Шантал, любимата лъжкиня

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

— Пак не си хапнала нищо, Шантал! Ще се разболееш така.

— Не съм гладна.

Майчиното предупреждение не намери отклик. Шантал дьо Мариво почти не се бе докоснала до подноса със закуската. Тази липса на апетит се придружаваше от постоянна умора, липса на всякакъв живец, а това най-вече безпокоеше майка й.

Докато графинята се опитваше да намери нови аргументи, младата жена изтича покрай нея и изчезна зад паравана пред умивалника. Можеше да се чуе как се дави и повръща. Няколко секунди по-късно тя се появи отново, успокоена, ала още по-изпита от преди. Достатъчен й бе един-единствен поглед към изуменото лице на майка си, за да разбере, че с играта на криеница е свършено. С едно нехайно свиване на раменете Шантал се предаде. Рано или късно това трябваше да се очаква.

— Ти… Ти?… Ти си… бременна?! — заекна графиня дьо ла Шез и неволно отстъпи назад.

— Така казва и Жюли — отвърна Шантал тъй безучастно, сякаш самата тя нямаше нищо общо с това събитие.

От три дни, откакто се бе нанесла отново в покоите на Сериз в Отел дьо Мариво, за да поддържа поне пред прислугата илюзията за присъствието на Сериз, всяка сутрин по едно и също време й прилошаваше! Жюли първа й напомни, че и месечното й женско неразположение втори месец закъснява.

— Ще имаш дете! — повтори графинята, като че така и ставаше по-леко да го проумее. — Пресвета Майко Божия! Ти… Кой е бащата? Нима кралят?

— Не! — Шантал трябваше да потисне усмивката си толкова абсурдна й се видя тази мисъл. — Не е кралят, естествено! Ние никога не сме…

— А кой тогава?

Шантал стисна устни и не продума.

— Само това липсва сега! Но да се надяваме, че баща ти ще успее да развърже този език!

Шантал трепна, с две крачки се намери до майка си и хвана ръцете й. Бяха еднакви на височина, но графинята както винаги носеше цяла педя високи, обвита в сатен токове, така че младата жена трябваше да повдигне очи към лицето на майка си. От погледа й бликаше отчаяние, ала и не по-малко гняв и заплаха.

— Една едничка дума на баща ми, преди да сме напуснали Париж, и никога няма да ме видите!

Шантал добре знаеше, че баща й ще обърне земята, но ще намери човека, който е опозорил дъщеря му.

— Луда ли си, дете мое?! Как мога да не му кажа? Какво си въобразяваш? Твоето… деликатно положение можеш да скриеш най-много два, да кажем, три месеца. След това ще проличи! Трябва час по-скоро да се омъжиш! Час по-скоро!… Ако този… ако онзи човек няма достатъчно чест, за да поправи грешката си, трябва да бъде принуден!

— Никой никого няма да принуждава, защото аз просто няма да съобщя името му — възкликна Шантал гневно. Тя пристъпи до камината и взе между пръстите си красивата бонбониера.

— Който и да е този човек, той те е опозорил!

Шантал стисна здраво устни. Отново почувства, че й се повръща. Но този път успя да потисне гаденето. За почна да диша дълбоко, стискайки здраво сребърната кутия. Проклинаше глупавия случай, който бе довел майка й в ранно утро в спалнята й. Толкова се бе надявала, че ще може да запази тайната си още известно време! Да има време поне самата тя да свикне с тази мисъл…

Шантал беше все още в истински шок от това разкритие. Дете от Жан-Пол! Разбира се, какво толкова се учудва? Когато мъжете и жените се любят, естествено и логично е да се раждат деца. Но как и не помисли изобщо, че и на нея може да се случи?!

С такава довереница като Жюли до себе си навярно щеше да успее да се прикрие още известно време… Но не бе включила в сметките своята майка, която още от първия си ден в Париж следеше като стоокия Аргус състоянието на дъщеря си.

— Не можеш да допуснеш живота ти да бъде съсипан заради една прищявка! Трябва да се омъжиш, Шантал.

— Не.

— Даваш ли си сметка как приема нашето общество една жена, която роди дете без брак? Знаеш ли как ще се отнасят към това дете? Знаеш ли как наричат такива жени?

— Ако кралят бе бащата, детето щеше да сложи на герба си само черта, която показва, че е незаконородено, и всички щяха да му се кланят и да му се възхищават. Защо тогава синът на друг мъж да не бъде приет? Ще обичам това дете. То е всичко, което ми остана.

Всеки опит да възразява замря на устните на графинята. Горчивината в тази тъжна констатация й разкри за първи път болката, която дъщеря й криеше дълбоко в наранената си душа. Болка, по-страшна, отколкото майката бе предполагала.

— Той те е… наранил — прошепна тя едва чуто.

— Ние и двамата си нанесохме дълбоки рани — възкликна Шантал във внезапен порив на искреност. Досега не бе признала това дори пред себе си. — Но аз го сторих, защото бях принудена да се съпротивлявам, а той, защото нямаше достатъчно доверие в мене. Откажете се, мамо! Името му ще можете да чуете само от неговата уста, но не и от мене. Нямам право да искам от него нещо, което не ще пожелае да ми даде доброволно.

— Кога… Можеш ли да ми кажеш кога… очакваш детето?

За графинята бе трудно да намира подходящи думи. Разкъсвана между тревога и възмущение, тя напразно търсеше някакъв изход от този кошмар.

— През октомври, мамо.

Жюли бе пресметнала месеците, така че Шантал разбра, че е заченала детето си през онази невероятна нощ в Сенжерменския лес.

— Какво можем да предприемем?

Изведнъж Шантал се почувства по-възрастна и по-мъдра от собствената си майка. Не би могло да се промени нищо. Оставаше й само да чака. Да очаква детето си. Да очаква Жан-Пол.

— Нищо, мамо. Трябва да чакаме.

— Да чакаме какво, Шантал?

„Ами да чакаме човека, от чийто живот изчезнах без дума за обяснение, да разбере някой ден, че го излъгах наистина, но не от алчност. Да чакаме да ме потърси и да поиска прошка. Да чакаме да стане чудо. Но стават ли чудеса?“

Шантал погали с върховете на пръстите си малкия емайлиран пейзаж върху сребърната бонбониера и се насили да се усмихне с треперещи устни на майка си:

— Ще чакаме Сериз да се появи най-сетне и да ме освободи от тази непосилна роля. Толкова ми се иска да бъда отново аз самата!…

— Мадам! Мадам… ох, простете! — Жюли просто нахлу в стаята. Беше видимо възбудена, набързо се поклони пред графиня дьо ла Шез и протегна към Шантал дебел пакет с голям печат. — Пратеник… Донесе го току-що… То е… Нали познавате почерка?

Младата жена се взря в красивите, малко разкривени букви, с които бе изписано името й. Краката й се подкосиха. Несъзнателно приседна на крайчеца на леглото си и подаде безмълвно писмото на майка си. Ниниан дьо Мариво също бе вперила смаяни очи в печата, с който бе скрепено писмото. Познаваше твърде добре разделения на две половини герб с лък и разперени орлови крила. Някога този герб бе красил вратите ни средновековния замък Камара, същия онзи древен замък, който кралските полкове бяха разрушили, защото баща им се бе присъединил към непокорния дук дьо Монморанси. Брат й Люсиен дьо Камара се бе отказал да възстановява печалните руини. Беше си построил не далеч от Тулуза един чудесен нов дом, който той и жена му Мари-Ан бяха напълнили с цял рояк дечица. Разгромът на бунта и опустошителните последствия го бяха принудили да приеме съществуванието на провинциален благородник. Люсиен изпитваше истинско удоволствие от този живот и се бе посветил изцяло на семейството си и на управлението на имотите си. И той, и съпругата му не обичаха да се отделят от своя дом, и вече от години връзката между тях и Ниниан дьо Мариво се поддържаше само с писма.

— Люсиен! Колко сме били глупави, Боже мой! — промълви тя и също се отпусна до Шантал. — Трябваше да се сетим! Сериз е в Тулуза! Тя винаги е предпочитала топлината на Юга, а Мари-Ан е точно човекът, който би приютил с въодушевление в своя дом двама преследвани влюбени. Тя е неизлечимо романтична!

Писмото потвърждаваше думите й. Сериз и Доминик се венчали в параклиса на Камара и сега изчаквали в дома на вуйчото раждането на първото си дете. Заради едно свое тежко помятане преди, Мари-Ан настоявала Сериз да не предприема никакво пътуване. В името на детето просто й забранила да напуска Камара. Още повече сега, при тези разкаляни пътища, по които пътуването било истинско мъчение…

Ниниан продължи да чете, смръщила чело, а после подаде с въздишка листовете на Шантал. Нетърпеливото прелитане на погледа й по изписаните редове потвърди собствените й предположения. Но започна да чете на глас, за да слуша и Жюли, която пламтеше от любопитство:

Шантал из пъшка и вдигна очи. В този миг съзря на вратата, баща си, който явно бе чул всичко.

— Жалко, че християнското смирение не ми позволява да оставя онова малко червейче сираче веднага след раждането му! — Графът влезе и затвори вратата зад себе си. — А майка му наистина заслужава да й се извие врата! Питам се какво е накарало моята дъщеря да ме смята за чудовище, чийто „ужасен гняв“ не й позволява да му се довери!

Искрената горчивина в тона на баща й засегна Шантал по-болезнено, отколкото той би могъл да предположи. Ала тук вече не ставаше въпрос за доверие, а за нещо изконно женско… За първи път Шантал видя у баща си мъжа. И се съмняваше, че този мъж е в състояние да разбере сложните чувства, които я бяха тласнали към Жан-Пол, без оглед на разум и на морал. Стабилен и благороден човек като нейния баща й се струваше безкрайно далеч от безумието на собствената й трескава страст.

Именно поради това тя не посмя да попита какво е направил с документите, които леля Диан бе откраднала от кралицата. Не искаше дори да мисли за името д’Обри, а камо ли да го произнесе. Въпреки че съдбата се бе погрижила да не може да се спаси от него. Сега това име носеше собствената й сестра.

— След тези новини мисля, че вече нищо не ни пречи да отпътуваме — каза Ниниан дьо Мариво, търсейки равновесие между своята лоялност към съпруга си и обичта си към двете близначки. Изведнъж, също както Шантал, и тя закопня да се прибере у дома.

Беше се уморила както от миазмите и шума на големия град, така и от вечното хленчене и преструвките на сестра си. Копнееше за покоя на своя дом на брега на Лоара. Имаше нужда да отдъхне и да събере сили, за да се изправи пред новата катастрофа, която застрашаваше живота на Шантал. Да премисли какво може да се направи, та мъжът, който бе причинил такава беда на детето й, да поеме своята отговорност… Ниниан дьо Мариво се боеше, че сега няма вече време за такт и дискретност. Дъщеря и трябваше да проговори!

— Ще наредя да събират багажа. — Шантал сгъна писмото на сестра си и даде знак на Жюли да вървят.

В коридора камериерката се поколеба за миг, но след това събра кураж:

— Аз ще трябва ли да ви придружа?

— Не, не — Шантал поклати глава. Усети накъде бие Жюли. — Ще имам грижата да заминеш незабавно и безопасно в Камара. Сериз ще има нужда от тебе, а мисля, че и ти би искала час по-скоро да си отново при нея. Твоята задача при мен е изпълнена.

Въпреки облекчението, което изпита, Жюли се поколеба отново:

— Ама нали и вие също ще имате нужда от мене?

— Майка ми вече знае, Жюли. Оказа се, че има не по-малко остър поглед от тебе. Тя ще се погрижи за мене, бъди уверена. Но искам да те помоля за една услуга: не казвай на сестра ми какво се е случило. Нито дума! Предай й моите поздрави и кажи само, че съм добре. Нито думичка повече!

Жюли се поклони покорно и изчезна.

Шантал прехапа устни — както винаги — и сама се поздрави за хрумването си да изведе Жюли от играта. Нямаше да мине много време и майка й щеше да започне да разпитва камериерката на Сериз. Жюли бе видяла твърде много, а за останалото сигурно се досещаше. Колкото по-скоро замине, толкова по-добре.

Чак сега Шантал осъзна, че все още стиска в ръцете си бонбониерата, подарена й от Жан-Пол. Малката кутия беше единственият предмет, който я свързваше с него. Една безполезна красива вещ, която се бе превърнала в най-драгоценното й притежание и в нещо като талисман. Той никога не ще узнае, че и тя има подарък за него. Едно дете. Наследник може би, за чието съществуване той никога няма да научи, ако не се постарае да разгадае загадката около Сериз дьо Дюка. Но защо ли трябва да се старае за една жена, която презира?