Шепотът на розите

Глава 20

Фъргъс Макдонъл стотици пъти беше гледал смъртта в очите, без да трепне, но до стотната си година нямаше да забрави как изглеждаше господарят на клана, когато влезе в двора с безжизненото тяло на младата си съпруга на ръце. Мъжете и жените от клана мълчаха като на погребение, само децата плачеха в полите на майките си.

Главата на господарката им висеше безсилно, тъмната коса стигаше почти до земята. Пепелявосивото лице накара мнозина да я сметнат за мъртва. Алуин захълца тихо и скри лице в рамото на Фъргъс. Той я притисна силно, за да й спести ужаса да види как изглеждаше Морган.

Лицето на Морган Макдонъл беше като изсечено от гранит. Пълната липса на емоции беше ужасяваща. Само следите от сълзи по замърсените бузи бяха свидетелство за човешко същество.

Зашеметени от случилото се, Макдонълови почти не забелязаха мъжете от рода Камерън, които вървяха зад Морган. Някои водеха конете си за юздите, двама-трима куцукаха, фините им вълнени одежди бяха мръсни и разкъсани, Фъргъс шумно пое въздух, когато мъжете се разделиха и се показа Раналд, чийто ръце бяха вързани с дебело въже на гърба. От рамото му капеше кръв. Събралите се в двора зашепнаха развълнувано.

Енид се втурна отчаяно към него, но Александър я спря.

— Раналд! — изпищя тя и подскочи, за да го зърне над рамото на Алекс. — Какво се е случило? Какво, за бога, си направил?

Стиснал здраво устни, Раналд се взираше право пред себе си и очевидно не чуваше нищо. Едва когато входната врата се затвори след мрачната процесия и мъжете и жените останаха отвън, започна шепот, понесоха се слухове.

Морган забрани на другите да я докосват. Докато мъжете, които обичаха Сабрина повече от всичко на света, стояха мълчаливо около леглото й, той разряза изпокъсаната рокля, за да я свали от тялото й, намести внимателно безсилните й крайници и изми безбройните драскотини и резки, които загрозяваха бялата й кожа. Уви я в чисти чаршафи и изчетка сплъстената й коса. Сабрина лежеше абсолютно неподвижна и очевидно не усещаше нежните му докосвания.

Брайън, най-добрият ездач от Камерънови, беше изпратен да доведе личния лекар на Дугъл. Тъй като не искаше да застраши живота на жена си по ужасния път, който едва не бе убил Сабрина, Дугъл забрани на сина си да й каже какво се бе случило. Имаха нужда от лекаря, за да се погрижи за тежкоболно дете — толкова. Никой не биваше да знае, че Сабрина е в смъртна опасност.

Дугъл оглеждаше стаята и в очите му пареха сълзи. Какъв живот бяха водили Морган и Сабрина? Дали дните им са били изпълнени със смях и любов или с горчивина и обвинения? Не трябваше ли да дойде по-рано? Но може би това само щеше да ускори трагедията… Нищо не си пасваше. Бяха намерили покоите на Сабрина грижливо подготвени за скъпите гости. Само един строшен стол намекваше за някаква неприятна случка. В камината гореше буен огън. Защо, за бога, Сабрина бе излязла навън боса и леко облечена, защо бе препуснала насреща им като обезумяла?

Дугъл стисна ръце в юмруци. Искаше му се да раздруса Морган, да изиска отговор на въпроса, който го мъчеше. Ала когато Морган изтри челото на Сабрина с мокра кърпа, Дугъл не посмя да се докосне до него. Никога не беше вярвал, че тези големи и силни ръце можеха да бъдат толкова нежни, изцяло съсредоточени в желанието да не причинят болка.

Алекс се появи на вратата, не смеейки да погледне към леглото. Благодарен за появата му, Дугъл изслуша какво имаше да каже синът му, след което отиде при Морган и сложи ръка на рамото му. Морган нито вдигна поглед, нито прекъсна работата си.

Дугъл отдръпна ръката си.

— Двама от мъжете, които ни нападнаха, са мъртви. Трима са избягали. Братовчед ти е ранен. Затворихме го в подземието. Някой трябва да се погрижи за раната му.

— Оставете копелето да пукне — проговори беззвучно Морган.

Дугъл беше склонен да го послуша, но се обърна към Алекс и поклати глава. Знаеше, че след първия бесен гняв Морган ще се смили над престъпника.

Следобедните сенки преминаха в здрач, след здрача падна мрак. Безкрайните часове на зимната нощ минаха бавно, в такт с тихото дишане на Сабрина. Морган плъзна пръсти по копринените ресници и се помоли жена му да отвори очи и да му покаже с поглед, че няма да заспи завинаги.

Ала когато тя започна да се мята, той съжали за желанието си. Очите й се отвориха, загледани незнайно къде, но явно към нещо ужасно, което никой не можеше да си представи. От гърлото й се изтръгна вик на болка, още един и още един, докато Дугъл скри лице в ръцете си, а Алекс ужасено затисна уши. Пъгсли, който бе изгонен навън, залая тревожно.

Сабрина захапа до кръв долната си устна. Морган се опита да налее в устата й малко уиски, но тя започна да се дави и той веднага спря, защото се страхуваше, че ще я убие.

Хвърли се с цялата си тежест върху нея, за да спре гърчовете, които я разтърсваха. Самият той близо до лудостта, отчаяно се питаше дали не й е направил лоша услуга, като изпрати куршума в главата на Поках, вместо в нейната.

Сабрина се успокои едва на разсъмване. Но това не беше добър знак. Задавените й викове преминаха в тих хленч и изтощена от болка и страх, тя припадна.

Пред вратата се чуха гръмки стъпки. Дугъл и Алекс скочиха. Груб глас изрева с английски акцент:

— Няма за какво да се тревожиш, Брайън. За нула време ще я изправим на крака. Пак ще тича пъргаво като малка козичка. Помниш ли как пъхна пухкавата си ръчичка в кошера? А една неделна сутрин се изтъркаля по стълбата й…

Морган беше на вратата, преди тя да се е отворила. Той сграбчи д-р Самюел Монджой за яката на сюртука и го притисна до стената. Пенснето на лекаря се изкриви, пухкавите бакенбарди затрепериха. Напълно объркан от внезапната атака, той заекна несвързано:

— Добър ден, сър. Предполагам, че вие сте…

Думите на Морган удряха като чук.

— Облекчете болката й! Разбрахте ли ме? Все ми е едно какво ще правите, но се погрижете тя да не страда повече. Защото, ако не го направите, ще ви убия със собствените си ръце.

Морган отпусна ръце и докторът се свлече безсилно на близкия стол. Брайън го придържаше за лакътя.

— Да, да, вярвам ви — прошепна той и свали пенснето си с треперещи пръсти, за да го изтрие с края на сюртука си. — Не мога да ви се сърдя.

Когато Морган излезе от стаята, Дугъл го последва и с мъка се изравни с дългите му крачки.

— Проклятие! Макдонъл, не смей да ми бягаш така! Дължиш ми няколко отговора. Не разбираш ли, че Брайън едва не те уби? Като те видя да стреляш, помисли, че си се прицелил в Сабрина. Ако Алекс не бе видял, че се готвиш да се хвърлиш след нея, аз лично щях да те застрелям. Едва успях да ти попреча да скочиш.

Морган не забави крачките си.

— Следващия пъти не ми прави услуга, Дугъл Камерън.

— Проклятие, човече! Какво се случи? Каква трагедия се е разиграла вчера в тази къща?

Морган се обърна. Дугъл едва се удържа да не отстъпи пред убийствения гняв в присвитите зелени очи на зетя си.

— Точно това отивам да разбера.

Когато Морган заслиза по тясната стълба към подземието, Дугъл бе обзет от безкрайно изтощение. Облегна се на стената и затвори очи. Не знаеше дали трябваше да се моли за нещастния мъж в затвора или за безсмъртната душа на Морган Макдонъл. Но тихите молитви, които излязоха от устните му, бяха само за Сабрина.

Раналд се извърна настрана, защото светлината на факлата го заслепи. Прилича на плъх, каза си злобно Морган, крастав плъх, паднал в собствения си капан.

Братовчед му беше клекнал до стената с прибрани колене и притискаше ръка към раненото си рамо. На устните на Морган заигра мрачна усмивка — веднага забеляза, че плащът на Раналд е усукан като превръзка. Изпита дори нещо като задоволство, че инстинктът за самосъхранение беше така силно изявен у Макдонълови.

Раналд видя усмивката му и се уплаши още повече. Когато Морган сложи факлата в ръждясалата поставка, момъкът затропа с крака, сякаш искаше камъкът под него да поддаде и да го погълне. Красивите му черти се разкривиха.

— Ти винаги си бил за мен много повече от братовчед, Морган — заговори бързо той. — Беше ми като брат.

Някъде в дълбините на страха си Раналд намери частичка гордост, която му даде сили да се изправи и да погледне Морган в очите. Господарят на клана изпита нещо като възхищение, но бързо го прогони.

— Какво ти обещаха, братовчеде? Злато? Пресен агнешки бут? Или да станеш господар на клана?

— Нищо, нищичко! Не беше така, кълна ти се. Знаеш, че никога не бих ти навредил. Тя каза… — Раналд изведнъж млъкна и скри ръце под плаща си.

— Коя е „тя“? И какво каза?

Раналд продължи да мълчи.

Морган загуби самообладание. Сграбчи Раналд за шията и го вдигна във въздуха.

— Искам да чуя истината, Раналд — изкрещя той. — Или искаш да ти я изтръгна с бой? — Той замахна с юмрук.

Дъхът им се смеси. И двамата знаеха, че ако го удари, Морган щеше да отприщи ужасяващата бруталност, която през целия си живот се беше стремил да контролира. И нямаше да престане, докато от Раналд не остане нищо. Още по-страшна обаче беше искрицата надежда в очите на Раналд, желанието му Морган да го удари и да сложи край на чувството му за вина, като му даде заслуженото наказание.

Разтърсен до дън душа, Морган отпусна ръката си. От тъмните очи на Раналд потекоха сълзи.

— Идеята не беше моя, кълна ти се. Аз не съм умна глава като теб. Ев каза, че Камерънови идват, за да ни избият. Че така нареченото им гостуване е само капан. Че трябва да ги нападнем, преди да са ни изклали. Лейди Сабрина се държа много добре с мен, още от самото начало. Не исках да й причиня болка. Кълна се, не исках.

Внимавайки да не притисне раненото рамо на Раналд, Морган го заключи в могъщата си прегръдка и прошепна със сух, мрачен поглед:

— Знам, момче, знам. Кълна се в бога, аз също не исках.

На третия ден след злополуката Раналд и Морган излязоха пред хората от клана. Раналд се усмихваше смутено, рамото му беше превързано. Камерънови го измерваха с презрителни погледи, Макдонълови се държаха далече от него. Единствено Енид се осмели да приближи, измъчвана от страх, че ужасните слухове може да се окажат истина. Когато Раналд мина покрай нея със сведен поглед, тя се извърна настрана и тихо заплака в кърпичката си.

Кратките зимни дни и безкрайните нощи отминаваха един след друг; коварният план на Ев излезе на бял свят и през мрежата от слухове бавно проникна истината.

Ев изчезна. Двама Макдонълови бяха застреляни, когато след първата изненада Камерънови стегнаха редиците около господаря си. Трима други бяха избягали в планините на север, защото се бояха от гнева на Морган.

Камерънови се движеха съвсем спокойно в чуждия замък. Старата враждебност беше забравена и двата клана се обединиха в молитви за живота на жената, която все още не беше дошла в съзнание. Даже Фъргъс шепнеше отдавна забравени молитви.

Една сутрин, малко преди разсъмване, Морган седеше до леглото на Сабрина, милваше горещото й чело и шепнеше гальовни галски думи, които никой освен него не разбираше. Д-р Монджой хъркаше на пейката под прозореца. Пъгсли бдеше в края на леглото и погледът му издаваше дълбока загриженост. Дугъл клюмаше в креслото с непрочетена книга на коленете. След малко той се размърда и срещна погледа на Морган над шинираните крака на Сабрина.

Признанието на Раналд не даде отговор на въпроса, който измъчваше двамата мъже. Защо? Защо Сабрина беше излязла с коня, от когото се боеше, по заледения път? Морган всеки ден търсеше отговора в неподвижните й черти, но напразно. Не можеше да забрави онзи миг, когато съпругата му, вкопчена в гривата на Поках, беше направила опит да промени посоката. Дали е искала да стигне до поляната или отчаяно се е опитвала да спре безумното му бягство? — питаше се непрекъснато той. Дали е искала да го предупреди за намерението на Ев — или да спаси семейството си от засада, в която според нея е участвал и той?

Морган не можеше да погледне Дугъл в очите, без да потрепери. Там се четеше ужас, гняв и горчиво обвинение, което го караше да желае още по-силно събуждането на Сабрина. Само тя можеше да каже истината.

Тя се притисна към ръката му и красивото й чело се набръчка от болка. Засега най-важното беше, че е жива. Морган тихо запя приспивна песен от детството си, появила се незнайно откъде.

Някой пееше.

Мъжки глас, плътен и благозвучен, изпълнен с любов и по-завладяващ от гласа на сирената, която някога бе тласнала кораба на Одисей към смъртоносните скали. В думите нямаше смисъл, но нежността им беше неустоима. Тя се опита да завърти глава и да открие източника, но също като Одисей се усети окована — само за да издържи на изкушението.

Страхът я тласна към невнимателни движения. От горчив опит знаеше, че след гласовете идваха ужасни болки. Но по-лоши от болката бяха меките ръце, които я докосваха. Добре познати ръце с мирис на камфор и мента, ръце от детството, които наливаха в гърлото й гъста отрова, горчива и сладка едновременно. Всеки път й се искаше да повърне и всеки път й отказваха дори този малък бунт, защото неизбежно се завърташе спиралата на забравата.

Някой положи грапава ръка върху челото й. Песента премина в тихо мърморене, но дрезгавият тембър докосна нещо познато. Гласът на Морган. Докосването на Морган. Ръцете на Морган. Болката премина в паника. Появиха се накъсани спомени. Копита, които хвърчаха по тесния път. Случаен поглед към Морган, изскочил на поляната. Ръцете й дръпнаха толкова силно гривата на Поках, че дебелите косми с врязаха като тел в дланите й. Трябваше да стигне до Морган. Да го предупреди за замисленото от Ев. Да го увери, че винаги е имала доверие в него.

Тя се пребори с режещата болка, прогони изкусителния шепот на безсъзнанието. Изтегли се на повърхността, отвори съвсем мъничко очи и видя сиянието на огъня да преминава като лъч през косата на Морган. След адския мрак тази светлина беше като сигнален огън, който окъпа в злато острите очертания на лицето му. Тя се опита да вдигне ръка, закопняла да го докосне. Обзе я мрачна радост. Беше победила! Морган беше жив! Сълзи на благодарност нахлуха в очите й и тя се раздвижи неспокойно, опитвайки се да заговори.

— Докторе! Пак стана неспокойна. Елате, моля ви. — Гласът на Морган, пресипнал, но все така омайващ.

Някой забърза към леглото й, влачейки крака като голямо животно. Сабрина се опита да покаже съпротивата си, но първите горчиви капки вече се стичаха в гърлото й и го опариха като огън.

Когато за пореден път потъна в морето на забравата, от гърлото й се изтръгна безпомощен писък. Отново не бе успяла да им покаже, че е по-добре да плаче от болка, отколкото да не усеща нищо.

След два дни Сабрина отвори очи. Учудена и зарадвана от лекотата, с която го стори, тя примигна и се огледа. Спалнята й бе леко замъглена, но истинска. Тясна ивица слънчева светлина проникваше през прозореца и предвещаваше прекрасно зимно утро.

До прозореца бяха застанали двама мъже и светлината обграждаше несресаните им коси със златен ореол. Думите влизаха трудно в отвикналите й уши, но скоро се разпаднаха на срички, които й бяха познати. Мекият шотландски акцент на баща й и добре познатият грачещ глас, който беше неотменима част от детските й спомени, най-вече с ментовите бонбончета, които често пъхаше в пухкавите й ръчички. Защо ли доктор Монджой е тук, смая се тя. Не си спомняше да е била болна, нямаше дори хрема.

Сабрина беше толкова потънала в детските си спомени, че остарялото лице на баща й я обърка. Дълбоки бръчки се очертаваха около изразителната уста. Слепоочията му бяха посребрени, в тъмната коса също се виждаха сребърни нишки. Обзета от ужас и съчувствие, тя все пак изпита безкрайна благодарност, че коварният план на Ев не бе успял.

— Татко? — Устните й оформиха думата, но тя не можа да я произнесе с надебелелия си език.

Баща й потърка брадата си с уморена ръка.

— Достатъчно дълго чакахме. Трябва да му кажем.

Доктор Монджой хвърли страхлив поглед към вратата.

— Ще бъдете ли така любезен? Не вярвам, че ще иска да го чуе от мен. А и нищо чудно да реши, че за всичко съм виновен аз… — Той кимна многозначително.

— Наистина ли няма надежда?

Докторът тъжно поклати глава.

— Краката…

Сабрина престана да чува обясненията му, защото в пробудилите се сетива нахлу леден страх. В този момент краката бяха най-важната част от тялото й, натежали от тъпа болка. Дори тя знаеше, че за лошо счупен крак съществуваше само един вид лечение. Освен това беше чувала, че войници, загубили крака си на бойното поле, след това се оплаквали от болки и сърбеж във вече несъществуващия крайник. Тя преглътна мъчително и събра цялата си сила, за да вдигне малко завивката. Краката й бяха опънати и стегнати в шини, но бяха цели. Тя въздъхна облекчено и изкриви лице в нещо подобно на усмивка.

— Издатината е спряла падането — продължи доктор Монджой, — но конят с тежестта си е натрошил краката й на парченца. И понеже съпругът й ми забрани да ампутирам…

„Благодаря ти, Морган“ — пошепна без глас Сабрина. „Мили боже, благодаря ти.“

— Най-известните лондонски ортопеди опитват с шини, но никой не знае дали наистина има полза. Според мен момичето ще оживее, но се боя, че няма да проходи.

Усмивката на Сабрина угасна.

Мъжете се обърнаха към нея. Неспособна да реагира на чутото, неспособна да мисли, тя затвори бързо очи и се опита да спечели малко време.

Когато Морган профуча покрай леглото й и се заразхожда като тигър в клетка, Сабрина не отвори очи.

— Според мен тя трябваше отдавна да се е събудила, докторе! Вече цели три дни не й давате от проклетия лауданум.

Когато стъпките на съпруга й утихнаха, тя отвори внимателно едното си око. Морган беше преметнал плаща си през широките рамене и от него ухаеше на хвойна и зимно слънце. Изглеждаше толкова жив и силен, че чак я заболя.

Докторът размени бърз поглед с баща й и поклати глава.

— Виждал съм доста случаи като този, синко. Тялото се затваря, съсредоточава всичките си сили върху процеса на оздравяване. Тя ще се събуди, когато е готова за това.

Сабрина присви очи. Когато Морган се приближи до леглото, тя усети с цялото си същество подозрението му.

— Питам се… — прошепна той. В настъпилата пауза се чу прелистване на книга. — Готов съм да се закълна, че сутринта книгата беше в другия край на леглото.

Той сложи ръце от двете страни на лицето й и главата й падна назад. Пронизващият му поглед опари кожата й. Тя не смееше да се движи, не смееше дори да диша. Косата му погъделичка върха на носа й и тя едва не се разкиха.

Баща й я спаси.

— Енид беше тук, може да й е прочела нещо.

— Да, а може би Пъгсли е прекарал времето си в четене.

Клатейки глава, той излезе навън и отсъствието му моментално опразни стаята. Другите двама го последваха, като доктор Монджой мърмореше неспокойно, а баща й беше учудващо мълчалив.

Когато остана сама, Сабрина намести възглавницата си, сложи ръце под тила си и се вгледа в краката си. „Безумно тежки, безполезни крака.“ Гласът на Морган се върна, за да я прокълне. „Макдонълови не понасят слабостта. Кланът не търпи сакати.“ Сабрина бе подслушала разговора между Алекс и баща си и знаеше, че Ев е избягала. Въпреки това крайната победа беше за нея. Колко жалко, че не бе останала да види резултата от делото си. Сигурно щеше да се радва.

В главата й отекна презрителният глас на Фъргъс: „Готов съм да се любя по-скоро със сакатата стара Ев, отколкото да легна с една Камерън!“ Сега тя беше и двете, саката и Камерън.

Сабрина грабна книгата и я запрати към стената. Няколко страници се скъсаха и тя падна на пода. Нека Морган си блъска главата как се бе озовала там.

Очите й пареха сухи и горещи. Краката й пулсираха от тъпа болка, физическото проявление на душевната мъка идваше точно навреме, макар че не беше достатъчно болезнено, за да заглуши бурята в сърцето й.

През последните дни беше имала достатъчно време за размисъл. Прекалено много време. Предостатъчно време, за да знае, че отсега нататък щеше да бъде като камък на шията на съпруга си. Той заслужаваше жена с два силни крака, която да управлява клана редом с него. Жена, която да го дари със сина, който желаеше. Ръката й опипа корема, но тя отказа да даде име на плахата надежда, която още я крепеше.

Ако продължеше да държи на брачните си клетви, Морган щеше да се лиши от уважението на клана си. Сабрина си беше навлякла омразата на Макдонълови само защото беше Камерън. Тя можеше да живее с тази омраза, но съжалението на същите тези Макдонълови щеше да я убие. А още по-страшно щеше да бъде съжалението в очите на Морган: всеки път, щом я погледне; всеки път, щом я докосне. Съжалението, че е оставил врабчето с пречупени крилца да живее или е вдигнал детето, което е паднало и си е одраскало коляното. Сабрина се вкопчи в завивката. Макдонълови не бяха единствените, които притежаваха гордост.

Завладяна от спомена за последната нощ, която двамата бяха прекарали в това легло, превърнало се в неин затвор, тя се отдаде на безумни копнежи. Усети тялото на Морган под своето и потръпна. Телата им бяха облени от светлината на скъпите восъчни свещи, които той палеше всеки път, когато се любеха. Красивото му лице, унесено от блаженство, когато тя му се отдаваше. Триумфът й, когато той стенеше от наслада и губеше самообладание.

Когато отвори очи, тя вече знаеше какво трябва да направи.

Когато Дугъл и докторът се върнаха в стаята, Сабрина седеше в леглото, скръстила ръце в скута си.

— Принцесо, ти си се събудила! — Баща й падна на колене до леглото и я прегърна. В сравнение с хладната й кожа ръцете му бяха почти трескави.

Лицето на доктор Монджой се озари от широка усмивка.

— Слава на господа! Знаех, че ще се справиш, Сабрина. Останете при нея, Дугъл, аз отивам да доведа мъжа й. — Той се изсмя истерично. — Колко се радвам, че най-после ще му кажа нещо хубаво. — Той закрачи към вратата, потривайки ръце от удоволствие.

Сабрина го спря с една-динствена дума.

— Не! — Дугъл я погледна смаяно. Макар и подрезгавял от дългото мълчание, гласът на Сабрина звучеше ледено. — Засега не желая да виждам съпруга си, нито да разговарям с него.

Усмивката на доктора угасна.

— О, дете, не бива така! Само ако го беше видяла през последните две седмици! Този човек е надарен със свръхестествени способности. Никога не съм виждал мъж, който да се задоволява с толкова малко сън.

— Не желая да го виждам — повтори Сабрина. — Ако се възпротиви, напомнете му, че ми го дължи.

— Но, принцесо… — намеси се все още слисаният Дугъл.

— Кажете му!

Докторът кимна тъжно и излезе навън. Сабрина впи поглед в ръцете на баща си, които все още стискаха нейните хладни пръсти. Добре познатите й сини очи проучваха внимателно каменното й лице.

— Искаш ли да поговориш поне с мен, момичето ми? — попита тихо той и помилва бузата й.

Сабрина нямаше сили да понесе утешението му.

— Не, татко. Уморена съм и искам да поспя.

Когато той смутено оттегли ръката си, пулсиращата болка в счупените й крака не беше нищо в сравнение с онова, което ставаше в сърцето й.

Опрян на грапавия камък на една бойница, Морган поемаше жадно студения зимен въздух. Не можеше да се отърве от гризящото го подозрение, че Сабрина е в съзнание. Беше готов да се закълне, че докато миналата нощ бе спал до леглото й, тя го бе наблюдавала. Ала когато вдигаше глава й и я поглеждаше, очите й бяха невинно затворени.

Какво тогава означаваха странно извитите ъгълчета на устата й? Преди това не ги беше виждал. Трябваше да се пребори с абсурдното желание да вземе лицето й между ръцете си и да я целува, докато изличи странната усмивка. Може би чувството за вина и липсата на сън го бяха подлудили…

Вятърът пареше в очите му, развяваше косата му, прегръщаше го с ледена нежност. Какво по-лековито от това небесно дихание, което идваше от високите планини? Щом Сабрина отвореше очи, той щеше да я загърне в наметката си и да я изнесе на кулата. От днес нататък щеше да я носи навсякъде. Тя щеше да бъде най-прекрасният товар на света.

Докато доктор Монджой крачеше нервно напред-назад, а Дугъл със задавен глас обясняваше, че Сабрина никога няма да проходи, Морган беше успял да остане напълно неподвижен. Никога вече нямаше да я види да подскача по стълбите със смешните си пантофки. Никога вече нямаше да потропва в такт с баладата, докато пееше с Фъргъс. Никога нямаше да тича пред него по задяната от слънце трева, докато накрая му позволеше да я хване и да я положи върху ухаещия цветен килим. Никога нямаше да тича насреща му с дете във всяка ръка и още едно, хванато за полата й.

Това беше най-страшният удар в живота му. Но той го прие, без да трепне. Нито се развика, нито изруга, не счупи нищо — дори не сграбчи нещастния доктор за яката, макар че много му се искаше да го стори. Благодари на Дугъл за откровеното обяснение и бързо излезе от стаята. Изкачи се на старата кула и оттогава стоеше там, изложил лице на вятъра. Само тук можеше да преживее отново и отново онзи ужасен момент, който беше разрушил живота на Сабрина.

Той беше длъжен да тича по-бързо. Трябваше да скочи от снежната купчина няколко секунди по-рано. Трябваше да пожертва Поках още преди да стигне до пропастта. Трябваше да прати Раналд по дяволите и да остави проклетата овца да се удави. Трябваше много отдавна да види ожесточението и злобните искри в очите на Ев.

А сега Сабрина беше саката и всичко беше станало по негова вина. Не можеше да намести крилцата й, както беше сторил с орела, влетял през прозореца на кулата. Не можеше да налива в устата й мляко, както бе направил с малкото птиче, паднало от гнездото. Не можеше да я увие в наметката си и да я стопли, както беше стоплил премръзналата сива мишка.

Морган претърсваше с отчаян поглед неумолимата снежна равнина. Не биваше да довежда Сабрина тук. Трябваше да я остави в луксозния дом на Дугъл и да я обожава отдалече.

Зад него се чуха стъпки. Морган се обърна изненадано. Никой не се осмеляваше да се изкачва по несигурните стъпала. Доктор Монджой застана насреща му, задъхан от бързото изкачване, с унило изражение.

Морган спря да диша. Нима състоянието на Сабрина внезапно се бе влошило? Или вече беше мъртва?

Без да забележи, той направи крачка към лекаря.

Монджой вдигна отбранително ръце и шумно издиша.

— Нося добри новини, синко. Сабрина дойде в съзнание. Будна е.

Морган се втурна към стълбите, обзет от радост, която в миг заличи чувството за вина. С по-голям кураж, отколкото можеше да се очаква от него, докторът му препречи пътя и го погледна пронизващо над замъглените стъкла на очилата си.

— Съжалявам, но съпругата ви отказва да ви види. — Монджой сведе поглед. — Помоли да ви напомня, че й го дължите.

Откровените обяснения на Дугъл за състоянието на Сабрина бяха само леко шляпване в сравнение с убийствения удар, който му нанесе самата тя с крехкото си юмруче. Морган се олюля и трябваше да събере цялата си сила, за да не се свлече на пода.

Той се вкопчи в каменния парапет и мазилката се разтроши под пръстите му.

— Благодаря ви, докторе — произнесе с чужд глас той. — За всичко, което направихте. Няма да го забравя.

„Ти ми го дължиш.“

Той й дължеше всичко. Цял живот щеше да изкупва вината си — престъплението, което не можеше да бъде простено.

Някъде долу в гората изпращя клон, поддал под тежестта на снега. Шумът го стресна. Знаеше какво щеше да последва. Писъкът на Сабрина. Писъците на майка му, която бе пожертвала живота си, за да живее той. Писък, ехо на друг шум, който щеше да го преследва цял живот — пращенето, с което се натрошиха крехките кости на Сабрина, както някога розата на Белмонт се строши в непохватните му пръсти.