Шепотът на розите

Глава 6

В залата се вдигна шум. Елизабет изпищя и се разплака. Брайън извади меча си и се хвърли към Морган. Алекс сграбчи брат си през кръста, преди да е стигнал до стъпалата към подиума. Макдонълови вадеха мечове и ками от ножниците си. Единственият старец се възползва от бъркотията и потърси защитата на клана си. Единствено Дугъл запази спокойствие и продължи да поглажда брадата си, макар че клановете бяха на прага на войната.

За първи път Сабрина разбра колко страшно измамен се е чувствал Морган, докато е вярвал, че баща й го е излъгал. Собственият й баща й бе нанесъл смъртоносен удар. Всъщност не — раната на Ангъс беше смъртоносна, докато тя се отърва с доживотна присъда.

Морган се отпусна на стола си. Сърдечният му смях премина в тихо хихикане. Той се усмихна пленително на Сабрина и в продължение на един дълъг миг тя се опита да си представи какво би било да бъде заедно с този мъж, а не срещу него. Години наред се беше опитвала да изтръгне усмивка от мрачното момче. Едва перспективата да стане неин съпруг извади наяве чувството му за хумор. Дяволско святкане огря очите му и тя потрепери. Най-лошият й кошмар ставаше действителност. Ако баща й наложеше волята си, тя щеше да стане изцяло зависима от Морган Макдонъл.

А тя знаеше от опит, че той не познаваше милост.

Брадвата на един Макдонъл блесна ослепително под яркото слънце. Мъжът изрева нещо и Сабрина видя, че зъбите в устата му бяха по-малко дори от тези на Пъгсли.

Дугъл излезе на подиума и изгърмя:

— Стига толкова! Заповядай на хората си да се държат прилично, Морган! Ако се впуснат в битка на Камерънова земя, няма да оцелеят.

Морган изкрещя нещо неразбрано и мъжете моментално се укротиха.

Дугъл се обърна към бъдещия си зет.

— Мисля, че и двамата предпочитаме да продължим разговора на четири очи.

— Не му вярвай, Морган! Това е капан! — изкрещя един от Макдонълови.

— Да, но примката е скъсана — отзова се Морган и в погледа му към Дугъл блесна възхищение. — Раналд, отведи мъжете на хълма и ме чакайте. Ще ви съобщя решението си.

Хората от клана бяха на ръба на бунта, но като видяха как членовете на клана Камерън стават и напускат залата, и те се подчиниха. Сабрина зърна отново забулената фигура, която поспря за малко, преди да закуцука след другите. Енид също стана и се опита да се измъкне на пръсти. Явно страхът от предстоящата караница беше по-силен от привързаността към братовчедка й.

— О, не! Не смей да бягаш! — извика Сабрина и я хвана за полата. — Поне ти не ме оставяй на произвола на съдбата!

След като размени няколко думи с Дугъл, Елизабет отиде при момичетата и сложи ръка на рамото на дъщеря си, сякаш искаше да я предпази. Алекс и Брайън застанаха пред подиума. Алекс трепереше от гняв, в погледа на Брайън пламтеше омраза.

Сабрина не остана безразлична към неприкрито съчувствените лица на роднините, които напускаха залата. Това събрание я беше осъдило на живот с мъж, от когото се отвращаваше.

Решена да не се предава, тя изпъна гръб, вдигна глава и забеляза, че баща й е застанал пред нея. Неспособна да погледне в лицето човека, когото обичаше по-силно от всичко на света, тя съсредоточи вниманието си върху сапфирената игла на жабото му.

— Най-добре е да ни оставиш сами, дъще — проговори меко Дугъл. — Трябва да обсъдя някои важни въпроси с Морган.

Сабрина стаена зъби, за да скрие треперенето на брадичката си.

— Аз съм част от тези „важни въпроси“ и искам да остана.

— Ти съгласен ли си, Морган? — попита Дугъл.

Младият мъж вдигна рамене с подчертано равнодушие.

— Ако смята, че може да чуе онова, което имам да кажа, без да се разпищи…

Той скочи от подиума и заснова с дълги, безпокойни крачки напред-назад. Движенията му издаваха гнева под циничния хумор.

— Откъде ти хрумна, че искам да се оженя за дъщеря ти, Камерън?

Дугъл остана все така спокоен.

— Ти я намираш красива, нали? Много пъти съм забелязвал как я гледаш.

За втори път през този ден Сабрина си пожела да потъне вдън земя. Морган се обърна рязко. Очевидно беше очаквал елегантна, дипломатична размяна на удари. Но Дугъл беше обезоръжаващо искрен.

Той хвърли поглед към Сабрина, едновременно предизвикателен и обиден. Под този пренебрежителен поглед кожата й запламтя — от мъничките токи, които красяха обувките й, до върха на главата.

— Момичето може да ме забавлява няколко дни, но не съм сигурен, че мога да прекарам с него целия си живот.

— Ти, кучи сине… — започна гневно Брайън, но Алекс го издърпа настрана, преди да е извадил меча си.

Дугъл не се впечатли от тона на Морган.

— Кланът ти няма да преживее нова война.

— Значи ти се надяваш, че като се оженя за дъщеря ти, няма да има война? Толкова ли искаш да се отървеш от нея? Не можеш ли да я омъжиш за някого от братовчедите й? Наоколо има доста мъже без жени.

Сабрина отблъсна ръката на майка си и се изстъпи пред Морган, трепереща от ярост.

— Трябва да знаеш, Морган Макдонъл, че откакто навърших тринадесет години, съм отказала стотици предложения за женитба. И за разлика от Макдонълови, ние, Камерънови, не се женим за братовчедите си. — Тя приседна на най-близката пейка, но веднага скочи. — Нито пък за сестрите си!

Майка й я дръпна назад. Морган и баща й продължиха да разговарят, сякаш Сабрина не се беше намесвала. Пренебрежението им я вбеси.

— Клановете Грант и Чишолм те преследват от месеци, момчето ми — настави Дугъл. — Ако искаш да запазиш наследството на дедите си, имаш нужда от съюзник. От могъщ съюзник. Когато Сабрина стане твоя съпруга, ще имаш мен.

Морган обърна гръб на всички и стисна ръце в юмруци. Очевидно се бореше със себе си. Съмненията му нямаха нищо общо с клановете и съюзниците. Накрая се обърна и хвърли мрачен поглед към Сабрина.

— Е, добре. — Тонът му преливаше от сарказъм. — Тази вечер годеницата ми и аз напускаме Камерън.

— Не позволявам — отговори остро Дугъл. — Ще прекарате първата си брачна нощ под моя покрив.

Морган вдигна подигравателно вежди.

— И защо? Толкова ли държиш да чуеш виковете й?

Мечът на Брайън се хлъзна от ножницата, но Сабрина препречи пътя на брат си и се поклони като изискана дама.

— Прощавайте! Ще позволят ли джентълмените да прекъсна за миг разговора им, за да поговоря на четири очи с годеника си?

Дугъл и Морган размениха поглед, който за миг ги направи съюзници. Бяха очаквали истерични пристъпи, но леденото достойнство на Сабрина ги изненада и подкопа мъжкото им самочувствие.

Баща й кимна и я остави сама с Морган. Той застана с разкрачени крака и скръстени на гърба ръце и я погледна пренебрежително.

Сабрина отметна глава назад, погледна го в очите и вирна презрително съвършеното си носле.

— Искам да помислиш много добре, преди да вземеш решение, Морган Макдонъл. — Без да усети, тя имитираше безупречната английска дикция на майка си. — Защото се кълна, че няма да те даря дори с временно удоволствие. С мен няма да имаш нито една спокойна минута, камо ли пък удоволствия!

Морган се поклати на токовете си.

— От разглезена Ксантипа не може да се очаква друго. Как мислиш, защо помолих за четиристотин пилета?

— Щом станеш мой съпруг, ще си пожелаеш да са ти ги дали.

Както някога, когато беше още момче, той не устоя на напора да я подразни. Наведе се, докосна нослето й със своя нос и се ухили предизвикателно.

— Още отсега го желая.

Сабрина устоя на порива да забие юмрук в самодоволната му физиономия. Крехкият мир, сключен в музикалната стая, лежеше на парчета в краката им. Тя събра полите си и излезе от залата с гордо вдигната глава, макар дълбоко в себе си да знаеше, че е допуснала първата сериозна грешка.

Никога, никога не биваше да престава да мрази Морган Макдонъл.

Дугъл изнервено запуши ушите си.

Енид плачеше, а камериерките подсмърчаха в такт, докато шиеха сватбената рокля на Сабрина. Господарят на дома си пожела да е някъде много далече. По-добре да се бе изправил съвсем сам срещу цял легион кръвожадни Макдонълови, вместо да остане още минута при тези обезумели жени.

Още по-страшен от хленчещите слуги, които познаваха дъщеря му от самото й раждане, беше обвинителният, отровен поглед на жена му, който го приковаваше към мястото до прозореца и го принуждаваше да присъства на хаоса, който сам беше предизвикал. Елизабет размахваше прелестните си ръце и забиваше иглата с такава сила в парчето кожа, че сякаш пробиваше неговото сърце.

Вероятно за да прогони паниката си с безсмислена суетня, тя бе събрала цялата прислуга и с типичния си апломб им беше заповядала да се включат в приготовленията за сватбата, която трябваше да се състои още тази вечер. Даже Енид получи престилка и й бе заповядано да нареже на дребно купа със зеленчуци. Дугъл се съмняваше, че ще им трябва още сол. Брадичката на Енид трепереше, сълзите й се стичаха на потоци върху вехнещите зеленчуци.

Елизабет скочи от пейката и изстреля нов залп заповеди.

— Енджи, тичай да донесеш остра ножица! — Тя погледна в купата между коленете на Енид и изохка. — Велики боже, дете! Това не са гъби. Тези са отровни. Веднага ги извади, или тази вечер ще ни пишат в сметката поредния мъртъв Макдонъл.

Енид се подчини с тих плач. Крехките крачета на турската отоманка се заклатиха под тежестта й.

Елизабет застана пред блестящата синя одежда, с която някога се беше омъжила.

— Внимавайте, момичета. Върху коприната не бива да падне нито една капчица вода. — Тя извади от корсажа си дантелена кърпичка и я хвърли на една млада камериерка. — Веднага си изтрий носа!

Дугъл изскърца със зъби. Бедните момичета едва се осмеляваха да се докоснат до обшития с перли сатен. Като че имаха пред себе си погребален саван.

Вратата се отвори. Вместо Енджи, която трябваше да донесе ножицата, на прага застана Сабрина. Очите й бяха мокри от сълзи. Дугъл откри в сапфирено-сините им дълбини собствения си ужас. Плачът на Енид премина в сподавен хленч. Камериерките се заеха с треперещи пръсти да развалят шевовете, които току-що бяха направили.

Сабрина прекоси стаята като вихър и сграбчи Дугъл за колосаното жабо на ризата.

— Татко, трябва да отстъпиш! Не можеш да ме принудиш да се омъжа за толкова зъл мъж. Нали чу какво каза! Той се отвращава от мен. Отвращава се от всички нас. Готов е да се ожени за всяка друга жена, само не и за мен!

Дугъл внимателно отстрани ръката й.

— Нямам друг избор, момичето ми. Един ден ще ме разбереш.

Сабрина извърна глава.

— Никога няма да разбера.

Той сложи ръце на раменете й.

— Напротив, принцесо. Сигурен съм, че това ще стане.

Сабрина се отдръпна от него и изтича при Елизабет.

— Мамо, моля те! Само ти можеш да размекнеш сърцето му. Той е готов да стори всичко за теб.

Елизабет помилва мократа й буза.

— Опитах, скъпа. Решението му е непоколебимо.

Сабрина се обърна бавно, очите й бяха изпълнени с няма молба. Отново се запъти към баща си. Той беше мъжът, който я беше носил на раменете си през селото; който беше гъделичкал бузките й с брадата си, за да се засмее; който изпълняваше всяко нейно желание. Отиде при него — и падна на колене. Дугъл неволно се запита дали всички в стаята чуха как сърцето му се натроши на парченца.

Сабрина сведе глава. Една самотна сълза капна върху токата на обувката му.

— Ако настояваш да се омъжа за този човек, татко, ще имаш така желания мир, но аз ще бъда осъдена на доживотна война.

Сабрина беше единствената, която не видя как ръката му се протегна към меката й коса и бързо се отдръпна. Дугъл копнееше да я накара да разбере решението му, да й разкаже за мечтите и надеждите, които беше носил със себе си през всичките тези години. Но много добре знаеше, че някои истини могат да се казват само в точно определен момент.

— Решението на събранието е задължително за мен, както и за всеки друг. Заклех се да приема присъдата. Ти си моя дъщеря и си длъжна да ме послушаш. — Гласът му омекна. — Време е да се приготвиш, Сабрина. Скоро ще трябва да произнесеш брачните клетви.

Сабрина се изправи и тръгна към вратата. Когато се обърна към него, двата чифта очи за миг съединиха наситеното си синьо с лъч светлина, който премина помежду им като светкавица.

— Как ще успея да ти простя?

Дълго след като тя бе излязла, този безпомощен въпрос остана да виси в помещението като разкъсана панделка. Енид избухна в нови хълцания, скри лице в престилката си и избяга от музикалния салон, оставяйки широка диря от зеленчуци. Камериерките също се оттеглиха. Дугъл се отпусна на пейката под прозореца и разтри пулсиращите си слепоочия. Очите на Елизабет святкаха враждебно.

— Как смееш да говориш за задължения пред това дете? Идеята дъщеря ни да се омъжи за този варварин беше единствено твоя. Никой не я споделя. Я ми кажи, да не би да си измислил този безумен план още докато двамата бяха деца? Не разбираш ли, че тя трябва да живее с мъж, който се отвращава от нея?

— Морган не се отвращава от Сабрина — отговори уморено Дугъл. — И ти го знаеш не по-зле от мен.

— Но той знае ли го? И няма ли да я унищожи, преди да се е осъзнал? Сабрина е като крехка роза — сладка, мека, покорна. Никога не сме я учили да се оправя сама в живота.

Около устните му заигра знаеща усмивка.

— Тази сутрин се справи доста добре…

Елизабет събра парчетата кожа.

— А сега те моля да ме извиниш. Трябва да приготвя жертвеното агънце. Ти се закле да не пролееш кръвта на синовете си, но явно гориш от желание да пролееш кръвта на дъщеря си. — Тя свали годежния пръстен от пръста си и го хвърли в краката му. — Дай го на любимия си Морган, както обеща! Нали си задължен!

Вратата се затвори с трясък зад гърба й и миниатюрата, на която беше изобразено цялото семейство, падна от стената. Дугъл вдигна пръстена и помилва святкащия рубин.

— О, Морган, ако малката ми принцеса е наполовина толкова темпераментна, колкото майка си, ще ти трябва много повече от пръстен, за да я обвържеш със себе си.

Сабрина и Енид вдигнаха разплакани лица. На прага на спалнята беше застанала Елизабет. Тя кимна кратко на Енид.

— Най-добре е да ни оставиш сами, скъпа. Трябва да говоря насаме с братовчедка ти.

Стиснала купата, Енид излезе и бързо затвори вратата след себе си. Остана навън, докато леля й излезе — след цяла вечност, както й се стори, — и мина покрай нея, без да каже нито дума.

Енид се върна в спалнята на братовчедка си. Сабрина седеше на ръба на леглото си с празни очи и отворена уста. Беше бледа като платно, по бузите й нямаше и следа от обичайната розовина.

Енид остави купата и размаха ръце пред очите на братовчедка си. Сабрина изобщо не реагира.

Обзета от паника, Енид я сграбчи за раменете и я раздруса.

— Какво ти е, миличка? Какво ти каза тя?

Сабрина примигна и отговори едва чуто:

— Обясни ми какво ме очаква в сватбената нощ.

— Това ли е всичко? — Енид се отпусна тежко на леглото и отвори широко очи с престорен ужас. — Толкова ли е страшно!?

Сабрина потрепери.

— Отвратително! — Тя разтърси глава, за да се осъзнае, сложи ръка на ухото на Енид и й пошепна нещо.

Енид изохка уплашено.

— Не! Сигурно се е пошегувала. Не е възможно това… това нещо… да влезе… там. — Гласът й пресекна.

Сабрина кимна тържествено и й пошепна още нещо.

— Велики боже! — Енид извъртя очи. Сабрина затърси в джоба на роклята и шишенцето с амоняк и го пъхна под носа й. Енид скри лице в ръцете си, за да скрие замечтаната си усмивка. — Само си представи какви неща правят… с такова кораво… животинско… нещо…

Сабрина преодоля паниката, скочи от леглото и заснова из стаята.

— А това е само началото! Става и по-лошо. Много по-лошо. Може би трябва да се самоубия. Като умра, ще ме погребат в сватбената ми рокля. И татко ще целува бледите ми, студени бузи. Ако има смелост.

Енид си представи недостойния край на скъпата си братовчедка и отново избухна в сълзи.

— Може би Морган не чак такова чудовище, за каквото го мислиш. Сигурно част от него копнее за съпруга.

— Сигурно. И благодарение на мама вече знам точно коя част.

Изхабила енергията си, Сабрина се замъкна обратно до леглото и се отпусна до Енид.

— Заклех се, че няма да му доставя удоволствие нито за миг. Но както изглежда, мъжът си получава удоволствието, когато му се доще, а онова, което иска жената, не е от значение. Морган не ме понася още от детските ни години, а след като повярва, че Камерънови са убили баща му… Какво ще му попречи да си излива гнева върху мен? Какво, ако реши да ме наказва за престъпленията, които Камерънови са извършили спрямо семейството му — за истинските и за онези, които съществуват само във фантазията му?

Енид си представи лицето на Морган — сериозно, недостъпно и красиво дори когато беше разкривено от омраза.

— Как ли го мразиш… — пошепна с разтреперан глас тя.

Сабрина сведе глава.

— Дано бог ми помогне наистина да го мразя!

Тихото отчаяние на Сабрина трогна сърцето на Енид повече от сълзите. Тя помилва косата на братовчедка си, толкова мека и гъста, много по-красива от собствените й тънки руси къдрици.

Сабрина беше по-смелата от двете. От първата им среща й помагаше и я подкрепяше. Засрамена, че я бяха отдалечили от Лондон, Енид хълцаше в стаята си, а появилият се на стената мъхнат паяк я уплаши до смърт. Сабрина спокойно изхвърли паяка през прозореца, после изтри сълзите на Енид. Сега беше неин ред да помогне, но тя не знаеше как, нито имаше смелост да го стори.

Енид прегърна братовчедка си, съвсем забравила за купата със зеленчук, която падна на килима. Една от отровните гъби се търкулна по крака й.

Енид се наведе да я вдигне и присви очи с дива решителност, която беше непозната за Сабрина.

— Може би ще успея да вгорча поне малко отмъщението на твоя Морган.

Морган се спъна на прага. Тихото проклятие, което произнесе, накара всички присъстващи в празнично осветената църква да се обърнат към него. Раналд го настъпи. Морган изпъна рамене и безмълвно предупреди всеки Камерън, който бе поканен на тази фарсова сватба, че ако посмееше да се присмее над един Макдонъл, това щеше да бъде последното кискане в живота му.

Беше цяло чудо, че изобщо можеше да ходи с тези глупави обувки. Не му трябваха обувки! Цял живот беше тичал бос по степите и планините, през скали и трънаци, и стъпалата му бяха станали твърди като копита. Ако бъдещата му тъща не беше настояла да го види в прилични обувки, сигурно щеше да се поддаде на изкушението и да ги хвърли в купела за кръщаване.

Трябваше да се сети, че хората му замисляха нещо лошо. Следобед изведнъж бяха замлъкнали. А преди това, откакто бе изпрал тартана си в ледената вода на близкия поток и бе изкъпал и себе си, непрекъснато му се подиграваха.

Без да се притеснява от приказките им, той окачи тартана да съхне на едно дърво и приседна до него.

— Ей, Морган е красив почти колкото Раналд, когато е чист, не мислите ли? Ще бъде чудесен съпруг на малката Камерън.

— Внимавай, момче! Онова нещо между краката ти ще се свие, ако продължаваш да го мокриш.

— Това ли се случи с теб, Фъргъс? — попита спокойно Морган и се обърна да погледне мъжа в очите. Опрял ръце на хълбоците, гол, със стичащи се по тялото капки вода, той представи пред мъжете си неоспоримото доказателство, че Фъргъс е безсрамен лъжец.

За ужас на всички присъстващи там не стоеше Фъргъс, а Елизабет Камерън с кошница в ръка и уплашено слугинче зад гърба си. При вида на голия мъж господарката на Камерън Мейнър нито се изчерви, нито се стресна.

Морган едва бе успял да увие хълбоците си със студения, мокър плат, когато тя сложи в ръцете му чифт обувки.

— Претърсих цялото село, за да намеря обувки, които да стават на говеждите копита, които наричаш крака. Защото няма да стоя и да гледам как дъщеря ми се омъжва за босоног дивак.

Без да каже нищо повече, тя се обърна рязко и се запъти обратно към господарската къща. Подсвиркванията, виковете и одобрителният рев на мъжете не бяха в състояние да я изтръгнат от величественото спокойствие.

Само при спомена за този момент Морган усети как ушите му пламнаха. За пореден път се запита дали Сабрина беше наследила таланта на майка си да го кара да се чувства като последен жалък глупак.

Той съсредоточи цялото си внимание в крачките, които правеше. Не беше влизал в църквата от последното лято, което беше прекарал в Камерън. Спокойната, благоговейна атмосфера опъна нервите му.

Раналд изрече мислите му.

— По дяволите, каква тишина — пошепна той. — Да си бях донесъл гайдата.

— Шт! — изсъска предупредително Морган. — И си свали шапката.

Раналд смъкна от главата си дръзкото кепе, смачка го в ръка и заразглежда пъстрите прозорци, като че подозираше Исус и апостолите му в подготвена засада. Добре, че остатъкът от клана му беше при бъчвите с ейл, отпуснати от Дугъл. След смъртта на Ангъс Раналд беше най-близкият му роднина, затова бе избран за свидетел на бракосъчетанието.

Изведнъж младият мъж изпита мъчително усещане за самота. Липсваха му дръзките шеги и острият език на баща му. Мъжете от клана му искаха само да пируват и единствената им грижа беше откъде да намерят следващата чаша ейл. Ако Ангъс беше жив, той щеше да стои до него и двамата да обсъдят предстоящата сватба. Но ако Ангъс беше още жив, сега Морган нямаше да крачи тържествено към олтара.

В края на пътеката стоеше Дугъл Камерън. Брадатото му лице беше невинно като на ангел. Разкъсван между подозренията и несигурността, Морган едва не изръмжа. Може би тази сватба бе само умен шахматен ход на Дугъл, за да прикрие участието си в убийството на Ангъс? Не, той беше баща и в никакъв случай не би дал любимата си дъщеря на мъж, който можеше да й отмъсти по най-жесток начин, без да се бои от наказание. А Дугъл Камерън обичаше дъщеря си.

Макдонълови можеха да проклинат господаря на Камерън и с нетърпение да очакват отмъщението на Морган върху изисканата му дъщеря, но според него в тази теория имаше твърде много дупки и тя не можеше да го задоволи.

Дугъл им бе спестил шумна сватба и беше поканил само най-близките си хора. Когато Морган се приближи, една невзрачна руса жена с букет увехнали цветя отстъпи настрана и му даде възможност да види булката.

Завладян от необясним страх, Морган спря като закован. Раналд отново се спъна в краката му и изръмжа. Съпруга. Какво, за бога, щеше да прави с нея? През последните няколко часа беше изслушал от мъжете най-различни предложения и нито едно от тях не можеше да бъде повторено в божия дом. Но нито един от тези мъже не можеше да оцени жертвата, която правеше водачът им. Обвързването с клана Камерън означаваше мир за двете страни и възможност да възвърне старата слава на клана Макдонъл.

На челото му изби пот. Дугъл трябваше да го остави да изгние в затвора! По-добре това, отколкото да се мъчи цял живот в оковите на брака.

Иронията не му убягна. За разлика от повечето си роднини Морган много внимаваше къде хвърля семето си, защото не искаше някой побеснял от гняв баща да размаха мускета и да го лиши от свободата или живота. Побърканата представа на Дугъл за честно обезщетение беше според него наказание за престъпление, което не беше извършил. Или още не.

Той преодоля порива да избяга. Никой не биваше да каже, че Морган Макдонъл е страхливец, особено че се е уплашил от една крехка жена. Когато застана пред олтара, Сабрина го изгледа с див гняв и това го обърка, но само за миг, докато разбра, че изражението на лицето й отразяваше неговото. Тя бе обвита в облак от синя коприна с цвета на небето над степта в ясен пролетен ден.

Свещеникът им нареди да коленичат. Морган остана прав. Макдонълови не се прекланяха пред никого, дори пред божия служител. Сабрина подви колене, но щом разбра, че Морган няма намерение да се подчини, също остана права. Двамата се погледнаха втренчено. Никой не искаше да се подчини пръв. Свещеникът вдигна очи към небето, за да измоли подкрепа.

Дугъл сложи тежките си ръце върху раменете им и ги натисна надолу.

— Бихте ли си подали ръка? Моля ви — прошепна почти плахо свещеникът.

Морган беше прекарал половината от живота си да държи това момиче на разстояние от себе си. Пуснатата коса скриваше израза на лицето й, когато взе ръцете й в своите. Тя носеше венец от есенни цветя и замайващият им аромат смути сетивата му.

Докато свещеникът говореше ли, говореше, Морган изучаваше ръцете на Сабрина. Те лежаха хладни и гладки върху загрубялата му кожа, толкова крехки, че се боеше да не ги счупи с несръчните си пръсти. Пред вътрешния му взор изникна неканен образ — същите тези ръце се плъзгаха като меки пеперудени крилца върху горещата му плът, милваха го и го възбуждаха.

Сабрина произнесе своята клетва с ясен акцент и безстрастно. Когато пълните й устни се опънаха до болка, Морган изпита разкаяние. Ако при първата им среща я бе приел с отворени обятия, ако беше изсушил детските сълзи и бе приел приятелски протегнатата ръка, този ден щеше да бъде ден на радост — както за Камерънови, така и за Макдонълови. Вместо това той беше направил всичко, за да предизвика омразата й. Ако се съдеше по израза на лицето й, беше постигнал пълен успех.

Но може би още не беше късно да я спечели. Може би нежността беше най-доброто му оръжие, защото тя бе последното, което Сабрина очакваше от него. Тъкмо се поздравяваше за блестящата идея, когато свещеникът го подкани да каже клетвата си.

Морган произнесе със запъване непознатите думи и изпита див ужас, когато свещеникът го помоли да скрепи клетвата с пръстен. Той нямаше пръстен!

— Дръж, момчето ми — пошепна Дугъл и пъхна в ръката му годежния пръстен на Камерън. — Сега е твой.

Златото падна тежко в шепата му. Морган се взря като замаян в пръстена, който според него беше символ на всичко, което мразеше. Прекрасен пръстен, голям и толкова ценен, че целият му клан можеше да се изхранва в продължение на година. Рубинът блестеше като капка кръв. Кръвта на Макдонълови, столетия наред проливана от Камерънови. Първият му импулс беше да запрати пръстена обратно в самодоволното лице на Дугъл Камерън.

Но Сабрина вече му подаваше изящното си пръстче. Обзе го дива жажда за притежание. Нежност или не, тази нощ щеше да се случи нещо, което ги обвързваше повече от всяка клетва и всяко парче злато — и този път щеше да се пролее кръвта на Камерън. По-грубо, отколкото искаше, той сложи пръстена на пръста й.

Двамата се изправиха и свещеникът му даде позволение да целуне булката.

Морган едва не се изсмя. Сабрина затвори очи и лицето й се разкриви от страх. Очевидно очакваше да бъде жигосана пред лицето на цялото си семейство като законна плячка на Макдонъл.

Морган реши да използва най-доброто си оръжие още тук и сега. Пренебрегвайки заплашителните погледи на братята й, той взе лицето на Сабрина между ръцете си и впи устни в нейните. Изненадани от неочакваната милувка, те се отвориха. Целувката му беше обещание за бъдещи любовни радости. Когато се отдели от нея и видя замаяността и учудването й, той се почувства превърнат като с магия от чудовище в прекрасен принц.

Подобно на красавицата от любимата приказка на мама Сабрина се събуди от омагьосания сън и се видя омъжена за огромен варварин, който миришеше на слънчева светлина и бор. Тя се вгледа замаяно в гостената игла, която държеше наметката му.

— Какво ти е, момиче? — попита шепнешком той. — Никога ли не си виждала шило?

— Това… човешка кост ли е? — попита тя и плъзна пръст по иглата.

Устните на Морган докоснаха косата й и се мушнаха зад ухото.

— Да. Беше на първата ми жена. Честно ти казвам. Ужасно любопитно същество. Вечно си пъхаше пръстчетата там, където не им беше мястото.

Сабрина се отдръпна, готова да извика, но видя веселите искри в очите му, и сведе глава. Не беше свикнала да носи толкова тежък пръстен и изпитваше болка.

После ги разделиха. Сабрина падна в прегръдката на разплаканата си майка, Морган застана пред братята й, които го поздравиха със скърцащи зъби. Дугъл стоеше настрана, сияещ от бащинска гордост.

Раналд се възползва от бъркотията, грабна Енид в прегръдките си и я зацелува страстно. Морган се уплаши, че момичето ще падне в безсъзнание, защото изобщо не се възпротиви. Той сграбчи братовчед си за яката и го метна към вратата. Русичкото момиче остана пред олтара, объркано и задъхано.

— Ей, какво си се разбързал, по дяволите! — възпротиви се Раналд. — Още не съм целунал булката!

— Няма и да я целунеш — отговори сърдито Морган. — Не и докато съм жив.

Той излезе след Раналд, надявайки се да избяга от този варварски ритуал с необходимата доза гордост.

Надеждата му угасна, когато свещеникът застана на пътя му, подаде му перо и го съпроводи до подвързания в кожа регистър, разтворен върху олтарната маса.

— Тук, синко. Трябва да сложиш подписа си, за да узакониш венчавката.

Сабрина се изтръгна от прегръдката на майка си. Морган стоеше неподвижен пред олтара и стискаше перото в ръката си като бойна брадва. По врата му пълзеше червенина.

Веднъж вече го беше виждала в това състояние. В един дъждовен летен следобед Брайън му хвърли „Илиадата“ и настоя, че Морган също трябва да им почете. Сабрина се разсърди, защото брат й я беше подминал, но злото вече беше сторено. Морган захвърли книгата, избяга от музикалния салон и никога вече не се върна, освен по тъмно, когато никой не го виждаше. Сабрина обаче го видя и сега си спомни всичко.

Тя избута настрана слисания свещеник, застана до съпруга си и го дари с дяволита усмивка.

— Много е късно да си променяш мнението. Вече съм твоя законна съпруга.

Правейки се, че милва ръката му, тя освободи пръстите му, потопи перото в мастилницата и изписа името му, като водеше умело пръстите му. След това издърпа перото от ръката му и със замах изписа собственото си име.

С мрачно изражение Морган се наведе към книгата и огледа двете имена — едното написано грубо и недодялано, другото с елегантни извивки. Сабрина бързо посипа подписите с пясък, иначе той щеше да натопи носа си в мастилото. Венецът й се размести и скри едното й око.

Морган се изправи бавно. Сабрина усещаше любопитните погледи на гостите, затова запази сияещата си усмивка и се подготви вътрешно за унищожителната подигравка, която досега беше следвала всичките й опити да се сприятели с Морган.

Той наклони глава, погледна я изпод русите си вежди и внимателно намести венеца на главата й. По пръстите му полепна цветен прашец. Сериозната линия около устата не се разколеба нито за миг, но едното зелено око се затвори и отвори отново в знак на безмълвна благодарност. Сабрина не повярва на очите си.

Велики боже! — проплака вътрешно тя. Морган Макдонъл й бе намигнал!

Намигването на Морган беше едва началото на страданията й.

Тя лежеше по гръб в чуждо легло, вдигнала дебелите одеяла до брадичката си. Балдахинът вибрираше в такт с треперенето й. Очакваше съпруга си. Пъгсли скимтеше жално отвън. Ужасена от представата, че дъщеря й ще бъде обезчестена от потискащата мъжественост на Морган, майка й беше избрала за новобрачните стая в края на източното крило. Морган напразно се бе похвалил. Тук никой нямаше да чуе писъците й.

Всички жестокости от момчешките му години бяха забравени пред дяволската любезност, с която се бе отнесъл с нея след венчавката. Първата изненада дойде, когато намести стола й, за да седне. Тя седна бавно, очаквайки да се строполи на пода, след като той издърпа стола й. Вместо това той разстла салфетката на скута й и излъска сребърните й прибори с крайчето на наметката си, за да станат достойни за красивите й устни, както шумно оповести.

По време на вечерята й избираше най-хубавите късчета агнешко и диви кокошки, като ги вземаше най-вече от чиниите на братята й. Бършеше от брадичката й въображаеми капки вино. Държа се приятелски дори с Енид, а когато похвали задушените гъби, приготвени лично от нея, момичето дори се засмя.

Когато накрая се наведе към нея и най-невинно попита иска ли тя да опита от саламчето му, Сабрина не издържа. Преобърна чашата с вино, която той току-що бе допълнил, и избяга от масата, без да я е грижа за загрижените му викове.

Той й даде достатъчно време да се подготви за появата му в спалнята. Но дори да се беше подготвяла цял живот, тя пак нямаше да бъде готова за този опасен непознат, за този великан, когото й бяха натрапили за съпруг. Минутите се влачеха отчайващо бавно. Сърцето й заплашваше да спре. Пръстите на краката й потреперваха нервно. Тя трябваше да му обясни спокойно и хладно условията за съществуването на този брак. Брак, който според споразумението им трябваше да мине без интимностите и удоволствията, които обикновено споделяха женените двойки. Така се бяха уговорили, нали?

Сабрина отново си припомни какво й беше казала Елизабет. Не беше за вярване, че един божи служител бе дал на Морган правото да извършва всички тези тъмни, мистериозни неща с тялото й. Пред очите й се мяркаха неясни картини. Срамни картини. Великолепни. Шокиращи. Но най-объркващо беше предложението на майка й: да омагьоса Морган с покорство и нежност; да укроти гнева му; да го оформи по своята воля; да омае с чара си могъщото, упорито тяло, да използва ръцете си, краката си… устата си. Сабрина размаха одеялото, за да охлади пламналото си лице. Понесена от греховните си мисли, тя скочи от леглото и отвори прозореца.

Есенният вятър охлади горещото й чело. Есента си отиваше бързо, гонена от неумолимата ръка на зимата. Макдонълови продължаваха да се веселят. Крясъците им се чуваха чак до това крило на господарската къща. В този момент вятърът се обърна и донесе на крилете си пиянска песен:

Сабрина затвори прозореца с трясък и отново се мушна в леглото. По гърба й лазеха ледени тръпки. В този момент по коридора затрополяха стъпки и тя се опита да отдалечи неизбежното, като скри глава под одеялото. Трябваха й няколко минути, докато проумее, че собственото й сърце бучеше в ушите й.

Тя надникна изпод завивката. Скимтенето на Пъгсли престана. Отвън долиташе доволно хъркане. Сабрина се отпусна във възглавниците. Изтощението се промъкна в крайниците й като горчиво лекарство. Очите й вече се затваряха, когато през главата й мина неочаквана мисъл.

Може би Морган изобщо нямаше да дойде.

Сигурно пиянстваше отвън с хората си и вдигаше чаша след чаша за успялото отмъщение. И за последния жесток номер, който бе изиграл на Сабрина Камерън. Би трябвало да изпитва облекчение, но сърцето й беше пълно с необяснима болка. Тя се сви на кълбо и се опита да я задуши, но напразно. Тъкмо беше задрямала, когато вратата се отвори с трясък.

Съпругът й изпълни рамката.

Той затръшна вратата пред слисаната муцунка на Пъгсли и прекоси стаята, олюлявайки се. Внезапно вдигна ръка и преди Сабрина да е видяла дългия меч в ръката му, острието бе притиснато във вдлъбнатинката под гръкляна й.

— Съблечи се, коварна вещице! — изграчи той. — Тази нощ ще те направя своя жена, даже това да ми струва живота.