Шанхайска афера

42.

10:00 часа

квартал Луан

Шанхай

Само преди час дъждът се беше усилил неимоверно много. Нокс, Грейс и Козловски стояха на сушина на стълбището пред сградата на Консулството.

Точно пред портала на сградата, на китайска територия, чакаше линейка с един-единствен червен буркан, който проблясваше на покрива й.

Порталът се отвори и металните преградни блокове се прибраха в земята. Линейката обаче не помръдна.

— Хайде де! — нетърпеливо каза Нокс, очаквайки специалната кола да пресече границата и да премине на американска територия.

Грейс държеше айфона на Нокс до ухото си.

— Катрин, моля те, линейката е вече пред входа — каза тя и погледна към Нокс. Очакваха секретарката да ги свърже с Йонг Ченг.

— Той няма да го направи по телефона, прекалено предпазлив е — прошепна Грейс, след като закри микрофона с ръка.

— И какво тогава? Тук ли? Къде? — попита Нокс.

— Мисля, че по-скоро става въпрос за „как“ — отвърна Грейс. — Ченг не би рискувал да бъде видян или подслушан как научава от американец името на някакъв китайски високопоставен служител и по-късно предава въпросния човек на властите. Той очевидно разбира, че може би си играем с него и това може да е просто номер от страна на американското разузнаване.

— И, разбира се, ще бъде прав — вметна Козловски. — Ако се предположи, че американското разузнаване е било достатъчно умно, за да измисли подобен сюжет. Премахването на високопоставен човек от властта чрез слухове и безпочвени обвинения определено би било успех за нас.

Грейс замислено допря телефона до бузата си.

— Катрин? — каза тя. — Моля те, предай на господин Йонг Ченг, че офертата важи още само четиридесет минути. Ще чакам на портала на Американското консулство и бих предала информацията само на теб или на господин Ченг, на никого другиго — заяви тя и прекъсна разговора.

Червената светлина продължи да пулсира в лицата им.

— Защо? — попита я Нокс.

— Ако изпратят някого от Министерството например, няма гаранции, че сделката за господин Дулич ще стане — отвърна тя.

— Но Йонг Ченг може да я осъществи, така ли? — саркастично попита Нокс.

— Разбира се.

— И защо?

— Заради честта си — отвърна Грейс, абсолютно убедена в думите си. — Той не би нарушил обещание, което е дал, гарантирам ти го.

Нокс държеше чадъра над Грейс, докато я съпровождаше до охраната на предния вход, и след това застана редом с нея до портала, за да огледа линейката по-добре. От спряно наблизо „Хъмви“, управлявано от един от командосите от охраната, се носеше мелодия на U2. Човекът зад волана припяваше фалшиво в такт с музиката, а двигателят не работеше.

Това бе една от най-дългите разходки, които Нокс бе предприемал в живота си. Внимаваше да остане в територията на Консулството и в същото време се опитваше да надзърне през предното стъкло на спрялата отвън линейка. Шофьорът на линейката реши, че Нокс гледа към него, и му показа изрезката със снимка на Кобе Брайънт21, която висеше от огледалото за обратно виждане, след което се ухили и вдигна палец в знак на „този е номер 1“.

Нокс обаче гледаше покрай въртящия се образ на Кобе към мъжа, седнал на една от страничните пейки отзад в линейката. Някаква жена, вероятно парамедик, седеше до него, а срещу тях се виждаше друг човек, облечен в тъмносиня униформа. Полицай. Дулич държеше ръката си, обездвижена в слинг през врата, а главата му беше омотана в бинт. Изглеждаше наистина много зле. Дулич кимна леко и се облегна с мъка назад, като или не го видя, или предпочете да не показва, че го е познал.

Зад и отстрани на линейката бяха спрели две полицейски коли, а във всяка от тях имаше по четирима униформени. Нокс обмисляше как би могъл да измъкне Дулич, но осем срещу един, и то без да броим ченгето в линейката, не обещаваше резултат в негова полза. И все пак, ако линейката си тръгнеше, ако сделката се провалеше, той нямаше какво да направи, за да го спре.

Нокс се огледа в двете посоки на необичайно празната улица, търсейки с поглед черното „Бентли“ на Йонг Ченг, което бе забелязал на Крайбрежния булевард. Вместо това минаха няколко коли и таксита, както и десетина велосипеда и мотопеда, но нямаше никакво „Бентли“.

Нокс проклинаше китайците за това, че си бяха изградили стени сред стените от чест и срам, които му се струваха като безсмислена защита от противниците. Та това бяха правила в правилата, закони в законите, а отгоре на всичко, изглежда, се променяха според случая и нуждата… И въпреки че се преструваше, че ги разбира, Нокс не ги разбираше ни най-малко.

Изминаха десет минути, но на него му се сториха като четиридесет. Все още стоеше на същото място, дъждовните капки барабаняха по чадъра. Продължаваше да се оглежда, когато видя едно такси да спира в локалното платно пред Консулството. Отвътре слезе жена, която инстинктивно се опита да предпази косата си с ръка. Ако паметта не го лъжеше, отдалеч жената приличаше на Катрин, но мозъкът му бе изморен и нервен от дългото чакане, така че можеше и да греши. Дамата се отправи директно към охраната на портала.

Нокс зачака. Шофьорът на таксито изключи двигателя и също зачака.

Жената не бе стояла в будката на охраната повече от тридесет секунди, преди да излезе и отново да се качи в таксито. Шофьорът потегли и колата се отдалечи. Нокс погледна към линейката, очаквайки да тръгне, но тя не помръдна.

Грейс също излезе от будката на охраната и забърза през внимателно поддържаната чакълена пътека право към очакващия я Нокс с чадъра.

— Готово — каза тя.

— Е, и какво следва?

— Сега зависи от Йонг Ченг да прецени информацията, вероятно да я провери и да проучи дали този Жмин наистина носи наказателна отговорност. Той ще реши дали това е достатъчно важно за „Йонг и син“, за да рискува репутацията си и да изгуби ценни политически връзки.

— Идеално! — измърмори тихо Нокс.

— Предполагам, че обмисляш атака към линейката — каза тя.

Нокс замълча. Не му харесваше фактът, че тя се беше научила да го разпознава толкова безпогрешно.

— Всичко е наред. Нали така? — попита тя.

— Изразът е такъв — рече Нокс. — Но в случая не е така.

— Ако линейката си тръгне, ще знаем, че сме се провалили — каза тя с ледено спокоен глас.

— Ако линейката си тръгне, няма да успее да измине и десет метра — отвърна той.

— Джон?

— Да, Грейс?

Тя сложи ръка на рамото му и се сгуши по-близо под чадъра до него.

— От много години не е имало случай на компрометиран министър. Правителството ни ще извлече много от това — каза тя. — Няма да е добре за Партията обаче. За китайския народ най-голямото престъпление е корупцията и правителството вероятно няма да успее да устои пред възможността да се сдобие с кървав трофей като главата на председателя Жмин.

— Това е Китай — отвърна простичко Нокс.

— Ще видиш — увери го тя.

Линейката обаче не помръдна нито напред, нито назад. Шофьорът си играеше с Кобе Брайънт, докато Дулич още повече увеси глава. Изглеждаше отчаян и победен.

Изминаха още пет минути.

— Йонг Ченг няма да го направи — каза Нокс.

— Дай му малко време — успокои го тя.

През струите на дъжда Нокс видя, че единият от полицаите в по-близката кола вдигна портативното радио. Нокс го наблюдаваше, докато в колата явно течеше разгорещена дискусия между този с радиото и шофьора, който със знаци му показа, че са блокирани.

Полицаят, който бе взел радиостанцията, слезе от колата и отиде при втората полицейска патрулка, която блокираше пътя на линейката. Шофьорът на втората кола погледна към Нокс и в очите му се четеше зла самоувереност и победа. Нокс видя нещата пред него да се развиват като на забавен каданс. Проклети служители, които злоупотребяваха с властта си!

Нокс погледна обратно към Консулството, където от дистанция ги наблюдаваше Козловски, и след това отново се обърна към линейката. После бързо погледна към командоса зад волана на хъмвито и най-накрая към куката с лебедка, монтирана на предната броня на военния автомобил.

Нокс изтича към куката, освободи я, издърпа около десет метра от здравия стоманен кабел и с куката в едната си ръка тръгна към портала.

— Нокс! — разтревожено извика Грейс.

— Ей! — последва го и гласът на командоса, който бе слязъл от хъмвито.

Нокс се промъкна през локвите и навлезе в китайската територия пред района на Консулството, в която той беше със статут на издирван престъпник, и докато се навеждаше под купето на линейката, забеляза, че едната от полицейските коли се отдръпна. Нокс заключи куката за теглича на линейката и побърза да отскочи назад, щом чу звука от отварящи се врати — сигнал, че полицаите идваха, за да го заловят. Изтича и се шмугна обратно в частта зад портала на Консулството, която се считаше за американска територия. Затича се обратно към хъмвито и отвори със замах кутията, от която се управляваше макарата. Китайските полицаи го изпуснаха на косъм.

— Не можеш да го направиш! — извика му командосът, но определено бе по-зает с двамата китайски полицаи, които почти бяха прекрачили браздата, разделяща китайската от американската част на посолството. Командосът тръгна натам и застана на няколко сантиметра от тях.

Кабелът на лебедката се изпъна.

Командосът успя да се задържи прав, а пръските слюнка от разгорещените му думи, отправени в лицето на единия от двамата китайски полицаи, се примесиха с капките на дъжда. Това обаче бе ясен сигнал за Нокс.

— Престанете и се отдръпнете, сър! — извика командосът. — Това е американска собственост.

Нокс забързано отвори вратата на хъмвито, качи се на мястото на шофьора и дръпна ръчната спирачка. Линейката понечи да потегли, но кабелът се изпъна още повече и не й позволи. Двигателят й започна да реве, а целият й корпус се разтресе. Хъмвито дръпна рязко назад и между двете коли започна битка на издърпване.

Нокс измести големия камък, който запречваше чакълената алея, и го използва, за да блокира предната гума на хъмвито. Сега всичко зависеше от военната машина. Линейката бавно започна да се плъзга по мокрия асфалт все по-близо и по-близо до портала.

Двамата полицаи явно разбираха от физика и механика, защото скочиха почти едновременно и се хванаха за металния кабел, но усилията им се оказаха напразни.

Козловски също дотича откъм сградата на Консулството; беше останал без дъх и се отправи директно към вратата на хъмвито. Нокс му препречи пътя.

Единият от полицаите изтича към патрулната кола, отвори багажника и измъкна оттам ножица — секач за метал.

Задната броня на линейката бе само на сантиметри от портала.

— Войнико! В тази линейка се намира американски ветеран! — извика Нокс към командоса. — Ако не успеем да го издърпаме отсам граничната бразда, той отива право в китайски затвор.

Думите бяха отправени и към Козловски, който стоеше точно до Нокс и наблюдаваше как лебедката все повече придърпва линейката към портала.

Нокс беше наясно, че разстоянието между хъмвито и линейката няма да позволи на лебедката да издърпа целия автомобил на територията на Консулството. Той направи знак на Дулич и стана свидетел как човек с превързана глава и гипсирана ръка напада и обезоръжава полицай, седнал на пейката срещу него.

Дулич се наведе и се спусна към задната част на линейката, а в същия момент полицаят успя да прищипе малките челюсти на ножицата — секач за метал, около стоманеното въже. Командосът обаче го изрита откъм американската страна на граничната линия и ножицата падна. В този момент задната броня на линейката навлезе в американска територия.

Полицаят прекрачи границата, опитвайки се да пререже кабела, а войникът извади оръжието си. Ченгето веднага побърза да се отдръпне и се задоволи само да наблюдава случващото се.

— Ефрейтор! — извика Козловски, оставяйки Нокс сам, но не и преди да му изсъска: — Ах ти, копеле!

Нокс се усмихна на притеснената Грейс.

Задната част на линейката вече се намираше на територията на Консулството. Отпред трима от полицаите се опитваха да влязат в нея през страничната й плъзгаща се врата, за да спрат Дулич, а самият той бе в задната част на колата.

Козловски изкрещя на командоса да прибере оръжието си.

— Сър! Това е моя отговорност, сър! — отвърна му войникът, вдигна оръжието си и го стовари върху ръката на единия от полицаите в линейката. — Ей! — изкрещя командосът, за да привлече вниманието му. — Оттеглете се! Намирате се на американска територия!

В усилието си да се отскубне линейката се плъзна встрани и закачи едното крило на солидния метален портал. Тежката врата се изкриви и се стовари навътре към двора сред оглушителен метален трясък. Командосът насочи оръжието си към полицая, който не смееше да помръдне. След цели две минути страничната врата на линейката също пресече граничната линия и Нокс изключи електрическата лебедка.

Дулич слезе от линейката и бе посрещнат от Козловски и Грейс, които му помогнаха да се придвижи по-навътре към сградата на Консулството. Нокс освободи кабела и командосът изрита куката назад към хъмвито. Нокс се пресегна и я прибра.

— Сър! — извика командосът към ошашавения шофьор на линейката. — Автомобилът ви е спрян неправилно на американска територия. Отстранете го веднага!

Шофьорът едва ли разбираше английски, но линейката толкова бързо се стрелна напред, че ченгето в нея загуби равновесие и се свлече на пода, а в бързината автомобилът закачи една от патрулките.

Откъм сградата на Консулството притичаха още шестима командоси, въоръжени с автомати М-16, и се присъединиха към ефрейтора.

Нокс и Козловски подкрепяха Дулич от двете му страни. Единият от командосите се приближи до Нокс и предложи да го отмени.

— Не, благодаря — отвърна Нокс, затягайки здравата си хватка около ръката на ранения.

Вторник, 5 октомври

43.

06:00 часа

остров Чунмин

Шен Деши седеше зад волана на автомобила си, паркиран срещу сградата на 5-о полицейско управление в Чунмин Сити, в очакване приключилата смяна полицаи да излезе. Беше стоял на това място близо девет часа и бе премислял отново и отново създалата се ситуация. Тази жена полицайка го беше прецакала. Трябваше на всяка цена да му върне парите. Шен Деши щеше да ги подели с подполковника в съотношение, в което се бяха уговорили, и официално щеше да излезе в пенсия. Все още имаше надежда.

Тя се показа от сградата след няколко минути, отключи един от велосипедите, паркирани отпред, и потегли. Шен Деши я последва, давайки й солидна преднина.

Живееше в порутена четириетажна сграда, каквито той беше виждал с хиляди. В нея имаше не повече от шест семейства, като всяко от тях населяваше пространство от около една голяма стая. Деши слезе от колата и я последва. Нямаше по-добър от него в проследяването пеша. Щом жената съвсем спокойно влезе в апартамента си на третия етаж, инспекторът разбра, че тя дори не се беше усетила, че е следена.

Не искаше да й даде време, за да се окопити. Затича се към вратата и я изрита силно. Тя поддаде, удари се в стената и отскочи обратно към него, а Шен Деши скочи вляво и инстинктивно издаде напред раненото си рамо, за да я спре.

В дясната си ръка стискаше камък.

Жената пред него държеше бебе.

Гледката на детето го стъписа и той се спря. Жената беше толкова млада, че Шен си я беше представял как дели апартамента с още четири-пет момичета на нейната възраст, а вместо това, се оказа очи в очи с втори полицай — мъж, при това едър. Униформената му риза беше разкопчана. Определено изглеждаше ядосан. Държеше сгъваем нож.

— Това е той! — каза полицайката. — Онзи със свирката.

Шен веднага съжали за глупостта си. Бе позволил на привързаността и емоциите да ръководят действията му. И откога така? Откакто тази кучка бе откраднала бъдещето му изпод задната седалка на колата…

— Искам само парите си — заяви Шен.

— Какви пари? — попита жената с непоколебим тон.

Съпругът й не каза нищо, само пристъпи към Шен и стисна ножа по-здраво в юмрука си.

— Сигурна ли си? — попита мъжът.

— Съмняваш ли се в мен? — отвърна му полицайката. — Човек не забравя подобно нещо! — изсъска тя и плю на пода. — Все още усещам отвратителния му вкус.

Решимостта в погледа на съпруга вещаеше само проблеми. Шен Деши почти бе готов да се откаже от парите си, но не би си позволил да бъде заплашван и унижаван от двойка пладнешки обирджии.

— Парите! — настоя той. — След това си тръгвам.

Само дето не си беше направил правилно сметката за съпруга. Мъжът скочи и се засили, но не към него, а към вратата, блокирайки единствения изход навън.

Жената бе оставила бебето в креватчето му и също се беше въоръжила с нож.

— Можем да преговаряме! — извика Шен и почувства тежестта на безполезния камък в дланта си. Не че не можеше да надвие мъж и жена, въоръжени с ножове. Можеше да го порежат или намушкат, но, общо взето, би могъл да го преживее. Само че свирепият поглед на съпруга беше това, което смразяваше кръвта във вените му.

— Не тук — обърна се спокойно мъжът към жена си.

— Знам едно място. Далече е и е изоставено. Идеално е — каза полицайката.

Шен Деши си спомни за окървавената вода по масата за транжиране и за звука, с който се оттичаше в канала.

— Нека бъдем разумни — предложи Шен Деши.

44.

16:40 часа

Хонконг

Двама служители на „Ръдърфорд Риск“ посрещнаха Нокс, Грейс и Дейвид Дулич на частния терминал на летище „Чек Лап Кок“ в Хонконг. Успяха бързо да преминат през имиграционните проверки и бяха отведени до черен мерцедес, който ги чакаше на паркинга. Дулич и Нокс бяха оставени в близката болница „Принцеса Маргарет“, където прегледаха набързо залепената със секундно лепило рана на Нокс, сложиха му инжекция с антибиотици и му предписаха някакви лекарства. Той остана там, за да чака новини за състоянието на Дулич.

Грейс се прибра у дома, за да разопакова нещата си и да се почисти. Шофьорът услужливо отвори багажника на колата и мина отзад, очаквайки да прибере куфара й.

— Всичко е наред — каза Грейс. — Нямам багаж.

— Джентълменът ме помоли да ви предам това, мис — обърна се към нея шофьорът, извади пътна чанта с надпис „Найк“ от багажника и я остави в краката й. — Както и това — добави той, бръкна в джоба си и извади оттам един червен плик.

— Благодаря ви — каза Грейс, объркана. В себе си не носеше дори пари, за да му остави бакшиш.

Шофьорът затвори багажника, усмихна й се, върна се обратно зад волана и потегли.

Грейс усети, че гърлото й е пресъхнало, а ръцете й трепереха. Отвори плика и прочете оставената в него бележка само с няколко думи: „За Едуард. Чест“. Нямаше подпис. Тя се наведе, за да вдигне чантата за дръжката, и си спомни тежестта й веднага щом я сложи на рамо. Беше забравила за това. Нямаше и никаква представа как Нокс бе успял да се сдобие с нея, но бележката не й оставяше никакви съмнения — само той можеше да го е сторил.

Тя се напъха с чантата в асансьора и се качи до апартамента си, а след като влезе, остави багажа на пода, седна на дивана и се взря в него. Сълзите сами избликнаха в очите й, стиснаха я за гърлото и тя зарови лицето си в длани. Събитията от изминалата седмица извираха като петрол от кладенец и сълзите й бяха разтуха, която я остави изтощена, но с ободрен дух.

Така и не отвори ципа на чантата и не провери съдържанието й. Обади се на Еди в хотелската му стая и помоли за разрешение да го посети. Той я покани.