Шепотът на розите

Глава 32

Звукът беше колкото страшен, толкова и красив. Звук, който не беше създаден за музикалния салон на господарската къща. Първото движение на Сабрина беше да си запуши ушите.

Звукът беше непоносим. Тя разтри слепоочията си, но мелодията продължи да нахлува в нея, проникна във всяка пора и с непогрешим инстинкт влезе в раненото й сърце. Тя плачеше за любов и самота, за загуба и живот на пропилени шансове. Плачеше горчиво за разкаяние и измама и блестящите й ноти падаха като сълзи в бездънния съд на тъгата.

Това беше гласът на всяка жена, все едно Камерън или Макдонъл, която поради безсмислената омраза между двата клана беше загубила баща, брат, съпруг или син. Това беше жалната песен на всички жени във всички времена, принудени да пожертват любовта пред гордостта.

Между тях беше Пенелопа, която плачеше за Одисей на морския бряг; Динах, паднала върху изтерзаното тяло на Шехем, мъжа, който я насилвал и обичал; Ева, прогонена от райската градина заради хитростта на змията.

Ев.

Сабрина изпъна гръбнак и разтърси глава, за да прогони омаята на музиката. Мелодията плетеше мрежа на разрушение, мрежа, която беше пленила семейството й, която щеше да оплете и Морган. Тя трябва да се пребори с тази мрежа. Знаеше, че ще има нужда от нещо силно и постоянно, за да разреже здравите й нишки.

Сабрина претърси музикалната стая с трескав поглед. Откри само скъпоценностите на майка си, които бяха стрували цяло състояние, а сега се оказваха абсолютно безполезни.

Задната стена на църквата вече бълваше дим на дебели облаци. Ако огънят се разпространеше напред, където беше заключено семейството й, скоро щеше да чуе викове за помощ. Жалните тонове на гайдата заглушаваха всеки друг шум, но тя беше убедена, че близките й вече са разбрали какво става. Ако чувах виковете им, сигурно щях да полудея, каза си тя и отпусна глава върху облегалката на тапицираната пейка.

Лунен лъч падна върху могъщото острие на меча, окачен на стената над камината. Сабрина спря да диша. Старинното оръжие, което носеше белези от безброй битки, не подхождаше много на елегантния музикален салон, но тази вечер блестеше като символ на надеждата.

Тя не знаеше да се смее ли или да плаче. Мечът беше недостижим за нея, все едно, че висеше на сребърен шнур на луната. Недостижим като любовта на Морган. Но ако беше научила нещо от баща си, то беше, че няма нищо невъзможно, стига да го искаш достатъчно силно.

Сега нямаше нито време, нито търпение да се притеснява за несигурните си крака. Тя се опря на длани, изтегли се до ръба на пейката и се хвърли напред. Падна тежко на пода и прехапа език.

Използвайки ръцете и хълбоците си, тя запълзя към камината. Дългата нощница се увиваше около мъртвата тежест на прасците й и пречеше на придвижването й. Безкрайната жалба на гайдата заглушаваше напрегнатото й пъшкане.

Охкайки от изтощение, тя стигна до целта. Изви се силно назад и видя меча на Камерън едва когато косата й докосна пода. Той висеше пред очите й като мрачно махало, което се местеше между надеждата и проклятието.

Тя се вкопчи в перваза на камината и се изтегли нагоре. Ноктите й се счупиха, от пръстите потече кръв. След минути, които й се сториха цяла вечност, успя да се изправи. Краката й не издържаха на необичайната тежест и тя се залюля като лист. Музикалната стая се завъртя около нея и тя разбра, че ще падне. Не й остана време да извади меча с необходимата прецизност. С последно, отчаяно усилие се вкопчи в острието и стоманата се заби дълбоко в пръстите й. Хванала здраво дългия меч, тя се строполи на пода пред камината.

Падането изкара въздуха от дробовете й и тя помисли, че никога вече няма да може да си поеме дъх. Най-после успя, но поетият въздух миришеше задушливо на дим. От пръстите й капеше кръв и попиваше в нощницата. Тя раздвижи пръсти и изпита безкрайна благодарност, че всички бяха запазили чувствителността си.

Влачейки след себе си меча, тя запълзя към вратата. Острието остави дълбока следа върху полирания дъбов под. В прилив на черен хумор Сабрина си каза, че ако оживееше след тази нощ, непременно щеше да се върне, за да покрие драскотината с килим.

За щастие вратата беше отворена и тя излезе в галерията.

Звуците на гайдата замлъкнаха. В тишината, която беше много по-мъчителна от музиката, Сабрина се притисна към пода както в нощта, когато Морган се промъкна в музикалния салон и открадна сърцето й. Трябваше да прецени много точно кога ще настъпи моментът, защото рискуваше да загуби и Морган, и семейството си.

От залата долетя тромаво, подигравателно ръкопляскане — и ясният глас на Морган. Сабрина никога преди това не беше чувала такъв прекрасен звук. Сравнена с дълбокия, толкова добре познат тон, гайдата на Ев изглеждаше куха.

— Браво, Ев — каза Морган. — Великолепно представление. Слушателите са запленени. Много впечатляващо, наистина.

Сабрина надзърна иззад парапета на галерията. Ев и Морган стояха един срещу друг. Ев остави гайдата.

— Какво всъщност правиш тук? — попита Морган и скръсти ръце под гърдите си.

— Дойдох да видя как се правиш на глупак. Като в Лондон.

Морган видимо трепна.

— Била си в Лондон?

— Да. — Тя извади нещо изпод наметката си и му го подхвърли. Кесия, много прилична на онази, която баща й беше дал на Морган. — Но мен не могат да ме купят с Камеръново злато, както купиха теб.

Морган се взираше смаяно в кесията.

— Просякът?

— По-добре да прося, отколкото да продам душата си на Дугъл Камерън.

Кесията се изплъзна от ръцете на Морган и падна на пода.

— Защо се върна в Шотландия, Ев? Простих ти, че научи Раналд да свири на гайда. С времето сигурно щях да ти простя, че по погрешка уби баща ми. Но никога, никога няма да ти простя, че направи жена ми саката.

„Жена ми.“ Очите на Сабрина се напълниха със сълзи. Още веднъж тези думи. Скъпоценни, важни думи. Дори съдебното решение не беше в състояние да ги изличи. Ала следващите думи на Ев я накараха да отвори стреснато очи.

— Не съм го убила по погрешка, момчето ми. Много добре знаех какво искам, когато го пронизах с камата.

Ако имаше стол наблизо, Морган сигурно щеше да седне. Той се намръщи объркано.

— Защо, за бога?

Ев направи няколко крачки към него и плитката се удари тежко в гърба й. Гласът й трепереше от страст.

— Защото вече не издържах. Когато вдигна чаша за скъпата си Бет, трябваше да го накарам да замълчи. Бет! — Тя буквално изплю думата. — Все тази проклета Бет! Той искаше тя да роди децата му, нали разбираш. Постоянно ми повтаряше, че родословното й дърво било достойно за крал, че подхождало на могъщ клан като Макдонълови, че ако имал син от такава жена, той щял да стане велик господар.

— Не те разбирам. Мислех си, че го обичаш!

Ев се извъртя към него, почти красива в гнева си. Омагьосана от преобразяването й, Сабрина забрави да се крие. Но Ев имаше очи само за Морган.

— Отвращавах се от този надут петел! Единствената причина, че не го убих по-рано, беше, че исках да го видя как умира бавно от пиянството си, как се дави в собствената си мръсна кръв.

— Но той те е предпазил от пребиване с камъни — напомни й Морган. — Той ти е спасил живота!

— Спаси твоя живот! — Думите на Ев прозвучаха като окончателна присъда.

Морган я погледна подозрително, сякаш се опасяваше от поредната й хитрост, от следващата невероятна приумица на своеобразната й логика.

Ев опря ръце на хълбоците си.

— Как мислиш, защо ме е спасил? От любов към ближния? Защото дребното му черно сърце изведнъж се е изпълнило с великодушие? Пфу! — Тя сграбчи наметката му. — Спаси ме, защото носех в корема си бъдещия водач на клана Макдонъл!

Сабрина едва не извика. Сърцето й кървеше заради Морган. Никога не го беше виждала толкова раним, толкова объркан и изпълнен със съмнения.

— Но ти си била само на…

— Дванайсет — завърши Ев вместо него и в гласа й звънна незабравена стара болка.

Сабрина се опита да преглътне буцата в гърлото си. Знаеше, че Ев би се отвратила от съчувствието й. Морган сведе глава.

— Щом толкова си го мразила, защо остана с него през всичките тези години?

— Нима не разбираш, момче? — пошепна съкрушено жената. — Исках да бъда до теб. Знаех, че той никога няма да ти позволи да си отидеш. Щеше да ме преследва до края на света, ако те бях отвела със себе си. Той ме държа затворена, докато ти се появи на бял свят. Не искаше никой да знае, че аз съм твоята майка. Една жалка, саката твар като мен. — Сабрина потрепери, като че бе чула собствените си думи. — Боеше се хората от клана да не кажат, че имаш лоша кръв. Защото тогава щяха да обявят за господар някого от братята или братовчедите му. Забрани ми да ти разкрия истината. А когато най-сетне умря, вече беше много късно. Ти беше женен за Камеръновата курва.

Сабрина изживяваше мъката на Ев като своя. Веднага бе разбрала, че собствените й интриги бяха довели тази жена до гибел. След като бе убила Ангъс, тя сама бе тласнала Морган в леглото на наследницата на Камерън, а като беше причинила злополуката, си бе навлякла вечната омраза на сина си. Морган продължаваше да стои със сведена глава, опитвайки се да преодолее удара. Сабрина затаи дъх, когато Ев помилва нежно косата на сина си и я приглади назад. Ала този безмълвен жест беше гибелен за нея. Отвън се чуха викове и пращене на огън.

Сабрина се изправи на крака и се залови здраво за парапета на галерията. От изранените й пръсти отново потече кръв.

Морган вдигна глава и замъгленият му поглед бавно се изясни.

— Велики боже! Какво ново злодеяние си извършила, жено?

Той се хвърли към вратата, но с плавно движение, което неволно напомни на Сабрина за Морган, Ев се изпречи на пътя му. Извади пистолет и го насочи към гърдите му.

— Не го прави! — извика заповеднически тя. — Предпочитам да те видя мъртъв, отколкото да станеш един от техните. Всичко, което направих, годините, през които мълчах, всичко беше за клана Макдонъл. Искам да видя как Камерънови умират, молейки за милост. Те са страхливци, всички до един. Няма да позволя никой да се намеси. Даже ти.

Морган вдигна предпазливо ръце и десницата му се насочи незабележимо към наметката. Сабрина знаеше какво криеше мъжът й до сърцето си. Но познаваше това сърце достатъчно добре, за да знае, че то нямаше да му позволи да убие родната си майка, макар че никога не беше имал истинска майка. Знаеше и че това кратко колебание можеше да му струва живота.

Тя се вкопчи с нови сили в парапета и стъпи здраво на краката си. Отвън долетя шум от чупене на стъкло, който й вдъхна нова надежда.

— Как успя да се върнеш толкова бързо в Камерън? — попита Морган, очевидно мъчейки се да спечели време.

Сабрина пусна парапета и стисна здраво зъби, за да не се залюлее.

— Тръгнах от Лондон няколко часа преди теб. Видях как момичето дойде до къщата ти тъкмо когато родителите й излизаха. Веднага ми стана ясно, че тя ще поиска да се върне тук, за да плаче в скута на маменцето си.

С нечовешко напрежение Сабрина успя да вдигне огромния меч.

Ев се изсмя презрително.

— Малка страхливка като нея няма необходимата сила, за да се бори за мъж като теб.

Сабрина отметна глава назад и гордо вирна брадичка.

— Много се лъжеш, Ев Макдонъл — проговори спокойно тя. — И тази заблуда ще ти струва най-скъпо от всички досега.