Шантал, любимата лъжкиня

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Странноприемницата „Шарения петел“ на улица „Ла Ферониери“ бе прочута сред кралските мускетари не само с доброто си отлежало вино, но и с гиздавата златокоса стопанка, която и този следобед наливаше щедро на многобройните си посетители. Погледът й неспокойно се спираше на двете жени, които чакаха, за да говорят с нея. За по-възрастната беше сигурна, че ще е прислужница — личеше по грубата поизносена наметка, а и по острите очи на опитна жена, дето всичко вижда. По-младата беше също скромно облечена, но ясният поглед и гордата й стойка отдалеч издаваха благородната дама.

— И така — девойката повтори нетърпеливо въпроса си, — разбрахме, че мускетарят д’Обри наема стая при вас. Искам да говоря с него. Важно е.

Русокосата ханджийка сложи пълничките си ръце на хълбоците, при което налетите й гърди подскочиха. Пристегнатото черно елече сякаш едва удържаше пищния й бюст, а дълбоко изрязаното деколте на ленената риза бе ставало неведнъж причина ту един, ту друг от кралските мускетари да се препъне в собствената си шпага от много зяпане. Дори Шантал трябваше да положи усилие, за да откъсне погледа си от тази сочна, преливаща плът.

— Да, ама закъсняхте, хубавице! — поясни ханджийката с ново свиване на рамене, което имаше същия, та дори и още по-неотразим ефект. — Господинът си плати и напусна. Не е вече в „Шарения петел“. Отпразнува с приятелите си раздялата и замина на някъде. Нямам представа къде. Що не питате другарите му? Ей там онзи лейтенант е от техните. Говорете с него!

Преди Жюли да успее да спре господарката си, Шантал се запровира между нагъсто разположените маси и вече се усмихваше на въпросния лейтенант. Усмивка, която накара младия мъж да забърше капките вино от разкошните си руси мустаци и да я погледне с очи, които обявяваха недвусмислено, че няма нищо против да пофлиртува. Но когато чу въпроса, по лицето му мина сянка на разочарование.

— Ей, щастливец е този Доминик, госпожице! Не мога да не му го призная. Най-хубавите момичета все за него питат. Ама той вече не служи, отиде си у дома. Защо не благоволите да се задоволите с мене? Мога да бъда толкова галантен, че никога няма да съжалите, ако ми подарите сърцето си.

Шантал скрито въздъхна.

— Отиде си у дома? А къде с това? Не каза ли къде може да бъде намерен? Имам да му предам нещо спешно.

— Ами колкото и да ми е тежко да разочаровам такава хубавица, нищичко не мога да кажа. Добър другар беше, но не разправяше много-много за себе си… Почакайте де! Къде хукнахте? Направете ми компания за чаша вино!

Шантал не си даде труда дори да откаже. Дръпна ниско качулката над челото си и повлече Жюли навън.

Отново неуспех. Където и да потърсеше някаква следа от любимия на Сериз, тя тутакси се губеше. Като че ли преди няколко месеца господин д’Обри изведнъж се беше изпарил. А с него и собствената й сестра.

Нито Шантал, нито прислужницата й забелязаха високия мъж, който също излезе от кръчмата и тръгна след тях.

Останала без дъх, Жюли се опитваше да догонва сестрата на господарката си. Дълбоката отвесна бръчка между веждите на Шантал беше ясно предупреждение да не задава въпроси, а на Жюли толкова й се искаше да поговорят за това мистериозно изчезване на графиня дьо Видан…

Шантал трябваше да се примири с факта, че в момента бе невъзможно да напусне Париж. Задължения на Сериз в двореца, които тя покорно продължаваше да изпълнява, правеха извънредно труден всеки опит да разпитва за Доминик д’Обри, без да събуди подозрение. Не смееше дори да си спомни как се бе ухилил онзи любезен кралски лейтенант, от когото успя да изкопчи сведението за „Шарения петел“.

Тя вървеше бързо към Лувъра, без да обръща внимание на гъстата кал, която цапаше полите й. През последните няколко дни валеше непрекъснато — ту дъжд, ту сняг, и улиците на Париж се бяха превърнали в истински блата от тиня и мръсотии. Онези, които можеха да си го позволят, наемаха носилки, ала Шантал предпочиташе да върви въпреки отвратителното време. Бързият ход намаляваше донякъде непоносимото напрежение, което я съсипваше. А и това неприятно усещане, че те наблюдават, че те грози опасност!… Тя трескаво се огледа, но като че ли никой не й обръщаше особено внимание. Само продавачът на кестени се втурна да предлага с писклив глас овъглената си стока. Тя го избягна и зави надясно към Сена.

Положително си въобразява, че я следят. Това е игра на нечистата й съвест. Жан-Пол д’Обри досега не беше дал никакъв признак на живот. Конят му отдавна бе поверен на грижите на Гастон в конюшните на Отел Мариво. Като си мислеше сега как го остави без никакво обяснение, та и без кон вдън горите на Сен Жермен, можеше да си представи колко й е ядосан.

Да, но защо той не направи опит да й отмъсти? Абсолютно изключено е да е приел като нещо напълно естествено нейното измъкване след онази нощ. Сигурно продължава да смята, че онези важни документи са у нея. А бездействието съвсем не подхождаше на мъж като него…

Някаква невъобразима смесица от копнеж, страх, съпротива, желание и отчаяние я връхлиташе, щом само помислеше за него. И за двамата ще е най-добре, ако Жан-Пол се откаже от своите безсмислени усилия и остави нещата такива, каквито са. Би могъл да се опита да измие петното от името си по друг начин. Но Шантал знаеше, че при него не може да става и въпрос за друг избор. Точно той никога няма да спре, докато не постигне целта си, независимо дали този път ще го изведе до победа или до гибел.

Водена от Жюли, Шантал се добра до апартамента си в Лувъра през някакъв страничен вход и когато родителите й се появиха, за да я вземат за дворцовия бал, не бе останала и следа от следобедното й пътешествие. Представи им се в безупречно елегантен вид, макар че под изисканата външност сърцето й продължаваше да бие лудо и трябваше да полага неимоверни усилия, за да сдържа неподвижни леденостудените си ръце.

Бледозелената рокля, изрязана на гърдите, за да разкрие обшитата с перли кремава долна роба, завършваше отзад в разкошен шлейф. Цялото правоъгълно, доста дълбоко деколте, беше обшито с речни перли. Ивица със същата бродерия обточваше талията й и подгъва на полите. Пяна от кремава дантела избликваше от ръкавите, стигащи до лакътя. Във високо вдигнатите й коси проблясваха фуркети с диаманти, а един-единствен прозрачен като бистра капка диамант се спускаше на тънка верижка до цепката на гърдите й.

В първия миг Ив дьо Мариво не можа да познае в тази ослепителна дама своята Шантал. Не я бе виждал досега в официална бална рокля. И все пак за него си оставаше загадка как е възможно хората да продължават да я бъркат със Сериз. Разликата в държането, стойката, а и в жестовете и в изражението на лицето му се струваше толкова отчетлива! Слепи ли бяха всички?!

— Хората виждат това, което очакват да видят — промълви тихо жена му. Тя четеше мислите по изражението му, не беше нужно да й казва каквото и да било. — Никой не се и опитва да сравнява, просто защото надали някой знае, че Сериз дьо Дюка има сестра-близначка. Винаги съм съжалявала, че Шантал не искаше и да помисли за столицата, ала сега изглежда че нашето спасение е точно в това. Впрочем, мила, изглеждаш великолепно! По-скоро, опасно съблазнителна, бих казала! Надявам се фактът, че ще бъдеш съпровождана от баща си, ще накара краля да сдържа желанията си, след като присъствието на собствената му съпруга не е в състоя ние да го спре.

О, Шантал също се надяваше. Още повече, че начинът, по който кралят приветства появяването на граф дьо ла Шез и съпругата му на празненството, надали би могъл да бъде по-любезен. Баща й рядко се появяваше в двореца, но кралското семейство знаеше, че самото име Ла Шез означава неизменна вярност и лоялност.

— Радостни сме да ви видим, графе! Лицето на вашата мила съпруга ни обяснява на кого дължи графиня дьо Видан невероятната си хубост. Надяваме се, че не възнамерявате да ни отнемете дъщеря си. Тя е перлата на двора ни, нашата съпруга не би приела да се лиши от тази най-благородна дама.

Докато баща й се давеше в потоците дворцова куртоазия, Шантал улови с ужас въпроса в погледа на краля. Какво ли си мисли за нея? Каква ли версия му е представил камериерът? И какво всъщност бе видял този камериер?…

Тя призова цялата си гордост и срещна погледа на краля с такава наивна чистота, че бе възнаградена с усмивка на възхищение. С малко припряно движение кралят поглади тясната си брадичка, преди да се обърне все така галантно към майка й, а след това се наведе най-почтително над собствената й ръка.

— Надявам се, ще ми простите моето нетърпение, мадам! — Кралят говореше тихо, тъй че само Шантал да го чуе. — Играете си с огъня… Може да се опарите.

Вълна на безкрайно облекчение заля Шантал. Кралят смяташе, че тя продължава любовната игра! Че това е изкусна тактика, за да разпали още повече желанието му. Наистина, след като всички жени в двора бяха в нозете му, той просто не би могъл да си представи, че ще се намери някоя, за която няма да е чест да му се отдаде.

— Ваше величество е тъй великодушен! — промълви неопределено тя и потъна в грациозен реверанс.

Когато се надигна отново, кралят си бе отишъл. Родителите й се бяха присъединили към групата около кралицата-майка. Но до нея като изпод земята изникна госпожица дьо Монтале. С добре заучен свойски жест тя хвана Шантал за рамото и я дари с блестяща усмивка, която обаче не стигна до безжизнените й, сякаш порцеланови очи.

— Възхищавам ви се, скъпа! Така умело го правите! — пропя тя. — Моята скъпа приятелка Луиз има да учи толкова много от вас! Тя е прекалено семпла, прекалено… ясна. В своето безрезервно обожание тя изпуска из очи факта, че най-важното е да дразниш непрекъснато апетита на мъжа, ако искаш да го задържиш. При това един толкова разглезен, толкова взискателен мъж…

— Не гледам на себе си като на ордьовър за Негово величество — отвърна Шантал рязко и разпери ветрилото си, за да прикрие нервността си. — Заблуждавате се, като смятате, че завиждам на госпожица дьо ла Валиер за нейното положение.

— Значи е вярно, че все още съжалявате за онзи малък мускетар? Чух, че сте го търсили? Бил напуснал службата при краля. Откажете се, скъпа! Той е разбрал навреме, че е немислимо да ловува в ловните полета на краля.

Шантал онемя. Откъде знае тази жена за нейните опити да издири Доминик д’Обри? Трябва да направи така, че интриганти като Монтале да не си пъхат носа в нейните работи! Не биваше да го допусне!

— Непоправима сте, мила! — Шантал избухна в непринуден, звънък смях и леко перна събеседницата си с разпереното си ветрило. — Винаги осведомена за всичко! Та оставете ме поне малко да пофлиртувам! Достатъчно дълго жалих съпруга си. Така ми се иска да изпитам отново радост от живота! Но бъдете сигурна, че каквото и да направя, не бих разгневила Негово величество за нищо на света! Ценя службата си в двора и никога не бих я рискувала нито заради някакъв мускетар, нито дори за непостоянното ухажване ни Негово величество.

— А за какво бихте го сторили?

Ето въпрос, който можеше да зададе само тази Монтале, олицетворение на недискретност и жадно любопитство. Шантал се опита да намери отговор, който всъщност трябваше да стане достояние на целия двор Защото да кажеш нещо поверително на госпожица дьо Монтале, означаваше да го разгласиш по възможно най-бързия начин на целия двор.

— Само за брачна халка, скъпа! — усмихна се Шантал тайнствено. — За брачен съюз с човек, който да е хем богат, хем красив и галантен.

Сега вече госпожица дьо Монтале беше сигурна, че графиня дьо Видан не е толкова вятърничава, колкото изглежда, и че умело преценява шансовете си. А с това убеди и самата нея, че лесно може да стане доверена приятелка на следващата фаворитка, само трябва да се пипа внимателно… Дари с блестяща усмивка мнимата Сериз дьо Дюка, уверявайки я в своята безкрайна преданост и вечно приятелство:

— Колко добре се разбираме, скъпа моя! Знаете, че съм готова винаги да помогна, когато имате нужда от мен. Достатъчна ще е една-едничка дума от ваша страна.

Шантал знаеше, че никога няма да каже такава дума. Разговорът им приключи, без да се наложи тя да отвърне на дамата, защото в този момент фанфарите оповестиха започването на балета. Шантал се озърна за родителите си и видя, че майка й е седнала далеч напред до Ана Австрийска, а баща й разговаря в една от нишите на прозорците с някакъв по-възрастен господин.

Както винаги, гостите се бяха разделили на две основни групи — преливащите от веселие, нагиздени, тънещи в кордели и дантели млади хора, които обкръжиха краля като ято пеперуди, и по-възрастните, тежки и улегнали люде около кралицата-майка. Втората група бе по-малочислена. Това бяха хората, които си отиваха — и те самите, и тяхната власт. Всички продължаваха да бъдат изпълнени е респект пред Ана Австрийска, но тя губеше влияние от ден на ден.

Шантал се поколеба към коя от двете групи да се присъедини. Имаше нужда не от власт, а от сигурност. Ала преди да вземе решение и да се запъти в избраната посока, чу зад гърба си смразяващ глас:

— Само една дума, мадам! Така ще ми спестите труда да ви търся!…

— Вие?! — Тя се извърна като опарена, истинска вихрушка от коприна и дантели.

Изглежда Жан-Пол д’Обри току-що беше влязъл в залата, косите му още блестяха от влага, по блестящите му ботуши се виждаха следи от дъжда, който бе сменил снега. Той се поклони с изискана вежливост. У него нямаше и следа от вълнението, което я раздрусваше цялата, чак до върха на пръстите на краката.

— Моите поздравления, мадам! Нужно ми беше време, за да прозра играта ви, но сега вече успях да схвана някои нещица. Виждам, че залагате на два коня, та който излезе по-добър…

Шантал се мъчеше да овладее проклетото си сърце, за да разбере какво иска да каже той… В какви ли безобразия ще я обвинява пак? Дали защото избяга тогава като истинска страхливка…

— Два коня? Какво искате да кажете? Ако…

— Спестете ми тази комедия, мадам! Известно ми е всичко за вашия флирт с братовчед ми! Той ви насочи какво да търсите у Негово високопреосвещенство, нали? Но вие и с него се подиграхте както с мен. Предполагам, вие сте причината той да остави гвардията и да напусне града, бягайки през глава от вас!

Шантал изтръпна. Охотата, с която Жан-Пол д’Обри бе готов да вижда винаги и неизменно всичко най-лошо в нея, я лиши от дар слово. Откъде знае за флирта на Сериз с мускетаря? От Монтале?… Внезапно си спомни за своето усещане, че е следена и наблюдавана. Той ли е бил? Естествено. Нали се бе зарекъл, че ще я следи на всяка стъпка.

— Оставете ме! — каза тя с прегракнал глас.

— Напразно се надявате, безсърдечна моя! — Жан-Пол пристъпи толкова близо до нея, че краката му настъпиха обшития с перли край на роклята й. — Бъдете уверена, че няма да ви оставя на мира нито за миг, преди да сте ми дали онова, което ми принадлежи. Подценявате търпението ми. Онзи, който е чакал повече от десет години, може да чака много дълго.

Близостта му я замайваше. Бяха станали твърде близки. Бяха достигнали до онази интимност, когато всяка зла дума вече наранява. Тя преживяваше заедно него дори терзанията му, като че бяха нейни. Изпитваше ведно с него омразата, отчаянието, безизходицата, гнева, които го изпълваха. Раната, която му бе нанесла можеше да се сравни само с оная, която той беше открил в душата й.

Съзнанието, че не е в състояние да му помогне, че няма право да му отговори дори я парализираше. Клетвата, която бе дала на сестра си, не може да бъде нарушена. Дори и ако трябва да заплати със собственото си сърце.

— Аз можех да ви обичам, мадам!… — изрече той беззвучно. — Но вие ми доказахте, че и в най-изкусителния на вид плод може да се крие гнила сърцевина. Би трябвало да ви благодаря, че ме предпазихте от огромна грешка!

Шантал се олюля. Тъмната фигура стори своя неизменно безупречен поклон и се изгуби от погледа й. Не бе предполагала, че нещастието й може да става все по-голямо… Няма ли предел за болката, която можем да понесем?

— Изглеждаш бледа, дете! Зле ли ти е? — Тя усети ръката на майка си. Ниниан дьо Мариво бе долетяла от другия край на залата, почувствала навярно каква голяма нужда има от нея детето й. — Какъв беше този мъж? Той ли ти каза нещо? Ела…

Разтреперана Шантал изви към нея невиждащи очи все още се бореше да си поеме дъх.

— Кой мъж, мамо? Не съм… Не съм говорила с никого.

Ниниан дьо Мариво не пожела да изобличи явната лъжа. Беше заета със собствените си мисли. Дали току-що не се бе натъкнала на загадката, за която все не намираше решение във всичко, разказано й от Шантал? Не беше ли това тайната, която дъщеря й грижливо пазеше, и майката не бе успяла да изкопчи и с най-умело задаваните въпроси?