Шанхайска афера

10.

07:45 часа

квартал Хуанпу

Шанхай

— Помолихте да ви покажа всичко… — Фен Ки беше седнал на края на седемстотингодишното кресло на някаква династия.

Точно срещу него, настанен на богато украсен с дърворезба стол и заел царствената стойка на феодален владетел, седеше Йонг Ченг. Огромното бюро пред него представляваше истински музеен експонат и бе изработено от тъмен махагон, инкрустиран със слонова кост, абанос и седеф.

Йонг Ченг бе всичко, което Фен Ки би искал да бъде — той беше богат. Не че един охранител можеше да забогатее от заплатата си, но пазарът на ценни книжа беше друга работа. Заедно със старите беззъби пенсионери по пижами Фен често се отбиваше до публичните аукционни къщи и при всяка възможност се опитваше да купува или да продава, ръководен от слуховете или от инстинкта си. Бе успял да отбележи единадесет процента печалба само за последните два месеца. Инвестираше всичко, което припечелваше, и то предимно в акции на „Йонг Ченг и синове“.

— Да видим какво имаме — каза Йонг и включи DVD плеъра, а на огромния плосък екран пред него се появиха кадрите, заснети от скритата камера в апартамента на Грейс.

— Изображенията са интерактивни. Можете по всяко време да прегледате което и да е от тях — отбеляза Фен, въпреки че не се съмняваше кои точно кадри щеше да предпочете шефът му. Лично беше подбрал цяло дивиди с излизането на обитателката на апартамента от банята и настаняването й в спалнята. Жената беше гола, а Фен добре познаваше шефа си.

Йонг Ченг не се посвени внимателно да прегледа кадрите няколко пъти.

— О, господи! — възкликна той. — Това вече добавя малко цвят в скучното видео!

— Тази е много умна — заяви Фен. — Виждаме я да влиза, но така и не сме я засекли да излиза от офисите на „Бертолд Груп“, и то при условие че много внимателно следим всички изходи.

— Сигурно използва дегизировка — предположи шефът му.

— Да. Това е единственото ни обяснение.

— И означава, че се е усетила! Забелязала те е, идиот такъв!

— Или пък просто е била предупредена от „Бертолд“ за отвличанията и не иска да рискува — предположи Фен.

— И защо да предупреждават точно нея, а не някого другиго от служителите? — попита Йонг.

На лицето на Фен се изписа объркано изражение.

— Трябва да считаме, че тя е наясно със състоянието на злополучния Лу в момента. Предполагам, че точно сега служителите на „Бертолд“ не са сред най-щастливите хора на света, а от това ми хрумва една добра идея.

— Но ще отбележа, че вчера не се опита да се дегизира за срещата си на обяд с някакъв wai guo ren — каза Фен и след кратка пауза добави: — Най-вероятно беше канадец или американец.

— А това е още по-интересно. Не, слушай, казах ти: тази не е стока. Пристигането й не е случайно. А от какво е продиктувана предпазливостта й? Страхува се от правителството, естествено и от Министерството на държавната сигурност… Какво друго? Знаят за отвличанията и може би проявяват по-специален интерес към новодошлите. Естествено! Така е! Ами фактът, че взема толкова много предохранителни мерки? Значи е наясно, че е важна за нас. Дали ще ни доведе до американеца? Замесена е в най-висша форма на измама и ни предизвиква да захапем въдицата или да я пуснем да си върви. Обаче за щастие ние разполагаме с много източници и можем да играем и с двете страни според това как ни е изгодно — въодушеви се почти до екстаз Йонг.

— Двамата май преглеждаха някакви финансови документи — каза Фен.

— Сметките на Лу?

— И на публично място? — усъмни се Фен. — Не, едва ли. Сервитьорката ми каза, че вероятно са били някакви разходни сметки.

— Платил си на сервитьорката? Ти си умен човек, Фен — похвали го шефът му.

— Така правя обикновено.

— Проследи ли чужденеца?

Въпросът постави Фен в неудобна позиция. Ако признаеше, че човекът му е изгубил следите на чужденеца, щеше да се окаже безотговорен пред шефа си. А ако признаеше, че не го е проследил, щеше да излезе, че е некадърен.

— Реших, че е по-важно да остана с жената — каза той накрая.

— Другия път мисли с главата си и си отваряй очите на четири, за да разбереш какво трябва да гледаш! — скара му се Йонг. — Чужденците разполагат с много власт, подмолни са и много са добри в правенето на бизнес.

— Но ако някой ще ни заведе до записките на Лу Хао, това ще е жената. От сигурен източник знам, че вече е говорила директно с Конската кожа. — Името на Маргарт на мандарински звучеше много близо до произношението на израза mar guar, който се превеждаше като „конска кожа“.

— Абсолютно всичко е важно, но най-същественото е да се доберете до името и заниманието на този wai guo ren. Твоята работа е информацията. Трябва да ми я осигуряваш! — строго каза Йонг.

— Да, сър.

— Трябва да се стараеш повече, младежо.

— Разбира се — отвърна Фен, въпреки че нямаше ни най-малка представа как би могъл отново да намери онзи човек. — За мен е чест да съм на ваше разположение.

— От това ще имаш полза и самият ти. Предвидил съм бонус — подсмихна се Йонг.

За Фен нямаше по-благозвучна дума от тази. Йонг се славеше като стиснат човек, но той често беше твърде щедър с любовниците си и с подаръците, които правеше на своите бизнес партньори.

Фен погледна към хоризонта на Пудун, над който се извисяваше „Ксуан Тауър“. Чувството на завист и яд се загнезди като трън в съзнанието му.

— Може ли да предложа нещо, сър? — попита той.

Йонг Ченг не си падаше по чуждите предложения, тъй като те често се оказваха опасна територия.

— Разбира се.

— Може би е добре да поканите на тазвечерните тържества счетоводителката Чу — тази, която наричат Грейс. Дори можете да я насърчите да си доведе и компания…

— Чужденецът…

— Ако имаме късмет, да — отвърна Фен.

— Аз винаги имам късмет. Роден съм с късмет в осмия ден на осмия месец.

Фен потисна въздишката си. Двойните осмици обясняваха защо Йонг притежаваше невероятния късмет да се сдобие с такова състояние, и то още в младостта си. Двойни осмици — какво повече можеше да иска човек!

— Предложението ти е добро — кимна Йонг. — Даже е чудесно! Ето защо ти плащам толкова добре.

Фен се покашля дискретно, запазвайки саркастичния коментар за себе си.

Йонг вдигна телефона и предаде поканата на една от асистентките си, а щом затвори, погледна отново към Фен.

— Ако тя откаже предложението ми, вероятно хората от БНС, които са я наели, ще бъдат доста заинтересовани да разберат за контактите й с този wai guo ren. Може би й липсва разрешително да извършва такава дейност. Ще оставя детайлите на теб.

— Вие сте брилянтен стратег! — възкликна Фен.

— Довечера ще ме придружиш — каза Йонг. — В деветнадесет часа. Сложи двама от хората ни на пост пред номер три на улица „Гуандон“, нека да са готови за проследяване. Ти ще бъдеш с мен вътре.

— За мен ще е удоволствие! — отвърна Фен, а гърдите му се изпълниха с гордост.

— Тук не става въпрос за удоволствие, глупако. Задръж мнението си за себе си. Става дума за това, че ще поставим капан и така ще надхитрим конкуренцията. Нищо ли не си научил досега? — скастри го шефът му.

— Извинявам се, грешката е моя.

— Сега тръгвай! — кратко нареди Йонг, а ръката му очерта кръг над монитора, на който все още се виждаше спряният кадър с голата Грейс. — Остави ми дивидито. А ако ти попадне още нещо такова, искам да го видя.

— Разбира се — отвърна Фен и потисна усмивката си. Очевидно бонусът му не беше далеч. „Единадесет процента за два месеца“, помисли си той и започна да пресмята наум бъдещите си приходи.

08:45 часа

квартал Чаннин

Грейс нямаше намерение да се появява на работа, а цялото й внимание бе насочено към намирането на записките на Лу за подкупите.

Трите дни, оставащи до датата, посочена в искането за откуп, й се струваха толкова кратки, сякаш бяха три часа. Двамата с Нокс бяха попаднали на някои следи: знаеха за монголците, имаха записите с телефонните им разговори и личните им карти на постоянно пребиваващи в страната лица. Знаеха и че Данър е бил държан в плен сам, а при повторното им завръщане до дома на доставчика от „Шерпа“ човекът беше изчезнал, както и очакваха.

Нокс повторно се беше обадил на Козловски с молба да го свърже с полицейския склад за конфискувани мотоциклети, докато в същото време се опитваше да му намекне, че трябва да знае какво съдържа лаптопът на Данър.

И така, налагаше се двамата да чакат, а Грейс не я биваше много в това. Пиеше кафе в сладкарницата „При Пол“, когато телефонът й иззвъня. Не беше айфонът, а личният й мобилен. Грейс побърза да вдигне, подготвяйки се за поредната словесна битка с майка си.

— Мис Чу? Здравейте! — чу се женски глас от другата страна на линията. Звучеше като китайка, но говореше английски. — Обаждам ви се от „Йонг и син“ по желание на нашия президент и изпълнителен директор господин Йонг Ченг.

— Да? — спокойно отговори Грейс, въпреки че тялото й се напрегна. За какво ли й се обаждаше Йонг Ченг? И то на този номер? Откъде въобще знаеше коя е тя?

— Господин Йонг би искал да ви покани, вас и още един гост, ако желаете, на коктейл в бар „Гламър“ тази вечер. Събитието е от седем часа и е официално.

— Ами аз… поласкана съм — отговори Грейс. — За мен би било чест, но…

Вероятно очаквайки колебанието й, жената побърза да добави:

— Господин Йонг би искал да ви поздрави по случай завръщането ви в Шанхай.

— Завръщането ми?

— Да… Разговарям с Чу Йойа, нали? — попита жената, споменавайки китайското й име.

— Точно така — потвърди Грейс. Явно вече я бяха проучили добре.

— Да запиша ли, че ще дойдете с придружител?

— Да, благодаря ви.

— Извинявам се, че ви съобщавам толкова късно за поканата, грешката е изцяло моя — учтиво каза жената.

— Не е необходимо да се извинявате.

— Ще се радваме да ви изпратим кола, ако нямате…

— Няма нужда — прекъсна я Грейс. Значи искаха да разберат и къде живее. — Ще бъда там в седем. В официално облекло.

— Както желаете.

— Тогава ще се видим довечера, госпожо…

— Катрин Ву — представи се жената. — Аз също ще се радвам да се запознаем. Да запиша ли, че ще дойдете с придружител?

— Да. Ще водя един клиент с мен, благодаря ви.

Щом затвори, Грейс чу някой да се покашля зад нея, обърна се и през главата й веднага мина мисълта каква част от разговора беше доловила Селена Минг, асистентката на Алън Маргарт.

Настана неловка тишина, но и двете не казаха нищо.

— Поздравления за новия апартамент… — започна след миг Селена.

— Обещанието си е обещание. Когато се съгласих да работя за компанията, бяха постигнати определени уговорки — заяви Грейс, която знаеше, че само заместниците на вицепрезидента на фирмата и хората над тях в йерархията имаха право на такова луксозно настаняване. Замисли се как ли изглеждаше това в очите на останалите служители китайци. — Защо не седнеш при мен? — попита след малко, посочвайки свободния стол до себе си.

— Не мога.

— Моля те.

Макар и с нежелание, Селена се настани до нея.

— Хубав ли е? Апартаментът, имам предвид? — попита тя.

— Много… — отвърна Грейс. — Желаеш ли да го видиш някой път?

— О, моля те, не бих искала да те притеснявам — отвърна момичето.

— За мен не би било притеснение. Всъщност господин Маргарт смяташе да ми изпрати ГФО — Годишните финансови отчети — вкъщи. Може би ще бъдеш така добра да ми ги донесеш, когато идваш?

— Ще трябва да попитам господин Маргарт, но ако той разреши, със сигурност! — отвърна момичето.

— Добре. Много ти благодаря. — Грейс се надяваше да избегне това препятствие, но чрез отправяне на молба до трето лице щеше да притисне Маргарт или да й даде счетоводните документи, или да обясни на Брайън Праймър от „Ръдърфорд Риск“ защо не желае да го направи.

— Да, аз също ти благодаря — оживи се момичето и усмихнато стана да си тръгва.

Вниманието на Грейс отново се върна към поканата за коктейла. Налагаше се да се свърже с Нокс. А след това щеше да й трябва и нова рокля.

10:25 часа

квартал Хуанпу

Въздухът в града беше сивкав и гъстите облаци прах замъгляваха видимостта. Пешеходците по улиците, мотористите и велосипедистите носеха стерилни маски на лицата си, за да се предпазят от вредния смог.

Козловски чакаше пред входа на полицейския склад за конфискувани превозни средства, а вратата му беше обозначена само с една малка табелка.

— Ако това се получи — заяви Козловски, — аз ще си избера някои от бракуваните неща, но след това ще си платя. Не приемам подаръци.

— Дадено — съгласи се Нокс.

— Колкото до другото ти не толкова деликатно искане, ще ти кажа само едно: пристъпвай внимателно, приятелю.

— Някакъв инспектор Шен е разпитвал шефа на „Бертолд Груп“ Алън Маргарт за американски филмов екип и изчезналия му оператор… — Нокс преразказа това, което Дулич му беше споменал при редовния им разговор вчера вечерта. Знаеше, че при искането на услуги директният подход бе най-правилен и че само така можеше да се добере до лаптопа на Данър, в случай че Козловски го беше взел, както Нокс подозираше.

Самият Козловски с нищо не издаде, че казаното му е направило някакво впечатление или че знае нещо по въпроса. Това беше нова територия за приятелството им.

Погледът на Козловски се спря върху ожулените кокалчета на ръцете на Нокс. Не беше чак толкова трудно да научи, че някакъв американец е бил нападнат на стълбище в жилищна сграда или че същият този американец е зарязал мотопед в една от малките улички на бедняшки квартал.

— Като се имат предвид ограниченията, с които се сблъсква правителството ни, когато води разследвания в Китай… ако някога ти потрябва помощник… — започна Нокс.

— Млъкни! — приятелски го скастри Козловски, сетне го погледна изпитателно. — Проверих онази лична карта, както ме помоли. Истинска е. Издадена е в Пекин.

— Истинска ли е? — учуди се Нокс. През цялото време беше смятал, че картата ще се окаже фалшива.

— Точно така. Значи този или е китаец, или има много добри връзки — продължи Козловски, — а това ще рече: „Не се занимавай“.

— Вече съм започнал… — отвърна Нокс. — Кой би могъл да издейства истинска лична карта специално за наемните си биячи?

— Не искам дори и да си помислям за това — заяви Козловски.

— Но аз искам.

— Не, не искаш — отвърна Козловски и отвори вратата на склада, за да влязат. Показа идентификационната си карта на служител от Американското консулство на човека от охраната.

Без да продума, охранителят ги поведе към задната част на помещението, където ги посрещна около четиридесетгодишен китаец с набръчкано от акне лице и мазни ръце. Беше началникът на име Уок.

След като си размениха няколко общи приказки на мандарински, Козловски представи Нокс и обясни, че приятелят му иска да участва при някои от аукционите.

— Преди аукционите — побърза да каже началникът — офицерите имат правото първи да си изберат разни неща от бракуваните превозни средства.

Нокс усети накъде отиваше разговорът и попита:

— Колко офицери ще бъдат на работа по време на следващия аукцион?

— Петнадесет, в това число и аз. Всички имаме право да наддаваме за едно превозно средство на всеки аукцион.

— Вероятно един-двама от офицерите могат да се съгласят да ми бъдат посредници? — попита Нокс.

— Ще се радвам да им предоставя визитката ви, за да се запознаят с предложението ви. — Явно Уок бързо се ориентираше в предимствата на ситуацията. Работейки с Нокс, можеше едновременно да подплати и собствените си джобове, и на офицерите с някоя и друга пачка, да установи ценна връзка с Козловски и да намали малко инвентара в склада си.

Уок прие предложението им да разгледат задния паркинг, представляващ прашен двор, ограден с ръждясала телена ограда. Там имаше стотици, може би хиляди мотоциклети, скутери и електрически велосипеди, подредени един до друг в дълги редици, а през предните им гуми беше прокарана верига. Някои от тях изглеждаха непоправимо изпочупени, други донякъде бяха по-запазени, но всичките бяха изцапани от дъжда и прахоляка.

На Нокс му трябваше не повече от минута, за да забележи красиво реставрирания CJ-750 с кош, който отговаряше на описанието на Грейс за намерените в апартамента на Лу снимки. След пет мотоциклета по-нататък в редицата Нокс забеляза и тъмнозелена „Хонда 220“, която му напомни за намерените в чекмеджето на Данър документи за този модел.

— Красота! — възкликна той на мандарински, приближавайки се към мотоциклета с кош. Започна да изброява на глас характеристиките на машината и забеляза, че Козловски се взираше в лицето му, а не в мотора.

— Скорошна придобивка е — обясни началникът. — Няма да се задържи дълго тук. Със сигурност ще си го потърсят.

— Този модел и подобните на него силно ме интересуват — отвърна Нокс.

Началникът обиколи редиците, оглеждайки за други антики, а междувременно Нокс се приближи до хондата на Данър. Изнервеният Козловски стоеше отстрани с ръце в джобовете и не знаеше какво да прави.

— Би било невъзпитано да оставим капитана сам — обърна се Нокс към Козловски, който му отвърна само с един безмълвен унищожителен поглед.

Нокс стигна до мотоциклета на Данър и забеляза, че боята от дясната му страна беше силно надраскана. Явно моторът се беше влачил доста дълго по асфалта.

— Hen hao! Много добро! — възкликна Нокс на китайски, за да оправдае специалното внимание, което обръщаше на мотоциклета.

Началникът вдигна одобрително палец от другата страна на двора, предусещайки солидния приток на юани, който щеше да последва.

Нокс се взря в скобата, останала прикрепена към едната от страничните дръжки на кормилото. Беше направена от черна пластмаса и имаше щампован надпис „Гармин“. Погледна назад, за да се увери, че началникът не е наблизо. Полицаят все още се озърташе за нещо подходящо в другия край на двора, а Козловски го наблюдаваше отдалеч с изражението на разтревожен родител.

Нокс бързо отвори багажника под седалката на хондата и прерови съдържанието му: чифт слушалки за телефон, кожени ръкавици, катинар с верига за заключване на мотоциклета, малка пластмасова фуния, ластични въжета за прикрепване на багаж и черно калъфче от изкуствена кожа — приличаше на такова за GPS устройство. Нокс го взе и скришом го пъхна в един от многобройните джобове на якето си.

— Да не сгрешиш! — подвикна началникът тъкмо когато Нокс затваряше ципа на якето си.

Кръвта му кипна. Беше твърде късно да се опитва да върне джипиеса. Затвори багажника и се обърна.

— Този може и да изглежда добре — разпалено обясни началникът, — но по-старите модели возят много по-хубаво.

— Не се и съмнявам! — извика му Нокс. — Ала красивото момиче няма нищо общо с по-зрялата и опитна жена!

Началникът се разсмя високо, а Козловски настръхна. Китаецът сочеше поочукан модел на CJ-750, но без кош. Нокс тръгна натам, подминавайки мотоциклет, който силно напомняше класическия модел на BMW или поне изглеждаше като много добро негово руско копие.

Избраха шест мотоциклета, сред които беше и този на Едуард Лу. Началникът си записа регистрационните им номера — щеше да говори с хората си и отново да се обади на Нокс.

Щом излязоха на улицата, Козловски каза:

— Ако си късметлия, ще те сложат в килия два на два метра и ще те оставят бавно да умреш от глад. След седмица ще си кажеш пред камерата всичко, което искат от теб, но това няма да ти помогне. А ако нямаш този късмет, ще стигнеш само до килията.

— Той ме хареса — отвърна Нокс.

— Не трябва да се замесваш в това, повярвай ми — предупреди го Козловски.

— Ще купя просто няколко мотоциклета.

— Слушай, знам кой живее в жилищната сграда в квартал Жабей, където е бил пребит онзи човек. Между другото битият е изчезнал безследно след това. Трябвало е да отиде в болница, но не го е направил.

— Нали знаеш какво е здравеопазването в днешно време.

— Знам също така и коя частна охранителна компания е влязла във връзка с една определена американска корпорация, която има офиси тук. Наясно съм и с чий самолет си пристигнал в Хонконг. Ще ти кажа само едно, Нокс: много внимателно проверявам информацията за хората, с които си пия бирата и споделям една трапеза; за хората, които допускам в Консулството да гледат мачовете в понеделник вечер. Много съм стриктен! Така че или съм пропуснал нещо, което е малко вероятно, или ти си наивник, което също е малко вероятно, или пък си се забъркал в нещо, с което не е трябвало да се занимаваш… Междувременно обаче започнах да те харесвам, но май съм сгрешил… — Той замълча за момент, за да отминат пешеходците, които вървяха по тротоара срещу тях. — Помагам на хора като теб, но не и на глупаци.

Нокс реши да предприеме тактика на пълно отричане, което беше естествената му реакция в такива случаи. Успя да се окопити.

— Трябва ми лаптопът или поне съдържанието му. Ако стане напечено, искам някой да ми пази гърба. Между другото ще те помоля за още малко помощ…

— Така ли? Сериозно? — Козловски го погледна язвително.

— В случая времето работи против нас — започна Нокс. — Отседнал съм в…

— В хотел „Джин Джанг“, стая петстотин четиридесет и седем — прекъсна го Козловски. — Знам. По дяволите, Нокс, с какво си мислиш, че се занимавам по цял ден?

Нокс присви очи. Не му харесваше мисълта, че Козловски го е проследил. Чудеше се дали знае и за стаята, която беше наел при Фей.

— Благодаря, много ми помогна. — Нокс стисна ръката му за довиждане.

— Каквото и да взе оттам, нямам нищо против да го получа, оставено пред вратата ми в кошница без бележка. Отношенията ни трябва да са взаимни или въобще няма да ги има — каза Козловски.

— Разбрано. — Нокс вдигна поглед; в далечината, сред стотиците китайски лица, които ги заобикаляха, забеляза едно с характерни черти, което гледаше право към тях. Беше мъж със зелен мотоциклет, подобен на този на Данър. Беше монголец.

10:45 часа

По-нататък по улицата широкоплещест мъж намали и спря мотоциклета си до малка количка на продавач на cong you bing, палачинки със зелен лук. Беше с гръб към паркинга на сградата с офиси и наблюдаваше двамата чужденци, които излизаха от един от необозначените изходи.

Родителите му го бяха нарекли с чудодейното име Мелсчой, представляващо сбор от началните букви на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин и Чойбалсан. Като ученик бе отнесъл доста подигравки заради името си, но когато постъпи на работа в полицията в Улан Батор, никой вече не смееше да се шегува в негово присъствие. Мелсчой се бе превърнал в заплашителна сила: физически здрав, психически устойчив и без морални задръжки.

След шест години, прекарани в проядената от корупция система на полицията, и последният опит на Мелсчой да се уварди непокварен се провали. Той не успя да запази позициите си и шестима верни колеги от полицията, четирима от които в момента бяха с него в Шанхай, бяха предадени. Двама от екипа му, включително по-малкият му брат, бяха отвлечени, измъчвани и брутално убити. Той и останалите четирима офицери се наложи да бягат през снеговита зима, скрити под един товарен влак за Пекин. На това преживяване Мелсчой дължеше липсата на два от пръстите на лявата си ръка.

Срамът го беше осакатил. Той и хората му плануваха да се завърнат в Улан Батор с достатъчно пари, за да преместят семействата си на сигурно място и да завършат започнатото.

Сега бе изгубил още двама от хората си, и то само срещу ранена ръка на един чужденец, ebpon14. Бе видял същия този чужденец да посещава доставчика от „Шерпа“, а сега той беше със Студения поглед — началника по сигурността в Американското консулство. По негово мнение това потвърждаваше факта, че чужденецът е шпионин и агент на чуждо разузнаване. Това откритие го дразнеше, защото то означаваше, че трябва да стои далеч от този човек. Клиентът му нямаше да погледне с добро око на действия против американското правителство.

Мелсчой добре разбираше дадените му насоки за действие, но още по-наясно бе с правилата на уличната борба. Този ebpon щеше да си плати скъпо за това, че бе разкъсал екипа му наполовина, въпреки че по своеобразен начин го уважаваше за умението, с което се беше справил с двама от хората му. Отдавна Мелсчой се беше доказал като търпелив и внимателен противник. А инциденти все пак се случваха.

Той остави мотоциклета и махна на такси, готов, ако трябваше, да смени няколко коли. Чужденецът така и нямаше да се усети откъде му е дошло.

11.

19:06 часа

квартал Хуанпу

Крайбрежният булевард

Шанхай

По протежението на улица „Гуандон“ в посока крайбрежието на река Хуанпу сградите ставаха все по-стари и величествени. Много от тях датираха още от времето на британските колонии в края на 1800 година и периода на процъфтяващата търговия с опиум. Там, където някога се бе развявало знамето на Британската империя, днес се вееше китайският национален флаг — яркочервен и с голяма жълта петолъчка, представляваща Комунистическата партия, и четири по-малки, символизиращи народа на Китай.

Широкият крайбрежен булевард, който минаваше по протежение на река Хуанпу, побираше над десет хиляди китайски туристи на вечер, а през нощите в края на седмицата, каквато бе и тази, туристите бяха много повече. Крайбрежният булевард се открояваше с европейски вид и великолепие, с което можеха да се похвалят само Дворецът в Брюксел и Триумфалната арка в Париж, славещи се с огромна архитектурна значимост и величие. Въздухът беше наситен с упоителна смесица от човешко вълнение, остри изсвирвания на корабни сирени и вой на профучаващи превозни средства.

Пристигайки на крайбрежната улица, Нокс бързо огледа ярко осветения кей и открояващите се в далечината неонови светлини, изпъстрили вечерния хоризонт на квартал Пудон. Високата Перлена кула проблясваше в нощта, цялата облята в розово и тюркоазносиньо. Огромни екрани, разположени на двата бряга на реката, непрекъснато показваха реклами на „Кока-Кола“ и KFC, а десетки хиляди туристи изпълваха широкия кей, борейки се за по-предни места, от които да зърнат късче от известната гледка на Шанхай.

Грейс чакаше до стълбите, опряла гръб на перилата, и наблюдаваше пристигащите гости, които слизаха от скъпите си возила — мерцедеси, лексуси, беемвета и дори един син буик миниван, символа на командированите по служба в Китай.

Изглеждаше зашеметяващо с вталеното сако от пурпурна коприна, късата черна рокля с висока яка и наниза тюркоазни и червени корали, които подчертаваха изящната й шия. Косата й бе прибрана и опъната назад в безупречен кок, прикрепен с шнола от коруба на костенурка.

Наведе се напред, за да целуне Нокс по бузата, точно както трябваше според възприетата роля.

— Ще разбереш, че за разлика от американките, китайските момичета винаги идват навреме — усмихна се тя.

Нокс погледна часовника си — беше закъснял с пет минути.

— Изглеждаш… много добре — каза той.

— Бих го приела като комплимент, ако звучеше по-скоро убеден, отколкото изненадан — отвърна тя.

Той я хвана за лакътя и я поведе нагоре по мраморните стъпала.

— Бих предпочела да пийнем нещо насаме, преди да се качим горе — предложи Грейс, внимавайки за всяка изречена дума, тъй като вероятно ги подслушваха. Направи подканящ жест с глава към улицата.

— Както желаеш — отвърна Нокс и я поведе през потока от туристи.

Качиха се с асансьора до „Ню Хейтс“, бар ресторант на седмия етаж с прекрасна гледка към реката. Оттам се виждаше улица „Гуандон“ и витрините на бар „Гламър“, където партито на Йонг Ченг вече беше в разгара си.

Самият бар бе изграден изцяло от дебело матирано стъкло, а бутилките с алкохол се отразяваха шикозно в излъсканите до блясък полици от черно лакирано дърво. Той си поръча бира, а тя си взе чаша шампанско и тъй като в заведението нямаше свободни маси, двамата останаха с питиетата си на бара.

— Е? — започна Нокс.

— Когато се качим горе — каза Грейс, сочейки към бар „Гламър“, — трябва да изиграем ролите си съвършено. Но преди това искам да знам кога ще ми кажеш какво е това, което носиш в джоба на сакото си.

Нокс се наведе настрана и я изгледа.

— Усетих го, когато ме целуна на стълбите — продължи тя. — Не пушиш, значи не е кутия цигари; твърде голямо и тежко е, за да е мобилен телефон; много е леко, за да е пистолет; и е прекалено обемисто, за да е някакво друго оръжие, например нож. Намира се в десния ти джоб, а ти си десняк, значи очевидно държиш да ти е подръка.

— Каква прозорливост! — Той преглътна и посегна към бирата си.

— Може би е фотоапарат? — предположи Грейс.

Погледна я и си помисли колко възхитително изглежда. Беше дребна и много красива, обличаше се модерно, истинско олицетворение на женственост… Но в същото време гъвкавото й тяло излъчваше сила, останала от обучението й в армията. Впечатляващото беше, че умееше да се концентрира и най-вече да се владее перфектно.

— Това е джипиесът на приятеля ми — тихо каза той.

— Ами! — изненада се тя.

— Нямаше да се сетиш! — подразни я той.

Грейс се смръщи, не й беше до комплименти и празни приказки.

— Мога да проследя маршрута, запаметен в картата му, но не познавам добре града и не знам дали всички квартали са толерантни към чужденците — каза Нокс. — И въпреки че не ми пука на какво мога да се натъкна там, все пак не искам да поставям живота на Данър в опасност. Не можем да си позволим грешки. Не и при условие че разполагаме само с няколко дни. Знаем, че са преместили поне единия от тях, а не искам отново да ги местят. Запазени са седем места… — уточни Нокс и й подаде устройството.

— Седем е лошо число.

Нокс я изгледа скептично и продължи:

— Вероятно това е маршрутът на плащанията на Лу. Данър е следвал Лу и е отбелязвал точно къде той е оставял подкупи. Това ни е по-полезно от счетоводните му сметки.

— Не знаем какво представляват тези места — напомни му тя.

— Познавам Данър — каза Нокс, — вярвай ми, това е пътят на парите.

— Може да не са нищо повече от любимите му ресторанти или салони за масаж…

— Тогава да отидем да хапнем и да ни направят по един масаж, за да видим какво харесва — усмихна се Нокс.

Грейс включи устройството и прегледа записаните местоположения.

— Доста интересна смесица от квартали — отбеляза тя.

— Слушам те…

Тя го погледна в очите и продължи:

— Някои от тях са населени предимно с китайци, а други са скъпи и луксозни места за живеене.

— Което напълно съвпада с представата ни за подобен род дейност — отбеляза Нокс.

— Например отсрещното крайбрежие на Пудун — продължи тя. — Там се намират много от луксозните жилищни комплекси за китайци, които са партийни ръководители или бизнесмени.

— Видя ли! — възкликна Нокс.

— Не бива да отправяме безпочвени обвинения точно към такива хора. Трябва да оставим това на други. Те разполагат с много власт и връзки.

— Нямам намерение да обвинявам когото и да било. Искам просто да седна и кротко да си поговоря с всеки от тях.

Грейс се намръщи, излъчвайки откровено неодобрение.

— Нали не искаш да замесваме обвинители и адвокати? Имаме само два дни… — напомни й той.

— Искам счетоводните документи на Еди.

— Отворен съм за всякакви предложения — вдигна рамене той и посочи джипиеса в ръцете й, — но това е единствената следа, с която разполагаме в момента.

— Това не е добра идея.

— Моля те, помогни ми с кварталите — настоя Нокс. — Данър е отбелязал тези местоположения. Трябва да ги огледам.

Грейс изключи устройството и го прибра в чантичката си.

— Върни ми го! — настръхна Нокс, с което привлече погледите на околните.

— Трябва да ми вярваш — каза тя.

— Не влагаш достатъчно усилия, за да успеем. Върни ми го, моля те, или ще си го взема насила.

— Това не е добра идея. Не можем сега през нощта да отидем на тези места — възрази Грейс. — Повярвай ми. Все пак ти поиска съветите ми за Шанхай. Е, това е съветът ми — трябва да планираме внимателно посещенията си до всяко едно от местата. Да определим стратегията си. Ще се срещнем утре рано сутринта в шест. На зазоряване. Ще го направим заедно. В събота движението не е толкова натоварено. Работещите в офисите тогава са по домовете си и времето ще бъде подходящо за нас, Джон Нокс.

Той се опита да се успокои, отпивайки голяма глътка от бирата си. Не успя. Вниманието му остана заковано върху чантичката й, в която се намираше джипиесът, но Нокс не погледна натам — не искаше тя да премине в защитна позиция.

— За липсващите приятели! — вдигна тост той, очаквайки и тя да надигне чашата си с шампанско.

19:30 часа

Крайбрежният булевард

Интериорът на бар „Гламър“, решен в стил ар деко, представляваше своеобразен скок в славните отминали дни на Шанхай от периода на 30-те години на двадесети век, когато съчетанието между търговията, войната и опиума бяха създали най-великолепния и неповторим град в цяла Азия.

Имената на Нокс и Грейс бяха надлежно проверени в списъка с гостите, след което получиха приветствия за добре дошли от ослепителната двадесетгодишна разпоредителка в заведението. Барът представляваше остров от черен гранит, разположен в просторно централно помещение, свързано с две самостоятелни зали, и издигнат салон със сепарета, от който се разкриваше чудесна гледка към река Хуанпу. Оттук се виждаха небостъргачите на квартал Пудон, покрити с огромни проблясващи екрани, на които непрекъснато се излъчваха реклами. По реката се носеха туристически корабчета, осветени от безброй неонови светлини и от още блещукащи видеоекрани, които си проправяха път между товарните баржи и кораби. Крайбрежната улица заемаше пространство, десет пъти по-голямо от „Таймс Скуеър“.

Тълпата в бара представляваше пъстра смесица от китайци и чужденци. Азиатките изглеждаха зашеметяващо, а мъжете демонстрираха свръхсамоувереност. Сред тълпата непрекъснато обикаляше цяла армия от келнери, понесли табли с шампанско, газирана минерална вода и ананасов сок, а оркестър се грижеше за настроението на гостите и се опитваше да надделее над шумната глъчка. Нокс почти се задави от стелещия се цигарен дим в заведението.

Забеляза, че Грейс оглежда завистливо останалите жени, и отбеляза:

— Няма за какво да се притесняваш. Те могат само да ти дишат прахта!

— Прах ли? — не разбра шегата Грейс и погледна към обувките си.

— Искам да кажа, че изглеждаш чудесно.

— Чудесно?

Нокс понечи да й обясни, но бяха прекъснати от млада делова дама, облечена в тъмносив костюм с пола и бяла риза с дълбоко деколте. Носеше шикозни очила, в които се отразяваше синкавият проблясък от екран на айпод.

Жената се представи с името си на английски — Катрин Ву, и добави, че е изпълнителният секретар на Йонг Ченг. Грейс представи Нокс като свой бизнес клиент. Асистентката го поздрави с нескрито кокетничене, въпреки че престореността й скоро си пролича — в тази страна търговията винаги се е смятала за печеливш бизнес.

— Нека ви представя на нашия домакин. — Тя ги поведе през тълпата към централното сепаре край бара.

Сепарето, издигнато на три стъпала над пода, побираше най-разнообразни групички от гости. Самият Йонг Ченг стоеше на най-горното стъпало, посрещаше хората и разменяше по няколко думи с всеки от тях. Беше леко оплешивял мъж на неопределена възраст, облечен в шит по поръчка костюм, с червена вратовръзка и италиански кожени обувки. Широко разположените му очи издаваха характер на егоистичен и прекалено самодоволен човек.

Нокс определи стоящия до него здравеняк в евтин костюм като личен бодигард или шеф на охраната му. Погледът на мъжа се задържа малко по-дълго върху Грейс, отколкото бе нормално за един напълно непознат човек. В начина, по който се взря в нея, имаше нещо мазнишко и неприятно. След това охранителят се зае да оглежда щателно Нокс. Бързият анализ на реакцията му подсказваше едно: този човек познаваше Грейс и определено не искаше да забрави Нокс.

А в момента, в който Йонг забеляза Грейс, се случи нещо странно — бизнесменът отправи мазнишки поглед към бодигарда си. Беше като погледите, каквито обикновено мъжете си разменят в съблекалните. Изражение, което Нокс познаваше добре, но не знаеше как да го тълкува. Този специфичен поглед излъчваше безмълвно разбирателство между двама мъже. В него имаше нещо повече от „хей, тази е готина“ и намекваше за нещо доста по-развратно. Нокс тъкмо щеше да се опита да го разгадае, когато дойде техният ред да се здрависват и го прекъснаха. Значението му убягна.

Провокативната млада асистентка ги представи. Йонг притежаваше завидната способност да накара и двамата да се почувстват толкова специални гости, сякаш бяха единствени в залата. Нокс долови леко намигване от страна на Йонг към Катрин Ву и момичето побърза да хване Нокс под ръка, явно изпълнявайки предварително начертан сценарий. За момента Нокс нямаше нищо против да играе ролята си.

— Господин Нокс, моля заповядайте да ви покажа гледката — каза Катрин и го поведе към прозорците, отделяйки го от спътничката му.

Грейс и Йонг Ченг останаха край бара.

— Идвали ли сте в бар „Гламър“ преди? — попита го Катрин.

— Да, много пъти — отвърна той. — Тук е втората ми любима гледка в Шанхай.

— А коя е първата? — поинтересува се момичето.

— Ами вие, разбира се — галантно отвърна той и я погледна в очите.

— О, така ли? — изчерви се тя.

— Но за съжаление, гледките са само за гледане. Бихте ли ме извинили, госпожице Ву? — отбеляза делово Нокс и потърси с очи Грейс. — Сега се връщам, просто искам да си взема една бира.

Хватката на момичето се затегна около лакътя му. Катрин направи жест със свободната си ръка и подобно на някакво чудо, до тях, сякаш изникнал от пода, мигом се появи сервитьор, който взе поръчката на Нокс.

Домакинята му каза нещо, но Нокс не я чу.

Беше изгубил Грейс от поглед.

19:48 часа

Вървейки до Йонг Ченг, Грейс забеляза, че множество очи следваха всяка тяхна стъпка. Домакинът й демонстрираше колко добре я познава, рецитирайки цели страници от автобиографията й. За радост вниманието му бе насочено предимно към последната й работа на независим счетоводител в Хонконг. Дори нямаше и намек за ангажиментите й към „Ръдърфорд Риск“. Доколкото можеше да съди по думите му, Йонг Ченг явно живо се интересуваше от нея. А това събуждаше и нейния интерес към него. Дали той стоеше зад отвличането на Едуард Лу? Дали поканата й на това парти бе свързана по някакъв начин с похищението?

Той продължи да приветства гостите си и да се здрависва, докато двамата с Грейс вървяха към масата, запазена само за тях. Отказа му предложената чаша шампанско, тъй като вече се чувстваше замаяна.

— Баща ми е започнал този бизнес с една-единствена ръчна количка и лопата — започна Йонг Ченг.

— „Йонг и син“ има репутацията на най-добрата строителна компания в цял Шанхай, всъщност в цял Китай — отбеляза Грейс.

— Ласкаете ме.

— Казвам само това, което съм чувала — отвърна тя.

— За нас е чест да работим за толкова велика и щедра нация. Наемаме над дванадесет хиляди души на ръководни позиции и стотици хиляди работници. Всички са китайци. Не наемаме чужденци, с изключение на неколцина консултанти по дизайна — с усмивка обясни той. — Основен наш конкурент през последните двадесет години е „Бертолд Груп“, вашият нов работодател, Йойа Чу. Те успяха да се издигнат от консултанти до основни играчи на пазара. През 1982 г. баща ми за пръв път е започнал бизнеса си с БГ, а вижте ги сега: те строят „Ксуан Тауър“! Чуждестранен строител, не китайска фирма. Това не е правилно. Няма да крия, че искам да видя „Ксуан Тауър“ завършена от китайска фирма, например от нас.

— Пристигнах в Шанхай съвсем наскоро — отвърна Грейс — и съжалявам да чуя, че между вас и „Бертолд Груп“ съществуват разногласия.

— Простете, не би следвало да ви занимавам с това — извини се Ченг и за втори път й предложи питие. Грейс отказа, а той продължи: — Може би трябва да говоря направо, Йойа Чу, все пак имам и много други гости, които се налага да забавлявам. Бихте ли ме извинили.

— Разбира се — съгласи се Грейс, внимавайки изражението й да не се промени по никакъв начин. Йонг Ченг не би започнал сам преговори за искане на откуп, но тя се подготви да чуе внимателно това, което имаше да й каже.

— Бизнесът на Алън Маргарт е обречен да се провали, Йойа Чу — със заговорнически тон й сподели той. — Все пак те са чужда компания. Независимо от това какво се говори в нашата велика страна, една чужда фирма никога няма да бъде допусната да измести позициите на китайска компания, и то на наша територия. Никога! И двамата с вас добре разбираме това, а когато „Бертолд“ се провали, много хора ще останат на улицата, включително счетоводителите. Да, брилянтните млади счетоводители ще се юрнат като мравчици да търсят нова работа… Великите предизвикателства дават големи възможности — продължи той с тон, сякаш цитираше поговорка. — Подобна възможност сега стои пред вас, Йойа Чу. Вие сте китайка като мен, а не чужденка като тях. Ако сега дойдете да работите за мен, ще ви плащам с двадесет и пет процента повече от това, което ви дава Алън Маргарт; ще разполагате с по-добри социални придобивки и ще бъдете гордост за семейството си, тъй като ще се трудите за китайска фирма.

— За мен би било голяма чест, Йонг Ченг — отвърна Грейс и го изгледа преценяващо, опитвайки се да разбере дали това бе действителната цел на поканата му, или той просто проучваше възможността да проведе същинските преговори. — Дълбоко съм трогната, но ще ми простите, че ми се налага да помисля известно време върху вашата щедра оферта.

— Времето понякога е благословия, а друг път — проклятие — отвърна той. — Използвайте го разумно. Аз не бързам, но вие… — започна той, но внезапно млъкна. Грейс си помисли, че е възможно той да намеква за ситуацията с откупа, но когато Йонг Ченг продължи, тя съвсем се обърка. — „Ксуан Тауър“ трябва да бъде завършена. Помнете думите ми: когато дойде време да разрежем лентата, обектът няма да носи името на „Бертолд Груп“! Това никога няма да стане.

— В защита на сегашния си работодател — започна тя, преднамерено подчертавайки думите — със сигурност мога да твърдя, че десетки, ако не и стотици сгради в Шанхай са били напълно или частично финансирани и построени с чуждестранни пари. Много западни архитекти — французи, германци, араби, са допринесли градът ни да изглежда толкова интересно… Шанхай наистина е един космополитен град.

— Несъмнено е така. Тук също така са работили и много американци. Но „Ксуан“ ще бъде най-високата сграда в света, истинска гордост за цялата ни страна. Гордост за Китай, не за Америка! — подчерта той.

— Да, разбира се.

— Несъмнено ще стане така, недейте да се лъжете. Експанзията на Алън Маргарт ще спре тук, в Шанхай, и то преди официалното откриване на „Ксуан“ — изсъска Йонг Ченг, почервенял от яд.

„От уискито ли?“, помисли си Грейс. Едва ли, вероятно той разчиташе на някакви обещания от правителството, дадени му още в самото начало на проекта. И сигурно отвличането на Едуард Лу представляваше само една малка плочка, която трябваше да събори останалите в доминото. В Азия финансовите конспирации се бяха превърнали в изкуство, практикувано от всички — от уличния метач до хора като Йонг Ченг.

Мислите й бяха прекъснати, когато той й заговори отново:

— Китайските печалби се реинвестират тук, а чуждестранните заминават отвъд океана и никога повече не се завръщат. Мисля, че ви е достатъчно ясно какво означава това.

„Бертолд“ ще се провали тук, в Шанхай — кънтеше в главата й. „Бертолд Груп“ разполагаше със строителни обекти в различни градове, пръснати из цялата страна. Йонг Ченг неволно бе изпуснал думите. Дали това не означаваше, че в момента се води война с наддаване за шанхайския проект, която Йонг Ченг беше решен да спечели? Разкриването на фирмената практика да се предлагат подкупи, би предизвикало разследване и моментално би отстранило съответната компания от подобни наддавания, а записите на Едуард Лу биха изиграли решаваща роля при всякакви опити да представят „Бертолд Груп“ като злия чуждестранен дявол.

— Моля ви! — каза той и направи знак с ръка на преминаващата наблизо сервитьорка, след което взе чаша шампанско от таблата й и я поднесе на Грейс.

Тя отпи съвсем малка глътка.

— Ще очаквам решението ви — продължи той. — Уведомете ме, ако е възможно, преди отпуската за националния празник.

Беше назовал същия краен срок като този за размяната. Дали това означаваше нещо? Какво очакваше от нея?

— Ще се видите ли със семейството си на остров Чунмин за празниците? — попита той.

Цялото й тяло изведнъж се напрегна. Явно това, което той знаеше за нея, никак не се изчерпваше с данните от автобиографията й.

— Ако времето ми го позволи — излъга тя. В действителност нямаше намерение да се среща с баща си.

— Семейството е всичко — философски заключи Йонг Ченг.

Това заплаха ли беше? Или пък обикновено припомняне на китайските корени и на това към кого трябваше да бъде лоялна?

— За страната, за идеологията, за семейството — каза тя, рецитирайки популярната китайска поговорка, която бе научила още в училище.

Погледът на Йонг Ченг изведнъж стана остър, той се насили да се усмихне и отвърна:

— Да. И преди всичко — за семейството.

20:00 часа

Нокс не можеше да възприеме хората, които носеха хендсфри устройства на публично място. Ако си сам зад волана, добре. Ако си сам вкъщи, също става, но му се струваше крайно претенциозно, обидно и абсурдно някой да го носи, докато е сред много хора. Ако бог искаше човекът да има пластмасова фуния, която непрекъснато да стърчи от ухото му, то той сам щеше да я сложи там.

Катрин Ву непрестанно докосваше слушалката си с ръка и водеше разговори, които не включваха госта й. Жената изглеждаше и звучеше като робот, докато тялото й изпращаше съвсем различни сигнали.

Нокс си позволи да се намеси в един от последните й разговори:

— Разбрах, че „Бертолд Груп“ е имал известни проблеми с намирането на работна ръка тази седмица — каза той. Беше изстрел напосоки, но и интелигентен начин да разбере нещо, което го интересуваше. Дулич му беше споменал за това. — Чува се и за проблеми с доставките на материали.

Катрин се изчерви.

— Господин Нокс, аз се занимавам само с това да организирам срещите на господин Йонг — отвърна тя. — Опасявам се, че силно надценявате позицията ми.

Ето я отново тази дума. Нокс наистина се надяваше тя да спре.

— О, едва ли. Всички в Шанхай говорят за това — рече той.

— Така ли? Значи само аз не съм разбрала. Типично. Да ви кажа, не вярвам на всеки слух, който чуя.

— Знаех си, че си ти! — изненада ги някаква жена иззад гърба на Нокс. Беше китайка, а той позна гласа й, който бе чувал в много интонации — от радостни възгласи до пълен екстаз.

Беше Ейми Сю, дребничка и много красива брюнетка, облечена в свободно падаща копринена блуза с оголено рамо и джинси, които толкова плътно обгръщаха хубавите й крака, че изглеждаше така, сякаш кръвообращението й бе затруднено. Косата й бе подстригана в модерна асиметрична прическа с бретон, наклонен наляво. Не носеше видим грим, но чифт обици с черни перли и същата огърлица красяха ушите и шията й. Чертите на лицето й бяха по-скоро момичешки и не издаваха възрастта й, а леко издължените й очи бяха спечелили вниманието му преди три години.

Нокс я целуна по двете бузи и прошепна: „Помощ!“. Двамата се държаха за ръце, когато я представи на Катрин.

— Ейми Сю, това е Катрин Ву, асистентката на господин Йонг. Тя тъкмо ми показваше тази чудесна гледка. — Той се обърна към госпожица Ву. — Ейми е един от най-старите ми търговски партньори тук — представи я той и добави: — И близка приятелка. Тя предлага най-изтънчените перли в цял Шанхай, но бижутата й често са твърде скъпи.

— Американците винаги търсят евтино, евтино, евтино… — каза Ейми, а гласът й прозвуча като чуруликане на птиче.

— Изглежда, вие двамата отдавна… търгувате заедно. — Катрин Ву нарочно наблегна на думите.

— Както казах, стари приятели сме — отговори Нокс, не сваляйки очи от Ейми. Зарадва се, че тя потвърди заниманията му, без да се налага да я предупреждава.

— Ти може и да си стар, Джон Нокс, но аз не съм. Как така си се озовал в моя град, без да ми кажеш, че ще идваш? — попита Ейми. — Откъде да знам, че ще трябва да запазя най-добрите си перли за най-добрия си клиент?

— Ако нямате нищо против — извини се той пред Катрин, хвана Ейми за лакътя и я поведе настрана.

Катрин Ву им позволи да се отдалечат на десетина метра и ги последва. Нокс насочи Ейми към бара и забеляза Йонг и Грейс на масата в ъгъла на дясното сепаре. Мигом почувства облекчение.

Ейми не успя да не забележи погледа му.

— Твоя приятелка ли е? — попита тя.

— Счетоводителката ми.

— Винаги съм си мислила, че осчетоводяване е мръсна дума — подразни го тя.

— Не е така, Ейми, знаеш, че не съм такъв — отговори Нокс.

— Познавам любимия си клиент отлично. И защо не си ми изпратил имейл, че ще идваш?

— Реших да пътувам в последния момент.

— Това го разправяй на счетоводителката — усмихна се Ейми.

Нокс поръча питиета и за двама им — коктейл „Кир“ за нея и бира за себе си. Цигареният дим в бара я дразнеше, затова двамата се приближиха до една от високите мраморни масички, отрупани с хапки, пилешки шишчета, яйчени ролца и плодове. Нокс изяде няколко хапки и едно шишче; Ейми наблегна на плодовете.

Помисли си за Данър. С какво ли се хранеше? Къде ли спеше? Почувства се неудобно заради лукса, сред който се намираше в момента. Джипиесът в джоба му сякаш прогаряше дупка в сакото му. Беше го измъкнал от чантичката на Грейс още докато се качваха в асансьора. Надяваше се тя да не открие, че липсва, преди края на вечерта.

— Хареса ли ти последната доставка? — попита Ейми Сю.

Това, което му допадаше, беше мисълта как захапва ягода, потопена в шоколад, и я засмуква със сочните си устни.

— Можем да купим още от каменните кутии и от черните перли. Забелязвам, че и други сайтове за онлайн търговия са започнали да ги предлагат, а те са рядка стока.

— Ще ви дадем каквото искате — отвърна тя и го накара да страда с мисълта за втора отхапана ягода.

— Искаме повече от ръчно изработените бижута. Не можем да се конкурираме с масово производство — все пак това, което прави впечатление и привлича клиентите ни, са именно твоите прекрасни дизайни.

— Ласкаеш ме, Нокс.

— В момента гривните се търсят. Искаме повече гривни.

— Черни перли, повече гривни — повтори Ейми. — Няма проблем.

Замисли се дали да не я попита какво знае за отвличанията в Шанхай. По улиците слуховете се разпространяваха бързо, но мълчанието и сдържаността тук бяха естествена реакция за самосъхранение, тъй като приятелствата се меняха бързо като времето.

— Чудех се дали ще можеш да ми помогнеш с нещо като превод — попита я той на мандарински, имайки предвид джипиеса.

— Говориш езика ни по-добре от повечето китайци — отвърна тя.

— Красотата ти е надмината само от твоите ласкателства — отговори Нокс отново на мандарински и пак превключи на английски. — Това са шанхайски квартали, които може да се окажат особени, ако в тях се озове чужденец. Става въпрос за адресите на офисите на няколко вероятни доставчици, но като познавам сигурността в този град, не ми се иска да се озова някъде, където не ми е мястото.

— Доставчици ли?

— Заклевам се, че не става въпрос за перли и бижута — усмихна се той.

— Познаваш града много добре, Нокс. Не ти трябва моята помощ… — усъмни се Ейми.

Нокс се въздържа да спомене за Лу и Данър и каза само:

— Чух, че напоследък градът е станал по-опасен за wai guo ren.

— Така ли? — безизразно попита тя, а гласът й бе спокоен и гладък като повърхността на езеро.

Нокс по никакъв начин не би могъл да предположи дали тя знае нещо само от тона й.

В този момент сред тълпата забеляза Бруно — мениджъра на бара и ресторанта. Направи му знак с ръка. Ръстът и фигурата му напълно отговаряха на името: широко и спокойно лице, озарено от момчешка усмивка, при ръст от метър и деветдесет и пет и тегло около сто килограма.

По молба на Нокс Бруно ги заведе в офиса си отзад и ги остави насаме. Нокс извади джипиеса и показа запаметените места на Ейми, а тя му посочи в кои от кварталите появата на чужденец би била твърде необичайна.

— Не че за теб има някакъв риск — започна тя. — Поне не и във физически смисъл, но това е Шанхай все пак…

Нокс запомни картата и коментарите й за всяко отделно място. Чудеше се дали е възможно тя да не бе чула за отвличанията, но и да знаеше, нищо в поведението й не издаваше това. Представи си Шанхай от изцяло нова гледна точка.

— Видял си това, нали? — попита тя, сочейки миниатюрна червена точка, разположена до бележката с обяснения към едно от местоположенията на картата.

— Може и да съм го пропуснал — отвърна Нокс, който нямаше никаква представа за какво говори тя.

— Това е гласова бележка — отвърна Ейми Сю, взирайки се и в останалите местоположения. — За всяко едно има гласова бележка.

„Гласови бележки“, помисли си Нокс, докато разглеждаше устройството.

— Един приятел от Международния панаир на перлите се опита да ми продаде точно същия модел джипиес — отвърна Ейми и произнесе името на китайски: — „Гармин“.

Тя поровичка различните менюта на устройството и след миг дъхът на Нокс спря, когато чу гласа на Данър — спокоен и безстрастен… Без проблем успя да разгадае смисъла на съобщенията: „Втори етаж, втората врата откъм южния ъгъл. Съпруг и съпруга на около четиридесет и пет, извън форма. Без деца“.

Нокс искаше да го пусне пак, само и само отново да чуе гласа на Данър.

— И има бележка за всяко местоположение, така ли? — заинтересува се той.

— Очевидно.

— Ами добре… — Той си взе устройството и го прибра в джоба. Бележка за всяко място! Това можеше да означава, че разполагаха с пряк път почти до цялата информация, която се опитваха да намерят чрез счетоводните документи на Лу — точното местоположение на всеки един от получателите на подкупите.

Тя не продума повече и с нищо не показа, че въпросът я интересува — типично по китайски.

— Ето! — рече Ейми и го целуна изненадващо по устните. — Недей да се бършеш.

— Защо?

— Всички така или иначе вече ни видяха. Ако не искаш да ти задават въпроси за очевидното, просто не трий червилото.

Пробваше го. Това беше нейният начин негласно да го попита за какво беше всичко това, като същевременно запазваше достойнството си.

— И какви са очевидните въпроси? — попита той, поглеждайки прекрасните й очи.

— Xing xing zhi huo ke yi liao yuan — отвърна тя на мандарински. — Дори и една искра може да запали огън, който да изгори цялото поле.

— Shu dao hu sun san — изрече той друга стара поговорка, намеквайки за характера на взаимоотношенията им. — Когато дървото падне, и маймуните се сгромолясват.

— Аз не съм маймуна… Трябва да внимаваш, Джон. Никога не спираш да ме изненадваш и затова те харесвам.

— Не съм такъв, за какъвто ме мислиш — отговори Нокс. Знаеше, че в Китай всички wai guo ren бяха подозирани в шпионаж.

— Не се ли сещаш за какво говоря? — попита Ейми, притисна коляното му между бедрата си и ги стисна, оставяйки го да почувства топлината й. — Може би сега ще загрееш? — прошепна в ухото му тя.

Целунаха се.

— Радвай се на счетоводителката си — пожела му тя и се отдалечи грациозно от него, давайки му възможност да види добре оформените й задни части.

Още с връщането си в бара той усети десетките очи, които се вгледаха в него, включително и тези на Грейс.

Приближи се до масата й и се обърна към Йонг:

— Ако се опитвате да прелъстите дамата, с която дойдох, ще трябва да възразя. Като домакин на едно толкова хубаво парти с чудесни напитки, храна и гости, смятам, че надхвърляте по класа всеки от присъстващите мъже, а това е едно огромно предимство във ваша полза — каза той и се усмихна.

— Колкото по-стара е билката, толкова по-силна е подправката — отговори Йонг и добави, поглеждайки към Грейс: — Който плаща, той поръчва музиката.

— Само глупак не би се съгласил с подобна мъдрост — заключи тя.

— Тъкмо приключвахме. — Йонг се изправи, за да отмести стола на Грейс.

Тя се надигна и му благодари.

Катрин Ву се появи, сякаш изникнала от нищото, и Нокс отбеляза колко добре е обучена, без да изпуска от крайчеца на погледа си бодигарда на Йонг. Чудеше се дали и той бе преминал през специално обучение и дали не познаваше едни определени монголци…

— Вярвам, че ще се забавлявате добре — обърна се Йонг към Грейс.

— Остатъкът от вечерта ще бледнее в сравнение с няколкото минути, прекарани с вас — възпитано отвърна тя.

Йонг се поклони съвсем леко за довиждане; същото направи и асистентката му и двамата се отправиха към бара.

— Стига ли ти толкова от това парти? — попита Нокс.

— Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш.

— Ако исках разрешение, щях да те попитам…

Тя му подаде салфетка и посочи собствената си брадичка. Нокс избърса червилото на Ейми.

— Беше част от прикритието ми — възрази той.

— Няма нужда да ми се обясняваш — саркастично отбеляза Грейс. — Аз мисля да поостана още малко, за да пробвам още веднъж да видя домакина ни насаме. Тревожа се за Еди. Не се съмнявам, че човек като този може да стои зад всичко това.

„Типично по китайски — помисли си той. — Нищо конкретно.“

— Той предложи ли ти да преговаря за откупа? — попита Нокс.

— Тръгни си, когато искаш. Може би преди това няма да е зле да разиграем малка сцена и след това да ме зарежеш сама. Понякога мъжете са крайно предвидими… — предложи Грейс.

— Може да ми зашлевиш шамар — досети се Нокс.

— С удоволствие — прошепна тя.

— Срещата ни си остава за шест сутринта — припомни й шепнешком той.

— Не забравям толкова бързо — отвърна тя, а погледът й се задържа малко по-дълго върху петънцето от червило, което все още си личеше в края на устните му.

— На ъгъла на „Хуахай“ и „Маоминг“ — каза Нокс, — близо до входа за метростанцията.

Тя му залепи звучен шамар, с което накара околните да се обърнат. Той се хвана за лицето и си тръгна, пробивайки си път през тълпата.

Тази мацка имаше опасна дясна ръка.

21:10 часа

Нокс постоянно вземаше мерки, за да не бъде проследен, затова се наложи да се отбие и в хотел „Джин Джанг“, където официално бе регистриран. Реши да се качи с асансьора до стаята като всеки нормален гост, а и така щеше да свари неподготвен евентуалния си преследвач.

Щом влезе вътре, погледът му веднага се спря на дебелия кафяв плик, който лежеше на леглото. Опипа го внимателно, преди да го отвори — вътре имаше нещо твърдо и малко по-малко от размера на книга.

В следващите няколко минути се зае да придава на стаята вид, сякаш някой постоянно живееше в нея, като не откъсваше очи от кафявия плик, затворен с телбод и плътно облепен с тиксо.

Най-накрая разкъса опаковката и извади съдържанието — беше преносим хард диск в сребриста алуминиева кутия. Два пъти провери плика, но нямаше никаква бележка или надпис.

„Козловски — помисли си Нокс, — няма кой друг да е.“ Преди да се обади на Дулич, за да му даде дневния си отчет и да попита дали той нямаше нещо общо с хард диска, Нокс извади джипиеса и прослуша седемте гласови бележки, оставени от Данър. Записани на устройството, думите му бяха кратки, не издаваха никаква емоция и звучаха почти безлично, но Нокс ги пусна по няколко пъти, за да чуе отново гласа на приятеля си. Страдаше от носталгия — състояние, от което смяташе, че се е излекувал напълно след службата при военните, а последните му истински приятелства, за които вече почти беше забравил, бяха много отдавна, още от времето на службата му в Кувейт.

Трябваше да прослуша последния запис няколко пъти, за да разшифрова бележките на Данър.

Добавка към предишния маршрут: извънредна отбивка. Оставена тежка пътна чанта. Задънен край. Цивилният охранител си тръгва, оставяйки двама хуни като пазачи на входа.

Хуни… Дали това не бяха монголци? И то по маршрута за разплащане на Лу? И бяха включени по-късно в играта?

Нокс се замисли над това, докато слизаше с асансьора във фоайето. Използва електронната си карта, за да влезе в празния бизнес офис към хотела. Включи хард диска към един от компютрите и отвори директорията на паметта му. Опита се да търси по ключови думи „Лу“, „подкупи“, „плащания“, „поощрения“, „Бертолд“, но не попадна на нищо. Последните текстови документи, съставени на Word, бяха писма до жена му Пеги, а след като ги прочете, Нокс изпита само вина и гняв. Трябваше да се обади на Пеги, дължеше й го. Но не сега. Намери най-скоро отваряните файлове на Excel, но и те не се оказаха много полезни: бяха сметки на разходите. Нямаше нищо, което да сочи към Лу. Може би Грейс можеше да намери някакви важни файлове, но на пръв поглед Нокс не вярваше сметките на Лу да се намират на хард диска на Данър.

Изключи устройството, излезе навън и си купи втори външен хард диск, след което накара тийнейджъра зад щанда в магазина да копира съдържанието на първия върху новия. Копирането на файловете отне четиридесет и пет минути, а Нокс остави на момчето бакшиш, който се равняваше на седмичната му заплата. След това се върна в стаята си и реши да се обади.

— Давай — започна направо Дулич от другата страна на линията.

— Ти ли изпрати пакета, който намерих на леглото в хотела? — попита Нокс.

— Не. Какъв пакет?

Нокс му обясни с какво се беше занимавал през последния час. Дулич не знаеше нищо за никакъв хард диск, но определено искаше да се добере до него.

— Не мога да си представя Козловски да ми помага в това — зачуди се Нокс. — За него би било прекалено рисковано.

— Представи си, че и той иска Данър да се върне, може би дори повече от нас. Между другото тъкмо щях да ти звъня — имаме съвпадение в ДНК. Добра работа. Но подочух, че някакъв американец е изчезнал. Не забравяй, че Козловски се занимава точно с това. Ако успееш да измъкнеш Данър преди плащането на откупа, отвличането никога няма да излезе наяве и така няма да се опетни ничие служебно досие. Правителството ще се отърве на косъм, а Партията, Козловски и Консулството — също.

— Но аз нямам никакви съмнения, че той е успял да ме свърже с теб и „Ръдърфорд“. Защо просто да не го предам на вас?

— Това ще се запише някъде. Ти, от друга страна, току-що си намерил нещо на леглото си. Най-вероятно той е дал пари на някоя от камериерките или на пиколото, за да ти го оставят. Няма следи. Сега ти си в позиция да направиш нещо с информацията, която е вътре. И той го знае. И ако е попаднал на нещо, това придобива още по-голям смисъл, защото означава, че ръцете му са вързани. Ти ще се превърнеш в изкупителната жертва. Казваш, че той е направил връзката с нас. Знае кои сме и кои са основните участници в играта. Наясно е, че ние сме специалисти по случаи на отвличания и освобождаване на заложници. И ако ти си на негово място, кой би искал да е на твоя страна?

— Предполагам, че си прав — отговори Нокс.

— Представи си и друго: лаптопът е бил кодиран. Сто процента е така. И твоят приятел в Консулството е разбил кода, а това означава, че е достигнал до това, което търси. Може и да е изтрил някои файлове, преди да ти даде копие. Но кой знае? Въпрос на време е да разберем. Сигурно в този диск има нещо, което трябва да бъде прегледано и от други очи.

— Мога да го дам на Грейс — предложи Нокс. — Но при условие че имаме само още два дни; нямам намерение през цялото време да си тикам носа в някакъв монитор.

— Ясно.

— Датата все още ли е същата? — попита Нокс.

— Да.

— И какво още? — заинтересува се Нокс, усещайки, че в гласа на Дулич увисна нещо неизказано. — Сержант?

— Пристигна друг пръст.

Телефонната линия изпука.

— Чий? — попита Нокс, въпреки че вече подозираше какъв ще е отговорът.

— Погледни го откъм добрата страна — каза Дулич. — Знаем, че най-късно до вчера Дани е бил жив и се е намирал в рамките на града.

Единственото обяснение за това беше, че пръстът бе запазил известна топлина. Нокс преглътна мъчително.

— Кой пръст?

Последва тишина.

— Кой пръст? — повтори Нокс.

— Средният на дясната ръка.

— О, по дяволите! — Похитителите бяха изпратили специално послание. Нокс се напрегна. Този път нямаше нужда от ДНК проба. Опита се да си поеме дъх. — Ще ги убия! — изсъска през зъби той.

— С теб съм — отвърна Дулич.

— А Пеги?

— Няма нужда да я тревожим с подробности.

— Тя има право да знае, че е още жив — опита се да възрази Нокс.

— Така ще бъде. Ние ще се заемем с това — отвърна Дулич.

— Има ли някакви преговори за сумата? — попита Нокс.

Откупите винаги бяха намалявани към края на дадения срок за плащането.

— Маргарт се справи много добре с това. В момента паднаха на четвърт милион щатски долара.

— Двеста и петдесет хиляди? И това за двама заложници, единият от които американец? Будалкаш ли се с мен? — попита Нокс.

— Съставихме си плана така, сякаш срещу нас стоят аматьори — отговори Дулич. — „Бертолд“ беше готов да плати максимум десет милиона.

Нокс му разказа за доставчика на „Шерпа“, който знаеше точния адрес. По такъв начин това подкрепяше теорията, че си имаха работа с аматьори.

— Играта се променя — заяви Дулич. — Ако не са „Триад“, отвличането може да е от колеги или конкуренти, но според това, с което сме се сблъсквали до момента, моделът им на поведение по-скоро предполага да е някой от получателите на подкупите. Трябва да идентифицираме кои са тези хора. И да ми донесеш счетоводните записи на Лу.

За Нокс монголците не приличаха на аматьори. По-вероятно беше да са хората на Йонг Ченг.

— За твоя информация, проследихме разговора на инспектор Шен с Маргарт за американския филмов екип.

Нокс не каза нищо, а умът му все още беше зает с човека от „Шерпа“ и с отрязания пръст на Данър.

— Потвърдено е, че един от членовете на филмовия екип липсва — продължи Дулич. — Имаме информация от главната камериерка в хотел „Мариот“. Оператор е, но нито той, нито камерата му са се мяркали в хотелската стая през последните десет дни.

— И това по какъв начин ни засяга? — попита Нокс.

— Виж, те снимат филм за „Бертолд Груп“, нали? За строителството на небостъргача. Сега китайците се занимават само с това, което ще рече, че и ние се интересуваме. Става въпрос за изчезнал човек, а и на нас ни липсват няколко, нали?

— Също ли е бил отвлечен?

— Кой знае…

— Да не би да са изпратили отрязана ръка вместо пръст?

— Никой нищо не е пращал. Ръката е била извадена случайно от Яндзъ.

— Операторът мъртъв ли е?

— Откъде да знаем? Системата за сигурност в хотела може да проследи кога е била използвана картата за влизане в стаята, а през последните десет дни там са били само камериерките. Струва ми се, че е възможно да е мъртъв.

— Питам отново: нас какво ни интересува това? — настоя Нокс.

— Ти си много коравосърдечно копеле. Човекът е изчезнал… — И това му го напомни най-коравосърдечното копеле, което Нокс познаваше. — Инспектор Шен е посетил Маргарт няколко дни след похищението на служителя на „Бертолд“ и определено разследва различен случай на отвличане. Толкова типично за Китай, нали? Защо да се подхожда към проблема направо, когато може да го човъркаш по заобиколен път? Опитва се да намекне на Маргарт, че могат взаимно да си бъдат полезни — едното разследване може да помогне на другото.

— Или по-скоро го заплашва самият той да не разследва нищо. Това означава, че знае за мен.

— Сигурно е намеквал за теб — съгласи се Дулич. — А това е още една причина, поради която си струва да го обсъдим, не мислиш ли?

— Знаеш ли дали Китайската народна въоръжена полиция и инспекторът в частност биха наели монголци за биячи? — заинтересува се Нокс.

— Ще ти кажа какво знам: от Министерството на държавната сигурност биха наели и проклетия варварин Атила, ако това би отговорило на целите им. Защо?

— Елиминирах двама — обясни Нокс. — Приличаха на монголци, но имаха валидни китайски лични карти. Тези са накацали из целия случай като мухи. Били са замесени и в схемата с поощренията.

— А ти откъде знаеш за това?

— Открих джипиеса на Дани. Оставил си е гласови бележки за всяко от местата, където Лу е давал подкупите.

Дулич подсвирна от изненада.

— Най-новото около плащанията на Лу може би са въпросните монголци — продължи Нокс.

Дочу как Дулич дълбоко си пое дъх от другия край на линията. Коментарът явно бе успял да отприщи адреналина му.

— Мога да помоля Праймър да попита Маргарт дали знае нещо за монголци или изнудване, което е предшествало отвличанията, но си мисля, че ако имаше такова нещо, той сам щеше да ни каже. Все пак ние работим за него… — отговори Дулич.

— Монголците са смазали от бой доставчика, който е оставил искането за откуп — уточни Нокс.

— Явно се справяш доста бързо.

— Изглежда, всичките им усилия са насочени към това да намерят Лу. Някак си не ги виждам те да стоят зад всичко това. По-вероятно са изостанали, както и ние.

— Ако са помощници на китайците, прецакан си. Тези момчета без колебания биха те замъкнали някъде, за да ти теглят един куршум между очите.

— Благодаря ти, че ми го каза — подразни се Нокс.

— Ще ми се да направиш още едно копие на хард диска на Дани — каза Дулич. — Моите момчета от техническия отдел тук ще трябва да го погледнат.

— Може би джипиесът на Дани и оставените гласови бележки ще заместят липсващите счетоводни документи на Лу — предположи Нокс.

— Разполагаш ли с имена, със суми? — попита Дулич.

Нокс не отговори.

— Съсредоточи се, Нокс. Счетоводните записи са основното нещо.

— Мислех, че главното е да се доберем до тях, докато са живи.

— Просто те посъветвах — добави Дулич.

— А на мен не ми харесва — отвърна Нокс. „Бертолд Груп“ явно се притесняваше повече за това дали ще успее да прикрие нещата, отколкото да измъкне заложниците живи. — Да не би от мен да се очаква да чета между редовете, Сержант?

— Няма никакъв подтекст. Приоритетът тук е човешкият живот — обясни Дулич. — Нещата не са се променили.

— А ако се променят, да знаеш, че напускам. Все пак съм сам в тази каша — подчерта Нокс.

— Не възразявам.

— Не бих искал да ти пращам хард диска по пощата. Не е добра идея да ти го пращам и по електронен път.

— Ще внедрим куриер — предложи Дулич.

— Мислех си, че не можеш да внедряваш хора тук.

Отговорът не дойде веднага, но след кратко колебание Дулич отвърна:

— Дискът ни трябва днес, Нокс. Трябва да внесем доларите за откупа в страната. Маргарт не разполага с толкова много валута в брой. Ти ще се погрижиш за твоите неща, аз ще поема нашите.

— Ако ще предавам диска на някого, по-добре да е човек, когото съм виждал. Прати ми поне снимка — настоя Нокс.

— Недей да ми се правиш на Пиърс Броснан.

— Даниъл Крейг15. Не си в час — отговори Нокс.

— Майната ти! — засмя се Дулич и прекъсна връзката.

Нокс подкара скутера по булевард „Чангъл Лу“ и взе всички необходими мерки, за да не бъде проследен. Двадесет минути по-късно вече се намираше на мястото, до което при нормални обстоятелства би стигнал само за пет…

Притвори задната врата на къщата за гости и чу отвътре гласове, музика и тракане на чаши и чинии. Реши да си вземе бира и да се качи направо в стаята си. Щеше да се преоблече и да обиколи със скутера по отбелязания в джипиеса маршрут, за да разузнае обстановката преди обхода, който двамата с Грейс щяха да направят след няколко часа.

Мина през миниатюрната столова, която служеше и като барче, и вниманието му бе привлечено от копринена блуза с паднало рамо. Ейми Сю пиеше коктейл „Кир“16, седнала с гръб към него. Той се приближи и спря зад нея.

— Присъедини се — покани го тя и посочи високия стол до себе си. Погледите им се срещнаха в отражението на огледалото зад бара.

Нокс седна и си поръча бира.

— Разменихте си някакви реплики със счетоводителката — отбеляза тя на мандарински.

— Просто леко недоразумение — отговори той също на мандарински. Значи малката им сценка бе успяла да заблуди дори Ейми.

— Тревожа се за теб, Джон Нокс; за това, че душиш наоколо — изрече тя на английски.

— Кой казва, че душа?

— Ако имаш някакви проблеми с парите, просто трябваше да ми споделиш — продължи тя.

— Нямам проблеми…

— Ако ти е трябвала отсрочка или кредит, защо не ми се обади като на приятел?

— Да не би да пропускам нещо? — попита, изненадан, той. — За какво ми е притрябвала отсрочка или кредит?

— И аз се питам същото.

Китайците никога не отправяха директен въпрос или молба. Разговорът с тях винаги кръжеше около проблема, преди да се стигне до същината на въпроса, а често се използваха посредници, така че и двете страни да запазят достойнството си.

— Това да не би да има нещо общо с плащанията ми към теб? — досети се Нокс.

— Да, разбира се. Нали знаеш, че не вземам лихва на приятели, независимо какво ми струва забавянето им — отвърна тя.

— Лихва? За какво ти дължа лихва? — попита Нокс директно, като американец.

— Говорил ли си скоро с брат си? — попита тя.

„Какво общо пък има Томи! Недей да го намесваш!“ — помисли си той.

— За какво? — попита Нокс.

— Джон — започна тя, — последното ти плащане не е получено. Не бих начислила лихва на толкова ценен мой клиент.

— Последното ми плащане ли? — не разбра той.

— Ако ти трябва повече време, можем да се разберем — предложи Ейми.

— Но това беше преди месеци.

— Два месеца и шестнадесет дни, ако сме точни.

— Не си ли получила банковия превод? Трябваше да ми съобщиш — каза той.

— Казвам ти го сега. Не съм получавала никакъв банков превод, не са пристигнали никакви пари.

— Наредихме плащането, Ейми. Трябва да има банков превод към твоята сметка в Хонконг, както винаги. Брат ми… — започна Нокс. Счетоводителката им Евелин никога не допускаше подобни грешки. Възможно беше Томи да е сгрешил, като се има предвид състоянието му, но все пак беше малко вероятно. — Веднага ще проверя — обеща той.

— Ти си добър клиент, Джон Нокс, привилегирован… — отвърна Ейми.

Тя смяташе всеки от клиентите си за „най-добрия“, но към него имаше по-специално отношение, което и двамата предпочитаха да не изтъкват на преден план, но все пак то съществуваше.

— Не е проблем, че си пропуснал плащането, но когато не го спомена тази вечер, се замислих… — започна Ейми. — Не е в твой стил. Не е в стила на най-ценния ми клиент.

— Платихме — повтори Нокс.

— И банковият превод е бил редовен? — попита тя.

— Ще говоря с брат ми и със счетоводителката. Моля те, прости ми грешката, Ейми. Наистина много се срамувам… — Нокс знаеше, че извиненията бяха съществена част от бизнес взаимоотношенията с китайците.

— Има начин да ми се реваншираш — с престорена свенливост отвърна тя. — Обърни ми малко внимание.

— Не страдаш от липса на внимание от моя страна — усмихна се той.

Нокс написа с главни букви на една салфетка името на стаята си — „Гранд Китай“, и я пъхна под чашата й. Ейми го целуна и се измъкна от бара, внимавайки да не събуди подозрение в града, в който клюките се разпространяваха със светкавична скорост.

След като напусна къщата за гости през предния вход, Ейми мина през вратата откъм задната уличка и се качи направо в стаята на Нокс. Влезе при него, без да каже нищо, и двамата се вплетоха в гореща, потна и атлетична авантюра, чиято кулминация настъпи, когато краката й се обвиха около кръста му, а погледите им се срещнаха. Ритъмът на възбудените им тела ги доведе до общ екстаз.

— Понякога ми се иска все още да пушех — каза тя, отпускайки се уморено по гръб.

— О, ти и сега пушиш — пошегува се Нокс, а тя го удари по рамото.

Той се изправи на лакът, за да й се полюбува. Видя как кръвта й пулсира в чувствената вдлъбнатина на шията й.

— Ако едно тяло можеше да се опише с думи — прошепна той, — твоето би било истинска поезия.

— Сребърен език, но ледено сърце — отвърна тя и се усмихна още по-широко.

Той взе ръката й и я постави на гърдите си.

— Студено ли ти се струва?

Все още усмихната, тя поклати глава и се загледа в мудното движение на вентилатора над главите им.

— Това е само израз — каза тя, а след кратко колебание добави: — Тревожа се за теб.

Той включи телевизора и усили звука. Вярваше, че Фей не би сложила подслушватели в стаята му, но предпочиташе да вземе предпазни мерки.

— Няма нужда да се тревожиш — прошепна й той.

Айфонът му иззвъня. Нокс се пресегна да го вземе и първоначално реши да не отговаря, но не можа да се сдържи.

— Ти за какъв се мислиш? — изненада го гласът на Грейс от другия край на линията и го накара да отмести телефона далеч от ухото си. Стана от леглото и се престори на учуден. — Знаеш ли какъв си — крадец! — продължи да крещи Грейс. — Лъжец! Измамник! А най-лошото е, че се доказа като човек, на когото не може да се вярва.

— Чуй ме за момент — помоли Нокс.

— Джипиесът е ключът към успеха ни. Ние сме партньори и въпреки това ти си позволяваш да крадеш от мен! Да крадеш! — не спираше Грейс. — Само бавиш общите ни усилия. Знаеш ли как се притесних, когато не можах да го намеря? Как смееш да се отнасяш към мен с такова неуважение?

— Ако само ме изслушаш… — опита се да се вмести между тирадата й Нокс.

Линията прекъсна.

— В какво си се забъркал? — попита Ейми.

— Работа с един недоволен клиент — отговори той.

— Виждаш ли? И ти си имаш проблеми с клиенти.

— Така е. — Нокс познаваше Ейми от достатъчно много време, за да й се довери, въпреки че за него доверието бе по-скоро само идея, отколкото реалност. Двамата с нея бяха заобиколили достатъчно международни търговски норми, за да има нужда да се надлъгват.

Нокс нежно стисна със зъби ухото й и тя се засмя.

— Оох, харесва ми… — прошепна Ейми.

Телевизорът продължи да бърбори, прикривайки звуците, които вече не намекваха за конспирации и конфликт на интереси, а бяха само израз на нежни докосвания, въздишки и забързани движения, на прошепнати молби и женски стонове, заглушени във възглавницата, и мъжко учестено дишане… Телата им се сливаха в едно под шума от уличния трафик. Споделеният им смях говореше, че те знаят, че никой от двамата не заслужава нещо толкова хубаво.

Когато тя си отиде, Нокс се обади долу и поръча еспресо. Взе си душ, облече се и провери дали ножът, който носеше, е на мястото си. Опипа с пръст острието му и го прибра обратно.

Последва обаждането, което не му се искаше да направи. Използва айфона, като реши, че Дулич може да плати и за това — знаеше, че така няма да го подслушват.

Томи отговори на третото позвъняване, а гласът му от Детройт звучеше тъй ясно, сякаш брат му се намираше в съседната стая.

— Здрасти, братле! — поздрави Нокс.

— Джони! — зарадва се Томи.

Брат му беше единственият човек, на когото бе позволено да го нарича така. Гласът му прозвуча толкова радостно, сякаш камион със сладолед току-що бе спрял пред къщата им.

С правилните лекарства, специализирано наблюдение и спазване на стриктен учебен режим Томи се справяше доста добре. Можеше успешно да поеме отговорностите на съвместната им работа. Брат му истински се наслаждаваше на видеоигри и до голяма степен се беше научил да ползва градския транспорт съвсем самостоятелно. Живееше сносен живот. За щастие, не му хрумваше да търси несъществуващи чудовища, скрити зад завесите, а Нокс се стараеше да е близо до него колкото може повече.

Пропуснатото плащане към Ейми бе сигнална лампичка. Нокс не искаше да влиза в онлайн сметките им от Китай, не би желал да дава на китайските интернет следователи да душат наоколо.

— Как е? — попита Нокс.

— Всичко е наред — каза Томи.

— Върви ли бизнесът?

— Не може да е по-добре.

— Тук има малък проблем — рече Нокс.

— Къде?

— В Шанхай. Ейми не си е получила банковото плащане.

Последва тишина.

— Перлената дама — напомни му Нокс.

— Но това беше преди месеци — обади се Томи.

— Да, именно. — Нокс се впечатли от факта, че брат му си спомняше.

— Нямаше ли да знаем, ако трансферът не е минал? — попита Томи, който все още се бореше с концепцията за прехвърляне на реални пари по интернет.

— Да, трябваше да знаем — отвърна Нокс.

— Искаш да кажеш, че аз трябваше да знам — натърти брат му.

— Не съм споменал такова нещо.

— Но това си мислиш.

— Недей да приказваш така, Томи, не си мисля това — отговори Нокс.

— Смяташ, че аз съм прецакал нещата — настоя брат му.

— Ако ти си ги прецакал, щях да ти кажа, че си виновен. Кога е имало случай да не ти говоря направо?

— Тогава за какво се обаждаш?

— Защото дължим много пари на важен доставчик и искам да изясним нещата. Това е всичко. Недей да преувеличаваш — спокойно каза Нокс.

— Ще трябва да проверя какво е записано при Ев — отговори брат му, споменавайки счетоводителката им Евелин Ритер.

— Да, точно така. Оттам трябва да започнем. Вземи данните за банковия трансфер и виж дали има някаква причина да не е минал… Ще го изпратим отново — каза Нокс. — Записваш ли си?

— Не съм глупав, естествено, че си записвам — отговори брат му.

— Провери и останалите плащания. Ев може да ти помогне. Не проумявам как е възможно да е пропуснала това, но все пак и по-странни неща са се случвали. Обзалагам се, че проблемът е от тази страна, нали ги знаеш какви са китайските банки.

Томи беше по ученически влюбен в симпатичната им счетоводителка и на Нокс не му харесваше особено как се развиваха взаимоотношенията им. Не можеше да реши дали просто ревнува заради това, че Ев бе привлякла вниманието на Томи, или по-скоро се чудеше защо привлекателна и умна жена като нея би обърнала внимание на момче с ограничени социални умения като него. Беше факт обаче, че Ев беше доста време с брат му и двамата си прекарваха наистина добре, което за Нокс бе благословия, която не би разрушил с лека ръка.

— Как вървят нещата иначе? — поинтересува се Нокс.

— „Тигрите“ са много зле.

— Е, това вече е новина — засмя се брат му.

— А ти как си? — попита Томи.

— Оглеждам се за внос на стари мотоциклети — отвърна Нокс, който бе живял с лъжата достатъчно дълго, така че да я възприеме почти за истина.

— Сериозно ли?

— Тук имат някои истински съкровища. От години копират беемве и руските дизайни и са ги направили по-хубави от оригиналните. Можем да ги вземем много евтино, да ги приведем към стандартите и след това да ги продадем по за пет-десет хиляди всеки.

— Мислех, че не ми е позволено да се качвам на мотоциклет — отговори Томи, а гласът му прозвуча по детски разочаровано.

— Някои от тях са мотоциклети с кош. Може и да направим изключение — обеща Нокс.

— Изключение ли? — намръщи се Томи, ясен сигнал, че се уморява.

Телефонните разговори го изморяваха повече, отколкото личното общуване. Лекарите му не можеха да обяснят и половината от това, което ставаше в съзнанието му… Или това, което не ставаше.

— Ще затворя — каза Нокс.

— Обажданията са скъпи — съгласи се брат му.

— Пиши ми имейл за това, което разбереш от Ев.

— Ще ти пиша — обеща Томи.

— Ти си добро момче, Томи.

— Липсваш ми, Джони.

Брат му затвори. Нокс задържа телефона до ухото си малко по-дълго от необходимото, а сърцето му биеше до пръсване. Излезе от стаята, спомняйки си предупреждението на Фей за новия нощен пазач, и се показа навън, затваряйки внимателно задната врата след себе си.

— Забавлява ли се? — посрещна го гласът на Грейс някъде зад гърба му.

— Нали това е идеята — отвърна той, без да се изненада от присъствието й.

Обърна се и пристъпи извън сянката на сградата. Не се шокира толкова от присъствието й тук, отколкото от факта, че не я беше забелязал по-рано.

— Хубава е по някакъв доста перверзен начин — рече Грейс.

— Не знаех, че ти пука — отбеляза Нокс.

— Да не би да излизаш по маршрута? — попита тя, виждайки, че беше взел каската за мотора.

— Да.

— Без мен ли?

— Такъв беше планът — призна си Нокс.

Грейс скръсти ръце в защитна поза и не пожела да го погледне.

— Не се бяхме разбрали така — ядоса се тя. — Защо го направи?

— Такъв съм си. Така си върша работата. Нарича се „напредване в случая“ — отбеляза Нокс.

— Недей да се отнасяш пренебрежително с мен, Джон Нокс.

— Наистина смятах просто да обходя маршрутите, за да се уверя, че са безопасни. Да видя какви са възможните точки за изход. Не ми се искаше да те натреса в евентуална засада… Приятелят ми… Такава беше неговата работа. Това правеше и той за мен. Смятам да сторя същото.

— За мен ли? — саркастично отбеляза тя.

— Точно така…

Нокс й разказа за хард диска на Данър. Призна й, че се нуждае тя да погледне съдържанието му. Каза й още, че търпението му вече се е изчерпало.

— Съгласна съм — кимна тя.

— Щях да дойда на уреченото място точно в шест — увери я той. — Независимо дали вярваш, или не, щях да бъда там. А колкото до тази жена… — добави Нокс след кратко колебание.

— Не! — прекъсна го Грейс. — Ще го направим тази нощ. Сега, когато тези престъпници са все още по домовете си…

— Първо ще обходим целия маршрут. Няма да се доближаваме до никого от тях преди зазоряване. Някои от тези хора, всъщност всичките, познават тези квартали отлично и могат да се движат в тъмнината доста по-добре от нас. Трябва ни търпение и добра стратегия или изобщо не бива да се залавяме с това — настоя Нокс и пое към скутера.

Грейс не помръдна. Стоеше там, напълно неподвижна и невидима в мрака.

— Моля те — каза Нокс.

В този момент два мотоциклета навлязоха в задната уличка и се отправиха към тях с бесен рев на форсирани двигатели. За секунди Нокс зърна съжалението в очите й — неволно беше позволила да я проследят.

И двата мотоциклета се насочиха към Нокс, а ездачите им ловко скочиха от тях и ги оставиха да се носят с пълна сила към него, подобно на огромни топки за боулинг, устремени към кеглите. Нокс прецени отскока си добре, въпреки че при падането се закачи леко в едното от страничните огледала. Строполи се на асфалта и миг преди да се съвземе, зърна тока на ботуш, засилил се право към лицето му.

Грейс го отблъсна настрана и ботушът го пропусна.

Вторият моторист се беше приземил на коляно, след като бе скочил от мотоциклета си. Нокс се превъртя на гръб към него, изправи се и го изрита в слабините. Мъжът инстинктивно се сви. Нокс заби коляно в лицето му и той изгуби съзнание.

Нападателят на Грейс все още страдаше. Първият й ритник го беше изхвърлил върху близката стена и право в ръцете на Нокс. Моментното колебание от негова страна — по-скоро фактът, че не можеше да възприеме петдесеткилограмова жена като смъртоносна сила — го порази. Грейс го нападна с ритници, сякаш тялото му бе голяма боксова круша, и той изгуби съзнание.

— Този го познавам! — извика тя към Нокс, докато продължаваше да рита и да блъска мъжа пред себе си. Щом той се свлече на земята, Грейс побърза да пребърка джобовете му и извади портфейл. — Доста самоуверени глупаци — отбеляза тя.

— Как така го познаваш? Откъде? — удиви се Нокс.

— Беше на коктейла на Йонг Ченг.

Нокс се приближи, за да го огледа отблизо. Тя беше права: мъжът беше бодигардът, който така и не се отдалечи от домакина на партито.

— По дяволите! — впечатли се Нокс.

Той отиде до скутера си и го насочи към края на улицата. Миг по-късно Грейс грациозно преметна крак през седалката, обви ръце около кръста му и двамата потеглиха.