Шантал, любимата лъжкиня

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Гледката, която се разкри пред очите на Жан-Пол д’Обри, когато късно следобед се върна най-сетне в хижата, ни най-малко не отговаряше на очакванията му. Ако се бе надявал, че самотата на зимната гора, нарушавана отвреме-навреме само от грака на гарваните и свраките, ще доведе една капризна, разглезена и чувствителна дама от висшите кръгове до границата на капитулацията, той остана жестоко излъган.

Огънят в камината гореше кротко, и заедно със запалената дебела лоена свещ, даваше достатъчно светлина, за да види добре своята пленница. Шантал не беше взела от раклата простата вълнена рокля, която бе приготвил за нея, и сега носеше панталон до коляното, дебели вълнени чорапи и една от най-фините му ленени ризи. Беше навила няколко пъти ръкавите, за да стигат до китките й, с някакъв колан бе набрала в талията твърде широките панталони, стигащи до прасеца й, а под тях се подаваха краката в кафяви чорапи. Косата й беше сплетена в дебела плитка и извиваше червеникавото си злато върху ослепително бялата му риза.

Прелестната нимфа, от чиято магия той бе побягнал тази сутрин, се бе преобразила в дързък гном! Това събуди у Жан-Пол някакъв спомен, не, по-скоро ехо от спомен, което той не успяваше да улови. Нещо, което вече беше преживял, но не можеше да си спомни къде и кога. Глупава игра на съзнанието му навярно, за което нямаше време да мисли, защото трябваше да се справи с този дребосък пред себе си, решил да защищава твърдо своите позиции.

Шантал седеше на сламеника, погълната изцяло в разучаването на някакво книжле. Жан-Пол разпозна своя екземпляр от „Князът“ на Макиавели. Значи е ровила не само в сандъците, но и в пътната му чанта.

Шантал не си направи труда да обясни нещо, както не си направи труда да вдигне очи от своето четиво при неговото влизане.

— Предполагам и вие се считате в правото си като този тук владетел? — попита тя внезапно. — Убеден сте, че всяка постъпка, всяко престъпление дори, са оправдани щом водят към целта?

— Никога не бих допуснал, че циничните размисли на Николо Макиавели могат да ви занимават — отбягна Жан-Пол директния въпрос. — Както виждам, притежавате забележителен талант да излизате от необичайна ситуации. Позволете ми, впрочем, да ви съобщя, че сте облякла една от моите ризи. Не ви ли хареса роклята в раклата? Не е особено елегантна, но ще се съгласите предполагам, че коприни и дантели надали са най-подходящото облекло за ловна хижа.

Шантал реши, че трябва да съхрани на всяка цена самообладанието и дистанцираността, които си бе изградила през изминалите няколко часа. Нарочно беше избрала мъжки дрехи, за да пресече всяка възможност, дори и най-малката, да въздейства като изкусителка. Можеше ли да предположи, че е постигнала точно обратния ефект! Защото сега тя приличаше по-малко от когато и да било на онази жена, с която Жан-Пол воюваше.

Всъщност и така той с палеща яснота продължавана да вижда мислено женствените форми под собствената си риза, представяше си как би обхванал с една ръка гънката талия под набраните панталони. Той метна на масата двата диви гълъба, които бе застрелял, свали мократа си пелерина, за да я окачи да съхне до огъня. Трябваше да прави нещо, да се занимава, за да не поглежда към нея час по час! Бе вперил очи в пламъците, но виждаше само огнените отражения в косите на Сериз дьо Дюка…

Не му бе помогнало изтощителното скитане из горите. Самото й присъствие го караше да забрави всяка умора. Действаше му като силно вино — сладко и опасно. Човек се разкайва, че се е отдал на удоволствие, ала не намира сили да се откаже поне да вкусва упояващия аромат…

— Ще получите ризата си обратно, щом ме върнете у дома. — Шантал говореше тихо и отчетливо към фигурата до огъня. — Откажете се, Жан-Пол! Не съм в състояние да ви дам онова, което търсите, защото не го притежавам. Ако ми бяхте повярвали, нямаше да се наложи да разиграваме тази комедия.

Имаше нещо в умолителния тон на това последно изречение, което смекчи озлоблението му. Той вдигна очи към нея и срещна ясния зелен поглед. Това бяха честни, открити, но и тъжни очи. Възможно ли е една жена да бъде чак толкова престорена?! Добре, но къде отиват доказателствата, които държи в ръка? Онова признание на камериера на Мазарини, което съвпада до последната, най-дребна подробност?! Сериз дьо Дюка е една. Няма друга придворна дама, която биха могли да сбъркат с нея…

— Колко жалко е, че лъжете, щом си отворите красивата уста! — изпъшка той.

Тази обида звучеше все по-люто, все по-злобно при всяко ново повтаряне. Шантал се опита да я пропусне край ушите си, но не успя. Изведнъж почувства, че повече не може да търпи! Сега вече ще сложи край!

Тя хвърли книгата и скочи, изстреляна от опънатата пружина на собствения си темперамент. Преди Жан-Пол д’Обри да разбере какво става, тя вече бе пред него, твърдите й стиснати юмруци заудряха като градушка по гърдите му. Не гледаше къде удря, искаше само да причини болка!…

— Проклет да сте, Жан-Пол д’Обри! Проклет да сте! — Гласът й стана писклив от ярост. — Аз не лъжа! Не лъжа! Ако не бяхте такъв нещастен глупак, щяхте да сте го разбрали досега! Мразя ви! Само да имах някакво оръжие! Само да имах!… Ще ви убия, ще ви разкъсам! На парчета ще ви нарежа и ще ви хвърля да ви изкълват гарваните!…

— Господи! Каква фурия си била!… — Младият мъж беше толкова изумен, че вече не усещаше ударите, които продължаваха да се сипят. — Успокой се! Моля те! Но успокой се най-после!

Ала Шантал бе вече недостъпна за разумни доводи. Избухването бе разрушило всички изкуствено издигани бентове от привидно спокойствие. От месеци живееше с изпънати нерви, уж спокойна, уж сдържана, ала сега най-сетне самообладанието й я напусна. Пристъпът на бясна ярост бе само отдушник на назрялата нервна криза, която не просто изненада Жан-Пол д’Обри, но го вкамени и го направи абсолютно безпомощен. Какво да прави с тази побесняла жена? Ако продължи да се мята и блъска така, и себе си можеше да се нарани…

Но как би могъл да успокои жена, която не реагира нито на думите му, нито на силното разтърсване, или на натиска на ръцете му? Беше обезумяла. Какъв порой от злост и обиди! Какъв език! Къде е чула такива неща? Той наистина се изплаши. Заради нея.

Реши да направи единственото, което би могло пресече пороя от заплахи и обиди. Обгърна я с ръце, притисна я към себе си така, че юмручетата й най-после спряха да удрят, затиснати между телата им. Проклятията също стихнаха под неговите устни.

Шантал млъкна насред дума, забрави дори да поеме дъх. Съсредоточена в усещането на неговите устни, тя забрави какво искаше да каже, какво чувстваше и мислеше. Жан-Пол! И неговата целувка… Само това съществуваше. Прохладна отначало като коприна върху пламналата кожа, тя се превръщаше постепенно в огнена струя… Не, не. Огънят всъщност избухна някъде вътре в нея и я запрати в обятията му. Треската на страстта й лумна така буйно, че я зашемети.

— Опитвах се да те забравя. Да забравя всичко това Но не можах. Не мога!… — шепнеше Жан-Пол. — Омагьосала си ме напълно! Ох, как те искам! Ти си моя, фея! Единствената ми любима! Вече съм неспособен да бъда с други жени… Ти си моя!…

Шантал се предаде, замаяна от тези пламенни признания. Беше жадувала за неговите ръце, въпреки че се беше страхувала от този миг. Обичаше го със същата пламенност, с която го и мразеше. Желаеше го, макар да знаеше, че още утре отново ще го проклина.

Утре. Какво значение имаше какво ще стане утре? Тази единствена нощ се нарича Жан-Пол… Една-единствена нощ за цял живот. Не ще остави да й се изплъзне нито миг. Независимо каква цена ще трябва да плати… Но това после. Утре.

Тя се отпусна под него на простия нар, позволи му да развърже връзките на ризата й. С треперещи като в треска ръце той дръпна дрехата от раменете й. Сред задавени ридания започна да целува всеки сантиметър от кожата, който се разкриваше под тънкото платно. Цялото й тяло беше една-единствена тръпка. Тя извиваше бедрата си, за да се освободи от напрежението, което я влудяваше…

— Колко си хубава!… Моята горска фея! Гърдите ти… — Жан-Пол галеше изпънатата коприна на младите й гърди, палецът му описваше настойчиви, призивни кръгове около твърдите розови зърна. Сякаш стрели пронизваха утробата й. Шантал трепереше от страст, желанията връхлитаха и заплашваха да я отнесат… Тя се вкопчи в раменете му и прехапа устни, за да заглуши вика.

— Не, скъпа, няма да ти причиня болка! — С върха на езика си той проследи линията на зъбите, впити в долната й устна. Накара я да отпусне челюсти и смукна малката капчица кръв, която изби на устната й.

Шантал обезумя. Тя раздра ризата му, търсейки да се допре до голата му кожа, притискайки разголените си гърди към твърдото му тяло.

— Дивачката ми! — Жан-Пол смъкна дрехите й и я сложи да легне. Грубата тъкан на зеблото дразнеше нежния й гръб, но тя стоеше разголена, открита за пламенните му погледи. За първи път той я виждаше без дрехи — това стройно расово тяло с пълна зряла гръд и изваяни хълбоци… Червеникавото злато на къдравите косъмчета между краката й приличаше на пухкавата козина на младо зверче…

— О, колко си красива! Ела! Нека да се любим! Искам те! Изгарям за тебе!… Ела!

Разтрепераните пръсти, които изследваха всяка извивка на тялото й, сякаш сипеха жарава по кожата й. Превръщаха всяка нейна фибра в наслада. Тя се виеше под тази ръка, за да й се предложи, да се притисне по-силно към нея.

Онова странно съчетание от дива страст и невинност, което вече веднъж бе накарало Жан-Пол да изгуби ума си, сега отново го погълна.

Езикът му се плъзна по извивката на шията й, проследи неясната ямка под гърлото и заигра бавно, с мъчителна настойчивост с връхчетата на гърдите й. Безпощаден, жесток…

Шантал зарови ръце в гъстите му руси къдри, но това го накара да я захапе до болка, сега, когато твърдите зърна бяха станали непоносимо чувствителни. Никога не беше предполагала, че може да изпита такава наслада, че таи в себе си такава страст.

Замаяното отдаване в гората на Фонтенбло, съпроводено с болката на дефлорирането, съвсем не я беше подготвило за тези властни еротични атаки, с които той я завладяваше сега. Безпаметна от желание, тя все пак посрещна с момински свян горещите му, устни и пламенният му дъх, когато той впи уста между краката й.

— Не, недей! — изхълца тя умолително.

— Мъжът ти не го ли е правил, сладка фейо? Не се страхувай! Прекрасно е… Ще видиш. Остави да ти по кажа! Отпусни се, отвори се! Покажи ми колко си хубава!

Имаше ли смисъл да му казва, че никой друг мъж не я докосвал изобщо? Тя отстъпи пред настойчивата му ръка и разтвори бедра. Усещаше властната му целувка все по-дълбоко в себе си. Тръпнеща и стенеща, вече без мисъл, тя се виеше като дъга, вдигаше се все по-нагоре, все по-плътно до него, по-близо, за да вземе, за да даде, да отговори на неговата ласка.

Изгаряше във вътрешен огън, не огън, а пожар! По кожата й избиха ситни капчици пот, влажна и топла, търсеща онзи мощен изблик, който бе изпитала вече веднъж в ръцете му. Онова изригване, след което оставаше само изнурена нежност и сладка нега. Да, беше ги преживяла вече… Но тогава събуждането беше толкова грозно, че и досега изпитваше страх.

Шантал се притисна към тялото на Жан-Пол и чак сега усети, че той е все още с панталони и под плата напира неумолимото доказателство за неговото жела ние.

Какво се прави в такъв момент? Какво се очаква от нея сега?

Шантал безпомощно се питаше как ли постъпва една съпруга? Дали нейната неопитност няма да я издаде?

В този момент Жан-Пол взе ръката й и я притисна кротко точно… на онова място!

— Искаш ли вече?

— То… искаш да кажеш че… че аз мога… Че ти можеш?… Че е възможно пак? — Розите на свенливото объркване цъфнаха на бузите на младата жена, докато се бореше с връзките на панталона му. Надяваше се само да не се издаде, че това е нещо съвсем ново за нея.

Нима е възможно в брака на Анри дьо Дюка с тази чаровна съпруга леглото да не е фигурирало? Жан-Пол д’Обри не познаваше този човек, но бе чувал, че бил красавец… Дали пък не е бил близък на Филип д’Орлеан и затова да е пренебрегвал красивата си жена?…

Не обясняваше ли това студенината и надменността, зад които се криеше Сериз дьо Дюка? Дали животът не я бе наранил толкова силно, та тя му отвръщаше с безпощадна ненавист? Жан-Пол не си даде сметка, че за първи път търси някакво извинение за нейното държане. Защото тя беше твърде мила, твърде пламенна и непосредствена, за да бъде без някаква външна причина — същевременно и онази студено пресметлива личност, плетяща коварни планове за неговото разоряване.

Тези мисли бързо се стопиха, защото сега Шантал най-после успя да се справи с трудното си занимание и нежната й ръка обхвана напрегнатия му до болка член. Това беше повече, отколкото би могъл да издържи който и да е мъж. За миг той отмахна от себе си малкото останали дрехи и я взе в обятията си. Тя инстинктивно обви е крака бедрата му. Боже мой, как се притискаше само о него, за да може той да потъне в нея до край, без болка този път.

Да, този път всичко беше един-единствен страстен напор, едно проникване дълбоко в нея, една мощ, която я завзе и покори. Която ги свърза един с друг и я изпълни до дълбините на съществото й.

Когато той се отдръпна, от гърлото на Шантал се откъсна вик на протест, защото тя не разбра веднага, че това е игра. Един танц, който превръщаше взаимна им желание в някакъв бавен, тежък ритъм, преди да разрази и да им отнеме и дъха, и всички задръжки.

Сега огненият взрив избухна още по-мощно, още по-ярко, още по-съвършено. Шантал се вкопчи безпомощно в гърба му, понесена на вълната на освобождение, което изтръгна от гърлото й хрипкав вик, слял се с неговия. Екстазът я разтапяше, превръщаше я в мъгла, дихание, във въздух, който мъжът вдишваше. Екстаза я превръщаше в негова собственост. В негова жена. Завинаги.

Шантал не проумяваше как е възможно да останеш жив след такъв ураган. Дойде на себе си чак когато усети Жан-Пол да я бърше с кърпата, която предварително беше натопил във вода. Той изтри потта й, отне жарта от кожата й. Но не можеше да загаси огъня, който тлееше някъде вътре в нея и надали бе по-малък от неговия.

Обхванати от изпепеляваща страст, те се бяха втурнали в тези часове, сякаш и двамата осъзнаваха, че тях няма нито вчера, нито утре. Шантал се отдаде без задръжки на тази буря от сладострастие. Далеч някъде в съзнанието й проблесна, че и Жан-Пол се гмурва съзнателно в тази забрава, за да успокои съвестта си и да забрави проблемите си. Разбираше го, въпреки че то й причиняваше болка… Ала след като той няма сили да й повярва, ще трябва да се задоволи с онова, което е в състояние да й даде.

През тези часове те се хвърлиха в любовта с такава бурна необузданост, че сега лежаха изтощени до краен предел, един до друг върху грубо скованото легло. Все още притиснати, но вече заети всеки със собствените си мисли и блянове — да накарат другия да стори нещо против волята си…

Шантал се събуди първа. Въпреки че огънят беше изгаснал, тя се чувстваше стоплена и защитена. Трябваше да минат няколко секунди, преди да осъзнае, че това е дължи на едрото силно тяло, чиято топлина я бе обгърнала в съня й.

Жан-Пол продължаваше да спи. Дишаше дълбоко и равномерно, сънят бе позаличил дълбоките бръчки, които иначе дълбаеха ъгълчетата на устните му. В съня си повече приличаше на онова сърдито момче, което я бе спасило — нея и черния жребец на баща й — от мътните води на Лоара. На онзи красив приказен принц, за когото бе бленувала толкова години… Сега този принц беше неин. За една нощ. Ще трябва да заплати сметката…

Шантал предпазливо се отдръпна от него и чак когато се увери, че той изобщо не помръдва, се осмели да стане от тяхното общо легло. Безшумно нахлузи ризата си, която лежеше пред нея на пода, притегли с пръстите на краката си останалите дрехи. Не посмя да се облече напълно, за да не вдига шум. Защото знаеше, че утринта й предлага единствената възможност за бягство. Една безсънна нощ по време на отвличането, целият ден на лов из горите и трескавата жар на отминалата нощ бяха изчерпали дори стоманените сили на Жан-Пол. Само да успее да намери кон, за да се отдалечи колкото се може повече от ловната хижа, преди той да се е събудил!

Наскоро смазаните кожени панти на вратата не издадоха никакъв звук. Шантал внимателно, безкрайно бавно отвори вратата и се промъкна през тесния отвор. Слънцето точно изгряваше, но мъглата между дебелите стволове на дърветата все още ги обвиваше с призрачно було. Изпита огромно облекчение, когато в полуразрушения навес точно зад хижата съзря едър кафяв жребец. Животното я наблюдаваше с мудно безразличие, докато тя се зае да оправя облеклото си, преди да метне на гърба му тежкото седло и да затегне коланите.

Извеждайки го тихичко малко по-надалеч, Шантал сложи все пак ръка на ноздрите му, като внимаваше животното да стъпва само по нападалите борови иглички и листа. Всеки шум, дори изпукването на някой клон, можеше да я издаде.

Но този път съдбата беше на нейна страна. Когато най-сетне се метна на коня и прибра около тялото си тежката груба наметка, за да прикрие неподходящите си мъжки дрехи, все още не се появи никои, който да я спре.

Шантал дръпна качулката ниско над очите си и заби пети в хълбоците на коня. Една ловна хижа надали е чак толкова далеч от човешко селище. Все ще излезе до някаква просека, до нива или чифлик. А и след като бе задигнала коня на Жан-Пол, поне за тази сутрин нямаше опасност той да тръгне по дирите й.

Засега беше вън от опасност и бе само въпрос на време да се добере до дома си. „Нямах друг изход — опита се тя да успокои гузната си съвест. — Глупаво би било да пропусна този шанс…“ — Не би могла да поеме риск да погледне Жан-Пол в очите след такава нощ! Изпитваше непреодолим страх да не би и този път неговата омраза и студенина да прогонят любовта.

Усети, че бузите й са мокри. Не, положително не от сълзи. От мъглата ще да е. От мъглата, която обвиваше всичко наоколо и й създаваше тягостното чувство, че е сам-сама в света.