Шепотът на розите

Глава 10

Като чу друга жена да произнася с любов името на Морган, Сабрина се събуди изведнъж. Разрошената твар в леглото на съпруга й явно не знаеше що е срам. Не се погрижи дори да метне одеялото върху голите си гърди. Сабрина усети в себе си необикновена сила. Стегна се и падна като греда от ръцете на Морган.

Неговата челюст работеше в такт с мислите. Но Морган Макдонъл беше мъж на действието, не на големите думи. Отиде до леглото, уви натрапницата в чаршаф и я изпроводи до вратата, без дори да помоли за извинение.

Блондинката мина нарочно бавно покрай Сабрина.

— Коя, по дяволите, е тази?

Сабрина беше измокрена до кости и имаше чувството, че е дребничка и незначителна. Можеше само да се надява, че враждебният поглед на жената няма да я събори на пода.

Морган изведе жената в коридора.

— Съпругата ми — отговори той и затръшна вратата пред смаяното й лице. После се облегна на рамката, опирайки тежестта си върху дланите, с едно свито коляно. Тишината между двамата пращеше по-силно от капризния огън.

След минута Сабрина изръкопляска тихо.

— Добре направено. Брайън щеше да се възхити на техниката ти. Изхвърли тази нещастница, като че не е нищо друго освен изстинала бутилка за леглото.

— Точно такава е…

— Не й ли дължиш обяснение?

— Нали й казах коя си? — Той се обърна и скръсти ръце под гърдите си в поза, която беше едновременно предупреждение и предизвикателство. — Да я повикам ли обратно? Малко съм изтощен, но още не е дошъл денят, в който няма да се справя с две като вас.

Сабрина пренебрегна червенината, която нахлу в бузите й. Очевидно Морган беше твърдо решен при всеки удобен случай да й напомня за какъв човек се бе омъжила.

— Нямаше как да не забележа семейната прилика. Коя е тя? Незаконно дете на баща ти? Или братовчедка? — Тя направи кратка пауза, за да подчертае следващите си думи. — Сестра ли ти е?

— Алуин е братовчедка на Раналд.

— Аз пък си мислех, че Раналд е твой братовчед. — Когато Морган я погледна объркано, Сабрина притисна пръсти към пулсиращите си слепоочия. — О, не започвай да ми обясняваш! Твърде съм уморена, за да проникна в дебрите на Макдонъловото родословно дърво. Предполагам, че поне ти знаеш коя е била майка ти.

Когато отново отвори очи, тя забеляза с ужас, че Морган се приближаваше към нея. Той я принуди да отстъпи към огнището. Всяка дума отекваше като пистолетен изстрел.

— Не съм спал цели три нощи, момиче. И това започва да се отразява върху способността ми да преценявам. В случай, че нямаш намерение да разшириш родословното дърво на семейството ми тук и сега, предлагам да сложим край на тази дискусия.

Темпераментът му беше по-искрящ от огъня в камината. Когато Сабрина отметна глава, за да го погледне в очите, старите страхове, забравени, докато лежеше в прегръдките му, се върнаха с нова сила. Макдонълови бяха известни с три свои качества: нецивилизованост, ненаситни плътски желания и омраза към Камерънови. Сабрина осъзна, че в безмилостните ръце на този гневен великан щеше да опознае до болка и трите.

Ръката му замахна и хвърли сянка върху лицето й. Тя се отдръпна уплашено и се опря върху топлите камъни. Никой досега не се беше осмелявал да я удари. Даже когато го заслужаваше. Това беше предупреждение. Макдонълови презираха всеки признак на слабост. Затова само присви очи и се помоли да не заплаче, когато ударът я улучи.

Парче торф изсъска в пламъците. Топли пръсти помилваха бузата й, свалиха качулката и освободиха мократа коса. Сабрина смаяно отвори очи и срещна замъгления поглед на Морган, сякаш именно тя му бе нанесла смъртоносен удар от чиста жестокост.

— Както виждам, ти си научила урока си, момиче.

Сабрина не можа да каже дали болката и съжалението в гласа му бяха предназначени за нея или за самия него. Тя сведе засрамено глава, защото беше издала страха си. Морган се извърна. Крачките му тежаха от умора.

Тя се разтрепери. Без Морган огънят беше само жалка защита от студа и мъката, които я тормозеха през целия ден.

Сякаш напълно я бе забравил, Морган извади иглата, която държеше наметката му, и внимателно изглади гънките. Сабрина беше възхитена от движенията му. Той свали от раменете си дългия шал и го изтърси. Сиянието на огъня позлати мускулестата гръд. Горещи пръсти затанцуваха по гърба на Сабрина и прогониха студа. Тартанът на корема се разхлаби и Сабрина спря да диша. Почувства се както някога на Коледа, когато нямаше търпение да дочака раздаването на подаръците.

Ала когато дрехата падна без предупреждение в краката му, Сабрина видя повече, отколкото й се искаше. Много повече.

Докато Морган вървеше гол към леглото, Сабрина се взираше в стената с такова напрежение, че я заболяха очите. Леглото изскърца под тежестта му, а доволното му ръмжене накара космите на тила й да настръхнат.

— Няма ли да си легнеш, момиче?

— Не — отговори припряно тя и затърси претекст да остане далече от това великолепно мъжко животно. — Не мога да спя там. Не и в същите чаршафи, където лежеше онази… жена.

Морган отново изръмжа.

— Тогава се разположи, където ти е удобно.

Тя рискува поглед през рамо. Морган й обърна гръб, сякаш не се интересуваше къде съпругата му ще прекара нощта, и се зави с износеното одеяло.

Сабрина остана дълго на мястото си пред огъня, надявайки се, че тихото й хълцане ще събуди нежността в душата му. Когато усети болка в коленете, тя свали палтото си, направи си постеля на пода и нави качулката под главата си. Легна по гръб и се загледа в чуждите сенки по тавана. Тъкмо се питаше дали пред вратата тичат плъхове, когато тихият глас на Морган разкъса тишината.

— Не бива да се страхуваш от мен. Никога не бих вдигнал ръка срещу теб, Сабрина Камерън.

— Сабрина Макдонъл — отговори съвсем тихо тя, но й отговори само хъркането на Морган.

На следващата сутрин Сабрина се събуди от мътна слънчева светлина и далечно бръмчене на пчели. На стотици, не, на хиляди пчели. И всяка от тях се стремеше към сладката й плът. Пръстите й задърпаха рошавото одеяло. Носови звуци нахлуха в ушите й.

Това не бяха пчели. Гайди.

Нищо не се е променило, каза си сънливо тя. Беше у дома си, в собственото си легло, и чакаше майка й да влезе със сутрешната чаша горещ шоколад. Морган беше някъде в подземието, животът му висеше на копринената нишка на бащиното й благоволение. Тя отвори стреснато очи. Елегантното й легло с балдахин беше изчезнало. Над нея мрачно дебнеше каменен таван, за да й напомня, че сега тя беше изцяло зависима от Морган.

Тя седна в леглото. Смачканото й палто се валяше на пода пред камината. Явно Морган я беше пренесъл в леглото си и беше излязъл.

Пъгсли, усетил събуждането на господарката си, скочи на леглото и остави кални следи по одеялото.

— Ти май се справяш по-добре от мен — проговори тихо Сабрина, когато кучето пусна подаръка си на леглото. Тя вдигна мръсното нещо към светлината и установи, че беше кокал. И подозрително приличаше на човешка кост.

— Сигурно е принадлежала на последната съпруга на Морган — предположи тя.

Остави кокала на Пъгсли, стана от високото легло и извика от болка, когато острите й обувки стъпиха на пода. Никога досега не беше спала с обувки. Близкият прозорец беше само тясна дупка в камъка, закрита с мътно стъкло. Когато издърпа завесите настрана, изгнилата коприна се накъса между пръстите й.

Дълбоко под нея гората се раздели и разкри пред погледа й обрасъл с гъста трева хълм, където Макдонълови се бяха събрали да окажат последна почит на стария си господар. Когато трупът на Ангъс изчезна в плоската купчина камъни, Сабрина потърси фигурата на сина му. Морган сигурно изпитваше мъка, но широките му рамене бяха изправени както винаги. Вятърът отнесе надалеч последния горчиво-сладък сигнал на гайдите. Меланхоличните звуци развълнуваха Сабрина. Колкото и да беше груба и сурова, Ев умееше да накара гайдата да плаче. Сигурно всички капелмайстори от Лондон до Единбърг щяха да я поискат в оркестрите си, ако можеха да я чуят.

Мъжете се разотидоха бавно. Морган постоя още малко пред гроба на баща си, а после, вместо да последва хората си в замъка, възседна Поках и изчезна в мрака на гората.

Сабрина изпита безкрайна тъга. Тя беше съпруга на Морган Макдонъл и беше длъжна да бъде до него в този момент. Но той не се нуждаеше от нея. Достатъчно ясно й беше обяснил, че се е оженил за нея по една-единствена причина.

Тя отвори прозореца в отсрещната стена на спалнята. Вятърът я удари в лицето, прободе очите й, разбърка косите й и разкри пред очите й невероятна гледка. Чак до яркосиния хоризонт се простираха покрити със сняг планини. Назъбени скали охраняваха планинската крепост. Тесен път се виеше по края на скалите, покрай сипеи и опасни пропасти. Сабрина потрепери и изпита благодарност, че беше проспала кошмарното пътуване.

Ръцете й се вкопчиха в каменния перваз. Обзета от безименен копнеж, тя си каза, че Морган сигурно беше скучал безкрайно в равнината с меките, ниски хълмове и пасищата, оградени с каменни зидове. Представи си как беше живял тук, обграден от непроницаеми гори и непостижими скали. Чудно ли беше, че сърцето му беше станало кораво като камък?

Сабрина се обърна отново към стаята. Погледна с копнеж към леглото, но като си представи Морган в прегръдката на русата Алуин, изпита отвращение.

Вбесена, тя грабна старото одеяло от тънкия дюшек и го метна през прозореца. То се изду от вятъра и изчезна безследно в рова около замъка, обрасъл с папрат. Тя изхвърли и чаршафите, и дюшека, и кокала и едва успя да хване Пъгсли, който се устреми след съкровището си.

— О, не, няма да ми избягаш! Ти си единственият ми приятел в тази ужасна къща.

Пъгсли облиза носа й. Сабрина установи, че някой вече беше откъснал мънистата от верижката му. Сигурно и куфарите й бяха сполетени от същата съдба, ако бяха попаднали в крадливите ръце на жените от клана. Тя си представи как Алуин е натикала пищния си бюст в някой от корсетите й и потрепери. Следващата мисъл предизвика в сърцето й див ужас и угризения на съвестта.

Енид! Велики боже, тя беше оставила братовчедка си сама с онзи нахалник Раналд! Бедничката сигурно се беше сгушила под някое чуждо легло и се молеше за спасение. Или за смърт.

Без да се притеснява от измачканите си дрехи, тя пусна Пъгсли на леглото и изскочи като вихър от стаята.

Зави като фурия зад първия ъгъл и се спъна в купчина камъни. Подскачайки и разтривайки ударения си крак, продължи да тича без посока. Всяка секунда беше скъпоценна, когато на карта беше заложена добродетелта на братовчедка й. Изпочупените прозорци, избити в стената на различни разстояния, я объркваха, докато накрая разбра, че това изобщо не бяха прозорци, а дупки в стените, пробити от неприятелски оръдия.

След като мина два пъти покрай спалнята на Морган, тя най-сетне откри широко каменно стълбище, което сигурно слизаше в голямата зала, и въздъхна облекчено. Забърза надолу по стълбите и прелетя покрай красива млада жена с рокля от най-фин швейцарски муселин.

— Добро утро, мила. Трябва веднага да срешеш косата си. Леля Елизабет ще получи удар, ако разбере, че си си легнала, без да я сплетеш.

Сабрина стъпи накриво и едва не падна. Обърна се и попита невярващо:

— Енид?

Братовчедка й прескочи една паднала греда и застана пред нея. Тънките й къдрици бяха скрити под бяло копринено боне.

— Енид! Накъде си се запътила? — почти изкрещя Сабрина.

На ръката на Енид висеше голяма кошница. Сабрина си припомни, че майка й беше сложила в нея храна за из път.

— Раналд ме покани да обядваме навън. Обеща да ми покаже забележителностите. Каза ми, че ще видя неща, за чието съществуване дори не съм предполагала.

— Вярвам ти — промърмори Сабрина. — Но не рискуваш ли, като излизаш сама с него? Познаваш го едва от един ден.

— Ами! Раналд е като пухкаво мило мече. Не би сторил зло дори на муха.

— Надявах се двете с теб да…

Гърлен мъжки глас изпълни залата.

— Енид! Къде е сладката ми дебела тиквичка? Твоето космато мече е гладно и те чака!

Сабрина притисна ръка към стомаха си, който се бунтуваше все по-силно, и се зарадва, че беше забравила да закуси.

— Идвам, скъпи! — изчурулика Енид. С блестящите си очи и розовите бузи, лъскави като зрели ябълки, братовчедка й изглеждаше почти красива. Сабрина нямаше сърце да я спре. — Ще дойда при теб веднага след като се върнем — обеща Енид. — Тогава ще ти разкажа всичко за Раналд, но ти трябва да обещаеш да ми кажеш всичко за Морган.

Мога да го кажа само с две думи, рече си мрачно Сабрина.

Тя приседна на стълбата и проследи отдалечаването на Енид. Бе останала съвсем сама. Даже Енид не се нуждаеше вече от нея.

Стомахът й отново се разбунтува, този път от глад. Нямаше смисъл да седи цял ден на каменните стъпала и да се самосъжалява. Надигна се с намерение да потърси кухнята и докато вървеше, прибра косите си на тила.

След като прекоси пустата зала, тя отвори първата попаднала пред очите й врата. До ушите й достигнаха груби мъжки смехове.

— Обзалагам се, че скоро ще се насити на Камеръновата курва. Мъж като Морган няма да се задоволи с тесните й бедра.

Сабрина настръхна.

— А когато му омръзне да слуша хленченето й — подкрепи го дрезгав глас, — ще хвърли остатъците на нас. Аз съм готов да се позабавлявам с момичето, да го знаете.

— Ти си бил готов още при раждането си, Фъргъс. Но мислиш ли, че от момичето ще остане нещо, когато Морган свърши с него?

— Седрик говори верни неща. Нали знаете какво казват жените за него. Дебела глава и…

Сабрина затвори тихо вратата. Не искаше да знае какво мислят дамите за любовното изкуство на съпруга й. Следващият залп груб смях отекна като гръм в ушите й. Оптимизмът й се изпаряваше с всяка секунда. Денят й беше започнал зле и не се знаеше как ще завърши.

Тя се изправи като свещ и продължи пътя си, отказвайки да допусне в сърцето си мъчителния страх, че Морган може би наистина я мразеше достатъчно, за да я използва и после да я хвърли на глутницата зажаднели за човешка плът вълци.

Извит коридор я преведе през килера с храна до оскъдно осветена дупка, която явно служеше за кухня. Мътна слънчева светлина падаше през тесните бойници високо горе в стената. Сабрина спря колебливо в сянката, нервно сплела ръце, и огледа мръсните, леко облечени жени по масите и пейките.

Каква разлика с кухнята на Камерън! Тук никой не бързаше. Не миришеше нито на печено, нито на овесена каша. Двете печки зееха празни, пепелта беше студена и черна.

Ев не се виждаше никъде, но Сабрина веднага забеляза жената, която снощи очакваше Морган в леглото му. Алуин се беше настанила върху издраскана пейка, сякаш седеше на гърба на кон. Разбърканите руси къдрици й стигаха до хълбоците.

— Нали я видях със собствените си очи. — Алуин захапа сбръчкана зелена ябълка. — Високомерна малка мръсница. И е грозна. Лицето й е бледо като мляко, с дебели черни вежди, които приличат на голи охлюви. — Сабрина неволно прокара пръст по едната си вежда. — Стана ми жал за бедния Морган. Да прекара цялата нощ с тази жалка торба кокали!

Една възрастна жена се разкиска и в устата й зейнаха черни дупки.

— Сигурно й слага възглавницата върху лицето, за да не я гледа, докато… Макар че и Камерънови са като всички жени, когато угаснат свещите.

Другите се засмяха. Алуин, която продължаваше да дъвче ябълката, присви очи и в погледа й блесна ревност.

— И аз съм готова да й нахлупя възглавницата на главата. Една Камерън по-малко, какво толкова! Даже ще се гордея с делото си.

Сок потече по брадичката й и къркоренето на стомаха издаде присъствието на Сабрина. Алуин погледна в посоката, от която дойдоха предателските звуци, и се нацупи предизвикателно. Ала вместо да посочи Сабрина, тя изпружи дългия си, добре оформен крак и разкри тънката кама, завързана под полата й. Отровният й глас буквално омагьоса Сабрина.

— Камеръновата курва може да е лейди, но моят Морган има нужда от жена, която не само получава, а и дава. Една лейди не знае как се общува с мъж. — Тя погледна Сабрина право в очите. — Той ще я разкъса на парченца.

Сабрина се оттегли в сянката на килера. Вече знаеше защо майка й толкова настойчиво я беше предупреждавала никога да не подслушва. В Макдонъл Касъл обаче това не беше въпрос толкова на добро поведение, а на оцеляване.

Тя се обърна и се втурна слепешком по следващия коридор. Ослепяла от сълзи, търсеше пътя си, опипвайки грапавите стени. Празнотата в сърцето й беше по-страшна от глада. Имаше чувството, че е вървяла цяла вечност по пустите катакомби, когато последният коридор завърши с масивна каменна стена.

Задънена улица. Коридор към нищото. Такива бяха и чувствата й към Морган още от самото начало.

Блещукането в другия край на коридора привлече вниманието й и тя се устреми отново напред. През редица счупени прозорци нахлуваше вятър и развяваше изпокъсаните завеси и стенни килими, сякаш разкъсани от огромни лапи.

Сабрина се озова лице в лице със собственото си отражение в огромно огледало с потъмняла бронзова рамка. Главата й бе отделена от тялото, защото огледалото беше счупено. Хипнотизирана от чуждата жена пред себе си, тя бавно разпусна косите си и те нападаха около лицето й като тъмни облаци. Огледалото разкривяваше чертите й. Тя си припомни последните седмици от живота си и изпита чувството, че е попаднала в кошмар, в който всичко, в което беше вярвала досега, се е оказало само жестока илюзия.

Пръстите й потърсиха добре познатата извивка на веждите, правия нос, треперещата долна устна. Никога не се беше смятала за суетна. Не й се беше налагало. Красотата й, богатството на семейството и любовта на близките й бяха просто факти от живота, неоспорими като блестящите й черни коси или белоснежните равни зъби. Цял живот й бяха повтаряли, че е красива.

Ами ако я бяха лъгали? Ами ако й бяха казвали само онова, което й се искаше да чуе? Дали се бяха надсмивали зад гърба й или — още по-лошо — бяха я съжалявали? Само един-единствен човек беше останал студен пред красотата й.

Морган.

Отражението в огледалото се замъгли. Тъмната коса и сините очи се превърнаха в скъпото бащино лице. Изражението му беше мрачно и угрижено като в момента, когато тя отказа да го целуне за сбогом.

— О, татко, защо ми причини това? — пошепна Сабрина.

Още докато го укоряваше, тя притисна ръце към огледалото, търсейки скъпата на ръцете й топлина на лицето му. Ала намери само студеното, измамно стъкло.

Понякога Морган си мислеше, че Поках е единствената свобода, която някога е вкусвал. Конят търсеше пътя си между папратите и беше кротък като агънце. Само на гърба на Поках Морган можеше да избяга от постоянните изисквания, охканията и крясъците на хората от клана си.

Беше на шестнадесет години, когато изтръгна жребеца от пияния син на един богат земевладелец, който щеше да го пребие от бой. След като нашиба негодника с камшика си, сплашеният хлапак с готовност се съгласи да му преотстъпи коня си. След това момъкът спаси гордостта си, като разтръби навсякъде, че „един от онези крадливи Макдонълови“ му е откраднал коня. Ядосаният земевладелец заповяда да обесят първия Макдонъл, заловен да бракониерства в земите му — едно дванадесетгодишно момче.

Поках още носеше белезите, причинени от пияния му господар, външни, но и вътрешни, ако се съдеше по раздразнителния му нрав. Понякога Морган го наричаше свой брат по дух.

Той слезе от коня, остави го да пасе оскъдната трева и влезе в селската къща, построена в края на полянката. Дъсченият таван му напомни за деня, когато Макдонълови все още имаха овце и селяни, които се грижеха за тях. Морган често идваше тук, за да събере нови сили, когато замъкът заплашваше да се срути върху главата му.

Той се настани на един стол и вдигна краката си на рамката на прозореца. Най-после тялото на баща му почиваше под каменна завивка.

Дълбоко в сърцето си Морган знаеше, че Ангъс никога не го е обичал заради самия него, а само заради делата му. Старецът обичаше да предизвиква сбивания, за да даде възможност на наследника си да докаже силата си. Именно игричките на Ангъс бяха направили привързаността на Дугъл Камерън така непоносима. Как би могъл да се довери на уважение, което не беше заслужил със собствената си пот и кръв? Сега убиецът на Ангъс се разхождаше на свобода, а Сабрина Камерън трябваше да плати цената за позорното му дело.

Той стъпи шумно на пода. Проклети да са Камерънови! Дори сега, когато трябваше да тъгува за мъртвия си баща, той виждаше пред себе си единствено лицето на Сабрина — в онзи момент, когато тя бе помислила, че ще я удари. Дали малката глупачка съзнаваше, че той може да я убие с един-единствен удар?

Морган никога не беше удрял жена, все едно колко беше разгневен. Преди много време се беше научил да не прилага необмислено силата си — беше само на седемнадесет години, когато застана с треперещи ръце и окървавен нос над сгърченото тяло на свой братовчед и приятел. Баща му беше предизвикал сбиването и беше насъскал противника на Морган, докато момчето загуби контрол над себе си. Ужасен от жаждата за кръв в погледа на приятеля си, Морган поиска да сложи край на двубоя, преди някой от двамата да бъде осакатен. Но единственият удар, който трябваше да бъде последният, отне живота на братовчед му.

Ангъс отиде при сина си и одобрително го потупа по гърба. Тогава Морган за първи път отблъсна ръката на баща си и стисна ръце в юмруци, готов да го удари. Страхът в бащините очи го накара да побегне през навалицата и да потърси място, където можеше да успокои разбунения си ум и сърце.

Неравни стъпки по мръсния под го извадиха от дълбокия размисъл. Морган не се обърна. Само един човек се осмеляваше да влиза в убежището му.

— Съжаляваш ли, че той си отиде от нас, Ев? — попита тихо той.

— И двамата знаехме, че щеше да умре преди първия сняг. Но ме е яд, че загина от ръката на Камерън. Надявам се, че ще накараш онази жалка хлапачка да плати за това.

— Защо? Тя не е виновна за убийството.

— Можеше да бъде и тя. Познавам жените като нея. Тя е отрова, такива са всички изискани дами. Замъгляват ума на мъжете с красиви думи и сладникав парфюм.

Морган се обърна и погледна жената право в студените очи.

— Вече съм убил една жена, когато съм се родил. Нямам намерение да убия още една. Може би трябва да убия и овцете, които ми даде Дугъл? Или пилетата? Няма ли да помислиш за друго освен за отмъщение?

Двамата размениха дълъг поглед, после Ев сведе очи. Той я уважаваше, тя него също. Връзката помежду им беше по-силна от кръвната, по-здрава от потискащите вериги на клана. Отдавна бяха постигнали негласно споразумение да направят всичко, което е по силите им, за да събудят за нов живот клана Макдонъл.

Ев преметна плитката през рамото си, придърпа си стол и го възседна като кон.

— Е, добре, момче. Но щом няма да убиеш момичето, трябва да направиш нещо друго, за да си възвърна душевното спокойствие.

Напълно съзнавайки иронията, Морган повтори думите, които беше казал на Елизабет Камерън:

— Както желае дамата.

— Направи й дете.

Морган се надигна и застана пред полуразрушеното огнище. Опря длани върху грубо изработения перваз и потрепери. Тази сутрин, когато видя Сабрина да спи върху палтото си, свита на кълбо, трябваше да събере цялото си желязно самообладание, за да не стори точно това. Ако не бяха сенките на изтощение под очите й и ако не се беше сгушила с такова доверие в него, докато я носеше към леглото, сигурно щеше да остави кланът да го чака на гроба, за да посее семето си в нея.

Ев продължи ласкателно:

— Знам, че досега си бил много внимателен, Морган. Ти си единственият мъж в околността, който не води след себе си банда зеленооки копеленца. Но какво, ако Дугъл Камерън промени решението си? Ако започне да твърди, че си отвлякъл дъщеря му, и насъска срещу теб червените мундири?

— Това не ме притеснява. Дугъл никога няма да получи обратно онова, което сега е мое.

Ев докуцука до него и го потупа по гърба. Това беше твърде неприятно напомняне за баща му.

— Това е правилното отношение, момче. Закълни се, че ще жигосаш с белега си малката си женичка, преди да е станало твърде късно.

Ев беше много едра за жена. Даже за жена от клана Макдонъл. Горещият й дъх опари тила му. Той се обърна и я погледна пронизващо.

— Ще го направя, когато сметна за необходимо. Нито ти, нито който и да било друг може да повлияе върху решението ми.

Ев отстъпи настрана, за да му направи път. Дългогодишният съвместен живот с Ангъс я беше научил кога трябва да отстъпи.

— И още нещо, Ев — каза Морган, вече на вратата. — Бъди така добра и кажи на Алуин да стои далече от леглото на жена ми. Така и аз ще стигна по-лесно до успеха.

Жената се намръщи неодобрително.

— Искам да ти напомня, че изпускаш много, като спиш с врага. Да кажа ли на Алуин, че отсега нататък ти ще ходиш при нея?

— Не. — Морган излезе без повече обяснения.

— Морган? Нали няма да разочароваш баща си? — извика подире му Ев и в гласа й звънна страх.

Той й хвърли загадъчен поглед през рамо.

— Някога да съм го разочаровал?

В напразно усилие да забрави глада си Сабрина зарови носле още по-дълбоко в „Историята на пилигримите“. При следващото гневно къркорене Пъгсли изръмжа и се скри в ъгъла.

Тя захвърли книгата и скочи ядосано. Не можеше да чете за чужди страдания, след като собственото й положение бе много по-лошо. Зави й се свят и трябваше да потърси опора, за да не падне.

След първата обиколка на неприятелската територия тя се бе прибрала в спалнята. След като, незнайно как, намери пътя, за своя изненада откри в стаята всичките си куфари, грижливо наредени един върху друг и без признаци на опустошение.

Беше посветила остатъка от деня си на задачите, които винаги й бяха доставяли радост: четене и шиене. Даже написа писмо на майка си, изпълнено с фалшиви изблици на радост и весели анекдоти за новото семейство. Едва след като го запечата, й стана ясно, че изобщо не беше споменала двамата мъже, които не й излизаха от главата.

Изми се с розова вода и облече чиста рокля, но дори това не успя да прогони унинието й. А когато навън се смрачи и сенките проникнаха през прозорците, куражът окончателно я напусна.

Тя запали шест от скъпите восъчни свещи, които майка й беше сложила в багажа, и ги разпредели по стаята, за да прогони мрака. Съзнаваше, че е много разточителна, но не можеше да пести, когато трябваше да държи в шах коварните тъмни сенки.

В стаята замириса на хвойна и свежият аромат й напомни за Морган.

Поредният гневен изблик бързо вгорчи сладката миризма. Ако Морган продължаваше да я пренебрегва по този начин, скоро щеше да я умори от глад. Тя прекоси стаята, учудена от силата си. Гневът проветри главата й, напълни вените с кръв и заличи страха.

Обиколи няколко пъти стаята, докато редеше в главата си уроците на майка си. Истинската дама никога не показва открито гнева си. Истинската дама подава и другата си буза. Истинската дама ще предпочете да умре от глад в стаята си, преди да помоли някого от къщата да я нахрани, камо ли пък да се обърне към съпруга си.

След като хвърлеше измършавялото й тяло в каменния гроб, Морган спокойно можеше да напише на надгробната й плоча: „Сабрина Камерън Макдонъл — една истинска дама“. Но тъй като той не можеше да пише, тя нямаше да изпита дори този последен малък триумф.

Пъгсли се умори да следи движенията й и скри глава под лапите си. Сабрина беше готова да се закълне, че и неговите кръгли очички бяха пълни с глад.

— Не се притеснявай, Пъгсли. Ще имаш достатъчно от моите кости.

Тя се пресегна към куфара, който беше преобразувала в тоалетна масичка, взе ръчното си огледало и се огледа, очаквайки да види хлътнали бузи и угаснали очи. Отражението й наистина се различаваше доста от онова, което тази сутрин бе видяла в голямото огледало. Косите й бяха сплетени на плитки и увити около челото. На бузите й бяха избили гневни червени петна. Тъмните извивки на веждите бяха изтеглени в заплашителна линия. Сабрина захвърли огледалото. Тя беше Камерън, за бога! Проклета да е, ако позволи на тези боси диваци да я държат като пленница в собствените й покои! Беше крайно време да им изясни, че кланът Макдонъл има нова господарка.

Тя се втурна към вратата, отвори я с трясък… и се огледа предпазливо на всички страни, преди да излезе в коридора.

Сабрина вървеше бързо към стълбата, когато дочу задавен вик. Смръщи чело, защото гласът й се стори познат, и се промъкна към близката врата. Отвътре се чуваха шумове от борба. Тя притисна ухо към вратата. Тихо охкане прониза тишината.

По челото на Сабрина изби студена пот. Това бяха същите уплашени викове, които Енид надаваше при появата на паяци.

Някой причиняваше болка на братовчедка й.

Сабрина натисна бравата, но вратата беше зарезена отвътре.

Тя заудря отчаяно с юмруци по дървото. В същия момент вътре започна ритмично скърцане, което заглуши ударите й. Последва измъчен стон, след него адски рев, от който косите й настръхнаха. Велики боже, някой не само причиняваше болка на братовчедка й, той я убиваше! И за всичко беше виновна тя, защото тя беше довела Енид в това гнездо на оси. За тези хора беше все едно, че Енид е невинна, че е от рода Белмонт. Те виждаха в нея още една Камерън, която заслужаваше мъчения.

Сабина заудря по вратата като обезумяла. Сълзите, които се стичаха по лицето й, я заслепиха. Когато гласът й прегракна от викане, тя погледна вратата, притисна кокалчетата на пръстите към устните си и вкуси кръв.

Морган. Морган беше единственият, който можеше да помогне.

Тя събра полите си и се втурна като вихър надолу по стълбата, викайки името му. Дробовете й щяха да се пръснат, но тя не спря нито за миг, докато не стигна до залата. Посрещна я облак торфен пушек и задушаващата миризма на немити мъжки тела.

Вътре миришеше още на пот и малцово уиски. Празният й стомах се сви на топка. Тя си проби път през навалицата, продължавайки да вика Морган.

Препъна се и едва не падна. Един от хората на Морган я хвана и се ухили с беззъба усмивка.

— Я виж ти, хубавицата дошла при нас! Морган го няма, може би ще се задоволиш с мен?

Гневът, който за малко бе изместен от страх, отново я завладя. Тя се изтръгна от хватката на мъжа, запуши уши за смеховете и свирканията и продължи да търси съпруга си. Повечето присъстващи в залата помислиха, че е обзета от истерия. Когато навалицата най-сетне остана зад гърба й, Сабрина изпита едновременно облекчение и страх, защото Морган не се виждаше никъде.

Ревът замлъкна и в залата се възцари коварна тишина. Сабрина усети в гърба си дузини сиви и зелени чифта очи. Алуин избра тъкмо този момент, за да се отдели от групата кискащи се жени. Заобиколи и застана точно на пътя на Сабрина.

Вирнала орловия си нос, едрата жена изгледа отвисоко съперницата си. На устните й заигра триумфална усмивка.

— И какво сега, момиче? Аз никога не съм имала проблеми да задържа Морган в леглото.

Сабрина не видя как в дъното на залата огромните, обковани с желязо врати се отвориха. Пред очите й се спусна червена пелена.

Смаяна от силата си, тя сграбчи съперницата си за корсажа и я метна към стената. Усмивката на Алуин изчезна.

Жените на Макдонъл зяпнаха слисано, когато Сабрина Камерън, една истинска дама, приближи лицето на Алуин към своето и изрече високо и ясно:

— Няма да търпя безсрамието ти, жалка уличнице! Къде, по дяволите, е съпругът ми?

Мъжки глас, в който прозвънваше смях, разкъса шокираната тишина:

— Обърни се. Съпругът ти стои точно зад теб.