Шанхайска афера

15.

04:00 часа

болница „Хуашан“

Шанхай

— Чуваш ли ме? — попита мъжът с острите черти на лицето, застанал до болничното легло и заслонил с ръка очите на пациента, предпазвайки го от яркия блясък на луминесцентната лампа над главата му. — Казвам се Козловски. От Американското консулство съм.

Дейвид Дулич огледа болничната стая, доколкото можеше, без да мърда главата или врата си, пристегнати от пластмасова яка. Искаше да излезе от това място. Целият беше омотан в бинтове, а към тялото му бяха прикачени всевъзможни тръбички и екстензии. Чувстваше се така, сякаш нещо го разпъваше.

— Изглежда, извадил си късмет — продължи Козловски с малко по-весел тон. — Може и да не повярваш, но трябва да благодариш на „Формула 1“ за това. Преди десет години градската управа решила да привлече състезанията в Шанхай, но организаторите на събитието поставили изискване в града да има модерен медицински център по западен модел, за да одобрят провеждането. В резултат на това — допълни той, правейки живописен жест с ръка — няколко стотици милиона долара били вложени в това произведение на изкуството, превърнато в напълно оборудвана болница за чужденци. А ти, приятел, сега имаш възможността да се възползваш от това. Споменаха ми, че е цяло щастие, задето въобще си жив. Ако си беше сложил предпазния колан, можеше и да се отървеш само с натъртвания, но пък намери ми едно шанхайско такси, в което да има предпазни колани на задните седалки! Нали така? — Козловски бавно заобиколи леглото и продължи: — В случай че се чудиш, пироните в коляното ти те издадоха, че си американец. На тях пише „Произведено в САЩ“. Реших, че така или иначе ще попиташ откъде знам.

— Добре си свършиха работата, приятел, но не съм оттам — отвърна Дулич с убедителен австралийски акцент. — Австралиец съм.

Козловски не изглеждаше като човек, който приема да бъде будалкан.

— Имаше времена в кариерата ми, когато някой тип като теб би могъл да ме обърка или дори напълно да ме подведе — каза той, показвайки бяла картичка 6х10 сантиметра, разчертана на клетки. Във всяка клетка имаше по един пръстов отпечатък. — Австралийският ти паспорт обаче е добър — продължи той. — Дори много… Бих казал даже, че е автентичен. Повярвай ми, това ми разкрива повече за теб, отколкото би ти се искало.

Козловски се премести в края на леглото, търсейки зрителен контакт с Дулич, но пациентът не искаше да го погледне.

— И двамата шофьори са избягали от местопроизшествието. Едната кола е била крадена. Таксито е управлявано от племенника на този, който има разрешително за такси. Отстрани нещата изглеждат така, сякаш американски гражданин е попаднал в грешното време на грешното място. Да, но ако не беше паспортът. Както и айфонът. Впрочем дори моите технически спецове не бяха виждали такъв. Знаем и за самолетния билет до Хонконг, запазен час преди излитането за вчера сутринта, както и за билета в първа класа на влака за Гуанжу.

— Вчера ли? — попита Дулич, опитвайки се да се изправи. Не успя. — Каква дата сме днес?

— Седми — отвърна Козловски и си придърпа стол. — Това говори ли ти нещо?

— Не обичам да ми се губи чувството за време.

— До края на деня ще знам със сигурност кой си. Няма да си играя с теб на доброто и лошото ченге и да ти казвам, че е по-добре да говориш с мен сега, отколкото после. И двамата знаем, че това са глупости. Най-добре е въобще нищо да не казваш и още по-добре е да се изнесеш от това място възможно най-бързо, без някой да те види. Но в твоето състояние не мисля, че ще е възможно. Може да се пробваш да пълзиш… Честно казано, въобще не искам да знам защо си тук. Просто предвещаваш скорошна поява на цял тон бумащини по бюрото ми.

Дулич отново се опита да седне в леглото и се намръщи от болка.

— В този град има много хора като теб, не си мисли, че си специален — продължи Козловски. — Проблемът е, че американците тук са моя отговорност. Аз съм този, който трябва да ви бърше задниците или най-малкото да бърше след вас, ако свършите беля. Може би си тук, за да откраднеш нечии тайни, да проследиш нечии грехове, да търсиш изчезнал човек или пък да поведеш революция. Не ми пука! Искам само да се махнеш. И има само един начин да ме спечелиш на своя страна — подчерта Козловски и извади няколко снимки от джоба си. Показа първата на Дулич.

— Не… — уморено кимна Дулич, щом зърна лицето на Едуард Лу.

— Първи път — отвърна Козловски с тона на конферансие на публична продан. — А този? — продължи той, показвайки снимка на Клейт Данър.

— Не — отвърна Дулич и преглътна с усилие.

Лекарствата му пречеха да прикрие емоциите си. Козловски забеляза това, но добави: „Втори път“, след което извади трета снимка, заснета от охранителна камера. На нея се виждаше китаец.

— А този? — попита той.

— Този изглежда доста зъл — заключи Дулич.

— Да не се мислиш за голям умник? — сряза го Козловски. — Китайците вече са се набъркали в тази работа.

— В коя работа?

— Сериозно ли не знаеш?

Дулич успя да сдържи емоциите си и не се издаде. Междувременно в главата му се блъскаха мисли за Желязната ръка — липсващия видеооператор. Козловски лесно можеше да се разграничи от това разследване, както и да повярва, че Дулич бе замесен в него.

— По-добре ще е за теб, ако получиш някаква сериозна подкрепа в тази игра, защото, доколкото разбрах от докторите, скоро няма да отидеш никъде. Насаден си тук като патица — американски израз, но мисля, че ще го схванеш — добави Козловски. — Ако ти трябва помощ, защита или евентуално прехвърляне, само помоли. Ако има и една кост в тялото ти, която да не е потрошена, да знаеш, че още не са я открили — каза той и зачака. — Нищо? Сериозно ли? — учуди се Козловски и отстъпи назад. — Е, наслаждавай се на китайския затвор тогава. Надявам се да обичаш ориз.

09:20 часа

квартал Чаннин

Нокс и Грейс прекараха нощта в работа. Грейс прерови финансовите документи на „Бертолд Груп“, като отдели специално внимание на пътните разходи на Маргарт, докато Нокс преглеждаше записите от охранителните камери в жилищната сграда на Едуард Лу. Ако монголците се бяха свързали с Лу преди това, може би щяха да се виждат някъде на записите, или пък ако похитителите се бяха връщали за лекарствата и лаптопа на Едуард, вероятно можеха да ги разпознаят.

Нокс се зае да потърси някакви скрити файлове в паметта на дигиталната фоторамка, което си беше за специалист. Успя само да открие, че паметта на рамката беше разделена на два диска, подобно на две отделни чекмеджета с данни. Успя да отвори изображенията в единия виртуален диск, но доколкото можеше да определи, другият беше достъпен само с парола.

— Ако на тази рамка има и нещо друго, освен снимките, ще ни трябва специалист — призна накрая той.

Грейс не отвърна.

— Чу ли ме?

— Чух те добре.

Нокс вдигна глава към монитора с бързо превъртащите се кадри от охранителните камери.

— Излиза ли нещо? — попита той.

Грейс беше разтворила две папки с безкрайни колони от цифри и беше отбелязала множество от страниците с парчета салфетка, така че отстрани папките изглеждаха така, сякаш им бяха поникнали пера.

— Излагам Селена на риск — каза тя, без да вдига поглед от числата.

— Ти нямаш вина, че тя се е опитала да натопи шефа си за някакво пътуване до остров и че несъзнателно се е разприказвала за това.

— Превърнах я в неволен съучастник — отвърна Грейс.

— Понякога говориш точно като китайка — отбеляза Нокс.

— А ти почти винаги се държиш като глупак — върна му го тя.

— Май не е лошо и двамата да поспим — уморено каза той.

— Трябват ми записите на Еди.

— Мисля, че това го решихме още преди седмица.

Грейс го погледна, а в очите й се четеше умора и отчаяние.

— Счетоводителите на „Бертолд Груп“ са обединили всички плащания към консултантската фирма на Еди в общо перо, което е част от главното счетоводство. Доколкото мога да определя, опитвали са се да представят плащанията като обичайни бизнес разходи. Проблемът в случая е, че когато това перо набъбне неимоверно, както е сега, за одиторите светва червена лампа — каза тя и му посочи един ред на страниците с числа.

Нокс се престори, че следва мисълта й.

— В този случай допълнителни двеста хиляди долара са били платени на консултантската фирма на Еди. Важно е времето на плащанията, Джон. Първо, добавени са двеста хиляди — продължи тя и проследи с пръст колоната от числа. — После, след по-малко от седмица, Маргарт е направил пътуване до остров Чунмин, за което е поискал редактиране на разходите — отбеляза тя и се върна на предишната страница. — След това има второ плащане на още двеста хиляди щатски долара, и то в същия ден, в който е изчезнал Еди.

— Четиристотин хиляди! — подсвирна от изумление Нокс. — Ето защо не искаха да ти дадат достъп до счетоводните документи. Трябваха ти само няколко часа, за да направиш връзката.

— Има стотици начини за прикриване на подобни неща. Тези или са твърде арогантни, или въобще не им пука — и двете са престъпление от счетоводна гледна точка.

— Значи са направили две фалшиво раздути плащания до някого, вероятно на монголците. Благодарение на Сержанта знаем, че монголците имат връзки в Пекин. Което означава, че плащанията са заминали на север. Това обаче доближава ли ни по някакъв начин до освобождаване на похитените? До намирането им? Искам да кажа, това е добре, прекрасно е… — заяде се той, — но ние така или иначе вече знаехме, че монголецът иска да намери Лу не по-малко от нас. Така че… тези данни само ни отклоняват от основната цел.

— Селена твърдеше, че Маргарт и Престън Чи никога не биха пътували заедно, освен ако не става въпрос за някакъв бъдещ проект — отвърна Грейс и почти шепнешком добави: — Свържи това с Пекин, където правителството разрешава най-големите строителни проекти. Еди не е плащал на монголеца, за да подпомогне строителството на „Ксуан Тауър“ — плащал е за информация по някой нов правителствен проект. Подобни начинания може да струват милиони.

— Това са само спекулации — напомни й той.

— Не. Това са логически заключения, базиращи се на проучената информация. Трябва да действаме! — подкани го тя.

— Е, значи Лу е правил паралелни плащания? За какво му е било на монголеца да му обръща каквото и да било внимание след това?

— За да защити пекинския си шеф — заключи Грейс. — В случай че Еди се разприказва.

Екзекуциите на представители на ръководния елит не бяха рядкост в Китай, но последната се беше състояла преди доста време.

— Интересно — отбеляза Нокс. — Но пак ще повторя: това не ни доближава до спасяването на похитените.

— Слушай — започна тя, — Маргарт ни нае, за да измъкнем Лу. Но самият той може би е толкова притиснат, колкото и човекът в Пекин. Ако „Бертолд Груп“ бъде замесена в някаква афера с подкупване на правителствен представител, той ще е този, който ще отиде в затвора. Австралийците получиха по дванадесет години — добави тя, като имаше предвид скорошен съдебен процес, който бе влязъл в челните заглавия на световната преса. — Може би се надяват, че могат да договорят с прокуратурата измъкване от наказателно преследване по плащанията за „Ксуан“, но не и ако парите са толкова много и са изпращани директно в Пекин.

Нокс нямаше намерение да повтаря вече казаното.

— Може би данните на Еди потвърждават именно това — предположи Грейс.

— Не искам да бъда груб, но на кого му пука? Честно казано, вече ми е все тая кой на кого е плащал. Искам само адрес. Искам да ги измъкнем.

За известно време Грейс запази мълчание.

— Записите на Еди са единственият възможен източник на информация — каза тя.

Нокс притвори очи и се опита да запази спокойствие. Очевидно потокът на парите бе достатъчно занимателен за счетоводителката, но на него вече беше започнало да му писва. Естествено, че плащането на огромни суми към монголеца и чрез него към Пекин беше важно.

— Може би Йонг Ченг стои зад отвличанията — предположи той на глас. — Все пак неговите хора бяха в уличката. Той знаеше, че си наета от „Бертолд“, така че очевидно има вътрешен човек там. Искаше от теб да изоставиш Маргарт, да направиш нещата още по-трудни за него. Може би с него ще можем да направим размяна срещу заложниците.

— Ако Йонг Ченг държеше Еди, той щеше да разполага и с информацията му. Не той е похитителят.

— Знаеш ли какво? — ядоса се Нокс. — На кого ли му пука? Важното в момента е това, че при липсата на Сержанта няма как да получим парите за откупа. И няма да им предаваме счетоводните сметки, докато не разберем с каква точно информация разполагаме — заяви Нокс.

— Отново не мога да разбера това какво общо има — призна си Грейс.

— Сметките на Лу може да ни разкрият кой трябва да се страхува най-много и кой има да губи най-много. Следователно кой ще плати най-много.

— Джон, на мен ли говориш?

— Счетоводните сметки са наградата… — продължи Нокс. — Те обясняват наблюдението над апартамента на Лу, както и нападението над нас.

— И двамата искаме едно и също, макар и с различни мотиви — обясни Грейс. — Трябват ни записите на Еди.

— Звучиш като брачен консултант — пошегува се той.

— Недей да се надяваш прекалено! — скастри го Грейс.

— Както и да е! — възкликна Нокс. — Веднъж щом се доберем до записите на Лу, можем да ги предложим за продажба — на Йонг Ченг, на монголците, може би дори и на Маргарт.

— Искаш да продадем информацията за пари? Да съберем нужната сума за плащане на откупа? — проследи мисълта му тя.

— Ти май каза, че не разбираш какво говоря — усмихна се той. — Ейми познава един човек… И аз съм го срещал няколко пъти, той продава видеоигри и е голям компютърен спец. Може би той ще ни помогне.

— Ами обади му се — с нежелание отговори Грейс. — Селена обеща да ми даде копие от редактираната декларация по кредитната карта на Маргарт. Ще й напомня, че я чакам. Това също може да ни е в помощ.

— Няма нужда да се ентусиазираш толкова при мисълта, че Ейми ще ни помага — пошегува се Нокс.

— Това няма нищо общо с теб. Става въпрос за нещо китайско, което не можеш да разбереш — отвърна тя.

— За достойнство ли? Разбирам какво е достойнство.

— Западняците придават на достойнството интелектуално значение. Китайците обаче го преживяват истински. Нещата са много по-различни, отколкото мислиш — заяви Грейс.

17:40 часа

Не му харесваше идеята всички да се намират по едно и също време в една и съща стая — като прасета на заколение — но нямаше друг избор. Непрекъснато оглеждаше улицата, за да види дали не го следят. Носеше само черна раница с фоторамката на Едуард Лу. Променяше по нещо във външния си вид на всеки няколко пресечки — смъкваше ниско козирката на бейзболната си шапка, слагаше си тъмни слънчеви очила.

Пристигна на уговореното място по-рано. Беше малък салон за красота, декориран в бяло, розово и синьо. Подмина го и продължи да върви до следващата пресечка. Премина на отсрещния тротоар, на следващия светофар пресече отново и за втори път се приближи към салона.

Спря се за миг, за да погледа групичка играчи на зарове, които се бяха надвесили над обърнат кашон под сянката на един чинар. От влажните им устни стърчаха запалени цигари. Мъжете плюеха късчета тютюн, сърбаха студен чай и си разменяха свирепи погледи — играта ставаше все по-разгорещена.

Ейми пристигна първа в салона, без да спазва някакви особени мерки за безопасност. Последва я Грейс, която също бе обходила квартала, преди да влезе. Селена й беше изпратила по имейла банковата декларация на Маргарт и когато излезе, Нокс я бе оставил да я разучава, чудейки се дали няма да се отнесе и да забрави за уговорената среща. За щастие, не беше забравила.

Изчака преминаването на един от градските автобуси, за да се прикрие зад него, в случай че го наблюдаваха откъм отсрещния тротоар, и точно в момента, в който автобусът преминаваше покрай него, Нокс побърза да се вмъкне в салона.

Ейми седеше на най-десния от трите стола, косата й беше обгърната в пяна, а фризьорът я обливаше със струя вода. Грейс се беше настанила на средния стол и чакаше да бъде подстригана. Нокс поздрави собственика — четиридесетгодишен здравеняк с плътна катаракта, покриваща зеницата на лявото му око. Мъжът погледна Ейми в огледалото. Тя му кимна.

— Бихте ли изчакали няколко минути, моля? — попита мъжът на приличен английски. — Чакалнята е отзад, зад завесата — добави той.

Нокс и Грейс си размениха многозначителни погледи. Той се учуди дали и тя бе забелязала монголеца, който беше проследил Ейми. Чудеше се как бе възможно монголецът да е направил връзката с нея — дали беше след коктейла? Или след срещата им в неговата квартира?

Завесата представляваше чаршаф с щампа на анимационни герои, закрепен с кабарчета за рамката на вратата, а зад него имаше само една миниатюрна мивка и табуретка. Нокс се принуди да се извърне настрана, за да мине покрай мивката и да стигне до тесния коридор, който водеше към задната врата. Огледа я и провери ключалката. Изходът водеше към заден двор, в който беше простряно пране. Не се виждаха никакви хора. Обърна се и видя анимационните герои да му се усмихват от чаршафа.

Полиците в малкия склад бяха претъпкани с хавлиени кърпи, продукти за коса, тенджера за приготвяне на ориз, дървена дъска за хляб и пластмасова панерка със зеленчуци. Покрай далечната стена беше поставена вратичка от прогнил шкаф, която служеше за импровизирано бюро, а пред него, застанал с гръб към Нокс, седеше двадесетинагодишен младеж с разрошена прическа. Момчето пишеше яростно нещо на лаптопа пред себе си и натискаше клавишите толкова бързо и силно, че щеше да ги потроши.

Обърна се към Нокс. По лицето му едва бе набола рядка брада. Дъвчеше дъвка, лилава на цвят.

— Готов съм, когато кажете, професоре — каза момчето вместо поздрав.

— Аз съм Том — представи се Нокс и му показа фоторамката.

— Ранди — отвърна младежът.

В този момент при тях се появи Ейми, обвила раменете си с хавлия, а насапунисаната й коса стърчеше на всички страни.

— Вие двамата запознахте ли се? — попита тя.

— Да — кимна Нокс.

След нея влезе Грейс и мястото изведнъж стана прекалено тясно. Тя се взря изучаващо в Ейми и Нокс.

— Нека да погледнем — заяви небрежно Ранди. Репликата прозвуча превзето, сякаш момчето специално я беше репетирало пред огледалото.

Нокс му подаде дигиталната рамка. Ейми беше уредила всичко, а в момента на лицето й се четеше изражението на угрижена домакиня.

Грейс изглежда се интересуваше повече от Ейми, отколкото от случващото се на лаптопа.

— Тук е доста пренаселено — каза тя. — Ще трябва да освободим място, за да може момчето да работи.

Нокс остана. Нямаше да зареже насаме непознат с рамката и с това, което тя вероятно съдържаше. Ранди свърза устройството с лаптопа си и започна да пише. Изминаха десет минути, но на Нокс му се сториха като половин час.

— Паметта е разделена на две — обясни момчето. — Едната част е криптирана. Държите ли на рамката? — попита то.

— Важно е само съдържанието — отвърна Нокс.

Ранди извади отнякъде отвертка и за ужас на Нокс за секунди успя да отвори рамката. Продължи да обяснява, докато разпарчетосваше устройството:

— Често срещана грешка е да се опитвате да разбиете кода… — Момчето извади интегралната схема с паметта на рамката. Разгледа я под лупа, докато ръката му на сляпо търсеше отвертката из бюрото.

— Но ние искаме именно това — отговори Нокс. — Трябват ни данните от кодираната част на паметта.

— Разбирам — съгласи се Ранди, — но разбиването на такъв код може да отнеме дори седмици.

— Нямаме толкова дни на разположение — възрази Нокс.

— Не, но имате това. — Момчето посочи с отвертката нещо върху интегралната схема. — Това е вградената батерия — допълни то, изправи се и се обърна към Нокс. — Също както при лаптопите, този чип използва малка батерия за часовник, от която се захранва частта, която пази паролите. Ако няма батерия, няма парола. Понякога батериите са запоени за чипа, за да не могат да се отделят. Такъв е и случаят тук. Отвертката е прекалено голяма, ще ми трябва кламер.

— Искаш ли фиба?

— Какво? — не разбра момчето.

— Фиба за коса? На правилното място сме, ако тя ще ти свърши работа — отвърна Нокс.

— Отлично!

Няколко минути по-късно Ранди използва метална фиба, за да предизвика късо съединение на интегралната схема и да източи заряда на малката батерия. Пълната директория на кодираната част от диска се изписа на екрана на лаптопа му.

Жените отново влязоха при тях.

— Какво е съдържанието? — попита Нокс.

— Файлове на Excel. Excel на Windows. Има и няколко малки аудиофайла и снимки. Ще ви ги сваля.

След малко момчето подаде на Нокс флашка.

— Оставете ни за минутка насаме — помоли Нокс и погледна към Ейми, правейки знак, че иска Ранди да излезе от стаята.

— Масажът на раменете е много приятен — каза Ейми, докато двамата с Ранди напускаха тясната стая. — Освен това отнема само десет минути. Мисля да го пробваме веднага.

Грейс отвори първия от файловете на Excel. Изминаха пет минути, а Нокс нетърпеливо я наблюдаваше. Беше притеснен. Файловете бяха запълнени изцяло със символи на китайски и той можеше да разчете част от тях, но не всичките.

Грейс заговори на английски.

— Всичко е тук — каза тя. — Еди е записал пълните имена. Има и телефонни номера. Отразил е всички плащания. Това са страшно много пари, Джон, много повече, отколкото са отбелязани в счетоводството на „Бертолд Груп“. За последните шест месеца са изразходвани около седем милиона юана и стотици хиляди щатски долари. С подобна безумна информация — продължи тя — която и да е строителна компания би си гарантирала успех. От друга страна, ако правителството се добере до този списък, всички отиват в затвора. Тези записи са буквално безценни.

— Колко контакта са отбелязани? Колко са получили плащания? — попита Нокс.

— Всичките. Не са въвеждани нови.

— А монголците?

— Няма следа за последните плащания — отговори тя.

— Сериозно? — изгледа я Нокс.

Грейс кимна.

— Тези четиристотин хиляди не са осчетоводени.

— А защо е записал всичко с такива подробности? Възможно ли е да е бил толкова глупав?

— Еди не е глупав. А амбициозен. И свръхсамоуверен… Но в никакъв случай не е наивник. Съмнявам се, че счетоводното записване е било негова идея — каза тя. — Вероятно някой е изисквал да се отчита.

— Но ако е така, защо данните са недовършени?

Грейс сви рамене.

— Нали казваш, че „Бертолд“ искат тези записи — опита се да изясни нещата той.

— Това са прекалено много пари, за да бъдат дадени без никакъв отчет. Човек, ако иска, би могъл незабелязано да си задели цяло състояние.

— Мислиш ли, че се е случило именно нещо такова? Може би Еди е бръкнал в кацата с меда? — предположи Нокс. Това обясняваше отвличането.

— Не и Еди — категорично отговори тя.

— На кого ли е докладвал? На Маргарт?

— Определено не! Това би го изложило на пряк риск от наказателно преследване. Сигурно е докладвал на доверен на Маргарт човек. Възможно е да е бил Престън Чи. Възможно е да е била и пряката ми ръководителка, Гейл Бънчкин. Но аз лично мисля, че е Чи. Това, че той е китаец, би помогнало на компанията при едно евентуално разследване — така отговорността се снема от изпълнителния директор чужденец. Много вероятно е Маргарт да е получавал само устни доклади за дейността на Еди.

— Добре — съгласи се Нокс, който все още се опитваше да асимилира чутото. — Значи веднага щом предадем тази информация, най-вероятно плащането на подкупи ще се поднови.

— Несъмнено. Това ще позволи на проекта по изграждането на „Ксуан Тауър“ да се върне отново в график.

— Какво има, Грейс? — попита той, усетил леката промяна в интонацията й.

— Както обсъждахме, в случай че „Бертолд Груп“ работи против нас, то в момента, в който се доберат до счетоводните записи на Еди, вече няма да имат нужда от него. След цялото ненужно внимание, което той привлече, може да се окаже най-подходящо, ако изчезне завинаги. Полицията или някои представители от правителството може да поискат да говорят с него.

— Да — съгласи се Нокс. — И аз си мислех същото. А сега и Сержанта е извън играта и може би въобще няма да има пари за откуп.

— Нека ти напомня за пътуването на Маргарт до остров Чунмин. Отново ще кажа: смятам, че това пътуване не е имало нищо общо с „Ксуан Тауър“, но е много вероятно да е пряко свързано с изчезването на Еди.

— Обясни ми по-подробно — помоли я Нокс.

— Майка ми твърди, че Еди е бил на остров Чунмин на двадесет и четвърти. Това е същата вечер, в която ми е оставил съобщението на гласовата поща.

— Изглежда, много се терзаеш заради това пропуснато обаждане…

— Това е Чунмин! Подкупите са за свършени услуги — отговори тя и посочи към екрана на лаптопа. — Инспектори, доставчици, тук има дори името на банкер!

Нокс кимна. Познаваше участниците в играта от посещенията, които бяха направили.

— Предполагам — продължи Грейс, — че двете плащания от по двеста хиляди долара са свързани с нещо, което се намира на остров Чунмин. Там е моят дом, както и домът на Еди. Предполагам, че плащанията са направени чрез посредник — това са монголците. А после телефонното обаждане на Еди… Гласът му звучеше нервно. Може би не е съобразил и твърде много е форсирал нещата, навлякъл си е неприятности. Идеята ми е, че вероятно е станал свидетел на нещо. Майка ми потвърди, че е бил на Чунмин в деня, в който ми се е обадил, а това е само няколко дни след пътуването на Маргарт.

— Логично е. — Нокс прие казаното като вероятен мотив за отвличането.

— Имам името на шофьора, който Маргарт е наел на Чунмин — каза Грейс. — Имаме и декларацията на плащанията по кредитната му карта — посочи тя. — Можем да хванем следите му. Трябва обаче да определим целта на пътуването, може би то ще ни доведе до Еди и Данър.

— Това е извън нашите компетенции — напомни й той.

— Ти спомена силата, която се крие в тези счетоводни сметки — напомни му Грейс. — И естествено си прав. — За пръв път тя признаваше, че не толкова информацията, а притежанието й бе това, чрез което можеха да искат преговори. — Но узнаването на някаква тайна — такава, която те държат да остане скрита на всяка цена — би ни донесло далеч по-голямо предимство.

— Маргарт не е наш враг, той е този, който ни нае. Дали не е имал и скрити намерения? Естествено. Това е Китай все пак. Но ние можем да използваме пътуването му, без да знаем точните причини за него. И ще го направим с финес.

— Веднъж щом им дам счетоводните записи, може би Еди вече няма да е жив — изрази опасенията си Грейс. — Няма да го има и Данър. Измисли как това да стане с финес! Ами ако целта на Маргарт, и по-точно на „Бертолд Груп“, е единствено да работи съвместно с „Ръдърфорд Риск“, за да разбере доколко допуснатите нередности са откриваеми от трети лица или от разследващите?

Нокс вече бе помислил и за това — дали те двамата с Грейс не бяха използвани като разследващи, които можеха да бъдат пожертвани.

— Сержантът не би ми причинил това… — замислено отрони той. — А Маргарт не би го причинил на „Ръдърфорд Риск“. Не се връзва.

— Моля те, Джон. Трябва да открием как точно посещението на Маргарт на остров Чунмин се вписва във всичко това. Вярвам, че то е ключът към отвличанията.

— Нямаме време — напомни й той. — Самите счетоводни записи ни дават достатъчно голямо предимство. Те са птичето, което ни е кацнало на рамото. Ще действаме с това, което имаме. Ще развеем пред тях счетоводните данни, с които разполагаме. Обещавам ти, че нито Лу, нито Данър ще пострадат от това.

— За да пострада някой, той първо трябва да е жив — напомни му Грейс.

— Ще накараме Ранди да ни направи две копия — каза Нокс. — Ще бъдат кодирани на флашки. Ти ще го наблюдаваш, а когато е готов, Ейми и Ранди ще си тръгнат поотделно. Ранди излиза отзад, Ейми — отпред. Трябва да им стане абсолютно ясно, че е необходимо веднага да напуснат града. Не бива да се връщат на работа или до жилищата си. А да изчезнат.

— Монголецът! — досети се Грейс. Тя също беше забелязала, че ги следят.

— Да. Аз ще се заема с него. Но точно заради това те трябва да си тръгнат на мига — настоя Нокс.

Пет минути по-късно всички бяха запознати с плана. Нокс излезе през задната врата, поемайки по улицата зад салона за красота, докато стигна до задънения й край и се наложи да прескочи зид, зад който растяха гъсти бамбукови храсти. Мина покрай една група работници, които поправяха покрива на някаква сграда, и докато бе сред тях, успя да огледа улицата. Забеляза и монголеца, който не беше помръднал от мястото си. Нокс внимателно се озърна за други преследвачи и в далечината забеляза и втори монголец.

Стойката на по-близкия от двамата се открояваше с полицейска арогантност, която го правеше лесно забележим. Заплахата си личеше отдалеч. Ако монголците се бяха прегрупирали през последния час, то Нокс можеше въобще да не го забележи. Тогава за какво ли бе нужно да улесняват задачата му? Какво ли се надяваше да спечели монголецът с това?

Нокс изпрати съобщение на Ейми и минута по-късно тя напусна салона през предната врата и тръгна уверено по тротоара. Нито един от двамата преследвачи не помръдна.

Нокс изпрати второ съобщение и Грейс също излезе, прикривайки лицето си с чадър. За негова изненада тя се спря на тротоара и се опита да си извика такси, но такситата бяха рядкост заради лекия дъжд, който отново ръмеше. След случилото се с Дулич двамата се бяха разбрали да избягват такситата, но както се оказа, ходът й бе предназначен единствено за да може монголецът да я огледа добре. Миг след това Грейс забърза към автобусната спирка. Преследвачът й се качи на мотоциклета си.

Нокс изпрати третото и последно съобщение до мобилния телефон на Ранди: „Тръгвай“.

18:45 часа

За Мелсчой проследяването на автобуса се оказа детска игра. Простотата на това упражнение му носеше задоволство — беше толкова елементарно, като да забележиш самолетоносач сред лодките по река Яндзъ.

Потокът от велосипеди и скутери продължи да се носи във все същия контролиран хаос. Вниманието на Мелсчой остана раздвоено между автобуса и гледката в огледалото за обратно виждане. Намали скоростта, когато отзад го доближи някакъв мотоциклетист с каска. Чужденецът. Дали и той не беше наблюдавал фризьорския салон?

Автобусът отби вдясно и спря, пробивайки си път сред останалите превозни средства. Каската зад него продължи да се приближава и мотоциклетистът не намали скоростта, както би направил човек, който го следи. Мелсчой натисна газта, за да запази същата дистанция с автобуса, като знаеше, че този ход ще му осигури и по-добра видимост към чужденеца зад него. Погледна в страничното огледало, но не забеляза нищо. Мотоциклетистът сигурно бе отбил встрани или бе спрял някъде. В този момент погледът му се отклони към огледалото от другата страна на рамката, но твърде късно. Мотоциклетистът с каската беше пресякъл тротоара, за да задмине бавното множество от превозни средства, и навлизаше обратно на пътното платно само на метри зад Мелсчой. Той неволно сви към тротоара вдясно, избутвайки няколко велосипеда по пътя си.

Последвалата катастрофа му изигра лоша шега — така даде на скутера достатъчно широко празно пространство, в което да се придвижи напред. Мотоциклетистът направи зрелищен остър завой и почти легнал надясно, се придвижи успоредно на Мелсчой, без да се сблъска с нищо по пътя си. Но Мелсчой имаше предимство: трябваше само да направи едно рязко движение встрани и мотоциклетистът щеше да бъде хвърлен в натоварения трафик.

Точно тогава с ъгълчето на окото си забеляза, че пътното платно пред него беше блокирано от строителни работи. Чужденецът беше отвлякъл вниманието му и го бе вкарал в капан. Алеята за мотори пред него се стесняваше и преминаваше към основното платно за движение.

Тези части от секундата, необходими му да осъзнае това, костваха всичко останало, което последва. Мотоциклетистът вдигна крак подобно на куче, което препикава противопожарен кран, и го изрита силно встрани.

Мелсчой се опита да го отблъсне, но изгуби контрол над предното си колело и се сблъска с движещия се пред него велосипед. Строполи се на асфалта с цялата си тежест и с гумите напред. Предният му калник се закачи за ръба на тротоара и го изстреля като тапа.

Последното нещо, което видя, преди главата му да се сблъска с асфалта, беше дървената строителна барикада отпред.

19:35 часа

квартал Хонгяо

Шанхай

Ейми Сю се качи по бетонното стълбище в задната част на сградата на Международния перлен пазар, проправяйки си път сред купищата боклуци, изоставени от служителите, които идваха да обядват тук. Проклет да е Нокс! Нямаше начин да напусне града без никакви пари. Изруга и заради проблемите, които й беше стоварил, въпреки че не посмя изцяло да пренебрегне предупреждението му: затова беше влязла в огромната сграда през аварийния вход. Нейният магазин за бижута разполагаше с пряк достъп до стълбището.

Изненада Ли Шу и Ми Хо, две от най-добрите й моделиерки, които тъкмо заплитаха нов модел колиета по дизайн на клиента. Момичетата не бяха свикнали шефката им да се появява откъм задното стълбище и едва не изпопадаха от изненада. Ейми ги поздрави и се отправи директно към сейфа.

— Питал ли е някой за мен? — заинтересува се тя, докато все още беше с гръб към тях.

— Само някои от редовните ни клиенти — отвърна Ми Хо.

— А непознати?

— Не.

— Ако идват такива, да знаете, че не сте ме виждали. Разбрахте ли?

Сейфът пред нея се отвори. Ейми свали колието си и използва един от двата ключа, прикрепени към него, за да отвори по-малката вътрешна врата.

— Да — отвърнаха в един глас момичетата.

— Нали ще ми съобщите веднага, ако някой подозрителен пита за мен?

— Да, разбира се… — отвърна Ми Хо от името и на двете. И попита: — Наред ли е всичко?

— Така като ме гледаш, дали всичко е наред? Да не мислиш, че се шегувам — ядосано отвърна Ейми.

— Съжалявам — сведе поглед Ми.

И двете момичета не бяха виждали шефката си толкова напрегната. Ли Шу забеляза пачките юани, които Ейми прехвърляше в чантата си — бяха поне 40 000, ако не и повече. Цяло състояние!

— Искам магазинът да работи нормално! — даде нарежданията си Ейми, докато заключваше сейфа и затваряше външната му врата. — Ако някой пита за мен, кажете, че съм излязла на среща с клиенти и не знаете къде съм. Ще ми се обаждате само в краен случай, а след това ще им казвате, че не сте могли да се свържете с мен. Отивам извън града за националния празник.

— Много добре — каза едното от момичетата.

— Ще говорите само това, което ви казах — предупреди ги още веднъж тя.

— Разбира се.

— И без излишно бърборене! — обърна се тя директно към Ли Шу. — Това не е игра, племенничке. Дръж си устата затворена. Чистият ум означава и чисто сърце. Клюкарстването ти може да ми навлече много беди.

— Добре, лельо, обещавам… — изчерви се момичето и сведе поглед.

— Заключете вратата след мен. Защо досега не бяхте го направили? — попита Ейми. — Що за глупост да оставите отключено! Заключете и не отваряйте повече!

Близо до изхода бе поставена голяма табела с надпис на мандарински, че аварийните изходи никога не трябва да се заключват. Ала нито една от двете млади жени не възрази.

Ейми се измъкна от задната врата на магазина и се насочи към аварийното стълбище. Щом чу ключалката да се превърта зад гърба й, всичките й сетива се настроиха за тревога. Усети силен аромат на мъжки одеколон, който със сигурност не беше доловила преди минута, и тъй като беше предпазлива по природа и бе станала крайно изнервена покрай Нокс, забърза надолу по стълбите.

Няколко пъти прокле наум хората от поддръжката на сградата, които не бяха сменили много от изгорелите крушки по стълбите. „Толкова тъмно ли беше допреди миг?“, замисли се за момент тя.

Иззад гърба й се чуха забързани стъпки. Стигна до следващата междустълбищна площадка и изведнъж се натъкна на мъжа, който стоеше там. Стресна се и неволно затаи дъх.

Скована от страх, Ейми трябваше да се овладее, за да не припадне. Чувстваше се така, сякаш се опитваше да достигне до повърхността, плувайки от много надълбоко.

Нозете й се свлякоха надолу по стълбите. Втори мъж я хвана откъм гърба, а първият я повдигна за краката.

Слязоха до последната площадка и стигнаха до една редица врати. Ейми зарита силно, за да се освободи, хвана се за една от отворените врати и я запрати с всичка сила към главата на мъжа, който я държеше за краката. Той я пусна, а Ейми успя да измъкне дясната си ръка от хватката на този отзад. Заби лакът в гърлото му и падна на стълбите, когато и той я изпусна. Една от вратите край тях се затвори с трясък. Ейми успя да се изправи и изтича обратно в сградата, минавайки покрай редица коридори и павилиони.

Избутваше продавачите настрана, опитвайки се да избяга от преследвачите си. Имаше предимство, че познава мястото: както магазините, така и собствениците им.

Двамата мъже след нея се разделиха и поеха по отделни коридори между павилионите. Опитваха се да я приклещят в капан. Тя се затича, падна на ръце и колене и пропълзя в първия магазин за дрехи, изпречил й се отляво.

— Сестро! — извика тя на продавачката. — Обирджии! Крадци! Трябва да ми помогнеш! Вратата! Вратата!

Жената зад щанда не се поколеба нито за миг. Изтича до задната част на магазина, плъзна няколко от закачалките с дрехи настрана и отвори скритата врата на складовото помещение. Повечето магазини имаха такива тайни малки складове.

— Не казвай нищо! — предупреди я Ейми, докато припълзяваше вътре, и вратата бързо се затвори зад нея.

19:40 часа

Двамата мъже достигнаха едновременно до мястото, където коридорите между павилионите се пресичаха, и си размениха безмълвни погледи. Бяха я изпуснали. Водачът махна с ръка на партньора си и двамата отново се заеха да претърсват мястото павилион по павилион.

Надничаха зад щандовете, смъкваха полици и закачалки на пода и ругаеха шумно.

19:41 часа

Ейми чу виковете на продавачката, последвани от трошене на стъкло и пластмаса. Оглушителна плесница накара жената да замлъкне. След това се чу тракането на закачалки.

Вратата на скритата стая се отвори.

Ейми удари първия от нападателите с една телена закачалка и одраска гърдите му дори през дрехата. Мъжът извика и скочи към нея, но тя успя да му се измъкне и да цапардоса и втория нападател. Ноктите й оставиха дълбоки червени следи по шията му и той я пусна.

Промъкна се покрай него и избяга, но тъкмо набираше скорост по алеята между павилионите, когато някой рязко я издърпа отзад и я събори на земята. Извиха ръцете й зад гърба и само след миг Ейми усети, че някой я изнася извън сградата.

В момента, в който свежият въздух лъхна лицето й, тя чу странен звук, сякаш някой беше изпуснал диня на пода. По лицето й се разля топлина.

Беше кръв.

Мъжете я изпуснаха, а единият от тях се просна на цимента, кървящ и умиращ.

Някакво чудовище с издрано до кръв лице, монголец или северняк, беше халосало втория от нападателите й.

Преди да успее да се задържи на краката си, някой я сграбчи отзад и я замъкна в някакъв микробус. Хвърлиха я вътре и похитителят й скочи след нея. Зад тях вратата се плъзна и се затвори. Гумите изсвириха.

Последва цяла канонада от ругатни на шанхайски. Шофьорът каза нещо на мъжа, надвесил се над нея, от което тя чу само: „Да се върнем за него“. Последваха още ругатни. Изведнъж в устата й беше натъпкан парцал, а някой залепи широка лента тиксо отгоре.

Ейми изгуби съзнание.

19:53 часа

Мелсчой завлече човека навътре по алеята, обезкуражавайки го да се съпротивлява чрез методични удари и ритници в гърдите. С всеки удар мъжът отскачаше като парцалена кукла.

— За кого работиш? — попита Мелсчой на приличен мандарински.

— Фен Ки.

— За човека на Йонг Ченг? — попита Мелсчой, стиснал яката му.

— Wei. Да.

Мелсчой претегли внимателно цялата информация, преди да заговори отново.

— Къде я отведоха онези мъже? — попита той.

Раните по лицето му от сблъсъка с асфалта все още не бяха заздравели и в момента монголецът изглеждаше така, сякаш бе имал близка среща с влак. Мъжът забели очи, Мелсчой го губеше. Вдигна го от земята и с всичка сила заби коляно в слабините му, болката щеше да го свести.

— Къде? — попита отново Мелсчой, сграбчвайки гърлото му.

Човекът изхърка и смотолеви някакъв адрес на улица „Моганшян“, бивш район с множество складове, голяма част от които в момента бяха превърнати в галерии за модерно изкуство. Районът му беше познат.

— Вече ще работиш за мен! — изсъска той в лицето му. — Ще те наблюдаваме постоянно. Ако се опиташ да ме измамиш, ще те лиша от мъжкото ти достойнство!

Мелсчой взе мобилния телефон на мъжа и с една ръка набра собствения си номер, за да го запази в телефона на непознатия.

— Каквото и да чуеш, ще ми го предаваш незабавно! — нареди той. — Ако не ми се обаждаш редовно, да знаеш, че аз ще те потърся! — заплаши го той и преднамерено бавно взе портфейла от джоба му, така че мъжът да забележи, че е в ръцете му.

Мелсчой остави мъжа да се свлече безсилен на земята.

— А ако се опиташ да предупредиш приятелите си, да знаеш, че ще се върна за теб! — закани се той.

20:40 часа

Ейми Сю смътно си спомняше, че бе погълнала нещо горчиво. Крайниците й трепереха неудържимо. Опита се да проговори, но думите се объркаха в главата й. Отне й известно време, докато осъзнае къде се намира. В помещението имаше двама мъже; единият от тях бе бит и силно насинен. Нейната риза висеше, разкъсана, от раменете й, разкривайки гърдите и корема й. Виждаше, че не носи бикини, но не усещаше нищо. Китките й бяха завързани с тиксо високо над главата й за бамбуков прът, пъхнат между газопроводните тръби.

Чу нисък мъжки глас да говори на мандарински някъде близо до ухото й:

— Американецът и китайката — каза той. — Искам имена. Телефони. Мястото, където мога да ги намеря.

Досети се, че трябва да излъже, но отговорът й изненада дори самата нея.

— Джон Нокс — чу се да отговаря тя. — Жената се казва Грейс.

— Имаме телефона ти. Кои са техните номера? — попита гласът.

Екранът на телефона се доближи до лицето й, но Ейми не успя да го фокусира. Цялата стая се въртеше неудържимо. Усети, че физически е изтощена до краен предел, а мозъкът й беше като изпразнен от съдържание — сякаш цялата съпротива бе изсмукана от нея. Езикът й отказваше да й се подчинява.

— Най-горният номер е негов — каза тя, когато едва-едва успя да зърне екрана.

Считаше се за изпечен лъжец, беше може би най-добрият търговец на перления пазар в града, ала в момента не можеше да познае жената, която говореше чрез нейния глас.

Светлината в стаята се промени, сякаш някой беше отворил врата. Облаци сивкав прах се вдигнаха към тавана. Каквото и да ставаше, то накара мъжа пред нея да се обърне, за което Ейми бе безкрайно благодарна.

„Направи нещо!“, опита се да заповяда тя на тялото си. Но не можеше. Стоеше там напълно безчувствена.

20:40 часа

Мелсчой разпозна микробуса, който бе видял по време на отвличането пред перления пазар. Аматьори! Беше паркиран на един разкалян паркинг зад складовете, които поне според табелата бяха отдадени под наем на „Йонг и син“…

Мелсчой се качи на покрива на микробуса и погледна в склада. Нямаше оръжия. Предположи, че нападателите не бяха повече от трима, въоръжени най-много с ножове. Бяха съблекли жената, а това силно го засегна. Спомни си за изнасилената съпруга на починалия си брат и това сякаш го изпълни с нова ярост и сила.

Изрита вратата и гръмогласно извика: „Полиция!“. Отправи се директно към този, който според него отговаряше за отвличането. Предупреждението му спечели достатъчно време, за да прекоси помещението, без да го нападнат. Израженията на мъжете мигом се промениха, щом израненото лице на Мелсчой попадна в кръга от светлина. Двама от тях само преди час вече се бяха сблъскали с него.

Той грабна една електрическа бормашина, окачена на стената, и я залюля, увиснала на кабела като топуз. Единият от мъжете се втурна към вратата. Бормашината го цапардоса по врата и той се строполи по очи.

— Следващият! — извика Мелсчой, придвижвайки се дебнешком към мъжа, седнал на въртящ се стол за офис.

Засилената бормашина го удари първо в гърдите, счупи му няколко ребра и рикошира в главата му.

Третият успя да извади нож. Мелсчой стъпи върху гърба на падналия, сякаш на изтривалка, завъртя ръката си във въздуха и бормашината описа осморка.

— Бъди сигурен, че тя си струва! — подразни го мъжът, докато бавно минаваше от дясната му страна.

— Кажи на работодателя си да зареже тази работа и да я остави на професионалистите. Тук е истинска гробница за тези, които не знаят какво правят — отвърна Мелсчой и му направи знак с глава по посока на отворената врата на склада.

Мъжът бавно и заднишком излезе от халето, а след няколко секунди отвън долетя звукът на запален двигател и микробусът отпраши нанякъде.

С няколко кабела, които намери, Мелсчой завърза ръцете и краката на повалените мъже. Погледна към жената. Беше забелязал разпилените таблетки и спринцовката на масата.

Думите на мандарински му идваха трудно, когато адреналинът бушуваше във вените му.

— Мога да те оставя тук — каза той. — Те може да се върнат. Може и някой друг да дойде. И двамата знаем какво ще ти направят. — Очите му се плъзнаха по тялото й. Тя се взираше някъде в пространството, без да мига. — Знам, че ме чуваш — продължи Мелсчой. — Сигурно е истинско мъчение да не можеш да помръднеш. Е, къде мога да намеря чужденеца? — попита той и отново залюля бормашината.

— Не знам — промълви тя.

Повярва на отговора й. Беше запознат с действието на опиата „Рохипнол“.

— А фризьорският салон? — попита той.

— Компютърни файлове.

— Какви точно?

— На Excel.

— Чужденецът ли държи файловете? — попита Мелсчой.

Погледът й отново се отнесе някъде в пространството.

Губеше я.

— Джон Нот — промълвиха устните й.

— Джон Нот?

Виждаше, че силите й бяха на привършване. Притвори клепачите й. Докосна сънната й артерия и долови слаб пулс. Вдигна от пода захвърлените й панталон и чанта, от която се изсипаха купчина банкноти. Взе чантата. Преряза тиксото, което пристягаше ръцете й, преметна момичето на рамо като чувал и пое към мотоциклета си.

Закара я до най-близката автобусна спирка и я сложи да седне на пейката, покривайки скута й с панталона. Закопча ризата й, доколкото можа. Потупа я дружески по бузата и я остави там, като почти се изкуши да й благодари за информацията.

16.

22:15 часа

квартал Хонгяо

Шанхай

— Надявам се новините да са добри — каза Алън Маргарт, посрещайки Грейс на вратата на къщата си.

„Елегантните градини“, затвореният комплекс за чужденци, намиращ се в квартал Хонгяо, приютяваше няколко десетки триетажни имения, разположени сред пищни градини.

Грейс бе съобщила за посещението си още при влизането през портала към затворения квартал и бе принудена да изчака, за да разбере дали Маргарт щеше да я приеме. В момента погледът му съсредоточено я изучаваше.

— Извинявам се, господин Маргарт — започна тя, — но въпросът е спешен.

Въпреки нежеланието си, той я покани да влезе. Някъде от вътрешността на къщата се чуваше звукът от включен телевизор. Към тях се приближи красива жена на средна възраст, облечена в бял ленен панталон и ефирна морскосиня риза. Маргарт я представи като Лойс — съпругата му, а за Грейс спомена само, че е една от служителките му.

— Скъпа, моля те, донеси ни чай — обърна се той към съпругата си.

Заведе Грейс в дневната, препълнена с лавици с книги и експонати от азиатското изкуство. Кушетката, на която й предложи да седне, носеше символа на ин-ян и беше на повече от двеста години. Самият той се настани в кожения стол от другата страна на ниската индийска масичка за кафе, изработена от стъпало на слон.

— Може ли да говоря свободно? — попита Грейс.

— Да, къщата е сигурна — отвърна Маргарт.

— Двамата със сътрудника ми — започна тя, избягвайки да спомене името на Нокс — открихме и взехме счетоводните записи на Едуард Лу за поощренията.

За момент Маргарт сякаш не схвана за какво говореше тя, но след това възкликна:

— Отлично!

Тя разтвори свитите си пръсти и му показа флашката, а след това отново я стисна в юмрук.

— Ще ви го предам заедно с кодовете за дешифриране на информацията веднага щом ми кажете каква е била причината за пътуването ви до остров Чунмин — изрече решително тя, въпреки че това не беше част от плана на Нокс.

— Моля? — не можа да повярва на думите й Маргарт. Той явно се притесни.

— Остров Чунмин — повтори Грейс.

— Познавам мястото… — уклончиво отговори Маргарт.

— Посетили сте го заедно с Престън Чи на 27 септември. Трябва да знам защо. Това е жизненоважна информация, ако искаме да спасим заложниците.

— Напомням ви, че на практика сте мой служител — едва продума Маргарт. — Ако искате да се обадя на Брайън, с удоволствие ще го сторя. Изнудването не е най-доброто решение в случая.

— По време на обяда ни прегледах основанията за двукратните плащания от по двеста хиляди долара, но ударих на камък. Двамата с господин Чи сте посетили остров Чунмин след първото плащане, което не е отразено никъде в записките на господин Лу за поощренията около строежа на „Ксуан Тауър“. А защо не е било направено? Второто подобно плащане според вашите собствени данни предшества отвличането на Лу само с няколко часа. Това също се нуждае от обяснение.

Лойс Маргарт пристигна с чая, наля им две чаши и се обърна, за да излезе.

— Двамата с колегата ми сме следени — каза Грейс, поглеждайки към съпругата на Маргарт, която спря, за да чуе. — Апартаментът ми е под постоянно видеонаблюдение. Не мога да се върна там. Няколко пъти ме проследяваха на излизане от работа и вече не мога да рискувам да ходя в офиса. Всъщност вече не рискувам да отида където и да било — подчерта тя. — Един от колегите ни бе вкаран в болница след предизвикана катастрофа. Предполагам, че всичко това е свързано с файловете на тази флашка и вероятно с вашето пътуване до остров Чунмин, когато сте били придружен от Престън Чи.

— Какво става, Алън? — обърна се Лойс към съпруга си.

Маргарт погледна към жена си, давайки й явно да разбере, че иска да ги остави насаме.

— Всичко е наред, скъпа. Благодаря ти за чая — опита се да я отпрати той.

— Ако ви трябва нещо, само се обадете. — Лойс кимна към Грейс и излезе.

— Не виждам как е възможно пътуването ни да е свързано с отвличането… — започна да говори припряно Маргарт.

— Тогава нека просто да допуснем, че е така.

— Как разбрахте?

— Това не е важно — отвърна Грейс.

— За мен е от значение. Много по-важно е, отколкото можете да си представите.

— Не ви трябва да знаете подробностите. Част от работата ми е в това да ви пазя — отговори Грейс.

— Не мога да ви кажа нищо за това пътуване — тежко въздъхна Маргарт. — Опасявам се, че напразно сте дошли дотук.

— Не съм съгласна — възрази тя.

— Госпожице Чу, не забравяйте, че с вас сме на една страна — напомни й Маргарт. — Това, за което ме молите, е невъзможно. Ако можех да ви кажа, щях да го направя, но не мога — заяви той след кратко мълчание. — Моля, дайте ми флашката.

— Изгубихме възможността да получим парите за откупа поради непредвидени затруднения… Наложи се колегата ни да постъпи в болница — каза Грейс. — А колкото до пътуването ви до Чунмин, уверявам ви, че каквото и да ви е отвело там, то със сигурност е било свързано с отвличането.

— Не е възможно. А Брайън ми каза новината за откупа… Скапана работа… — отговори Маргарт.

— Първо ми обяснете за остров Чунмин — Повтори Грейс упорито. — След това ще съберете колкото може повече долари в кеш, и то преди 9 часа утре сутрин. Остатъкът може да се набере от други лица, заинтересовани да получат съдържанието на тази флашка.

Маргарт се покашля многозначително.

— Съдържанието на тази флашка е моя собственост — подчерта той. — И мога да ви уверя, че вие със сигурност няма да правите търг с него. Ще ви задържа тук, ако се налага. Прекрачихте границата на правомощията си, госпожице.

Маргарт извади телефон „Блекбъри“ от калъфче на колана си и с една ръка започна да набира нещо на него.

— На ваше място не бих го правила, сър — спокойно каза Грейс. — Телефонът ви се подслушва от китайците, бъдете сигурен в това. А и повярвайте ми, няма да ви се иска те да знаят, че сме засекли счетоводните записки на Лу — продължи тя и замълча за миг. — Ще ни се нахвърлят като скакалци…

— Тогава дайте ми флашката — настоя той и пръстът му умишлено се задържа над бутона със зелената слушалка.

— Не мога да го направя.

— Не плувате в свои води, госпожице Чу. Не ми отправяйте заплахи, защото, повярвайте, ще ви задържа тук.

— Малко вероятно е да се случи — усмихна се Грейс.

— Говорих с Брайън и двамата ще се опитаме да съберем колкото може повече пари. Доказателството, че заложниците са живи, ще ни бъде показано на витрината на един магазин на улица „Нанджин“. Вие ще бъдете там с парите, но, изглежда, няма да ни стигнат около петдесет хиляди. Уверявам ви, че заплахите ви в тази ситуация няма да помогнат…

— Петдесет хиляди ли? Това е неприемливо — възмути се Грейс. — Те ще очакват пет пъти по толкова…

— Брайън вярва, че може да се съгласят и на сто хиляди. Няма как да знаем, докато не предадете парите — отговори Маргарт.

— Твърде рисковано е.

— Чувал съм, че това е игра на риска. Дайте ми флашката, моля — настоя той.

Грейс бързо погледна към телефона. Екранчето му показваше, че вече набира.

— Още чай? — попита я Маргарт.

Грейс едва бе докоснала чашата си. Той искаше да я задържи. Обаждането бе до охраната. Дали щеше да дойде частният охранителен екип на чуждестранния квартал? Или пък Маргарт беше наел свои бодигардове? Имаше ли значение?

— Този, който даде най-високата оферта, получава флашката и съдържанието й — каза Грейс и се изправи.

— Не го правете — хладнокръвно я предупреди Маргарт, — ще ви смажат.

Ако разполагаха с поне двама души, охраната би поставила хора край предния и задния вход, но Грейс се съмняваше да е така. Много по-вероятно беше да има само един бодигард, който да държи връзка с охранителите на затворения квартал.

Ако се наложеше, дори и един-единствен охранител можеше да заеме такава позиция, че да наблюдава едновременно предния и задния вход, или пък просто щеше да влезе в къщата.

— Спасете кариерата си, докато все още можете — предупреди я Маргарт и протегна ръка към нея.

Грейс побърза да си тръгне и на вратата почти се сблъска с Лойс Маргарт, която бе останала в салона, за да е наясно какво става. Очите на двете жени се срещнаха. Лойс кимна към предната врата, давайки й знак да не излиза оттам. Грейс огледа стълбището.

Жената й прошепна: „По прозорците има окачени противопожарни стълби“.

Грейс се втурна презглава нагоре по стълбите.

В първата стая на горния етаж в която влезе, имаше заспало дете. Тя бързо се придвижи до другия край на коридора към спалнята на родителите. Видя широкия прозорец и го отвори. Отвън висеше метална стълба, прикрепена към стената. Прозорецът гледаше към алеята зад къщата и паркинга. Ако охраната наблюдаваше предния и задния вход, нямаше да я забележи оттук. Грейс прехвърли крак през рамката на прозореца и заслиза по стълбата, която се тресеше неудържимо, а всеки звук или удар на метала в стената можеше да я издаде.

Спусна се в градината под прозорците и приклекна зад храстите. Трескаво обмисляше плана си за бягство. Подкреплението щеше да пристигне… Ако не успееше да се измъкне от квартала преди появата им, щяха да я заловят. Затвореният жилищен квартал представляваше оградена площ от двадесет акра земя с един-единствен изход в оградата, висока три метра и изградена от камък и желязо. От горната й бетонна част стърчаха острите краища на натрошени стъкла — беше проектирана така, че през нея нито можеше да се влезе, нито да се излезе…

Промъкна се в сенките в обратна посока на металния портал и достигна ъгъла на къщата на Маргарт. Не се виждаше никакъв бодигард. Явно до пристигането на подкрепленията той действаше сам и бе избрал да стои до предната врата откъм страната на портала.

Грейс побягна през квартала, подминавайки къща след къща. Стараеше се да тича през сенките, доколкото беше възможно. Беше дошла дотук с автобус. Сега обаче трябваше да се спасява пеш.

Нямаше начин да успее да мине през портала, без да се сбие с пазачите на входа. Те бяха обучени единствено в това да вдигат ръка, за да спират колите и да проверяват документи. Ако бяха само двама, можеше и да успее да се справи с тях, но ако извикаха подкрепления, щяха да се съберат поне още двама или трима охранители, с които нямаше как да се справи.

Забеляза някакъв велосипед, оставен в една от алеите за паркиране. Пренесе го до основния път и се качи на него. Заобиколи откъм западната страна на квартала, тъй като пазачите в будката щяха да я очакват откъм източната. Това можеше да й спечели няколко допълнителни секунди.

Светлините от верандите на къщите осветяваха пътя само частично. Грейс спря велосипеда под сянката на едно бамбуково дръвче и се огледа. Уличният шум се засили, докато се приближаваше към портала, който беше единственият изход през високата циментова стена. Малката будка на пазачите беше добре осветена и пред нея стояха двама униформени мъже.

Забелязаха я почти мигновено.

Единият пристъпи напред и спусна червено-бялата бариера, която препятстваше влизането на коли. Мъжът вдигна ръка и й направи знак да спре.

Вторият остана пред будката и побърза да спусне по-малката преграда, предназначена за пешеходци.

Грейс нарочно се забави, искаше да изглежда така, сякаш бе готова да им сътрудничи. Спусна десния си крак встрани от велосипеда, но остана да пази равновесие на левия педал. Беше само на няколко метра до бариерата. Тя скочи изненадващо и засили велосипеда към единия от пазачите, като в същото време побягна право към колегата му, който я изгледа недоумяващо. Той също й направи знак с ръка да спре. Тя връхлетя върху него, с ритник потроши левия му крак и заби коляно в носа му. Мъжът се люшна напред и се стовари тежко на асфалта.

Пазачът, който се беше сблъскал с велосипеда, вече се изправяше и се засилваше към нея. Видя приятеля си повален на земята и когато Грейс се обърна към него, мъжът се закова на място. Не беше сигурен как да продължи.

Грейс пристъпи заплашително. Мъжът, стреснат, направи крачка назад. Тя разбра, че го е победила.

— Не си струва да се занимаваш с мен — каза тя на мандарински. — Аз съм само една зарязана любовница, нищо повече. Ще ти откъсна топките, ако ме подгониш! — заплаши го тя.

Обърна се, но не побягна. Охранителят направи няколко крачки след нея, но тя се обърна, изгледа го и той отново спря на място. Приятелят му изстена и пазачът се върна, за да му помогне.

Грейс наведе глава и се опита да се пребори с притока на адреналин, който я подтикваше да побегне, но знаеше, че така само щеше да се издаде. Един тъмносин микробус намали и зави по пътя към оградения квартал. Отпред се возеха двама китайци, които изглеждаха като типичните офицери по фирмена сигурност.

Тя изчака микробусът да влезе през портала, след което се обърна и побягна.

В далечината автобусът от градския транспорт вече наближаваше спирката.

23:50 часа

квартал Хуанпу

Шанхай

Под светлината на приглушените лампи Йонг Ченг подмина маслена картина на Едуард Лим, представляваща ярък художествен изблик от червено, бяло и черно. Зад гърба му се разкриваше панорамна гледка към брега на река Хуанпу и разноцветните неонови светлини на туристическите лодки, които пореха водите й. Дъждът не спираше да вали.

— Много съм разочарован от теб — каза Йонг Ченг на Фен, кипнал от гняв.

— Разбирам — примирено отвърна служителят.

— Знаеш ли къде бях току-що? Вечерях с двама инвеститори от Брюксел. Съгласиха се да инвестират при нас един милиард евро капитал за изграждането на Новия град. Но има един малък проблем — не съм спечелил търга. А каква е причината за това? Не съм представил предложение за наддаване. И защо не съм го направил? Защото трагичният Лу е все още в плен на похитителите, а само той притежава Вълшебното число. Перлената дама беше връзката, която ни трябваше, а сега… Къде е Перлената дама?

— Аз съм виновен — призна Фен, чието лице все още беше насинено от ударите на монголеца и страшно го болеше. — Това е непростимо. Моля, приемете оставката ми.

— Няма да те пусна толкова лесно — заяви Йонг Ченг и продължи да крачи из стаята. — Един човек ли беше?

— Северняк. Вероятно беше монголец.

— Боклук значи! Копеле!

— Да — съгласи се Фен.

— А Перлената дама?

— Предполагаме, че монголецът я е заловил. За наш късмет, тя няма да му бъде от никаква полза през следващите дванадесет часа…

— В такъв случай не сме на пълна загуба — отвърна Йонг Ченг.

Фен бе готов за още упреци, но когато видя, че такива не последваха, се осмели да продължи:

— Може ли да предложа…

— Не, не можеш — прекъсна го Йонг и замислено завъртя брачната халка на пръста си. Сетне каза: — Давай.

Фен внимателно обмисли думите си.

— Ако размяната се състои — рече той, — ако трагичният Лу се върне жив, то много е вероятно наддавателната цифра за Новия град — Вълшебното число — ако въобще е била у него, сега да се е озовала у Маргарт.

— Това не е нещо ново за мен — отвърна Йонг Ченг.

— Но ако размяната се провали, това ще ни даде допълнително време да намерим Лу преди останалите — довърши Фен.

— Човек винаги трябва да се ослушва — отбеляза Йонг, като за пръв път през последните двадесет минути погледна Фен в очите.

— Имаме видео- и аудиозаписите от апартамента на Йойа Чу. Тя със сигурност е получила фирмената счетоводна документация от жената, която се изявява като асистентка на Маргарт. Дори само това обстоятелство би било достатъчно, за да я уволнят, а защо не — и за да бъде разследвана от финансовите институции…

Йонг Ченг кимна — беше започнал да схваща накъде бие Фен. По иначе строгото изражение на лицето му започна да се прокрадва усмивка.

— Да, точно тъй… — съгласи се с охота той.

— Видеозаписите могат да бъдат предоставени съвсем анонимно, разбира се — каза Фен. — Освен това разполагам и със снимки, на които Йойа Чу обядва с онзи wai guo ren; сервитьорката в ресторанта също ще свидетелства за това. В един момент може да се окаже, че чужденецът също е издирван за разпит, а това ще направи размяната на заложниците невъзможна.

Йонг Ченг кимна.

— Не блестиш с кой знае какъв акъл, но в момента каза някои умни неща. Аз самият също си мислех за такава тактика — отбеляза Ченг, който не пропускаше да се самоизтъкне.

— Разбира се. Само ви напомням за безценната ви идея. Беше глупаво от моя страна да не осъзная нейната брилянтност от самото начало — ласкателно отвърна Фен.

— Властите обаче няма да погледнат с добро око на подобно следене. Тези записи в никакъв случай не трябва да бъдат свързвани с нас, никога! — нареди Йонг Ченг.

— Ще се отнесем с тях с най-голямо внимание и ще предприемем всички необходими предохранителни мерки — обеща Фен.

— Ти лично ще се заемеш с това.

Ако допуснеше провал, това щеше да означава смъртна присъда за кариерата на Фен Ки. След това трудно щеше да си намери работа дори и като нощен пазач в някой магазин.

— За мен е чест да ми гласувате доверието си — излъга той.

Мобилният телефон на Йонг, оставен на бюрото, иззвъня. Той погледна номера. Беше секретарката му Катрин. Доста късно бе за обаждане от нея, вероятно момичето беше премислило последните му предложения. Йонг Ченг побърза с досада да отпрати Фен, за да не слуша разговора.

През прозореца в далечината се виждаха светлините на кацащ на летище „Пудон“ самолет — без съмнение поредната летяща машина, пълна с чужденци. Отровата не спираше да се влива в страната.

— Да? — вдигна той.

— Получих обаждане от госпожа Йойа Чу — каза секретарката на шанхайски. — Тя иска да се срещне с вас.

Отначало Йонг Ченг реши, че това е някаква глупава шега, тъй като двамата с Фен току-що бяха говорили точно за нея.

— Сър?

— Лично с нея ли разговаря? — попита Йонг Ченг.

— Да. Тя иска по възможност да се срещнете още тази вечер. Информирах я, че вероятно сте свободен.

— В моя офис. След петнадесет минути — едва успя да сдържи вълнението си той и поглеждайки часовника си, добави: — Ще можеш ли да го организираш?

— Да, разбира се — отвърна асистентката.

— Искам и ти да си зад бюрото си.

Беше въпрос на престиж.

— За мен ще е удоволствие — отвърна момичето.

— Нека да бъдат тридесет минути — великодушно отбеляза Йонг Ченг, давайки на Катрин малко повече време, за да може да стигне до офиса. — Качи я по частния асансьор! — нареди той. Никой друг, освен него самия нямаше право да използва частния асансьор на сградата.

— Тридесет минути — ведро отвърна Катрин.

— Добре се справяш — похвали я още веднъж той. Ако изиграеше правилно картите си, до края на вечерта можеше дори да спечели специалните услуги на момичето.

Обади се на Фен и му нареди да се върне обратно в офиса.

— Ще трябва да инсталираш устройства за видео- и аудиозаписване в този офис през следващите тридесет минути — каза той.

— Но това е… — отвърна объркано Фен и трескаво погледна часовника си, ала миг по-късно се усети и добави: — Да, веднага се заемам!