Шанхайска афера

31.

12:00 часа

Крайбрежният булевард

До полунощ бурята вече бе преминала. Полицията бе успяла да озапти побеснелите тълпи, бе арестувала доста хора и безредиците бяха потушени. Нокс наблюдаваше случващото се от прозореца на хотела, докато Грейс спеше тихо на леглото. Щом дъждът спря, водата бързо се оттече от улиците, градът се възстанови от наводненията и както само в Шанхай можеше да се случи, огромният мегаполис отново се върна към живот, сякаш нищо не беше станало…

Разчистиха боклуците и трафикът се върна към нормалното си състояние. По улиците от всички посоки се появяваха хора, такситата се движеха отново. Градът приличаше на огромен мравуняк, който някой бе разровил с пръчка, но само минути по-късно мравките пъргаво започваха да го строят отново.

Нокс така и не събуди Грейс, за да го смени в наблюдението, остави я да спи. Когато най-накрая утрото дойде и закусиха, а Нокс изпи няколко чаши черен чай, двамата седнаха да си поговорят.

— Е, ето докъде я докарахме.

— Да — съгласи се тя. — Да разбирам ли, че имаш някакъв план?

— Островът — отговори той.

Грейс кимна.

— Приятелят ти — продължи Нокс.

— Знам, че аз го предложих, но не ми се иска да го правим — отвърна тя и го погледна крадешком. — Предпочитам да започнем с наетия от Маргарт шофьор или с хотела, където двамата с Чи са били отседнали.

— Все още го обичаш… — отбеляза Нокс.

— Вие, западняците, възприемате любовта като нещо, което има начало и край. За китайците обаче не е така — отвърна тя.

— Най-краткото разстояние между две точки минава по права линия — отвърна Нокс. — Каквото и да ни каже шофьорът, все ще ни бъде от полза. Можеш да му се обадиш и да си уговорите среща. Но братът ще знае повече от всеки друг, наясно съм какви са братята. В този случай от значение е времето. Сержантът ще попадне в затвора, ако вече не е задържан.

— Не мисля, че Праймър ще позволи това да се случи — отвърна Грейс.

— Дори и неговите връзки не стигат толкова нависоко.

Грейс поклати невярващо глава.

— Дори и един ден, прекаран в китайски затвор, е твърде много — каза Нокс.

— Тук вече си прав…

— Тогава да се свържем с брата. Но преди това се обади на шофьора и гледай да го уредиш така, че той да ни кара.

Тя го изгледа учудено.

— Моля те — настоя той.

— Май за пръв път те чувам да изричаш тези думи — подразни го Грейс.

— За всяко нещо си има първи път — изрецитира друга поговорка Нокс.

Той открадна една от тойотите в покрития паркинг в подземията на хотел „Индиго“, като свърза кабелите й накъсо. Беше си сложил тъмни очила, лента за коса, която прикриваше ушите му, и грим, който Грейс му помогна да нанесе, така че скулите му изглеждаха по-широки, а брадичката му се стесняваше. С тази дегизировка се надяваше да заблуди всевиждащите очи на охранителните камери, които разполагаха с най-добрата система за разпознаване на лица в света.

Шофираше Грейс, а Нокс бе залегнал на задната седалка, така че през предното стъкло на автомобила да се вижда само лицето на китайката.

Половината град беше опустял заради празниците и движението не беше толкова натоварено. Прекосиха моста Лупу и навлязоха в квартал Пудон. Половин час по-късно тойотата пое из системата от тунели и мостове, водеща към остров Чунмин.

Вятърът беше утихнал, но дъждът все още продължаваше да ръми. Небето бе покрито с тъмносиви облаци. Улиците на Чунмин бяха все още мокри, на места и наводнени от бурята, а хората се щураха насам-натам и изглеждаха леко замаяни.

Тридесет минути по-късно стигнаха до Чунмин Сити. Грейс вкара тойотата в двора на една пететажна жилищна сграда и паркира там.

Посегна към дръжката на вратата.

— Внимавай! — предупреди я Нокс.

Тя се спря за миг и погледна назад към него. В очите й се четеше само тъга, граничеща с мъка.

— Не излизай от колата, Джон. В този град лицето ти се набива на очи. Тук не е Шанхай — предупреди го тя.

— Значи и лицето на Маргарт се е набивало на очи — отвърна Нокс, знаейки, че тя преувеличава. Все пак тукашните хотели и колите под наем не съществуваха само за удоволствие на местните, а островът скоро щеше да бъде признат като един от кварталите на Шанхай. — Ако реша, мога да бъда още по-незабележим…

— Тук също има охранителни камери — напомни му тя.

Грейс слезе от колата. Нокс се изправи на задната седалка и огледа крадешком сивите сгради наоколо, които до една изглеждаха като извадени от ерата на Мао. Небето над тях също сивееше. Навсякъде се виждаха боклуци.

Искаше му се да излезе навън.

Жилищната сграда беше съвсем обикновена, а местоположението й не се отличаваше с нищо особено. Чунмин бе просто малък остров, който, независимо от средствата, които правителството наливаше в местната икономика, все пак си оставаше едно земеделско селище с оризища и свинеферми.

Грейс знаеше това, макар че някога го бе считала за нещо важно. Ала какво ли не би дала сега, само и само да има ключ от вратата, пред която стоеше в момента…

Сърцето й биеше до пръсване. Вдигна ръка, за да почука, но след миг размисли и я свали. Това не беше обикновена врата. Зад нея щеше да се отвори миналото й. Грейс обаче не искаше да гледа в бъдещето. Беше мечтала и сънувала този момент цели шест години, а сега изведнъж й се стори, че нещата се случваха твърде бързо.

Оцъклената като рибешко око шпионка на вратата примигна. Сигурно той я беше чул… Или бе почувствал присъствието й. Сърцето й примря. Насили се да се усмихне и почука съвсем леко, чудейки се какво ли го беше забавило, за да й отвори. Надяваше се, че щом я видеше, тъгата му щеше да бъде също толкова голяма, колкото и нейната.

Вратата се отвори бавно и той се появи на прага. Моментът бе завладяващ. И двамата можеха да разговарят на английски или на шанхайски, но предпочетоха майчиния си — мандарински.

— Джиан — каза тя.

Въобще не беше остарял, както забеляза, въпреки че винаги бе изглеждал по-възрастен, отколкото бе в действителност. В момента косата му беше по-къса и по-подходяща за човек, работещ като държавен служител. Ръцете му изглеждаха гладки и имаха добре поддържани чисти нокти. От очите му се излъчваше същата позната й отпреди самоувереност. За миг дъхът й секна. Грейс помисли, че ще припадне…

— Йойа — нарече я той с рожденото й име.

— Сърцето ми се радва да те види.

— Все така прекрасна си, както винаги — отвърна той, но думите му й прозвучаха сухо и неискрено. Тя виждаше скрит смисъл във всеки негов жест и поглед. — Ще влезеш ли? — попита я след кратко мълчание.

Грейс пристъпи през прага, свали обувките си в антрето и остави дамската си чанта до тях. Джиан я насочи към скромно обзаведената дневна.

— Чай? — предложи й той.

— За мен ще е удоволствие да го приготвя — искрено отвърна тя.

— Връщам се след минута — уклончиво отвърна той и излезе.

Отказът му я нарани. Той явно не искаше да навлизат в подобна интимност. Изминаха пет минути, в които той правеше нещо в кухнята. В това време Грейс разгледа плоскоекранния телевизор, DVD плеъра, елипсовидния фитнес велоергометър и редицата тежести, поставени в единия край на стаята. Мокрите от дъжда стъкла на прозорците разкриваха гледка навън към безличното сиво небе.

— Доста голяма буря беше — извика тя, опитвайки се да започне разговор отдалеч.

— Почти през цялата нощ нямаше ток, дойде едва преди час — отвърна той от кухнята.

Грейс забеляза, че в апартамента нямаше признаци за намеса на женска ръка. Вероятно жената, с която го бе видяла на снимката на Едуард, не бе нищо повече от мимолетна връзка. От друга страна, ако той се беше оженил, майка й никога нямаше да й каже от страх, че Грейс можеше да направи нещо крайно неразумно. Забеляза снимките на семейството му и дъхът й спря за миг, когато зърна и собственото си лице сред тях. Спомни си деня, в който бяха направили снимката — двамата бяха излезли заедно на пазар. Спомни си и усмивката му… Не забеляза снимка на друга жена и прие това за много добър знак.

— Това е традиционен китайски черен чай — каза той и сложи таблата пред нея.

— Чувствам се неудобно — прошепна Грейс.

Той се засмя.

— И за теб ли е така? — попита тя.

— Да, предполагам… — отвърна той, опитвайки се да потисне усмивката си.

Тя се учуди защо…

— Тъй и не отговори на нито едно от писмата ми — отрони се от устата на Грейс.

Можеше да му каже милиони други неща, но вътрешно се намрази за това, че бе нарушила строгата формалност на разговора им.

— Какво можех да ти кажа? — попита той.

— Баща ми…

— Не искам да го чувам отново — прекъсна я той. — Баща ти е човек с чест и аз уважавам желанията му.

„Лъжец! — прииска й се да му изкрещи. — Ти още тогава не уважаваше родителите ми и ако беше направил и най-малкия намек за това, щях да пренебрегна волята им и да избягам с теб.“

— Видя ли се с тях? — попита той. — С родителите ти, имам предвид.

— Не. Дойдох първо тук — прошепна тя и след кратко мълчание добави: — При теб.

Той очевидно остана изненадан и не намери какво да каже. Престори се на зает с чая и побърза да налее две чаши.

— Еди е свободен — каза тя. — В момента вече е извън страната и е в безопасност.

Джиан Лу остави чайника настрана, преви се на две, зарови лице в ръцете си и, изглежда, заплака. Тя се пресегна внимателно и сложи ръка на рамото му, а й се искаше да направи много повече.

— Откъде би могла да знаеш подобно нещо? — недоверчиво попита той миг по-късно, щом се съвзе и избърса сълзите от ъгълчетата на очите си.

Тя се замисли колко от истината можеше да му разкрие.

— Аз бях тази, която му намери работата, нали си спомняш?

— Нищо не съм чул. Така и не са се свързали с родителите ни за това.

— Не. Неофициално е.

— Но си сигурна, нали?

— Да, разбира се.

— Би ли ме извинила за момент? Ще се обадя на родителите ни, за да прекратя и тяхната мъка.

— Не, Джиан, моля те… Има известни усложнения. Нуждая се от твоята помощ — помоли тя.

— Ти ми донесе много радостна вест, Йойа Чу! Много, много радостна — каза той със сълзи на очи.

— Трябва ми… една услуга.

— Каквото и да е! — отвърна той, обзет от еуфория.

— Ти си важен служител… Поне доколкото знам от майка ми… — започна тя.

— Е, тя преувеличава, както винаги. Опасявам се, че не съм толкова важен — отвърна той и за пореден път показа, че амбициите му — или по-скоро липсата на такива според баща й — бяха основна черта от характера му.

— Чух, че си се издигнал доста бързо — започна тя отново. Бе чула много повече, но не беше съвсем сигурна как да изиграе картите си с информацията, която имаше.

— Имам предимството да притежавам невероятна мотивация — каза той, а погледът му се впи в нейния.

Амбициозността му в този момент показа, че баща й бе грешил.

— Еди е бил тук в средата на септември — рече тя.

— Да.

— На гости на семейството ли?

— Беше за рождения ден на майка ми — отвърна той.

— Трябва да я поздравиш от мое име.

— И защо те интересува това посещение? — попита Джиан Лу.

— Еди е видял един човек и го е проследил до едно отдалечено място.

— Така ли?

— Не ти ли е споменавал нещо за това?

Джиан Лу поклати отрицателно глава.

— Този човек, когото е проследил, се е срещнал с някаква важна правителствена клечка. Еди споменавал ли ти е за такъв човек?

— Не, Йойа, съжалявам.

— Ами за някакво място… Голяма сграда, боядисана в синьо. Прилича на стара фабрика. В името й се споменава и Чунмин? — попита тя.

— Споменава се в имената на много фирми — отвърна той. — Не знам нищо за подобно място.

— Този човек от правителството… — продължи Грейс. — Мисля, че е свързан със строителния бизнес. Може би осъществява надзор или по някакъв друг начин… Но става въпрос за проекти за милиарди юани.

— Ами не е невъзможно, откакто провъзгласиха Чунмин Сити за седмия по големина град. Несъмнено подобни влиятелни хора вече често посещават града ни.

Преди петнадесет години партийните власти бяха набелязали седем града, всичките в околностите на Шанхай, които трябваше да се свържат с града. Щяха да се изградят железници и магистрали, и да се увеличи търговията с тях, а по-късно щяха да станат квартали на мегаполиса. Чунмин Сити бе последният район, който според главния план трябваше да бъде развит.

— Важно е да разберем кой е бил човекът, когото Еди е проследил на онази среща.

— Разбира се, ти си попитала самия Еди, нали? — каза Джиан.

— За него той е бил само едно лице. Не го е познавал — отвърна тя и се поколеба. — Знай, че един човешки живот зависи от тази информация. Животът на човека, който ми помогна да извоюваме свободата на Еди. Той е мой пряк началник.

Джиан Лу тежко си пое дъх. Очите му се впиха в нея и тя се почувства отмаляла като цвете, оставено на слънце, но миг по-късно той отклони погледа си, опитвайки се да се съсредоточи и да разсъждава.

— Строителство, така ли? — замислено повтори той. — Доста такива проекти се планират в момента.

— Това трябва да е нещо голямо. Много голямо. Нещо, което да си струва измама и предателство, както и ожесточена конкуренция между най-силните в бранша.

— Хотел, офис сграда? Какво? — замисли се Джиан Лу.

— По-голямо трябва да е. Може би е свързано с ландшафтите. Става въпрос за нещо, което би струвало десетки милиарди юани.

— Десетки милиарди! — удиви се той.

— Възможно ли е да поразпиташ наоколо? Трябва ми нещо, за което да се заловя, и то бързо. Искам да знам какви проекти биха могли да привлекат вниманието на чуждестранни строителни компании…

— Чуждестранни ли?

— Имам сигурни доказателства в тази насока — увери го тя.

— Ти спаси брат ми. Ще направя всичко, което е по силите ми — обеща Джиан Лу.

— Ала не искам да поемаш никакви рискове. Тези хора… Предполагаме, че са замесени в много сериозни престъпления — предупреди го тя.

— Вие ли?

— Аз и колегата ми — уточни Грейс.

— Все още ли си сгодена? — попита изведнъж той, а думите сякаш сами избягаха от устата му. В погледа му си личеше, че ако можеше, би върнал въпроса си обратно.

— Да — отговори тя и наведе глава.

— И този човек те чака цели шест години?

— Да. И ако трябва, ще чака още шестдесет.

— Засрамваш родителите си — укори я той.

— Така е.

— И защо?

— Точно ти ли ми задаваш този въпрос? — смръщи се Грейс, ала той отклони погледа си встрани.

— Ще поразпитам тук-там — обеща. — Животът на брат ми е дълг, който никога няма да мога да ти изплатя.

— Между нас няма дългове — каза Грейс, — само миналото ни.

Той замълча. Тя беше прекрачила границата.

— Как да се свържа с теб? — попита Джиан Лу.

Грейс му написа номера от айфона на Нокс.

— Не трябва да ми звъниш от твоя телефон. Купи си нова SIM карта, преди да ми се обадиш, така е най-безопасно — предупреди го тя.

Той кимна разбиращо.

— Загазила ли си?

— Просто вземам мерки. Ти също трябва да го направиш.

— Но все пак си дошла дотук на свой риск — досети се той.

— Страхувам се, че в момента и двамата сме изложени на риск. Действията ти трябва да бъдат изключително дискретни, Джиан. Трябва много да внимаваш. Не се доверявай на никого.

— А полицията?

— Дори и на тях.

— Можеш да останеш тук — предложи й той. — С мен.

При тези думи сърцето й едва не се пръсна от вълнение.

— Много мило от твоя страна, но за съжаление не става. Мнозина знаят за нас… Ако започнат да разпитват, ще ме търсят първо тук…

— Това лошо ли е?

— Страхувам се, че е опасно. Ако някой те попита, трябва много да внимаваш, Джиан. Недей да отричаш, че съм идвала. Кажи им, че си ме отпратил. Обясни им, че съм дошла от любов, а не по работа, и че си ми показал пътя…

— Никога не бих го направил! — възропта той.

— Не трябва по никакъв начин да привличаш вниманието им.

— Имам много доверени хора тук и доста приятели — каза той.

— Сигурна съм в това — отвърна Грейс, а в очите й напираха сълзи. — А сега трябва да си ходя…

— Дори не докосна чая си.

Тя протегна ръка и я сложи нежно върху неговата.

— И теб не съм докоснала.

Той не каза нищо, но позволи на ръката й да се задържи дълго. След малко обаче я отстрани внимателно и се облегна на стола си.

— Ако въобще съществува подобен огромен проект — каза той, — едва ли ще е повече от един. Ще го проверя.

— Внимавай.

Той стана от стола си и докато я изпращаше до вратата, Грейс някак си очакваше, че ще я спре. Заради това неловко се забави, докато обуваше обувките си и си търсеше чантата. Миг по-късно той вече затваряше входната врата зад гърба й, без дори да й каже довиждане.

32.

11:30 часа

Чунмин

Нокс знаеше, че не е лесно да откраднеш нещо в Китай: навсякъде имаше твърде много очи — както човешки, така и електронни. Въпреки молбата на Грейс да стои в колата, той слезе и тръгна по тесните странични улички, където бе малко вероятно да има камери. От паркираните там коли открадна два чифта регистрационни табели и ги напъха отзад под ризата си.

Камерите за контрол на скоростта по пътищата по принцип записваха регистрационните номера на автомобилите. Ако тойотата вече бе обявена за открадната, вероятно някъде по пътя бяха записали номера й. Знаеше, че Брайън Праймър бе прав: не си струваше двама души да се озоват в китайски затвор, опитвайки се да спасят трети оттам. Нямаше намерение да достави на Праймър това удоволствие — да разбере, че е бил прав.

И след смяната на регистрационните номера, рано или късно, щеше да се наложи да зарежат тойотата. Трябваше да намерят място, където да могат да се приютят. С всяко следващо предизвикателство вероятността за грешка ставаше все по-голяма и колкото по-дълго останеха на острова, толкова повече нарастваха шансовете да бъдат заловени.

Грейс се приближи до колата с печална физиономия. Сякаш току-що я бяха изхвърлили. Нокс замълча и само я наблюдаваше от задната седалка, докато тя шофираше.

— Той ще се обади, ако разбере нещо — проговори накрая тя.

— Ако въобще допуснем, че се опита да разбере…

— Ще опита. Честта изисква да го стори. Ние спасихме брат му, той не може да не плати дълга си.

— Той е идиот, щом те е зарязал — изрече ненадейно Нокс.

Очите й го стрелнаха в огледалото за обратно виждане.

— Ами шофьорът на Маргарт? — попита той.

Не беше сигурен като нея, че тайнственото пътуване на Маргарт до острова бе свързано с високопоставения партиен служител, когото бяха видели на видеозаписа — същия, чието име се опитваха да разберат. Но Маргарт бе свързан с монголеца чрез доставките на Едуард Лу, а монголецът беше свързан с важния човек от правителството, така че беше почти невъзможно пътуването на Маргарт да не бе свързано с това… Нямаше към кого другиго да се обърнат.

— Той ще ни чака пред един мъжки клуб — каза Грейс. — Знае се, че често е посещаван от влиятелни хора, и май е едно от местата, където със сигурност няма камери.

— Колко си умна! — похвали я Нокс.

— Това е едно от предимствата на живота на остров: тук има много малко тайни — отвърна тя.

— Ами ти, Грейс? Какви са твоите тайни? Или няма да ми кажеш, защото ако го направиш, вече няма да бъдат тайни? — попита той, надявайки се поне да предизвика усмивката й, но нищо не се случи.

— Ще паркирам колата. Ще тръгнем поотделно и ще се срещнем в клуба — обясни тя, зави зад ъгъла и намали. — Гледай да държиш главата си наведена. Ти тръгни пръв.

В преддверието на клуба миришеше на сандалово дърво. Имаше и електрически фонтан, вграден в стената, който плискаше вода над миниатюрен пейзаж, изрязан от нефрит. В ъгъла имаше кушетка, а над нея — прозорец със спуснати тежки завеси. Зад елегантното бюро на рецепцията стояха две симпатични момичета, облечени в традиционни прилепнали рокли с прави яки. На лакираната черна ламперия зад тях беше изрисуван яркочервен дракон.

Нокс бе приветстван и посрещнат в клуба, а щом го видяха, усмивките и на двете млади жени се превърнаха в момичешко кискане. Той беше wai guo ren! С накъсания си английски едното от девойчетата го попита дали не би искал коктейл, въпреки че дори не бе станало време за обяд. Той си поръча бира.

След малко дойде една от служителките и седна срещу него, за да му обясни цената на членството в клуба, от която имаше отстъпки при закупуване на няколко посещения в пакет. Казаха му, че цената на забавленията щеше да бъде обсъждана едва след като одобряха членството му и го допуснеха на горния етаж.

Бирата беше фантастично студена и примамлива за пиене и ако сервитьорките изглеждаха поне малко като жените тук долу, то съвсем разбираема бе и популярността на клуба.

Грейс също влезе и се настани до Нокс. По-старшата от двете жени зад рецепцията, явно свикнала и с клиенти жени, започна да изтъква предимствата на членството и пред нея.

— Водка с лед — поръча си Грейс на мандарински и каза нещо на сервитьорката толкова бързо, че Нокс успя да долови само част от думите й: бе нещо от рода, че той й бил съпруг и след няколко питиета щяла да го води у дома. След това тя остави банкнота от 100 юана на масата и доволно се облегна назад.

Водката й пристигна и Грейс отпи голяма глътка. Заговориха си на английски. Грейс явно пиеше с лекота.

— Всички си имаме своите малки тайни — каза тя. — Тук жените можем да пием.

Нокс извади банкнота от петдесет юана, помоли рецепционистката да го запише и да го качи горе.

— Какво правиш? — сграбчи го за китката Грейс.

— Шофьорът не е тук. Не можем просто да си седим! Привличаме внимание — обясни й той. Изпи половината от бирата си на малки равни глътки. — Отдавна търся такова място — блажено се усмихна той. — Точно така виждам и връзките си: наситени и ярки, но кратки. Е, не твърде кратки, не ме разбирай погрешно. По-скоро краткотрайни.

— Скъпи… — каза тя, влизайки в ролята си.

— Защо не дойдеш с мен? — попита той. — Защо не се присъединиш към нас?

— Няма да бъда тук, когато се върнеш. — Тя пусна ръката му.

Водката беше изпита, а ледът остана на дъното на чашата й.

— Ако все пак промениш мнението си — продължи той, — знаеш къде да ме намериш.

Нокс се качи по стълбите и чу как зад гърба му Грейс си поръча втора водка.

На втория етаж се намираха седем жени, някои от които все още момичета. Едни бяха доста хубавички, другите не чак толкова и всичките се опитваха да изглеждат заети. Нокс седна между две от тях и си поръча втора бира.

Почти беше преполовил бутилката, когато Грейс се появи на горната площадка на стълбището. Изглеждаше леко замаяна от алкохола. Тя прошепна нещо на ухото на красивото момиче до него, то се изправи и Грейс зае мястото й.

— Какво толкова се чудиш? — подразни го тя. — Избери си някоя.

— Ако трябва да съм честен, жените от най-древната професия никога не са представлявали интерес за мен. Наречи ме твърде старомоден, ако щеш.

— Тогава защо се качи тук? За да ме накажеш ли? — попита тя.

— Да те накажа ли? Това няма нищо общо с теб…

— Защо тогава?

— Успях да свия една значителна сума пари от монголеца. Ако ни хванат — по-скоро, когато ни хванат — тези пари ще бъдат конфискувани и ще потънат в ръцете на някое ченге. А тук може да си доставим някое и друго специално изживяване — каза той, прокарвайки пръст по вдлъбнатината между гърдите на момичето, седнало до него. То се усмихна и постави ръка от вътрешната страна на бедрото му.

Грейс също сложи ръка на бедрото му и изблъска ръката на момичето.

Нещата явно започваха да стават твърде интересни.

— Това, че се държиш надменно, не те прави важен — каза тя, борейки се с изпитата водка.

— Благодаря за пояснението — отвърна той, отпи глътка от бирата си и начерта с пръст странна фигура по запотената повърхност на чашата си.

— Е, избери една — подкани я той. — Нека да е някоя, която си заслужава.

— Не искаш ли мен?

— Защо не? Все пак аз съм за това да се дават равни възможности на всички — отвърна Нокс, но тя явно не разбра шегата му.

За миг я съжали, но след това се замисли колко ли нейни шеги бе пропуснал самият той, преди да се сети, че тя никога не се шегуваше. Това обаче го накара да я съжали отново.

— Ти наистина ли вярваш, че няма да се справим с това? — попита го тя.

В действителност вярваше, че в момента говори с изпитата й водка, затова позволи на изпитата бира да отговори вместо него.

— Обзалагам се — каза той. — Не виждаш ли, че изпод всеки обърнат камък изпълзяват все по-големи змии. И това не е някаква американска поговорка. Казвам само това, което виждам.

Той остави бирата си настрана и си обеща повече да не пие.

— Така е… — измърка Грейс, довършвайки втората си водка.

— Все още чакам да избереш някоя — напомни й той, щом видя, че погледът й се замъглява.

— Парите ти ще отидат на вятъра. Нали знаеш, че която и да е от тях утре пак ще заработва, легнала по гръб?

— Това си е неин избор — каза той.

— Колко смяташ да оставиш?

— Десет хиляди.

— Няма да го направиш! Колко точно си взел? — изуми се тя.

— Много повече.

Тя се взря продължително в него. Нокс посрещна погледа й, извърна глава, но след малко отново я погледна.

— Ето тази — каза тя, сочейки в далечния край на тясното помещение.

Момичето разбра жеста й и се изправи, усмихвайки се лъчезарно.

— Защото е най-младата ли? — попита Нокс.

— Не — отвърна Грейс. — Не е заради възрастта й.

Момичето се приближи и застана пред Нокс, полюшвайки леко бедрата си и усмихвайки се изкусително.

— Нали съзнаваш, че нямам какво повече да правя тук — каза Нокс.

— Каквото и да правиш, само гледай да не й го подаваш пред останалите — рече Грейс.

— Вярвам, че говориш за плика с парите — отвърна той, но водката явно й пречеше да разбира шегите му.

Момичето очевидно бе доволно, че е успяло да спечели благоразположението на чужденеца. Нокс се остави тя да го поведе навътре по коридора в една от удобните свободни стаи. Той огледа леглото и си помисли само за сън…

Когато се обърна, момичето вече беше голо. Бързо бе успяла да смъкне леката си рокля, която в момента лежеше в краката й. Имаше малки и стегнати гърди и плосък корем. Изглеждаше на не повече от деветнадесет или двадесет години и явно не чувстваше свян от голотата си, защото се усмихваше самоуверено. Нокс коленичи на пода, а тя явно не разбра жеста му и разтвори крака. Той вдигна внимателно роклята нагоре по тялото й и я покри. Обърна я с гръб и закопча двете копчета на врата й.

Подаде й пачката юани, така както си беше с гръб, и на много правилен мандарински каза:

— Това са пари, които да похарчиш за бъдещето си, не за миналото. Ясно ли ти е? Недей да казваш на останалите. Има много други неща, които можеш да работиш.

След това просто я целуна по врата и се наслади на опияняващия й аромат.

В този момент някой почука и миг по-късно вратата се отвори.

— Той е тук — каза Грейс.

12:00 часа

Чунмин

Грейс преговаряше с младия, гладко избръснат мъж, който бе карал Алън Маргарт по време на уикенда в средата на септември. Двамата с Нокс бяха седнали на средната седалка на синия микробус „Буик“. Шофьорът явно се беше досетил за цената на информацията, която можеше да им даде, затова Грейс откупи съдействието му срещу 75 щатски долара и с обещанието за още 75 над стоте долара, които получаваше на ден.

Шофьорът си спомняше за трима мъже, двамата от които чужденци. От описанието му Грейс разпозна Престън Чи и Алън Маргарт, но нямаше представа кой ли би могъл да бъде третият. През по-голямата част от времето говорил само Чи, а Маргарт бил заровил поглед в екрана на блекбърито си.

— Ще можеш ли сега да ни заведеш дотам? — попита Грейс.

— Имаме споразумение, госпожо… — оправда се шофьорът.

— Нещо май не е наред — обърна се Грейс към Нокс, говорейки на английски.

— Защо? — попита я той.

— Ами за какво му е да ми напомня за това споразумение?

Нокс се наведе напред и преднамерено бавно и на идеален мандарински заяви на шофьора:

— Ако не удържиш на думата си за това, за което сме се разбрали, майка ти няма да успее да познае собствения си син. — След което спокойно се облегна обратно назад.

— Няма нищо за гледане! — отвърна мъжът, извръщайки се към Грейс. — Кълна се, че ще останете много разочаровани. Това е само земеделска земя, нищо повече.

— А спомняш ли си по кой път стигна дотам? — попита го тя.

— Да, разбира се. Все пак тук съм израснал — отвърна шофьорът.

— Аз също — каза Грейс. — Затова не се опитвай да си играеш с мен.

— Бяха само някакви разкаляни пътища, сестро, кълна се! Нищо повече.

— Покажи ни — настоя Нокс.

Грейс го изгледа оживено. „Разкаляни пътища. Разработване на земи.“ Той долови явната гордост в погледа й и усети превъзходството от сладката й победа. А може би всичко се дължеше на водката.

Миг по-късно тя наведе глава, настани се удобно, въздъхна и бързо заспа, а леката усмивка все още играеше по устните й.

Само след няколко минути път извън града човек усещаше, че се е върнал двеста или триста години назад във времето. Пейзажът бе изпълнен с малки оризови ферми, изпипани до най-дребния детайл. Покрай пътищата се издигаха западнали селски къщи. Деца водеха домашен добитък, вързан на вериги през носа, или носеха живи пилета, увесени за краката.

— Къде сме? — обърна се Грейс към шофьора, щом отвори очи.

— На крайречния път за Чунанцун — отвърна той.

— Това Чунан Сан Дуй ли е? — попита тя.

— Точно така, сестро! Личи си, че си от острова! — отвърна мъжът, отби микробуса и спря край пътя. — Ето тук беше първата ни спирка — каза той.

— По какво разбра, че е било тук? — попита Нокс. — Те какво точно ти казаха, за да ги докараш дотук?

— По името на селото — отвърна шофьорът.

— Само това ли? И нищо друго? — учуди се Нокс.

— Името на селото беше достатъчно — отговори мъжът.

— Само до това село ли дойдохте? — поинтересува се Грейс.

— Не. След това отидохме до Ван Бейкун.

Нокс направи няколко снимки с айфона.

— Закарай ни дотам, моля — обърна се той към шофьора.

Пътуването се оказа трудно и бавно, тъй като се наложи да се движат по тесни разкаляни пътища, предназначени само за двуколки или волски коли. Преминаха през половин дузина бедни селца и двадесет минути по-късно стигнаха до първия кръстопът. Микробусът отново спря.

— Това ли е? — попита Грейс.

— Това беше последната ни спирка, преди да се върнем в Чунмин Сити — отвърна шофьорът.

— Дай ми джипиеса си — каза Нокс и след като го получи, изписа настоящото им местоположение на латиница. Помоли шофьора да им покаже къде се намират на картата, която носеше.

Нокс говореше с Грейс на английски, но много тихо, така че шофьорът да не го чува.

— Имало е и втора кола — каза й той. — По някое време са се прехвърлили във втора кола.

Грейс разбра и кимна едва забележимо.

— По дяволите! — изруга тя.

Беше първия път, в който Нокс я чуваше да изрича подобни думи.

— Така нито един от шофьорите не е имал цялостен поглед върху пълната картина на поземления парцел — отбеляза той.

— Да — съгласи се тя. — Но това не може да е само един парцел, площта е прекалено голяма. Вероятно е проект, който предвижда разширяването на няколко по-малки града, или нещо такова. Никога няма да разберем. Те успяха да ни победят — въздъхна Грейс.

Докато тя обмисляше провала им, Нокс се замисли колко ли време би отнело на шофьора, ако го оставеха сам в колата, за да се свърже с Престън Чи и да му предаде информацията, че двама непознати се опитват да проследят стъпките му. Колко ли време след това щеше да е нужно на Чи, за да уведоми полицията?

— Ще ни трябва нещо повече от това — каза Грейс.

— Маргарт и Чи определено не са си правили неделен пикник с кола извън града. Предчувствията ти се оказаха правилни — призна той.

— Да, но не разполагаме с нищо друго, освен с местоположенията на две малки селца.

Четиридесетминутното пътуване обратно към Чунмин Сити се оказа още по-трудно и двамата бяха крайно изтощени. Нокс се бореше с тялото си, за да остане буден, докато Грейс подремваше, все още замаяна от водката.

Шофьорът ги остави на две пресечки от мястото, където бяха паркирали тойотата. Нокс тъкмо подменяше регистрационните й табели, когато телефонът му иззвъня.

Грейс вдигна, слуша известно време без да продума, след което прошепна нещо, затвори и притисна телефона към гърдите си.

— Е? — попита Нокс.

— Джиан Лу не е открил нищо, което да е свързано с някаква сделка със земя, било то голяма или малка. Нищо, освен проектите за седемте града, които така или иначе вече са оповестени и се изпълняват. Никъде не се споменава за Чунан Сан Дуй или Ван Бейкун.

— Това вече е потискаща новина — отбеляза Нокс.

— Но докато е разпитвал наоколо, е попаднал на някаква история, на която си заслужава да обърнем внимание — довърши тя.

— И защо?

— Става въпрос за катастрофа с една жертва, при която шофьорът е избягал от местопрестъплението и се е укрил. Случило се е миналия месец с общински служител — геодезист на име Ксулон Яо. Човекът е бил блъснат и убит на място на пътя близо до Юан Ли Киду. Шофьорът така и не е бил намерен.

— И какво означава това? — попита Нокс.

— Юан Ли Киду е малко село, което също е заобиколено само с ферми — поясни тя, грабна картата от ръката му и му показа къде се намира. — Ето тук е, виждаш ли?

Ако се свържеха линиите на двете места, където току-що бяха ходили, с новопосоченото от Грейс място, на картата се получаваха три четвърти от идеален правоъгълник… Беше невъзможно човек да не забележи симетричното разположение.

— Доста огромен район е — отбеляза Нокс.

— Джиан ми каза къде мога да намеря семейството на убития.

— И аз участвам в играта — напомни й той.

— Може да се окаже чисто губене на време — предупреди го Грейс.

— Трябва да се измъкнем оттук — настоя Нокс. — Мисля, че шофьорът все още слухти някъде наблизо.

— Нали подмени регистрацията на тойотата?

— Да, но повярвай ми, те не са чак толкова тъпи.

33.

12:30 часа

Куаксинжен

В малка оградена кутийка, представляваща една от стотиците идентични кутийки офиси в огромното хале в североизточната част на Шанхай, вниманието на една жена, наречена Лон Би, бе привлечено от появилата се на екрана регистрационна табела от обявените за издирване.

Натисна бутона и включи съответния видеоматериал само за да открие, че откраднатата табела беше монтирана на „Тойота Сантана“, която в момента прекосяваше моста тунел към остров Чунмин. На един от видеозаписите се мерна лицето на wai guo ren, който гледаше през задното странично стъкло на колата. Дъхът на жената секна от изненада и тя се обади на началника си, който назначи още двама служители, които да прегледат внимателно записите и да идентифицират регистрационната табела.

Само след двадесет минути информацията беше предадена до всички поделения на полицията, включително и до това на инспектор Шен, който бе заминал за остров Чунмин заради забележката, спомената от монголеца. Благодарение на съобщението Шен вече разполагаше с основание да посети местните полицейски и жандармерийски сили и да изиска информация.

А ако по време на ареста или разпитите на чужденеца се случеше да бъде неволно убит, всичко това щеше да се разглежда официално и дори можеше да се предостави за разследване на невежите местни полицаи вместо на него.

34.

12:35 часа

остров Чунмин

Встрани от тесния прашен път, обозначен само от два ронещи се бетонни стълба, се намираше отбивка, която водеше до махала от пет дървени къщички, стари и с белеща се боя по фасадите. От комините им се виеше дим, който носеше миризма на пържено. Нокс и Грейс се приближиха до къщите пеша.

От верандата на втората къща ги посрещна възрастна жена с широка бяла роба и бяла забрадка на главата, която миг по-късно изчезна в тъмнината на дома си.

— Това е бабата — обясни Грейс. — Отива да извика дъщеря си. Облечена е в бяло, защото е в траур.

Малко по-късно от същата къща се показа около четиридесетгодишна жена с тъжен и отчаян поглед. Нокс и Грейс бяха поканени в една затъмнена стая, в която им предложиха ниски столчета за сядане около откритото огнище, на което вреше и вдигаше пара почернял от сажди чайник.

Нокс успя да разбере всяка дума от представянето, въпреки че жената говореше със силен акцент: дядото бил грънчар, а съпругът на по-младата жена бил негов чирак; синът им Ксулон Яо бе учил в местното училище и след завършването бе отишъл да работи като геодезист в града.

Грейс обясни, че тя и чуждестранният й приятел са разбрали, че синът е участвал в някакъв много важен проект, с който семейството му е можело да се гордее, и че важността му за този проект е била огромна. Каза им, че сега искат да документират постиженията на сина им.

Майката им показа негова снимка и не спря да се хвали с него в следващите петнадесет минути, докато Нокс и Грейс отпиваха от сервирания им зелен чай. Грейс не я прекъсна нито веднъж, показвайки необичайно за нея търпение — качество, което Нокс обаче нямаше.

— А сега всичките тези лъжи… — изрече ядосано майката, а в очите й напираха сълзи.

— Обяснете ни за какво става дума — помоли я Грейс.

— Те не знаят нищо за сина ми! Много пъти го обяснявах на полицията и въпреки това, щом ме видят, гледат да ме отпратят оттам.

— Какво точно не знаят за сина ви?

— Ами дрехите му, мис! Умрял е в най-хубавите си дрехи — онези, които си пазеше само за вечерите, когато излизаше. Дрехите за ходене в града, за срещи с момичета, за бизнес… Намерили са го край пътя, облечен в най-хубавите му дрехи, а работните инструменти били до него. Отгоре на всичко не били неговите! Как е възможно? Казвам ви, няма начин да се е случило така, както твърдят. Не знам защо разправят всички тези лъжи за сина ми, но лъжите са си лъжи! — оплакваше се жената, а в очите й се появиха сълзи, но тя побърза да ги забърше с опакото на ръката си.

— Скорошна ли е снимката? — попита Нокс.

— Не много — отговори майката.

— Той така ли си носеше косата?

— Беше по-къса — отвърна жената, — знаете ги какви са младите хора в наши дни.

Нокс се опита да си представи същия човек, но с по-къса коса. Мъчеше се да го идентифицира с мъжа, когото бе видял на видеозаписа да влиза във фабриката. Не беше невъзможно да е той…

— Колко висок беше синът ви? — попита Нокс.

— Около един и шестдесет… А може би и малко повече.

Нокс си го представи — метър и шестдесет, доста подобен по ръст на жертвата. На записа изглеждаше по-висок.

— Разкажете ни повече за проблема с работните му инструменти — помоли Нокс. — Споменахте, че не били негови. Какво имахте предвид?

— Да, наистина не бяха! — отвърна жената и погледна към съпруга си, който досега бе стоял в сянката на единия край на стаята.

Мъжът излезе веднага и се качи на горния етаж.

Тогава жената им обясни, че баща й бил подарил на сина им най-съвременно земемерско оборудване в деня, когато го назначили на държавна работа. Оборудването било скъпо и дядото го бил купил със спестяванията си, които кътал от години. Синът се грижел много добре за уредите и внимавал да не им се случи нещо, но когато го намерили край пътя, близо до него имало държавно земемерско оборудване — странност, която така и не намерила обяснение.

Съпругът слезе долу, понесъл обикновен пластмасов цилиндричен куфар в едната ръка и чанта в другата. В чантата се намираха дрехите, с които бе загинал синът им. Там бяха и обувките — официални и от черна кожа, както забеляза Нокс. Подметките им се бяха залепили за вътрешната страна на найлоновата чанта. Нокс ги измъкна, отлепвайки ги от найлона, и разгледа дрехите една по една, подавайки ги на Грейс.

Майката през сълзи им разказа за часовника и обувките на сина си и за това как той никога и при никакви обстоятелства не би излязъл с тях на работа на полето.

Оказа се, че обувките са изцапани с нещо черно и лепкаво, подобно на катран, което полепна по дланите на Нокс. Бащата му предложи парцал, за да се почисти, и отвори пред него големия цилиндричен куфар, в който лежеше новичък яркооранжев триножник и оптичен теодолит — последна дума на електронната техника.

Нокс се зае да разглежда оборудването.

— Това е теодолит — обърна се той към Грейс и добави: — И даже е снабден с джипиес. Сложна работа. Сигурно струва цяло състояние.

Нокс помоли майката и бащата да разгледа уреда. Разрешиха му. Той го включи и малкото зелено екранче примигна, показвайки меню на китайски. Нокс се зае да превключва из менюто, докато останалите го наблюдаваха.

— Има възможност за запаметяване на последните десет местоположения — каза той на английски.

— Нещо не е наред ли? — притеснено попита майката.

— Всичко е наред — каза Нокс на английски и след това добави на мандарински: — Тази информация ще ни помогне много.

Проследи с пръст втория от записите в паметта на уреда, чудейки се дали Грейс щеше да се досети колко близо се намираха координатите до онези, които Нокс бе взел от навигационното устройство на шофьора. Различаваха се само с няколко секунди.

Грейс си записа всички десет координати, съхранени в паметта на уреда.

— При вас ли е мобилният телефон на сина ви? — попита Нокс.

Бащата се качи обратно горе, но след малко се върна с угрижено и объркано изражение. Двамата със съпругата му проведоха някакъв разгорещен разговор.

— Изгубен е! — каза им майката.

— Бях готов да се обзаложа, че ще е така — кимна Нокс.

Той искаше да остави на двамата малко пари, но Грейс го спря още преди да беше предложил. Споразумяха се да купят няколко от грънчарските произведения на дядото. Последва внимателно увиване на всяка от покупките в отделно парче вестник, което се оказа доста бавен процес и поизнерви Нокс.

Щом се върнаха при тойотата, той вече бе приготвил айфона. Въведе първите и най-скорошни координати, преписани от секстанта, и на картата на телефона се появи синьо знаменце. След това второ и трето. Бяха подредени в права линия, водеща към Ван Бейкун.

— Този младеж е бил доста дребен — отбеляза Нокс. — Също като онзи от видеото.

— Да.

— И онзи от видеото беше облечен в доста хубави дрехи.

— Да — съгласи се отново тя.

— Значи може и да е бил той и да са го захвърлили някъде далеч от фабриката — заключи Нокс.

— Възможно е — каза тя и се настани зад волана.

— По дяволите! — изпъшка Нокс и разтърка ръцете си.

— Какво има? — погледна го Грейс.

— Пръстите ми горят — отвърна той и плю върху дланите си. — Мамка му! Я спри тук!

Грейс се сепна при вида на зачервената и раздразнена кожа.

— Това е химическо изгаряне — каза той. Беше виждал подобни неща в Кувейт.

Грейс спря колата, Нокс изскочи отвътре и побърза да се измие в една локва. Върна се след пет минути.

— По-добре ли си? — попита тя.

— Малко по-добре — отвърна той. — Това трябва да е от сода каустик.

— Обувките… — досети се тя.

— Да. Нашето момче е ходило на някакво много мръсно място точно преди да загине.

— Като например в някоя фабрика — добави тя. — Трябва да проверим всички записани координати.

— Ако се окаже, че сме прави, то който и да го е сторил, искал е да изглежда като злополука, сякаш е бил ударен от кола, докато се е занимавал с геодезическото заснемане. В противен случай е трябвало просто да изчезне.

— Това означава, че изчезването му би породило нежелани въпроси — каза тя. — Въпроси, на които сега трябва да намерим отговорите.

През следващите няколко часа, докато караха по координатите, записани от теодолита, минаха през десетина малки фермерски селища. В два случая от общо десетте координати данните съвпадаха до абсолютна точност с тези, които бяха посетили по-рано с шофьора на Маргарт — в Чунан Сан Дуй и Ван Бейкун. Спряха се и на двете места.

Грейс разгледа внимателно картата, на която Нокс беше начертал свързващи линии между отделните точки с посочените координати.

— Все още ли си мислиш, че това може да е група малки градчета? — попита я той. На картата беше начертал трите страни на идеален правоъгълник.

— Огромно е. Това е твърде голяма площ — отвърна тя.

— Така си е — съгласи се той и се опита да разгадае изражението й, докато тя разучаваше картата. — Имаш ли някакви идеи какво може да е това?

Грейс вдигна поглед към равнинния пейзаж наоколо и към оризищата, които се простираха до края на хоризонта.

— Прилича ми на нов град — каза тя.

Нокс беше запознат с термина. Китайското правителство от време на време създаваше нови технологични или производствени центрове в отдалечени извънградски райони.

— Това не е ли шамар за Чунмин Сити? Нали той бе определен да е седмият град? — попита Нокс.

— Всъщност това даже допълва идеята. Вероятно ще бъде „преселнически град“ — заяви тя малко по-уверено. — Има подобен близо до Ченгду.

Понятието беше ново за Нокс и той си го призна.

— Китай вече не е в състояние да изхранва хората си — обясни Грейс. — Принудени сме да внасяме дори основните храни, като например ориз. Проблемът е в ефективността на фермерството. Да, имаме около седемстотин милиона фермери, но въпреки това средно на всеки от тях се пада по по-малко от половин хектар земя. Правителството ни е направило изчисления, че са ни необходими минимум по хектар и половина на фермер, за да може селското ни стопанство да покрие нуждите на пазара. Това означава, че ще трябва да намерим работа за един от всеки трима фермери. В момента се намираме в центъра на най-голямата миграция на население от зората на човечеството до наши дни. — Думите й прозвучаха някак гордо.

— Преселение… — замислено изрече Нокс.

— Да. Преселническите градове се изграждат върху пусти пространства като това — каза тя и посочи с ръка полята наоколо. — Къщите се строят набързо и в такива градове обикновено се заселват между четири и пет милиона души.

— Господи! — удиви се Нокс, опитвайки се да възприеме цифрата.

— А колко би струвал подобен строителен проект?

— Милиарди юани… — рече той. — Ако трябва да сме точни, би струвал четиринадесет милиарда и седемстотин милиона. Значи това беше числото. Това е цената на проекта.

Седяха в колата и мълчаха, опитвайки се да осмислят новата информация. И двамата осъзнаха, че само така нещата си идваха на мястото…

— Дължа ти извинение — каза Нокс след малко. — Пътуването на Маргарт все пак е означавало нещо.

— Приема се — усмихна се тя.

— Както и червеният плик на Лу…

— Бил му е предаден от някакъв важен човек от Пекин. Първите двеста хиляди вероятно са били предплата, за да може Маргарт да получи координатите и да посети мястото. Така би било по-сигурно да наддава в проекта, ако преди това е виждал земята лично…

— Така е можел да предвиди предварително по-голямата част от разходите и да предложи най-оптимална цена.

— Следващите двеста и петдесет хиляди вероятно са отишли за това да купи информацията за наддаването и да предложи сума, приемлива за Комитета по разселванията — тези четиринадесет милиарда и седемстотин милиона. Това би позволило на Маргарт да подбие предложенията на всички останали потенциални участници.

— Ксулон Яо явно е разбрал с какво точно се занимава — добави Нокс. — Все пак островът не е чак толкова голям. Сигурно се е досетил, точно както и ние. Може би е предложил да продаде координатите на Йонг Ченг или на друг конкурент на „Бертолд Груп“ или пък просто е искал пари, за да си държи устата затворена. Което и да е вярно, това му е коствало живота.

— Но той определено е знаел с кого да се свърже — каза Грейс. — Бил е наясно на кого да се обади. Възможно ли е да е познавал монголеца?

— Може и да не го е познавал — отвърна Нокс.

— Тогава онзи служител на правителството? — предположи тя.

— Вероятно… Но ако е успял да разкрие кой е той, то и ние ще можем.

Единственото леко изкривяване в идеалната правоъгълна форма, очертана от координатите на картата, се намираше в югоизточния ъгъл, където една неправилна по форма площ свързваше парцела с бреговете на река Яндзъ. И двамата я забелязаха почти едновременно.

— Познавам тази част от острова — каза Грейс. — Преди много години там имаше фериботен док. Сега там се намират складовете и производствата на леката индустрия.

— Химикалите — отвърна Нокс.

— Точно така, химикалите — повтори тя.

35.

12:45 часа

област Хонгкайо

— Проклети китайци! — изсумтя Козловски пред жена си, щом затвори телефона.

— Скъпи! — скара му се тя и погледна към дъщеря им Тъкър, която в момента играеше на някаква електронна игра.

— Неделя е — каза той, — отгоре на това сега са почивните дни на националния им празник, а онази лаборатория точно днес е решила да върне доклада от съдебната експертиза.

— Значи поне те работят — каза жена му и добави: — Но ти няма да работиш.

— Де да беше така.

— Моля те.

— Налага се. Има едно доста високопоставено ченге, което е замесено в това. А участва и Нокс. Нали го познаваш?

— Загазил ли е? — попита жена му.

— Да. Затънал е до шия. Знаех си, че въобще не трябваше да вдигам телефона — ядоса се Козловски.

От обаждането преди малко беше разбрал, че отрязаната ръка, намерена в Яндзъ, е била отделена от мъртво тяло, а не от жив човек. ДНК-то сочеше, че е принадлежала на бял човек с кръвна група 0-отрицателна. Белезите в плътта на китката сочеха химическо изгаряне, а пробите от почва, взети под ноктите на два от пръстите, бяха показали високо съдържание на тежки метали: живак, олово, кадмий, хром и арсеник.

— Какво ще рече това? — попита Козловски лабораторния техник.

— Металите са в съдържание двадесет и три пъти превишаващо нормите, измерени в градинските почви на Шанхай — отговори му той.

„Градинските почви на Шанхай ли? И на кого, по дяволите, му пука за градинските почви на Шанхай?“, помисли си Козловски.

— Това е почва от остров Чунмин — обясни лаборантът.

— Я повтори?

— Почвите на Чунмин са единствените в радиус от няколкостотин километра, в които има приблизително такова съдържание на тежки метали.

Козловски преглътна с мъка. Беше определил двама души, които да проследят инспектор Шен Деши след срещата им в KFC. Хората му го бяха изгубили по време на прекосяването на реката в бурята, но след това го бяха открили отново и го бяха последвали на остров Чунмин.

— За какви точно химикали говорим? — попита Козловски.

— Цяла комбинация са и са намерени по кожата на китката — отвърна лаборантът. — Натриев хидросулфид, натриев карбонат и натриев метабисулфит. Бих предположил, че става въпрос за цех за преработка на естествени кожи.

— Кожарски цех на остров Чунмин… — измърмори Козловски.

— Правилно.

Козловски затвори, опасявайки се, че Шен Деши този път щеше да го изпревари в събирането на доказателства за убийството на американския оператор. Доказателства, които инспекторът щеше да унищожи възможно най-бързо и всички шансове за правосъдие и справедливост щяха да бъдат безвъзвратно изгубени.

Тогава Козловски се свърза с двамата си агенти.

— В момента той е в полицейското управление на Чунмин Сити — докладва единият от тях.

— Останете с него! — нареди Козловски. — Искам да знам за всяка негова стъпка.

36.

13:00 часа

остров Чунмин

Инспектор Шен Деши се беше разположил царствено и с кръстосани крака в ъгъла на ярко осветената конферентна зала на 5-о районно управление на Китайската народна полиция в Чунмин. Носеше тъмни очила и се възхищаваше на младостта на неколцината местни полицейски офицери. Опитваше се да си спомни дали и той някога бе изглеждал така като млад.

Решението да задържи парите го беше накарало да се замисли. Не можеше да изтрие от паметта си изненадата, изписана на лицето на монголеца, когато беше изхвърчал във водата. Може би беше прибързал да го унищожи. Ако имаше нужните връзки, човекът, наел монголеца, можеше да направи живота му ад. Същото можеше да направи и Козловски, ако му попаднеха доказателства, че монголецът е накълцал на парчета онзи американски оператор. Трябваше да постави край на всичко това. И да действа бързо, докато все още можеше…

Полицейският капитан свика групата си на оперативка. Униформите им бяха зле скроени и висяха грозно по телата им. В групата имаше три жени, две „стари кучета“, едва навършили тридесет, и една доста привлекателна мацка, която приятно изпълваше униформата си отпред. Шен Деши реши, че тя можеше да го съпровожда в задачата му.

Изслуша доклада на капитана по ситуацията до момента: опасен чужденец беглец, придружаван от китайка; и двамата издирвани за няколко престъпления, включително отвличане, побой и убийство. Полицията на остров Чунмин считаше за сериозен случай кражбата на някоя кокошка и в момента полицаите се удивляваха от мисълта, че щеше да им се удаде възможност да преследват истински престъпници. И то не защото се наслаждаваха на преследването, което си беше самата истина, а защото единственият изход от адска дупка като остров Чунмин бе шансът да спечелят вниманието и благоразположението на някого от шефовете си и да поискат повишение. И деветте събрали се ченгета смятаха, че в момента капитанът им размахва печеливш лотариен билет под носовете им.

Шен реши, че забавянето все пак си струваше. Искаше му се да се подсигури с подкрепата на местната полиция, в случай че нещата тръгнеха в лоша посока, както и очакваше. Освен това се надяваше да хвърли примамка на кучетата и да ги прати в грешната посока, така че да го оставят да прибере наградата си сам или почти сам — изглежда, не беше чак толкова лошо да вземе младата полицайка със себе си.

Петнадесет минути по-късно двамата вече седяха в колата му и тя се хващаше за всяка негова дума, тъй като добре знаеше, че не трябва да пита къде отиват.

— Имам доста връзки в частния сектор — каза й той, знаейки, че с това ще я впечатли. — В случая говорим за една криминална лаборатория, използвана от европейците и американците. Получих информация от тях, преди тя да стигне до американците. Търся кожарска фабрика на острова — такава, която доскоро е работила.

— Кожарска фабрика „Чунмин“ — веднага се досети тя.

— Какво знаеш за нея?

— Починалият ми вуйчо работеше там, докато властите не я затвориха. Закриването на фабриката донесе много трудности и глад за семейството му — каза момичето.

— Сградата е синя, нали? — попита инспекторът. — И се намира близо до вода? — Беше видял записа на монголеца. Предположи, че е близо до вода, защото ръката на оператора бе намерена в реката.

— Същата е — потвърди полицайката.

— Моля те, заведи ме до това място.

— Завийте вдясно при следващата пресечка — упъти го тя.

Шен сви рязко вдясно. Момичето залитна и се опря в него, за да запази равновесие — точно както той искаше.

— Далеч ли е? — попита я.

— На петнадесетина минути извън града.

— Харесват ми устните ти — изрече изведнъж Шен Деши. — Допада ми формата им.

— Благодаря — изчерви се тя и погледна настрани.

Инспекторът я хвана за косата и рязко обърна лицето й към себе си.

— Още повече ще ми харесват, ако са в скута ми — заяви той.

Момичето стана още по-червено, а устните й побеляха от притеснение.

— Нали не искаш да ме разочароваш? — предизвика я той.

Радваше се на уплашения й поглед и усещаше силата на страха, който й всяваше. Останалите офицери постоянно получаваха сексуални услуги, но не и Шен Деши и сега той реши да си навакса пропуснатото. С една ръка спусна облегалката си назад, а с другата придърпа лицето й към скута си.

— Може дори да си спечелиш повишение — обеща й той.

Почти излезе от пътя, докато тя го довършваше. Дясната му ръка се беше спуснала под ризата му, а лявата стискаше волана.

Момичето се пооправи и само минута по-късно изглеждаше така, сякаш нищо не се беше случило.

— Сега ще ме заведеш до кожарската работилница! — нареди й той. — Ще паркирам някъде наблизо, но встрани от пътя. Ти ще останеш да пазиш и да ме уведомиш, ако се случи нещо необичайно.

— Районът е доста отдалечен и там няма никого — каза тя. — След затварянето на фабриката останалите фирми също се преместиха.

— Защо? — учуди се инспекторът. Знаеше, че земята бе прекалено ценна, за да бъде изоставяна с лека ръка.

— Местният комитет на Партията обяви района за бъдещ парк — обясни тя.

— А каква беше истинската причина? — попита той. Нямаше особен смисъл да се строи парк на слабо населен остров.

— Това беше единствената причина, за която съм чувала.

— Кажи ми от какво почина вуйчо ти?

— От заболяване. Имаше рак на кръвта.

— Имаше ли и други заболели? — попита я той.

— Тук трябва да завиете вляво — смени темата тя и посочи с ръка. Шен Деши зави наляво. — Този път води до реката. След това трябва да завиете надясно по крайбрежния път.

— Виждам, че съм избрал правилния партньор — похвали я той. — Добре се справяш.

Момичето се изчерви от гняв и срам.

— Радвам се, че ми се удаде възможност да работя с теб — добави Шен. — Взаимодействието между отделите трябва да се поощрява.

— Тук завийте вдясно — каза тя.

— Добре поработихме заедно, нали? — попита той и проследи с пръст линията на бузата й.

Тя потръпна. Изглеждаше така, сякаш й се повдигаше.

— Спрете, моля! — извика момичето изведнъж.

Шен Деши кривна встрани от пътя и спря.

Тя отвори рязко вратата на колата и повърна.

37.

18:00 часа

остров Чунмин

На фона на залеза въздухът над хоризонта на Шанхай изглеждаше като тънка розова мъгла, обгърнала града. Близо до мястото, където река Яндзъ се влива в Китайско море, се разгръщаше най-усиленият корабен трафик и малките баржи плаваха редом с огромни контейнеровози, а самолетите прелитаха ниско, захождайки за кацане на летище „Пудон Интернешънъл“.

Грейс караше тойотата, на която бяха монтирали третия комплект регистрационни табели. Сви с колата по крайбрежния път и спря на един разкалян паркинг, заобиколен с изоставени складове и отрупан с боклуци. В дъното на паркинга се забелязваше силуетът на някакъв стар кран.

— Това е цял град призрак! — възкликна Нокс, щом слезе от колата и се огледа.

Грейс го последва.

— Обикновено е така през почивните дни на националния празник — отвърна тя.

Изоставените сгради бяха отделени една от друга чрез прегради, издигнати с бетонни блокчета. Грейс тръгна покрай една от стените по пътека, която водеше извън чакълирания паркинг.

— Предлагам да застанеш на позиция тук, до купчината пясък — каза тя с тона на бивш офицер от армията, посочвайки към мястото. — Оттук ще можеш да виждаш всички сгради, а и прикритието е добро.

— Съгласен — отвърна Нокс. — Само дето ти ще стоиш да пазиш, а не аз.

— Една китайка, заловена да се разхожда из тези места, ще бъде третирана много по-благосклонно от един wai guo ren — обясни Грейс, но млъкна, тъй като осъзна, че е твърде дребна на ръст, за да се качи сама на стената.

— Аз обаче мога да се катеря по стените без чужда помощ — подразни я той.

Помогна й да се качи и я последва от другата страна. Минаха напряко през едно запустяло и вмирисано пространство, заето от стръкове изсъхнала трева и кал, и стигнаха до втората стена, обграждаща двора. Слънцето вече клонеше към залез и се канеше да потъне зад облаците смог и изпарения. Нощта се спускаше бързо.

Двамата заедно се изкачиха на купчината пясък и успяха да погледнат отвисоко към индустриалните сгради вляво.

— Третата сграда ето там — каза Нокс. — Това около нея не е кал.

— Асфалт е. Обаче оттук не мога да прочета табелата.

— Обзалагам се, че е същата табела от видеото на монголеца.

— Не можеш да си сигурен — възрази Грейс.

— Ако се качим на онзи кран, ще можем да погледнем от по-добро място.

— Да ти се намира случайно втори телефон? — попита тя.

— За какво ти е?

— Да ми дадеш единия и да ми се обадиш, ако видиш нещо, докато си тук.

— Хубав опит — усмихна се Нокс.

— Като жена — започна тя, — родена и израснала на този остров, мога да ти кажа, че имам много повече шансове да успея да се измъкна от напечена ситуация с преговори, ако случайно ме заловят.

— А аз като мъж въобще не се занимавам да се измъквам от напечени ситуации с преговори — контрира я той.

— Именно! Така дори и да не успея с разговори, няма да се проваля. Ако ми трябва помощ, ти ще си наблизо.

— И как точно смяташ да прескочиш тези стени?

— Само едната стена е трудна. Виж — посочи с ръка тя, — втората е започнала да се руши и няма да има проблем.

— Тогава ще отидем и двамата — настоя Нокс.

— Но ти си чужденец.

— Знам…

— Подобно нещо означава сами да си търсим белята, мисли разумно — продължи да го увещава тя.

— Недей да искаш от мен невъзможни неща.

— Помогни ми само да прескоча първата стена и ако от другата страна не срещна никого, може и ти да дойдеш да огледаме заедно — съгласи се тя.

Беше компромис, с който той можеше да се примири, макар и с нежелание. Нокс й подаде телефона. Няколко минути по-късно тя вече се катереше по наклоненото тяло на крана, който беше опрян от едната страна на стената.

Щом се спусна върху наскоро асфалтирания двор, Грейс побърза да се прикрие в сенките близо до стената. Пътят, по който бе решила да се промъкне до сградата, я скриваше от погледа на Нокс, но беше за предпочитане пред откритото прекосяване на двора.

Докато напредваше по обходния периметър покрай стената, успя да види цялата синя табела на сградата и да прочете надписа „Кожарска фабрика Чунмин“. Във видеото се забелязваше само последната дума.

Грейс се спотаи в един тъмен ъгъл и се огледа. Постоя така. Някъде в далечината се чуваше боботенето на двигателите на преминаващите кораби, плисъкът на речните води, оглушителното крякане на жабите и цвъртенето на нощните насекоми. Най-накрая Грейс застана на мястото, откъдето бе заснет видеоматериалът, като все още се чудеше за какво е било необходимо онова среднощно полагане на асфалт.

Пресече един малък участък от двора, опитвайки се да върви нормално, а не да се промъква към мястото, в случай че някой я забележеше отвътре.

Почувства погледа на Нокс в гърба си.

В централната част на сградата имаше огромни двойни врати, заключени с нов катинар. Вдясно от тях се намираше по-малка портичка за влизане на хора. Тя също беше заключена с катинар, а всички прозорци бяха заварени с метални решетки.

Тя се върна до вратите в центъра и видя, че между тях имаше пролука от няколко сантиметра. Опита се да използва една захвърлена наблизо тръба като лост, за да раздалечи двете врати достатъчно, за да може да се промъкне. Успя доста да измести дясната. Отдъхна си за момент и опита втори път с лоста. Щом натисна силно, вратата поддаде още повече. Ако можеше да я застопори в това положение, сигурно щеше да има достатъчно пространство, за да се вмъкне. Това беше работа за двама. Несъмнено Нокс я наблюдаваше и си мислеше същото.

Грейс набързо отхвърли мисълта, че се нуждае от неговата помощ. Ако го помолеше, това би означавало, че го вика да дойде тук, а тя не искаше той да напуска мястото за наблюдение.

В този момент телефонът, който той й беше дал, завибрира в джоба й. Не си направи труда да го вдигне. Точно в момента не се нуждаеше от цинизма и саркастичните му забележки.

Забеляза една купчина захвърлени наблизо циментови блокове, от които бе направена оградата. „Добра идея — реши тя. — Концентрирай се и използвай уменията, получени от обучението в армията.“

Няколко минути по-късно натисна отново с всички сили импровизирания лост и едновременно с това изблъска с крак циментовото блокче в образувалия се отвор между двете врати.

Наведе се, легнала по корем, и се промъкна през тясното пространство, горда от факта, че бе успяла да се справи с нещо, с което Нокс не би могъл.

Озова се вътре.

Покачен на стръмния, полегнал на една страна кран, Нокс искаше Грейс най-накрая да вдигне проклетия телефон. Само преди миг бе видял приближаващи се фарове, които се бяха изгубили при един от завоите на крайбрежния път, идващ от Чунмин Сити. Едно от многото обяснения можеше да бъде, че колата бе отбила от пътя и бе изключила светлините — вероятно в нея бяха двойка тийнейджъри, които търсеха малко извънградска романтика; или пък ченге, което се опитваше да постави капан на пътя; или пък нещо още по-лошо…

Но сякаш напук тя не вдигаше проклетия телефон. И тъй като бе впечатлен от начина, по който тя успя да се вмъкне в сградата, той би я последвал на мига, ако беше сигурен, че ще успее да се пъхне в отвора, който беше направила…

Вместо това Нокс се съсредоточи върху наблюдението на колата, която бе изключила светлините си. Измина минута, две, три…

Нищо не се случваше.

Може би все пак щеше да се окаже, че са били любовници.

Използвайки синкавата светлина от екрана на телефона като фенерче, Грейс влезе навътре в кожарската фабрика. Подмина няколко стоманени колички, които бяха предвидени да се движат по релси по циментовия под. От двете й страни имаше огромни метални контейнери, свързани с тръби. Миришеше на хлор и други химикали, а във въздуха се прокрадваше и непогрешимата миризма на разложението.

Очите й привикнаха към тъмнината и стана по-лесно да се придвижва само на светлината от телефона. Премина под сложна мрежа от издигнати платформи и свързващи ги метални пътеки. В центъра на помещението имаше огромен телфер, под който бяха оставени два мотокара с издадени напред вилици. Зад тях се виждаше склад с десетки наредени един върху друг метални варели.

Усети какво се беше случило тук само от жуженето на мухите и от миризмата на разложено месо, която я удари в носа. Стигна до ъгъла и видя помещение, в което имаше редици маси за разфасоване, наредени под много луминесцентни лампи. На всяка маса имаше отделен комплект от ножове и режещи инструменти, а по пода минаваха отводнителните канали и тръби. Грейс се обърна и потръпна от гледката — най-близката маса явно бе почистена съвсем набързо и мухите се стелеха над остатъците от кости и плът по нея. В краищата на масата, където се намираха отворите за отмиване, имаше засъхнали локви кръв.

Но разкъсаните парчета плат, напоени с кръв, бяха това, което привлече вниманието й. Бяха парчета накъсан памучен плат и деним. Тук определено бе заклан и насечен човек.

Но смъртта на Ксулон Яо бе инсценирана да изглежда така, сякаш бе настъпила след сблъсък с кола. Мъжът не беше заклан.

Грейс се отдръпна встрани инстинктивно, но обувките й се хлъзнаха, тя залитна и посегна да се хване за нещо. Успя да докопа висящата наблизо верига, но я пусна веднага, тъй като усети нещо лепкаво по дланта си. Сигурно бе засъхнала кръв.

Поднесе екрана на телефона по-близо, за да види. Не беше червено или черно, а имаше вид на тъмнокафява лепкава субстанция. Каквото и да беше, стичаше се някъде отгоре и постоянно бе капало на пода, където се беше събрало в гъста локва близо до дренажния сифон.

Побърза да избърше ръката си в една месарска престилка, увесена наблизо, и усети топлината, която веднага плъзна по пръстите й. След това започна да я пари. Чувстваше се така, сякаш плътта й гори.

Втурна се през лабиринта от помещения и машини, свиваше ту вляво, ту вдясно в търсене на мивка. Стигна до помещението, в което се намираха баните и тоалетните, постави ръката си под един от душовете и с коляно вдигна ръкохватката на душа нагоре, но не потече вода.

Побърза да отиде по-нататък и почти заслепена от болка, се спъна в някакви инструменти и празни кутии, захвърлени по пода. Намери една мивка, монтирана на стената, и завъртя кранчето. Струята вода потече почти веднага и Грейс пъхна и двете си ръце под нея. Точно в този момент телефонът иззвъня.

Болката бе твърде силна, за да махне ръцете си от водата. Щеше да му се обади след малко, веднага след като измиеше химикалите от дланите си.

Грабна някакво парче сапун, оставено наблизо, и се опита да направи пяна. Постепенно болката намаля. И двете й длани бяха силно зачервени и подути. Всеки момент кожата й щеше да се сцепи и да потече кръв.

Бе получила същите изгаряния като Нокс, когато той бе докоснал обувките на геодезиста. Искаше да му се обади и да му каже какво е намерила, но щом извадеше ръцете си извън струята, болката ставаше толкова силна, че се налагаше отново да ги пъхне под нея.

Телефонът извибрира за трети път. Грейс се опита да надвие болката и пъхна пръсти в джоба на джинсите си. Измъкна апарата и се опита да го нагласи в сгъвката между ухото и рамото си, без да измъква свободната си ръка от водата, но устройството се изплъзна и се пльосна на пода сред звук от счупена пластмаса.

Екранът му мигом угасна.

38.

18:40 часа

остров Чунмин

Някаква фигура се приближаваше с широки крачки към сградата на кожарската фабрика, без дори да се опитва да се прикрие. Беше ченге. Имаше голяма глава, но тялото му не бе достатъчно широкоплещесто, за да е монголецът. Не беше и достатъчно висок, за да е Козловски.

Нокс позвъни на Грейс още няколко пъти. След малко телефонът превключи на гласова поща, явно бетонната конструкция на сградата препречваше сигнала, реши той.

Приклекна по-ниско до наклонения кран, опасявайки се, че силуетът му можеше да изпъкне на фона на хоризонта, и проследи ченгето с поглед.

Мъжът се обърна и тръгна право към вратата на фабриката. Носеше нещо… Пистолет или гаечен ключ?

Китайските полицаи нямаха право да ходят с оръжие, но офицерите от Народната въоръжена полиция винаги носеха. Дали това не беше човек на Козловски?

Нокс притихна за момент, когато мъжът се обърна в неговата посока. Ала веднага щом новодошлият отиде до входа на фабриката, Нокс побърза да се спусне по стената в двора. Миг по-късно отекнаха две силни метални прещраквания. Мъжът влизаше вътре.

Щом чу тракването на вратата, Грейс побърза да спре водата и потърси къде да се скрие. Осъзна, че предната врата се отваря, едва когато чу проскърцването на пантите. Сви се сред машините. Дали беше Нокс? Стъпките се чуваха отчетливо и отиваха към вътрешността на фабриката.

Не беше Нокс. Мъжът носеше малко фенерче, чиято светлина Грейс видя да пълзи по пода. Успя да зърне и част от тялото му, докато минаваше край големите контейнери. Не беше толкова висок, колкото Нокс, но беше дебеловрат и с голяма глава като на неандерталец.

„Монголецът?“, мина й през ума. А можеше да е полицай или пазачът на сградата…

Затаи дъх в опит да усмири вълнението си. Използва кратките отблясъци на фенерчето, за да планира собствения си път за бягство от сградата.

Все още приклекнала ниско, Грейс започна бавно да се придвижва към пътеката, избягвайки да стъпва върху кутиите и инструментите, които неволно беше разпиляла. На половината път към изхода обаче любопитството й надделя.

Обърна се и го проследи. Изглежда, мъжът също като нея оглеждаше мястото за пръв път. Не приличаше на човек, който се е завърнал на местопрестъплението, или на пазач, който знае къде отива. Знаеше, че трябва да бяга, но в същото време й се искаше да остане, за да го наблюдава. Мъжът стигна до масите за разфасоване и също като нея се зае да ги разглежда подробно.

Съдейки по увереността, с която ходеше, и по методичността на действията му, установи, че беше ченге. Лъчът на фенерчето му се плъзна по масите и режещите инструменти, оставени на тях, а след това се насочи към отводнителните канали на пода. Той намери веригата, видя капещата от нея лепкава течност и я проследи до локвата й край канала. След това отиде при варелите.

Свали коженото си яке и го окачи внимателно на една тръба, пристъпвайки опасно близо до мястото, където се криеше Грейс. Тя успя да забележи износения калъф на пистолета на мишницата под лявата му ръка.

Ако този беше ченге, то със сигурност бе един от офицерите на Народната въоръжена полиция. Желязната ръка на Козловски?

Мъжът намери някакъв маркуч, който Грейс не беше забелязала, включи го и от него потече вода. Насочи струята към мръсната транжорна маса.

Грейс едва успя да сдържи изненадата си — този човек унищожаваше всички доказателства, за които Козловски бе разказал на Нокс. Грейс знаеше, че и двете страни ги искаха. Защо му бе да унищожава доказателства срещу монголеца?

Отговорът изведнъж й се стори повече от очевиден: защото монголеца просто вече го нямаше.

В този момент телефонът на мъжа иззвъня с мелодия на „Металика“. Той се върна при якето си и ядосано се обади…

Нокс се надвеси над стената и надникна в двора. Не искаше с присъствието си да издаде Грейс, ако тя бе успяла да избяга или да се скрие, но и не щеше да я изоставя, ако бе разкрита и заловена.

Опитваше се да убеди сам себе си да бъде спокоен и да остави ситуацията сама да се развива. Тъкмо се беше покачил на стената, когато някакви фарове осветиха асфалта отсреща. Той притисна глава към студения цимент.

Рейндж роувърът се плъзна по новоположения асфалт и се насочи към отворените врати на сградата. Шофьорът слезе.

Беше Стив Козловски.

Нокс едва не извика, но се сдържа, щом осъзна, че Козловски бе дошъл тук, за да се срещне с някакво китайско ченге — лошо ченге, както го бе описал самият шеф на охраната в посолството. И всичко това ставаше в неделя вечер, по време на почивните дни за националния празник, на закътано и отдалечено място…

Дали Козловски не играеше двойна игра?

Служителят от Консулството остави двигателя на рейндж роувъра да работи и не изгаси фаровете, които осветяваха входа. Влезе в кожарската фабрика с вдигната глава и наперена походка.

Нокс скочи от стената. Приклекна долу за миг и след това се затича към рейндж роувъра.

Фаровете осветиха вътрешността на фабриката и позволиха на Грейс да се придвижи до най-крайната пътека, а сетне да се качи до една от платформите горе. Легна по корем и се загледа в мъжа, който унищожаваше доказателствата от транжорната маса. Той работеше бързо и почти с маниакална методичност измиваше всичко.

В този момент на вратата се появи силуетът на друг мъж. Той влезе свободно, държейки се така, сякаш фабриката беше негова. Щом човекът се обърна в профил, Грейс едва не извика от изненада — той пасваше точно на описанието на Нокс за шефа на охраната в Американското консулство. Козловски…

„Хм, интересно приятелство!“, помисли си тя.

Козловски се спря за момент, за да вземе една захвърлена наблизо метална тръба, и продължи напред към вътрешността на фабриката, насочвайки се по звука от течащата вода.

Може би Грейс бе сбъркала за приятелството. Човекът застана на няколко метра зад китаеца, а водата продължаваше да тече и да отмива кръвта.

— Не го прави! — извика Козловски на английски. — Отстъпи веднага настрана!

— Отивайте си, господин Козловски. Това не е ваша работа — отвърна Шен и продължи със заниманието си.

— Унищожаваш доказателства за евентуалното убийство на американски гражданин. Престани и се махни оттам!

— Съветвам те да си вървиш. В момента си навлязъл в чужда собственост. Нямаш правомощия тук — хладнокръвно заяви Шен Деши.

— Няма да ти позволя да унищожаваш доказателства. Престани веднага или ще те накарам да спреш! — извика Козловски и вдигна тръбата.

— Ако останеш тук, където не ти е мястото, ще те обвиня в промишлен шпионаж — отвърна Шен. — Ще бъдеш правителствен шпионин. Наистина ли искаш да си навлечеш такива проблеми?

— Унищожаването на доказателствата от кръвта няма да потули престъплението. В момента унищожаваш съдебни доказателства, които са мои, и мога да те подведа под отговорност за това — заяви Козловски.

— Нямам идея за какво говориш — отвърна Деши и насочи струята на маркуча към циментовия под. — Не бъди наивен, господин Козловски. Имате само една ръка, намерена в реката. Нямате тяло. Имате забрана да водите разследвания на тази територия, а в момента правите точно това. Намирате се в частна фирмена собственост, което само по себе си представлява промишлен шпионаж. Колко още проблеми искате да си навлечете?

— Химическите вещества и пробите от почва, взети от ръката, водят право към това място — каза Козловски. — Ръката е на човек от бялата раса. ДНК профилът ще покаже, че това е изчезналият американски видеооператор. Имам всички права да събера и да запазя доказателствата за извършеното престъпление.

Специализираният правен език, използван от Козловски, накара сърцето на Грейс да подскочи. Тук беше извършено убийство, и то повече от едно. Еди никога нямаше да бъде в безопасност и планът му да отвлече сам себе си, за да се скрие, вече й се струваше далеч по-смислен.

— Кога се очаква да излязат резултатите от ДНК теста? След шест седмици? След осем? Искаш ли да прекараш осем седмици в китайски затвор? Добре тогава. Дори и да успееш да докажеш подобна връзка, то операторът е вършил нещо, далеч от всичко, което му е било възложено, а това също намирисва на американски шпионаж. Така ти ще бъдеш свързан с него, а той с теб. В това ли искаш да бъде замесено Американското консулство? Това е грубо нарушение на споразуменията, които съществуват между нашите две суверенни държави. Нещата ще тръгнат много зле за всички.

— Отстъпи! — настоя Козловски.

Шен насочи струята обратно към масата за разфасоване.

— Трябва да си вървиш веднага — каза той. — Давам ти последен шанс. Не искам да те въвличам в такива проблеми. От всички добродетели благотворителността е най-добрата.

— Тук е бил убит американски гражданин. Най-вероятно убиецът е китаец. И двамата го знаем — каза Козловски, след което свали тръбата, извади телефона си и направи снимка. — Унищожаването на доказателства също е престъпление.

При примигването на камерата Шен Деши хвърли маркуча и тръгна заплашително към Козловски, като в същото време посегна да извади пистолета си.

— Глупак! Хвърли тръбата! Горе ръцете, така че да ги виждам! — изкомандва той.

— Сигурно се шегуваш.

— Вашето ЦРУ е използвало оператора — член на екипа, който прави документален филм за „Ксуан Тауър“, в опит да изложи китайското правителство или да застраши споразумението със Световната търговска организация. Кой знае каква може да е била причината… Поредният американски номер.

— Това са глупости! — възрази Козловски.

— Свали тръбата!

Козловски я хвърли настрана и металната тръба изтрака по пода.

— Ръцете зад гърба! — изкомандва Шен Деши и размаха пистолета. — Застани на колене!

— Ако ме арестуваш, това ще предизвика междуправителствен скандал. Замисли се как би се отразило на кариерата ти.

— Това вече е скандал. Шпионажът не е игра. И недейте да се тревожите за моята кариера, господин Козловски. Тревожете се за вашето здраве, когато влезете в китайски затвор, и за това как ще се справи семейството ви.

— Имам дипломатически имунитет.

Шен Деши пристъпи напред със забележителна за толкова едър човек пъргавина и удари Козловски с дръжката на пистолета, след което закопча ръцете му с белезници зад гърба. С една ръка успя да извади телефона му, разглоби го на части и ядно смаза всяко парче с тока на обувката си.

— Ставай! — нареди Шен и срита Козловски да се размърда.

Грейс се възползва от последвалия шум, за да прикрие стъпките си на слизане от платформата. Приведе се напред и се втурна към отворените врати, но в този момент отвън пристигна втора кола и Грейс се озова в капан. Едва успя да се прикрие в една от близките сенки край огромните цистерни.

Шофьорът на втората кола се оказа млада жена в полицейска униформа. Тя влезе в сградата и помогна на Шен Деши да изведе Козловски на двора. Шен й нареди да закара „затворника“ в Шанхай и да го остави на адреса, който й продиктува.

— Ще се обадя, за да го чакат — каза й той. — А ти ще бъдеш възнаградена за съдействието си.

— Навличаш си голяма беля на главата — обърна се Козловски към инспектора.

— Този безсрамен wai guo ren ще ти наговори куп лъжи — каза Шен на младата жена. — Знай, че всички чужденци имат златни езици. Недей да му обръщаш внимание.

— Да, сър.

— Добрите препоръки и повишението със сигурност следват делата на тези, които показват такава лоялност и експертно ниво при изпълнение на задълженията си — поучително каза инспекторът, но думите му прозвучаха крайно заучено и кухо.

Жената седна зад волана на рейндж роувъра.

Шен натика Козловски на задната седалка и уви плътно предпазния колан няколко пъти около врата му, така че придърпващият механизъм на колана да го държи изправен. Ако се опиташе да се наведе напред, щеше да се задуши.

— Пребий проклетия шпионин с фенерчето, ако се наложи — каза Шен на жената. — Той си заслужава всеки удар.

— С удоволствие — отвърна тя.

След това инспекторът затвори вратата, потупа с длан по покрива, за да й даде знак, и колата потегли. С лека, почти скоклива походка Шен Деши се върна в сградата, прибирайки пистолета в кобура си.

Щом втората кола пристигна на мястото, Нокс се промъкна зад рейндж роувъра на Козловски и се скри. Чуваше по-голямата част от ставащото във фабриката и внимателно се премести до втората кола с надеждата да успее да открадне ключовете й или да я повреди, така че да стане безполезна.

Ако можеше да измъкне Козловски и Грейс с рейндж роувъра…

Той отвори внимателно вратата на седана, стараейки се да не вдига шум. Натисна с пръст бутона на вратата, така че светлината в купето да не се включи. Ключовете все още се намираха в стартера.

Нокс неволно удари с глава огледалото за обратно виждане и го размести. Посегна и се опита да го върне в първоначалната му позиция.

Сетне забеляза нещо отзад и замръзна на място.

Съзря черната лента на дръжка, оплетена около предпазния колан в средата на задната седалка. Беше спортната чанта с надпис „Найк“.

От задната седалка на рейндж роувъра Козловски осъзна, че дипломатическата регистрация на колата в момента не беше в негова полза. Нито един пътен полицай не би рискувал да спре такъв автомобил или да му състави фиш за превишена скорост. Жената заобиколи кожарската фабрика с колата и се насочи към портала на изхода.

Ъгълчето на една от книжките на дъщеря му се показваше от джоба на седалката и щом я зърна, сърцето му трепна. Козловски беше тръгнал, без да й каже довиждане. Колкото до приказните начини за завършване на историите, в които се разправяше как добрите мъже служели на родината си, той знаеше отлично как свършваше животът на повечето от тях: като трупове на удавници, заровени в боклука и покрити с мухи, намирани на някой бряг или на градското сметище със завързани очи и с ръце, закопчани с белезници…

Дори и да измолеше свободата си от жената, която в момента го караше нанякъде, това нямаше да сложи край на проблемите му. Веднъж щом бе попаднал в китайски плен, с живота му почти беше свършено.

Рейндж роувърът намали, за да мине през портала на зоната, в която се намираше фабриката. Козловски се наведе напред, а предпазният колан се затегна около шията му.

В този миг стъклото откъм страната на шофьора се разби с трясък. Появи се нечия ръка и главата на полицайката се блъсна във волана. Ръката се пресегна към ключалките и вратата се отвори в движение. Зашеметената жена зад волана бе издърпана от седалката и Нокс зае мястото й. Той сигурно се бе опитал да натисне газта, но кракът му попадна на спирачката и колата спря рязко. Нокс посегна към ключа, но в същия момент проехтя изстрел…

— Спри или ще стрелям! — изкрещя Шен Деши на мандарински.

Беше достатъчно близо и главата на Козловски бе точно на прицела му. Омотан в предпазния колан, самият Козловски не смееше да помръдне.

— Ще го застрелям! — извика отново инспекторът, този път на английски. — Може и да го спасиш, но може и да не успееш.

Нокс стисна по-здраво ключа в стартера и премести скоростния лост на заден.

— Ти, шофьорът! Излез от колата! — изкомандва Шен Деши.

— Ако го застреляш, ще те смачкам — извика Нокс през счупения прозорец. — Така че по-добре се прицели точно.

— Нокс? — изсъска задавено Козловски откъм задната седалка.

— Гледай да си сигурен, че ще убиеш и мен, защото може само да те осакатя с колата. Ще запазя хубавото за накрая — извика Нокс.

— Много говориш! — изкрещя Шен Деши. — Слизай от колата! Веднага!

Нокс измъкна краката си навън.

— Да не си полудял?! — изуми се Козловски.

Грейс замахна с тръбата, възнамерявайки да удари мъжа отдясно и да счупи ръката и ребрата му едновременно. Беше се промъкнала зад него, докато Нокс се опитваше да отвлече вниманието му. Нямаше намерение да убива китайско ченге, но ако й се удадеше удобен случай, на него можеше да му се прииска да е мъртъв.

Стовари тръбата със сила, сякаш замахваше за сервис. Усети как костите му изпукаха и поддадоха от удара. Полицаят се преви надве, изпусна пистолета, залитна и се строполи вляво. Грейс побърза да изрита оръжието му настрана и вдигна тръбата, така че той да я вижда, готова да го цапардоса в главата, ако се наложеше.

Шен Деши нямаше никакво намерение да се остави в ръцете на някаква си жена. Те ставаха само за чукане и за смукане, за нищо друго… Счупената му ръка и изместеното рамо висяха неестествено над спуканите му ребра, но той събра сили, скочи на крака и успя да я ритне настрани. Тръбата издрънча в асфалта. Деши инстинктивно се пресегна да я хване, но изкрещя от болката в неестествено извитата си и безполезна дясна ръка.

Грейс се хвърли към падналата тръба. Ченгето отново се опита да я ритне, но едва успя да я докосне. Ритникът му обаче я уцели точно под ребрата, а следващият намери хълбока й.

Нокс се хвърли към полицая, сграбчи го и го завлече настрана, след което стовари три тежки юмрука право в разместеното му рамо. Ченгето нададе неистов рев.

Шен Деши зашлеви Нокс с опакото на здравата си ръка, извърна се и изрита американеца в лицето. Нокс тежко се стовари на асфалта и в очите му блеснаха звезди.

Шен успя да блокира следващия удар на Грейс с тръбата. Хвана я, изви я силно и успя да я изскубне от ръцете й. Замахна, но тя отскочи ловко назад.

Чужденецът отново беше на крака, но си личеше, че е замаян. Носът му кървеше и не можеше да фокусира погледа си. Беше навел глава, разярен като бик. Шен не можеше да повярва на очите си — този wai guo ren беше мъртвец! Вдигна тръбата високо над главата си с намерение да я стовари с всичка сила право върху главата му, но изведнъж осъзна, че някой е сграбчил тръбата зад гърба му. Не успя да замахне.

Деши се извърна: беше онази флиртаджийка, полицайката. Стискаше с две ръце тръбата, а в погледа й се четеше решителност. Чужденецът го ритна силно и на Шен Деши му се стори, че асфалтът подскочи към него, и той се стовари на земята с цялата тежест на сто и двадесетте си килограма.

Изрева от болка, когато противникът му го стисна за рамото и размаза лицето му в асфалта. Веднъж, втори път…

Последва мрак.

Грейс държеше пистолета на ченгето насочен към полицайката, която стоеше срещу нея с окървавената тръба в ръка и дишаше тежко, приковала поглед в поваления мъж.

За един кратък миг тримата само стояха и се гледаха. Бяха изморени, сломени от изтощение.

— Никой никого няма да убива — обърна се Нокс към полицайката.

„Стига толкова смърт“, беше си помислила Грейс в същия момент и се изненада, че Нокс изрече мислите й на глас.

— Той няма да посмее да докладва за това — обърна се Грейс към момичето. — Има твърде много неща, които не може да обясни. Остави тръбата.

— Хвърли пистолета — отвърна й младата жена.

Грейс извади пълнителя и го остави на асфалта до краката си.

— Да го направим заедно? — предложи тя.

Полицайката кимна.

Грейс и момичето се наведоха едновременно, оставяйки тръбата и пистолета на земята.

— Можем да те закараме донякъде — предложи й Нокс на мандарински.

Тя се изплю, отвратена, върху Деши, след което отстъпи настрана и се отдалечи с гръб към рейндж роувъра. Накрая се обърна и тръгна надолу по крайречния път, без да бърза особено.

— Ами ако той може да ни каже името? — обърна се Грейс към Нокс, поглеждайки към падналия полицай.

— Този ли? Ще му трябват доста силни лекарства и поне две седмици време, преди да успее да ни каже собственото си име — отвърна Нокс.

— Тук ли ще го оставим? Просто така?

— А имаш ли друга идея? — попита Нокс и разтърка главата си, сякаш да се увери, че все още беше цяла и на мястото си.

— Нямам. Но от всичко това не успяхме да измъкнем нищо — ядоса се Грейс.

— А Козловски? А кожарската фабрика и това, което е останало под асфалта? А отправните точки за бъдещето на едно огромно парче земя? Ние се добрахме до всичко това…

— Това е Китай — прекъсна го тя. — Не забравяй, че до сутринта всички евентуални доказателства ще са изчезнали. А американците, така или иначе, нямат право да водят разследване тук.

Грейс се приближи до поваления мъж от отряда „Желязна ръка“ и го изрита силно в раненото рамо, колкото да се увери, че не се преструва.

— Аз ще го направя — каза Нокс.

Грейс отново зареди пълнителя в пистолета, докато Нокс претърсваше джобовете на инспектора. Намери портфейла му и паспорт с монголска националност. Подаде ги на Грейс.

— Това ни дава някои отговори — кимна той.

— Инстинктът ми подсказва, че не бива да го оставяме тук… Не и жив, не и в това състояние — заяви Грейс.

— Не забравяй, че все пак отпечатъците на момичето са върху тръбата. Ако искаш да натопим този, нямам нищо против. А за това можем да набедим нея.

— Но нали каза…

— Виж какво, това беше само за нейно добро. В момента се опитвам да направя най-доброто за всички ни.

Грейс си позволи лекичко да се усмихне и повторно разглоби пистолета, като този път разхвърли частите му на различни страни.

— За пръв път те виждам да се засмееш — отбеляза Нокс.

— А колата му? — попита Грейс.

Нокс отново бръкна в единия от джобовете на инспектора и измъкна ключовете.

— Винаги си с една крачка напред, Джон Нокс — похвали го тя.

— Невинаги. Само понякога — каза той.

— И понякога ми звучи добре. Даже много добре — отвърна тя.

Нокс затръшна багажника на рейндж роувъра. Беше прибрал тръбата с отпечатъците на полицайката като доказателство, в случай че инспекторът не оживееше след раните си. Искаше да се подсигури възможно най-добре.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита го Козловски веднага щом бе освободен от примката около врата си.

Нокс се настани на предната седалка.

Грейс приплъзна шофьорската седалка напред и нагласи огледалото за обратно виждане. Тя щеше да шофира.

— Питам те сериозно — настоя Козловски.

— Видях те да идваш и си помислих, че си ни предал. Представи си изненадата ми — каза Нокс.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Нокс?

— Вършим твоята работа вместо теб. Правя това, което ме помоли да сторя.

— Недей да се шегуваш с мен — предупреди го Козловски.

— Един геодезист е бил убит тук, на острова, и смъртта му е била представена като инцидент — обясни Нокс. — Възможно е той да се е опитвал да изнудва онази голяма клечка от Пекин — мъжът, за когото говорихме с теб. И това е, защото вероятно е разбрал какво са му възложили да замерва — разработването на нов град, който евентуално да бъде населяван от поне четири милиона души. Моето предположение е, че е искал пари, за да си държи устата затворена, така че се е наложило монголецът да му я затвори завинаги.

— Какъв монголец? — попита Козловски.

— Едуард Лу е видял всичко. Видял го е и твоят оператор. Преди да се прости с живота си…

— Ти си задник… — изпъшка Козловски, облегна се на седалката и разтърка врата си.

През следващия час Нокс и Грейс споделиха с него това, което знаеха, и му разказаха за нещата, които все още очакваха да разберат.

— Ти поиска от мен да разбера името на човека от правителството чрез видеозаписа — каза Нокс. — Ти изложи живота на Дулич на опасност заради това. Как, мислиш, че се чувствам в момента?

— И какво от това? — промърмори Козловски.

— И което е по-важно — продължи Нокс, — замислял ли си се как би реагирал генералният консул на всичко това?

— Тръгнал си по погрешен път! — предупреди го Козловски.

— Ние ти дадохме всичко, до което успяхме да се доберем. Остави разузнаването да се оправя с това, но искам да измъкнеш Сержанта от болницата и сетне да осигуриш бягството и на трима ни от страната, и то не по-късно от утре на обяд — заяви Нокс.

— Той ви спаси живота — намеси се и Грейс.

Двигателят на колата работеше равномерно. Магистралата отново гъмжеше от коли, сякаш бурята никога не беше бушувала тук. Останаха в трафика цели двадесет минути, опитвайки се да преминат през моста Лупу.

— Обичам този град! — възкликна Нокс.

— А аз мразя това място — оплака се Козловски, но след миг мълчание се обади отново: — Нали спомена, че „Бертолд Груп“ се е опитвала да купи точната цена при наддаването за проекта за новия град? Спомена, че точно тогава се е намесил и човекът от правителството.

— Казах, че нещата изглеждат така. — Грейс подхвърли личните документи на монголеца в скута на Козловски.

— Моето предположение пък е, че най-добрият ти свидетел скоро няма да може да се върне в играта — намеси се Нокс.

— Прав си за нашите момчета. Ако има някаква връзка между кожарската фабрика и човека от Пекин, те ще я открият — рече Козловски. — Но нещата не стоят така, че да можем спокойно да го извадим от уравнението, независимо кой е той.

— И защо?

— Защото сме американци. Нямаме право да разследваме — напомни му Козловски.

— Тук става и въпрос за национално достойнство — намеси се Грейс. — Ще бъде голям позор и срам за китайското правителство, ако местната корупция, засягаща и високите етажи на властта, бъде изложена на показ пред трета страна, каквато е САЩ. Това никога няма да бъде допуснато, независимо колко очевидно е.

— Е, значи стигнахме дотук и сега трябва да си замълчим? — раздразнено попита Нокс.

— Алън Маргарт започна всичко това — отвърна Козловски. — Той ще си плати.

— Алън Маргарт е играл с картите, които са му били дадени. Стига глупости! Да не би той да е от единствената американска компания, която е плащала подкупи тук? — попита Нокс.

— Това е единствената, която сме успели да заловим… — отвърна Козловски и добави: — За тази седмица.

— А докато настъпи моментът счетоводството на Маргарт да бъде прегледано — рече Нокс, поглеждайки многозначително към Грейс, — то ще бъде чисто като сълза.

— Не е така — отрече Козловски.

— Сигурно е — настоя Нокс.

— Сещам се за един начин — намеси се Грейс, докато шофираше — това да се свърже само с Китай.

— Вярвай ми — прекъсна я Козловски, — то вече е свързано само с Китай.

— Слушам те — подкани я Нокс.

— Ако господин Козловски може да разкрие самоличността на корумпирания правителствен служител, то имаме човек, който с радост ще предаде всичко това на съответните власти, без да разкрива източниците си.

В колата настана тишина, нарушавана само от шума на мотора.

— Да не би да искаш да кажеш, че Едуард Лу е бил в онази кожарска фабрика в същата нощ, когато и американският видеооператор е бил там? — попита Козловски.

— Представи си — каза Нокс, — направо извадихме късмет, че Едуард Лу е решил да мине към лошите.

— Така е — кимна Грейс.

— Мястото е доста токсично — продължи Нокс, разтривайки обгорените си пръсти. — Не е трудно да се досетиш, че с това среднощно асфалтиране са се опитвали да прикрият огромното замърсяване на района.

Козловски се наведе напред между двете седалки.

— Инспектор Шен в крясъците си спомена нещо за група еколози от „Уърлд Лайф“. Намекна, че операторът бил свързан с тях…

— Това има по-голямо значение — отвърна Грейс. — Китайските закони са особено строги по отношение на мерките за почистване на такива места, това трябва да става на разноски на инвеститорите.

— Не на собственика? — учуди се Нокс. — Как е възможно?

— Права е — съгласи се и Козловски. — Допреди няколко години нормата съществуваше само на книга. Една американска фирма опита действието на закона и изгуби доста, бих добавил. Първоначалният собственик следва да бъде този, който носи отговорност за предпазването на терена от замърсяване. Заради това е всичко. При всяко последващо разработване на терена инвеститорът е този, който отговаря за почистването му, като идеята е, че собственикът може и да не разполага със средства за това.

— Значи веднага щом Маргарт е щял да бъде обявен за печеливш в търга, сметката за чистенето е щяла да го удари в лицето? — попита Нокс. — Е, това вече не е правилно.

— По дяволите! — изруга Козловски.

— Виждате ли? Такива са чужденците — заключи Грейс.

— Не всички — възрази Нокс.

— Явно алчността на господин Маргарт се е обърнала срещу него. Толкова много е искал да спечели наддаването за изграждането на новия град, а площта на терена е огромна, така че не е могъл да се справи с разноските. Времето е било от съществено значение. Скоро е щяло да ги хване в капан. Всъщност почистването на района около фабриката е щяло да погълне милиони щатски долари под формата на скрити разходи и така Маргарт печели наддаването, но губи, когато се появят разходите. Щял е да изгуби достойнството и позициите си, а това е много добре за китайците, които са искали той, като wai guo ren, да се провали.

— А това е било дяволски удобно за първоначалния собственик на фабриката — каза Нокс.

— Е, значи оттам ще започнем — обяви Козловски.

— Ние ли? — учуди се Нокс.

— Майната ти! — дружески му отвърна служителят на Консулството.

Нокс обори глава на облегалката и се усмихна.

Само след миг се унесе в сън.

39.

22:09 часа

Крайбрежният булевард

Подполковник Пот Хо от Министерството на държавната сигурност заемаше червен кожен стол, разположен зад обикновено бюро в малък сив офис без прозорци. Мъжът бе доста дебел и с мазни устни, мазен перчем и нетърпелив нрав.

Шен Деши бе седнал срещу него с гипсирана ръка, обездвижена със слинг през врата, и с превързана глава с обръсната на места коса, под която се виждаха шевове. Инспекторът се опитваше да изглежда уверен, докато се взираше в очите на човека от отсрещната страна на бюрото.

— Е? — попита подполковникът на шанхайски. — Щях да те накарам да повториш отново всичко това, но не искам да го чувам пак. Ако американците настояват да повдигнат обвинение срещу теб…

— Да, разбирам — отвърна Деши.

— Как така си го взел на прицел? — продължи да разпитва подполковникът.

Шен замълча. Челото и горната му устна бяха плувнали в пот — сигурен знак, че изпитваше слабост. Подполковникът можеше да му скъса топките, ако поискаше.

— Ти трябваше да запазиш доказателствата за евентуално замърсяване на района и да прикриеш останалото, преди въпросът да се е разчул — смъмри го началникът.

Шен Деши потъна още повече в стола си.

— А вместо това си се натресъл право в ръцете на американците, които всеки момент може да отправят официално запитване и да потърсят отговорност. Ако исках подобен род внимание, щях да съм наел фирма за връзки с обществеността! — извика подполковникът.

Шен се окопити и се опита да откупи спасението си от ситуацията.

— Разполагам с някои доказателства, които навеждат към обвинение срещу американския видеооператор. Имам камерата му.

— Защо не си я унищожил, глупако?

— Разбира се, както желаете — съгласи се Деши.

— Тя е последното нещо, което ни трябва в момента.

— Има и още нещо — отвърна Шен Деши в опит да разкрие картите си докрай.

— Обясни.

— Сто хиляди щатски долара — каза той. — И още триста хиляди юана.

Погледът на подполковника светна като очите на хартиен дракон по време на годишния фестивал. Той намигна на служителя си и с дебелия си показалец разтърка месестата си горна устна.

— И какво предлагаш? — попита той и отвори едно чекмедже на бюрото си, за да си запали цигара. Намери и някакво шоколадче, от което си отчупи парче и го пъхна между мазните си устни. Димът излизаше от устата му, докато дъвчеше и пушеше едновременно. — Моля, майоре, продължете — подкани го той.

— Пенсионирах се миналата седмица. Ако бъде отправено някакво запитване — каза Деши, — може да посочите, че съм действал на своя глава.

— И аз си мислех за нещо такова — отвърна подполковникът. — Ще подготвя документите. Покрий се за ден-два. Ще те обявя за издирване в следващите четиридесет и осем до седемдесет и два часа — достатъчно дълго, за да изглежда така, сякаш полагаме усилия да те намерим.

— Както желаете — кимна Шен Деши.

— Това ще бъде добре за нас — продължи подполковникът.

— Така е — съгласи се Шен, който от цялото изречение чу само думата „нас“.

— Лоялността ти никога не е била поставяна под въпрос — добави началникът.

— Благодаря ви, господин подполковник — отвърна Шен Деши и преглътна сухо.

— А доказателствата?

— Съдържанието на пътната чанта не е докладвано. Дойдох директно при вас, както вие ме посъветвахте. Следователно това не е записано никъде — отвърна Шен Деши.

— Не искаме подобни доказателства да излизат черно на бяло! Ще настане голяма бъркотия! — прекъсна го началникът и издиша голям облак дим.

— Точно така, сър.

— Значи несъмнено трябва да решим какво да правим с тези тъй наречени „доказателства“ — продължи подполковникът.

— Несъмнено — съгласи се Деши.

Той искаше Шен да предложи съюз, никога не би го предложил сам.

— Бих могъл да предам средствата на Народната въоръжена полиция — каза Шен.

— Това е едната възможност.

— Или пък да се опитам да ги върна на тези, които са ги дали — продължи инспекторът.

— Откупът за отвличането ли? Несъмнено е осигурен от някоя западна застрахователна компания, едва ли ще им липсва — отвърна подполковникът.

— Да, и на мен ми хрумна същото… — съгласи се Шен Деши.

— Трябва да има и друго решение — наблегна подполковникът на последните две думи, а крайчецът на фаса му се показа между мазните му устни, изцапан с шоколад. — Е? — подкани той, окуражавайки подчинения си да говори.

— Хрумна ми и колко добра работа биха свършили тези средства на някои училища или на жертвите от земетресения и наводнения — продължи да увърта Шен, — но, разбира се, те не могат да излязат директно от Министерството.

— По дяволите! — изруга началникът му.

— Но ако са от името на частни лица, това вече е друго нещо — заключи Деши.

— Съвсем друго — отвърна подполковникът.

— Ако, да кажем… си разделим сумата… в процент, който взема предвид вашия по-висок пост и стаж, разбира се… — продължи неуверено Шен. — Аз имам десет години в Министерството, а вие — петнайсет… Какво ще кажете на шейсет на четирийсет?

— Седемдесет на трийсет — отвърна началникът.

— Шейсет и пет на трийсет и пет.

— Дадено.

— Можем да се погрижим за разпределението на сумите много по-отговорно, отколкото би го сторила бюрокрацията в Министерството — продължи Деши.

— Разбрах добре идеята ти и я приемам. Много добре казано, майоре. Да, ясно виждам загрижеността ви по този въпрос — заяви началникът и след миг добави: — А кога можем да пристъпим към разрешаването му?

— Когато пожелаете, разбира се — отвърна Деши.

— Но нека не е тук. Да отидем в парка. Тази вечер в „Тай Чи“, на пейката отпред.

— Разбира се — съгласи се Шен Деши.

— Недей да ме разочароваш. Да не вземеш да размислиш — предупреди го подполковникът.

— Не, сър — отвърна инспекторът, представяйки си ада, в който би попаднал човек, който се е осмелил да не спази уговорка с Пот Хо.

— Свободен си — каза подполковникът.

Деши се изправи бавно и с изражение, пълно с болка. Каква ирония! Министерството на държавната сигурност бе предназначено да се бори с корупцията и корпоративните злоупотреби.

— Да се разберем обаче за едно нещо — добави началникът. — Технически погледнато, това не са кървави пари, нали? — Беше по-скоро въпрос, отколкото настояване. Все пак подполковникът не искаше да се излага на опасност.

Шен Деши си представи физиономията на монголеца в мига, когато беше паднал от ферибота. Представи си транжорната маса в кожарската фабрика, на която монголецът бе накълцал оператора. Спомни си жужащите рояци мухи.

— Не, разбира се — отвърна той. — Просто ги намерих.

— Намерени значи.

— Да.

— Добре тогава. Да действаме — отвърна началникът.

Шен Деши с мъка се добра до колата си. Отключи и реши да провери дали всичко с безценната чанта беше наред. Отвори задната врата и се надвеси над нея.

Повдигането на задната седалка не беше лесна работа. Механизмът заяждаше дори и когато под нея нямаше натъпкана чанта с пари; направи го и този път. От болката в спуканите си ребра и счупената ръка Деши едва успяваше да се движи, а какво оставаше да премести неудобната седалка и да погледне под нея, но все пак събра последни сили и с едно силно издърпване успя да я повдигне.

Хората разправят, че когато човек умира, целият му живот преминава като на филмова лента пред очите му — от детството до настоящето, и че изходът към рая прилича повече на огледало, отколкото на врата. Животът на Шен Деши премина пред очите му и все пак, като се изключат няколкото счупени кости, той все още беше жив.

Отделението под седалката беше празно.

Отне му няколко минути, преди да осъзнае реалността на случващото се. Заблъска седалката напред-назад, сякаш тежкият сак можеше да се е пъхнал между механизмите или да беше изпаднал от колата, когато седалката се отвори.

Самият той беше скрил парите там! През цялото време беше стоял в колата, с изключение на няколко момента…

Онази кучка!

Беше я оставил сама в колата, когато бе отишъл да огледа фабриката, а тя бе дошла с нея след пристигането на американеца.

Трескаво се замисли какво, по дяволите, трябваше да направи сега, когато някъде от дълбините на съзнанието му се надигна глас: „Бягай!“.