Шанхайска афера

12.

06:20 часа

квартали Жабей и Пудон

Шанхай

Направиха първия обход, само да огледат. Нокс управляваше скутера, а зад гърба му Грейс държеше джипиеса и му даваше напътствия. Гласовите бележки на Данър все още звучаха в главата на Нокс и той ги преразказа на Грейс. След това двамата убиха час време в парк Джинг, където посрещнаха изгрева.

— Искам да задържиш това. — Той й подаде своето копие от хард диска на Данър. — Като застраховка. Освен това ще ни трябва лаптоп, трябва веднага да разгледаме съдържанието на този диск.

Грейс го изгледа, объркана.

— Колкото може по-скоро! — настоя той.

— Не е проблем. В Шанхай лаптопи се продават на всеки ъгъл и освен това са евтини.

Нокс се засмя и тя също се усмихна свенливо, прикривайки устните си с ръка. Прииска му се да й каже да не крие усмивката си, но не се реши.

— Обичаш ли я? — изненадващо го попита тя.

Нокс се замисли, преди да отговори, и внимателно подбра думите си:

— Запозната ли си с физиката на елементарните частици? При сблъсъка на протон или неутрон след ускорението им се отделя енергия, която се разбива на по-малки частици, които след това биват улавяни. Ето така възприемам и аз любовта. Изпитвал съм енергията, която се освобождава при раздялата, и все още чакам улавянето… — обясни той и след малко добави: — Но у дома… не е каквото си мислиш.

— Не знаеш какво си мисля — усмихна се тя.

— Ние нямаме контрол над тези неща — отвърна той. — Разбираш ли? Те вземат надмощие над нас.

— Разбирам те много добре.

— Какво има контрол над теб? — попита той.

Грейс не отговори.

— Предполагам, че е връзката със семейството на Едуард Лу — стреля напосоки Нокс, засягайки темата право в целта.

Грейс го изгледа изпитателно.

— По-големият брат на Едуард се казва Джиан Лу — продължи тя, а Нокс замълча, изчаквайки я да довърши. — Ние… Ами аз съм отговорна за назначението на Едуард Лу в „Бертолд“ — призна тя накрая.

— Чувстваш се отговорна. Разкажи ми за Джиан Лу — помоли я Нокс, но настоятелният му тон я накара да замълчи.

— Не мисля, че искам да го правя — отвърна тя.

— Романтична връзка, така ли? — досети се Нокс. Тя не отрече. — Минала или настояща? — продължи да разпитва той, но отговор не последва. — Или пък и двете… — заключи накрая той. — Значи и това е част от причините да се замесиш в това.

— Има определени семейни задължения… — започна Грейс.

— Всичко е за пред хората — прекъсна я Нокс.

— Какво ли разбираш точно ти от тези работи… — ядоса се тя.

— Брат ми, споменах ти за него. Възприятията и действителността са две много различни неща. Може би знам много повече, отколкото предполагаш.

— Съмнявам се…

— Надяваш се на втори шанс — предположи Нокс. — Ако спасиш по-малкия брат, може би ще спасиш и романтичните чувства.

Грейс го изгледа унищожително, но все пак не отрече думите му. Не след дълго небето изсветля съвсем и двамата отново се метнаха на скутера. Сутрешният уличен трафик беше спокоен, въпреки че първите магазини и закусвални вече отваряха врати. Ароматът на дървени въглища и печено свинско изпълни въздуха.

Маршрутите, по които се движеха, ставаха все по-познати. Нокс намали, щом приближиха до първото отбелязано в джипиеса място. Гласът на Данър му подсказа, че тук беше бездетната двойка четиридесетгодишни китайци. Нокс намали и спря край тротоара.

Грейс скочи пъргаво почти в движение и побърза да му хвърли каската си.

— Ти стой тук! — каза тя на мандарински заради хората, които преминаваха по тротоара в този момент.

На Нокс не му се щеше да разиграва сцени. Знаеше, че всеки wai guo ren, всеки с американски акцент, независимо колко добре говореше езика, щеше да изпъква отдалеч. Но в същото време нямаше никакво намерение да стои безучастен и да остави Грейс сама.

Той също свали каската си, нахлупи бейзболна шапка ниско над очите си и побърза да настигне Грейс.

— Глупав ход! — отбеляза тя, без да се обръща.

— Това, за което си говорихме… — започна той отдалеч. — Това, което ти обясних…

Двамата заедно се качиха по тъмното стълбище до балкона на втория етаж и заобиколиха до втората врата зад ъгъла, откъм страната на улицата, където се падаше всъщност източната страна на жилищната сграда. Нокс опря гръб на стената, така че тялото му да не се вижда от вратата на апартамента.

Грейс почука и миг по-късно вратата се отвори леко.

— Wei? — посрещна я женски глас на мандарински. — Да?

— Нося доставката, която очаквате — каза Грейс.

Вратата се отвори по-широко и жената вътре извика:

— Laogong!17

Последва шляпане на влачещи се по пода домашни чехли, което оповести пристигането и на съпруга.

Грейс отвори рязко вратата и Нокс светкавично пристъпи вътре, притискайки нищо неподозиращия мъж към стената. Грейс хлопна вратата зад себе си и запуши устата на жената, а Нокс заби един юмрук в лицето на съпруга и го свлече на пода, притискайки го с коляно. Стаята бе оскъдно обзаведена, но много чиста; подът бе застлан с плочи, а в средата на стаята имаше само ниска масичка за кафе и няколко дървени табуретки.

Нокс заговори като вбесен и безпощаден шанхаец.

— Ще ти съдера задника и ще го дам на жена ти да си го запази като сувенир!

Пластмасова идентификационна карта, закачена на връв, падна на земята до Нокс. Грейс я беше откачила от една кука зад вратата и му я беше подхвърлила.

— Инспектор по стоманите — подсказа му тя.

— Човекът, който ви плащаше… — започна Нокс.

— Добре, не. Добре, не! — извика жертвата му, бясно тръскайки глава в опит да се освободи.

— Дошли сме за него.

— Bu hao! — извика мъжът, докато риташе и се извиваше в ръцете на Нокс. — Нищо не знам! — Лицето му бе почервеняло, а очите му почти щяха да изскочат от орбитите си.

— Кажи ми сега или ще пикаеш кръв цяла седмица! — заплаши го Нокс и посегна към слабините му.

Лицето на мъжа се зачерви още повече.

— Приятелят ми ти е плащал! Не ме лъжи! — каза Нокс.

— Вземал съм пари, истина е. Всяка седмица вземах парите. Срещу това давах положителни оценки по докладите за качество. Дано Буда ми прости! Знам само, че плащането тази седмица не дойде. Нищо повече, кълна се!

— Достатъчно! — извика Грейс.

Нокс го пусна и я изгледа с предупредителен поглед, в който се четеше: „Само не се меси“.

— Ами тази седмица? — обърна се Нокс отново към мъжа. — Отново ли написа положителен доклад?

Инспекторът се намръщи и инстинктивно се сви, когато американецът вдигна ръка срещу него.

— Не мисля — продължи Нокс. Взе идентификационната карта и я прибра в джоба си. — Ако още веднъж си позволиш да вземеш дори един фен18 за подобна услуга, семейството ти ще плаща завинаги — изрече той, знаейки добре, че в Китай заплахата към бъдещите поколения бе възприемана най на сериозно.

— Казах ти! — извика и жената. — Предупредих те, че от толкова алчност няма да излезе нищо добро!

И кой изричаше тези думи: жената имаше чисто нов хладилник и съдомиялна машина в кухнята. Дори чужденците, изпратени на работа в Шанхай, не разполагаха със собствени съдомиялни.

— Телефоните ти! — кратко нареди Нокс.

Мъжът го изгледа, объркан.

— Дайте си телефоните, и двамата!

Мъжът и жената му подадоха устройствата. Нокс извади SIM картите, хвърли останалото на пода и го размаза с крак. Хвана Грейс за лакътя и двамата се оттеглиха, затваряйки вратата на апартамента след себе си.

— Върви спокойно! — нареди й Нокс, въпреки че Грейс изглеждаше спокойна, а неговата дясна ръка трепереше.

— Можеше да се справим с това по друг начин — обвинително го изгледа тя.

— Така ще бъде! — настоя Нокс. — Поне докато не бъдем сигурни, че човекът отсреща казва истината.

— Ами ако се познават? Ако този се обади нататък по веригата и предупреди останалите?

— Това е една от причините да им взема телефоните — напомни й той.

— Мислех си, че ги прибра, за да видиш на кого са се обаждали и кого познават — предположи Грейс.

Нокс не отговори. Жената срещу него беше умна, нямаше две мнения по въпроса.

— Но ако той все пак звънне по веригата, за да предупреди? — повтори провокативно тя.

— Какво очакваш да ти кажа?

Грейс не отговори. Двамата се качиха на скутера и потеглиха, а тя отново обви кръста му с ръце. Четеше насоките от джипиеса, докато Нокс си припомняше всичко, което Данър бе записал така, сякаш беше оставил съобщения лично до него.

Придвижваха се от един квартал в друг и с всяка следваща спирка усъвършенстваха уменията си за разпити. Грейс на два пъти беше принудена да се бие, отговаряйки на нападение с технически умения и сила. Двамата успяха да се справят с още трима от получателите на подкупите на Лу, довеждайки общия им брой до четири. Най-сетне се озоваха в един от скъпите квартали. Спряха пред модерна жилищна сграда с гледка към река Хуанпу.

Гласовите бележки на Данър отбелязваха етажа и апартамента и съдържаха коментари за охраната във фоайето. Нокс подаде на Грейс втора бейзболна шапка, с която да скрие лицето си от охранителните камери.

— В тези сгради не живеят чужденци — обясни тя. — Тук са настанени само лица от Партията и китайски бизнесмени, все важни клечки. Всеки в Шанхай знае този адрес.

— Инспектори по строителството ли? — предположи Нокс.

— Няма как да знаем със сигурност… Не и докато не намерим счетоводните документи на Еди. — Грейс му напомни, че не може да анализира нещо, което още не е виждала.

— В този квартал живеят всякакви успели хора — продължи тя. — Вероятно има и инспектори, както и архитекти, инженери и представители на регионалните строителни камари — все шефове, от които зависи вземането на решение.

— Още е доста рано — отбеляза Нокс. — Имаме основания да вярваме, че повечето са по домовете си.

— Двама от тях живеят в една и съща жилищна сграда, в един от небостъргачите — напомни му тя.

— Да, на петия и на дванадесетия етаж.

— А щом се отбием при единия, много е вероятно — всъщност почти е сигурно — че няма да можем да проведем второто интервю в същата сграда — заяви Грейс.

„Интервю…“, помисли си Нокс.

С всяко следващо място на което спираха, той все повече потъваше в яростта си. Бе започнал да се наслаждава на наказанията, които прилагаше, и да трансформира яда си от отвличането на Данър в юмручна сила. Дори очакваше всяка следваща спирка с нетърпение. Въобще не би помислил за проблемите, които можеха да си навлекат в тази сграда, ако Грейс не го беше предупредила.

— В това е въпросът — каза той. — Не може да избираме единия или другия. Тези с властта, както ти ги описваш, може би са точно хората, които търсим.

— Да — съгласи се Грейс. — Трябва да координираме действията си максимално добре.

— Да не би да предлагаш да се разделим? — предположи Нокс. Тя отдавна недоволстваше срещу похватите му на работа.

— Имаме ли друг избор? — запита го тя, а Нокс си представи как злорадства вътрешно.

— Винаги имаме избор.

— Тогава аз ще се заема с петия етаж. Така поне, ако ме изхвърлят през прозореца, няма да падна от много високо — пошегува се Грейс.

— Сега майтап ли ще си правим? — подразни се Нокс.

— Уча се — усмихна се тя, а той се разсмя с глас.

— Разбираш ли, че… — започна мъжът, ала Грейс сложи леко пръст на устните му.

— И то много повече, отколкото би могъл да ми повярваш… — каза тя и побърза да отдръпне пръстите си от лицето му.

Нямаше скрит смисъл в докосването й, нищо не искаше да каже с него. Но въпреки това пръстите й оставиха странен гъдел върху устните на Нокс. И за пръв път от коктейла насам го накараха да забележи женствеността й, да усети нежната й сила, която нарочно не го завладяваше…

— Има само два начина да проникнем вътре — каза той: — със сила или с хитрост.

— Остави това на мен — отвърна Грейс. — Двамата заедно ще се качим в апартамента на дванадесетия етаж, а оттам сама ще сляза на петия.

Преминаха покрай двамата портиери във фоайето. Грейс вървеше хванала Нокс под ръка, и се стараеше да изглежда ослепително секси. Успя да влезе в ролята си толкова бързо, че дори той се изненада, което бе и първоначалното й намерение. Ръцете й постоянно шареха по тялото му, докато кокетничеше и му говореше нещо на ухо. Издърпа ръката му около кръста си и я задържа там. Момчетата от охраната, облечени в евтини сиви костюми, не можеха да откъснат очи от нея и не биха си позволили да спрат такава жена, не и ако придружава wai guo ren.

Качиха се с асансьора до дванадесетия етаж, а Грейс не спираше да играе ролята си, тъй като знаеше, че охранителите ще се опитат да ги проследят по системата за видеонаблюдение. Тя правилно предположи, че най-вероятно домашната прислужница ще отвори вратата. Сетне, според казаното от Данър в гласовата му бележка, Грейс спомена на китайката за някакво момче, вметвайки, че може да запази семейството от публичен позор. Вратата се отвори.

Нокс се вмъкна вътре. Грейс го последва и затвори след себе си, докато партньорът й притискаше с длан устата на нищо неподозиращата жена. Откачиха слушалката на телефона и го оставиха отворен, така че линията да е заета, а и никой отвътре да не може да се обади. Коленете на камериерката омекнаха и тя изнемощяло се свлече на пода. Нокс я остави да лежи и забърза по коридора. Грейс приклекна до нея, за да я завърже.

В първата спалня той видя спящ тийнейджър, който дори не помръдна. „Единствено дете, момче“, припомни си Нокс думите на Данър. Зад следващата врата беше празна стая за гости и накрая следваше спалнята на родителите.

Отиде до леглото, но някой изскочи зад него и го нападна в гръб. Глупава грешка! Беше допуснал да се вдигне прекалено много шум с камериерката. Беше мъж, въоръжен с нож, който очевидно знаеше как да използва. Нокс се обърна, но закъсня и ножът проблесна пред очите му. Успя да го парира при втория удар. Нападателят беше дебел китаец в карирана пижама, а потта по лицето му лъщеше под зеленикавата светлина на нощните лампи в стаята.

Нокс успя да избие ножа от ръката му и го изрита надалеч. Мъжът го изрита в бъбреците и Нокс се преви надве, изненадан колко много боли.

Съвзе се дотолкова, че да парира още един ритник, след което се изправи рязко и заби коляно в слабините на нападателя, довършвайки го с юмрук в гърдите. Мъжът се свлече на пода. Жена му се разпищя и изскочи от леглото, прикрила тялото си с чаршафа. Спъна се в единия му край, част от голотата й се разкри, а в опита си да се прикрие отново, се спъна повторно и падна.

Нокс се зае да налага мъжа й, изливайки цялата ярост в юмруците си.

— Вземал си пари за проекта на „Ксуан Тауър“?! — извика Нокс на мандарински. — Ще го отречеш ли? — изсъска той и стисна мъжа за гърлото.

— Ти си боклук! — изхърка мъжът в отговор.

Нокс стисна още по-силно.

Жената все още се опитваше да се прикрие с чаршафа, но не успяваше. Хлипайки, тя се завлачи по задник към стената и се сви там.

— Сега ще те питам за този, който ви е носил парите… — започна Нокс.

— Майната ти!

Нокс го замъкна към широките френски прозорци.

— Всички хора падат от високо с една и съща скорост — каза той преднамерено бавно и добави: — Както сам ще разбереш.

— Съпруже! — извика жена му.

Нокс чу движението на Грейс, преди да я види. Миг по-късно тя вече се беше надвесила над хлипащата жена.

— Дръж си езика зад зъбите или ще ти го откъсна! — заплаши я тя, след което прекоси стаята и отвори прозореца вместо Нокс.

Жертвата в ръцете на Нокс осъзна численото им превъзходство; видя, че прозорците се отварят и извика:

— Wei! Да! Вярно е. Всичко е вярно.

Нокс клекна до него и го разпита, докато Грейс се върна при съпругата му, за да я завърже и да й запуши устата. Миг по-късно тя вече излизаше от апартамента.

Мъжът си призна за получаваните подкупи в замяна на „спокойствие на строителната площадка“, но твърдеше, че не знае нищо за изчезването на Лу и за настоящото му местонахождение. Нокс го предупреди, че ако ги издаде на полицията или дори на охраната в сградата, това ще доведе до мигновено изтичане на новината за подкупите в публичното пространство.

Както се бяха разбрали предварително, Нокс не отиде на петия етаж при Грейс, а тя не се качи повече на дванадесетия. Вместо това той слезе през аварийното стълбище и се върна да я чака при скутера. Тя се появи след по-малко от пет минути, а лицето й лъщеше от пот.

— Има ли нещо? — попита Нокс.

— Нищо… — отвърна тя.

— Остана още един.

— Но е късно.

— Или по-скоро рано — отвърна той. — Да, така е, но си струва да опитаме. Ти какво ще кажеш?

— Да, добре — съгласи се тя, изненадана, че я бе попитал за такова нещо.

Последната им спирка бе на място, което се споменаваше в една съвсем лаконична бележка на Данър: „Скорошна добавка към маршрута. Много тясна алея. Приземен етаж, втора или трета врата. Задънена улица“. Не обясняваше нищо за лицето, нямаше и точен адрес или апартамент. Още по-притеснителен беше фактът, че Данър го беше определил като „задънена улица“ — тясна като фуния и с ограничен достъп, което би направило уязвим всеки, влязъл вътре.

— Това не е на добре — каза Нокс, докато бяха спрели на светофар по маршрута, показван им от джипиеса. — Нямаме достатъчно информация. На Данър също му се е сторило подозрително.

— Това е една от последните спирки на Еди — отвърна Грейс, напомняйки му за гласовата бележка. — Ако разполагахме с точна дата, това може много да ни помогне със счетоводните документи на „Бертолд“.

— Ако въобще успея да ти намеря документите — отбеляза Нокс.

— Ще ги намерим.

Ислямският квартал беше малък, но много гъсто населен. Навсякъде се мяркаха шарени дрехи и улиците миришеха на храна.

Нокс отново огледа входа на тясната алея встрани от улица „Пинг Уанг Джи“ и впечатлението на Данър се потвърди и у него — това наистина беше задънена улица.

— Остави ме да мина оттук сама — предложи Грейс.

— Не — отказа категорично той.

— Обещавам да не се спирам никъде и да не задавам въпроси. Само ще премина — настоя тя и му подаде джипиеса, на който се виждаше тясната алея, представляваща пряка, свързваща две по-големи улици на виртуалната карта. — Един wai guo ren не може да го направи, Нокс.

В същия момент Нокс забеляза някакъв мъж, който ги гледаше безизразно и се приближаваше по алеята право към тях. „Частен охранител“, спомни си веднага думите на Данър. Алеята беше охранявана от специален партиен служител, нает да съблюдава реда и спокойствието в квартала. Не беше полицай, но явно се учеше за такъв — изглеждаше точно като човек, който кипи от желание да се докаже в работата си. Нокс разбра, че Грейс е права.

— Отивай — съгласи се той. — Ще се срещнем от другата страна, но да знаеш, че ако не те видя до пет минути, ще вляза да те търся.

— Моля те, всичко ще бъде наред — увери го тя.

Слезе грациозно от скутера, подаде му каската си и джипиеса и забърза пеша през натовареното движение. Забеляза как охранителят в алеята се обърна и я последва, ала тя продължи нататък с бърза крачка, но без да тича. Не трябваше да изглежда подозрително. Чу как някъде зад гърба й скутерът на Нокс потегли.

Алеята беше толкова тясна, че човек можеше да докосне стените от двете й страни само ако разпереше ръце. Сградите бяха високи по три етажа и имаха ръждясали тесни балкончета, които гледаха към алеята. Почувства се притисната в капан, въздухът имаше тежка миризма на застояло. Подмина няколко врати вдясно и изведнъж забеляза някакъв зелен мотоциклет. Това, което й направи впечатление, беше необичайно хубавият му тъмнозелен цвят и кошницата, монтирана над задната броня. Беше забелязала същия и в уличката пред апартамента на доставчика от „Шерпа“, а това, от своя страна, означаваше, че влизането им в квартала с Нокс не беше останало незабелязано.

Охранителят я последва в алеята.

„Задънена улица“, спомни си тя.

Подмина мотоциклета, опитвайки се да запомни регистрационния му номер. Погледна предпазливо към един затворен прозорец вдясно от нея, а докато преминаваше покрай следващото жилище, вратата му се отвори. Успя да надзърне вътре: състоеше се само от една стая, не по-голяма от девет квадратни метра, в която имаше съвсем оскъдна мебелировка — две бамбукови рогозки на пода и няколко алуминиеви чинии, скупчени една върху друга. На задната стена на стаята се виждаше друг, малко по-голям прозорец.

Стъпките на пазача подсказваха, че е скъсил дистанцията и сега се намираше само на няколко метра зад гърба й. Грейс продължи да върви — нито прекалено бързо, нито бавно, осъзнавайки, че ако Нокс беше влязъл в тясната уличка, охранителят със сигурност щеше да се заяде с него.

Малко по-нататък се виждаше втора отворена врата. Тя спря, надзърна през нея и извика, за да намери оправдание за присъствието си пред пазача. Отвътре се показа някаква мюсюлманка. Грейс сниши глас и реши да се пробва.

— Здравейте — заговори тя на мандарински, — познавате ли северняка, който живее две врати по-нататък?

Жената кимна утвърдително.

— Монголецът — досети се тя. — И той не е единственият тук.

Грейс едва не възкликна от изненада.

— Един от приятелите му ми дължи пари — обясни Грейс.

— На твое място бих му опростила дълга, сестро — прошепна жената и я изгледа притеснено.

— Приятелите му често ли се мотаят наоколо?

— Да — добави съвсем тихо жената и кимна едва забележимо.

Дори само от думите й Грейс усети как я побиват тръпки от вълнение.

— Тези, другите мъже, с него ли живеят? — попита тя.

— По-надолу по улицата са — отвърна жената. — Делят една стая.

„Задънен изход“, спомни си Грейс.

— Колко са?

— Петима, нали ви казах.

Това означаваше, че трима от тях са си живи и здрави някъде наоколо.

— Питам ви, понеже предпочитам този, който ми дължи пари, да не ме вижда тук. Той не е от най-приятните типове — продължи Грейс.

— Всичките са грубияни — съгласи се жената.

— Да. Монголците са такива…

Жената не възрази.

— Живеят по двама в стая — допълни тя. — Съквартиранти са. Само водачът им живее сам.

— Водач ли?

— Винаги се движат като глутница кучета.

— Да — съгласи се Грейс, опитвайки се да асимилира чутото. Поколеба се дали да не притисне жената още малко. — В две стаи ли живеят? — попита тя.

Трудно можеше да се каже какво означаваше безизразният поглед, който й хвърли жената. Грейс разбра, че беше започнала да злоупотребява с гостоприемството й.

— Благодаря, бяхте много мила с мен, госпожо — каза тя за довиждане.

— Няма за какво.

Грейс понечи да излезе, но жената я спря.

— И още веднъж — каза тя, — послушайте съвета ми. Забравете за този дълг. Не се занимавайте с тези мъже. Ние — тези, които живеем на улицата — гледаме да не ги закачаме.

— Бог да е с вас — усмихна се Грейс.

— И с вас — отговори жената и хлопна вратата след нея.

Уличният пазач беше запалил цигара и бе седнал на едно стълбище до две саксии с цветя. Наблюдаваше я, но не би могъл да чуе какво си бяха говорили с жената.

Грейс продължи нататък, напусна тясната алея и излезе на натоварена улица. Измина разстоянието до следващата пресечка, където я чакаше Нокс със скутера.

— Добре ли мина? — попита я той.

— Карай! — нареди тя. — Ще ти разкажа по пътя.

Нокс се включи в натоварения трафик, а Грейс отново обгърна тялото му с ръце, ала миг по-късно се стресна, дръпна се назад и извика:

— Нокс! Нокс! Спри! — Лявата й ръка беше напипала мокрото място на ризата му и беше изцапана с кръв. Показа му я.

— По дяволите! — изруга той.

— Кървиш!

— Знам…

— И не си ми казал?! — извика тя, надвиквайки шума от колите.

— Случва се — оправда се той, сякаш това би обяснило всичко.

— Веднага трябва да отидем у вас.

— Не можем — каза той. — Имахме посетители, помниш ли? В онази тясна уличка. Те вече знаят къде е мястото. Не мога да се върна там. Няма как да отидем и у вас. Ти се компрометира, когато се сбихме с тях. Проследили са те най-вероятно след партито, а ти си се прибрала в твоя апартамент. — Грейс не се опита да възрази. — Значи знаят къде живееш. Знаят и за къщата за гости, където спя. Те искат нас, в противен случай нямаше да ни преследват толкова настойчиво. Никой няма да се прибира в апартамента си.

Грейс обмисли казаното за няколко секунди и предложи:

— Знам едно място. Можем да отидем там, докато решим какво да правим по-нататък.

— Не може да ходим при някого от приятелите ти.

— Служебен апартамент под наем е — поясни тя, — но не се ползва с много добра репутация.

— Но си била там лично, нали? — попита той.

— Да — отвърна тя и си спомни за Джиан Лу.

Служебни апартаменти под наем с оборудвана кухня и с персонал за почистване се използваха вместо скъпите хотелски стаи при по-дългосрочен престой на чуждестранни бизнесмени.

— Може би ще ни свърши работа… — съгласи се Нокс.

— Трябва да побързаме — пришпори го тя, а в гласа й се надигаше паника. — Кървиш много лошо.

Нокс най-накрая бе разбрал какво я ужасяваше — гледката на кръв. Всеки имаше по нещо, което не може да понася. При него това беше насилието, когато някой по-силен се възползва от по-слаб. Направо му се повдигаше от подобна гледка.

— Честно казано — призна той, обръщайки се към нея, за да го чуе, — дори не знаех, че съм ранен. Всичко е наред.

— Ти кървиш, Джон. И то доста… Спри веднага! Ще се обадя, а след това аз ще карам! — нареди Грейс.

За пръв път се беше обърнала към него на малко име. Нокс се усмихна и лицето му се изкриви в неочакван пристъп на болка, щом Грейс го притисна по-силно.

Той отби встрани и спря.

08:00 часа

храм „Джин ’анг“

квартал Джин ’анг

Шанхай

Мелсчой плати седем юана на нещастния търговец за пакетче тамян, мърморейки тихо заради високата му цена, и влезе в сумрачната вътрешност на храма. Позлатената статуя на Буда, седнал с кръстосани крака, се издигаше на девет метра, а около нея имаше оставени купи с нарове и свежи цветя. Дим с тежък наситен аромат изпълваше помещението и обгръщаше раменете на идола като шал.

Мелсчой не бе дошъл да се моли, а заради един от двамата останали невредими от хората му, който трябваше да следи онзи Фен, шефа на охраната на „Йонг Ченг и син“. Човекът му го беше проследил до една от тесните улички зад „Квинтета“ и бе видял как жената и американецът бяха помлели Фен и неговия човек.

Жената и американецът…

Неговият човек се беше опитал да ги последва, но ги бе изгубил в трафика — огромно провинение, за което Мелсчой още не беше решил какво наказание да му наложи. С това му оставяше единствено възможността да проследи нощния пазач, който тъкмо влизаше в храма.

Сети се за една стара китайска поговорка, че имало повече от един начин да одереш котка, но Мелсчой веднага отхвърли мисълта от съзнанието си. Началникът му в Пекин разполагаше с толкова много връзки, че имаше уши и очи буквално навсякъде. Колко ли време щеше да мине, преди да разбере за купищата грешки, които Мелсчой и хората му бяха допуснали? И кога щеше да прекъсне операцията? А после какво? Дали нямаше да му прати наказателен отряд, който да ги пребие през нощта? Или полиция да ги арестува? Мелсчой не вярваше на пекинския си работодател; знаеше единствено, че парите, за които го наеха, бяха добри и се плащаше редовно.

Въпреки че по убеждения беше атеист, Мелсчой отдели миг, за да се помоли за възможността да се върне в родината си и със спечелените пари да осигури семейството си.

Последвалият разговор с нощния пазач се сведе до това, до което се свеждаше всеки разговор в този град: до пари. Мелсчой му предложи петстотин юана и човекът бе готов да му даде дори и първородния си син.

Оказа се, че същата нощ чужденецът бе посетен от една дама. Жената го беше чакала в къщата за гости и през това време беше водила неангажиращ разговор за бижута с бармана, защото тя притежаваше магазин за перли в „Интернешънъл Пърл Сити“ в Хонконг.

Мелсчой трябваше да си поговори с нея. И да разбере всичко, което знаеше тя за американеца и най-вече какво общо има той с Лу Хао. Тази жена в момента можеше да бъде единственият му спасител. А не този бронзов идол…

От друга страна, всеки знаеше съдбата на спасителите — те трябваше да бъдат пожертвани.

09:00 часа

квартал Чаннин

Шанхай

— Wo de tian!19 — каза Грейс и го поведе към обзаведения служебен апартамент, който успя да уреди да ползват почти толкова бързо, колкото ако бяха наели хотел. Най-големият проблем обаче беше в това, че трябваше да покажат личните си карти, но Грейс реши да заобиколят изискването, като намекна, че двамата с Нокс са любовници. Срещу определена цена наемодателят им се съгласи да ги пусне. Грейс бе спряла на различни места по пътя и носеше няколко пазарски чанти със себе си.

Подът беше покрит с мраморни плочки, обзавеждането бе от черна кожа и лъскави алуминиеви орнаменти, а осветлението бе от приглушени халогенни лампи. От прозореца се разкриваше гледка към небостъргачите на града.

Още с влизането си Грейс спусна щорите и завесите.

Нокс свали окървавения си елек и каза:

— Бих се възползвал от помощта ти, ако можеш да издържиш на гледката.

Грейс неволно отстъпи, погнусена от подгизналата с кръв тениска. Той я свали с известни усилия, а тя пристъпи към него, за да му помогне. Извърна се настрана, щом видя раната.

— Изглежда лошо, но всъщност не е… — успокои я той.

— Ранен си — напомни му тя.

Нокс изпъшка, докосвайки раната с пръсти. Тя забеляза два по-стари белега: един на гърдите и друг, преминаващ напряко през ребрата му.

— Онзи ме нападна изневиделица, скочи върху мен, преди да успея да реагирам. Аз съм си виновен. Можеш ли да ми помогнеш?

Нокс се запъти към банята, а Грейс го последва с една от чантите с покупки. С нейна помощ той проми раната и я подсуши. Лицето му се изкриви от болка, когато напои марля с дезинфектант и я пъхна с пръст в раната си. Задържа я там половин минута, след което изстиска малко гел по краищата й и се обърна към Грейс. Цветът на лицето й бавно се възвръщаше, поне не изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне.

Грейс отвори капачката на тубичката със секундно лепило.

— Ще притиснеш ли ръбовете на раната един към друг вместо мен? — попита я той.

— Аз ще сложа лепилото — каза тя. — Раната я дръж ти. Може би ще трябва да те зашият.

— Това ще свърши работа — отговори Нокс и посочи към другите два белега. — Какви ти шевове! Само секундно лепило — засмя се той. Зарасналите белези изглеждаха белезникави и подути.

Нокс притисна с два пръста кожата около раната си, докато Грейс нанасяше лепилото. Задържа така около пет минути. Когато я пусна, част от двусантиметровия разрез беше прилепнал, но по средата отново се отвори. След още три нанасяния на лепило най-накрая успяха да я залепят.

— От какво са другите белези? — поинтересува се Грейс.

— Повечето са от шрапнели. Двамата с Дулич бяхме в един конвой, когато на пътя пред нас избухна бомба. Джипът на Сержанта се запали, а аз обрах част от шрапнелите…

— Сам си го търсил… — нежно му се скара Грейс.

— През тези две години… Оттогава са повечето ми белези. Обикновено човек започва подобна работа с мисълта, че е неуязвим, а към края вече нямаш търпение договорът ти да приключи.

— Е, значи господин Дулич ти е длъжник… — предположи тя.

— Нещата не стоят точно така. Американците не разсъждават по този начин — усмихна се Нокс.

— Напротив, всички мислят така… — възпротиви се тя.

— Я ми разкажи за монголците — смени темата Нокс.

Грейс, изглежда, не се зарадва особено на въпроса, но отговори:

— Били петима. Всичките живеят в къща на онази улица.

— А Едуард Лу е ходил да се види с някого от тях, тъй ли?

— Така изглежда — отвърна Грейс.

— Плащането е било сериозно, поне според Данър — каза Нокс.

— Няма как да кажа без документите на Еди — отбеляза тя. — Трябва да продължим да ги търсим.

— Всичко по реда си. Хард дискът на Дани може да ни помогне за това. Но тези монголци определено означават нещо. Дали просто не са тръгнали след своята част от плячката? Възможно ли е нещата да са толкова прости?

— Защо не?

— Или пък работят в комбина с полицията? — предположи Нокс. — Или пък с Държавна сигурност? При всички положения имат връзки с някого, който може да им набави документите…

— А възможно ли е да са наемници? — попита Грейс. — В такъв случай това, което ти им причини…

— Това би обяснило защо наблюдаваха апартамента на Лу — отвърна Нокс. — Постоянно следят и нас, защото ходихме там. Сигурно смятат, че ти си следващата след Еди, и искат да са сигурни, че ще получат дела си.

— Щеше да е по-лесно, ако просто бяха говорили с мен. Нямаше нужда да ни следят.

— Да, знам — съгласи се Нокс. На него също не му харесваше.

Грейс вече му беше разказала за зеления мотоциклет.

— Значи тези са пребили доставчика от „Шерпа“ — обобщи Нокс.

— Надявали са се да намерят Еди.

— Но и те като нас са заварили само празен склад. Затова са започнали да следят този от „Шерпа“, когато и ние сме се появили на хоризонта. Засега знаят със сигурност, че някакъв американец е пребил двама от тях, а това определено ще ги накара да се заинтересуват още повече от нас.

— Или направо ще станем техни мишени.

Нокс помръдна съвсем леко и лицето му отново се изкриви от болка.

— Бюджетът за подкупите би трябвало да се е увеличил, ако е покривал и плащания към монголците. Твоят господин Данър казваше, че съвсем наскоро имало попълнения в списъка с тъй наречените „поощрения“ — рече тя. — Тези пари сигурно са се отчитали някъде. Годишният финансов отчет на „Бертолд“ може и да ни даде отговорите.

— Винаги има начин просто да попиташ Маргарт за това — каза Нокс.

— Няма откъде да знае чак такива подробности, те не са стигали до него. Вероятно Престън Чи знае нещо.

— Можеш ли да говориш с Чи? — попита Нокс.

— Предпочитам първо да видя фирмените сметки — отвърна Грейс. — Колкото повече знам, с колкото повече сигурна информация разполагам, толкова повече са преимуществата ни.

Това звучеше толкова типично по китайски. Нокс долови раздразнението в гласа й.

— Значи остава да намерим записките на Лу — обобщи той.

— Да. Записките му за поощренията ще отговорят на много от въпросите ни. Освен това неговите данни са важна разменна монета. Който притежава тази информация, който я контролира, той разполага с голяма сила.

— Значи ако не за друго, то трябва да се доберем до нея поне за да я защитим — каза Нокс.

— И да я задържим далеч от останалите — добави тя.

— Съгласен съм…

— Все още чакам господин Маргарт да ми даде сметките от годишните счетоводни баланси. Не знам дали това, че не ми ги дава, е нарочно, или просто забравя. Вероятно има важни причини да не го прави.

— Няма как да го знам — сви рамене Нокс и погледна към раната си. Спеше му се. — Ако трябва да се обзаложа, бих казал, че Дани е успял да се добере до копие от документите на Лу още през първата седмица, когато е започнал да го следи. Данър си е такъв.

— Значи би трябвало да разгледам подробно файловете на хард диска му — отговори Грейс. — Аз съм експерт по такива данни, но за съжаление първо ще трябва да установим дали записките въобще се намират на хард диска.

— Може да потърсим някого, който да ни помогне — предложи Нокс.

— Приятелката ти ли? — попита Грейс с леко раздразнено изражение.

Нокс остана неподвижен, изчаквайки лепилото по раната му да изсъхне.

— Успя ли да вземеш бира? — смени темата той.

Грейс отиде до чантите с покупки и се върна с две бутилки. Казаха си наздраве и отпиха.

— Трябва да се опитам да се видя с Престън Чи, както и с господин Маргарт, ако е възможно — каза Грейс.

— Събота е — напомни й Нокс.

— Докато нещата не приключат, те и двамата ще са на работните си места — възрази тя.

— Трябва много да внимаваш…

— Да, разбира се. Ще гледам да стоя колкото може по настрана.

— Засега имаме три различни групи, с които се занимаваме: монголците, момчетата на Йонг Ченг и това правителствено ченге Шен. Това прави доста хора, които евентуално следят под лупа всеки твой ход.

— Наясно съм — отвърна тя.

Харесваше му начинът, по който тя извиваше шията си, докато отпиваше от бирата.

— Аз обаче ще съм единственият, който ще ти пази гърба на влизане и излизане. Само това е шансът ни да забележим хората, които те следят.

— Ще уговоря срещата някъде навън, далеч от офиса — каза Грейс. — Ще отида по-рано и ще си тръгна доста след това.

Поколеба се дали да й припомни, че заради предишната й грешка ги нападнаха в тясната уличка. Знаеше, че Грейс нямаше нужда от подобни намеци, но въпреки това не успя да се въздържи:

— Хората на Йонг Ченг сигурно са те чули, когато ми крещя, че съм взел джипиеса от чантата ти — каза Нокс.

— Не бях помислила за това! — удиви се тя.

— Нито пък аз. Но вероятно това е причината да приложат сила — те знаят, че джипиесът на Дани е у нас.

— Значи подслушват апартамента ми — досети се Грейс.

— Има и още нещо, което не съм ти споменавал — каза Нокс. — Нещо типично мъжко ми направи впечатление. Забелязах начина, по който Йонг Ченг и охранителят му те гледаха по време на партито. Беше необичайно. Сякаш те познаваха много добре…

— Не разбирам! — изуми се още повече тя.

— Има определен начин, по който мъжете заглеждат жени. Те буквално ги събличат с поглед. Нещо като подробно сканиране на тялото — обясни Нокс. — Ала погледите на тези двамата изглеждаха като на момчета, които скришом наблюдават момиче. И двамата са те виждали и преди…

— Разбира се. Все пак са търсили начин да се свържат с мен — каза тя.

— Имах предвид, че са те виждали в апартамента ти — поясни Нокс.

Грейс възмутено сви устни.

— Слушай, оглеждаха те като истински похотливци — каза той и я видя как потръпна. — Това можем да го използваме в наша полза — добави той и забеляза, че тя просто с поглед го молеше да спре. — Трябва да се обадя на Сержанта и да му кажа, че сме разкрити.

— И че си ранен — добави тя.

— Той може да съобщи на Маргарт.

— Аз ще се погрижа за това, когато се видя с него и с Престън Чи. Джон, много съжалявам за това, грешката е моя — въздъхна тя.

Нокс не се опита да възрази.

— А за нападението… — започна той. — След като смазахме от бой момчетата на Йонг Ченг, въпреки че те самите няма да се оплачат в полицията, има голям шанс ченгетата вече да са научили за това. Навсякъде в този град има твърде много очи и уши, така че спокойно можем да добавим и полицията към списъка на хората, с които не трябва да се сблъскваме… — заяви Нокс и отпи от бирата си. — Освен това те имат програми за разпознаване на лица. Сержантът ме предупреди и трябва да внимаваме.

— Когато разбере за раняването ти, господин Дулич вероятно ще поиска да се изтеглиш обратно в Хонконг — каза тя и едва отпи от бирата си.

— Значи няма да разбере. Освен това не отговарям пред Сержанта — поясни Нокс.

— И двамата отговаряме пред господин Дулич — поправи го тя. — Той е прекият ни началник.

— Това е спорен въпрос… — отвърна Нокс.

— Вярвам, че ще ни изтеглят.

— Нека те попитам нещо — сниши глас Нокс. — Ако решат да те „изтеглят“, ти би ли оставила Лу?

Грейс притисна бутилката към гърдите си и сведе глава, без да отговори.

— И аз не бих — отвърна Нокс.

13.

12:10 часа

небостъргачът Tomorrow Square

Шанхай

Ресторант „Белият лотус“ се намираше на двадесет и седмия етаж на небостъргача Tomorrow Square, издигнат от хотелската верига „Мариот“. Ресторантът разполагаше с двадесет частни сепарета, разположени встрани от централния салон. От всяко от тях се разкриваше гледка към хоризонта на града. Дискретният персонал от келнери идваше и си отиваше безшумно, като единствено главният келнер оставаше в стаята, застанал чинно в ъгъла прав и с ръце зад гърба.

Алън Маргарт не му обърна никакво внимание. Кръглата маса беше достатъчно голяма за десет души и това, че на нея седяха само трима, изглеждаше странно. Престън Чи бе седнал малко по-близо до Маргарт, отколкото до Грейс, изолирайки я от шефа си. Около четиридесетгодишен и с тесни свински очички, Чи носеше скъп тъмносин костюм и златна игла за вратовръзка, а от цялата му осанка се излъчваше раздразнение и досада.

Грейс ги осведоми за новините около доставчика от „Шерпа“ и за това, че бяха обходили маршрутите, записани в джипиеса на Данър. И им напомни за необходимостта да погледне годишните счетоводни отчети.

— От това, което ни казвате, съдя, че определено сте постигнали напредък — каза Маргарт. — Това е добре.

— Разбрах, че сте се справили с преговорите — рече Грейс.

— Да.

Престън Чи я изгледа недоверчиво и изучаващо. Грейс събра мислите си и се опита да отговори с възможно най-уверения и професионален тон:

— В търсене на счетоводните документи и местонахождението на Едуард Лу, двамата с партньора ми разпитахме част от хората по маршрутите на Лу… Тези, които са получавали поощренията. Опасявам се, че никой от тях не отговаря на профила на евентуалните му похитители. В течение на процеса открихме и допълнително плащане, което скоро е било прибавено към списъка на Лу — каза тя и внимателно огледа реакциите им. Маргарт се подсмихна, а Престън Чи остана безмълвен, в изражението му не се четеше нищо. — Ако трябва да бъдем максимално ефективни, трябва да знаем кои са тези хора и какви са били целите на плащанията — допълни тя и зачака.

Чи бе твърде добре обигран, за да позволи каквато и да било емоция да се изпише на лицето му.

— Първото от двете плащания се е състояло на десето число миналия месец или поне някъде около тази дата — продължи Грейс, припомняйки си датата, отбелязана в гласовите бележки на Данър.

Погледът на Престън Чи се прикова в нея; мъжът явно се чудеше какво да каже.

— Скъпо момиче — започна той, — намираме се пред края на проекта по изграждането на „Ксуан Тауър“. Нормално е да са възникнали някакви непредвидени разходи.

— Трябвало е да се плащат допълнителни „поощрения“, разбираемо е… — съгласи се Грейс.

Тя знаеше, че Чи лично се бе занимавал с контрола на подкупите, давани от „Бертолд Груп“, и участваше в цялата афера като буфер, който да защити Маргарт.

— Идеята е, че у тези мъже се е пробудил интерес заради усилията ни да намерим господин Лу — продължи тя. — От съществено значение е да узнаем точната им роля. Ако мога да го кажа направо: трябва да знаем дали те са наши врагове или приятели. Към настоящия момент по поведението им може да се съди, че са по-скоро противници.

Дискретно почукване на вратата на частния салон я прекъсна. Престън Чи придоби още по-раздразнено изражение, когато цяла върволица келнери влезе през вратата и им сервира дим сум20. Наляха им чай и изчезнаха също толкова бързо, колкото се бяха появили. Храната остана на помощната количка за сервиране, докарана до Маргарт, който напълни чиниите.

— Каква е била целта на тези плащания? — попита Грейс.

Сякаш изведнъж изгубил апетит, Маргарт остави клечките си за хранене върху малката порцеланова поставка до вилицата си.

— Въпросите ви започват да стават нахални — предупреди я Престън Чи.

— Тази информация е важна за изпълнението на задачата ни и за нашата сигурност — отвърна тя. — Разплащания, изнудване… Плащанията имат ли нещо общо с филма, който се снима? С липсващия оператор?

Маргарт я изгледа с пронизващ поглед, а Чи невъзмутимо продължи да похапва от предястието си, за да не изстине.

— За пръв път научих за проблема едва преди няколко дни — каза Маргарт. — Заклевам се, че нямаме нищо общо с това.

— А за най-скорошните плащания? — попита Грейс.

— Както и Престън спомена, това е неизбежно към края на всеки проект и касае обичайните непредвидени разходи — обясни Маргарт. Сетне млъкна за миг, за да си поеме дъх. — Надявам се и обещавам, че ще направим всичко възможно да върнем господин Лу обратно. С вашата помощ, разбира се. Определени финансови въпроси обаче следва да останат конфиденциални. Както можете да си представите, тук става въпрос за милиони долари и ако това имаше нещо общо с господин Лу, каквото и да било, то нямаше да се поколебаем и за миг да споделим информацията с вас. Разбирате ли? Ние не сме глупаци, госпожице. Искаме същото, към което се стремите и вие.

Хрумна й, че Еди Лу вероятно беше разкрил нещо около филмовия екип. Момчето просто не можеше да се сдържи да стои настрана, когато ставаше въпрос за филми, и тази му страст бе и причината той — а покрай него и всички останали — в момента да се намират в тази каша. Тази страст бе докарала семейството му до финансов крах.

— Последните увеличения по фактурите на нашите подизпълнители бяха одобрени и заплатени, това е всичко — намеси се и Чи. — Причината да наемаме подизпълнители е, че някой трябва да се заеме именно с непредвидените неща, които възникват в последния момент.

Грейс много добре знаеше защо се наемаха подобни подизпълнители — за да може криминалните деяния около подкупите да бъдат прехвърлени на някого другиго. Но прехапа език и замълча.

— Много добре. Благодаря ви — каза тя накрая.

— Слушайте — започна Маргарт, — няма да ви лъжа: ако счетоводните документи на Лу, засягащи подкупите, излязат в публичното пространство, това може да ни довлече много неприятности. Искаме и трябва да си върнем тези записи, но без съмнение на първо и единствено място поставяме задачата да върнем Лу и Данър невредими, точно както ви казах и преди. За всичко необходимо в тази връзка сме на ваше разположение — заключи той.

— Ще се радвам да ми предоставите годишните финансови отчети — напомни Грейс.

— Не виждам с какво ще помогне това — обади се Чи с пълна уста, като не спираше да дъвче, поднесъл чинията с хапки към брадата си.

— Помолих ви за това още в самото начало… — Грейс се извърна към Маргарт.

— Така е. Очаквах, че досега ще сте ги получили. Престън, помолих Гейл да се погрижи за това. Какво става? Нали ще провериш въпроса вместо мен? — Маргарт погледна към подчинения си.

— Разбира се.

Маргарт, изглежда, бе изпаднал в безизходица. Чи продължи най-невъзмутимо да отпива големи глътки от бирата си, докато началникът му едва бе докоснал своето блюдо. Клечките в ръцете му трепереха, докато си вземаше миниатюрно парченце вон-тон, обвито в ивица свинско филе, и го поднасяше към устните си… Това явно бяха първите признаци на разклатеното му душевно равновесие…

Грейс веднага разбра какво ставаше. Престън Чи нямаше никакво намерение да й даде достъп до годишните финансови отчети, което я караше да ги иска с още по-голямо любопитство.

А Маргарт, от друга страна, изглежда се опитваше да бъде неин съюзник.

12:50 часа

квартал Чаннин

Шанхай

Нокс се събуди от звука на звънящия айфон и мигом се разсъни.

— Да? — вдигна той и се огледа за Грейс. Беше спала на дивана, където сега се виждаше само прилежно сгънатото й одеяло. Но нея самата я нямаше. Часът вероятно бе някъде към обяд.

— Аз съм — обади се Дулич.

— Каква изненада — отвърна Нокс.

— Има един рибен пазар от северната страна на Жулу, източно от улица „Ксинян“. Донеси хард диска там. След десет минути.

— Нека да са петдесет — отвърна Нокс. — Не съм в района и ще трябва да се придвижа.

— Ще говорим. Донеси хард диска.

— Ние ли? — понечи да попита Нокс, но линията прекъсна.

Лекият дъжд, който ромолеше навън, правеше скутера безсмислен и затрудняваше намирането на такси. Нокс закъсняваше още преди да е тръгнал. Час след обаждането вече минаваше покрай рибния пазар в Жулу и надзърташе вътре. Не се виждаха никакви лица, различни от китайските. Беше облякъл удобния елек с многото джобове въпреки малкия прорез в лявата му част, останал от острието на нападателя. Дясната му ръка бе пъхната в джоба на панталона и стискаше дръжката на нож.

Обиколи веднъж сергиите и редиците с пластмасови контейнери, в които плуваха живи змиорки, морски котки, костури, медузи, лещанки и огромен брой ракообразни. Мина покрай контейнери, пълни с личинки и пълзящи насекоми, както и покрай клетки със зайци, гълъби, пилета и безброй заклани и почистени животни, които не можеше да определи към кой точно вид принадлежаха.

Вдясно пазарът се преливаше в друг, по-малък, който не се виждаше откъм входа. На пръв поглед пространството му се стори празно, докато Нокс не забеляза фигурата на човек, застанал зад един от огромните аквариуми, пълни с жива риба. Пасажът се раздели за миг и разкри лицето на мъжа.

Беше Дулич.

Той пристъпи напред и излезе на открито.

— Не очаквах да видя точно теб — призна си Нокс. — Мислех, че причината да съм тук е, че ти самият няма начин да дойдеш — добави той и през главата му за миг премина мисълта дали това не е някакъв капан, заложен от Дулич.

— Не се притеснявай — успокои го той. — Реално погледнато, не съм аз… — Усмихна се и потупа горния джоб на якето си. Беше влязъл в страната с фалшив паспорт и поемаше огромен риск.

Нокс обаче се притесняваше. Щом самият Дулич имаше възможност да влезе в Китай, за какво му бе необходимо да замесва и него в тази работа? Очевидно целта бе той да стане евентуалната изкупителна жертва, ако се наложи. Трябваше му някой, който да изпълни ролята на бушон. За какво му бе на Дулич да идва точно сега, когато рискът бе далеч по-висок, а не преди няколко дни?

Дулич дръпна Нокс за лакътя и го поведе към едно от задните отделения на пазара, далеч от улицата, където имаше бълбукащи аквариуми с малки костенурки, жаби и морски таралежи. Нокс се намръщи от болка, когато Дулич го дръпна за ръката, при което приятелят му само го изгледа подозрително.

— Разтегнах мускул — излъга Нокс, без да спомене за раната.

— Хард дискът — настоя Дулич и протегна ръка.

Нокс се поколеба.

— А сега сериозно — каза той. — Какво правиш тук?

— Плащането на откупа все още е предвидено за вдругиден. Поискахме последно доказателство, че заложниците са живи, преди да платим. Ти и момичето ще имате грижата да доставите парите.

— Дотук добре, но това все още не обяснява ти защо си тук — повтори въпроса си Нокс.

— Откога трябва да ти давам отчет? — попита, раздразнен, Дулич.

— Отсега — отвърна Нокс.

— Тук съм, за да ти помогна.

— Тук си заради хард диска — възрази Нокс. — А последния път, когато се срещнахме, твърдеше, че съм ти трябвал, защото самият ти нямало начин да влезеш в страната.

— Кой каза, че сега съм в безопасност? — попита Дулич. — „Отчаяни времена, отчаяни мерки“ — изрецитира той. — Тук съм заради теб.

Нокс обаче нямаше да се върже толкова лесно.

— Обещай, че ми пазиш гърба — настоя той.

— Това и правя — увери го Дулич.

— „Бертолд Груп“ не иска второ копие от документите на Лу да излиза наяве. Именно затова се интересуваш от този хард диск, нали? — попита Нокс. — Убеден ли си наистина, че заложниците ще бъдат ликвидирани, защото Данър е американец, а не защото „Бертолд Груп“ е по-заинтересована да се добере до документацията на Лу, отколкото да намери похитените?

— Да речем, че просто съпоставям процентите — отговори Дулич. — Маргарт ми изглежда искрен, но кой знае? Тези мъже са в играта само заради парите, нали? Ала Дани не е някой, който може да бъде пожертван. Не и за мен. Не и за теб. Именно затова си тук. Прав ли съм? Колкото до това, защо рискувах да дойда, шефът ми, Праймър, увеличи парите в брой, които Маргарт да даде като искан откуп. Вече говорим за двеста и петдесет хиляди щатски долара. Ще пристигнат по море в товарен контейнер утре, пристанище Гуанжу. Аз съм куриерът. При толкова много пари в брой Праймър не би се доверил на наемници.

— В такъв случай можеше да отидеш направо на пристанището — отбеляза Нокс.

— Можело, трябвало… — раздразнено повиши глас Дулич. — Приоритет в момента е хард дискът на Дани.

— Получи ли SIM картата, която ти изпратих?

— Да — кимна Дулич. — Твоят човек е провел няколко разговора с друг предплатен номер на „Чайна Мобайл“. Първоначално решихме, че е възможно този, на когото се е обаждал, да е бил мозъкът на операцията.

— Похитителите не са монголците. Те са на страната на тези, които са вземали подкупите — отвърна Нокс.

— Интересно! — възкликна Дулич.

— По-късно са се включили в играта.

— Ами каквото и да значи това, човекът, който е получил тези обаждания, изглежда всеки ден е докладвал на някого в Пекин. Може би на някого от Партията? Или от правителството? А може и на някой голям бизнесмен… Кой, по дяволите, да знае! Но сега това е приоритет за теб и мен.

— Искаш да кажеш, че монголците може да са наети от някой висш чиновник в Пекин? — попита Нокс.

— Или просто са посредници при предаването на подкупите — предположи Дулич.

— Звучи ми логично.

— Проследяваме GPS устройствата и на двата телефона — на този от Пекин и на шанхайския, който очевидно му е докладвал всеки ден.

На Нокс му просветна, че това вероятно ги доближаваше до истината защо Дулич си беше направил труда да дойде дотук.

— Проследяваш ли ги? Добре че ми го каза, без да те питам — отбеляза Нокс.

— Този тип от Пекин е достатъчно умен да изключва телефона и да го държи така през повечето време. По този начин проследяването зацикля. Този от Шанхай не е толкова умен. Искаш ли да се запознаеш с него? — попита Дулич и подаде айфона си на Нокс. — Виж синята точка, той се намира в горната част на този квартал.

Нокс се вгледа за известно време в движещата се карта.

— Успял си да проследиш монголеца? И кога точно смяташе да ми кажеш? — попита.

— Той дойде право тук в момента, в който ти пристигна — отговори Дулич. — Наблюдавах как точката прекосява почти целия град.

Нокс се опита да вникне какво ли можеше да означава това.

— Сигурно те е проследил. Възможно ли е? — попита Нокс.

— А ти с такси ли дойде дотук? — заинтересува се и Дулич.

— Закъснявах — отговори Нокс, а в гласа му се четеше явна изненада.

— Знаем, че този тип има връзки в Пекин, нали? Всъщност ти доста ни помогна, като нивото, до което стигат тези връзки, се потвърди. Той не те е проследявал, Нокс. Човекът просто се беше запътил насам, а това ще рече, че онзи от Пекин има достатъчно контакти, за да накара шанхайските таксита да се оглеждат за теб.

— А това, че няколко пъти се натъквах на монголците — продължи мисълта му Нокс, — означава, че ченгетата са се свързали с Козловски в Консулството и са докладвали за американец, издирван за нападение.

— Значи така са те проследили. Звучи логично — съгласи се Дулич. — Свалили са лицето ти от записите на уличните охранителни камери, дали са снимката на шофьорите на таксита в града и ето те и теб! От сега нататък ще си държа шапката ниско нахлупена.

Някакъв възрастен китаец влезе в помещението при тях, загреба малко буболечки от един контейнер, изсипа ги в найлонова торбичка и си тръгна, без да каже нищо.

— Ами този? — попита Нокс и посочи движещата се синя точка. — Ще трябва да му се измъкна.

— Мислех си, че няма да попиташ — засмя се Дулич.

13:20 часа

Луксозен жилищен комплекс Кингланд Ривърсайд

квартал Пудон

— Чудех се дали вече си обядвала? — попита Грейс по подсигурената линия на айфона, въпреки добре да знаеше, че асистентите на Маргарт рядко излизаха в обедна почивка, освен за някое бързо хапване до ъгъла.

Реши, че обядът й с Маргарт и Чи можеше да се смята за равен резултат: не беше пълен провал, но не успя и да постигне това, на което се надяваше. С известна доза късмет можеше да манипулира Селена така, че да придобие известно предимство. Все пак в манипулациите Грейс се бе учила от най-добрата в жанра — от своята майка.

— Все още не — отговори Селена Минг от другия край на линията. — Днес съм много натоварена.

— Мислех си, че ще искаш да видиш апартамента ми.

Последва миг колебание.

— Да! С удоволствие! — долетя въодушевеният възглас на асистентката.

— Аз ще си взема хапване за тук, за да мога да се съсредоточа върху някои счетоводни сметки, които лично господин Маргарт ме помоли да направя. Ти ще искаш ли суши? — попита Грейс. За служител като Селена екстравагантна поръчка за обяд в офиса представляваше храната от KFC, а поради високата си цена сушито се считаше за крайно изтънчено.

— Любимото ми! — изчурулика Селена.

— Ще поръчам малко и за вкъщи — осведоми я Грейс.

— Мога да мина да го взема и да ти го донеса после — предложи асистентката.

— Би ли могла наистина? Колко мило от твоя страна! — Грейс й продиктува името на ресторанта, който се намираше на една пресечка от апартамента й в Пудон. — Ох, замалко да забравя! — заяви тя накрая, сякаш току-що се беше сетила за това. — Господин Маргарт иска да погледна сметките по годишните финансови отчети, мисля, че ти споменах и преди… — Знаеше много добре, че го е споменала, а Селена бе отказала да й ги даде. Сега обаче й се предоставяше още по-добра възможност — асистентката бе видяла Грейс да отбелязва победа в извоюването на хубав апартамент и оттогава впечатленията й за влиянието й във фирмата доста се бяха подобрили. — Знаеш ли, забравих файловете на компютъра в офиса — излъга Грейс. — Дали ще можеш, ако ти дам паролата, да влезеш и да ми ги копираш на една флашка? Не искам да те притеснявам обаче… — поясни тя. Като технически асистент на Маргарт, Селена разполагаше с достъп почти до всичко. Грейс нямаше файловете на отчетите на компютъра си, но знаеше, че Селена никога не би се съгласила да използва чужда парола, за да влезе в компютъра на някого от служителите.

— Имам ги разпечатани някъде тук. Ще се радвам да ти ги донеса, ако ще ти свършат работа на хартия, госпожице Чу — обеща Селена.

— Моля те, наричай ме Грейс — усмихна се тя и си помисли, че това беше последната точка — вече си говореше на малки имена с един от младши мениджърите на компанията. — Господин Маргарт иска да приключа с тях колкото може по-бързо, знаеш какъв е — уклончиво заяви Грейс.

— Ще ги донеса, когато идвам — отвърна Селена.

— Благодаря ти. И ще се радвам, ако не му споменеш колко съм отнесена… — отново се усмихна Грейс.

— Разбира се, че няма — обеща асистентката.

— Доскоро виждане в такъв случай. — Грейс прекъсна разговора, горда от себе си. Имайки предвид, че апартаментът й най-вероятно се подслушваше и наблюдаваше, двамата с Нокс възнамеряваха да използват посещението на Селена, за да разкрият кой стои зад подслушването — хората на Йонг Ченг или на Алън Маргарт. А и да им дадат достатъчно сочен материал, за да проверят как ще реагират.

Грейс извади един шал от чантата си и го уви около главата си. Влезе в съседната сграда до тази, в която се намираше апартаментът й, и се качи с асансьора на десетия етаж, където между двете сгради имаше изграден въздушен мост. Ако някой я наблюдаваше, със сигурност нямаше как да забележи къде точно влиза.

Още с прибирането си в апартамента беше наясно, че ще трябва да внимава за невидимите електронни уши и очи. Малко по-късно от фоайето й сигнализираха, че Селена е пристигнала. Асистентката на Маргарт не скри изненадата си от великолепното жилище и със зяпнала уста обиколи всички стаи една по една. След огледа двете жени седнаха на масата в дневната и си поделиха сушито, което Грейс бе подредила в чиния. Нарочно бе наредила масата така, че да седят с гръб към стаята, гледайки към прозореца, под претекст, че тъй по-добре ще се насладят на гледката. Всъщност идеята беше да се затъмни сигналът на евентуалните камери, като Грейс се надяваше, че ярката светлина, струяща през отворените щори, ще показва само силуетите им и ще направи лицата им трудно разпознаваеми.

— Нямах възможност да сваля файловете с отчетите, за които ме помоли — извини се Селена.

— Разбирам… — Грейс въздъхна и разочаровано сви рамене.

— Успях обаче да ти донеса тези — продължи Селена, извади две тежки папки от раницата си и ги остави на масата. — Не мога да ти ги дам за постоянно, но ще ти ги оставя за ден-два. Вероятно за това време ще можеш да ги погледнеш и да ми ги върнеш, нали?

— Да, разбира се! — Грейс едва сдържа вълнението си. Тези папки и годишните отчети, които съдържаха, представляваха всъщност един сложен пъзел от числа, предизвикващи интереса й и носещи предизвикателството да бъдат разгадани. Разгърна първите няколко страници и се усмихна при вида на стройните редици числа. Някъде в тези листове се съдържаше информацията за всеки цент, платен под формата на подкупи от Едуард Лу. Имаше и дати на банковите трансфери на вътрешни средства, както и подробен бюджет.

— Това, което очакваше ли е? — поинтересува се Селена между хапките.

— Да. Чудесно е. Благодаря ти.

— А какво точно представлява длъжността „съдебен експерт-счетоводител“?

— Ние сме като хирурзите: разрязваме тялото, за да разберем какво не е наред… И как да го оправим… — отвърна уклончиво Грейс, внимавайки за подслушването в апартамента точно според плана, който бяха разработили с Нокс. — Фирмата неизбежно ще подлежи на финансова проверка от страна на американските данъчни служби и в най-широк смисъл моята работа е в това да се уверя, че всичко е записано и е наред.

— В такъв случай може би ще обърнеш внимание и на пътните разходи на господин Маргарт, нали? — попита Селена.

Обикновено Грейс се занимаваше с пет или шестцифрени суми и загриженият въпрос на асистентката я заинтригува.

— Ако имаш някакви проблеми с това да отразиш разходите в баланса — каза внимателно тя, — с удоволствие бих ти помогнала.

— Искам само да се знае, че не беше моя идеята да се променят отделни записи от отчета по кредитните му карти. Това престъпление ли е? — попита тя.

— Постоянно се случва, скъпо момиче. Не се тревожи — успокои я Грейс, но вътрешно ликуваше. За какво му беше на Маргарт да иска от асистентката си да коригира цели редове от сметката по кредитните му карти? Дали беше купувал подарък за жена си от парите на фирмата? Или пък поддържаше любовница? Дали това въобще имаше някакво значение? — Целта на работата ми не е да обвинявам някого — продължи Грейс. — Когато открия проблеми, трябва да предложа начин как те да бъдат отстранени и във фирмата да се установят правилни счетоводни практики.

— Премахнах записите от съображения за сигурност — оправда се момичето. — Господин Чи ми нареди…

— Така ли?

— Каза ми, че конкурентите ни правят всичко възможно да крият подобна информация за собствените си фирми.

— Да, така е. Предполагам, че пътуванията на шефа биха представлявали интерес за мнозина — отговори внимателно Грейс. Не можеше да си позволи да покаже, че изгаря от нетърпение да научи нещо повече, но съобразявайки се с камерите и микрофоните, реши да приключи разговора дотук. — Какви бяха датите на тези пътувания? — попита тя. — Имаше ли някакви по-особени разходи? Това може да ми помогне да ги засека в отчетите.

— Ами хотел и няколко вечери в Чунмин Сити. Човек би си помислил, че е било заради голфа. Господин Маргарт често играе голф за сметка на компанията и плаща през кредитната карта. Но тук не ставаше въпрос за голф, беше пътувал с господин Чи. Значи е било по работа. Няма как да е пътувал за удоволствие и господин Чи да е бил с него.

— Сигурна съм, че е било така, не се безпокой — отговори Грейс. — Може би ако ми дадеш точните дати… мога да ги погледна, просто за всеки случай… — опита отново тя.

— Беше в средата на септември, но не си спомням точния ден. Трябва да е било някъде към уикенда на втората седмица, но със сигурност не беше в работен ден, в това съм сигурна. Стана ми странно, че господин Чи е пътувал с него! Двамата заедно да заминат за уикенда… — изкиска се Селена.

— Става въпрос за работа — съгласи се Грейс просто за да има какво да каже и да продължи разговора, докато умът й трескаво прехвърляше чутото.

В гласовата си бележка Данър беше отбелязал датата на плащането към монголците — 17 септември, а тя бе получила съобщението от Еди в гласовата си поща десет дни след това — на 27-и. Значи пътуването на Маргарт до остров Чунмин трябваше да е свързано с Еди Лу — семейство Лу живееше на острова, както и нейните родители. Дали това пътуване не обясняваше нежеланието на Маргарт да й покаже по-подробни счетоводни сметки, въпреки че откликваше на останалите й молби? И беше ли това по някакъв начин свързано с отвличането на Лу?

Селена се замисли за момент, отпи от чая си и зарея поглед в прекрасната гледка навън, сменяйки темата:

— Господин Маргарт не харесва господин Чи — предпазливо сподели тя. — Не мога да си представя да са пътували заедно за удоволствие, да са прекарали цял уикенд в един и същи хотел. Трябва да е било по работа — заключи момичето.

— По каква работа? — попита Грейс.

— Господин Чи следи спазването на сроковете за изпълнение на текущите ни проекти — заяви Селена, горда да покаже, че знае толкова много за големите шефове в компанията.

— Тогава това лесно може да се обясни! — усмихна се Грейс. — А проектът на остров Чунмин е…

Погледът на Селена изведнъж се изостри.

— Не искам да любопитствам — побърза да я успокои Грейс. — Опитвам се само да направя най-доброто, за да те държа настрана от евентуални проблеми с американските данъчни власти. Щом това не е зависело от теб…

— Разбира се, че зависи от мен. Самата аз лично се занимавам с делата на господин Маргарт — прекъсна я Селена.

— С всички дела, освен с това пътуване до остров Чунмин…

— Това пътуване е първото подобно, което той предприе… — допълни момичето.

— Но отчетната декларация е била променена — напомни й Грейс. — Значи все пак съществува някакво доказателство за него.

— Разбира се, че съществува! Все още имам оригиналната декларация и копие от нея винаги може да бъде поискано — каза Селена.

Грейс се опита да изрази изненада от чутото.

— Мога да поискам тези данни веднага щом се върна в офиса — продължи момичето. — Ще ти ги изпратя, щом ги получа.

— Ти си много умна — усмихна се Грейс.

14.

13:25 часа

квартал Хуанпу

Рибният пазар беше останал на три пресечки зад гърба му, когато Нокс забеляза отражението на зеления мотоциклет в една витрина пред себе си. Продължаваше да ръми и времето беше мрачно. Нокс се движеше бързо на юг, а монголецът го следваше. Обяснението на Дулич за таксиметровия шофьор и за това как го бе проследил изглеждаше невероятно, дори невъзможно. Много по-реално беше монголецът да го е забелязал, докато двамата с Грейс бяха в тясната уличка в неговия квартал, и да бе проследил регистрацията на скутера. Нокс си напомни по-късно да попита Фей за това.

Запъти се към „Града на електрониката“, огромен триетажен търговски комплекс, намиращ се на пресечката на улица „Ксинян“ и „Фукси“. Отвътре комплексът представляваше лабиринт от дълги и тесни алеи, минаващи между стотиците павилиони и магазини, претъпкани с всевъзможни електронни устройства, странни дрехи и кухненски уреди.

Посрещна го глъчка и разпалено пазарене. Качи се с ескалатора до втория етаж, сви вдясно и плесна една банкнота от сто юана върху издраскания плот на първия изпречил му се павилион. Побутна служителя с табелка „Кени Джи“ на ревера и на развален мандарински му обясни, че го преследва някакъв монголец, който мрази чужденците. „Несъмнено е пладнешки обирджия“, добави той за повече достоверност.

А това да бъдеш наречен „пладнешки обирджия“ в Китай се възприемаше като кръвна обида.

Кени изруга. Нокс пристъпи в сянката зад павилиона и се сви в ъгъла. Точно зад него се намираше аварийният изход.

Изминаха две минути, но монголецът не се виждаше никъде. Нокс огледа съседния щанд, на който се продаваха цифрови фотоапарати. На витрината му бяха наредени безброй камери и апарати със светещи екранчета, на които непрекъснато примигваха разни изображения. Една от дигиталните фоторамки показваше снимки от Великата китайска стена и Сиан, а през екрана на друга преминаваше непрекъснат рекламен надпис: „Присъединете се към революцията в цифровото съхранение на данни! Сега ще имате място за над 1000 снимки и 5000 песни!“.

Грейс му бе показала снимка на дигиталната фоторамка в апартамента на Лу. Не й беше хрумнало да я вземе. Но като всяко цифрово устройство, рамката също имаше вътрешна памет и можеше да приема информация с USB.

Лу беше скрил неофициалните си счетоводни файлове точно под носа им!

Изведнъж тревогите на Нокс за това да заловят монголеца и да изкопчат информация от него, което беше предложил и Дулич, секнаха. Сега много по-необходимо беше да се добере отново до апартамента на Лу и да вземе дигиталната фоторамка.

Забеляза, че Дулич се мотаеше из долния етаж на търговския център. След няколко минути Сержанта се качи с ескалатора и се присъедини към Нокс в импровизираното му „скривалище“ зад щанда на Кени Джи. Двамата бързо си размениха якетата и шапките, като Дулич облече спортния елек на Нокс и си сложи бейзболната му шапка, а Нокс взе сивото пилотско яке на Дулич, в чиито джобове имаше смачкани опаковки от шоколадови блокчета. Предвид дъждовното време навън, прикритието им можеше и да свърши работа.

— Забрави да се занимаваш с този човек. Имаме нова следа, която трябва да проверим… — каза Нокс и обясни за дигиталната рамка, видяна от Грейс в апартамента на Лу, която можеше да служи като цифров тайник за търсените файлове. — Трябва само да се отърва от този, който ме преследва…

— Планът ни все още е изпълним — отвърна Дулич. — Той е някъде там и се оглежда за нас. Ще нанесем удар. Сега.

— Той не знае нищо — отговори Нокс. — Именно затова е тръгнал да ме преследва.

— Наясно е с нещо, което ние не знаем. Той има човек в Пекин, а това го прави източник на ценна за нас информация.

— Само го отведи настрана, махни го от мен. Имаш местонахождението му на телефона си и по всяко време можем отново да се заемем с него.

— Действаме или сега, или никога — продължи упорито да настоява Дулич.

— Тогава никога — отвърна Нокс. — Само да не е сега. Дигиталната рамка е по-важна.

— Както кажеш. Ще се чуем. — Дулич се обърна и се запъти към ескалаторите.

Нокс успя да си проправи път до третия етаж, където имаше щандове за традиционни уреди за приготвяне на ориз, миксери и електрически скари. В края на дългата редица от павилиони се намираше един от малкото прозорци на този етаж — неотваряем стъклен панел, широк към четиридесет сантиметра и висок над три метра. Нокс залепи лице за него.

През дебелото стъкло успя да забележи монголеца, който не обръщаше никакво внимание на усилилия се дъжд и чакаше пред магазина, застанал с мотоциклета си в специалната лента от пътното платно. Миг след това очите и на двамата се приковаха в Дулич, който сега носеше якето и шапката на Нокс и си проправяше път сред множеството от чадъри към стоянката за таксита. Едно от тях вече го очакваше. Дулич отвори задната врата и се качи. Колата потегли и се включи в натоварения градски трафик.

Нокс мислено се поздрави за успеха им — краткото разстояние за придвижване до таксито бе направило размяната им незабележима. Монголецът стартира двигателя на мотоциклета си, но остана на място, загледан след отдалечаващата се кола.

Защо не я последва? Идеята бе да го подлъжат, за да се отдалечи подир Дулич… Нокс бързо огледа и останалата част от улицата. Дали нямаше и втори монголец, който да го следи? Дали не ги бяха подвели…

Обзе го паника. Междувременно дъждът навън се усили още повече и се превърна в истински порой. Намирането на такси в такова време щеше да отнеме поне петнадесетина минути…

Ала таксито на Дулич го чакаше на стоянката — нещо много малко вероятно дори в слънчев ден и напълно невъзможно във време като сегашното.

Нокс заудря с юмрук по стъклото, сякаш можеше да спре отдалечаващата се кола. Трескаво побърза да извади айфона, изпусна го и се наведе да го вдигне. Веднага набра номера.

Залепи лице обратно на стъклото и забеляза, че останалите коли от трафика се скупчваха около таксито на Дулич — поредното недоразумение… Колата очевидно си пробиваше път към дясната лента.

— Да? — обади се Дулич, а гласът му прозвуча леко променен от непрекъснато превключващия сигнал на телефона.

— Прекрати операцията! — извика Нокс. — Били сме изиграни! Таксито е чакало мен!

— Ей, приятел, спри тук! — дочу Нокс на английски, последвано от китайското „Ting!“ — „Стоп!“.

Сетне до ушите му долетя звукът от счупени стъкла и изкривени ламарини, секунда преди същият звук да изпълни и слушалката.

Стар модел сива „Тойота“ беше ударила странично таксито, беше го изблъскала встрани от пътя и го бе запратила в едно дърво.

Шофьорите и на двете коли излязоха, разпалени, навън.

Едва сега монголецът се размърда. Качи се на мотора си и се приближи към мястото на катастрофата. Скочи от мотоциклета си и се пъхна сред счупените стъкла и смачканите ламарини, сякаш опитвайки се да помогне. Нокс знаеше много добре какво прави всъщност.

Огромна тълпа от зяпачи веднага обгради катастрофата. Китайците си падаха по подобни зрелища.

Нокс успя да слезе до приземния етаж, преди още да бе осъзнал какво се случва. Конспиративните правила изискваха да излезе и възможно най-спокойно да тръгне в противоположната на катастрофата посока, но вместо това той се затича натам, разблъска тълпата и си проби път, раздавайки лакти и ругатни на мандарински. Монголецът отново се качи на мотоциклета си, включи двигателя, сви вляво покрай ъгъла и изчезна.

Нокс беше обграден отвсякъде. Успя да си проправи път до катастрофата и видя следите от кръв по смачканите ламарини. Отнякъде се чуваше воят на приближаващи сирени — явно беше линейка от близката болница или полицията. Но което и от двете да беше вярно, Нокс не можеше да остане повече в района. Щяха да го разпитват. Щеше да е замесен.

Хвърли се напред и отвори смачканата задна врата на таксито. Дулич беше в безсъзнание, а по лицето му се стичаше кръв. Нокс се пресегна, хвана го под мишниците и го измъкна навън. Ръката му напипа хард диска в джоба на елека. Тъкмо претърсваше за айфона, когато някаква почти беззъба старица го плесна през ръцете и извика: „Крадец!“.

Нокс я нарече „дърта крава“, но побягна по улицата, преди тълпата да се е решила да го линчува.

15:20 часа

квартал Джин ’анг

Шанхай

Нокс се обади в централата на „Ръдърфорд Риск“ в Хонконг и изчака десет минути, докато началникът Брайън Праймър го набра по сигурната линия на айфона. Докато говореха, Нокс вървеше по „Чагъл Роуд“, отивайки към болницата.

— Давай! — започна Праймър без размяна на обичайните любезности.

— Сержантът — Дейвид Дулич, е извън строя. Пътен инцидент. Състоянието му изглеждаше критично — докладва Нокс.

— Ти невредим ли си?

— Не бях в таксито. Мога обаче да го измъкна в рамките на… да кажем на два часа. Потърсете сигурно място с медицински или евакуационен екип — предложи Нокс.

— Оценявам твоята лоялност… Документите му са добри, би трябвало да няма проблеми с удостоверяване на самоличността му. Все още няма нужда да поставяме цялата операция в риск.

— Но парите за откупа… — обади се Нокс.

— Повярвай ми, наясно съм със ситуацията — отговори Праймър.

— Искате ли да замина за Гуанжу?

От другата страна на телефона настъпи продължително мълчание, докато Праймър обмисляше отделните възможности. Вероятно Нокс го беше изненадал с това колко много знае за хода на операцията.

— Ще ми трябват няколко минути — каза той накрая. — Имаш ли името на болницата?

— Вече съм почти пред нея…

— Бъди нащрек за пристигането на следователи или на други лица, които биха могли да го компрометират — предупреди го Праймър.

— Дадено. Няма да позволя да го отведат — обеща Нокс.

— Спокойно, справяли сме се и с далеч по-лоши ситуации от тази — успокои го началникът на „Ръдърфорд“.

— Тая катастрофа… тя беше предназначена за мен.

— Със сигурност ли го знаеш, или предполагаш? — попита Праймър.

— Забелязах преследвач в района. И двамата шофьори избягаха…

— Добре е да го знам. На твое място щях временно да се скатая някъде — предложи Праймър.

— Искам да го измъкна оттам — настоя Нокс. Сетне добави: — Трябват ми парите за откупа.

— Както казах, успокой се. Ние ще се заемем с това, остави го на нас. Ти гледай твоите задачи. Какво става със счетоводните сметки? — попита Праймър.

— Работата напредва.

— А наистина ли? — попита началникът.

Нокс се досети, че това всъщност бе въпросът от най-голям интерес за Праймър.

— А Гуанжу? — попита той, замисляйки се дали Брайън Праймър би разрешил сумата от четвърт милион долара в брой да бъде получена от почти непознат човек.

— Дулич трябваше да участва в това. Ще измислим нещо, не се притеснявай.

— Да се притеснявам ли? Имаме само два дни! Дори по-малко. Мога да го кача на някой самолет или на лодка и да го измъкна — предложи Нокс.

— Ти ще се оправяш със счетоводните въпроси и с размяната — отвърна Праймър.

— Няма да има размяна без пари!

— Тогава ще ги измъкнем. Ще се погрижим и за Дулич — отговори Праймър.

„Сигурен съм, че ще се погрижите“ — помисли си Нокс, докато се чудеше доколко човек като Дулич би могъл да е незаменим за Брайън Праймър.

— Дръж телефона си подръка! — заръча Праймър и линията прекъсна.

Нокс стигна до ъгъла на улицата и поглеждайки наляво, видя кубичните бели сгради, които представляваха корпусите на болница „Хуашан“. През първите няколко часа от приемането в реанимация щеше да е трудно да се добере до Дулич, но след това…

Бдя нащрек известно време, очаквайки появата на полиция, която така и не дойде. Измина час. Праймър беше прав: „инцидентът“ с Дулич явно бе сметнат просто за поредната случайност.

Въпросът беше за колко време нещата щяха да останат така.

18:20 часа

квартал Чаннин

Шанхай

— Нещата станаха напечени, Грейс — каза Нокс веднага щом се върна в тайната квартира. — Приоритет номер едно е да измъкнем Сержанта оттук.

— Компанията ще се погрижи за господин Дулич…

— Компанията ще се престори, че той не съществува — прекъсна я Нокс.

— Не и господин Праймър.

— Вярвай ми, така е. В действителност Сержанта вероятно въобще не съществува. Сигурно и той е нает по договор също като теб и мен и не фигурира никъде във ведомостите им за заплати, въпреки че работи за тях. Това е специална вътрешна уговорка, направена именно за случаи като този.

— Също като Еди — замислено изрече Грейс.

— Да, точно така — съгласи се Нокс. — Всичко зависи от това колко добра е документацията. За другото си има начини.

— Не може на сериозно да смяташ, че ще успееш да го измъкнеш от болницата — недоверчиво го изгледа тя.

— А мога ли?

— Няма как да се грижим за него! Доколкото ми описа в какво състояние е…

— Недей да се спичаш толкова! — скара й се Нокс.

— Моля? — не го разбра тя.

Не й преведе фразата.

— По някое време ще разберат, че е американец. Зъбите му, пломбите — това ще го издаде. Ще му направят рентгенови снимки. Ще видят татуировките му. Има си начини… — заключи той.

— Сега трябва да се съсредоточим само върху Еди и господин Данър — настоя Грейс.

— Сержантът беше източникът за получаване на парите за откупа — каза Нокс и й предаде разговора им от рибния пазар, включително и това, че парите трябваше да се вземат от пристанище Гуанжу. Това вече нямаше как да се случи.

— Без Сержанта нямаме плащане на откупа…

— А има ли възможност сами да ги измъкнем оттам? — почуди се тя след кратък размисъл.

— Само ако можеше… — Нокс я погледна. Грейс изглеждаше изтощена, трябваше да поспи и определено и двамата да хапнат нещо.

— Добре. Нека все пак да напредваме стъпка по стъпка. Може би файловете на Лу са в дигиталната фоторамка. Навярно тези числа ще ни разкрият нещо, което не знаем — каза той, въпреки че вече не го вярваше. Изведнъж обаче прозря, че те можеха да са средството, което да ги доведе до края. — От самото начало гледаме на това по грешен начин — заяви той.

— Как така? — не разбра Грейс.

— Ами изглежда, всички искат да се доберат до счетоводните записи на Лу, нали?

— Да, може да се каже…

— Значи този, който ги притежава, ще има власт над останалите, нали така? А властта значи предимство.

— Числата винаги разкриват повече, отколкото очакваме — отвърна тя като истински съдебен експерт-счетоводител.

— Но пропускаш най-важното — възрази Нокс.

— И кое е то? — ядосано попита тя.

— Ще трябва да съберем отнякъде пари, за да платим откупа.

— Наясно съм с тази необходимост…

— В такъв случай може би разполагаме с нещо за продан — усмихна се Нокс.

Двадесет минути по-късно Нокс седеше на дивана пред пробната в един бутиков магазин за дрехи.

— Знаеш ли какво значи изразът „Не вземай пленници“? — попита я той, докато Грейс пробваше дрехи от другата страна на плътната завеса. Отдолу се виждаха само босите й крака. Дребната китайка — собственичка на магазина, беше в предната част и се занимаваше с клиент.

— Чувала съм го и преди — отвърна Грейс.

— Значи „довършвай всичко докрай“. Затова и двамата трябва да си сменим дрехите. Не можем да изглеждаме познати, в случай че някой от онези е отвън на улицата.

— Полицията ли? — попита тя.

— Не знаем кои са. Може да са от Държавна сигурност. Или пък някакви наети биячи… — предположи Нокс.

Грейс отмести завеската настрана и застана пред него, облечена в сив официален костюм на съвсем тънко черно райе и ефектна бяла риза, разкопчана достатъчно дълбоко, че да показва красивото й деколте. Имаше вид на по-възрастна, отколкото бе в действителност. Беше завързала тънко шалче около врата си и изглеждаше много добре, дори леко перверзно, помисли си Нокс.

— Откъде знаеш, че мъжете, които ни нападнаха, не са ни преследвали заради жената, с която преспа? — попита го прямо тя.

И двамата знаеха, че проявеното от Грейс невнимание бе довело хората на Йонг Ченг до задната алея, но той си замълча.

— Откъде знаеш, че Еди не е бил рекетьор? — попита Нокс. — И че не е изнудвал някоя голяма клечка в Пекин, която му е пратила монголците, за да го ликвидират?

Лицето й отново се показа иззад завесата. Погледна го, а в очите й се четеше едновременно разочарование и раздразнение, примесени с нещо, което можеше да определи само като любопитство.

— Не и Еди — изрече строго тя.

Навел глава, Нокс седеше в инвалидната количка, с одеяло, покриващо коленете му. Носеше широкопола тръстикова шапка и синя роба без яка, с каквито ходеха повечето възрастни хора. Седеше приведен и не обръщаше внимание на дъжда. По улиците на Шанхай рядко се виждаха инвалидни колички и където и да държаха възрастните хора и тези с увреждания, то определено не беше по претъпканите тротоари. Но Нокс напълно отговаряше на външния вид на тези, които рядко можеха да бъдат видени навън — стар, съсухрен, приел невъзвратимостта на изминалите години.

Возеше го жена с хубава фигура и обувки на високи токчета; по облеклото си личеше, че явно беше служителка в офис. С едната си ръка тя буташе количката, а с другата се предпазваше от дъжда, вдигнала дамската чанта над главата си.

— Да се бута това нещо е далеч по-трудно, отколкото изглежда — заяви Грейс.

Нокс едва я чу. Последните няколко часа бе прекарал в трескави размисли около случилото се с Дулич и необходимостта да го измъкне от болницата, в която го бяха закарали. Съжаляваше, че не бе успял да се добере до айфона му и бе изгубил възможността да проследи монголеца.

Намираха се на стотина метра от сградата, в която беше апартаментът на Лу, и Нокс си позволи един бърз оглед на обстановката изпод периферията на шапката. Оглеждаше се за някакви признаци на следене или за полиция, с които се бяха сблъскали последния път, когато идваха тук. Стигнаха до входа на сградата и Грейс вкара количката през вратата.

Вътре се справиха бързо, тъй като вече бяха обсъдили плана си за действие. Заради постоянното наблюдение на камерите Грейс избута инвалидната количка с Нокс към асансьора и когато вратите му се отвориха, тя се пресегна вътре и натисна бутон 7. След това просто се обърна и тръгна към стълбите.

Малко по-надолу по коридора подмина врата с надпис „Управител на сградата“, изписано на английски и на мандарински. Грейс заслиза по стълбите към добре осветеното, но пропито с отвратителна миризма мазе, отброявайки отлитащите ценни секунди…

След сбиването на Нокс с монголеца в сградата, полицията беше разпитвала управителя, обитателите на апартаментите и брокерката. В опита си да се прикрие Грейс трябваше да отвлече вниманието на управителя далеч от лицето си. Спря се на една от междустълбищните площадки, наведе се и разкъса полата си. Направи същото и с ризата, а няколко копчета отхвръкнаха и разкриха сутиена й. Наслюнчи пръста си и размаза грима по очите си. Дишайки тежко, сякаш едва си поемаше дъх, Грейс се доближи до открехнатата врата и усети миризмата на евтини цигари и звука на някаква китайска сапунка, които се носеха отвътре. Почука силно и влезе, без да изчака покана.

— Помогнете ми! — извика тя на мандарински.

Планът на Нокс би трябвало да проработи, независимо от какъв пол щеше да се окаже управителят на сградата. Нямаше нормален мъж, който при вида на разголено женско тяло да не скочи да й помогне, а дори само намек за сексуално посегателство би привлякъл съчувствието на всяка жена. Ако се окажеше, че управителите са съпрузи, както често се случваше в сгради от този тип, Грейс би спечелила съчувствието и на двамата.

Оказа се, че са двойка женени китайци на средна възраст. Мъжът имаше мършав и болнав вид, подсилван допълнително от оредялата му коса, а жената бе доста закръглена, облечена в тъмносин анцуг, с мазно лице и гарвановочерна коса, привързана в кок.

Грейс влезе в малкото им жилище и забеляза, че всеки сантиметър от него бе използван за нещо. В средата имаше тесен диван с две табуретки и импровизирана масичка за кафе между тях, а малък цветен телевизор проблясваше на една от полиците, разположен редом с прилежно сгънати и подредени дрехи. Доколкото успя да забележи, още един телевизор, но черно-бял, работеше в другия край на стаята, свързан с две видеозаписващи устройства — точно както Нокс й го беше описал.

Без покана Грейс се свлече на празното легло.

— Той… опита се да… — умоляващо изрече тя и вдигна поглед към жената. — Помогнете ми, моля.

Грейс забеляза тревогата в погледа на мъжа: мислеше си, че ако не успее бързо да потули това, можеше със сигурност да си търси работа — в сградата му вече се беше случило едно нападение и ако се разчуеше за второто, с него беше свършено.

— Чай, скъпа? — попита я любезно жената, хвърляйки един унищожителен поглед към съпруга си, в който се четеше: „Направи нещо!“.

Кухнята се намираше зад завеса от ресни. Щом чу потракването на съдове от тясната ниша, Грейс се зае за работа.

Протегна ръка към объркания управител на сградата и за нейно облекчение, след миг колебание той също протегна ръката си към нея.

18:40 часа

„Седем лебеда“, апартаментът на Лу

Нокс все още криеше лицето си под широкополата шапка и използва кокалчето на пръста си, за да позвъни — не искаше да оставя отпечатъци. Наблюдаваше стъклената шпионка, монтирана в средата на вратата. За миг цветът й потъмня, което означаваше, че някой бе застанал на пътя на светлината зад нея. Нокс изрита силно ключалката и нахълта в апартамента.

Щом вратата се отвори, той я удари още веднъж с рамо, за да е сигурен, че ще притисне към стената този, който се намираше зад нея. Направи две крачки към средата на всекидневната и забеляза двама — единият беше дебелак, който се изправи от дивана, а вторият приличаше на ошашавен тийнейджър, дето още не можеше да разбере какво става. След ударите никой от тях не изпадна в безсъзнание, но след малко щеше да им се иска да бяха се строполили в несвяст…

Нокс се извърна към човека зад вратата, който само вдигна ръце в ясен знак, че се предава.

Не изгуби време да претърсва стаята на Лу, просто грабна дигиталната рамка и излезе. Напусна апартамента след по-малко от минута, откакто бе влязъл, качи се в асансьора и нетърпеливо натисна бутона за партера.

18:42 часа

Грейс хвана протегнатите ръце на управителя и се изправи от леглото. Щом се озова на крака, тя се извърна рязко, удари го силно в гърдите и продължи да го рита, докато мъжът изпадна в безсъзнание. Жена му се намираше само на няколко метра от тях. Грейс внимателно го остави да се свлече на пода.

Натисна бутоните Eject и на двете видеозаписващи устройства и извади касетите им. Не можеха да си позволят да ги разпознаят, Нокс бе категоричен в това. Грейс взе още няколко касети, подредени на полицата до видеото, и ги натъпка в чантата си.

Привлечена от шума в дневната, жената на управителя се показа иззад завесата. Погледна ужасено случващото се, но Грейс не й остави време да реагира, а я зашлеви силно през лицето и притисна устата й с длан.

— Той е добре. Не мърдай! Не викай полиция! — изкомандва тя. — Нищо никога не се е случвало.

Нокс разчиташе на това, че двойката няма да иска още веднъж в полицията да се подават доклади срещу тях.

— Проблемът горе е свързан с пияни наематели, случва се постоянно с младежи като тях. Разбра ли? — попита тихо Грейс.

Жената кимна уплашено, а сълзите й се стичаха по лицето и мокреха ръката на Грейс.

— Съжалявам за нахълтването — каза тя. — Извинявам се. — И само след секунди изскочи от жилището им и побягна нагоре по стълбите.

18:44 часа

Нокс излезе с количката от асансьора, все още отброявайки секундите. Даваше й още най-много минута, след това щеше да тръгне да я търси.

Грейс се появи, подпъхвайки краищата на раздраната си риза в полата. Скъсаното на полата й се беше извъртяло така, че целият й крак се показваше, даже се виждаше тънкият черен ластик на бикините й. Не каза нищо, само му кимна и побутна инвалидната количка извън сградата.

Нокс се пресегна и прибра фоторамката и зарядното в чантата й.

Две пресечки по-нататък изоставена инвалидна количка и подгизнало от дъжда одеяло привлякоха вниманието на минувачите. Гледката бе тъжна и намекваше за някаква сърцераздирателна история.

След петнадесет минути и двете неща вече ги нямаше. А час по-късно количката вече се препродаваше. За втори път.