Шантал, любимата лъжкиня

ГЛАВА ВТОРА

— Не, Сериз! Погледни само! Това деколте е много изрязано! Не мога да облека такава дреха. Няма ли някакъв шарф? Или якичка?

Шантал дьо Мариво полагаше напразни усилия да придърпа нагоре обточения с дантели атлазен корсаж с цвят на пчелен мед, за да поприкрие разголените си гърди.

— Моля те! — Графиня Видан хвана ръцете й, преди да е съсипала напълно лъскавия плат. — При двора яки отдавна не се носят, а разни шалчета слагат единствено слугините от кухнята. Наша привилегия е да носим деколтета. Престани да дърпат дантелата и остави Жюли да ги сложи банелите!

Тази рязка заповед на близначката й накара Шантал да млъкне. Успя само да изпусне една дълга въздишка. За кой ли път вече се питаше защо и как се впусна в този безвкусен водевил! Дали защото именно тази игра беше пропъдила от очите на Сериз онази непоносима безнадеждност? Защото Шантал бе готова да стори всичко, за да може сестра и най-сетне да се измъкне от бездната на отчаянието, в което бе изпаднала след смъртта на младия си съпруг.

Днес май наистина виждаше пред себе си някогашната Сериз, която отказваше да мисли за трудностите и обезсилваше със слънчева усмивка всеки упрек. Сега сестра й бе облякла добре изчеткания и почистен пътнически костюм, с който Шантал пристигна предния ден.

— Не се тревожи, мила! Доминик и аз ще пътуваме с твоята кола, изобщо не е необходимо да свалят багажа ти. Тук ще намериш всичко, което ще ти е необходимо.

— Ох, този твой безпочвен и опасен оптимизъм! — изпъшка Шантал, докато гледаше как Жюли напъхва острите твърди банели отпред в корсажа й. — Ти даваш ли си сметка, че освен леля Диан никого не познавам в двореца? Не бих могла да издържа на тази тъпа комедия и два часа дори.

— Нямай грижа! — Последва нова слънчева усмивка. — Казах ти, че кралицата е бременна. Очакват наследника на трона някъде в края на есента. Тя почти не участва в дворцовия живот, а когато се появи, остава обикновено при испанските си дами или при кралицата-майка. Изобщо няма никаква опасност за тебе! Останалите дами ти ги описах, а кралицата-майка няма как да сбъркаш с другиго. Особено като имаш предвид, че нашата скъпа леличка се върти непрекъснато около нея. А, и още нещо! Жюли ще бъде навсякъде с теб. Кълна ти се, няма да имаш трудности. Интелигентна си, красива, представителна, какво може да ти се случи? Само дето на някой дворцов бал може да направи впечатление, че танцуваш по-грациозно от мене. Не помниш ли как мадмоазел Ивон все теб даваше за пример. Нямаш никакви основания да се страхуваш!

Шантал простена:

— А тази нелепост с двете жилища? Защо се налага и аз да живея в Лувъра?

— Ще го оцениш, когато започнат баловете и балетите, миличка. Не е никакво удоволствие да се трепеш посред нощ в ледената каляска на път за дома. Освен това е чест да ти бъде отреден апартамент в двореца. Би трябвало да се радваш.

За Шантал това бе твърде съмнително удоволствие, но първо, сърце не й даваше да го заяви на сестра си, и второ, изобщо не й бе предоставена възможност за това. Сериз се обви в тъмнозелената пътническа пелерина и вдигна подплатената с кожи качулка върху ненапудрените си коси. Тя пристъпи към обвитата в атлаз фигура пред тоалетката и опря буза до лицето на Шантал. Близначките впериха очи в огледалото, което отрази възхитителна гледка.

Дори Жюли прекъсна за миг работата си, прехласната от този двоен образ. Сега, когато сравняваше двете сладки лица непосредствено едно до друго, опитното й око откриваше изненадващи разлики. Вярно че и двете сестри имаха еднакъв овал на лицето; изящно очертаният прав нос и бистрият тен им придаваха неповторима хубост. С удължените си, леко дръпнати нагоре очи и руменината, подчертаваща скулите им, със сочните си червени устни те си приличаха като две капки кристално бистра вода. И все пак по някакъв необясним начин тези еднакви черти се съчетаваха в различно изражение у всяка близначка.

С нежното си излъчване Сериз дьо Дюка бе съвършената женственост. Същество, което би извикало у всеки мъж желание да го закриля от тъмните сили на живота, като обещаваше в замяна любящата топлина на едно предано сърце, познало най-дълбока скръб. В очите й се таяха сенките на страдание и опит, които и придаваха някаква сластна нега. Излъчване на невинна изкусителка, която е познала любовта и страстта.

Жюли напразно се опитваше да проникне по-дълбоко в изражението на Шантал дьо Мариво. Зелените и очи като че ли бяха малко по-светли от тези на собствената й господарка, но в замяна на това бяха кристално бистри. Уж и двете бяха еднакви по ръст и фигура, ала при Шантал нямаше и следа от плахост и нужда от закрила — всяка нейна стъпка излъчваше горда независимост. Крехката грациозност на Сериз тук се бе превърнала в стремителна гъвкавост. В жестовете на Шантал личеше една едва ли не мъжка самоувереност, а в тези уж добре познати на Жюли очи на горска нимфа често проблясваше острието на насмешката. Спокойни и дълбоки очи, криещи тайни и загадъчност.

— Би ли могъл някой да ни различи? — засмя се графиня Видан самоуверено. — Знаеш, че освен родителите ни никой никога не е успял да го стори. Ще ги заблудим до един, бъди сигурна! А щом стана жена на Доминик, всичко ще си дойде на мястото. Даде ли кралят благословията си, ще можеш да се върнеш при лозята и при конете си край Лоара. Макар че много ми се иска да вярвам, че дворцовият живот ще ти се услади. Не можеш да съдиш за нещо, което не познаваш! Представяш ли си каква картинка ще сме, когато Негово величество ни покани на бал?

— Дворцов бал! Не ставай смешна! Дори само мисълта да се появя сред всички тези хора и да застана лице в лице с леля Диан ме докарва до нервна криза — Шантал видимо потръпна. — Хайде, върви, преди да съм премислила! Трябва наистина да съм си изгубила ума! Надявам се, че поне твоят бъдещ съпруг заслужава всички тези жертви!

Сериз притисна бързо устни до бузата на сестра си и отражението й изчезна от огледалото. Тя трескаво притегна катарамата, която придържаше пелерината й. Чак на вратата се обърна още веднъж:

— Благодаря ти, сестричке! Бог да те благослови!

— На добър час, Сериз! Да те пази господ!

— Пудрата, мадам! Трябва да скриете лице в кесията, за да мога да напудря косите ви…

Тихият вежлив глас на Жюли върна Шантал към действителността. Чак сега осъзна, че стои неподвижно, все още вперила очи във вратата, която отдавна се бе затворила. Камериерката метна върху дрехата й широка ленена наметка и посочи към вратата, която водеше към малкото помещение до луксозния будоар на Сериз:

— Там е кабинетът за пудрене, мадам.

— Необходимо ли е, наистина?

— Сега така се носи в двореца, мадам. Просто е наложително. Баронесата направо ще се ужаси…

Фактът, че ще покрият нейните лъскави и гъсти червеникаво-кестеняви къдрици с дебел пласт брашно, за да скрият златистите им отблясъци, толкова ужаси Шантал, че дори забрави за момент цялата тази пошла комедия. А когато малко по-късно се погледна в огледалото, не можа да познае чужденката, в която се беше превърнала.

Една-единствена бяла къдрица се измъкваше като змийче от високата прическа и проблясваше върху рамото й. Под нежната кожа прозираха вените й, виждаше се как пулсът бие на голата й стройна шия. Прозирен пласт пудра покриваше златистата й кожа. Зелените очи припламваха от някакво чуждо, бледно лице, на което грееше само малиновият цвят на устните.

Макар че бе толкова сдържана и предпазлива е бурканчетата помада и белило, Жюли бе успяла да превърне лицето й в маска. Шантал почувства, че я обзема паника. Каква лудост, господи!…

— Да благодарим на небето, че успя да се пребориш с това твое неразположение, скъпо дете! — Баронеса дьо Мариво се облегна назад върху бургундско червеното кадифе на седалката в разкошната си каляска и хвърли одобрителен поглед на племенницата си. — Във всеки случай изобщо не ти личи! Каква прелестна рокля! Макар че деколтето е твърде смело, не мислиш ли? Би могла да сложиш един лек рюш върху самите гърди. Не е зле да помислиш за това следващия път. Представям си как Негово величество няма да може да откъсне очи от тебе! Каква пудра ти е сложила Жюли? Изглежда нещо ново. Кажи й да даде и на моята камериерка от нея.

— Разбира се, леличко.

Шантал седеше сякаш върху жарава. Очакваше всеки миг леля й да разкрие измамата. Ей сега ще попита какво търси, по дяволите, предрешена в тоалет на Сериз в тази каляска… Беше цяла настръхнала от очакване, но нищо не се случи.

Баронесата, загърната в прозирното си було от изящна венецианска дантела, с проблясващи диаманти в напудрените коси, бе скръстила отрупаните си е пръстени ръце в скута, тънеше в догадки дали на обявената игра на карти у мадам Анриет, снахата на краля, ще посмее да се появи и красивата Луиз дьо ла Валиер… Беше публична тайна, че кралят е хвърлил око на свенливата седемнадесетгодишна девойка, а мадам Анриет щяла да се пръсне от ревност… Да, но как ли би посмяла да забрани на придворната си да се появи на този прием?…

Постепенно Шантал се поуспокои. Баронесата, която заедно с мадам дьо Навай отговаряше за придворните дами на кралицата, изглежда нямаше достатъчно остро око за млади жени, въпреки почетната си длъжност. Очакваше да срещне Сериз, и тъй като изобщо не знаеше за посещението на Шантал в Париж, и през ум не й минаваше, че е възможно срещу нея да седи другата близначка. Всички знаеха, че Шантал все още е заета с Франсоа и младата му жена. Шантал, тази нейна странна племенница, която нямаше нищо, ама нищичко общо с елегантната и грациозна Сериз…

От Жюли мнимата графиня Видан бе разбрала, че е прекарала някаква простуда и поради бременността на кралицата не е посмяла да излиза, за да се избегне и най-малката опасност да зарази Нейно величество и да навреди на скъпоценния наследник. Кралицата-майка сама бе взела под своето крило испанската си снаха, която всъщност беше нейна племенница.

Може би Мари-Терез й напомняше за собствената й съдба. И тя някога бе обещана на един млад френски крал… Макар че красивата русокоса принцеса, станала жена на Луи XIII и подлудила по-късно красивия дук дьо Бъкингам, не можеше да се сравнява с дребничката, по-скоро закръглена и, за съжаление, твърде простовата инфанта, която сега очакваше раждането на първото си дете. Също както и мрачният, подозрителен и некрасив тогавашен крал не би могъл да се сравнява с привлекателния млад мъж, който днес седеше на френския престол.

Докато баронесата се носеше във водовъртежа от съображения и догадки дали Негово величество би се осмелил наистина да прелъсти жената на собствения си брат и дали тази невероятна привързаност между Анриет и краля е всъщност само платонична връзка, Шантал имаше достатъчно време да остане насаме с мислите си. Въпреки че всички говореха само за това колко очарователен, привлекателен и неотразим е кралят, тя проявяваше твърде слаб интерес към подробностите от частния му живот.

Дали Сериз и Доминик д’Обри са вече венчани? Господи, какво ли ще кажат родителите й за този непочтен заговор! И двете със Сериз трябва да са полудели, за да се осмелят да излагат така граф и графиня Дьо ла Шез! Дори Раймон, големият й брат, не би се решил на такава постъпка, колкото и дързък да беше. Как можа да се остави сестра и да я подведе така! Защо не отказа категорично?…

Костваше й огромно усилие да последва леля си, когато колата спря в двора на Лувър. Баронесата тръгна напред по широката мраморна стълба, цялата обточена с огърлие от високи, запалени вече лампи — в тези октомврийски вечери тъмнината падаше рано.

С подкосяващи се нозе вървеше Шантал до леля си по безкрайните коридори. Позлатените тавани с изящни орнаменти, облицованите с дърворезби и скъпоценни гоблени стени — всичко това трябваше да покаже на света мощта и блясъка на френската корона. Впечатлена против волята си, Шантал изведнъж се ядоса на собственото си глупаво упорство.

Години наред отказваше да придружи родителите си в Париж. Така би могла поне да добие известна шлифовка, частица от онзи шик, който притежаваше Сериз… Би могла да си спести отвратителното чувство, че на всеки придворен от километър му е ясно, че тя разбира повече от мачкане на грозде и от коне, отколкото от изящни обноски и дворцов етикет. За щастие, леля й удостояваше само с леко кимване повечето благородници, които срещнаха по пътя си. Изведнъж се озоваха пред висока двукрила врата, украсена с разкошна дърворезба.

— Ах, мила! Колко е хубаво, че сте отново сред нас!

Една внушителна дама, чиято фигура изглеждаше още по-едра от виолетовата кадифена рокля с щедро надиплени дантели, вървеше срещу нея. Шантал неволно си спомни живописното описание на Сериз: „като боен кораб с разперени платна“. Досети се светкавично, че това ще е мадам дьо Навай и направи безупречен реверанс, въпреки че дамата се постъписа. Навярно Сериз никога не е проявявала чак толкова голямо уважение. Внимание! Трябва да бъде малко по-сдържана!

— Ах, скъпа ни графиньо! Виждам, че розите отново цъфтят на вашето лице! Чудесно е, че се завърнахте! По изключение днес кралицата ще удостои с присъствието си играта на карти у мадмоазел дьо Монпансие. Положително ще се зарадва да ви види. Така че побързайте, скъпа! Няма да ви се сърдим, ако ни оставите веднага!…

Шантал преглътна мъчително. Явно нямаше изход и — както очакваше от нея този боен платноход — моментално трябваше да се отправи към… онзи апартамент. Ами сега? Понятие нямаше къде са стаите на кралската племенница? А леля й и мадам Дьо Навай потънаха вече в ярко осветения салон.

Двамата лакеи, които Шантал чак сега съзря притвориха зад нея високите врати и спряха потока от светлина, глъч и смехове, който бликаше от салона. Шантал повдигна атлазените си поли и закрачи по галерията. За момент се почуди дали да не попита някой от швейцарците, изправени като статуи пред вратата, но осъзна, че ще стане за смях. Всеки очакваше тя да познава двореца като собствената си кутия за бижута.

Обзета от нарастваща паника, Шантал не забеляза една малка неравност на мраморните плочи, с които бе застлан подът. А може виновни бяха тези претенциозни пантофки, дето единствено отивали на роклята й, а нали Сериз толкова държала на тези неща… Спъна се и щеше да падне, ако в последния миг една ръка не я беше подхванала.

Шантал се обърна и срещна изгарящия поглед на тъмнокос млад човек, който изглежда нямаше намерение да пусне дамата, която съдбата бе хвърлила така неочаквано в ръцете му. Беше облечен в един от онези натруфени дворцови костюми с набрани дантели по края на панталоните и жакет с разноцветни панделки. Украсената с пера шапка показваше, че е кралски гвардеец. Между мустачките и тънката остра брадичка проблясваха бели зъби, открити в дръзка усмивка. Острият профил бе в рязко противоречие с женствената елегантност на дрехите му.

Шантал изведнъж реши, че здравата хватка на ръката му около талията и е неприлично свойска.

— Госпожо графиньо! Благодаря на съдбата, която позволи да ви бъда полезен с нещо! Наранихте ли се?

— Не, не! Благодари ви… — Шантал се опита да се отдръпне. Интересът с който черните като въглен очи се бяха впили в изкусителните бели заоблености в деколтето й, съвсем не й се нравеше. Но Жюли бе пристегнала така безмилостно корсета й, че от рязкото залитане при спъването още й се висше свят.

— Не ви е добре. Трябва да поседнете! Позволете да ви отведа в някоя от стаите!…

В някоя от стаите? Сама с този човек! За толкова ли наивна я смяташе? Дори в забутаната провинция край Лоара животът я бе научил че при погледи като този, трябва да бъдеш нащрек. Шантал енергично се отскубна от ръцете на своя спасител и заоправя пищните дантелени волани по ръкавите си.

— Съвсем не е необходимо, господине. — Тя реши да приключи с достойнство тази история. — Кралицата ме очаква в апартаментите на мадмоазел дьо Монпансие.

— Тогава позволете ми да се представя и поне малко да ви изпратя, за да предотвратя всякакви нови злополуки!… — В отстъплението си нейният спасител явно не се отказваше да привлече вниманието й. — Антоан Делмас-Дюкро, граф дьо Роа на вашите заповеди, прекрасна госпожо! Искам да съм сигурен, че няма да се спънете отново.

Шантал въздъхна е облекчение и отпусна длан върху предложената й ръка. Спасена! Внезапно осъзна, че усмивката й може би е прекалено лъчезарна. Но погрешното тълкуване, от което графът черпеше надежди, си беше негова работа.

— Благодаря ви, графе! — кимна тя толкова превзето че Сериз можеше да се гордее с нея. — Беше много любезно от ваша страна.

— Правите ме извънредно щастлив, защото най-сетне можах да ви бъда полезен с нещо, графиньо! Толкова ми липсвахте! Без вашето присъствие целият двор помръкна.

— Шт! Само не казвайте това пред Нейно величество — промълви Шантал притеснена.

Само това й липсваше! Някакъв обожател на Сериз, който сега е решил да се перчи пред нея с надутите си фрази. Усмивката й мигом угасна и тя неволно ускори крачка, за да се измъкне от пороя помпозни комплименти.

Пред апартамента на мадмоазел Дьо Франс, както често наричаха внучката на Анри IV, също стояха на пост двама швейцарци. Шантал несъзнателно вирна брадичка, вдъхвайки си кураж. Това и придаде изражение на нескрита самоувереност и предизвикателство.

Самата тя не го усети, ала осанката й накара всички лица да се извърнат към нея още при влизането й в ярко осветения салон, все тъй опряна на ръката на графа.

В канделабрите и полилеите горяха безброй свещи. Светлината се пречупваше в шлифованите кристални висулки, които ги украсяваха, и изтръгваше разноцветни отблясъци от лъскавия брокат на дрехите. Навсякъде искряха скъпоценности, зашеметяващи фризури, шлейфове, дантели и пищни деколтета. Заслепена, младата жена направи усилие да се ориентира сред хората, струпали се около масата за игра на карти.

Не бе трудно да разпознае домакинята по изпитите черти на лицето й и ъгловатата висока фигура. Тя седеше начело на масата. Ала строгата испанска рокля на дребничката закръглена дама, седнала до домакинята, подсказа на Шантал къде да насочи своя почтителен, дълбок и елегантен реверанс.

— Радваме се да ви видим, графиньо! Възстановихте ли се напълно? Седнете да играете и вие! Хайде, залагаме!

Кралицата отклони вниманието си от играта само за миг. Преди Шантал да успее да заеме посоченото й място, Нейно величество беше вече изцяло погълната от картите и с изненадваща ловкост си прибра бързо спечелените сребърни монети. Възбудата от печалбата придаде мъничко живец на каменното й изражение

Макар че от братята си Шантал бе научила какви ли не игри на карти, тя не изпитваше към тях онази страст, която показваха госпожа дьо Монпансие и кралицата. Преди да стане време за вечеря, Шантал бе изгубила всичките пари, които Жюли се бе погрижила да сложи в чантичката й. Повечето от тях загуби от кралицата, която с нескрито задоволство броеше и пресмяташе спечеленото. Шантал имаше чувството, че има насреща си някаква усърдна търговка, доволна от сделките си.

Сега вече можеше да стане и да се присъедини към останалите дами. С огромно облекчение обърна гръб и на масата, която я бе разорила, и на парещите погледи на граф Дьо Роа. Младият благородник бе застанал сред господата, които наблюдаваха кралската игра, и през цялото време не бе свалил нито за миг очи от мнимата графиня Видан.

— Струва ми се, че сте завоювали нов обожател — забеляза кралицата. Въпреки страстната й отдаденост на картите, от погледа й не бе убегнало толкова демонстративно внимание. — Един очарователен кавалер! Не сте ли мислили да се обвържете отново?

Бяха в покоите на Нейно величество, където Шантал участваше при преобличането на младата кралица за вечеря. Новата рокля, макар и разкошна, беше също тъй неудобна за бременната вече в осмия месец владетелка и Шантал се попита защо ли въобще си дава труд да сменя облеклото си. Мари-Терез не бе успяла да прилъже нито една от придворните си дами да й подражава и да приеме испанската мода. Жалко наистина, че самата тя упорстваше да носи тези безформени грозни дрехи.

Когато чу за първи път да се приказва, че Негово величество крал Луи, който се радваше на превъзходния апетит на един здрав и жизнерадостен двадесет и една годишен младеж, не пропускал ни обяда, ни вечерята и по отношение на любовта, Шантал направо се възмути. Сега обаче при вида на позатлъстялата испанка тя изпита съчувствие и неочаквано разбиране към монарха, който е бил принуден да сключи брак по политически съображения.

От друга страна пък Сериз й бе казала и нещо друго. Мари-Терез обичала пламенно съпруга си и упорито затваряла очи за неговите изневери. Обяснявала лекомислените му флиртове със своята бременност и се надявала след раждането на един наследник той да промени отношението си към нея…

Но в този миг Шантал осъзна, че кралицата очаква отговор на своя въпрос.

— Почти не познавам граф дьо Роа, Ваше величество — опита се тя да приключи набързо тази тема. — Струва ми се, че погрешно изтълкува усмивката, с която му благодарих за компанията му. Аз не си търся съпруг.

— Той не е така хубав като краля, но аз намирам някаква прилика между тях. Може би в цвета на косите или стойката… Но вие трябва да помислите и да се огледате вече за някого, мила! Три години траур и пропиляна младост са предостатъчни!

На Шантал й се струваше невероятно, че обсъжда някакъв напет кавалер със самата кралица на Франция! Ей тъй, както две млади жени си бъбрят, докато се гласят пред огледалото.

Тя подаде на камериерката кутийката с изкуствени бенки, за да подбере най-подходящата за кралицата и се постара отговорът й да прозвучи любезно, но съвършено недвусмислено, така че графът да бъде поставен на мястото му веднъж завинаги. Защото какво би направила Сериз, ако при завръщането си се окаже с двама съпрузи?!

— Аз обявих, че вдигам траура си. Ваше величество. Ала очарователният граф положително ще си намери друга дама, която да му подхожда повече от мене.

В тези покорни слова прозвуча все пак старото нежелание на Шантал дьо Мариво да се подчини на абсолютната власт на един съпруг.

Кралицата сбърчи чело, но след това погледна обсипаното с диаманти часовниче, което носеше на верижка на врата си, и плесна с ръце:

— Побързайте, госпожи! Нашият господар кралят държи да не закъсняваме за вечеря.

Една точност, която явно бе продиктувана и от апетита на вечно гладната Мари-Терез, помисли Шантал, докато наблюдаваше малко по-късно как кралските особи поглъщаха невероятно обилната вечеря. На бъдещата майка се услаждаха най-вече сладкишите и тя едва докосваше месните блюда, които привличаха съпруга й.

За първи път Шантал имаше възможност да наблюдава краля съвсем отблизо. Въпреки че не беше особено висок, той имаше много изправена стойка и излъчваше, въпреки младостта си, респектиращо достойнство. Гъстата му, лъскава кестенява коса падаше на вълни до раменете и се стелеше върху великолепния светлокафяв жакет от брокат, целия в бляскава сребристо синя бродерия. Тясната късо подстригана брадичка насочваше погледа към добре очертаната му уста и може би единствено въздългият му нос пречеше да се каже с чиста съвест, че кралят е олицетворение на красотата, както провъзгласяваха придворните ласкатели.

Височайшето семейство вечеряше под зорките погледи на целия двор. До кралицата-майка и мадмоазел Монпансие Шантал забеляза очарователна блондинка с бяла като мляко кожа. Движенията, усмивката, дори и начинът, по който отговаряше на краля, излъчваха неотразимо обаяние. Неодобрителното кисело изражение на богато облеченото конте до нея само правеше контраста още по-силен. Принцеса Анриет Английска се бе омъжила за брата на краля само преди половин година, но на всички бе от ясно по-ясно, че е запленена от Луи, а не от Филип д’Орлеан.

— Истинска беда е, че принцесата не може да скрие симпатиите си към краля! — изсъска Диан дьо Мариво, която седеше до Шантал и забеляза накъде гледа племенницата й. — Дори и малката кралица го е забелязана. Проглуши с оплакванията си ушите на Ана Австрийска. Цяло щастие е, че магнетичната сила на Ла Валиер ще я измести на заден план! Кралицата-майка изпитва огромно облекчение. Мисълта, че кралят може да прелъсти жената на брат си, е истински кошмар за една толкова високоморална дама. Така де, щом като Негово величество непременно трябва да има любовница, нека да е поне жена, която няма съпруг! Естествено много по-добре щеше да е да се намери същество със стил, интелигентност и малко повече опит… Ще видим, зарът още не е хвърлен…

Шантал извърна глава в посоката, в която гледаше леля й, и разбра кого има предвид. Луиз дьо ла Бом льо План или мадмоазел дьо ла Валиер, както още я наричаха, беше грациозна, крехка красавица, със сребърните коси на кукла и изпълнените с копнеж очи на паднал ангел. Докато принцеса д’Орлеан беше цялата изтънчено предизвикателство, блестящо остроумие и ярък интелект, Луиз предлагаше прелестта на плаха и неотразима естественост. Красота, която дължеше въздействието си на природата, а не на козметиката, с която принцесата така умело боравеше. Не беше никак чудно защо погледът на краля я търсеше непрекъснато.

Ала Шантал имаше неприятното чувство, че същият този замислен и навяващ страх поглед на кралските очи се спира често и върху самата нея… Дали гледаше нея или леля й? Диан дьо Мариво бе облечена в обсипан с перли тоалет от виолетово кадифе, в напудрените си коси бе забола дръзко пера в същия цвят. Изглеждаше наистина шик. Сигурно нейният живописен вид привличаше така неотразимо вниманието на краля.

Шантал се опита да се съсредоточи в деликатесите, с които бе отрупана масата. Но с мъка преглъщаше всяка троха.

В стремежа си да се поразсее тя насочи вниманието си към пъстрия рояк елегантно облечени дами и господа, който съставляваха двора на френския крал. Повечето от тях бяха младежи като самия него. Луи XIV бе събрал тук цвета на френската аристокрация. Изглеждаше невероятно, че същият този монарх само преди десет години, по време на Фрондата, бе отхвърлен от най-видните родове и беше принуден да бяга от Париж.

Но дори през краткото време на своето владичество, той вече бе доказал, че не възнамерява да дели с никого властта. Нито с някой министър, нито с кардинал, както бе направил баща му, нито с брат си дори. Бунтовниците от фрондата бяха укротени и вчерашните бойци сега бяха опитомени в елегантни придворни, които немееха от страхопочитание, щом погледът на младия крал паднеше върху тях. Онези, които бяха паднали в боя, бяха отдавна забравени.

— Ето че отново витаеш някъде, дете мое! Да не искаш кралят да помисли, че се отегчаваш на собствената му трапеза?! — Предупредителният шепот на леля й върна Шантал към действителността. Връзката на Сериз с Доминик д’Обри я бе накарала да се отдаде на спомени, които бе смятала за отдавна изчезнали.

Но докато се обръщаше отново към леля си, зърна с ъгълчето на окото си един тъмен силует, който й се видя странно познат. Точно в този момент обаче мъжът се извърна настрани и Шантал можа да разгледа само широките му плещи и тила с руси, подстригани съвсем не по модата къси коси. Тя се реши да задоволи любопитството си:

— А онзи кавалер, леличко? Кой е той? — Тя се приведе към баронесата, за да не я чуят околните. — Мъжът в тъмния костюм, точно до вратата?

Заразена от любопитството на племенницата си, Диан дьо Мариво вдигна глава да види въпросния господин сред гъмжилото от хора. Видя го и кимна пренебрежително:

— О, боже! Този жалък барон дьо Гюиме! Можеш изобщо да не му обръщаш внимание. Появил се е в Париж преди няколко дни. Бедняк, който се навърта в двореца, за да докопа я титла, я някаква службица. Откакто Нейно величество оказва доверие на хора от гражданското съсловие, като онзи Колбер, всяко парвеню смята, че може да си опита късмета в двореца. Истински скандал е, че хора като него биват допускани на вечеря. Какво толкова си се загрижила за него?

Шантал си гребна внимателно от кестеновия крем и сви белите си рамена. Пак грешка! Не биваше да произнася мислите си на глас!…

— Напомня ми за един човек… Но той загина по време на Фрондата.

— Пресвета Богородице! Да не си си загубила ума? Фрондата е забравена, дете мое! Короната победи и никой вече не желае да си спомня за оная лудост. — Дори и перата, украсили главата на баронесата, настръхнаха сякаш от тази неприятна тема.

— Короната ли казваш? — Шантал не знаеше да се смее ли или да даде израз на възмущението си. Леля й наистина притежаваше истински талант за политическа неосведоменост. — Та тогава всъщност кардинал Мазарини използва случая да се разправи с враговете си и да се обогати още повече! По онова време кралят надали въобще е имал думата.

— Моля те, моля те! — Баронесата започна да си вее припряно с ветрилото така, че тънките му летвички се огънаха от напрежение. — Къде си придобила тези скандални възгледи? От баща си навярно! Знаеш ли, че на млади години той е работил за кардинал Ришельо? Никога няма да разбера какво намираше в този човек!

Шантал знаеше за непреодолимата взаимна ненавист между баща й и леля Диан и едва прикри усмивката си. Графът не можеше да понася хладнокръвно глупаците брътвежи на балдъзата си, а тя, в умственото си късогледство, виждаше в него коравосърдечен деспот. Пламенната любов, която свързваше сестра й Ниниан с властния граф, дори и сега, след толкова много години все още изпълваше Диан дьо Мариво с какви ли не мрачни подозрения.

Шантал се отказа от желанието да защити баща си. Той надали се нуждаеше от това. Неочакваното възкръсване на една наивна младежка мечта я обърка напълно, макар че отдавна вече отричаше Жан-Пол д’Обри да е причината тя да не се омъжи. Явно бе използвала този романтичен спомен като претекст, за да подреди живота си според собствените си представи.

Само благодарение на необикновената толерантност на родителите си тя можа да се наложи, въпреки че всички останали клатеха в недоумение глави. Единствено на майка си Шантал довери колко я ужасява дори мисълта само да встъпи в брак и да се предаде изцяло във властта на един съпруг. Да повери в ръцете на непознат мъж своето бъдеще, щастие, свобода, а също и имуществото си, да се подчини на волята му — според нея това беше истинска лудост. Ниниан дьо Мариво се бе поусмихнала и си бе позволила само едно твърде странно изречение, което сега Шантал неволно си спомни: „Когато един ден въпреки убежденията си все пак го сториш, това ще означава, че си срещнала Истинския“.

И така, за разлика от сестра си, Шантал не възнамеряваше да се омъжва, независимо от онова, което мислеха леля й, а и всички останали.

Все пак не можа да устои на изкушението да поразгледа малко по-подробно кавалера Гюиме. След вечерята тя го потърси сред множеството, но от него нямаше и следа. Изненада се, че изпитва някаква лека, непозната сянка от съжаление. Жалко наистина! Искаше й се да зърне отново този човек.

Вечерята свърши и всички придворни се запътиха към балната зала. С това възникна и нов проблем за Шантал. Какво всъщност се очаква от нея? Трябва ли да придружи кралицата, която се оттегли в покоите си или можеше да остане на бала? За щастие, баронесата реши въпроса, като я побутна нетърпеливо по ръката с пърха на събраното си ветрило:

— Какво чакаш, скъпо дете? Знаеш добре, че Негово величество ще очаква да те види на бала. Особено сега, след като известно време си била болна. Не желаеш да го оскърбиш, предполагам.

О, точно това Шантал не би могла да допусне! Знаеше много добре, че трябва да се търси благоразположението на господаря, за да склони той да одобри брака на Сериз. Тя тръгна чинно след леля си, която сигурно би припаднала от изненада, ако разбереше, че до нея върви близначката-бунтарка.