Шантал, любимата лъжкиня

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Внезапно настъпилата през тези последни септемврийски дни жега изкара в лозята всичко живо, което имаше ръце и беше годно да бере тежките гроздове. Древният замък Шез, който с многобройните си пристройки и преустройства през годините бе заприличал по-скоро на дворец, отколкото на крепост, беше необичайно тих и безлюден, напечен от яркото следобедно слънце.

Ниниан дьо Мариво, графиня дьо ла Шез излезе от пристройката, където сушеше своите билки. Тук беше и свещоливницата, а държаха и разни други домакински потреби. Графинята носеше тънка памучна рокля, без надиплени фусти, а на главата си бе вързала като селянките кърпа със същия цвят.

Тя видя конника и засенчи с ръка очите си, за да го разгледа. Беше сама. Освен нея на двора бе само едно старо ловджийско куче, заспало в сянката на портала. Графинята изчака потъналия в прах ездач да слезе от седлото. След моментно колебание новодошлият свали бързо шапката си със златистокафяви пера и я размаха за поздрав с безупречна галантност.

Леко изненадана от такава сърдечност, графиня дьо ла Шез вдигна леко вежди. Съзнаваше, че в това облекло не се различава много от ратайкините. А това бе поклон към дукеса, а не към прислужница.

— Госпожо, надявам се ще ми простите нахлуването ми във вашия дом без всякакво предизвестие! Но онова, което ме води при вас, не търпи отлагане. Бих искал да разговарям с вашия съпруг!

— Със съпруга ми?

— С граф дьо ла Шез, мадам. Вие сте графинята, нали?

— Точно така, господине.

Ниниан дьо Мариво отговаряше бавно, за да печели време. Виждаше се, че се опитва да си спомни къде е виждала вече това благородно мъжко лице. Някакъв мъглив спомен, твърде неясен… Такива златни очи не се забравят…

— Някога семейството ми се числеше към приятелите на този дом, мадам! — побърза да я улесни гостът — Жан-Пол д’Обри, граф дьо Рокай, на вашите заповеди!

— Жан-Пол! О, небеса! Простете, но аз действително не ви познах! При вашето последно идване в Шез бяхте по-скоро юноша, а сега виждам пред себе си истински мъж! О, Жан-Пол, толкова се зарадвахме на вестта, че сте жив! Заповядайте! Ще ви предложа нещо за пиене. Изглежда дълго сте пътували. Съпругът ми ще бъде радостен да ви види. Колко хубаво е наистина, че сте намерили отново пътя към нашия дом! Още повече сега, когато нашите семейства са свързани чрез брака на дъщеря ни…

Жан-Пол промълви някаква благодарност и остави коня си на притеклия се възрастен коняр. Той последва господарката на този дом, но на вратата се поколеба.

— Госпожо… След онова, което научих, мисля че нито вие, нито вашият съпруг ще бъдете очаровани да ме видите. — Говореше смутено, по леко смръщеното му чело изби червенина. — Дължа ви едно обяснение, но то не говори в моя полза. Госпожо… Държах се като подлец… — Ниниан дьо Мариво вдигна ръце да развърже кърпата, която покриваше косите й, и изпод нея се изсипа водопад от кестеняви къдрици, изплъзнали се от високия й кок. Жан-Пол д’Обри я гледаше с настойчивост, която я изплаши не по-малко от думите му. Не би могла да предположи, че в нейното лице той виждаше Шантал, една зряла и мъдра Шантал, чиято красота бе неподвластна на времето и нито тънката мрежа от бръчки в ъглите на очите, нито посребрените тук-таме кичури можеха да я накърнят.

— Обяснение? — повтори тя игриво, но изведнъж млъкна. Разбра. В един-единствен миг тя проумя думите му. Сега вече всяко камъче в мозайката дойде на мястото си. Всичко й стана ясно. Може би защото Шантал толкова много приличаше на самата нея. И тя се беше влюбила навремето в такъв един мъж, въпреки всички други по-изгодни предложения. И тя бе избрала онази подкупваща, невероятно трудна комбинация от сила и арогантност, от упоритост и мъжественост, надменна гордост и стаена страст. Наистина бе в състояние да оцени привлекателната сила на този мъж.

Беше й ясно какво бе привлякло Шантал към този човек, какво я бе тласнало към такава отчаяна любов. Ето го значи непознатия, за когото дъщеря й така упорито мълчи! В чиято почтеност самата й майка бе престанала вече да вярва…

Господи! Трябваше да направи всичко, за да попречи Ив да му наговори всичките онези ужасни неща, които трупа в себе си от месеци насам!

Преди Жан-Пол да разбере какво става, графинята го хвана за ръката и го въведе в един малък салон. Тук отвсякъде лъхаше женственото очарование на господарката на този дом.

Графинята затвори врата и се облегна с гръб на тапицерията.

— Значи вие?! — Тя преглътна с усилие. — Защо идвате чак сега? Къде бяхте през всичкото това време, за бога?!

Граф дьо Рокай не допусна грешката да се прави, че не разбира за какво става дума. Посрещна открито укора в зелените очи.

— Защото едва сега събрах сили да се срещна със съпругата на моя братовчед. Отлагах тази среща докато изобщо бе възможно. О, мадам! Защото смятах, че тя се е омъжила за него само за да ме нарани. Бях изумен, когато я видях и разбрах, че това не е тя… Че е друга жена… Почувствах го…

— Разбрали сте? Почувствали сте го?

— Разбира се! — Жан-Пол не разбра какво цели този въпрос. — Не биха могли да бъдат по-различни! Надали някой би се заел да сравнява меката светлина, излъчвана от една перла, с искрите на блестящия диамант.

— О, вие я обичате! — В гласа на графинята прозвуча безкрайно облекчение.

— Повече от собствения си живот! Няма причина да се съмнявате в това!

— Не, не се съмнявам… След като толкова бързо сте познали, че не е тя, значи я носите в сърцето си. Побързайте! Идете да й го кажете! Не се бавете, скъпи мой! Вземете кон от оборите и тръгнете нагоре към лозята. Тя тръгна е една малка двуколка да занесе вечеря на берачите. — Графинята се отдръпна да му стори път, но се обърна е ръка на бравата: — Сериз ви каза, че тя е… бременна, нали?

Жан-Пол кимна безмълвно.

— Така е добре — Ниниан дьо Мариво млъкна за миг, но продължи бързо: — Пазете я! Тя не се чувства добре. Не искам да изгубя нито дъщеря си, нито нейното дете. Време е да поправите онова, което объркахте поради криворазбраната си гордост!

Той отвори уста да възрази, но с властен жест му бе заповядано да замълчи.

— За Бога! Не казвайте нищо! Познавам тези оправдания до последната сричка! Омъжена съм за човек от вашия тип и зная. Ще се погрижа той да не ви посрещне с извадена шпага, когато се върнете с Шантал. Не бързайте да се връщате! Имам да се справям с човек, който е не по-малко твърдоглав от вас!

Шантал държеше хлабаво юздите. Старата кобила познаваше всяко камъче по пътя между хълмовете. Тропотът на копитата и подрънкването на сбруята звучаха като музика. От далечината долиташе смях и отделни гласове, а над всичко се извисяваше цвърченето на косовете, които не се уморяваха да спорят за изпопадалите сладки гроздови зърна.

Младата жена се облегна на тапицираната седалка и изтри със свободната си ръка изпотеното си чело под широкополата сламена шапка. Погледна изпитателно небето, опънало синята си коприна над Лоара и околните хълмове. Не, нямаше признаци за лошо време, което би попречило на берачите. Дано се задържи така, докато приберат всичко! Въпреки че за нея тази жега беше направо убийствена.

Топлината я караше да се задъхва, призляваше й, едва се влачеше. Но слава Богу, жегата не се отразяваше на бебето, което риташе в нея с всеки изминат ден все по-силно. Блъскаше с петички толкова енергично, че Шантал вече не се съмняваше, че ще бъде момче. Само един мъж може да се държи толкова безогледно, без да се съобразява дали ще нарани някого.

Мина времето, когато все още имаше някаква надежда. Писмата, които си разменяха Сериз и майка й, не оставяха никакво съмнение, че семейство д’Обри процъфтява, че Доминик и Жан-Пол са получили прошката на краля и са се заели да стягат бащините си имоти, че е измито всяко петно от името им.

Имаше само две възможни причини за мълчанието на Жан-Пол, ала за нея и двете бяха еднакво безрадостни. Той или беше забравил тяхната любов и вече гледаше на Сериз само като на съпругата на своя братовчед, или изобщо никога не е виждал в нея нищо повече от едно привлекателно тяло, готово да стане лесна плячка за всеки дворцов женкар.

Шантал се стремеше да се примири с фактите. Понякога й се струваше даже, че с всеки изминал ден това й се удава все повече. Просто трябва да престане да мисли! Да върши всичко механично — да яде, да спи, да разговаря… Да изключи всякакви чувства, всякакви пориви на душата. Но не означаваше ли това, че по този начин си забраняваше да изпитва и каквито и да било чувства към детето си? Стараеше се да забрави за неговото присъствие. Отказваше да забелязва и натежаването си, и отчайващата тромавост, която тегнеше над всичките й движения през тези няколко последни седмици преди раждането.

Но ето че детето не беше съгласно да го пренебрегват. Движеше се, риташе, почукваше в ребрата й предизвикателно и неспокойно. Вече нямаше как да го забрави дори и за секунда. То бе решило да се бунтува срещу с мъка поддържаното безразличие на своята майка. Не искаше да бъде забравено. Воюваше енергично за внимание и любов.

Шантал отново го усети да се движи в изпънатите стени на своя затвор и неволно сложи успокояваща ръка на корема си. Стори й се, че усети малкото юмруче. Цялото й същество се съсредоточи в този кратък миг, в това усещане. Като че ли за първи път хвана ръчичката на своя син. Почувства сълзи в очите си; ледената броня, в която се бе обвила, се разтопи.

Невероятно упорито малко същество! То не се отказваше. Нима беше чудно, при такъв баща? Нали и той имаше истинска дарба да не се съобразява, да не знае що е дипломация, никога да не отстъпва и да се примирява!

Едно камъче изхвръкна изпод копитата на коня към крайпътния храсталак. Подплашена яребица излетя и изпърха пред самата муцуна на кобилата. Тя изцвили ужасено и се изправи на задните си крака. След това скочи напред така, че юздата се изскубна от ръката на Шантал, а самата тя политна назад. Веднага посегна да задържи юздата, но беше късно. В своя щастлив унес бе закъсняла е реакцията си само един-единствен, съдбовен миг.

Двуколката се носеше с бясна скорост по тясната пътека между хълмовете. Целият пейзаж наоколо се сляха в пъстро було на кафяви, златни и тъмнозелени петна. Писъкът на Шантал се изгуби в шума на колелата и тя успя само да се хване е две ръце за страничната облегалка, за да не излети от двуколката.

Конят продължаваше да препуска надолу по хълма и Шантал осъзна отчаяното си положение. Не можеше да скочи, без да рискува живота на детето си. Дори от дъската не можеше да се пусне, за да се наведе да хване провисналите юзди — това би означавало да изгуби равновесие и да изхвръкне.

— Не искам да умра, господи! Не искам да изгубя детето си!…

Опасността с един замах изтръгна Шантал от нейната летаргия и престореното й равнодушие. В един-единствен миг разбра, че всички нейни страдания са без значение че главното е бебето да не пострада. Детето на Жан-Пол трябва да живее!

С разширени от ужас очи тя гледаше как завоят идва все по-близо и по-близо. Бе невъзможно при тази скорост двуколката да вземе завоя, а дигата нямаше да спре кобилата… Шантал хълцаше и стенеше от ужас. Не можеше да извика за помощ. Това бе краят. Краят на всички мечти, на всички желания. Реши да стисне очи, но нещо я спря… Тъмната сянка в храстите… Един черен конник яздеше успоредно с двуколката! Той се изравни, наведе се, препускайки стремглаво, и хвана кожените юзди, които плющяха на вятъра като камшик.

Вдигнаха се облаци кафяв прах, конете изцвилиха диво, но с безкрайно облекчение Шантал усети, че сега двуколката престана да се мята и се движеше вече по-бавно.

Чак сега тя пусна конвулсивно стиснатите си пръсти от дъската и сложи ръце на корема си. Детето бе притихнало. Нито трепване, нито извиваме. Нищо! Дали му стана нещо? Косата й се бе разпиляла по лицето й, от сламената шапка отдавна нямаше и помен. Но сега това нямаше значение. Почувства, че се вцепенява от ужас. Детето…

— Заслужавате да ви сложи човек на скута си и да ви напердаши!…

Не, този глас не може да бъде действителност…

— В това състояние да се разхождате с такова нервно животно! Излагате на опасност и себе си, и нашето дете!

Очите. Същите. Изпълнените с гняв златножълти очи. Устните, стегнати в тънка, права черта… Целият в прах, изкалян, с кървава драскотина на бузата, Жан-Пол д’Обри я вдигна от двуколката и я положи внимателно под сянката на една върба.

Като в сън Шантал видя как той разпрегна кобилата и я отведе настрани, преди да дойде и да коленичи при нея.

— Свърши се, скъпа! Пораздрусахте се, но не сте пострадали. Господи, да не смее човек да ви остави сама!

— Аз… Как вие… — Шантал млъкна рязко по средата на думата. Изглежда и детето й се бе съвзело от преживения страх. С още по-голяма решимост то се обърна в нея и отново предяви правото си на внимание. — Благодаря ти, Боже! — изплака младата жена и почувства как постепенно животът се връща в изтръпналото й тяло. Съзнанието й постепенно се проясняваше за действителността. — Вие? — обърна се тя към Жан-Пол, когато вече бе сигурна, че не сънува.

— За вас наистина е опасно да живеете край тази река! — Жан-Пол хвана ръката й. — Мислите ли, че е възможно да се появя и трети път точно навреме, за да ви спася от водите на Лоара? Ще ви отведа в Рокай, там има само едно езерце с водни лилии, но за всеки случай ще наредя да го пресушат, не искам да ви загубя отново!

Шантал се намери притисната към широките му гърди, в познатата прегръдка, която й бе липсвала до болка. Сълзите се стичаха и оставяха вадички по прашните й бузи.

— Рокай? Защо Рокай? — прошепна тя в някакъв последен опит за съпротива. — Какво ще правя в Рокай?

— Ще превърнете къщата в истински дом, ще раждате децата ми и ще се опитате да ми простите за толкова много глупост и… грубост!

Шантал вдигна ръка и докосна с върховете на пръстите си драскотината на бузата му — навярно се беше одраскал на някой клон, но сега вече раната бе престанала да кърви. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите й.

— Къде се бавихте толкова?

— Бях пленник на собствения си пъкъл — Жан-Пол поглъщаше с очи това бледо, изпито лице. — А когато реших, че ми е все едно в какви интриги си се забъркала, че най-важното е да станеш моя жена, бе вече твърде късно. Потърсих те, но ти беше изчезнала. И тогава дойде съобщението от Доминик, че се оженил за Сериз дьо Дюка. Хвърлих го в огъня, не помислих какво точно е станало, не исках и да чуя за тебе! Бях заслепен от ярост. Само това може да обясни защо не зачетох дори раждането на племенника см… Чак сега събрах кураж да направя първото си посещение у Доминик… Каква глупост, Господи! Сестра ти е очарователна. Чудесна е, но след две-три изречения бях вече сигурен, че това не е моята Сериз дьо Дюка. Не мога да те сбъркам, любов моя! Ти си неповторима! — Тези думи бяха скрепени е гореща целувка, която сякаш възвърна Шантал към живот. — Ще се венчаем веднага щом намеря свещеник, а след това вече никога няма да те изпусна от ръцете си. Обичам те, Сериз!

Шантал се засмя със щастлив, гърлен, бълбукащ смях, но побърза да върне целувката му, преди да обясни защо се смее:

— Представих си колко ще бъде смешно, когато семейството се събере и ти продължаваш да ме наричаш Сериз. Аз съм Шантал, любими мой! Шантал.

— Шантал д’Обри, ако трябва да бъдем точни! — добави Жан-Пол и погали корема й с такава сърцераздирателна нежност, че Шантал се разплака отново. — Кога ще се появи нашият син?

— През втората половина на октомври, господине! Ами ако е дъщеря? — С всяка следваща секунда в ръцете му Шантал се чувстваше все по-силна, по-здрава и по-щастлива.

— Ще я обожавам, както обожавам майка й! И ще се опитам незабавно да й подаря брат. Аз… О, Боже! Какво става?

Шантал погледна през рамото му и видя трима стройни ездачи, които точно слизаха от конете си. Бяха с шпаги, лицата им бяха сякаш три вариации на едно и също сърдито, застрашително лице.

Тя моментално се освободи от ръцете на Жан-Пол и се хвърли пред него с разтворени за защита ръце. Зелените й очи засвяткаха, дори в изпокъсаната памучна рокля личеше гордата властна благородница, която дори кралят не бе успял да покори.

— Ще се държите прилично! И тримата! — изкомандва тя с властен глас. — Не ще търпя да обиждате моя съпруг!

Колкото и да беше смел и кален в битки, пред лицето на граф дьо ла Шез Жан-Пол д’Обри реши, че намесата на Шантал е абсолютно навременна.

— Съпругът ти ли? — Гласът на графа изскърца като пропукващ се лед. — Доколкото си спомням, той още не е твой съпруг. Но това може да се поправи. Абат Лизо ни очаква в параклиса. А докато този господин не стане твой съпруг пред бога и пред хората, по-добре да не те докосва! Марш в двуколката! Майка ти е приготвила всичко необходимо.

Шантал се обърна и потърси златните лъвски очи на своя любим:

— Боя се, че ще трябва да се подчиним.

— Да, ще го сторим — повтори Жан-Пол. — Но този път аз ще карам тази проклета кола! — Той обърна лице към фалангата на тримата разгневени мъже. — Питам се, какво сте мислили, като сте я оставили да излезе сама с тази смешна кола? Тя можеше да си строши врата! Да не говорим за опасността за детето. Така ли се грижите за сестра си… и за дъщеря си? Цяло щастие е че остана жива.

Раймон и Анри се спогледаха смутено, докато малката двуколка потегляше.

— Дали да не му кажем каква става сестра ни, когато се ядоса? Той дори не подозира каква жена взима.

Раймон поклати глава:

— Веднъж да застанат пред абата. А след това много скоро ще разбере какво твърдоглаво и опако същество си е избрал! Защо се усмихвате, татко?

Дълбоките бръчки по челото на графа се бяха изгладили, с младежки устрем се метна той на катраненочерния си жребец. Изпитваше безкрайно облекчение. Беше радостен, че жена му бе излязла както винаги права, като го уверяваше, че Жан-Пол д’Обри обича дъщеря им така пламенно, както и тя него. А се развесели и при мисълта, че някой ден Раймон и Анри също ще си изберат по някое „твърдоглаво и опако същество“. И на двамата вече им беше време да се научат да правят разлика между закачките и истинската любов.

— Защо се усмихвам ли? Засега няма да ви кажа. Напред, господа! Очаква ни сватбата на сестра ви!