Шантал, любимата лъжкиня

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

— Какво означава това?! Освободила си апартамента си в Лувъра?

Диан дьо Мариво грабна с две ръце снежнобялата пухкава топка на скута си и я остави на пода. Моментално избликна зъл лай.

Баронесата се взираше в племенницата си, която влезе и започна да сваля подплатената си с кожи наметка.

— По това време дворът отива на месата. Защо си тук?

Шантал разтриваше с пръсти слепоочията си.

— Защото вече не съм почетна дама на кралицата, лельо Диан. А сега позволете ми да си полегна. Имам ужасно главоболие, прилошава ми. И ще ви бъда много задължена, ако това злощастно животно…

— Шан… Ох, скъпа моя, колко е хубаво, че те виждам!

В последния миг графиня дьо ла Шез успя да преглътне обръщението, с което започна — не бе очаквала да завари тук сестра си Диан. За щастие миниатюрното кученце продължаваше да се жалва сърцераздирателно от грубите обноски на господарката си, та всъщност не можеше да се чуе нито дума.

— Дявол да го вземе! Човек не може да закуси в собствения си дом! Накарайте това отвратително животно да млъкне!

За бащата на Шантал не бе необходимо особено усилие, за да заглуши отчаяното джафкане на кученцето, а и разговора на дамите. Четирикракото първо се съобрази с тона на господаря. Подви опашка, спусна се към безупречно лъснатите ботуши и приклекна, просейки внимание. Разбира се, веднага получи наградата си — графът отдаде дължимото на своята любов към кучетата, като го погали зад ушите и след това най-безцеремонно го изнесе пред вратата на салона. След това господарят скръсти ръце пред гърдите си и изгледа дамите с вдигнати вежди и с такъв неподражаем израз на арогантност, та Шантал не се усъмни нито за миг, че би могъл спокойно да се мери дори с краля.

— Отказах се от почетната си длъжност при кралицата и се представих на Негово величество. Той ме освободи най-официално — обясни най-сетне Шантал. Тя подаде на баща си документите, които един лакей бе донесъл още сутринта, преди тя да напусне двореца. — Ето, кралят пише, че се отказва от правото си да вземе отношение по един бъдещ брак на мадам Сериз дьо Дюка. Нямат повече нужда от услугите й.

— Защо?

Шантал се намръщи, поколеба се дали да дава обяснения пред леля си. Но беше само въпрос на време клюката да стигне до ушите й. А и нямаше какво да губи.

— Защото задълженията ми не включват и леглото на Негово величество. Отказах да отговоря на неговото безспорно, добронамерено и галантно внимание. Аз не съм куртизанка! — Шантал говореше тихо, но съвършено отчетливо. Произнасяше ясно всяка дума.

— Това пък какво означава?! — Пискливият глас на баронесата напомни най-неочаквано за квиченето на нейното кученце. Поне истерията им бе една и съща, а и в тона имаше твърде много общо. — Ти говориш за нашия господар, Сериз! Нямаш ли капчица респект?!

На Шантал й беше дошло до гуша от извъртания и лъжи! Вдигна гневно ръце, но после ги отпусна и се зае да сгъва наметката си.

— Респект пред какво, скъпа леличко? Имам респект пред властта на краля и пред институцията, която той представлява. Но след като самият той си позволява да се държи само като един двадесет и две годишен прелъстител, който се сили да демонстрира мъжката си сила и да надзърта във всяко деколте, то и аз си позволявам да го третирам като всеки друг самозабравил се натрапник!

— О-о-ох!

Диан дьо Мариво затвори очи и се олюля театрално преди да се просне в несвяст на пода. Направи го обаче чак след като се увери, че нейният зет ще успее да я подхване, преди да се строполи на скъпия розов обюсонски килим. Ив дьо Мариво изпълни кавалерския си дълг, въпреки че гримасата, която направи на съпругата си, говореше, че, както винаги, разбира номера.

— Не можеш да се отнасяш така с леля си! — Графинята се втурна да вее на сестра си с прозирна дантелен, кърпа. Думите на Шантал за „самозабравилия се натрапник“ прозвучаха светотатствено и в нейните уши. — Смятам, че не съм те възпитавала така, госпожице!

— Успокойте се, мила! Не допускам тя да е говорила и на младия ни господар по такъв безобразен начин! — притече се на помощ на дъщеря си графът.

Той се наведе, вдигна баронесата и я постави като вързоп на един от високите столове около масата за закуска. Чак след като сам седна, разгъна листа и спря замислен поглед върху държавния печат, с който беше скрепен.

— Ако е бил ядосан, нямаше да подпише този документ. Тонът е по-скоро меланхолично примирен. Изглежда че нашата щерка го е пленила. Кажи си честно, дете мое, не те ли съблазниха поне за миг властта и влиянието, които би ти дала неговата любов? Ти щеше да си много по-подходяща за такова положение от плачливата и свита Ла Валиер, виждам я вече как ще завърши дните си в някой манастир с разбито сърце… Питам се само дали лудата ти сестра изобщо е разбрала каква услуга ти прави, като не се обажда толкова дълго.

— Ив! — ужасеният вик на майка й извика на устните на Шантал първата истинска усмивка от много време насам. — Какви са тези думи? Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че нашата двадесет и пет годишна дъщеря може да е малко саможива, но в никакъв случай не е глупава гъска! — настави съпругът й най-спокойно.

Шантал се обърна с гръб към родителите си. Тази тема беше опасно хлъзгава, а тя нямаше намерение да разкрива себе си и своите чувства повече от необходимото. Това само би застрашило и без това твърде крехкото равновесие в душата й.

— Точно така! Защото е много по-глупава от гъска! — намеси се Диан дьо Мариво. Тя дръпна грубо кърпичката от ръката на сестра си и се зае да попива някакви несъществуващи сълзи в ъгълчето на очите си. — Защото е неблагодарна, безсърдечна личност, която злоупотреби жестоко с всичките ми усилия! Пресвета Богородице! Колко я съветвах, какво не направих да и покажа блестящите предимства на едно такова уреждане…

— Какво уреждане? — Този път графиня дьо ла Шез зададе въпроса вместо дъщеря си.

— Как какво? Тя можеше да стане фаворитката на двора! Нима има по-подходяща за тази роля от една красива млада вдовица, която при това умее да върти краля на малкото си пръстче? Една интелигентна личност, задължена на кралицата-майка и достатъчно съобразителна, за да не остави да я оплетат в някакви глупави боричкания за власт, насочени срещу интересите на короната…

Шантал изкриви устни:

— Защо ми се струва, че цял свят се е съюзил, за да хвърли Сериз дьо Дюка в ръцете на Негово величество?

— Само на твоето глупаво протакане се дължи, че Негово величество избра Валиерката! С онзи неин овчи поглед и с щръкналите си гърди тя успя да те измести само защото ти тръгна да флиртуваш с онзи хубавец, мускетаря.

Шантал никога не бе допускала, че зад по-скоро мудната и ленива външност на Диан дьо Мариво се крие темпераментът на разярена търговка. Веднъж разперила платна, баронесата трудно можеше да бъде спряна.

— Доминик д’Обри! Какво представлява той — кръгла нула! Приятна муцунка и широки плещи — нищо друго! От разорено семейство, без пукнат грош, без влияние! На такъв човек не се дават аванси! Би трябвало да си ми благодарна, че не допускам да се хвърлиш на врата на някакъв си прост войник! Че се погрижих…

— Какво? Вие?! — Шантал разбра, че е на път да намери отговора на загадката. Тя впери очи в леля си и повтори:

— Какво сте предотвратили? Какво сте направили?

— Ами нищо особено! — Диан дьо Мариво наистина приличаше на сита котка, която се облизва, след като е излапала мишката. — Просто се погрижих той да си остане това, което е. Едно нищожество! Мускетар и нищо друго!

— Само ако можех да разбера какво иска да каже вашата любезна и красива сестра, можех и аз да си съставя някакво мнение — обърна се граф дьо ла Шез към съпругата си. — Тези брътвежи започват да ме отегчават.

Но Шантал знаеше, че най-после държи края на нишката, която щеше да я изведе от лабиринта. В ушите й отново прозвучаха думите на Жан-Пол: „Възможно ли е да сте забравили, мадам, че сте била една от онези придворни дами? Че сте придружавали баронеса дьо Мариво и ви е било възложено от кралицата-майка да донесете онези документи от писалището на Негови високопреосвещенство…“

Естествено! Каквото и да се е случило тогава във Венсан, леля Диан положително го знаеше! Като довереница на Ана Австрийска тя ще е много по-добре информирана от Сериз. Как не се сети досега?!

— Документите на кардинала! — извика Шантал и видя как леля й само високомерно кимна. — Книжата, които Сериз е донесла от писалището на кардинала? Тя ги е дала на вас?…

Диан дьо Мариво беше видимо доволна — виж ти как всички изведнъж насочиха вниманието си към нея! Накарала бе дори ужасния си зет да млъкне!

— Тогава наистина се учудих, че ти не хвърли поне от любопитство един поглед на онези документи. Нямам нищо против дискретността, ала когато е прекалена, тя си е чиста глупост! Виж, такива скрупули аз нямам. Прегледах най-внимателно документите, които кралицата получи от кардинала. Знаеш, че тя няма тайни от мене, защото знае, че никога няма да я подведа. Но каква щеше да е ползата да се разрови онази отдавна забравена история на семейство д’Обри? Греховете на Негово високопреосвещенство бяха толкова много, че един повече или по-малко надали би променил сметките му със страшния съд.

— Значи е вярно? Значи не Максимилиан д’Обри, а бащата на Доминик е бил свързан с Фрондата? — Нямаше начин, трябваше да зададе този въпрос, дори и ако той отприщеше цяла лавина. Шантал гледаше леля си с широко отворени очи.

— О! Нито единият, нито другият! — Леля й някак изведнъж изгуби охота да говори, очите на графа, изпълнени със заплаха, се бяха спрели тежко върху лицето й. Този човек от край време умееше да я вледени от ужас, само като я погледнеше… — Кардиналът бил хвърлил око на имотите на д’Обри, защото граничели е неговите. И тъй като граф дьо Рокай отказал да продаде онази гора и заявил това твърде категорично, кардинал Мазарини се зарекъл да си отмъсти. Какво му струвало да прибави в списъка на кралските врагове и името д’Обри? Това всичкото го има в писмата на Мазарини. Не виждам само защо той се разкая за това преди смъртта си. Кралицата-майка му даде дума сама да изпълни волята му и да възстанови правдата. Но виждате ли, тя беше толкова развълнувана от онези трагични последни мигове на Негово високопреосвещенство, че не запомни всички имена, които спомена той…

С всяка следваща дума на леля й очите на Шантал ставаха все по-тъмни. Те зейнаха като опасни, непрогледни бездни на пребелялото й напрегнато лице. Ръцете й се свиха инстинктивно в юмруци, за да не забие и десетте си нокти в лицето на тази интригантка.

— Погрижили сте се да отнемете шанса на д’Обри да реабилитират някога името си! Осъдили сте ги завинаги на бедност и обществено презрение… — редеше Шантал с равен глас.

— А какво трябваше да направя? Да допусна това мускетарче да бъде прието от краля с всички подобаващи почести и изведнъж да се окаже, че е съвсем приемлив кандидат за женитба? — Баронесата бе искрено възмутена от отвратителното държане на племенницата си. — Какво очакваш от мене? Да направя такава глупост, когато кралят не преставаше да говори на всеослушание за красотата и чара на мадам дьо Дюка? Не можех да позволя да пропилееш шанса си с един неподходящ годеж.

Баронесата се чувстваше абсолютно права и искрено недоумяваше как тъй не я разбират. Шантал установи смаяна, че у леля й няма и следа от гузна съвест. Дори беше възмутена, че не се възхищават и не й благодарят.

— Къде са?… Къде са документите, които сте укрили от кралицата? — Гласът на граф дьо ла Шез прозвуча безстрастно, но нещо в тона му накара съпругата му веднага да застане до него и да сложи успокояваща ръка на рамото му.

Диан дьо Мариво моментално смени тактиката и отново вдигна кърпичка към очите си, напразно търсейки какво да попие.

— Аз… Аз не зная… вече… — заекна тя.

— Ами спомнете си тогава!

Дори Шантал сгуши глава между раменете си. Думите на баща й изсвистяха като шпага. Трябваше да си се побъркал, за да се осмелиш да застанеш в такъв момент срещу него. Ив дьо Мариво не бе човекът, когото някой би си избрал за враг.

— Аз… Аз не зная… Трябва да съм ги сложила някъде из писалището си. Може би…

Баронесата хукна с развети поли, сякаш самият дявол я гонеше по петите. След няколко минути тя се върна и, видимо облекчена, хвърли на масата връзка документи, скрепени с печата на кардинала.

— Ето ви го това нещо! — изсумтя тя обидено. Кученцето, което бе притърчало към нея, се сви отново до полите й. — В това семейство никой никога не е оценявал онова, което върша за близките си! Винаги съм се ръководила от най-добри намерения, господине!

Прозвуча толкова абсурдно, че Шантал едва не се разсмя.

Ето че по най-елегантен начин Сериз несъзнателно беше осуетила всичките козни на леля им. Сестра й съвсем естествено беше постигнала своето и се бе венчала за любимия човек, без да се колебае, без съмнения, съображения за имоти и семейна чест, без да се интересува от мнението на краля. Ах, тази достойна за завиждане Сериз!

Колкото повече мислеше, толкова по-гротескна изглеждаше на Шантал цялата тази история. Истинска комедия! Направо да я изиграеш на някой панаир! Сега вече не можа да сдържи смеха си. Той просто избликна в гърлото й и избухна неудържимо. Шантал продължаваше да се смее, докато по страните й не потекоха сълзи. Задавена от смях, тя потърси опора в мраморната рамка на камината. Продължи да се смее и когато се озова в покровителствената прегръдка на баща си, за да намери там тъй жадуваната утеха.

— Наистина не проумявам какво толкова смешно има? — засегна се баронесата, но побърза да се възползва от момента, за да отклони вниманието от собствените си прегрешения.

— Какво смешно? Ами например това, че Сериз отдавна носи името д’Обри и че скоро ще има дете от Доминик! — отвърна Шантал веднага щом успя да си поеме отново дъх.

— Глупости! Вижда се, че не си бременна! — сряза я Диан, решила, че не ще позволи да я заблуждават. — Искаш да кажеш, че си се омъжила, без аз да разбера? Да не говорим, че това е невъзможно без разрешението на Негово величество. Моля те, престани да ме оскърбяваш!

— Достатъчно с вашите глупости, мадам! — избухна графът и този път дори не обърна внимание на умолителния жест на жена си, която обикновено умееше да се справя толкова тактично с избухванията му. — Вие сте посмели да се намесите в живота на дъщеря ми с вашите скудоумни амбиции! И положително не е ваша заслугата, че поне Сериз е била достатъчно умна да се противопостави решително на тази намеса. Взимам тези документи у себе си и ще направя опит да спася онова, което все още може да бъде спасено. Много ми се иска да ви изпратя в Мариво и да заключа къщата в Париж. Вървете да плетете интриги с козите и кравите! Но трябва да благодарите на сина си, защото го ценя и не искам да превръщам него и младата му жена в изкупителна жертва! За в бъдеще ограничете усърдието си в рамките на собствените си дела! Не мога да ви гарантирам, че ще запазя своето великодушие!

Кратък, безупречен поклон пред балдъзата бе венецът на тези ядни слова. Графът хвана ръката на жена си, целуна я нежно и кимна към Шантал:

— Погрижете се за малката Ниниан! Има вид, сякаш ще припадне всеки миг. Ще видя какво мога да направя в тази бъркотия!

Само миг след като вратата се хлопна зад гърба му, Диан дьо Мариво се нахвърли върху сестра си с писклив глас:

— Този твой мъж! Непоносим е както винаги! Ако аз наистина се бях месила в живота на дъщерите ви, онази клета Шантал нямаше да кукува на село, това поне можеш да ми вярваш! Щях да съм се погрижила да сключи поне един приличен брак!

Графинята хвърли поглед към Шантал, която явно не беше добре, изтощена от истеричния смях и някакво тъпо безразличие.

— Нашата клета Шантал, мила Диан — започна тя, отвратена от играта на криеница, — съвсем не кукува на село. Ето я пред тебе! Но ти никога не си даде труд да се вгледаш в двете момичета, да се опиташ да ги различиш…

Въпреки красотата си Диан дьо Мариво придоби абсолютно тъпо изражение. Със зяпнала уста и оцъклени от изумление очи, тя местеше поглед ту към Ниниан, ту към Шантал.

— Стига… Подиграваш ми се… Подиграваш се, нали? — започна да заеква тя обидено. — Това е Сериз! Живеем заедно повече от година. Нея поне познавам.

— Аз съм Шантал, скъпа лельо — изпъшка мнимата Сериз. — Още преди големия бал миналата есен Сериз избяга със своя мускетар… Съгласих се да играя нейната роля, за да не разгневи краля. Сериз очакваше дете. Съвсем скоро щеше да ви направи баба…

— О-о-ох!

Този път припадъкът беше истински. Ала точно сега пък не се намери никой, който да прояви достатъчно присъствие на духа и да я подхване навреме. Тя рухна на пода и при падането удари челото си в сребърния ръб на витрината с порцелан. Остана да лежи неподвижна, като размазана розова пеперуда.

— Ох, на всичко отгоре и това! — изплака графиня дьо ла Шез и отиде до лентата за звънеца, след като се бе уверила, че пулсът на сестра й продължава да е равномерен и силен. — Защо и трябва да се пристяга толкова силно! Жюли! Побързайте, баронесата пак припадна, направете каквото трябва! А после се погрижете да донесат нещо за хапване в моя будоар, за мен и за дъщеря ми. Моля да не ни смущават!

Шантал затвори уморено очи. От разпита на майка си се боеше много повече отколкото от всичко останало. Сега повече от всякога виждаше колко много си приличат те двете. Горчивата й любов към Жан-Пол д’Обри я бе направила по-чувствителна и й бе придала някаква по-зряла женственост. Шантал знаеше, че майка й долавя тези незабележими промени и се тревожи. Няма да бъде никак лесно да премълчи и този път онова, което я измъчваше…

Личният кабинет на графинята бе мебелиран с ориенталски лежанки и възглавници, мамещи за почивка. Но Шантал настръхна от недоверие към всички тези удобства. Не иска да се отпуска! Нужно е да запази съзнанието си бистро. Да мобилизира мислите си!… Предпочете да застане до прозореца, загледана в нежните пастелни тонове на пролетното небе.

В самия въздух се носеше обещание за хубави дни. Мразовитата зима най-сетне беше принудена да отстъпи. Колко бе очаквала Шантал този момент! Ала сега вече й беше все едно. И слънцето дойде късно, както закъсня и признанието на леля Диан.

— Поседни, уморена си — посъветва я майка й и посочи към една отоманка, отрупана с възглавници. — Никой не те упреква. И наистина се питам защо през цялото време ме поглеждаш така, като че ще ти откъсна главата. По-скоро съм изкушена от мисълта да сторя това със Сериз!… Възползвала се е най-безсрамно от твоята доброта…

— Не! — Когато ставаше дума да защити, Шантал вече стъпваше на здрава почва. — Не бива да я корите! Тя го е направила с най-добри намерения. Не е можела да знае какво ще стане.

— Но има и нещо друго освен историята със Сериз и с краля, нали? Не искаш ли да ми се довериш?

Господи! Шантал настръхна. Беше го очаквала. Какво да отговори?! Как да обясни, че ще рухне, ако трябва отново да си спомни всичко… Всичките тези подробности… Да изплаче, че лекомислената й леля е разрушила не само щастието на Сериз, но и нейния собствен живот…

Какво ли щеше да бъде, ако бе срещнала Жан-Пол д’Обри, сегашния граф дьо Рокай, при нормални обстоятелства в двора? Ако чувствата им не бяха оплетени с лъжи и интриги?… Ако останеше да действа единствено магията на взаимното им привличане, силата, която тласка избраника към избраницата? Ако животът им бе дал възможност да се запознаят един с друг без намеси и влияния. Да се обичат, без да са принудени да се нараняват взаимно…

— Не мога, мамо! — промълви тя беззвучно. — Още не. Простете ми, моля ви!… Само искам да се върна у дома!

Ниниан дьо Мариво наблюдаваше със замислени очи крехките рамене на дъщеря си. Не, това не е вече нейното малко момиче. Срещу нея стоеше една отчаяна жена. Кой й бе причинил такава болка? Как би могла да помогне на Шантал, след като тя вече не се доверява на майка си?

— Съжалявам, мамо! — Шантал коленичи пред майка си и зарови лице в скута й. — Ужасно съжалявам!

Прозвуча така, като че има предвид нещо съвсем друго, а не отказа си да говори. Майка й галеше машинално косите й и мълчеше. Не помнеше да се е чувствала някога толкова безпомощна.