Шанхайска афера

8.

09:40 часа

квартал Луан

Шанхай

Американското консулство се намираше на територията на бивша частна резиденция с площ четири акра, разположена в престижен квартал в самия център на онази част от града, известна като Френската концесия. Нокс вече беше копирал и изпратил SIM картата на монголеца до „Ръдърфорд Риск“ в Хонконг и сега вървеше под сенките на огромните чинари, а топлият вятър галеше лицето му. Вдясно от него се издигаше триметрова стена, опасана с бодлива тел, която обграждаше територията на Консулството. На равни интервали покрай стената бяха разположени будките на охраната и във всяка една от тях, застанал мирно, стоеше по един униформен офицер от китайското Министерство на държавната сигурност. Районът сигурно се наблюдаваше от десетки видеокамери, а китайците заснемаха и идентифицираха всяко лице, което влизаше в Консулството.

Нокс се беше запознал със Стив Козловски чрез съпругата му Лиз — впечатляваща блондинка, която работеше като имиграционен адвокат към Консулството. Любовта й към всичко китайско неизменно я бе довела до Нокс, чиято репутация за намиране на най-добрите антики за ценители го беше направила доста известен сред „колекционерските съпруги“.

По-късно двамата с Козловски бяха открили общата си любов към американския футбол и тъй като в Консулството имаше сателитен приемник, който хващаше американските спортни канали, Нокс неведнъж се беше присъединявал към групата. Тя включваше служители на Консулството, университетски професори и малцина избрани правителствени представители, както и няколко войници от спецчастите, подбрани лично от Козловски, които имаха възможността да гледат мачовете на живо заедно с него, и то точно дванадесет часа преди официалното им излъчване в САЩ.

С времето между тях се беше изградило нещо като приятелство, въпреки че Козловски се ползваше с репутация, че не се сприятелява с никого. Нокс често се беше чудил дали човекът не е шпионин.

Нокс премина през щателната проверка на охраната и бе посрещнат от Козловски. Стив беше висок и симпатичен мъж, който прикриваше оредяващата си коса, като ходеше с гладко избръсната глава. Беше облечен в шит по поръчка тъмносив костюм с яркосиня вратовръзка и носеше идентификационна карта на служител от Консулството, окачена на връзка около врата му. Козловски приличаше по-скоро на Джеймс Бонд, отколкото на чиновник, отговарящ за дейността и пребиваването на всеки американски гражданин, дошъл на посещение в Южен Китай.

Докато вървяха през градината към вековното имение, превърнато преди тридесетина години в седалище на Американското консулство, Нокс и Козловски обсъждаха течащия в момента полусезон на Щатската национална футболна лига. Нокс се поинтересува как е Лиз. Двамата преминаха през пищна градина, в която се трудеха градинари китайци, облечени в сини комбинезони.

Преминаха през охраната на входа на сградата и Нокс бе въведен в просторно фоайе, в което бяха подредени бюрата на множество секретарки и асистенти, а помещението някога бе представлявало красива бална зала. Офисът на Козловски бе разположен в центъра на помещението.

Нокс веднага забеляза отворената папка на бюрото му, в която се виждаше ужасяваща цветна снимка на отрязана човешка ръка. Беше дясната. Сядайки пред бюрото, Нокс успя да прочете датата на обратно — беше отпреди шест дни. Един от пръстите на ръката имаше университетски юбилеен пръстен с надпис „ДУО“. Нокс се опита да си спомни дали пръстените на университета в Оклахома, Орегон или Охайо бяха подобни. „Мъртъв американец“, помисли си той, а след миг се поправи: „Осакатен“. И това, според датата, се беше случило преди шест дни. „Слава богу, твърде отдавна е, за да е Данър“ — помисли си Нокс и си отдъхна.

Козловски го забеляза, че се взира в папката, побърза да я затвори и го изгледа недружелюбно.

— Е, какво става? — попита той.

Движенията на Козловски бяха резки и отсечени, подобно на анимирана пластилинова кукла. Нокс никога не го беше виждал да се държи спокойно.

— По телефона каза, че имаш оферта, на която не мога да откажа — продължи Козловски. — А това, трябва да признаеш, не беше много оригинално, нали?

— Офертата важи. — Нокс вдигна ръце пред гърдите си в престорен жест на защита.

— Говори тогава — отвърна Козловски и се облегна назад на стола си.

— Търся да купя мотоциклет CJ-750 за износ — каза Нокс, — както и MI, MIM, MISuper отпреди Втората световна или BMW-R71. Ако нещата потръгнат добре, може да купя и няколко триколесни авторикши.

Козловски, който обожаваше всичко, снабдено с две или три колела и мотор, се наведе, заинтригуван, напред:

— Така ли? И какво?

— Ами хипитата се прехвърлят от харлита на някои от по-старите модели мотоциклети. Отваря се голям пазар. Рецесията притисна голяма част от това поколение да се пенсионира по-рано, но пък те разполагат с доста спестявания и имат много свободно време — отговори Нокс.

— Аз самият карам китайския еквивалент на „Веспа“ — каза Козловски. — Да не би сега да започнеш да ме убеждаваш, че трябва да го сменя? Нали знаеш, че в нашето семейство Лиз си пада по пазаруването, не аз.

— Ще ти кажа какво мисля — започна Нокс. — Китайската полиция сигурно конфискува стотици мотоциклети и велосипеди всяка седмица, след което ги заключва някъде да събират прах. Може да пообиколя и да залепя обяви в няколко магазина за употребявани мотоциклети, да оставя телефонния си номер и да обявя, че изкупувам мотоциклети CJ-750, или пък мога да говоря с момчетата от отдела по конфискация за това кога ще бъде следващата им разпродажба.

— И кой казва, че те организират разпродажби? — попита Козловски.

— Да не би да твърдиш, че не организират? — върна му въпроса Нокс.

— Познавам те, Нокс, искаш да си платиш на някое ченге, за да ти ги изнесе веднага. Не мога и не желая да бъда част от всичко това.

Нокс не се опита да отрече.

— От теб се иска само да ме запознаеш с подходящите хора, Коз. Ще огледаме инвентара, а ако реша да купувам, ще отида друг ден. Обещавам, че няма да те замесвам в продажбите, а колкото до запознанствата, ти ще си избереш какво искаш за подарък.

— Не приемам подаръци — отвърна Козловски.

„Праведно копеле“, помисли си Нокс и добави на глас:

— Добре, тогава ще е срещу определена цена.

— Ще си помисля.

— Знаеш ли какво ще си помислиш? — продължи да го убеждава Нокс. — Ще си помислиш, че си умрял и си се озовал в рая, щом видиш онези бебчета, почистени и възстановени. Мотоциклетите CJ-750 имат и кош, Коз. Само си представи как с Лиз се возите на един такъв в някой късен неделен следобед, бръмчейки по булевард „Чангъл Лу“! Просто красота!

Козловски го измери с присвити очи, но не отхвърли предложението му. Междувременно Нокс оглеждаше стаята в търсене на нещо, което можеше да прилича на лаптопа на Едуард Лу, но не успя да го открие.

— Е — каза Козловски, — значи пристигаш в Хонконг от Камбоджа с частен самолет, регистриран на името на „Ръдърфорд Риск“, още същия ден се залавяш с бизнес и искаш да ме убедиш, че всичкото това бързане е заради някакви си стари мотоциклети, които събирали прах?

Нокс се опита да запази самообладание, изненадан колко много неща знае мъжът за него.

— Да ти изглеждам, че бързам? Но съм поласкан, че си ме проверил… — отвърна той.

Нито Нокс, нито Дулич бяха помислили за евентуалните усложнения от това, че бяха долетели от Камбоджа с частния самолет на „Ръдърфорд“. Щом Козловски имаше достъп до такива данни, то значи и китайците разполагаха с тях.

— Влизал си в Китай шест пъти за последната година и половина, постоянно пътуваш из Южна Америка, Централна и Източна Европа. Изглеждаш като зает човек, който гради компанията си. Или като фирмен шпионин… — заключи Козловски.

Двамата мъже се изгледаха продължително и мълчаливо.

— Дали човек като теб — започна Нокс — нямаше да знае, че човек като мен е шпионин?

— Ти не си американски шпионин, но в днешно време ги има всякакви, Нокс. Това, с което се сблъскваме най-много тук, е частният промишлен шпионаж, напоследък стана много яростен.

— А аз си мислех, че се занимаваш с друго — отвърна Нокс. — Смятах те за служител в Консулството, шеф на сигурността.

— Не само — заяви Козловски.

— Виж, представи си, че както си седях в джунглата на Лаотян, купувах кован бронз и трепех комари с размерите на врабчета, изведнъж в главата ми светна една идея: мотоциклети. Само си представи това: Лиз с шалче, завързано около косата, вятърът развява ризата й, а ти си с навити до лактите ръкави. Отивате на пикник до Сужоу в някой топъл есенен следобед. Кажи ми, че не е идеално!

— Значи си се обадил на „Ръдърфорд Риск“ само за да те превозят?

— Не, попаднах на един приятел.

— В Камбоджа ли?

— Точно там. С Дейвид Дулич сме стари дружки. И двамата работехме за частна компания, която изпълняваше държавни поръчки на Ръмсфелд и Джордж Буш младши. Цели две години получавах заплата от него, и то добра. И изведнъж попадам на този човек в Бан Лунг. Бил там на екскурзия, доколкото знам. Та той ми предложи транспорт с фирмения самолет до Хонконг. Ти на мое място какво би направил? — обясни Нокс, но не посмя да лъже за подробностите, не беше ясно какво точно знае Козловски.

— Можеше да скалъпиш и по-добра история, ако имаше време — подкачи го той.

— Ако беше скалъпена, повярвай ми, щях да я измисля по-добре — отвърна Нокс и зачака. — Кажи, че ще ми помогнеш да получа достъп до складовете с конфискувани мотоциклети — продължи да настоява той. И добави: — Например днес.

— Ще си помисля… — отвърна Козловски. — Но те предупреждавам, че не искам да обсъждаш бизнеса си в мое присъствие, не искам никакви подаръци и никакви сделки.

— Ще се държа прилично, обещавам.

— Аха, добре — измърмори невярващо Козловски.

— Искам и още една услуга — тихо каза Нокс.

— Недей да прекаляваш — изгледа го предупредително мъжът.

— Какво би казал, ако мой приятел е изгубил нещо… нещо важно… и аз дойда с една SIM карта, в която има няколко телефона, които могат да му помогнат да намери това нещо?

— Не мога да ти помогна! — категорично заяви Козловски.

— Не си и представям, че би искал китайците да се ровят из изгубения багаж на приятеля ми. Това все пак са вещи на американец, няма да е добре за никого — започна да обяснява Нокс.

Погледът на Козловски се насочи към затворената папка със снимката на отрязаната ръка. Мъжът изпъна гръб на стола си и се изправи.

— Стига толкова! — заяви той. — Не мога да ти отделя повече време.

Двамата излязоха от кабинета заедно. Нокс го остави да обмисля връзката му с „Ръдърфорд Риск“, надявайки се, че може да го подтикне да се срещнат отново и да поговорят за изчезналия лаптоп на Данър, но предложението трябваше да излезе от Козловски.

И тъй като не искаше да го притиска повече за случая на Данър, Нокс пъхна китайската лична карта, която бе взел от монголеца, в ръцете на Козловски и каза:

— Би ли прекарал това през твоите момчета, за да видиш дали е истинска?

Козловски я грабна и я мушна в джоба си.

— Недей да надценяваш приятелството ни. Не мога да правя чудеса.

— Кой иска чудеса? — усмихна се Нокс.

— Ако си тръгнал по този път, може да ти трябва и чудо — отвърна Козловски.

— Какъв път? — спря се Нокс и го погледна, усещайки, че ще започнат да си говорят като приятели.

— На „Ръдърфорд Риск“ им е забранено да развиват дейността си тук, точно както е и с моята служба. Хрумвало ли ти е, че може би те използват?

— Ставаше въпрос само за едно пътуване дотук със самолет, нищо повече… — отвърна Нокс, сетне се поколеба за момент и допълни: — Но лаптопът на приятеля ми може да бъде много полезен. — Изплъзна се от езика му и само миг по-късно му се прииска да можеше да върне думите назад.

Ноздрите на Козловски потрепнаха от яд, но той успя да запази самообладание и заяви:

— Помни какво те предупредих!

— Колкото до отдела за конфискувани превозни средства… — напомни му Нокс, без да крие разочарованието си.

— За това се разбрахме още одеве.

10:15 часа

Нокс предпочете да върви пеша по булевард „Хуахай“, вместо да хване автобус или такси. Възхищаваше се на натоварения, но в същото време стриктно подреден уличен трафик, на птичите песни в градския парк и на хубавите жени, които минаваха край него. Спря се на широк площад пред един банков офис, огледа се и се обади по айфона.

— Давай — отговори му Дулич още преди второто позвъняване.

— Получи ли пратката ми? — попита Нокс.

— Да. Щях да ти се обадя, ако бяхме открили нещо. По дяволите с тези лаборатории!

— Имаше ли някакви части от тяло, изпратени заедно със съобщението за искане на откуп? — попита Нокс.

— Не. Но имаше видеозапис — доказателство, че са живи.

— Защо не съм го виждал? — поинтересува се Нокс.

— Пристигнал е в „Бертолд“ днес. И ние не сме го виждали.

— Трябва да го видя.

— Работим по въпроса.

— Току-що зърнах снимка на една отрязана ръка — продължи Нокс. — Беше в Американското консулство. Гледката не беше никак приятна.

— Не е наша работа, доколкото знам, но ще прегледам нещата — отговори Дулич.

— Имаше и колежански пръстен — добави Нокс — с надпис „ДУО“.

— Ясно, записах си — отвърна Дулич.

— Знаеш ли, оказа се, че самолетът ти е бил регистриран на името на „Ръдърфорд Риск“ — продължи Нокс.

— Те имат разрешително за летене. И какво от това?

— Ами прецакал си ме…

— Грешката е моя — отвърна Дулич след кратко мълчание.

— Нали не си пуснал някого от хората си след мен, за да ме следи? — попита направо Нокс.

Последва друга пауза. Телефонът пропукваше леко всеки път щом сменяше предавателната клетка по време на разговора. Нокс се зачуди защо ли Дулич се забави толкова с отговора.

— Не — отговори накрая той.

— А да познаваш някакъв огромен китаец или монголец?

— Не, не познавам.

— Изпратил съм ти втора пратка — една SIM карта. Ще ми трябват разпечатки на последните три входящи и изходящи разговора — каза Нокс.

— Ще се опитаме, но нищо не ти обещавам — отвърна Дулич.

— Напоследък все такива отговори получавам.

— Оплачи се на доктора си — невъзмутимо отговори Дулич. — Е, запозна ли се с момичето?

— Да, страхотна е.

— Знам, че е против природата ти, но се опитай да й вярваш.

— Нещата са комплексни — отвърна Нокс. — В момента търсим записките му, а ако ги намерим, може би ще разберем кой стои зад всичко това. След това ще се опитаме да ги измъкнем.

— Недей да усложняваш нещата чак толкова — отговори Дулич.

— Т. Е. К. Това е Китай — мъдро отбеляза Нокс.

— Така ли? Не съм забелязал… — отговори Дулич, а Нокс се засмя.

— Момичето спомена някакви конкуренти. Ще проверим и тях.

— Звучи разумно.

— Но този монголец или какъвто и да е там — продължи Нокс, — той може да се окаже проблем. Имаше и още един тип, който се опитваше да стои под прикритие като уличен продавач на сувенири, със сигурност беше ченге. Но монголецът? Да не би в цялата работа да има и международна следа? Да не би той да е частен служител на някой от конкурентите?

— Ще прегледаме SIM картата и ще ти кажа какво сме открили.

— Нещо друго? — попита Нокс.

— Нещата са деликатни… Знаем какво правим — отвърна Дулич.

— Ще ни трябва повече информация, за да продължим.

— Виж ти, изненада! — иронизира го Дулич.

Подразнен, Нокс прекъсна разговора. Дулич разполагаше с толкова много средства и източници на информация и въпреки това, изглежда, никой не знаеше нищо.

„Ситизън Чеуан“ се намираше само на няколко преки от сградата на „Ръдърфорд Риск“ и бе посещаван както от китайци, така и от чужденци, които идваха, за да се насладят на модерната градска атмосфера, съчетана с екзотични ветрила, окачени по тавана, и дългокраки сервитьорки в красиви униформи с панталон и сако от черна коприна. В ресторанта се носеше приятен аромат — комбинация от люти чушки, екзотични подправки и сусамово олио. А от всеки ъгъл се чуваше мандарински китайски, примесен с английски, френски и датски.

Нокс, който бе влязъл в ресторанта през задната врата, седна на масата за двама, на която вече го очакваше Грейс. Той разтвори проектите пред нея и прищипа краищата им с няколко димящи порцеланови купички с оризова каша, патладжани и подправено с джинджифил свинско.

— Била си проследена — предупреди я той.

— Да. Беше китаец, тридесетинагодишен, добре облечен, караше скутер.

— Точно тъй, същият е — потвърди Нокс, впечатлен, че тя знаеше за проследяването. — Със сигурност не е монголец.

— Беше хан — отвърна Грейс, назовавайки расата от китайци, които съставляваха повече от деветдесет процента от населението на страната.

— И ти си му позволила да те проследи? — учуди се Нокс.

— Разбира се. Така, щом се наложи да му се измъкна, той няма да бъде подготвен.

— Копирах и изпратих SIM картата — каза тихо той. — Шест пъти последователно е звъняно само на един номер.

— Това трябва да е „интелектуалецът“ — сети се тя.

— Значи китайците и американците не са толкова различни! — възхити се Нокс. — Виждам, че мислим еднакво.

— Ти искаше да наберем номера — напомни му тя.

— Естествено, но ако го направим, той няма да ни отговори повече. Телефонът ще бъде изхвърлен и така ще изгубим всякакви шансове да го проследим. Засега предпочитам да запазим тази възможност за по-късно — отвърна Нокс.

— Съгласна съм — кимна Грейс.

Нокс тъкмо щеше да изтъкне, че не е искал одобрението й, но тя го прекъсна:

— Има някои интересни следи за записките на Едуард — прошепна. — Виж какво открих в апартамента му… — Грейс му подаде връзка бележки.

Нокс ги разгледа.

— Фирма „Шерпа“? — отбеляза Нокс. — Какво е толкова странното? Половината град използва „Шерпа“.

Това беше фирма за готова храна, която предлагаше доставки по домовете. Само с едно обаждане всеки можеше да си поръча нещо от някой от десетките шанхайски ресторанти, които работеха с веригата за доставки.

— Не си ли обърнал внимание на снимките на искането за откупа? — попита го тя.

Нокс си спомни за разговора с Дулич в „Бан Лунг“. „Писмото! Искането за откуп“, сети се той.

— Писмото и дивидито с доказателството, че са живи, както и пръстът, са били донесени на Алън Маргарт в офиса на „Бертолд Груп“ от доставчик на „Шерпа“. Моля те, обърни внимание на печата — настоя Грейс.

Китайците често използваха индивидуални печати вместо личния си подпис. Нокс също имаше такъв. Разгледа по-внимателно квадратния печат, поставен с червено мастило в долния край на бележките.

— Еднакви са! — възкликна той.

— Всичките девет бележки имат един и същ печат — забеляза Грейс. — Били са донесени от един и същ доставчик на „Шерпа“.

— Наистина е така! — съгласи се Нокс.

— Не може да е просто съвпадение, би било прекалено странно…

— Дали Лу не е бил предаден от приятел? — усъмни се Нокс. — Лу е поръчал храна на „Шерпа“ за себе си и за свой приятел, който работи с него, а след това някой се е свързал с приятеля?

— По-вероятно е куриерът от „Шерпа“ да е бил негов скорошен приятел — предположи Грейс.

— Звучи интересно. Значи човекът се сприятелява с Лу, а след това събира достатъчно информация за него, за да го предаде на похитителите. — Нокс се замисли за момент и добави: — Идеята ми харесва.

— Трябва да говорим с човека от „Шерпа“. В апартамента на Еди имаше какви ли не кутии от храна, доставена от тях. Може би този човек се е връщал в жилището му и след като е бил отвлечен. Дори е възможно той да е взел лаптопа и лекарствата на Еди.

Нокс си спомни, че в Камбоджа Дулич бе споменал нещо за фирма за доставка на храна по домовете, използвана, за да предаде съобщението с искането на откуп.

— Обърни внимание на по-големия печат на гърба на бележките — каза Грейс.

Той обърна едно от листчетата и видя печата с логото на „Шерпа“ и адреса на офиса им. Огледа и останалите, които носеха същия печат и адрес.

— Има десетки офиси на „Шерпа“ из целия град и все пак всички доставки са били извършени само от един.

— Значи доставчикът работи там — досети се Нокс.

Тя го изгледа със стиснати устни и продължи:

— Няма начин един wai guo ren да влезе в някой от офисите на „Шерпа“ и да започне да задава въпроси — отбеляза тя. — Следователно трябва аз да го направя.

— Ще дойда с теб. Ако този човек е предал Лу, откъде знаеш, че няма и други, които работят с него? Може да са замесени цяла банда служители на „Шерпа“.

— Мога да се справя и сама — настоя Грейс.

— Ще те наблюдавам отстрани. Ще поддържаме връзка по айфоните, така че да мога да чувам какво става — предложи той.

— Трябва да се върна в офиса — отговори Грейс. — Ще се преоблека. Така ще мога да напусна сградата незабелязано. Не искам да ме виждат как се опитвам да се изплъзна на преследвача си, не и на този ранен етап. Трябва да внимаваме.

— Съгласен съм — отвърна Нокс.

— Ще се срещнем след един час — каза тя. — Нека да е пред градския магазин на улица „Шанкси“.

— Вземи тези неща с теб — каза той, сочейки счетоводните документи на фирмата си. — Ще ми се да ги прегледаш.

— Както кажеш — отвърна тя и започна да събира листовете.

9.

15:15 часа

квартал Хуанпу

Шанхай

Преобличането на Грейс й осигури прикритието, от което се нуждаеше, за да напусне сградата, незабелязана от преследвача си. За да се увери в успеха си, без да бърза, тя тръгна пеша по булевард „Хуахай“ и сви по улица „Шанкси“, а след това се забави пет минути в огромния супермаркет в един подлез, преди отново да се появи на улицата.

Точно в уговореното време Нокс се приближи и спря до нея, яхнал скутер, който явно бе виждал и по-добри времена. Грейс взе каската, която той й подаде, и се качи зад него. Под прикритието на каските двамата можеха да се придвижват съвсем дискретно.

— Откраднал ли си го? — попита Грейс.

— Назаем е. Даде ми го приятелка на една приятелка — отвърна Нокс на шанхайски. — Не се притеснявай.

Скутерът беше собственост на счетоводителката на Фей, която му го беше отстъпила временно срещу сума, която на Нокс му се струваше смешно малка, но за жената бе цяло състояние. Сега той можеше да го задържи за колкото време му трябваше.

— Добра приятелка ли? — учуди се Грейс.

— Няма за какво да се правиш на изненадана…

Пътните платна за автомобили бяха задръстени, но на алеята за велосипеди и мотопеди движението беше нормално. Спряха на светофар, а Нокс вдигна визьора на каската си и се обърна към Грейс:

— Преговори ли това, което трябва да кажеш? — попита той и добави: — Не трябва да се сблъскваме с вдигнати вежди.

— С какви вежди? — не разбра Грейс.

— С подозрение.

— Да не мислиш, че съм чак толкова неспособна? — засегна се тя.

— Ами малко попрекали в апартамента на Лу с това огледало на тавана — припомни й той.

— Като единствени деца в семейството, в някои отношения китайците сме привилегировани, дори бих казала глезени. Получаваме веднага това, което искаме. Агентката би очаквала подобни капризи от такова момиче, все пак бях в ролята на любовница на wai guo ren. От сега нататък остави китайските порядки на мен, става ли? Знам какво правя.

Бавнодвижещият се поток от превозни средства се плъзна напред. Нокс гледаше скутерът да не изостава. Десет минути по-късно той я свали на тротоара.

— Набери ме. Веднага. Трябва да направим връзка — каза той.

Грейс набра номера му и преметна белия кабел на слушалките около врата си. Щеше да й трябва само микрофонът им. След това тръгна по тротоара към паркираните наблизо моторни скутери и електрически велосипеди, носещи оранжеви кутии с надпис „Шерпа“, монтирани зад седалките.

— Ако не ме чуваш — каза тя, а Нокс я чуваше силно и ясно, — в момента не можем да направим нищо по въпроса.

Спря се пред необозначен офис, чиято сивкава витрина бе изцапана от дъжда.

Нокс остана да я чака наблизо.

— Ni hao12 — чу я да поздравява той.

— Ni hao — долетя вял мъжки глас.

Говорейки на много бърз шанхайски диалект, Грейс помоли управителя на офиса да й помогне да поправи една грешка. Тя заяви, че неволно е върнала по-малко пари на един от шофьорите му и не искала мъжът да си има проблеми. Връзката по телефона предлагаше достатъчна яснота на разговора и Нокс я чу как четеше на глас от някаква касова бележка.

Управителят й благодари и предложи да приеме парите вместо шофьора. Грейс се извини, както бе прието, изтъквайки колко е виновна, но настоя сама да плати на шофьора.

— Опасявам се обаче, че това няма да бъде възможно — отвърна управителят, говорейки малко по-бавно. — Много съжалявам да го кажа, но с Лин Ки се случи нещастие.

— Болен ли е? — попита Грейс и добави: — Може би ще се поободри, ако получи малко пари.

— За съжаление му се случи инцидент — отвърна управителят. — Ранен е, има много счупени кости. Лош късмет.

— Разбирам — отвърна Грейс.

— Ще бъдете ли така добра да ми позволите да му предам за вашата щедрост? — каза управителят, но в гласа му се четеше по-скоро настояване, отколкото въпрос. Търпението му явно се изчерпваше.

— Много бих искала да се извиня лично.

— Не е възможно.

— Мисля, че вчера го видях да минава по улица „Нанджин Лу“ и тогава се сетих за дълга си, разбирате ли? — настоя отново Грейс.

— Вчера ли? — заинтригуван попита управителят.

Нокс се впечатли от начина, по който Грейс успя да подпита за точната дата на раняването му.

— Опасявам се, че това е невъзможно. Инцидентът се случи във вторник.

— Във вторник ли? — повтори тя.

— Точно така. Беше в късния следобед.

— Но аз бях толкова сигурна, че е той.

— Няма как да е бил — отвърна управителят.

— Ето тогава — каза тя и му подаде пари. — Това е дългът ми, плюс още нещичко отгоре заради това, че му причиних неприятности.

— Наистина сте много щедра.

— Нали ще се погрижите да ги получи?

— Разбира се, имате думата ми. Сега ще изпратя някой към дома му. Не трябва да се тревожите повече за това.

Грейс излезе пред офиса заедно с управителя, който се доближи до един от шофьорите си и му подаде нещо, което вероятно бяха парите.

Отдалеч Нокс включи мотора на скутера и мина покрай Грейс, така че тя да го забележи. Срещнаха се след няколко минути на близкия ъгъл.

— Шофьорът носи зелена жилетка — каза тя, качвайки се зад гърба му.

— Видях го.

— Тръгна на запад по булевард „Ксинкун“.

Нокс обърна скутера, за да заобиколи през съседната улица.

— Побързай! — настоя тя. — Ще го изпуснем!

— Сериозно? Наистина ли мислиш, че мога да го изпусна? — попита той.

Нокс натисна педала на газта до дъно, принуждавайки Грейс да го хване здраво през кръста, за да запази равновесие. Той започна да си пробива път през безкрайния трафик в алеята за мотоциклетисти.

Настигнаха доставчика и започнаха да го следват, ориентирайки се по оранжевата кутия, закрепена на задния му калник. Мъжът прибра поръчка от един индийски ресторант на улица „Дагу Лу“, близо до хотел „Четири сезона“, след което пое на североизток. Следващата му спирка бе пред един тайвански ресторант, откъдето мъжът взе втора поръчка. Следваха го още петнадесет минути. Първата му доставка бе за квартал Луан, а втората в Чаннин, а оттам шофьорът се отправи към Путуо, бедняшки квартал, съставен предимно от тесни глухи улички.

Нокс забави ход, оставяйки на мъжа значителна преднина.

— Пристигнахме — каза той, извръщайки глава назад.

Между сградите се виеха стари тесни улички, задръстени с ръждясали велосипеди и скутери. Къщите бяха разкривени и схлупени, сякаш отдаваха дължимото на гравитацията, а повечето покриви бяха направени от вълниста ламарина, закърпена тук-там с тъмносини късове. Подобни квартали в Шанхай все още съществуваха — в контраст с модерните небостъргачи и жилищни сгради.

Нокс и Грейс свиха по същата улица и подминаха три още по-тесни пресечки, отклоняващи се надясно. Изведнъж Грейс го потупа по рамото. Нокс натисна спирачките и удържа скутера на място, помагайки си с крака.

— Видях го да завива наляво — каза Грейс.

Миг по-късно Нокс също сви вляво. На няколко метра пред тях доставчикът тъкмо паркираше. Мъжът остави скутера, качи се по някакво порутено стълбище и след секунда силуетът му се появи на балкона на втория етаж.

— Ще изчакаме тук — каза Нокс, поглеждайки крадешком часовника си.

Грейс бе заета да попива всяка подробност от обстановката около тях — окаченото по просторите пране, старите очукани скутери и изхабените от времето лица, които ги наблюдаваха любопитно от прозорците. Минута по-късно доставчикът се появи отново, качи се на скутера си и ги подмина, а след малко ръмженето на двигателя му затихна в далечината.

Нокс и Грейс се изкачиха по разнебитеното стълбище, а иззад затворените врати по коридора в къщата се чуваше нечие кашляне, примесено с бебешки плач и звук от пуснат високо телевизор, по който излъчваха някаква китайска сапунка.

На площадката в края на стълбището имаше три врати, които зееха широко отворени за проветрение. Грейс протегна ръка зад себе си, за да спре Нокс, тъй като това беше работа за китаец, и пристъпи към първата врата.

Вътре срещна единствено сбръчканото лице на възрастна китайка с цигара, увиснала на долната й устна. Жената само я изгледа и не й каза нищо. Грейс се поклони и излезе, направи знак на Нокс да стои настрана и се вмъкна през следващата врата.

— Здравей, братко! — високо поздрави тя и продължи: — Вярвам, че току-що си получил парите, които ти дължахме. Исках лично да се уверя, че си ги взел. Съжалявам, че те намирам в такова лошо състояние.

Мъжът лежеше на бамбукова рогозка точно пред отворения прозорец, облечен само в светлосиньо долнище от пижама. Беше положил глава на прокъсана възглавница. Лицето му беше издрано и насинено, а ръцете му бяха целите в гноясали рани и разкъсвания. Сиво-черните петна по голите му гърди издаваха следи от юмруци.

Нокс пристъпи в стаята, прихлопна вратата и застана зад Грейс.

Мъжът го помоли отново да отвори, говореше на един от диалектите на мандаринския китайски, не точно шанхайски, забеляза Нокс.

— Предпочитам да остане затворена, братко — отвърна Нокс също на чист мандарински, с подходящ заплашителен тон.

Стаята беше много тясна, а в ъгъла имаше малък телевизор.

— Дошли сме по една проста причина — заяви Грейс, също със заплашително равен тон, и се приближи до мъжа. — Ние сме прости хора с прости нужди — продължи тя, придърпа една ниска трикрака табуретка с върха на ботуша си и седна близо до лежащия мъж, а от цялата й стойка се излъчваше увереност и дързост. — Много важно е, братко, да не ни излъжеш с нещо — подчерта тя.

Погледът на ранения доставчик се местеше притеснено от Грейс към Нокс и обратно.

— Не искам никакви проблеми — каза мъжът.

— Колкото по-големи грижи имаш, толкова повече са възможностите да покажеш колко струваш като човек — изрецитира поговорката Грейс.

— Моля ви — отвърна мъжът.

— Едуард Лу, или Лу Хао, е мой братовчед — каза тя.

При тези думи болнавото лице на мъжа стана още по-бледо.

„Понякога обичам тази работа“, помисли си Нокс.

— Знаем, че си го посещавал — изрече бавно Грейс и погледна назад към Нокс, сякаш се нуждаеше от неговата помощ.

— Седем — твърдо каза той.

— Поне седем пъти — повтори тя. — Седем е лошо число, нали? Носи много лош fu vin13. Дай да видя ръката ти, дай да прочета линията на живота ти. — Посегна към него.

Грейс хвана здраво ръката на мъжа, който се опита да се съпротивлява, но нямаше силата да я спре. Тя хвана здраво палеца му с лявата си ръка, а с дясната стисна показалеца му, след което прошепна:

— Тази линия тук е лоша…

Бавно проследи очертанията по дланта му с върха на маникюра си. Нарочно натисна силно, така че нокътят да се забие в плътта. Мъжът направи болезнена гримаса и ситни капчици пот избиха по челото и над горната му устна. Опита да отдръпне ръката си, ала Грейс затегна хватката още повече и разтегна пръстите му.

Лицето на мъжа се сви от болка.

— Моля, кажи ми къде можем да намерим Лу Хао — хладнокръвно попита Грейс.

Очите на мъжа се стрелкаха трескаво между нея и Нокс; мъчеше се да ги прецени набързо.

— Не съм сигурен дали те чува — каза Нокс. — А времето ни изтича.

Грейс още повече опъна пръстите му.

— Лу Хао! Приятел! — остро изпищя мъжът.

— Що за приятел оставя искане за откуп? — попита го Грейс.

Стиснатите устни на мъжа посивяха.

— Видяхме те на записа от охранителната камера — излъга Нокс. — Направил си доставка на „Шерпа“ до „Бертолд Груп“.

— Къде се намира сега? Ала си помисли добре, преди да ни отговориш — предупреди го Грейс и усили натиска между пръстите му.

— Не отварям контейнерите с храна, преди да ги доставя — оправда се мъжът. — Вземам ги и ги доставям. Откъде да знам какво има вътре?

Грейс сви показалеца му и го дръпна рязко, а кокалчето се пречупи. Мъжът изкрещя, а пръстът му увисна като счупено стъбло. Грейс сграбчи безименния пръст на ръката му.

— Да опитаме отново… — съвсем спокойно заяви тя. — Къде е Лу Хао?

— Моля ви, умолявам ви… — ужаси се мъжът.

Грейс заплаши да счупи и другия му пръст и той изстреля някакъв адрес, но го каза толкова бързо, че почти нищо не се разбра.

Нокс не му повярва. Едва ли един доставчик би знаел местонахождението на похитените. Мъжът просто се опитваше да спечели време и Грейс да не го наранява повече.

Тя го изгледа изпитателно, а Нокс безмълвно поклати глава.

— Повтори го по-бавно! — настоя тя. — Говори ясно, така че да те разбера. Знам едно: излъжеш ли ни, семейството ти скоро ще оплаква жалката ти съдба — заяви тя и отново стисна пръста му.

Мъжът повтори внимателно адреса, който се намираше в квартал Ксинджинзен.

— Лъжеш! — каза Грейс.

— В името на боговете, казвам истината! — настоя той и повтори адреса още два пъти.

Грейс стисна силно ръката му, за да не може мъжът да я измъкне от хватката й, и заговори с Нокс на английски:

— Не е възможно човекът, доставящ искането за откуп, да знае местонахождението на заложниците. „Мозъкът“ на похитителите би се постарал да запази тази информация колкото може по-далеч от него.

— Съгласен съм. А и Ксинджинзен е поне на тридесет минути оттук. Този се опитва да си спечели достатъчно време, за да офейка… — отвърна Нокс.

— Няма как да избяга, ако аз съм до него и му държа ръката. — Грейс отново мина на китайски. — Обади ми се, щом пристигнеш на мястото, и ще разберем истината. Тогава, ако се окаже, че този тип само ни е пробвал, аз също ще си изпробвам силите върху него.

На Нокс никак не му хареса идеята да я остави сама, въпреки че Грейс очевидно контролираше положението.

— Открий кой го е докарал до това състояние. Кой му е нанесъл побоя — рече Нокс.

Грейс се обърна и погледна ужасения мъж право в очите.

— Не ни харесва да научаваме стари новини. Плъх, който скача към опашката на котката, сам си търси смъртта — изрече тя на мандарински.

— Какъв плъх? Казвам ви истината! — настоя отчаяно мъжът.

— Тогава ми кажи кой ти причини това. Не си паднал от скутера — настоя Грейс.

— Но е точно така! — почти изплака мъжът, показвайки дълбоките рани по ръцете си.

— Кой го направи? — попита го направо тя.

— Причакаха ме! — изпъшка той. — Мръсен wai guo ren!

— Wai guo ren като него ли? — попита Грейс и посочи към Нокс.

— Не. Беше от Севера, сестро, сигурно от някой от автономните региони на страната. За тях знам, че са от север. Мръсни нашественици! — отвърна мъжът.

— Монголци — каза Грейс на английски, поглеждайки към Нокс.

— И на монголците ли даде същия адрес, който каза на нас? — попита отново тя на мандарински.

— Не смея да лъжа — отвърна той. — Истина е. Не ме наказвайте за това! — изплака мъжът. — Направих само това, което всеки би сторил!

— Заложниците отдавна ще са изчезнали оттам — разочаровано каза Нокс на английски и добави: — Ако въобще са все още живи…

— Ще ми се да му изпочупя и другите пръсти! — ядосано процеди през зъби Грейс, без да пуска ръката на мъжа. — Кой отвлече Лу Хао? Кои са хората, отвлекли братовчед ми? Хората, на които си го предал? — заплашително попита тя.

— Не ги познавам! На чужденците казах същото! Знам само къде трябва да отида, да взема храната и да я доставя. Вземам я, доставям я, това е! А лицата им не ги познавам, за мен те са просто някакви хора.

— Не те бива в лъжите… — изрече Нокс на идеален мандарински. — Познавал си този човек на име Лу Хао. А и не си обикновен доставчик!

— Как те намериха северняците? — попита го Грейс.

— Нямам представа! Те се появиха след доставката до „Бертолд Груп“. Така и не разбрах откъде дойдоха.

Грейс погледна разтревожено към Нокс — дали северняците не наблюдаваха сградата на „Бертолд Груп“?

— Дадох ви адреса. Само това знам — въздъхна мъжът.

— Кои са помощниците ти? — попита Нокс. — Нали не смяташ отново да ни лъжеш?

— Лу Хао, Лу Хао, Лу Хао… — започна да повтаря мъжът като в транс, а гласът му звучеше така, сякаш призоваваше Лу на помощ.

— Помощниците ти! Кажи ги! — настоя Грейс.

Мъжът потръпна от страх и изпадна в безсъзнание. Нокс хвана брадичката му, разтърси го и попита:

— Кой ги познава?

— Ако сега си тръгнем оттук, никога повече няма да го видим — каза Грейс.

— А ако останем — допълни Нокс, — кой знае какви ли проблеми ще ни довлекат съседите… Този крещеше доста силно.

— Трябваше да му запуша устата — отвърна съвсем спокойно Грейс.

„Напомни ми никога да не ти ставам враг“, помисли си Нокс и добави на глас:

— Хайде да тръгваме.

— Той може да ни каже още нещо, чувствам го…

— Тези другите, монголците… Те са доста пред нас — отбеляза Нокс, — а аз мразя да догонвам когото и да било.

Грейс пусна ръката на мъжа и тя падна безжизнено на рогозката.

— Знаеш ли, по начина, по който се държа, приличаше на половин китаец — усмихна се тя на излизане.

— Обиждаш ме — отвърна той.

18:45 часа

квартал Чаннин

Шанхай

По обратния път Нокс взе мерки да затрудни максимално евентуалните си моторизирани преследвачи, като правеше неочаквани завои по страничните улички, бавеше се по кръстовищата или пък натискаше газта и сменяше посоката на движение. Грейс също се оглеждаше за преследвачи.

— Видя ли го? — попита тя, опряла брадичка на рамото му, а каските им се докоснаха. — С черна риза е и с бръсната глава.

— Да. И май е сам… — отвърна Нокс, опитвайки се да надвика шума от мотора.

— Така е.

— Това не ти ли се струва малко странно? — отново попита той. Преследването на мотори обикновено се осъществяваше от поне двама-трима души.

— Необичайно е — съгласи се Грейс. — Може би хората им са малко.

— И скоро ще станат още по-малко. Можеш ли да караш това? — попита Нокс.

— Разбира се.

— Чакай малко тогава! — Той усети как ръцете й се обвиха по-плътно около него. Нокс сви вдясно и по следващата тясна уличка, наведе се на една страна и даде възможност на Грейс да хване лявата дръжка на кормилото, след което спусна крака и обувките му задраскаха по асфалта. Измъкна се ловко от скутера и притича няколко метра след него, за да запази равновесие. Малкият мотоциклет се люшна настрана, но Грейс успя да го задържи под контрол, натисна газта и продължи надолу по тясната улица. Нокс се скри в един от входовете и надзърна внимателно, за да огледа обстановката. Дишаше тежко, а адреналинът гореше в кръвта му.

Двойка възрастни китайци, хванати под ръка, минаха покрай него и продължиха нататък по тясната уличка. Грейс и скутерът вече се губеха в далечината.

Тогава се чу тихото боботене на мотора на малък мотоциклет. Приближаваше се. Нокс побърза да се вмъкне обратно във входа, намери метла с дълга бамбукова дръжка, взе я и зачака пърпоренето на двигателя да се приближи съвсем.

Мъжът беше едър, с остри черти на лицето и големи скули. Дали не беше друг монголец?

Нокс се хвърли изненадващо напред и заби дръжката на метлата между спиците на предното колело, замахна с ръка към водача и успя да го изблъска. Мъжът, който не носеше каска, се прекатури през кормилото на скутера и се пльосна на асфалта, а мотоциклетът връхлетя върху него.

Нокс скочи и изрита скутера настрана, извади деветмилиметров пистолет „Макаров“, затъкнат в колана на падналия, взе мобилния му телефон и забеляза, че беше същият модел като този на мъжа, който го бе нападнал на стълбището в жилищната сграда на Лу.

След това Нокс го обърна по гръб, притисна слабините му с коляно и видя как лицето му се сви от болка. В джоба на джинсите му намери лична карта и няколко юана, които задържа.

— Къде е заложникът? — попита Нокс на мандарински. — Къде е Лу Хао?

Празният поглед на поваления мъж му подсказа, че този или не разбира китайски, или никак не се интересува какво го питат. Нокс заби юмрук в лицето му.

— Лу Хао! — повтори високо той.

Мъжът заговори и този път изчезнаха всички съмнения на Нокс — не беше руснак, а монголец.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита го Нокс на английски.

— Майната ти! — отвърна мъжът също на английски.

Звукът от удара на черепа му в асфалта бе леко неприятен. Монголецът изпадна в безсъзнание.

Нокс огледа дланите му за мазоли и забеляза, че мъжът беше десняк. С двете си ръце хвана дясната му ръка, опря я в коляното си и счупи лакътя му.

Прекъснаха го виковете на някаква старица. Вбесен, Нокс вдигна поглед и забеляза, че на ъгъла на сградата беше монтирана видеокамера, която гледаше право в лицето му.

Скутерът с Грейс се появи точно навреме.

„Двама монголци, по дяволите!“, помисли си Нокс. Какви ли бяха? Наети биячи? За кого ли работеха? За конкуренти на строителната компания „Бертолд“? Чужди агенти? Китайски ченгета?

Нокс обви ръце около тънката талия на Грейс, тя натисна газта и скутерът изчезна оттам.

19:25 часа

квартал Ксинджинзен

Шанхай

Грейс направи обратен завой на пресечката със следващата пуста улица и се върна, минавайки отново покрай адреса, който им бе дал доставчикът от „Шерпа“. Предният фар на скутера освети входа към индустриалната зона. Пътят напред беше препречен със стоманено въже, закопчано с катинар, а зад него се виждаха нахвърляни боклуци и избуяли бурени. Самият път водеше до група от шест бетонени сгради с плоски покриви, които изглеждаха поне на тридесет години, въпреки че бяха построени само преди пет.

Стоманеното въже беше опънато напряко на пътя, за да спре влизането на коли и камиони. Грейс промуши скутера покрай страничния стълб, за който беше закрепено въжето, и навлезе в зоната. Северната част на третата сграда гледаше към полето, пълно с бурени и разхвърляни купчини ръждясващи железа. Тя изключи двигателя, с Нокс се ослушаха и огледаха внимателно обстановката.

Нокс провери два пъти дали точно това беше мястото — сграда 3-Б. Струпа една върху друга няколко щайги, които намери, и се покачи по тях, за да погледне през запрашения прозорец.

Вътрешността на сградата беше тъмна и изглеждаше празна. Докато Грейс паркираше скутера, Нокс намери част от ръждясала жица, пъхна я в ключалката на вратата и успя да отвори. Миг по-късно влязоха вътре.

Помещението представляваше типичен склад с метални стелажи, издигащи се от пода до тавана. В близкия ъгъл имаше три пластмасови стола, няколко преобърнати кашона, празни кутии от пица и кутийки от бира и сода.

Грейс пристъпи към тях, но Нокс я спря и направи няколко снимки с камерата на айфона си. Наблизо имаше и дървен стол с облегалка, а на циментовия под до него се виждаха захвърлени няколко ленти от използвано тиксо. Нокс посочи към стола и вдигна пръст пред устните си, за да я предупреди да не вдигат шум, докато не огледат мястото внимателно. Без да казва нищо, посочи на Грейс да тръгне наляво, а самият той пое надясно. Огледаха всички ъгли и скришни места в помещението.

— Чисто е — тихо каза Грейс.

— Тук също — обади се Нокс от другия край.

Двамата се върнаха при вратата, където беше захвърлена някаква завивка, свита на топка, и още използвано тиксо.

— Столът е само един — отбеляза Нокс.

— Значи са ги разделили — изрече тя.

— Да — отвърна той, обладан от неприятно предчувствие. И двамата съзнаваха какво може да означава това.

— Ще огледаме доказателствата — продължи Нокс. — Ти се заеми с храната и пластмасовите столове, аз ще остана тук с това.

— Добре — отвърна тя, усещайки тревогата му, че може би Данър е мъртъв.

Докато тя работеше зад него, Нокс се опита да си представи цялата обстановка, да „види“ хората, които са били на това място, а не просто огромното празно пространство. Представи си Лу на стола, завързан с тиксо. Потвърждаваше се от слоя лепкаво вещество, останал по предните крака на стола на височината на глезените и на двете облегалки за ръцете. Забеляза петната под стола, усети неприятната миризма и предположи, че заложникът е бил държан завързан дълго време без възможност да става за физиологичните си нужди. След това погледът му се спря на плосък пластмасов предмет, оставен до стената — беше болнична подлога. Представи си похитителите, седнали на пластмасовите столове, как пушеха, хранеха се и убиваха времето си. Приклекнал, Нокс заобиколи стола и спря.

Това, което видя, го накара да промени стратегията — тук беше седял не Лу, а Данър. На задния крак на стола бе забелязал три прави черни резки. Това беше съобщение от Данър — „трима похитители“. Нокс усети как тревогата му започна да утихва.

— Не е бил Лу — каза той. — Бил е Данър. Тук, на стола! Пазили са го трима мъже.

— Да, трима — съгласи се Грейс. — И аз така реших. Единият е пушач, другият е левак и вегетарианец, а третият е бил доста нервен.

— Сериозно ли говориш?! — невярващо възкликна Нокс.

Грейс го изгледа унищожително и продължи:

— Виж този стол, пепелта от цигари и угарките — посочи тя. — Пред стола в средата има кутийка от бира, но е оставена отляво, не отдясно, значи е левак. В пицата, която е останала, няма месо, значи е вегетарианец. Пред последния стол има накъсана и смачкана салфетка, от която са свивани топчета. Определено там е седял някой изнервен.

— Ще повярвам на думите ти — измърмори Нокс.

Не му бяха необходими резултатите от ДНК тестовете. Беше сигурен, че точно Данър беше седял на стола. Разгледа го по-съсредоточено, използвайки писалката с халогенно фенерче, и обърна по-специално внимание на местата, където си личаха залепванията на ръцете. Погледна резките, издраскани с нокът върху облегалката за ръце, от няколко различни ъгъла.

— Числото четиридесет и четири говори ли ти нещо? — попита след малко той. Помъчи се да направи снимка на резките, но не успя.

Грейс погледна към него, но не каза нищо.

— Ами четиридесет и едно? — продължи Нокс.

Тя пристъпи по-близо, за да погледне. Изглеждаше притеснена.

— Четиридесет и четири ли?

Нокс посочи към резките, оставени върху дървото на страничната облегалка.

— Какво е това? — попита той.

— Нищо…

— Защо премълчаваш, Грейс? — настоя за отговор Нокс.

— Цифрата четири е лош знак… — уклончиво отговори тя, очевидно опитвайки се да скрие нещо.

— Добре. И какво означава, Грейс? — продължи Нокс.

— Ами четири звучи като sei — смърт — отвърна тя.

Нокс замълча.

— Четиридесет и четири е още по-лошо число — продължи тя, — означава „умиращ или мъртъв“.

— Данър или Лу? — запита се Нокс на глас. Може би Данър беше ранен или пък Лу бе получил пристъп.

— Столът е само един — отбеляза Грейс.

— Данър е седял на него, сигурен съм — заяви той и посочи драскотините. Отиде до захвърлената топка тиксо и започна да я разплита. Намери едно парче, по което бяха полепнали отскубнати косъмчета и парченца кожа. Под светлината на фенерчето косъмчетата изглеждаха леко червеникави. — Данър е бил! Сигурен съм! — прошепна Нокс.

— А къде е Еди? — въздъхна Грейс. — Умиращ или мъртъв?

— Нека не изпадаме в гадания — предупреди я той. — Не сме намерили кръв. Засега няма сигнал за някакъв проблем. Има шанс тези типове да са професионалисти и да са държали заложниците разделени. Стандартна процедура за действие — така ако единият се измъкне и отиде при ченгетата, те ще задържат втория. Все още няма за какво да се тревожим.

— Звучиш така, сякаш се опитваш да убедиш повече себе си, отколкото мен — каза тя.

— Така ли? — учуди се Нокс. — Ами ти с твоя левак вегетарианец?

— Оставил е наядено парче пица, отхапвал е от лявата му страна. Освен това се опитваш да смениш темата — отвърна тя. — От къде на къде обикновен доставчик ще знае този адрес? А и е явно, че тук не е мястото, където е бил държан Еди… В това няма смисъл.

— Нека не прибързваме — рече Нокс. — Данър е жив и съдейки по миризмата на това място, той е бил преместен малко преди да дойдем тук. — Във въздуха все още се усещаше цигарен дим и си личеше, че някой е бил тук през последните няколко часа. — Имаме доставчика на „Шерпа“ — продължи Нокс, — но той е действал самостоятелно.

— А монголците?

— Обикновено похитителите наблюдават лицата, от които искат плащане на откупа. Видяхме, че монголците наблюдаваха апартамента на Лу, и това се връзва. Или просто и те, също като нас, търсят записките му.

— Виждала съм и добре облечени китайци да наблюдават сградата на „Бертолд Груп“ откъм парка Шанян. — Грейс му разказа за мъжете, от които се беше измъквала, преоблечена.

— Да, сигурно работят с монголците, но може и да са самостоятелни. А ако забравим за човека от „Шерпа“, това прави две различни групи, с които трябва да се занимаваме — обобщи Нокс.

— Добре облечените може да са от БНС — предположи Грейс. — Или пък да са независими. А може и да са самите похитители.

— Ако са похитителите, значи нямаме обяснение кои са монголците. Слушай, това беше следа, която трябваше да проверим, но златният пръстен все още се крие в записките на Лу — отбеляза Нокс.

— За какъв златен пръстен говориш?

— Това е наградата — поясни той. — От доставчика на „Шерпа“ знаем, че са го нападнали монголците. Пребили са го, след като е оставил бележката с искане за откупа в „Бертолд“, така че те са наблюдавали или „Бертолд“, или самия доставчик. Те не са похитителите. Разполагаха с адреса преди нас, но докато стигнат дотук, мястото вече е било изпразнено.

— И защо смяташ така? — попита тя.

— Няма следи от борба.

Грейс кимна.

— Значи доставчикът на „Шерпа“ е трябвало да изпрати някакво кодирано съобщение веднага щом е успял да остави искането в „Бертолд“ и да се оттегли оттам. Така и не е имал време да го направи, защото точно тогава са го нападнали монголците.

— Същевременно похитителите са събрали всичко и са преместили Дани. Да, връзва се — продължи Нокс. — Но ако е вярно, това би означавало, че мозъкът, замислил операцията, е допуснал аматьорска грешка, като е издал къде държат заложника на човека от „Шерпа“. Защо би направил такова нещо?

— Може да са хора на „Триад“ — предположи Грейс. — Или някой по-неопитен в отвличанията.

— Като например конкурент на „Бертолд“ — довърши мисълта й той.

— И тук отново се връщаме на това, че ни трябват записките на Еди за поощренията.

Нокс се намръщи на евфемизма за подкуп, който тя използва.

— Една стъпка напред… — измърмори той. — Но кои са тези монголци?

— Може би трябва да информираме БНС за това място. Те действат много ефективно, могат да вземат отпечатъци и ДНК. Такива доказателства ще ни бъдат много полезни — предположи Грейс.

— Ако БНС намерят Данър преди нас — напомни й Нокс, — той ще попадне в по-лоша ситуация, отколкото ако се намира в ръцете на похитителите. Много вероятно е същото да се отнася и за Лу.

Грейс го погледна, готова да спори, но вместо това въздъхна и си замълча.

— Три дни — промълви само тя.