Шанхайска афера

40.

09:20 часа

квартал Луан

Шанхай

Малко след закуска на следващата сутрин Грейс получи телефонно обаждане от Джиан Лу. Не беше казала на Нокс и Козловски за помощта, която й бе оказал бившият й любовник. Като държавен служител Джиан Лу разполагаше с достъп до информация, за която американското разузнаване би се наложило да се труди със седмици, за да събере и анализира.

— Да? — попита тя.

— Собственикът не е само един — бе започнал направо Джиан Лу. — Кожарската фабрика — тя е собственост и е била управлявана от компания с десетчленен борд на директорите. Фирмата е прекратила дейността си и фабриката е била затворена преди две години.

— Когато са влезли в сила законите за защита на околната среда — досети се Грейс.

— Времето съвпада. Можеш ли да ми кажеш за какво е всичко това? — попита Джиан Лу.

— Имаш ли възможност да издириш кои лица са били в борда на директорите на фабриката?

— Вече съм го направил.

— Наистина те обичам. Знаеш го. — Грейс се усмихна на телефонната слушалка. Не беше правилно да го казва и веднага съжали, че се беше изплъзнало от устата й, но откакто бе пристигнала в Консулството и вече бе в безопасност, постоянно се чувстваше като замаяна и не знаеше какво говори. За момент си помисли, че той ще й затвори.

— Мога да ти дам имената им — продължи Лу съвсем делово от другата страна на линията. — Имаш ли химикалка?

Тя бавно и внимателно си записа няколко китайски символа и ги прочете обратно на Джиан Лу, а той я изслуша и не я поправи нито веднъж.

— Това ли е? — попита той.

„Това ли беше?“, замисли се за миг тя, но на глас каза:

— Надявам се, че не.

— Чух се с Едуард. Той наистина е в безопасност извън страната. Като негов по-голям брат… и от името на семейството… знам, че сме ти задължени… — започна той.

— О, моля те. Няма никакъв дълг — прекъсна го Грейс.

— Бих искал да изразя огромната ни благодарност — каза съвсем официално той.

— Като начало би могъл да ми дойдеш на гости в Хонконг — заяви тя. Е, от китайките се очакваше да бъдат много по-добре възпитани от това и Грейс се надяваше да не му е прозвучала твърде нахално и да го отблъсне.

— Да, разбира се — отвърна той.

— Само ако искаш, естествено — побърза да добави тя.

— Това, което човек иска, и това, което приема, са две много различни неща — каза той.

— Имаш адреса ми. Същият е.

— Значи смяташ да напуснеш страната? — попита той, а гласът му й прозвуча някак си разтревожен.

Грейс за пръв път го чуваше да звучи така. Не каза нищо, оставяйки думите му да ехтят отново и отново в главата й.

— Възможно най-скоро, още днес или утре — добави тя след малко.

— Разбирам.

— Полетът не е дълъг.

— Но за мен си е цяло пътуване — добави той.

— Ще те чакам — каза Грейс.

Той затвори. Тя остави внимателно телефона и се взря в него, преповтаряйки си наум всяка дума от разговора им. Търсеше скрит смисъл в думите и интонацията, с която ги беше изрекъл.

Почукване на вратата я извади от унеса й.

Беше Нокс.

12:30 часа

Грейс предаде имената на членовете на борда на директорите на Козловски и през следващите няколко часа премина през буря от емоции. Нокс успя да дремне за двадесетина минути, след което изпи две големи чаши силен чай. Грейс прекара времето си сама, седнала край прозореца в стаята за гости в Консулството и вгледана в слънчевите градини навън. От влажната почва се издигаше пара. Денят се очертаваше да бъде много горещ.

На нея й се сториха часове, но всъщност малко по-късно един от войниците от охраната на Консулството ги поведе към другата част на сградата, където се намираше офисът на Козловски. Нокс се чувстваше така, сякаш последно бе идвал на това място преди повече от шест месеца, а всичко бе започнало само преди няколко дни. Козловски бе успял да се изкъпе, да се избръсне и да се преоблече, въпреки че все още не се беше видял със семейството си.

— Първо — започна той, — американското правителство не знае нищо за членовете на Комитета по разселването на Народна република Китай.

— Ясно — каза Нокс, разбрал, че Козловски всъщност им съобщаваше, че правителството им вече бе запознато с цялата информация.

— Второ, продължавам да изследвам възможностите да използвам информация от тайни канали, за да изоблича онзи човек от китайското правителство, но ми казаха, че е много вероятно това да не се случи — продължи Козловски.

— Мисля, че знам какво можем да направим по въпроса — обади се Грейс. — Продължете, моля.

Козловски й подаде през бюрото си лист, на който на ръка беше написано нещо.

— Имаме попадение — каза той. — Един от членовете на борда на директорите служи и като председател на Комитета по разселването. Казва се Ли Жмин, председател Ли Жмин.

Грейс избухна в сълзи.

„Плаче от радост и успокоение“, помисли си Нокс.

— Грейс има план — обади се Нокс.

— И какъв е той? — попита Козловски.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Предполагам, че не — поклати глава служителят на Консулството.

— Ти ще трябва да ни осигуриш начин да се измъкнем оттук — продължи Нокс, — в случай че Шен Деши и момчетата му наблюдават мястото…

— Няма как да стане с разговор по телефона — обясни Грейс на Козловски. — А и човекът, с когото смятам да се свържа, в никакъв случай не би искал да бъде видян да влиза в Американското консулство.

16:05 часа

С факта, че Нокс бе издирван за редица нападения, а Грейс бе разпозната като негов съучастник, идеята да напуснат защитения с дипломатически имунитет район на Консулството не беше много добра. Обмислиха няколко алтернативи: по идея на Грейс тя трябваше да действа сама; според Козловски можеха да използват превозните средства на Консулството; а Нокс сведе предложението си до използването на проста хитрост.

Накрая се стигна и до генералния консул — една дама със забележителен характер, чийто съпруг ръководеше петролна фирма в северната част на Айдахо и която бе встъпила на служба по време на смута около разразяващата се световна финансова криза.

Точно в четири часа следобед джипът на генералния консул, управляван от командос от охранителните сили, излезе от главния портал на Консулството, както често го бяха виждали да прави по това време. Жената изскочи от автомобила и се разкрещя на мандарински на охранителя от Китайската национална гвардия за лошия пропускателен режим откъм улицата.

В същото време работниците в Консулството — градинари, механици, хора от поддръжката, камериерки и чистачки, обичайно си тръгваха пеша след края на работния ден.

Сред тях вървяха и Нокс и Грейс. Той се движеше приведен и с гримирано лице, за да изглежда кожата му по-тъмна, и носеше шапка с козирка, която да закрива част от лицето му. Дванадесет от работниците преминаха по улицата и завиха зад ъгъла към автобусната спирка. Двама от тях продължиха пътя си напред.

41.

17:00 часа

Крайбрежният булевард

На самотния седми етаж на просторния шикозен апартамент на М. над Крайбрежния булевард Нокс, въоръжен с бинокъл, разглеждаше множеството от хора, запълнило района долу. Слънчевият следобед и топлата вечер бяха довели двадесет хиляди туристи, предимно китайци, които в момента се блъскаха, за да се доберат до късче от вълшебната гледка към отсрещния бряг на река Хуанпу. Там, сред десетките кули от стомана и стъкло, се издигаше и „Ксуан Тауър“. Скелето й беше разкъсано и висеше от едната страна, а металните му платна се развяваха от вятъра. Не можеха да се намерят хора, които да разчистят последиците от унищожителния тайфун, и цялото строителство в града бе претърпяло загуби вследствие на природните стихии.

С айфона в ръка Нокс наблюдаваше разхождащите се долу хора и търсеше червения чадър, носен като слънчобран въпреки залязващото слънце. След малко го забеляза да се приближава от правилната посока. Знаеше, че под него се крие Грейс, и я наблюдаваше, докато се качваше по стълбите към платформите, за да се слее с разхождащите се тълпи.

Там чадърът се смеси с останалите слънчобрани, бебешки колички, балони и хвърчила на клечка, спря се в центъра на множеството и зачака.

Черното „Бентли“ пристигна и спря в отбивката за автомобили. Един забързан шофьор слезе, за да отвори вратата на пътника в тъмен костюм, и въпреки че мъжът, изглежда, пътуваше сам, Нокс и Грейс добре знаеха, че не е така. Йонг Ченг никога не беше сам.

— Забелязах те. Той идва — докладва й Нокс по телефона.

— Тук е толкова претъпкано — чу се гласът й. — Има ли полиция?

— Забелязах двама край входа на метрото от твоята страна на улицата. Има още двама край хотел „Мир“.

— Нормално — каза тя.

— Да. Всичко е наред. Остани на позиция — каза Нокс, а тя не затвори телефона, така че той да може да чува. Преметна слушалката микрофон през врата си, сякаш бе от айпод с музика, сложен на пауза.

Грейс се криеше под червения чадър, но накрая го наклони назад, за да може да погледне Йонг Ченг, който вече стоеше пред нея. Суматохата, породена от хилядите китайски туристи, я притесняваше. Опита се да ги игнорира от съзнанието си и да си представи, че само тя и този мъж бяха тук, точно както я бяха учили, но на практика не беше толкова лесно.

Говореха на английски, понеже множеството около тях не разбираше езика.

— Мога да предам името на служителя, както и съпровождащите доказателства на съответните власти за борба с корупцията. Няма да имат друг избор, освен да прекратят договора на „Бертолд Груп“ за изграждането на „Ксуан Тауър“ — рече тя.

Йонг Ченг тежко си пое дъх, сякаш тя го беше ударила в стомаха. Ако наоколо нямаше толкова много хора, Грейс сигурно би могла да чуе ударите на сърцето му.

— Звучи интересно, но не това търся — хладнокръвно заяви той.

— Това, което търсите, е като златото на глупака. Цената на поръчката при наддаването за изграждане на новия град — каза тя. Очите му се разшириха от изненада, въпреки че той се опита да го прикрие. — Това е само капан, заложен за онзи чужденец — продължи Грейс.

— Така ли?

— Парцелът е трябвало да включва и един доста силно замърсен район.

Йонг Ченг неволно подсвирна, докато си поемаше дъх през стиснатите си устни.

— Ще ви спестя накърнената чест и доста пари — продължи Грейс.

— Знам, че бихте казали какво ли не, само и само да подобрите положението си. Двамата с чужденеца сте издирвани от полицията.

— Четиринадесет милиарда и седемстотин милиона юана — заяви тя.

Той се спря и я погледна изумен, докато тълпата край тях ги заобикаляше.

— Но ако наддавате за това, ще допуснете грешка, повярвайте ми. Планът е бил да се прехвърлят разходите върху Маргарт. Това, което аз мога да ви предложа, е много по-добро: името на човека, който е предал информацията за числото. Знам, че може и да не получите публично признание, но със сигурност ще бъдете богато възнаграден, ако предадете този човек на правосъдието.

— А в замяна на това? — попита Йонг Ченг.

— Искам нещо незначително.

— Съмнявам се — изсумтя той.

— Става въпрос за един американец, който се намира в болница. Знам, че е дреболия, но той трябва да се върне в Консулството.

— И какво искате за този американец? — попита Йонг Ченг.

— Трябва да бъде освободен.

— От болницата?

— Да. Има хора, които възнамеряват да го разпитват и да му създават проблеми, а той не е никак добре.

— И наричате това нещо незначително? Съмнявам се да е така.

— Искам го в замяна на информацията — настоя Грейс.

Йонг Ченг се замисли за момент, претегляйки възможностите си.

— Изборът си е ваш, но офертата ще бъде отправена и до друг, ако вие откажете — предупреди го тя.

— Какво друго имате да ми казвате? — попита строителният предприемач, усетил, че в гласа й имаше нещо неизказано.

— Ние четиримата не трябва да се появяваме в никакви списъци за наблюдение или такива за издирвани лица. Гражданството ми и възможността за получаване на визи, както и тези на Лу Хао, ще останат незасегнати. Искаме напълно чисто досие.

— Човек не може да обещава подобни неща. Може да отнеме много време, за да бъдат постигнати, както и доста средства.

— Ето защо идвам точно при вас, уважаеми Йонг. Имате двадесет и четири часа да измъкнете американеца от болницата — каза Грейс.

— Абсурд! Ще ми трябват поне две седмици. Може би една, ако извадя късмет — отвърна Йонг Ченг.

— Ще проучите възможностите си и щом човекът Дейвид Дулич, въпросният американец в болницата, пристигне в Консулството, вие ще получите името на корумпирания политик, както и всички доказателства. Ако не успеете, по това време утре ще търся друг човек, с когото да въртя бизнес — заяви тя.

— Това не е бизнес, а изнудване — възпротиви се той.

— Бизнесът понякога ни свързва в странни взаимоотношения — отвърна тя.

— В „Йонг и синове“ винаги ще се намери място за умница като вас, госпожице Чу. Имате телефонния ми номер — каза Йонг Ченг.

Грейс свали чадъра, което бе и сигналът й към Нокс, и тръгна, изгубвайки се сред тълпата.

Човекът на Йонг Ченг се приближи към него и двамата известно време наблюдаваха отдалечаващата се Грейс. Нокс го разпозна като единия от двамата нападатели в уличката.

Тя сви в северна посока и си запробива път сред множеството, надявайки се, че Нокс все още я наблюдава. Пъхна отново слушалката в ухото си.

— Виждаш ли ме? — попита тя.

— Помахай — каза той.

Тя вдигна ръка и я размаха.

— Видях те. Не те следят — каза той и замълча за момент. — Каква беше цялата тази безсмислица с визите? — попита той след малко.

— Тук е домът на семейството ми и домът на Еди. Не можем да се връщаме тук, ако сме бегълци — каза тя.

— Но ти го обвърза с измъкването на Сержанта, а не се бяхме споразумели така.

— Не сме имали никакво споразумение, Джон — възрази тя. — Това беше само уговорка.

Десет минути по-късно черен рейндж роувър спря в локалното платно пред хотел „Мир“ и задната врата на колата се отвори. Висок мъж и дребна слаба жена се качиха вътре и вратата се затвори след тях.

Рейндж роувърът се върна обратно в натовареното движение.