъбеното лице имаше елементи, които смущаващо напомняха човешки черти. Муцуната стърчеше в тунела и блокираше пътя напред с огромни здраво стиснати челюсти. Очите бяха затворени, но сякаш ги слушаше и изчакваше. Нямаше как да се заобиколи главата и Голд не можеше да откъсне очи от нея. Всяка частица от съществото му крещеше да се измъква бързо оттам. Чувството за опасност и заплаха бе толкова осезаемо, че почти го долавяше в застиналия въздух.

— Наричат го Стражът — каза тихо Морисън. — Не допускай затворените очи да те заблудят — той знае, че сме тук. Не ме питай дали е жив или мъртъв. Според легендата звярът е бил жив, когато елфите са го поставили тук да охранява дома им, и той останал толкова дълго, че се вкаменил. Никой не знае името му или от какъв вид е бил — какъвто и да е бил, вече е изчезнал. Дори и елфите не си спомнят.

Казват, че може да разпознае истината и предателството в душата и да различи почтения човек от престъпника. Може да надникне в тъмните кътчета на сърцето и да види и най-малката тайна, която си спотаил, даже и онези, които сам на себе си не позволяваш да си спомниш, освен единствено и само в сънищата си. Пристъпи напред и челюстите ще се разтворят и ако си храбър и почтен, можеш да влезеш в скрития дом на елфите.

— А ако не си? — попита Голд малко по-рязко, отколкото бе възнамерявал.

— Тогава ще те изяде с все душата и всичко. Чудна мила легенда, нали? Но такива са си елфите. Всяка приказка си има поука, всяка легенда — жило в опашката. Е, Лестър, какво мислиш? Ще се връщаме ли или ще продължим? От теб зависи.

Голд погледна Стража и затворените каменни очи отвърнаха със същото. По огромните зъби имаше тъмни петна, които можеха да са от отдавна засъхнала кръв. Погледна Морисън, който го наблюдаваше изпитателно и се усмихна хладно. Бе Човекът на действието, бе Тайнственият отмъстител и в своето време се бе изправял и срещу по-страшни неща.

— Продължаваме — отвърна решително. — Изправял съм се пред Бесилото на съдбата, Виещите черепи, Фантома от Кървавата кула и Ордена на безукорния бръснач. Ще е нужно нещо повече, за да се откажа или да отстъпя.

Морисън кимна одобрително, а на Голд му се прииска да е толкова уверен, колкото прозвуча. Само при вида на Стража космите му настръхнаха, а появилият се полъх в озъбените челюсти с всеки миг все повече приличаше на дишане. Той кимна учтиво на Морисън.

— След теб.

— О, не — възрази Морисън. — След теб.

— Не, не, настоявам.

— Път на възрастните.

Голд изгледа сурово Морисън.

— Май каза, че си бил тук преди?

— Казах.

— Тогава защо си толкова предпазлив?

— Не съм. Просто съм учтив.

— Е, в този момент не ми е до учтивости и мътните ме взели, ако вляза пръв. Не ми харесва изражението на лицето на това нещо. Прилича ми досущ на създание, което може да има изключително неприятно чувство за хумор.

Морисън вдигна учудено вежди.

— Предполагах, че си един от великите супергерои от миналото.

— Бях. И не съм стигнал дотам, като съм поемал глупави рискове. Хайде, ще влезеш ли в устата на това нещо по своя собствена воля или трябва да те хвана и да те хвърля вътре?

— Е, щом ще се държиш така…

Морисън отиде до зейналата паст, а трепкащите светлинки се скупчиха нагъсто около него, сякаш очаровани да видят какво ще се случи. Челюстите се разтвориха бавно, камъкът се отърка в камък, когато опряха в тавана и пода. Поредица от тихи скърцащи звуци изпълни тунела, сякаш древна машина се задвижва отново или подобно на пукането на отдавна неизползвани мускули и сухожилия. Морисън пристъпи в устата на звяра и погледна назад към Голд.

— Твърде много се безпокоиш, Лестър. Чудя се как така не си си докарал някоя язва.

— Както и да е — отвърна Голд като наблюдаваше внимателно. — Моите създатели не са възнамерявали да ставам пушечно месо.

Морисън продължи да върви и се изгуби от погледа, а челюстите бавно се събраха отново, за да образуват непристъпната бариера. Голд бе почти сигурен, че сега озъбената усмивка се открояваше по-ясно отпреди. Той се загледа в останалите блуждаещи огънчета, които кръжаха любопитно около него, пое дълбоко дъх, изправи рамене и тръгна решително напред. Челюстите се разтвориха отново и зейнаха широко пред него. Не се съмняваше нито за миг, че е добър и почтен човек и затова не е в никаква опасност, но все пак… не можеше да се отрече, че в живота му бяха настъпили различни обрати, откакто стана реален. Реалният свят бе много по-сложен и той бе станал… сложен също. Влезе в зейналата паст на звяра с високо вдигната глава и дишането му постепенно се успокои, като осъзна, че нищо не се случва. Изобщо не се бе съмнявал и за миг, но в края на краищата беше приятно да разбере, че е храбър и почтен. Гърбът и раменете му се поотпуснаха от напрежението и той успя даже леко да се усмихне, макар и горчиво. Доколкото разбра, Морисън си бе направил майтап с него. Все пак изобщо не вреди да си предпазлив. Погледна назад към огромните зъби, които бавно се затваряха зад него и се поклони кратко.

— Благодаря ти, Страж.

„Моля, няма защо“, долови в съзнанието си сух, стържещ глас.

Погледна назад сепнато, после изгледа подозрително Морисън, който го чакаше търпеливо по-напред в тунела. Много му се искаше да попита дали и той е чул гласа, но определено подозираше, че Морисън ще отвърне само: „Какъв глас?“, а му се струваше, че не би понесъл това в този момент. Сви леко рамене и отиде при него. Човек би си помислил, че животът в Шадоус Фол през всичките тези години би го направил по-малко чувствителен към неща от този род, но трийсетте години като продавач на цветя бяха го предпазили от повечето безумни аспекти на града. Което бе поне отчасти причината да е доволен, че е останал цветар толкова дълго. След осемдесет и седем приключения и четиридесет и девет издания на собствения му комикс усещаше, че му се полага спокойно пенсиониране.

Двамата с Морисън продължиха да вървят надолу по тунела в потока от трепкащи светлинки. Блуждаещите огънчета се стрелкаха напред или изоставаха назад, но блестяха все така ярко. Дълго време нищо не се случи и Голд започна отново да се отегчава. Той с любопитство заразглежда кривините по стените от пръст. Бяха гладки, почти излъскани, без следи от някакъв майсторлък, който да подскаже как е бил изкопан тунелът. Понамръщи се. Трябва да е имало нещо — следи от инструменти, някакви подпори, транспорт… нещо.

Внезапно Морисън спря, Голд също. Младият бард наведе леко глава встрани, сякаш се заслуша в слаб, далечен звук. Голд се съсредоточи, но чуваше единствено тяхното собствено тихо дишане. Бяха доста под повърхността, доста далеч от звуците на външния свят. Тогава чу едва доловими стъпки, идваха бавно, без да бързат, приближаваха от мрака пред тях. Няколко от сияйните светлинки се стрелнаха надолу по коридора да видят кой е, после явно предпочетоха да се върнат бързо при Голд и Морисън. Звукът от стъпки бавно се усили, макар и все още странно приглушен. Голд се взря в тъмнината пред тях, после се обърна назад откъдето бяха дошли. Звукът можеше да идва и от двете посоки. Погледна към Морисън, но и той изглеждаше объркан. В този миг една фигура се показа от стената точно пред тях, като нещо, което изниква от гъста мъгла. Голд инстинктивно отстъпи крачка назад, а Морисън стисна болезнено ръката му, за да му попречи да направи някакво неподходящо движение.

Фигурата пред тях се поколеба, потрепери леко, като че ли от някакъв неуловим повей на вятъра. На практика беше като човешко същество, но невероятно измъчено и изсъхнало до положение, в което просто изглеждаше като купчина кости, закрепени с кожа и хрущяли. Лицето едва се различаваше и не успяваше да скрие озъбения череп, а втренчените очи изглеждаха огромни. Фигурата вдигна кокалеста ръка в израз на някакъв жест, после пристъпи и изчезна в стената отсреща, потъна в твърдата земя като привидение. Голд едва успя да примига и още от тези тънки и мършави фигури наизлязоха от стената вдясно. Минаха пред Голд и Морисън и изчезнаха за секунда като мимолетна мисъл или впечатление. Морисън най-после пусна ръката му и той енергично я разтърка, за да раздвижи кръвта отново.

— Съжалявам — каза Шон, — но не можех да рискувам да направиш нещо импулсивно. Тези твари може и да изглеждат сякаш са сплетени от пръчици за почистване на лула, но всъщност са дяволски силни в своите владения. Не харесват непознати, не обичат да ги гледат втренчено, но най-вече не обичат хора. Освен ако не са им сервирани с хубав бял сос и няколко гъбки за аромат.

Голд се намръщи, загледан натам, където фигурите бяха изчезнали в пръстената стена. Тази част не изглеждаше по-малко твърда от която и да е друга и със сигурност се оказа твърде плътна, когато мушна любопитно с пръст да я пробва. Погледна отново Морисън.

— Това… елфи ли бяха? — попита накрая.

— Един от видовете. Те са коболди24. Предимно копачи, но се грижат за всичко, което има нещо общо със земята и онова, което е в нея. Не позволявай призрачният им вид да те подведе, те са невероятно силни, да не споменаваме и крайно зли — когато се наложи. Не са особено приятни на вид, но с тяхната професия не излизат много навън.

— Значи те са прокопали този тунел? — попита Голд като човек, който се опитва да се придържа към темата на разговор, въпреки многобройните поводи за разсейване.

— Не. Той не е прокопан. Чакай малко… О, мамка му.

Морисън млъкна, коленичи и постави дланта на едната си ръка върху пръстения под.

— Не мърдай, Лестър. Сега ще зърнеш това, което е прокопало този тунел. Ако имаме късмет, то няма да ни обърне внимание.

Той се изправи, очите му бяха вперени в тунела пред тях. Голд набързо се огледа, но се въздържа да извади оръжието си. Отчасти защото усещаше, че Морисън няма да одобри, но най-вече защото нямаше в какво да се прицели. Подът на тунела под него се разтресе, в началото за кратко, после земята се заиздига и постепенно вибрациите се усилиха. Нещо идеше. Нещо огромно и много тежко.

На десетина фута от тях земята се разтвори внезапно, когато нещо под нея се надигна от земните недра. Разлюля се ритмично, сякаш биеше гигантско сърце и нещо се появи в разширяващата се пукнатина. Мъртвешки бледо, светеше и блестеше на повърхността, беше повече от десет стъпки в ширина. На Голд му отне доста време да осъзнае какво е то заради огромния размер, но когато в бялото туловище се появи плътна изпъкналост, следвана от друга, той накрая разбра какво вижда. Беше отделен сегмент на гигантски червей, който риеше в земята. Голд понечи да отстъпи, но мигом се овладя. Косата му настръхна, стомахът му инстинктивно се сви на топка от страх. Бялата плът блестеше влажна, докато огромните сегменти се изнизваха тромаво през пукнатината на пода. Всеки от тях трябва да беше десет-дванайсет фута25 дълъг и те изглежда нямаха край. Голд не изпитваше вече нужда да пита как е направен тунелът.

— Кром Круъч26 — каза тихо Морисън. — Чудовищният червей.

Най-после лъскавите сегменти изчезнаха под земята и тя се затвори над тях. Грохотът отдолу постепенно заглъхна и в тунела бе отново тихо. Морисън дишаше малко по-спокойно и с усилие се усмихна на Голд.

— Надявам се, че му се наслади. Елфите може да са го нагласили специално, за да те впечатлят. Кром Круъч обикновено не се показва на външни посетители.

— Защо ще искат да ме впечатлят? — попита Голд. — Съмнявам се, че изобщо някога са чували за мен. Освен това не знаят, че идвам.

— О, знаят — възрази Морисън. — Ще се изненадаш колко много знаят. Да тръгваме. Почти стигнахме.

Той тръгна, стъпвайки внимателно по тясната пукнатина на пода и Голд го последва. Въздухът постепенно стана по-топъл, нежни ухания замениха острата миризма на разорана пръст. Неясни, приглушени звуци нарушиха тишината в тунела твърде далечни, за да бъдат разпознати, но покъртителни в своето обещание и многозначителност. Блуждаещите огънчета изчезнаха в миг и някъде напред и нагоре се появи ярка светлина. Голд съжали, че малките духчета си отидоха. Изглеждаха достатъчно дружелюбни и му се струваше, че няколко приятели ще са му от полза в това странно непознато място, където го бе довел Морисън.

И тогава тунелът изведнъж изви наляво и Морисън спря. Голд също. Морисън го погледна сериозно.

— Това е то, Лестър. Пристигнахме. Земята под хълма, последното владение на елфите. Отсега нататък бъди внимателен, почтителен и внимавай какво казваш. Те са известни с това, че тачат традициите, церемониалността и закона, затова всяка изречена дума може да се окаже обвързваща. Не приемай нищо за ядене и пиене от тях или пък подарък. Ала, за Бога, бъди изключително учтив във всяка ситуация. Тук много обичат дуелите и взимат честта твърде насериозно. Помни, че те са аристокрация, най-възвишените измежду всички. Не разчитай прекалено на мен.

— Спокойно — каза Голд. — Знам кога да говоря и кога да мълча.

Морисън трепна.

— Идеята все по-малко ми харесва. Да вървим. Ще ми се да имах по-добро предчувствие…

Той закрачи бързо напред и зави по коридора, изглеждаше решителен, но не и щастлив, като човек, който закъснява за посещението си при зъболекаря. Голд побърза да го последва и двамата тръгнаха рамо до рамо. Тунелът премина в огромна пещера, стотици ярда висока и толкова широка, че не можеха да видят другия край. В тази кухина имаше двор, достатъчно голям да побере областен панаир и още няколко такива, с високи стени от масивни синьо-бели каменни блокове. Навсякъде бяха разпръснати скулптури на странни животни и непознати лица, а също така и множество чудновати форми, неподлежащи на описание. Нито една от тях не привлече вниманието на Голд. Да речем, защото то бе приковано от джунглата, в която дворът се бе превърнал. В пропукания и изпочупен паваж навсякъде бяха поникнали дървета. Странни, фантастични растения и цветя бяха избуяли в пищно многообразие; лози, увивни растения и десетки видове бръшлян пълзяха навсякъде и покриваха всеки свободен сантиметър земя.

Дребни създания тичаха и припкаха сред буйната растителност или се мятаха от клон на клон. Светнали очи наблюдаваха от стотици потайни кътчета в сенките, непознати викове и вой отекваха във въздуха ведно с остри и дрезгави крясъци на ярко изпъстрени птици, които се рееха високо във въздуха. Голд стоеше мълчаливо до Морисън пред високите порти от ръждивочерно желязо, зейнали широко отворени на счупените си панти. Въздухът бе неприятно топъл и влажен след прохладата на тунела и Голд усети, че по него избива пот. Изключителното многообразие на джунглата смая погледа му, детайлите го изумиха. Не бе напълно сигурен какво бе очаквал от приказния свят на феите, елфите и духовете, на забравените сънища, но със сигурност, мътните го взели, не бе това.

Морисън му даде няколко мига да си поеме дъх и после уверено се гмурна в джунглата по пътека, която само той виждаше. Голд се запрепъва след него с широко отворени очи и едва ли не с отворена уста. Въздухът бе богато наситен с ухание на живот, зеленина и цъфнало великолепие. Птиците разперваха крила и излитаха, когато Голд и Морисън минаваха край тях — внезапни експлозии от пищни цветове и пърхащи криле, които постепенно заглъхваха, когато отминеха. Навсякъде имаше статуи, изсечени от тъмен мрамор с цветни жилки, който бе все така гладък при докосване, въпреки годините. На някои лицата бяха поочукани и обезобразени, тук-там липсваше някоя ръка или крак, сякаш непроходимата джунгла ги бе откъснала. Дълги пипалца на увивни растения пълзяха по изпъкнали каменни бицепси и замечтани лица и се спускаха в тежки, морни спирали. Нещо надзърна към Голд иззад гъстата зеленина с ярки, блеснали очи и веднага се обърна и стрелна между дърветата, когато двамата с Морисън наближиха. Беше с човешки ръст, но съвсем не се движеше като човек.

Джунглата за миг се разтвори и той видя две същества, застанали едно срещу друго, заобиколени от гирлянди съскащи рози. Нямаше нужда Морисън да му казва, че са елфи. Бяха седем-осем фута високи, телата им — мършави и жилави и без никаква тлъстина, която да смекчи очертанията на мускулите им. Кожата им бе нечовешки бледа, а лицата им — болезнено изпити. Имаха огромни златисти очи и дълги щръкнали уши. Те не помръднаха, когато Голд и Морисън приближиха, но розите се свиха, заизвиваха се и изсъскаха силно и предупредително да не се приближават твърде много. Само лекото движение на гръдния кош на елфите показваше, че още са живи. Бяха вторачили светналите си очи един в друг с безкрайно възхищение, бодлите на розите бяха пронизали телата им на много места, но нямаше никаква кръв. Голд и Морисън отминаха, а Лестър се чудеше потресен откога стоят там, та толкова много рози са успели да поникнат наоколо им.

Отне им почти час да прекосят огромния двор, завивайки насам или натам, накъдето диктуваше джунглата, но накрая стигнаха висока, тясна порта в стената насреща, минаха през нея и оставиха пищната зеленина зад себе си. Вратата водеше към широк коридор с висок таван, осветен от невидим източник, с високи стени и голи, неизлъскани плочи. Голд набързо се увери, че както бе очаквал, никъде нямаше и следа от сянка. Морисън тръгна уверено по коридора, гледаше право напред, сякаш е бил толкова често тук, че не изпитваше нужда да зяпа като турист. Лестър избърза да го настигне, но с всяка изминала минута го изненадваха нови чудеса. На моменти от стените се показваха елфи, сякаш някак се пръкваха от камъка или са били поставени в него, потънали в твърдите стени като в топлата прегръдка на вана от шипки. Солидният камък ги бе сграбчил и стиснал силно завинаги. Те продължаваха да живеят, дишаха едва, понякога втренчените им очи проследяваха Голд и Морисън, като минаваха покрай тях. Зърнаха някакъв елф да крачи към тях по коридора, бавно и величествено, а високият му ръст му придаваше вид на човек, качен на кокили. Морисън се поклони ниско, но елфът не показа, че го е забелязал.

— Какво е това място? — попита накрая Голд шепнешком, не от страх, че ще го чуят, а изпълнен с благоговение.

Огромният коридор го накара да се почувства като дете, което е нахлуло без разрешение в света на възрастните за пръв път.

— Това е Кеър Ду, последната крепост на елфите, домът на чудовищата и всякакви видове елфи, които все още съществуват. Това е земята под хълма, пътят, който не може да бъде изминат повторно. Последното владение на сияйните същества. Не ме питай откога е, не мисля, че и те помнят вече. Съществува по-отдавна от Шадоус Фол. По-отдавна от самото човечество дори. Елфите са някогашен сън на природата, който не е продължил дълго. Били твърде великолепни за обикновения свят и той ги забравил.

Продължиха да вървят. Навсякъде стърчаха масивни статуи на елфи, хора и удивителни създания, някои смущаваха с формите и детайлите си, сякаш взети от някой сън, който предпочитаме да не помним, като се събудим. Чудни машини стояха изоставени в някой ъгъл — огромни и сложни, без никаква надежда човек да ги проумее. Огромни доспехи се движеха бавно, извършваха прости движения и ги повтаряха до безкрай.

Голд и Морисън завиха зад един ъгъл и се натъкнаха на група елфи край огромна яма на пода. Не издаваха звук, гледаха това, което бе в ямата и не мигаха. Морисън спря и даде знак на Голд да погледне. Елфите не му обърнаха внимание, когато той предпазливо се промъкна между тях, застана на ръба на ямата и надзърна. На дъното ѝ двама елфи се биеха, мушкаха и кълцаха един друг с ножове и в двете си ръце. Телата им се издуваха и спихваха като балони, те подскачаха и се извиваха според атаките на нападателя. Не правеха никакъв опит да се предпазят, получаваха ужасни рани и нанасяха още по-жестоки. Златиста кръв изтичаше за кратко от раните, които заздравяваха за секунди.

Двамата елфи се сражаваха мълчаливо, единствените звуци в ямата бяха експлозивното им дишане и непрестанният приглушен досег на стоманено острие, което разрязва плът. Наблюдаващите елфи също оставаха безмълвни, но Голд долавяше напрежението, докато съсредоточено проследяваха всяка атака и контраатака. Всички се усмихваха, но по лицата им не се четеше забавление. Голд понечи да отстъпи от ръба на ямата, отврати се от почти осезаемата жажда за кръв, която пулсираше във въздуха наоколо. Усещането бе поразително, концентрирано и поддържано на едно непосилно за човека ниво. Той си проправи път сред тълпата, разтреперан леко като човек, който току-що е станал свидетел на тежка улична катастрофа. Един от елфите в края на тълпата се обърна към друг и му подаде ръка. Вторият измъкна нож отнякъде, сграбчи ръката и отряза един пръст. Голд отстъпи назад и не можеше да откъсне очи от осакатената ръка. Морисън го сграбчи и го издърпа.

— За какво, по дяволите, беше всичко това? — попита Голд разтреперан, следвайки Морисън по коридора.

— Това беше дуел — обясни спокойно Морисън. — Всъщност не е толкова впечатляващо, колкото изглежда. Елфите не могат да умрат, освен в случай на извънредно могъща магия или унищожение. Раните им зарастват за секунди. Болката е достатъчно реална, но на никой елф изобщо не му пука. Честта е всичко. Виждал съм такива битки да продължават часове, дълго след като и двамата участници са изтощени до смърт.

— Ами онова с ръката?

— Той загуби бас. Елфите обичат да се обзалагат, но златото и среброто не означават нищо тук. Залогът е болка, служене или унижение. Пръстът бе дребна работа. Пак ще израсне.

— Това е лудост. Отвратително.

— Не. Така преценяват хората, а елфите не са хора. Това, че си безсмъртен, променя гледната точка. Болката и раната са преходни понятия. Но изгубването на достойнство и чест може да е за векове. Затова ние никога не можем да разберем елфите. Тях ги е грижа за вечността. Разсъждават от гледна точка на векове и краткотрайният миг на настоящето няма за тях значимостта, която има за нас.

Голд се опита да си представи живот, планиран от гледна точка на векове, освободен от ужаса от смъртта, но трябваше да се откаже, защото главата му се замая.

— Колко дълго живеят елфите по принцип? — попита накрая.

— Колкото си искат. Единственото, което може да ги убие, е могъща магия и магически оръжия — и двете са изключителна рядкост.

— Почакай малко. Ами децата? Ако са безсмъртни…

— Няма деца. Новите елфи се раждат напълно пораснали, създадени чрез магия, за да заместят елф, който е умрял. Е, да, знам, че това поражда множество въпроси, но не знам отговорите. Някои неща те не желаят изобщо да обсъждат и това определено включва произхода на техния вид. Имам чувството, че ако някога открием това, съвсем няма да ни хареса.

Те изминаха останалата част от пътя в мълчание, всеки зает със собствените си мисли и накрая стигнаха до двореца и Съвета на елфите. Двете крила на огромна врата се отвориха от само себе си, когато приближиха, и пред тях се разкри огромна стая, претъпкана от единия до другия край с елфи от най-висок ранг. Високи, стройни и внушителни, те бяха облечени в пищни одежди в ярки и предизвикателни цветове и всеки бе препасал сабя. Лицата и фигурите на всички бяха съвършени, без ни най-малък недостатък или дефект. Бяха красиви, грациозни, сияйни и могъщи. Самото им присъствие създаваше усещането за огъня на отворена пещ. Стояха съвсем неподвижно, непосилно за никой човек, като насекомо, готвещо се за атака, или хищник, който дебне своята жертва, за да прецени накъде ще побегне. Някои имаха маски от тънко изкован метал, които покриваха половината от лицето им, други бяха облечени в животински кожи с главата на звяра, полегнала небрежно върху рамото на облечения. Странни ухания се носеха във въздуха — наситени, омайващи и натрапчиви, сякаш някой бе окосил цяло поле от цветя и бе уловил уханието им в буркан. Но преди всичко правеше впечатление тишината — съвършена, ненарушавана от никакъв шепот или движение. Голд и Морисън погледнаха събраните елфи, а те им отвърнаха в миг, който изглежда щеше да продължи вечно.

После тези в центъра се разделиха и отвориха пътека в средата на залата. Морисън пристъпи, спокоен и уверен и Голд го последва. Елфите бавно обърнаха глави и наблюдаваха как двамата вървят между тях, а Лестър трябваше да положи огромно усилие да не потрепери от ужас. Усещаше втренчените им погледи като физически натиск и в тях не долавяше и следа от дружелюбност или поздрав за добре дошли.

Морисън му бе дал да разбере по-рано, че нямат никаква гаранция, че са в безопасност. Каквото и да стореха елфите, никой не би поискал, нито пък би могъл да ги призове да отговарят за това. Морисън може и да е бил тук преди като бард и уважаван гост, но това е било по тяхна покана. Този път бе дошъл неканен и бе довел непознат със себе си.

Всичко би могло да се случи.

Двамата най-после спряха пред широка издигната платформа, на която имаше два огромни трона, изкусно издялани от кост. Различни форми, магически символи и шарки от всякакъв тип осейваха обработената слонова кост и всеки един детайл бе невъзможно сложен. На двата трона бяха седнали двама елфи. Мъжът седеше отляво, цели десет фута висок, с огромни мускули, увит в кървавочервена мантия, на фона на която се открояваше млечнобялата му кожа. Косата му бе много светла, падаше свободно покрай продълговато изпито лице, на което изпъкваха ледени пронизващи сини очи. Седеше съвършено неподвижен, сякаш бе чакал търпеливо там цял век и би продължил да чака още дълго, ако се наложи. Жената седеше отдясно, облечена в черно със сребърни кантове. Тя бе няколко инча по-висока от мъжа, гъвкава и жилава, с толкова бледа кожа, че по слепоочието ѝ се виждаха сини вени. Косата ѝ бе черна, съвсем късо подстригана и от лицето със сърцевидна форма гледаха замислено тъмни очи. Тя държеше червена роза в ръка и не обръщаше внимание на бодлите, които разраняваха ръцете ѝ. Двамата елфи излъчваха аристократичност, сякаш бяха наметнати с мантия, износена от дългата интимност. На Голд не му бе нужно да му казват кои са те. Имената им бяха легенда. Морисън се поклони ниско на краля и кралицата на елфите и Голд побърза да стори същото.

— Милорд, милейди, благородни Оберон, милостива Титания, приветствам ви от името на Шадоус Фол.

Морисън замълча, сякаш в очакване на отговор, но тишината се проточи. Той се усмихна чаровно и продължи, буквално сипеше чар и дружелюбие.

— Извинете ме за безпокойството, за нахлуването неканен, но възникнаха изключително неотложни въпроси, които ме накараха да се натрапя и да прибегна до вашето приятелство и мнение. Ако разрешите, бих искал да представя своя приятел, Лестър Голд, герой.

Нямаше нужда Голд да бъде подканян да се поклони отново и той го направи — колкото можа по-изящно. Не беше от онези неща, с които бе свикнал, и подозираше, че е едно от онези, които е нужно доста да практикуваш, за да го изпълниш наистина успешно. Изправи се и установи, че нито кралят, нито кралицата бяха помръднали и ни най-малко не го бяха забелязали. Морисън стоеше до него, усмихваше се спокойно, очевидно очакваше отговор. Ала тишината все така се точеше и се натрупваше някаква тежест и мощ, които бяха едновременно обезпокоителни и опасни. Безкрайното взиране в претъпканата зала изглеждаше все по-заплашително и Голд трябваше да се бори с желанието си да държи ръката си по-близо до оръжието в кобура под мишницата. За пръв път в своята продължителна кариера той разбра, че се е изправил пред нещо, което не би могло да бъде спряно с гол кураж и точен куршум. Морисън се усмихна спокойно на Оберон и Титания, но Голд усети усилието, което му костваше това. Бардът се бе подготвил за открит отказ, но продължаващата тишина, която отричаше самото му съществуване, му идваше в повече.

— Милорд, милейди, нищо ли няма да ми кажете? Бил съм ваш бард в минали дни, изпял съм вашата история, свирил съм за ваша прослава пред публика от хора и от елфи. На свой ред вие ме удостоихте с вашето приятелство и ме изслушвахте, а сега се нуждая и от двете повече от всякога. Ако съм дръзнал да злоупотребя с вашето търпение, то е защото неотложни нужди ме подтикват към това. Появи се нещо, което заплашва в еднаква степен и хората, и елфите. Боя се, че градът няма никаква надежда да успее да се справи сам. Ваши височества, няма ли да ми кажете нещо?

Внезапно между двата трона се появи дребна, набита фигура, ухилена неприятно. Голд се взря в нея. Бе единственият елф, който не бе съвършен. Бе висок почти колкото двете човешки същества в залата, но троновете и елфите в тях го караха да изглежда по-дребен. Тялото му бе приятно и гъвкаво като на танцьор, но гърбицата отзад бе придърпала едното му рамо надолу и напред, а китката на тази ръка бе сгърчена като нокти на животно. Косата му бе прошарена, кожата — бледожълта като изсъхнал кокал, но в зелените му очи се таеше злонамереност и безочливост. На слепоочията му имаше два изпъкнали израстъка, които може и да са били рога. Носеше кожа на някакво животно, чиято козина се комбинираше неестествено с неговото собствено космато тяло, а краката му завършваха с двойно разцепени копита. Той внезапно се изсмя и Морисън потръпна от явното презрение в тихия глас.

— Пак ли се върна, малък бард, мъж, жалък човече? Да ни тревожиш с остроумие и грижи, мимолетни последствия и преходни стойности? Да ни говориш за неотложност и възникнали проблеми, сякаш френетичното тиктакане, отмерващо земния ти път, представлява някакъв интерес за нас? Забравяш мястото си, малък човече. Идваш когато те повикат, за наше удоволствие и за наше удобство. В никакъв случай не се натрапваш на Съвета ни и в нашата работа, когато ти хрумне.

— Милорд Пък — каза спокойно Морисън, — удоволствие е за мен, както винаги. Суровостта във вашите думи ме наранява изключително. Не съм ли аз бардът на този двор, на този Съвет? Не съм ли пял за вас именно в тази зала само преди шест дни? Вие ме почетохте тогава със своята възхвала, почерпихте ме питие и ме помолихте да ви наричам свой брат.

— Никога не съм харесвал брат си — каза Пък и се завъртя небрежно на копитата си с изненадваща грация. — Макар че харесвам хората достатъчно. Те са такава лесна плячка. Тичат с такова трогателно отчаяние и квичат така приятно, когато ги повалиш на земята. Дребните неща ги задоволяват и угодничат безкрайно за една усмивка или добра дума от някой, който е по-горе от тях. Душат дирници като разгонено куче, целуват перфектните ни задници и смятат, че това ни прави приятели. Идваш в лош момент, човече. Прибирай каквото е останало от добрата ни воля и се омитай, докато още можеш.

Сред редиците от насядали елфи се забеляза раздвижване и Голд можа да долови напрежението във въздуха. Тежестта на толкова много вторачени, немигащи очи бе почти непоносима. Морисън изглежда не изпитваше никакво напрежение, но за Лестър нещата стояха другояче. Частица от него желаеше да се обърне и да побегне и да тича, докато се озове в безопасност в един свят, който разбира. Мисълта някак си му вдъхна сили. Нямаше да бяга. Той бе герой, а героите не бягат — макар че понякога се оттегляха по тактически причини. Огледа се небрежно зад себе си, проверявайки колко далеч е от вратата и колко елфи бяха застанали на пътя му. Сети се отново за оръжието под сакото си, но продължи да държи ръката си настрана. Имаше стотици елфи, а той разполагаше само с шепа куршуми. Освен това имаше тревожното чувство, че тези величави същества не биха се обезпокоили от просто нещо като револвер. Реши да се концентрира върху това да остане напълно неподвижен и да положи усилие да изглежда спокоен и безгрижен.

— Случило се е нещо — каза решително Морисън. — Нещо е станало тук, в този дворец, в тази земя, откакто за последен път бях тук. Ала аз не съм се променил. Все така оставам ваш приятел, ваш бард, ваш глас в света на хората. Не съм забравил даровете, които ми поднесохте, или естеството и отговорностите на моя пост. Задължение на барда е да каже онова, което следва да бъде изречено, независимо дали е добре дошъл. Дойдох от града, за да поговоря с вас по въпрос от жизненоважно значение и съм решен да бъда изслушан. Земята под хълма е обвързана с Шадоус Фол с клетви, стари като самия Времето. Следва ли сега да подразбирам, че думата на елфите не струва вече нищо, а всички споразумения са невалидни? Нима елфите са се отрекли от честта?

Последва ново кратко раздвижване сред присъстващите и Голд усети как неусетно настъпи промяна — вече долавяше гняв, а не заплаха. Морисън не обръщаше внимание на никого, бе се вторачил непоколебимо в Пък. Не бе повишил нито веднъж спокойния си, разумен тон, все така небрежно бе скръстил ръце на гърдите си. Несъвършеният елф се наведе напред, копитата му потракваха тихичко по излъскания под. Той изгледа Морисън свирепо — не бе останала и следа от усмивка и пакостливост, но бардът не трепна.

— Внимавай какво говориш, жалък човече — каза Пък. — Думите имат сила. Те обвързват говорещия с този, който слуша. Щом не зачиташ властта и знамението, напусни веднага. Няма да отправям повторна покана.

— Дойдох, за да говоря — възпротиви се Морисън. — И възнамерявам да бъда изслушан. Постъпете както трябва, господарю Пък, но няма да се помръдна и крачка. Има думи, които трябва да бъдат изречени, и въпроси, които е належащо да бъдат обсъдени, каквито и да са последствията. Следващата стъпка е ваша, господарю Пък. Няма аз да съм този, който пръв ще наруши доверието помежду ни.

— Толкова храбър — каза Пък. — Толкова арогантен. Толкова типично по човешки. Кажи си каквото имаш да казваш, барде. То няма да промени нищо. Думите ти са без значение тук. Ние не ги чуваме.

— Имам правото да бъда изслушан — настоя предпазливо Морисън. — Вие ме направихте свой бард за добро или лошо и онова, което е между нас, не може да се промени. Почтително настоявам да бъда изслушан от двама изтъкнати членове на този Съвет и те да отсъдят дали думите ми са от значение и дали да бъдат чути.

— Правилно ли чух? Настояваш?

Пък се изправи в цял ръст, отмествайки гърбицата и рамото си силно назад.

— Нима някакъв човек се осмелява да използва такива думи в нашия двор, на наша земя?

— Да. Техни величества Оберон и Титания ми дадоха това право в отдавна отминали дни. Нима отричаш дадената от тях дума?

— Не и аз — отвърна Пък. — Никога — макар че може и да настъпи момент, когато ще ти се прииска да съм го сторил.

Изкикоти се внезапно — странен, обезпокоителен звук сред тишината в залата. Завъртя се на копитата си отново и се приведе грациозно напред.

— Харесва ми твоя хъс, Шон. Винаги ми е харесвал. Напомняш ми за някого, когото уважавам. Мен самия може би. И така, след като на теб не може да ти се нарежда, не може да ти бъде отправено предупреждение, ще продължим по процедура. Лорд Ойзин, лейди Нийм, пристъпете напред.

Двама елфи си проправиха път сред множеството и застанаха пред Голд и Морисън, с гръб към Оберон и Титания. Те се поклониха на Морисън и той им отвърна с дълбок поклон. Голд стори същото само за да покаже, че е наясно с нещата.

Пък се облегна небрежно на трона на Оберон.

— Лорд Ойзин Макфин — в миналото човек, понастоящем елф, от дълги години в този двор. Лейди Нийм, от Златокосите, дъщеря на Мананон Маклир. Те ще те изслушат. Приемаш ли?

Голд ги огледа, докато на Морисън му отне доста време да потвърди. Ойзин (в миналото човек?) бе шест фута висок, което го караше да изглежда почти джудже до останалите в двора. Имаше същите сурови очи и издължени уши, същата гъвкава мускулатура и естествена грация, но все още имаше нещо от човешкия род в него. Бе съвършен, но не от същата йерархия. Нийм бе осем фута висока и изглеждаше дори по-висока до Ойзин и двамата човеци. Имаше хубаво лице с остри черти и дълга златиста коса, която се разпиляваше буйно до кръста ѝ, но бе прибрана назад с обикновена панделка за коса и откриваше лицето ѝ. Голд се усети, че неволно се пита колко ли време горкото момиче губи всеки ден да я измие и разреши.

Положи усилие да се концентрира върху разглеждания въпрос. Нито Ойзин, нито Нийм изглеждаха особено дружелюбни или пък особено враждебни. Имаше нещо обаче в този двор… атмосферата, която долавяше в претъпканата зала, отново се бе променила. Гневът и заплахата ги нямаше, сменило ги бе нещо, което имаше привкус на примирение. Сякаш по настояване на Морисън те бяха поели по път, по който никой от тях не желаеше да върви. Голд потръпна мислено. Твърде вероятно бе той да долавя в мълчанието на Съвета неща, които всъщност не бяха там. В края на краищата, не бяха човешки същества и затова от тях не се очакваше да мислят или усещат като хората… Погледна към Морисън, който най-после бе спрял да говори. Младият бард изглеждаше спокоен, обзет от облекчение. Всъщност той си беше такъв винаги. Голд се гордееше с това, че запазва спокойствие в напрегната ситуация и остава хладнокръвен при криза, но това бе преди трийсет и няколко години, а тогава не бе срещал елфите. Морисън се поклони на Пък, наполовина скрит зад Ойзин и Нийм.

— Арфата ми е с мен, под ръка. Научихте ме как най-добре да се възползвам от нея, господарю Пък и ще оправдая вашите усилия. Чуйте моята песен.

Китарата се озова внезапно в ръцете му. Голд примига. Би се заклел, че не беше там преди минута. Изглежда имаше нещо повече от задължителния приятен глас и познаването на три акорда в това да си бард. Морисън дръпна струните небрежно и тихият нежен звук изпълни смълчания двор. Оберон и Титания се поизправиха леко в троновете си. Морисън извиси силен тенор и елфите се заслушаха.

Бе простичка мелодия с равномерен ритъм, караща те да се заслушаш и завладяваща ума, обсебваща, възвишена. Който я чуеше, не можеше да остане глух за нея, както не можеше да спре да диша. Морисън бе бард, в неговата песен и в неговия глас имаше магия, която идва от сърцето и душата, фокусирана и одухотворена чрез мъжа и неговата песен. Той запя и светът замря.

Пееше за Шадоус Фол и неговата уникалност. За изгубените, страховитите и умиращите, идващи в този град, когато останалият свят не се нуждае от тях. Пееше за древните и благородни елфи, за вечната връзка между тях и хората през всичките тези дълги години. За любов, чест и дълг, които ги свързваха. И накрая запя за нуждата на града в този час на отчаяние, на неприключили и ненаказани убийства. Спря рязко, а ехото от музиката продължи да отеква дълго в замрелия въздух, сякаш имаше недовършена работа с тези, които слушаха.

Сълзи бликнаха в очите на Голд, усети болка в сърцето си ѝ и този миг разбра, че не би отказал нищо на Морисън. Погледна елфите, Оберон и Титания, Ойзин и Нийм, пък и Пък, и го лъхна хладен ветрец. В техните сурови очи нямаше сълзи, никакъв признак по лицата им, че са почувствали блаженството, трогнало го така силно. Вместо това изглеждаха уморени, тъжни и примирени, сякаш песента само потвърждаваше нуждата от нещо, което биха искали да избегнат. Оберон и Титания се облегнаха в троновете си, а Нийм се поклони на Морисън. Той отвърна с поклон и китарата изчезна от ръцете му.

— Твоята песен ни трогна, както винаги, скъпи барде — каза тя, а нежният ѝ глас галеше като музика ухото — бавен, уверен и безпощаден като прилива, който залива брега. — Ти си наш приятел и нашият глас сред хората и бихме ти спестили това, ако можехме. Ала ти пожела истината, твое право е и ние ще ти и разкрием, макар че ще разбие сърцето ти, както разби нашите. Знаем какво се случва в Шадоус Фол. Уайлд Чайлд27 се е промъкнал при вас. Той е звярът, който може да е с лицето на всеки един от вас, убиецът, когото не можете да спрете и с когото не можете да преговаряте, защото той е именно това. Няма нищо, което вие или ние можем да направим, за да го спрем. Предстоят и по-лоши неща. Предадени сте отвън и отвътре. Събрала се е огромна армия, за да завладее града със сила. И ние сме… раздвоени, приятелю Шон. За пръв път от векове насам не виждаме пътя. Нашите оракули говорят за смърт, за разрушения и за края на света на елфите. Едни от нас искат да сформират армия, да използват отдавна изоставени оръжия и наука. Други — да затворят дверите между хълма и града, да ги залостят завинаги, а трети — да разрушат града и да го изпепелят с надеждата така да избегнат неговата участ. И така, ние разговаряме и спорим и нищо не е решено. Не можем да намерим правилния път. Единственото, в което сме сигурни, е, че мракът се спуска и изглежда няма надежда за хората и елфите. Не можем да ти предложим помощ, приятелю Шон, само думи за обреченост и предупреждение за гибел. Макар да сме разединени, бихме ви спестили това, ако можехме, вместо да разбиваме надеждите ви и да сломяваме духа ви. Опитахме се да ви отпратим със сурови думи, вместо безмилостната истина, но ти настоя да бъдеш изслушан и не можахме да ти откажем. Мисля, че накрая може и да застанем редом с вас срещу онова, което съдбата ни е подготвила, каквато и да е неговата форма. Хората и елфите са обвързани със споразумения, по-стари от самия Шадоус Фол, и по-скоро бихме умрели, отколкото да живеем в безчестие. Ние ви обичаме по свой начин. Вие сте децата, които никога не сме имали. Вярвам, че няма да ви изоставим в този час на изпитание, независимо какви са предсказанията.

— Това още не е решено — възрази Ойзин, а гласът му бе категоричен и мрачен. — Макар че са много гласовете да се обединим около нуждата на хората, още повече са тези, които настояват да стоим настрана от съдбата на града и да обърнем гръб на света на хората завинаги. Длъжни сме да оцелеем. Направили сме всичко възможно за вас и ако светът трябва да продължи напред, така да е. Като всички деца, човечеството трябва да се научи да се справя само — за добро или лошо.

— Не бива да си отивате — каза Морисън, а в гласа му нямаше гняв, само настойчивост. — Нуждаем се от вас, от вашето достолепие и тайнства, странности и величие. Светът ще бъде сиво място без вашите епични битки и заплетени интриги, бушуващата ви ярост и безсмъртната ви любов. Вие сте продължение на историята на човечеството и животът бушува във вас. Не си отивайте. Ще бъдем по-нищожни, ако ви няма да ни вдъхновявате, след вас ще остане празнота, която никога може да не успеем да запълним. Вие сте радостта и славата на света. Вие ни правите завършени.

Нийм се усмихна.

— Думите ти ни трогват, както винаги, но се боя, че те вече нямат същата сила сред нас. Остани с нас, Шон, и говори още. Може заедно отново да видим по-ясно пътя. Разбираш, че не мога да ти обещая нищо.

— Нищо — повтори Ойзин и сякаш част от двора прошепна същото с него.

Морисън се поклони.

— На вашите услуги.

— Чухме думите ти — каза крал Оберон и гласът му проехтя и палата. — Ще ги обсъдим.

— Междувременно бъдете наши гости — каза кралица Титания. — Пожелайте каквото и да е и нищо не ще ви бъде отказано.

Нийм и Ойзин се обърнаха да обсъдят тихо с краля и кралицата, а членовете на Съвета се съвещаваха помежду си. Пък намигна веднъж на Морисън, завъртя се рязко на копитата си и мигом изчезна. Шон въздъхна дълбоко и се облегна тежко на Голд, останал без сили. Изведнъж изглеждаше по-стар и по-дребен, сякаш бе излял част от себе си в молбите си. Голд деликатно го хвана под лакътя. Имаше подчертано усещане, че би било лоша идея да показва каквато и да е слабост в този момент. Огледа се за някакво вдъхновение и погледът му се спря на малка маса, удобно поставена наблизо с бутилка вино и две златни чаши. Посегна към виното любопитен да прочете какао пише на етикета, но внезапно се възпря, когато пръстите на Морисън се впиха болезнено в ръката му.

— Не го докосвай! — прошепна свирепо той. — Не можеш да ядеш и пиеш нищо тук. Ако го допуснеш в тялото си, ще се обвържеш със света, който го е създал. Това не е нашият свят, правилата са различни тук. Времето тече различно. Като посетители може да идваме и си отиваме без последствия. Ще се завърнем в Шадоус Фол в момента, в който сме го напуснали, но ако ядеш или пиеш тук, ще те отведе в друго време. Може да си тръгнеш след няколко часа и ще разбереш, че в света, който си напуснал, са минали години. Затова моля те, Лестър, помни какво ти казвам. Това не е място, където можеш да си позволиш да допускаш грешки.

— Разбира се, Шон, разбирам. Сега моля те, ще ми пуснеш ли ръката, преди да са ми окапали пръстите?

Морисън разхлаби хватката си и Голд кимна сковано. Изобщо не обичаше да му четат лекции, но бе ясно, че бардът знае основните правила тук, за разлика от него — затова замълча. Кимна към Съвета край тях.

— Какво предполагаш, че обсъждат сега?

— Проклет да съм, ако знам. Те не мислят като нас. Беше време, когато можех да направя интелигентно предположение, но нещата тук се промениха толкова много… Знаех си, че нещо става, когато Оберон и Титания не пожелаха да разговарят директно с мен, но нямах представа, че нещата ще излязат толкова извън контрол.

— Нека се уверя, че разбрах правилно — каза Голд. — Нещо наистина гадно е на свобода в Шадоус Фол. Не само че елфите не могат да ни помогнат, но някои от тях всъщност сериозно обмислят да унищожат целия град в случай, че то ги докопа. Да съм пропуснал нещо?

— Всъщност не. Някога бих казал, че това е невъзможно. Самата идея елф да наруши своята клетва би била немислима. Което идва да покаже колко са уплашени. Никога преди не съм ги виждал такива.

— Казаха нещо за оракули. Колко точни са тези техни гадатели?

— Много. Говорят малко двусмислено, но имат дяволски дълъг списък от записи. Щом техните пророци казват, че самото съществуване на света на елфите е в опасност, можем да се обзаложим, че е така.

— Но какво би застрашило един народ, който е безсмъртен?

— Уайлд Чайлд, вероятно. Каквото и да е то.

— Това е друго нещо — отбеляза Голд. — У мен определено остана убеждението, че са знаели за този убиец от доста време. Защо не са казали нищо досега?

— Защото не са могли нищо да сторят. Били са засрамени. Това поне отчасти е причината да не желаят да разговарят с мен в началото. От друга страна се опитваха да скрият най-лошото от мен, но най-вече не искаха да признаят, че се отказват от клетвата си да защитават града. Наистина вярват, че сме обречени. Не искаха да знам това по същата причина, поради която не казваш на болния в болницата, че ще умре — защото ще бъде жестоко да му се отнеме всяка надежда.

Голд го погледна решително.

— Толкова ли е зле? Всички ще умрем и никой не може да направи нищо?

— Не вярвам. Отказвам да повярвам. Трябва да са изтълкували погрешно оракула. Погрешно са разбрали. Трябва да ги убедя да не се предават без битка. Заради тях самите, както и заради нас.

— Заради тях самите? Защо?

— Защото ако повярват, че ще умрат, така ще стане. Просто ще повехнат и ще изчезнат. Случвало се е преди, когато някой елф изгуби надежда. Това е едно от малкото неща, които могат да ги убият. Трябва да ги убедим, че все още има шанс, че не може просто да се предаваш, защото изгледите за успех са нищожни.

— Ами ако не е само въпрос на шансове? Ако е сигурно? Джеймс Харт се е върнал в Шадоус Фол.

— Не мога да мисля за това сега — отвърна категорично Морисън. — Ако се опитам да мисля за всичко, ще полудея. Трябва да се концентрираме върху това, което можем да сторим.

— Извини ме, ако съм малко тъп, но какво, по дяволите, можем да направим? Какво могат да сторят един млад бард и един герой, който твърде отдавна не се продава по книжарниците, и да спасят елфите и града, щом цял народ от безсмъртни и неуязвими не може?

— Срази ме — каза Морисън и ненадейно се усмихна. — Предполагам, че просто ще трябва да импровизираме.

Голд го погледна за миг без да казва нищо, а после и двамата осъзнаха, че Съветът е притихнал отново. Огледаха се и установиха, че очите на всички са вперени в тях. Голд замръзна. Нещо се бе променило отново. Усещаше го като заряд във въздуха — странна смесица от заплаха и очакване. Голд се почувства съвсем като заек, вперил очи във фаровете на приближаваща кола. Нещо наистина неприятно идеше към него и той нямаше идея в коя посока да хукне да бяга. Погледна Морисън за напътствия, но бардът изглеждаше също толкова стъписан. Нийм и Ойзин се поклониха пред тях, в миг Голд и Морисън сториха същото.

„Ето, иде… — помисли си Лестър. — Каквото и да е то, няма да ми хареса, ама никак.“

— Въпросът е много важен — започна Нийм, а тихият ѝ глас сякаш изпълни залата. — Не може да се решава прибързано. Ще отложим за по-късно и ще обсъдим на спокойствие. Междувременно техни величества, Оберон и Титания, ще открият Игрите. Заповядайте да участвате в тях като почетни гости.

— О, мамка му! — изтърси Морисън тихичко.

Голд бързо погледна към него. За миг му се стори, че бардът ще припадне. На лицето му не бе останала и капчица кръв, а устата му бе изкривена в странна гримаса.

— Шон? Добре ли си?

— С удоволствие ще се присъединим към техни величества — каза Морисън. — С удоволствие… Нали, Лестър?

— О, разбира се — отвърна Голд като схвана намека. — Винаги съм готов да наблюдавам игри.

Всички се поклониха поред един на друг и после елфите заговориха помежду си отново. Голд се обърна към Морисън.

— О, мамка му! — възкликна бардът разгорещено.

— Шон, кажи нещо. С какво се съгласихме току-що и защо по изражението на лицето ти ми се струва, че трябва да си плюя на петите и да хукна към най-близкия изход?

— Не си го и помисляй — каза рязко Морисън. — Да се опиташ да си тръгнеш сега е смъртна обида. Няма да те оставят да стигнеш жив до вратата.

— В беда сме, нали?

— Може да се каже така. Елфите винаги са били впечатляващи в игрите. Предизвикателство на сила и умения, остър ум и храброст. Вече гледа един дуел, доби представа за идеята им за залози, но наистина сериозната част е оставена за Арената. Изнасят такива представления, че биха шокирали и най-коравосърдечните римляни. Те самите може и да са безсмъртни, но със сигурност обичат да гледат как други същества умират. За предпочитане насилствено и чрез изобретателни методи. Говорим за битка до смърт: човек срещу елф, хора срещу всякакви видове твари и при всякакви условия. Много рядко човек бива поканен да присъства на Игрите — само в случаите, когато им трябва пушечно месо.

Голд се намръщи.

— Колко зле ще е?

— Да кажем така: ако ти се доповръща, направи го дискретно. Може да го приемат за обида. Каквото и да се случва, не можеш да правиш и да казваш нищо. В противен случай може да свършиш долу на Арената като противник в някой двубой.

— Не съм женчо — отвърна Голд. — Участвал съм в разни битки. Видял съм някои неща по мое време.

— Не като тези — възрази Морисън.

По бузите му имаше малко червенина, но все още видът му бе на човек, който се възстановява от дълго боледуване.

— А майтапът е, че не можем да се противим. От тяхна гледна точка ни оказват огромна чест.

— Майтап… — повтори Голд. — Извини ме, но ще се посмея после.

Без да бързат, Оберон и Титания се изправиха на крака, а Съветът притихна. Двамата владетели се обърнаха с лице един срещу друг и в този миг нещо премина помежду им — нещо нечовешко и съвършено чуждо. Голд усети как космите по врата му настръхват, докато кралят и кралицата се взираха мълчаливо очи в очи. Сега се долавяше нещо във въздуха, нарастващо напрежение, сякаш предстоеше нещо могъщо и неизбежно, като при буря в момента преди да удари гръм. Напрежението нарасна непоносимо и после в миг изчезна и светът се промени. Земята под краката на Голд поддаде, разлюля се, после се укроти, преди той да успее да разпери ръце и да запази равновесие. Ярката светлина на многото свещи в залата изчезна, блесна сияйна, по-сурова светлина. Голд се огледа глуповато и усети полъх на вятър по лицето си. Залата я нямаше, а той и Морисън стояха насред пищно украсена частна ложа, разположена високо над местата за зрителите, и гледаща към огромна арена, ширнала се под открито небе.

Беше грамадна, овална, покрита само с пясък, нямаше никакви обозначения, никаква маркировка, а елфите бяха насядали с хиляди по редовете наоколо. Имаше нещо просто и брутално в голия пясък. Това не бе място за спорт, за провеждане на надбягвания или състезания на атлети. Бе място, където идваш да се сражаваш или да умреш, а грубо минатия с гребло пясък щеше да попие кръвта на победителя или победения с еднакво безразличие. Голд отмести поглед от арената нагоре. Небето бе аленочервено, сякаш самият въздух бе обхванат от пламъци. Нямаше слънце, нямаше луна и звезди само кървавата светлина на небето. Внезапно усети, че главата му се върти, сякаш гледа от ръба на някоя височина и може да падне и да потъне в небето всеки момент. Вкопчи се с две ръце в парапета на ложата. И усещането бавно премина. Погледна предпазливо зад себе си и видя, че има два стола с простичък, но удобен дизайн. Отстъпи назад, стовари се в по-близкия и изпусна въздуха си в продължителна бавна въздишка. Погледна към Морисън, който все още стоеше на ръба на платформата и гледаше към арената със смесица от безпокойство и очакване.

— Шон, къде, по дяволите, се намираме? Как се озовахме тук?

— Това е Арената. Тук сме, защото кралят и кралицата пожелаха така. Разпорежданията им са безпрекословни. Дори времето и пространството се подчиняват на кралската им воля.

Голд реши да не се замисля над това засега. Бе шокиран и разтърсен достатъчно за един ден, усещаше, че се нуждае от почивка, физическа и умствена. Морисън се отдръпна неохотно от Арената и се отпусна тежко на другия стол. Голяма част от неговата нахаканост и самонадеяност бе пострадала и му личеше. Каквото и да бе очаквал от своята аудиенция пред Съвета на елфите, очевидно не бе това. Той стисна здраво ръце, за да спре треперенето им, кокалчетата му побеляха, но бяха нужни само миг-два, за да се съвземе и отново да отправи поглед към пясъка долу.

„Бил е тук и преди — помисли си Голд. — Знае какво предстои. И е уплашен.“

Внезапното прозрение го изненада. Не бе изплашен. Напрегнат — да, и любопитен също така, но не се плашеше лесно — бе виждал достатъчно странни неща и жестокости в своето време, докато носеше костюма на Отмъстителя; не бе останало кой знае какво да го разтърси. При цялото му уважение към младия бард, Голд не смяташе, че елфите биха измислили нещо подобаващо, което да се сравнява с възмутителните изпълнения от неговото време. Морисън се облегна назад и положи извънредно усилие да изглежда спокоен и сдържан. Голд му даде миг да си поеме пак въздух и се наведе към него.

— Бил си и по-рано на Игрите, нали? — попита тихичко, а бардът кимна нервно в отговор.

— Два пъти. Предполага се, че е огромна чест. Само дето знаят как реагират хората, затова понякога използват Игрите, за да… те изпитат. Да различат агнето от вълка.

— Какво им се случва на агнетата?

— Повече не ги канят. Нито на Игрите, нито пред Съвета. Елфите изпитват единствено презрение към слабите. Затова са и толкова обезпокоени от пророчествата. Никога преди не са се изправяли пред заплахата да бъдат унищожени. Изплашени са. Те са народ, за който страхът е най-низвергната слабост.

Голд бавно кимна. Доста неща почваха да придобиват смисъл.

— Къде точно е това място?

— Бог знае. Земята под хълма има хлабава връзка с реалния свят. Границите са неясни, а пределът — несигурен. Съвсем крехка реалност, а на елфите им харесва точно това.

— Не знам защо продължавам да ти задавам въпроси. Изобщо не ми се нравят отговорите ти. Можем ли да се върнем в Шадоус Фол оттук?

— Не и без помощта на елфите. Лестър, каквото и да се случи тук, каквото и да видиш, не можеш да нервничиш. Те ще го приемат за обида и са много докачливи на чест. Запомни: има фракции в Съвета, които направо ги сърби да им дадеш и най-малък повод да нападнат града.

— Всъщност и сам стигнах до този извод — каза Голд. — Имам очи. Колко остава до началото на Игрите?

— Всеки момент ще започнат. Чакаме само Оберон и Титания да дадат знак, че са готови. Това е тяхната ложа, там горе, вляво.

Голд погледна нататък и видя двамата владетели да седят спокойно в тройно по-голяма ложа от тази, в която се намираше той. Налагаше се да е с тази големина, за да побере двата трона от слонова кост. Гирлянди от непознати цветя украсяваха ложата им, резба от злато и сребро ограждаше инкрустираните скъпоценни камъни с невиждана големина и блясък. Оберон вдигна ръка и шепотът сред гъстите редици от елфи внезапно секна. Отпусна я и изневиделица в кралската ложа изникна висок елф. Беше гол, от гърба му се стичаше на струйки кръв резултат от току-що нанесен побой с камшик. Той коленичи пред Титания, която му подаде сребърен бокал. Той го доближи и задържа твърдо пред гърдите си, тя извади от ръкава си нож и преряза гърлото му. Златиста кръв бликна от раната и се изля в бокала. Ръцете на елфа го държаха, без да трепнат. Титания изчака докато бокалът бе почти пълен, потопи пръст в кръвта и очерта линия през гърлото си. Оберон се наведе напред и тя повтори процедурата с него. Голият елф се олюля леко на коленете си, но бокалът все така не трепваше в ръцете му. Оберон направи рязък жест и въздухът погълна коленичилия елф. Голд се обърна към Морисън.

— Е, добре. Защо, по дяволите бе всичко това? Ще умре ли този елф?

— Едва ли. Използват все него за откриване на Игрите от векове насам. Наказан е, но не съм сигурен, че някой вече помни защо. Такива са феите — само традицията е от значение.

Оберон направи стремителен жест с ръка. Въздухът се размърда и запращя, а огненото небе сякаш се разгоря по-ярко. Оберон и Титания се облегнаха назад в троновете си и Игрите започнаха.

Първи бяха акулите. Между два последователни мига внезапно се появи цяло стадо и те заплуваха бавно над пясъка, извиваха се и се плъзгаха зловещо във въздуха, сякаш бяха шамандури в невидим океан. Бяха огромни — трийсет фута дълги, устите им бяха осеяни с остри зъби. Матовосиви, с по-тъмни перки, те се извиваха една около друга като преплитащи се сенки. Плуваха напред-назад в средата на Арената, сякаш изпробваха ограниченията на клетка, която само те виждаха. Голд се надяваше, че преградите са здрави. В своето време бе срещал няколко акули, но тези бяха по-големи и по-зли на вид от всичко, срещу което се бе изправял. Трябваше да изглеждат по-малки от такова разстояние, но някаква магия, присъща на тази арена, ги караше да изглеждат сякаш са на няколко ярда разстояние. Сякаш можеше да протегне ръка и да ги докосне. Само мисълта бе достатъчна да накара Голд да потрепери, но той бе скръстил решително ръце на гърдите си. Една от акулите се претърколи бавно и сякаш се вторачи в него с едното си черно безизразно око. Отчасти инстинктивен хлад прониза Голд. Нямаше мисли и чувства в ледения немигащ взор, само безкраен, зловещ глад.

Тълпата избухна в спонтанно ликуване и Голд се озърна тъкмо навреме, за да види как елфите излизат на Арената. Бяха седем, по един срещу всяка акула. Бяха високи, източени същества с удължен череп като на кон. Нямаха кожа по никоя част от тялото си, така че мускулите и мрежата от вени блестяха влажно на алената светлина. Те излязоха с маршова стъпка на Арената, сякаш да се присъединят към някакъв оркестър и спряха едновременно на известно разстояние от кръжащите акули. Поклониха се на тълпата, после започнаха да заемат различни форми — протягаха се, издуваха се, свиваха се с безумна скорост и гъвкавост. Смаляваха се до ръста на деца, издуваха се като балони до двайсет фута височина и променяха обем и форма със зашеметяваща лекота. Тълпата ревеше от възторг. Акулите наблюдаваха невъзмутимо и очакваха плячката им да отиде при тях.

— Какво, по дяволите, са те? — попита Голд.

— Спригани28 — отвърна Морисън, неспособен да откъсне поглед. — Гардове, побойници, въдворители на реда. Вършат всичката мръсна работа, защото я обичат. Достойни партньори на акулите. А сега млъквай и гледай. Дръж се. Ще се пролее кръв.

Сякаш по команда сприганите се устремиха напред като едно цяло, а тълпата се смълча с широко отворени в очакване очи. Акулите се обърнаха да посрещнат елфите и двете страни налетяха една на друга. Акулите тракаха с челюсти по размятащи се крайници, но някак си все ставаше така, че ръцете и краката се оказваха съвсем мъничко по-надалеч. Акулите се въртяха, нападаха с шеметна скорост, но сприганите вечно се изплъзваха, нарастваха или се свиваха в точния момент. Те танцуваха сред акулите с презрителна лекота, разцепваха огромните глави и светлите кореми с ноктите на ръцете си. Нямаха оръжия, но ноктите им се забиваха дълбоко и кръвта бликаше по пясъка, който я очакваше. Акулите обезумяха от миризмата на кръв и от това, че плячката им се изплъзва. Изведнъж четири от тях се обърнаха срещу един сприган, притиснаха го и се нахвърлиха срещу него с дива прецизност. Още кръв се проля но пясъка, златиста кръв, а раненият елф нарастваше и се свиваше на внезапни пориви, сякаш се опитваше да открие форма и размер, в които раните нямаше да съществуват. Другите спригани се хвърляха яростно срещу акулите, за да ги принудят да се отдалечат от ранения. Те отстъпваха неохотно, заслепени от собствената си болка и кръв. Раните на елфа вече се затваряха и след секунди той се озова отново при другите, затанцува край акулите и отново започна да ги дразни.

Битката или танцът не бяха продължили повече от десетина минути, но на Голд му се сториха цяла вечност. Не му бе необходимо много време, за да осъзнае, че акулите нямат повече шанс от биковете в испанската корида. Цялата тази работа бе някакъв ритуал, несъмнено традиционен, и въпросът не бе дали и кога акулите ще умрат, а как. Елфите ги убиваха бавно, една след друга, и макар че тълпата аплодираше смелостта на сприганите, Голд виждаше само жестокостта. Даже и акулите заслужаваха по-добра участ. Би му харесало да отмести поглед, но знаеше, че елфите ще вземат това за проява на слабост или за обида, така че продължи да седи и да наблюдава и усети как бавно в него се надига гняв.

Последната умираща акула се спусна надолу към пясъка с корема нагоре, кръв шуртеше от десетина дълбоки рани. Сприганите разкъсваха телата на акулите, деряха и изяждаха огромни парчета плът, а публиката се смееше и аплодираше. Морисън се присъедини от учтивост, а след малко и Голд стори същото. Сприганите и акулите изчезнаха и започна следващата игра.

Седмина елфи в изящни златни доспехи се изправиха срещу три пъти повече ходещи мъртъвци. На Голд му отне известно време да осъзнае, че бе дошъл ред на комедията. Личовете29 бяха въоръжени със саби и брадви и можеха да понесат всякакви наранявания, а единственият начин да бъдат спрени бе да бъдат обезглавени. Без глава телата се мятаха безпомощно, докато им отрежеха краката и тогава просто лежаха и потръпваха на пясъка, размахвайки напосоки оръжията си. Състезанието се състоеше в това да се определи колко от тялото на мъртвеца може да бъде отрязано преди той да бъде обезглавен и без елфът да бъде хванат. Личовете всъщност не можеха да убият безсмъртните елфи, но да получиш рана от лич бе явен позор. Битката, ако може да се нарече така, сякаш се проточи безкрайно. На Голд не му бяха по вкуса нито хумора, нито уменията на участниците, но помнеше добре, че трябва да продължи да гледа. Накрая всичко свърши и елфите напуснаха арената с маршова стъпка сред бурни аплодисменти.

След това се появиха скелети, завързани един за друг с медна жица — бяха живи и крещяха, а после — същества от лумнали пламъци. Елфите разгромиха първите и се подиграха с вторите. Върколаците бяха най-добри. Можеха да бъдат поразени само със сребърно оръжие и се сражаваха с ненадмината ярост, но накрая дори и те умряха. Елфите се справиха и с тях. За Голд всичко това бе противно, но дълбоко в него някаква първична част откликна на битките и кръвта и той се усети, че си задава въпроса какво би било, ако се изправи срещу някоя акула, лич или върколак просто така, за кеф. Бе се сражавал с чудовища в своето време, но само по необходимост, никога за спорта. Рядко бе убивал, и то за да спаси някого, никога за удоволствие. Впрочем той не бе неуязвим като елфите. Игрите може и да изглеждаха впечатляващи, но в края на краищата нито едно от нещата, пред които се бяха изправили елфите, не представляваше истинска заплаха за тях. Каза това тихичко на Морисън и бардът кимна в отговор.

— Това е само загрявка, Лестър. Истинските предизвикателства тепърва предстоят. Но си прав, спекулация е. Елфите не обичат да губят.

Тълпата нададе мощен рев — небивал вой от хиляди гърла. Голд се огледа бързо, после зяпна и се вторачи в онова, което се появи в средата на Арената. Никога не бе виждал това нещо на живо, но знаеше какво е. Бе виждал този образ през целия си живот в книги и филми — огромна, страховита фигура с клинообразна глава, която бе стърчала на фона на древен пейзаж, много преди раждането на човека, безмилостен убиец, който не среща съпротива — и когото никой не може да спре. Двата предни крака изглеждаха абсурдно малки за грамадното туловище, но силата на този звяр бе в ужасните му челюсти, в огромната паст, пълна със зъби. Масивните крака стъпваха тежко по окървавения пясък, звярът се въртеше и мяташе в центъра на арената, дългата му опашка плющеше зад него. Изглеждаше невъзможно такова огромно нещо да се движи толкова бързо. Голд го гледаше със страхопочитание, ледени тръпки на първичен, атавистичен страх пъплеха в него. Дяволът бе изпълзял от древността. Огромното влечуго, кралят на динозаврите, най-могъщият звяр. Тиранозавър Рекс.

Той наведе огромната си глава и изрева предизвикателно към ликуващата тълпа. Зъбите му бяха като ножове, вътрешността на неговата паст бе яркорозова, подобно на евтин захарен памук. Лъскавите рогови плочки непрестанно преливаха и лилаво и зелено, изсъхнала кръв се бе спекла по сгърчените предни лапи. Той стъпваше тежко напред-назад в средата на арената и тракаше грамадните си челюсти като стоманен капан, надаваше предизвикателен рев, който тълпата някак удържаше с незнайни магии. Разтърси клиновидната си глава гневно, малките очички се оглеждаха свирепо за някой пропуск в капана, в който бе попаднал. После усети нещо, грамадната глава се извърна бавно и той се вторачи в Оберон и Титания, седнали в ложата си. Звярът пристъпи към тях, масивната уста се затвори в невесела ухилена гримаса и не се случи нищо, което да го спре. Той набираше скорост, а Оберон и Титания скочиха в миг на крака, осъзнавайки че магическата защита вече не действа. Елфите по местата под кралската ложа се блъскаха един друг в опит да се махнат от пътя му. Титания измъкна меч. Оберон направи някакъв магически жест, но нищо не последва. Измъкна своя меч и двамата владетели застанаха един до друг и зачакаха тиранозавърът да стигне до тях. Звярът спря пред кралската ложа и заобръща глава от една на друга страна, изучавайки ги първо с едното око, после с другото, сякаш преценяваше как да ги погълне.

— Доколко са в опасност те всъщност? — попита Голд. — Искам да кажа, не могат да бъдат убити, нали?

— Технически казано — не — отвърна Морисън. — Ала да бъдеш разкъсан, изяден и смлян от такава грамада може да се окаже прекалено дори за елф.

— Защо не го телепортират там, откъдето е дошъл?

— Предполагам, че вече са опитали, но нещо не е проработило. Нещо става тук…

— Е добре, защо те не се телепортират далеч оттук?

— Не могат. Ще бъде проява на страх, петно за тяхната чест.

— Те самите ще представляват петно на пода на тази ложа, ако не сторят нещо, и то скоро. Защо никой не им помага?

— Защото — започна търпеливо Морисън — защитата не просто е отказала. Някой е извършил саботаж. Това е опит за убийство. Някоя фракция в Съвета на елфите е решила, че настоящите владетели им пречат. Защото са твърде отстъпчиви или пък недостатъчно твърди. Оберон и Титания трябва да победят звяра, за да докажат, че заслужават властта. Никой няма да им помогне от страх да не се обвърже с губеща страна. И както изглежда, ще трябва да го убият без никакъв достъп до магии. Убийците вероятно блокират магическите сили на Оберон със своите собствени, в противен случай досега щеше да е превърнал това нещо долу в разтопена локвичка. Не, ще трябва да го убият по трудния начин или да умрат, докато се опитват.

— А могат ли да го убият? Без магия? — попита Голд, гледайки невярващо живата планина от мускули и рогови плочки.

— Не знам. Не бих заложил на това. Обикновено елфите се изправят срещу нещо подобно по десетина и повече, всички са въоръжени до зъби с магически оръжия и устройства. Дори и тогава винаги има по някой пострадал. Оберон и Титания имат нужда от шампион, но никой не е толкова луд. Лестър, те ще умрат. Мои приятели са, но не мога да сторя нищо, за да ги спася.

— По дяволите! — възкликна Лестър Голд, Човекът на действието, Тайнственият отмъстител. — Не мога да позволя това да се случи, нали?

Той се изкатери по перилата на ложата, а Морисън го гледаше безучастно.

— Ти се шегуваш. Слизай оттам, по дяволите! Става дума за кръвожадния тиранозавър Рекс. С нашите размери сме само лека закуска за него. Има мозък, колкото юмрука ти, в глава, голяма колкото колата ти, и сърце, защитено от акри мускули и кожа. Можеш да го застреляш в главата с Магнум 45 и той дори няма да забележи. Слизай оттам, Лестър, моля те. Не искам да загубя и теб.

— Не се тревожи — отвърна Голд. — Може да е голям, но аз съм находчив.

Той прескочи парапета на стадиона, втурна се устремно по опразнените места между него и кралската ложа. Един мъж на седемдесет, с побеляла коса и тяло на доста по-млад, с огромна смелост — и най-големия револвер, който Морисън някога бе виждал. Щеше да се сражава със смъртта заради двама души, които дори не познаваше, само защото така бе правилно. Защото той бе герой.

— Кой знае… — промърмори тихичко Морисън. — Може и да се справи в крайна сметка.

Голд тичаше по редиците, крещеше с все сила и се опитваше да привлече вниманието на звяра. Той не му обърна никакво внимание, проточил дългата си глава към кралската ложа и обитателите ѝ. Оберон и Титания замахнаха с мечове към устата му, но макар че остриетата се забиха достатъчно дълбоко, за да разсекат и кост, животното пред тях сякаш не обърна внимание на болката. Гневът му, а може би и нещо друго, го подтикваше напред. Голд се олюля, спирайки рязко до кралската ложа. Трябваше да си отдъхне малко, да си поеме дъх. Не беше млад като някога. Изправи се, със силата на волята превъзмогна обхваналата го слабост и насочи оръжието си към главата на тиранозавъра. Той вече бе толкова близо, че елфите не смогваха да размахват мечовете си и Голд чуваше как се задъхват, чуваше и глухия звук на стомана, която се забива през роговите плочки в плът. Звярът смърдеше на разлагащо се месо и други гадости. Голд пропъди тези мисли, прицели се внимателно и стреля два пъти в главата на тиранозавъра.

Покритата с рогови плочи плът експлодира, когато куршумите голям калибър уцелиха черепа и рикошираха. Звярът изрева оглушително, едновременно от ярост и болка и извърна огромната си глава, за да види новия си враг. Дъхът му бе невъобразимо зловонен. Голд спря да диша, наведе се през парапета на ложата и внимателно простреля тиранозавъра в стъпалото. Единият му пръст бе отнесен. Кръв шурна по пясъка. Животното се поколеба за миг, сякаш не можеше да повярва какво се бе случило, и после разтвори огромна паст и изля своята ярост в мощен рев. Голд вече бе прибрал оръжието и държеше гранатата в ръка. Едно от нещата, които бе мушнал в джоба си, преди да тръгнат, просто за всеки случай. Дръпна предпазителя, метна гранатата в зейналата пред него паст и залегна зад кралската ложа, крещейки на Оберон и Титания да се прикрият. Огромните челюсти изтракаха и погълнаха инстинктивно гранатата, а главата се отметна назад. Голд стисна револвера отново, за всеки случай. В този момент главата на звяра експлодира сред фонтан от кръв, кости и мозък. На тиранозавъра му бе необходимо доста време да осъзнае колко точно зле е ранен, после грамадното тяло залитна на една страна и се сгромоляса върху кървавия пясък. Краката инстинктивно ритаха, тялото все още потръпваше, но той вече бе мъртъв в смисъла, който бе от значение. Голд се изправи бавно и погледна надолу към тялото. Осемдесет фута от главата до опашката. Трябва да беше най-големият звяр, който някога бе убивал. Може би трябва да го препарира, да го качи… само че къде да го показва? Долови някакво движение до себе си, огледа се бързо и успя да види как Оберон и Титания прибират мечовете си в ножниците и прекланят почтително глава пред него. От двете страни на Арената тълпата бе обезумяла и крещеше възторжено.

„Елфите наистина обичат героите…“

Голд се усмихна скромно.

— С радост на вашите услуги, ваши величества. Някога като млад правех това през цялото време. Естествено, тогава не бях реален.