Шепотът на розите

Глава 5

Една седмица след убийството на Ангъс Макдонъл Дугъл седеше в музикалната стая и точеше стария си меч. Беше го търсил цяла сутрин и накрая го откри под египетската тапицирана пейка. Докато се чудеше как оръжието бе попаднало там, жена му нахлу в стаята като вихър и тресна вратата зад гърба си с цялата сила, на която беше способна.

Очите й изпущаха медноцветни искри.

— Надявам се, че точиш този меч, за да го изпробваш върху дебелия врат на Морган Макдонъл.

Дугъл вдигна едната си вежда и развеселено си пожела хората от клана да можеха да видят Елизабет в този момент Като господарка на клана тя беше олицетворение на сдържаност. Винаги даваше заповедите си с тих глас и всички ги изпълняваха покорно Само когато оставаше насаме с мъжа си, огненият й характер се проявяваше с пълна сила. Дугъл беше щастлив да я вижда такава защото огънят на страстта беше белег на истинската жена.

Той свали едно позлатено огледало, окачи на неговото място меча и се учуди как ясните, мъжествени линии допълваха крехката женска вещ.

— Дошла си да обсъдим нещо ли, скъпа? — попита меко той.

Елизабет размаха ръце и широките й ръкави се развяха Обходи помещението с бързи крачки, протегнала ръце, за да пипне скъпоценните си вещи, които винаги й даваха утеха.

Имаше прекрасни ръце с крехки линии, на които носеше само годежния си пръстен с рубин. Ръце на художничка. Създадени от бога, но не за да рисуват или да ваят скулптури а да се грижат за живота в градината й. Дугъл беше готов да се закълне, че розите отваряха цветчетата си към слънцето, когато жена му ги докосваше с пръстите си. След двадесет и три години брак докосването и упражняваше същото въздействие и върху него. Тя се обърна рязко.

— Минаха седем дни, а ти не предприемаш нищо. Преди сто години сигурно щеше да бъдеш цар на тези земи, но сега сме подчинени на английските закони. Защо не повика войници да го отведат?

Ако беше владетел на тези земи, всичко щеше да бъде много по-просто. А сега се нуждаеше от мъдростта на Соломон за да вземе правилното решение. Шотландската упоритост запазена от древността, отказваше да пусне английските червени мундири в родния дом.

— Защо трябва да го накажа, Бет? Заради мъката му? Или заради безпомощния гняв, че е видял със собствените си очи как убиват баща му? Това не са престъпления, нито пред очите на господа, нито пред кралския закон.

— Ами престъплението, което негодникът извърши спрямо дъщеря ти? Оттогава момичето почти не се докосва до храната. Нощем я чувам да ходи неспокойно по стаята си. Дали някога ще се възстанови от преживяното?

Дугъл предположи, че жена му имаше право, но неговата гледна точка се различаваше драстично от нейната.

— И какво според теб трябва да направя? Да заповядам да го бичуват публично? Или да го обеся?

Елизабет смръщи гладкото си чело.

— Брат ми Уйлям има солидни връзки. Сигурна съм, че английската флота ще се радва да приеме на служба такъв великан.

Дугъл рядко повишаваше тон пред Елизабет. Отдавна беше разбрал, че спокойно изразеното несъгласие беше много по-ефективно.

— Значи предлагаш да го изпратим в морето, без изобщо да го попитаме дали е съгласен? Доколкото си спомням, ти винаги си го защитавала, когато прекарваше лятото у нас. „Момчето жадува за майчини грижи — казваше ми ти, — но е твърде гордо, за да ги приеме.“ Откъде се взе тази внезапна отмъстителност?

Елизабет сведе глава. И двамата знаеха, че предложението й се дължеше не толкова на жаждата за отмъщение, колкото на страха. Страх от начина, по който Морган гледаше дъщеря им. Страх от начина, по който я беше докоснал.

— Тогава го пусни. Изпрати го да си върви — пошепна тя.

Отчаянието на Дугъл си проби път навън с дрезгаво проклятие.

Той зарови пръсти в посивялата си коса и се изправи. Когато заговори, широкият шотландски изговор се усети особено ясно.

— А после какво, Бет? Морган е убеден, че сме извършили убийство по време на примирие, а това е най-коварното престъпление в нашите планини. Според хората му ние сме същата жалка пасмина като коварните Кембълови, които избиха в Гленкое нищо неподозиращите Макдонълови в леглата им. Да не мислиш, че момчето ще си подвие опашката и ще се прибере вкъщи?

Елизабет безмълвно поклати глава. По ресниците й надвиснаха сълзи.

От страх, че тя може да го разколебае, Дугъл пристъпи до прозореца. На отсрещния хълм беше запален буен огън и адската миризма на дим и печено месо стигаше чак дотук, съпътствана от непрекъснатия вой на гайдите. А трупът на Ангъс, увит в разноцветни тартани, седеше начело на трапезата и сякаш се веселеше наред с другите.

— Варвари — пошепна Елизабет. — Първо не ни позволиха да го погребем по християнски, след това откраднаха бъчва със сол и друга с вино, за да го консервират. — Тя потрепери. — Ако не беше толкова студено…

— Ако се съди по вида му, Ангъс е бил консервиран в алкохол още преди камата да сложи край на живота му. — Дугъл затвори прозореца и разноцветните стъкла издрънчаха. — Остатъкът от клана Макдонъл явно предпочита да празнува, вместо да отмъсти за господаря си. Но за разлика от тях Морган е истински планинец. Той няма да се успокои, докато не си отмъсти. И то не на бойното поле. Ще го направи на някоя огряна от луната полянка, когато Алекс се връща от лов, или на някоя пуста уличка, когато Брайън излиза от къщата на малката млекарка. — Той погледна втренчено жена си. — Нямам намерение да пролея кръвта на Морган или на синовете си, за да задоволя шотландската гордост. Нито тази на Камерънови, нито на Макдонъл.

Елизабет изпъна крехките си рамене и отговори подчертано спокойно:

— Е, добре. Но ако не убедим Макдонълови, че не сме убийци, при следващата тържествена вечеря, която организирам, ще седим на празна маса. Съмнявам се, че лейди Фрейзър или семейство Макферсън ще се съгласят да дойдат в дома ни, ако се опасяват, че ще им поднесем отровен пудинг или ще ги набодем на вилиците за птици.

Дугъл никога не противоречеше на светските й амбиции. Тъкмо те я правеха истинска дама — неговата Елизабет.

Пой посегна към ръката й, но тя му разреши само кратко докосване.

— Подчинявам се на мъжкия ти ум, Дугъл. Направи, каквото е нужно, за да запазиш мира в планините. — Тя събра полите си, направи церемониален реверанс и го остави сам, като този път затвори вратата съвсем тихо.

Дугъл се отпусна на пейката под прозореца и потърка брадата си. Който и да беше отправил този удар срещу Камерънови и Макдонълови, се бе прицелил точно и беше нанесъл дълбока рана. Разследванията му не дадоха никакъв резултат. В бъркотията след покушението негодникът беше избягал, без да остави и най-малката следа.

Елизабет бе длъжна да разбере, че покушението му връзваше ръцете. Ако искаше да продължи да живее с вдигната глава сред сънародниците си и да подсигури оцеляването на клана и на децата си, решението можеше да бъде само едно. Трябваше да даде на господаря на клана Макдонъл неоспоримо доказателство, че е достоен за доверие — съкровище, което му беше толкова скъпо, че Морган никога вече да не се усъмни в лоялността му. Съкровище, което Дугъл Камерън беше пазил за него цели дванадесет години.

Той втренчи поглед в затворената врата и се помоли горещо Елизабет да го разбере. Напълно съзнаваше, че това решение може да му струва загубата на горещо обичаната жена. Господ щеше да му прости, но Елизабет… Пронизителното свирене на гайдите проникваше в стаята през флорентинските стъкла и подигравателно му напомняше за онова, което трябваше да стане на следващата сутрин.

За да прогони изнервящия вой на гайдите, Сабрина дръпна одеялото над главата си и се зарови по-дълбоко във възглавницата. Пъгсли, наместил се удобно в края на леглото й, вдигна глава и изръмжа недоволно. Ала гайдите продължиха адския си концерт, сякаш се опитваха с проточените си песни да я примамят вън от каменните стени на господарската къща, които я бяха защитавали през целия й живот. Без да се притеснява от оголените зъби на Пъгсли, тя отметна завивките, изтича боса до прозореца и го отвори широко.

Замръзналата перла на луната висеше ниско над хълмовете. При вида на силуетите, които се очертаваха на фона на блестящата й повърхност, дъхът й спря.

Пламъците на буйния огън осветяваха нощта. Към небето летяха снопове искри, вятърът ги улавяше като шепа бунтовни звезди и ги запращаше обратно на небето. Около огъня танцуваха сенки, тартаните им се развяваха като дяволски крила.

Сабрина знаеше, че ако имаше възможност да отиде до огъня, цялата романтика щеше да се изпари. Щеше да чуе ругатните, да види препъващите се нозе на пияните мъже и да се отдръпне ужасено от увития в тартани труп на Ангъс, положен край огъня като езическа жертва. Ала от сигурното разстояние, на което се намираше, от прозореца на стаята й на първия етаж случващото се край огъня изглеждаше като тъмна магия.

Планинците танцуваха диво и необуздано, забравили за формите на цивилизовано общуване и за обществените условности, които бяха толкова важни за майка й. През целия си живот Сабрина трябваше да слуша поученията и забележките на майка си. Елизабет полагаше за нея същите постоянни грижи като за розите си. Тя възпитаваше дъщеря си, за да я изпрати един ден в Англия, където да заеме полагащото й се място в изисканото семейство Белмонт. Все по-често обаче, когато гръмотевиците се спускаха с оглушителен трясък по планинските склонове, сърцето й копнееше за волния и необуздан живот на планинските рози, които се захващаха с бодлите си дори по обраслите с папрат клисури и скалистите легла на потоците.

Докато слушаше гайдите в този късен нощен час, тя отново закопня да избяга от спокойствието и реда в господарската къща. Краката я сърбяха да тича боса по напоените с роса треви, да танцува и да прескача огъня, за да приеме нещо от горещината и магията на жадните пламъци.

Сабрина се отпусна на пейката под прозореца. Сега Морган трябваше да бъде при хората от клана си, вместо да е погребан под същите камъни, които я защитаваха. Вече цяла седмица го лишаваха от хладния есенен бриз и от скъпоценната топлина на слънцето, което използваше скъсяващите се дни да направи храстите на пирена кървавочервени.

След като веднъж беше слязла в подземието, Сабрина почти всеки ден се озоваваше пред стръмните стълби, опитвайки се да вземе едно много важно решение. Веднъж се събуди като от транс и откри в гънките на полата си пистолета на Морган.

Последните му думи продължаваха да я измъчват. Той знаеше, че пистолетът на майка й е само играчка, и въпреки това беше допуснал да го отведат и да го затворят като животно в клетка, зависим изцяло от милостта на баща й. Защо, за бога? Тя си спомни отново жадните лица на мъжете от клана му и потрепери. Те искаха да присъстват на изнасилването й — и също да вземат участие в оргията. Сигурно дори Морган нямаше да успее да ги спре. Но защо Морган бе пожертвал свободата си за момиче, което не можеше да понася — и което на всичкото отгоре беше Камерън? Чувството за вина и съмненията я измъчваха и отравяха сънищата й. Вече я беше страх да си легне.

Тя опря чело на хладната дървена рамка на прозореца и въздъхна. На най-високата точка на хълма стоеше самотна фигура и изтръгваше жални звуци от гайдата си. Тъмно облаче се понесе над хоризонта. Луната заля свирача със сребриста светлина.

Сабрина примигна учудено. Беше готова да се закълне че фигурата на хълма не беше мъж, а стройна жена с дълга руса коса, развяна от вятъра.

Нестройният хор на гайдите, който беше измъчвал обитателите на къщата дни наред, най-сетне престана и отстъпи място на ясна мелодична молитва към богиня, по-стара от самото време. Сабрина затвори прозореца, но мелодията се чуваше все така ясно. Гайдата плачеше за Ангъс, плачеше и за Морган — така, както умееше само женското сърце.

Сабрина се пъхна обратно в леглото си и с учудване установи, че бузите й са мокри от сълзи.

На следващата сутрин някой учтиво почука на вратата й Сабрина промърмори нещо и зарови глава във възглавницата. Тя беше плакала дълго и заспа едва на разсъмване. Пъгсли се опита да я събуди, като издърпа завивката й със зъби.

Тя седна в леглото и разтърка очи. Преди следващото чукане в ушите и нахлу съвсем ново усещане.

Тишина. Пълна, блажена тишина. Страх и вълнение стегнаха гърдите и. Скочи от леглото и изтича до прозореца. Хълмът беше пуст. От планината въглени се издигаха стълбове дим и се смесваха с утринната мъгла.

Майка й провря глава през вратата.

— Облечи се бързо, скъпа. Баща ти е свикал съдебно заседание и настоява да присъстваш.

— Съдебно заседание? Кого ще съдят?

— Нямам представа — отговори намръщено Елизабет. — Но щом желае, ние сме длъжни да бъдем до него и да го подкрепим.

Сабрина беше достатъчно умна да разбере, че това беше заповед. От страх да не пропусне нещо важно, тя не повика камериерката си, а сама закопча фустите си и изостави корсета. Облече рокля от лавандулово-синя коприна, подреди полите й върху фустите и с мъка закопча безбройните копченца на корсажа. След това опъна косата си назад и я сви на строг кок на тила. Погледна се в огледалото и се намръщи на отражението си. С тази тъмна рокля и подходящите по цвят дълбоки сенки под очите изглеждаше като в траур.

По гърба й полазиха тръпки. Баща й никога не беше прибягвал до това старомодно съдебно заседание. Сигурно беше замислено като удар по лицето на Макдонълови. Трябваше да им напомни, че баща й разполага със съдбата им, докато се намират на негова земя, и че думата му тежи повече, отколкото на английските магистрати. В същото време тя си представи как щеше да изглежда баща й, ако го обвиняха в убийството на Ангъс Макдонъл и го изправеха пред съда на клана. Беше уверена, че Макдонълови вършеха своето правосъдие с прясно наточено острие на брадва. Сърцето й заби ускорено. Може би баща й беше решил да осъди Морган на участ, много по-жестока от затворничеството?

„Припомни си как малкият негодник насипа мед във всичките ти обувки“ — каза си ядно тя. „Заслужава да го обесят.“

Сабрина измъкна няколко къдрици от кока си, нахлузи копринените си обувки и изскочи от стаята, следвана по петите от лъхтящия Пъгсли.

Тя остави кучето в кухнята и влезе в залата, която бе напълно променена. Елегантните мебели на майка й бяха отстъпили местата си на редици червени пейки и на висок подиум, където стоеше един-единствен висок, красиво резбован стол. В залата се бяха събрали най-възрастните мъже от клана и няколко стари селяни. По мрачните им лица се четеше споменът за минали съдебни заседания и жестоки присъди. Сабрина се запита дали баща й престъпваше английските закони, като спокойно поставяше авторитета си на господар на клана Камерън над авторитета на краля.

Един от чичовците й се обърна и й махна дружелюбно. Сабрина се отпусна на пейката до Енид и се наведе към ухото на братовчедка си.

— Пропуснах ли нещо?

Почервенялото от вълнение момиче поклати глава.

— Нито думичка. Като че ли чакат нещо.

Сабрина не можа да продължи с въпросите. По знак на баща й отвориха голямата входна врата.

Сърцето на Сабрина затрепка като крехките крилца на мамините канарчета. На вратата застана Морган, горд и свободен, прясно изпраното наметало беше надиплено на раменете му като кралска мантия. Зад него грееше утринното слънце и потапяше косата му в течно злато, а острието на брадвата, която висеше на колана му, блестеше мътночервено. Енид се наклони към нея и пошепна:

— Доколкото разбрах, на разсъмване чичо Дугъл го освободил и му заповядал да се яви пред съда с хората си. Братята ти се опитали да го убедят, че Морган ще събере мъжете от клана и ще избяга с тях в планините, за да доведе подкрепление, но той отказал да ги слуша.

Морган никога не би постъпил по този начин, каза си с усмивка Сабрина. Той е от мъжете, които не бягат пред никого. А тя беше единствената Камерън, която знаеше, че в планините нямаше повече мъже от клана Макдонъл планините.

Макдонълови се скупчиха около водача си, готови да го защитят при нужда. Ръцете на всички бяха върху оръжията. Повечето очевидно не си бяха доспали след последната оргия. Един блед момък се спъна в прага и щеше да се просне по лице ако съседът му не го беше хванал. За да го събуди, той го раздруса и му зашлеви няколко плесника.

Морган излезе напред. Сабрина веднага разбра, че макар и заобиколен от своите, той се чувстваше сам. В сърцето й нахлу съчувствие.

Преди да започне да говори, Дугъл Камерън спря за миг поглед върху дъщеря си и Сабрина потръпна. След секунда пеещият му шотландски акцент изпълни залата. Без да иска, господарят на Камерън повтори думите, които Сабрина беше казала преди дванадесет години:

— Добре дошъл в Камерън, Морган Макдонъл.

Поздравът беше такъв, сякаш мъжът на прага не беше прекарал последната седмица като пленник в подземията на Камерън. Последва дълга пауза, а когато Морган прие посрещането с учтиво кимване, хората на пейките въздъхнаха облекчено. Брайън и Алекс излязоха напред и го придружиха до подиума. Водят го, а им се иска да го влачат, каза си Сабрина и едва сега забеляза, че в сравнение с Морган те са направо дребосъци. Множеството се разстъпи да им стори място. Морган погледна бегло към Сабрина, но лицето му остана напълно равнодушно. Тя се размърда неспокойно върху пейката, без да забелязва объркването на Енид. Очевадно Морган щеше да бъде съден, задето се беше осмелил да докосне дъщерята на господаря.

Нима можеше да допусне да осъдят Морган на смърт без да е казала дори една дума в негова защита? Може би баща й щеше да смекчи присъдата, ако познаваше обстоятелствата, довели до капитулацията на Морган. Както нетактично, но съвсем правилно бе отбелязал Морган, Дугъл Камерън никога не беше отказвал нещо на дъщеря си.

Преди да осъзнае какво прави, Сабрина скочи от мястото си.

— Чакайте! — извика тя, но вместо заповедническия тон, с който искаше да говори, от устата й излезе тих писък.

Стигнал вече до стълбите към подиума, Морган се обърна. Зелените очи светнаха предупредително. Онова, което щеше да каже тя, не го интересуваше, все едно дали беше обвинение или защита. Проявата на съчувствие щеше да бъде по-неприятна от гневен изблик. Можеше ли да му се сърди? Как щеше да остане водач на бандата негодници, ако тя им кажеше, че се е предал на една невъоръжена жена? Мъжете от клана Макдонъл щяха да му се надсмиват злобно. Вече никой нямаше да го уважава.

Тя се покашля неловко. Имаше чувството, че е глътнала мишка.

— Прощавайте. Седнала съм върху треска.

— Аз имам нещо, върху което момичето да седне! — извика някой от дъното на залата.

— Разбира се, Фъргъс! Само дето е доста по-малко от треска! — отговори му друг и Макдонълови избухнаха в груб смях.

Сабрина падна тежко върху пейката, макар че много й се искаше да се скрие под нея. Усети неодобрителния поглед на майка си и бузите й пламнаха още повече.

Морган зае място на високия стол, а Дугъл посочи празната пейка на първата редица.

— Определил съм тази пейка за най-възрастните от клана Макдонъл. Тяхната мъдрост и жизнен опит са добре дошли в нашето съдилище.

Мъжете отзад се сбутаха и запристъпваха от крак на крак. Най-сетне от редицата се отдели дребен посивял мъж. Затътри се напред, седна на пейката и се огледа тържествуващо. Морган се направи, че не е забелязал глупавото представление. Явно начинът на живот на Макдонълови не им позволява да доживеят до дълбока старост, заключи Сабрина. Май Ангъс беше единственият старец в клана си. Но и него вече го нямаше.

Дугъл скръсти ръце на гърба си и привлече вниманието на събралите се върху себе си.

— Като господар на клана Камерън аз свиках днешното съдебно заседание, за да въздам справедливост.

Чичовците на Сабрина закимаха одобрително. За тях „справедливост“ означаваше само окончателното унищожаване на проклетите Макдонълови.

— Днес сме се събрали — продължи все така спокойно Дугъл, — да обсъдим какво обезщетение се полага на водача на клана Макдонъл за подлото убийство на баща му, станало в нашата къща.

Присъстващите в залата зашепнаха смаяно. Сабрина погледна баща си със зяпнала уста. Не Морган, а баща й трябваше да бъде осъден от собственото си съдилище! Искането му да се определи обезщетение беше равно на признаване на вината. Майка й беше не по-малко смаяна от нея; Брайън и Алекс бяха толкова бледи, че луничките им изпъкваха почти грозно.

Камерън вдигна ръка и залата веднага утихна. Тишината беше заредена с напрежение.

— Аз продължавам да твърдя, че съм напълно невинен за смъртта на Ангъс Макдонъл. Но тъй като, когато бе извършено престъплението, Макдонълови се намираха под защитата на нашето гостоприемство, аз съм готов да изплатя обезщетението, което изискват нашите стари, високоуважавани закони.

Сабрина буквално четеше мислите на майка си. Това са галски закони, не английски!

— Ако старият негодник си беше останал вкъщи, където му е мястото, щеше да е още жив! — изкрещя ядно мъжки глас.

Един Макдонъл извади меча си, но Дугъл го спря с поглед.

— Аз поканих Ангъс Макдонъл да дойде в Камерън — заяви той и се обърна към Морган. — Морган Тайър Макдонъл, готов ли си да приемеш присъдата на този съд относно убийството на баща ти?

Морган се облегна назад в стола си и със самодоволна елегантност кръстоса крака.

— Какво друго ми остава?

„Готов съм да пълзя по корем за тях. Готов съм да умра за тях. Те са всичко, което имам. Всичко, което съм.“

Припомнила си думите на Морган, Сабрина се обърна към мъжете, които стояха най-отзад на малки групички. Какво виждаше Морган, когато се вглеждаше в затъпелите им лица? Сенките на старата гордост? Част от миналата слава?

Дугъл се обърна към самотния мъж на първата пейка.

— А какво ще кажат старейшините на Макдонъл? — попита с уважение той, като че мнението на мъжа беше по-важно от кралското.

— Добре е — отговори колебливо дребосъкът и се ухили с беззъбата си уста. Мъжете от клана го аплодираха бурно.

Морган се изсмя безрадостно.

— Продължавай, Камерън, за мен е все едно. Ще ми дадеш две кози, ще си стиснем ръцете и мога да си вървя вкъщи.

Робърт, прачичото на Сабрина, изкачи стъпалата и застана до баща й. Това я изненада. Защо баща й не искаше да произнесе присъдата сам?

— А ти, Дугъл Камерън, ще приемеш ли решението на това събрание?

— Да, ще го приема.

Дугъл слезе от подиума и седна до жена си. Когато посегна към ръката й, кокалчетата на пръстите му побеляха от напрежение.

Робърт разви руло пергамент, по-дълго от снежнобялата му брада, и намести златните рамки на очилата си.

— Добре. Изслушайте внимателно присъдата, която двамата водачи на кланове гарантират с целия си авторитет. Дугъл Камерън обещава да даде на Морган Макдонъл двеста овце, сто говеда…

Докато чичо Робърт четеше монотонно, Сабрина проучваше изражението на Морган. Той се прозя, извади от колана си къса кама и се зае да чисти ноктите си. Но привидната незаинтересованост не успя да я измами; зад разбърканите коси очите му святкаха подозрително.

— …двеста пилета, три бъчви отлежало шотландско уиски… — ликуващи викове сред купчината Макдонълови — …церемониалния шотландски меч на фамилията Камерън, годежния пръстен на Камерън…

Сабрина изпита съчувствие към майка си. Пръстенът беше на ръката й повече от двадесет години.

— …и дъщеря си Сабрина за свещен брачен съюз.

Камата на Морган падна със звън на пода. В залата се възцари абсолютна тишина. Старият Макдонъл на първата пейка се олюля и устните му посиняха. Сабрина вдигна глава, без да смее да си поеме дъх. Морган се изправи и се залови за красиво резбованите странични облегалки, сякаш имаше нужда от опора. Погледите им се срещнаха и останаха приковани един в друг.

От гърлото на Морган излезе дрезгав смях. Думите му бяха отправени към Дугъл, но погледът му беше предназначен за Сабрина.

— За бога, Камерън! Нямаш ли милост? Не можа ли да ми дадеш четиристотин пилета и да ми спестиш проклетата си дъщеря?