Шантал, любимата лъжкиня

ГЛАВА ДЕСЕТА

Шантал се блъсна в някаква стена и рухна върху нещо по-меко. Успя да застане на колене. Отново можеше да диша, ала наоколо й продължаваше да цари пълен мрак, като че се намираше в дълбока бездна.

Осъзна постепенно, че сега тъмнината не е причинена от душната покривка, която й отнемаше въздуха. Успя да повдигне с мъка разтрепераните си ръце и да ги притисне към полудялото си сърце, което биеше като камбана. Можеше да разчита само на осезанието си, за да се ориентира.

Усети под пръстите си мека тапицерия — кадифе сякаш. След това до съзнанието й достигна силното клатене и тропот. Намираше се в карета. Явно страничните прозорци бяха затворени с капаци, за да не се вижда навън… Или навътре…

От бясното препускане каретата се мяташе ту не една, ту на друга страна. Без да е сигурна. Шантал все пак реши, че е сама в този затвор на колела. Би почувствала присъствието на друг човек. Какво ставаше, къде я отвеждат?

Опита се да си припомни, ала стигаше само до момента, в който лакеят бе извлечен пред очите й в някаква стая и след това всичко потъна в душна тъмнина.

Бяха я отвлекли? Какво бе това? Каприз на краля, търсещ да прибави за подправка щипка авантюризъм в романа си с мадам дьо Дюка? Не бе за вярване. Мъжът, който прави такива галантни комплименти, не ще позволи една дама да бъде третирана тъй сурово, дори ако иска да се пошегува… За Негово величество елегантният, изискан вкус беше всичко и той не би допуснал дебелашки шеги.

Ами ако кралят няма нищо общо? Кой стои зад това нападение? Някой, който е знаел, че я водят при Луи?

Мадам Анриет?… Нали казваха, че е побесняла от ревност и прогонила мадмоазел дьо ла Валиер от свитата си…

Не, разбира се! Такава безогледна грубост, такова брутално третиране са положително дело на истински злодей. Някой бе прибягнал до крайни средства, за да осуети срещата й с краля.

Колкото и да си блъскаше главата, Шантал не намираше отговор. Междувременно тя откри, че положението й е не само безизходно, но и повече от непоносимо. Дълбоко деколтираната бална рокля надали бе най-подходящата дреха за пътуване в ледената януарска нощ. Студът проникваше през всички отвори на каретата, надсмивайки се над леката бариера от коприна и брокат, вледенявайки тялото й.

Зъзнейки неудържимо, Шантал обви с ръце раменете си. Така бе малко по-добре. Сви се с вдигнати чак до брадичката колене и тракащи зъби в най-крайното ъгълче на тапицираната седалка, за да се предпази от леденото течение. Да имаше в този затвор поне някаква завивка, наметка някаква…

Докога щеше да продължи този див бяг през среднощния град? Или бяха вече извън стените на Париж? Възможно е, докато е била в безсъзнание, да са излезли през градските порти… Трудно й бе да прецени колко време е минало, в тъмата не можеше да помогне и красивият златен часовник, който носеше на верижка към колана си.

Шантал започна да удря с юмруци по предната стена на каретата, там, където би трябвало да седи кочияшът. Ала или звукът на ударите й не проникна през дървената преграда, или шумът на конските копита заглуши този безпомощен опит да предизвика внимание. А най-вероятно бе да са я чули, но да не са имали намерение да й обърнат внимание. Всичките тези възможности бяха еднакво отчайващи.

Какво да прави, господи?! Нима ще я мъкнат така през цялото кралство, докато се превърне на ледена шушулка?… Впрочем малко оставаше да стане наистина така. С всяко завъртане на колелата й се струваше все по-невъзможно да намери изход от това ужасно положение.

„Запази спокойствие! — повтаряше си тя като заклинание. — Ако животът ти беше застрашен, отдавна да са те убили… Кой би разкарвал жертвата си с часове един бог знае накъде?…“

Но хладният й разум сега отказваше да й служи. От тъмнината наоколо струеше безименна заплаха. Никога не бе усещала подобно нещо. Безпомощна, остава на волята на някакъв непознат похитител, без възможност да се защити — не, никога не го бе изпитвала. Стратегия… Как можеш да си изработиш стратегия, след като дори не знаеш кой е противникът ти? Как би реагирал?…

Шантал не можеше да определи кое е по-ужасно: неизвестността или студът. От тяхното гибелно съучастие, кръвта в жилите й се вледеняваше, всеки опит да мисли беше истинско мъчение. Тъничкият зелен воал, който притегли върху голите си рамене, не бе в състояние да я стопли. Добре… Трябва да мисли за нещо топло: огън. За жега. За безбройните подплатени с пухкави кожи наметки и топлите домашни роби в гардероба на Сериз.

Точно така. За онзи огромен маншон от норки, за пира на топлия пух до кожата й. За дебели меки завивки, за лумналия огън в камината… Изпускащи пара сребърни бокали с греяно вино с подправки. Как ухае само на канела и други екзотични аромати! Как хубаво ги приготвяше майка й! Какво ли не би дала в този момент да може да се намери в топлината на майчините си ръце, да потърси там съвет и помощ…

Досега почти никога не се бе вслушвала в мъдрите съвети на своята майка. Винаги бе смятала, че може сама да намери най-правилното решение, че може разчита само на собствените си сили… Колко унизително беше, че й бе доказано по толкова брутален начин как се е лъгала! Че собствената й глупост няма граници!… Да можеше да стане отново дете, уповаващо се на своите родители…

Шантал се опита да си представи лицата на граф ла Шез и неговата миловидна съпруга, ала въображението й отказваше да й служи. Студът, страхът и безпомощният гняв заради собствената й глупост просто я сломяваха. Защо така глупаво се остави да я убедят да иде на този маскен бал?! Защо не оказа по-силна съпротива на леля си и нейните планове? Колко по-разумно щеше да е! Ако бе проявила мъничко разсъдък, сега щеше да си седи в салона на Сериз, в безопасност. Изпита цялата сила на волята си, за да не се разплаче.

Предполагаше, че каретата препуска по неравен селски път. Ето сега хлътна в някаква дупка и с тласък изскочи отново на пътя. Шантал започна да разтрива удареното си рамо. Ще бъде цялата в синини, щом стигнат. Разбира се, ако това адско пътуване изобщо някога свърши…

Изгуби напълно представа за време. Откога траеше това призрачно препускане? Цялата нощ сега бе само един безпросветен път, без край. Това не е карета, а по-скоро подскачащ, мразовит ковчег… Шантал се разрида отчаяно, сломена от студа и неизвестността. Не изгуби съзнание навярно само защото и съзнанието й бе вкочанено и изтръпнало както цялото й тяло…

— Хей, хайде! Събуди се! Заспива ли човек така свит?!

Недоволното мърморене на някакъв сърдит старец проникна до съзнанието й през тъмните облаци на нейното нещастие. Вкочанена до мозъка на костите си, тя не беше в състояние да се размърда и да промени положението, в което се бе свила.

— Какво?…

Не позна собствения си пресипнал глас. В тъмното две големи ръце се протегнаха и метнаха отгоре й някаква наметка, дръпнаха голямата качулка като торба върху лицето й. Платът миришеше на мъжка пот и на коне, на тор и други неприятни миризми. Ала допирът на грубия плат накара Шантал да забрави, че този парцал не е пран сигурно откакто е изтъкан. В този момент беше сигурно само едно: тази наметка бе най-скъпоценната и най-жадувана дреха, която някога е получавала. С вкочанени пръсти тя притегли тежките дипли. Зъбите й продължаваха да тракат, а тялото й се разтрепери още по-неудържимо. Мъжът я издърпа от каретата. Ако не я поддържаше под мишниците, Шантал щеше да грохне на земята, вкочанените й крака отказваха да я държат. Подгъваха се под тежестта й, като че ли никога не й бяха служили за ходене.

— Дяволска работа! Защо ли склоних аз…

Последваха още низ къде-къде по-непристойни ругатни, след което Шантал бе преметната като парцалена кукла през едно кокалесто мъжко рамо и това неочаквано движение изкара целия въздух от дробовете й.

Примижавайки, тя съзря къс звездно небе, на което светеше тъничък месец. Къде се намира?… Когато най-сетне доби що-годе представа за заобикалящия я свят, една врата се хлопна зад нея Отново мрак, самота, и никой да даде отговор на хилядите й въпроси.

Напълно зашеметена, Шантал се опита да прецени положението си в новата обстановка. Бяха я оставили коленичила на пода, потънала в диплите на вонящата наметка и в полите на разкошната си рокля и безбройните, обточени с дантели, толкова безполезни сега фусти. През време на тази безумна разходка беше изгубила сатенените си пантофки с дървени токове и през тънки те си бели чорапи усещаше нерендосаните дъски я пода.

— Има ли… Има ли някой… тук? — простена тя почти беззвучно, но вече знаеше, че няма да получи отговор.

Отново я бяха оставили сама — чу как навън каретата, с която я бяха докарали, се отдалечава със същата бясна скорост, с която бяха пристигнали.

Най-сетне Шантал успя да освободи ръцете си и се изправи предпазливо на крака. Стъпи на полата си, чу как платът се раздра, но не обърна внимание. Залитна като пияна, хиляди дяволски иглици плъзнаха по изтръпналите й крака. Без да обръща внимание на болката, тя стисна зъби така, че чак челюстите я заболяха Протегнала пред себе си ръце, тя се опита опипом ма изследва новия си затвор.

Напипа каменна рамка на камина, огън обаче не бе запален. Пред камината имаше грубо скована маса и две трикраки столчета. Стените бяха дъсчени… Блъсна се в два сандъка и най-после напипа нар, покрит със сламеник. За нейна изненада той ухаеше на сухо сено и билки, а не на застояло.

Стори й се, че е в някоя колиба на дървосекачи или ловна хижа в бащините й гори. Същата проста наредба, само с най-необходимото, където човек може да намери убежище при лошо време, да прекара няколко дни по време на лов или когато работата му налага.

С какво удоволствие би разменила накитите си за малко дръвца за камината! Ала в този потискаш мрак пръстите и напразно опипваха за съчки или дърва. Онзи, който я затвори в тази хижа, навярно бе решил, че вълнената наметка ще е достатъчна.

Шантал се уви по-плътно и се отпусна най-сетне на шумящия сламеник. Отново я лъхна миризмата на билки и лавандула, когато свря лице в лакътя си и дръпна наметката да се покрие.

Вечерта, започнала в море от светлини и багри, с музика, разкош и поклони, завърши на един прост сламеник. Беше се спасила от копринените чаршафи на кралското ложе, за да лежи сега на тази груба постеля, която я обгърна с домашния мирис на есенни листа и късни ябълки. Неусетно зъбите й престанаха да тракат и изтощена до смърт, Шантал потъна в дълбок сън без сънища.

В стаята имаше някой!… През здрача на разсънването се прокрадна осезаемото чувство за човешко присъствие. Шантал си наложи да не отваря очи, въпреки че през клепачите си долови светлина. Трябваше да употреби цялата сила на волята си, за да не скочи и да не се хвърли към тази светлина. Усещането за опасност обаче беше толкова силно, че остана да лежи неподвижно, докато сърцето й блъскаше бясно чак в гърлото й, а кръвта забуча в ушите й.

Чак след няколко секунди тя осъзна какво я събуди. Пращене. Пращенето на огън, който поглъщаше ненаситно тъничките съчки и разливаше първите плахи искрици топлина.

— Надявам се, че сте си починали, мадам! — Гласът беше равен и безизразен. Глас, който още с първите си нотки осуети всеки неин опит да запази желязно самообладание.

— Вие?! — Шантал седна на нара, без да отмахне косите, нападали по порозовялото и от съня лице — Дяволска… Какво означава това? Как дойдохте? Значи… Значи вие? Защо ме доведохте тук?

Жан-Пол д’Обри, граф дьо Рокай седеше на трикрако столче и мътната светлинка, нахлуваща зад гърба му от малкото прозорче с опъната на него щавена кожа, очертаваше едрите му плещи. Лицето му оставаше в сянка, но Шантал можа да види, че е обут с ботуши за езда и в кожени ловджийски панталони. Беше свалил жакета си, навярно за да не го изцапа, докато пали огъня. По същата причина изглежда бе запретнал и обточените с дантели маншети на ленената си риза.

Шантал не откъсваше поглед от дългите тънки пръсти, от жилестите китки. Странно, чак сега забеляза, че за разлика от другите мъже в двореца той не носи нито пръстени, нито други накити.

Милостиви боже! Този човек я бе отвлякъл, а тя седнала да мисли защо не носи пръстени!… Шантал смръщи чело, ядосана колкото на себе си, толкова и на това неочаквано и позорно деяние на д’Обри. И защо той продължава да мълчи? Човек можеше да полудее така!…

— Е, няма ли да отговорите най-сетне на въпроса ми? — изфуча тя, пламнала от гняв.

— Доведох ви в тази отдалечена ловна хижа, мадам дьо Дюка, за да ви дам възможност да помислите в пълно спокойствие върху малката сделка, която имаме да уреждаме.

— Довели сте ме? — Шантал най-сетне се реши да стане от постелята. — Вие не ме доведохте, а имахте наглостта да ме отвлечете пред очите на Негово величество краля! Знайте, че ще ви бъде потърсена сметка, ще имам грижата за това!

Въпреки че гънката й рокля бе доста пострадала от нощните перипетии, в меката утринна светлина и в тази горска хижа, Шантал приличаше повече от когато и било на кралицата на феите. Лумналите пламъци в камината изтръгваха отблясъци от богатите бродерии и скъпоценните камъчета по роклята й. Тя цяла искреше. Дори калните петна по полите й и раздраният корсаж не можеха да помрачат великолепния ефект. Напротив, цепката на корсажа й разширяваше още повече твърде смелото деколте и го превръщаше в безсрамна съблазън. Само свободно пуснатите й коси, падащи по шията и раменете й, скриваха донякъде разголените й гърди.

След лова във Фонтенбло Жан-Пол за първи път я виждаше отново с разпуснати коси. Червеникавите отблясъци, които огънят мяташе по къдриците й, играеха и по бледното й напрегнато личице.

Една горско същество в ефирна зелена одежда от мъх и лунна светлина… Той усети как въпреки волята му горещото желание възпламенява кръвта му. С неимоверно усилие на волята се възпря да не я сграбчи веднага, тук, на този сламеник.

— Негово величество ще нареди да ме търсят. По дяволите! Кажете нещо най-после! — Ефирната фея се превърна в бясна фурия и тропна така гневно с крак, че каменните черги на лицето му се разчупиха в лека усмивка.

— Какво диво, необяздено конче сте си останали под дворцовото лустро, мадам! — Жан-Пол д’Обри потърси спасение в саркастичния тон. — Успокойте се, не ще успеете да ме сплашите. Това което виждате тук е единственото ми притежание. Кон, шпага и камшик. И вие, мадам, ще останете да споделите с мен моята бедност, докато ви омръзне и ми върнете документите, които ще измият петното от името д’Обри.

Шантал не можеше да откъсне очи от него. Той стоеше с гръб към светлината и тя не виждаше израза на лицето му, но се бе вторачила в равномерното пулсиране на една изпъкнала вена на врата му, която издаваше колко е буйна кръвта в това мъжко тяло, показваше й, че пред нея стои човек, а не демон, дошъл на земята само за да поквари Шантал дьо Мариво.

— Ще ви дам време да стигнете до мисълта, скъпа госпожо, че за вас ще е най-изгодно, ако в най-скоро време представите обяснение на Негово величество крал Луи защо не се явихте на онова лирично рандеву, което бе уредил. Нашият млад господар не обича да го пренебрегват. Ще си навлечете недоволството му, ако не побързате да го умилостивите!…

Шантал отметна с ръка косите от челото си, без да забележи, че така оголи гърдите си. Те заблестяха в полумрака като скъпоценен мрамор. Чак когато усети внезапния хлад, от който цяла настръхна, тя се помъчи да посъбере дантелите на деколтето. Твърде безуспешен опит, впрочем, след като леля й бе вложила цялото си умение на прелъстителка, за да изтъкне всичките й предимства.

Усети парещия поглед на Жан-Пол толкова осезаемо, сякаш бе сложил длан върху гърдите й. Ядоса се и се изчерви от свян до корените на косите си.

— Ще бъде наистина жалко, ако Негово величество изгуби апетит за вашите прелести. Те са в състояние да накарат всеки мъж да загуби ума си.

Жан-Пол говореше с глух, отсъстващ глас. Шантал напразно стискаше дрешката си. Без игла и конец не би могла да събере разцепеното си деколте и всяко движение само увеличаваше цепката, фините орнаменти на бродерията по крайчеца на тънката й риза едва забулваха твърдите розови зърна на младата й гръд.

В последния момент тя се сети за пелерината, наведе се и се зави бързо в тъмната безформена дреха.

— Господи! Откъде сте взели този парцал?! — избухна Жан-Пол, засегнат сякаш само от вида на мръсния груб плат върху копринената й кожа.

— От вашия помагач — отвърна Шантал гневно, разтреперана от срам и възмущение. — И то твърде късно. Пожелавам ви да бродите в такава рокля в някоя мразовита нощ, за да разберете какво значи студ.

— Съжалявам. — Не беше очаквал такъв отговор. — Нямах намерение да ви причиня физическа болка. Ала бе достатъчно трудно да се намери кочияш, който да се нагърби с такава среднощна поръчка. И все пак защо не потърсихте? В онзи сандък там има и дрехи, и завивки.

— Защото вашият очарователен камериер забрави да запали огън в този салон, господине. — Шантал не му отстъпваше по сарказъм. — Решил е, че мога да седя в тъмното като прилеп. Или е разчитал на магьосническите ми дарби. Не е в моя власт да отварям заключени сандъци.

— Наистина съжалявам, че човекът е забравил да се погрижи за светлина и топлина, мадам! Има оправдание, защото за първи път в живота си изпълнява такава задача. Искал е навярно да се изпари колкото се може по-скоро. И престанете да се държите като мегера! — сряза я изведнъж той. — Нямам никакво намерение да слушам цял ден заяжданията ви. Ето там има топли и чисти дрехи, ще намерите и хляб, сирене и вино. Имате на разположение цял ден, за да се сетите къде сте скрили документите на кардинала. Щом те бъдат в ръцете ми, ще ви върна в Париж.

Той пристъпи към вратата. Шантал реагира без да мисли. Пусна наметката, която стискаше конвулсивно и застана с разперени ръце, опряла гръб на вратата. Изобщо не мислеше как изглежда в този миг.

— Никъде няма да ходите! Вие не можете да ме оставите тук! — Гласът й хриптеше от ужас. — Не можете да направите това!

Жан-Пол д’Обри се взираше в бурно повдигащите се гърди. Лека червенина заля челото му. Жилката на врата му заби по-бързо, а златната светлина в лъвските му очи просто прикова Шантал на мястото, което тя и така бе твърдо решила да не напуска.

— И за двама ни ще е по-добре, ако изляза на лов и се погрижа да разнообразим нашето меню. Защото ако вие се забравите в упорството си, ще се наложи да останем тук по-дълго и ще трябва да трупаме припаси, не мислите ли?

Той явно й се присмиваше. Шантал прехапа долната си устна и преглътна, преди да подхване отново тирадата си, апелираща към неговия здрав разум:

— Колко пъти трябва да ви повтарям, че онези книжа не са у мене? Защо не ми вярвате? Така само губите време!…

— Лъжете, мадам!

Констатацията прозвуча хладно и нехайно, в противовес с докосването на сгънатия му показалец, който погали копринената пищност на гърдите й. От Шантал се изтръгна някакъв неопределен звук, нещо средно между въздишка и ридание, което можеше да бъде отговор и на думите му, и на ласката му. Тя самата не би могла да определи какво точно беше. Само отстъпи встрани, когато Жан-Пол се пресегна и отвори вратата.

Нахлулият свеж утринен въздух я накара да потрепери. Опитът й подсказа, че навярно слънцето току-що е изгряло. Пред очите й се възправи непроходимата стена на гората, между дърветата още се кълбеше утринна мъгла. След това вратата се затвори. Чу се късо изскърцване — някой я подпря и залости.

Внезапно настъпилата тишина връхлетя Шантал ведно с необяснима слабост. Тя се подпря на стената и бавно се плъзна по нея надолу, докато не се озова стъпила в гнездо от брокат и коприна, обвила с ръце раменете си, опитвайки се да възпре болката в зажаднелите си за ласка гърди и огънят, който изгаряше тялото й.

Света Майко Божия! Тя желае този мъж! Този мъж който я отвлече и се отнесе толкова зле с нея! Желае този човек въпреки всичко! Дъхът й секва, само като го погледне. Краката й се подкосяват, щом я докосне… Трябва да е полудяла! Луда. Напълно луда!