Шепотът на розите

Глава 18

Мъжете от клана реагираха, както реагират хора, които цял живот са заспивали с оръжието под главата си. Всеки побърза да намери прикритие. Раналд сграбчи Енид, събори я в снега и се претърколи върху нея, за да я запази. Останала изведнъж сама, Сабрина стана бавно от купата сено. Където допреди минута имаше танци и смехове, сега се възцари напрегната тишина. В далечината отекна тропот на конски копита.

Морган преглътна напиращото на устните му проклятие. Устоя на порива да се хвърли върху Сабрина, защото знаеше, че хората с право заклеймяваха Макдонълови като глупаци, които първо стрелят и после се извиняват. Дори не посмя да изреве някаква заповед, за да не обърка жена си. Проклинайки тихо, си заповяда да слезе по хълма с равномерни, спокойни крачки.

В двора влезе самотен ездач и видя срещу себе си петдесет пистолета и мечове. Даже от това разстояние Морган разбра, че пратеникът беше момче, не по-възрастно от хлапето, което ги беше предупредило за опасността.

Над двора надвисна злокобна тишина. Мъжете се прицелиха с пистолетите си, опънаха лъковете и провериха остриетата на мечовете. Очите, които до преди минута святкаха възхитено, сега бяха присвити в смъртоносно презрение.

Морган видя как Сабрина отчаяно претърсваше лицата на мъжете, за да разбере на какво се дължеше промяната в поведението им. Той знаеше много добре какво щеше да открие тя там. Твърде често го беше виждал и по другите лица, и по своето — обещание за смърт, брутално и непоколебимо като металическия вкус на кръвта, която напояваше жадната земя.

Макар че трепереше, Сабрина се усмихна и вдигна полите си. Когато разбра какво се готвеше да направи жена му, Морган забрави да ругае и безмълвно отправи молитва към небето.

Представата, че тя може да се свлече в снега, пронизана от стрела или пистолетен куршум, беше най-страшното, което можеше да му се случи. Въпреки това продължи напред. Само още няколко крачки и щеше да стигне при нея.

Той направи последните крачки, без да забележи, че Сабрина беше застанала на пътя на всяко едно от оръжията насочени срещу пратеника от Камерън.

Тя заговори с висок глас, в който имаше изкуствена радост.

— Погледнете само! Каден Камерън е дошъл съвсем сам чак дотук! Фъргъс! Раналд! Елате да се запознаете с братовчед ми Каден! Той е вторият син на третата ми братовчедка. Познаваме се от детинство, нали, Каден? Писмо ли носиш, или просто си дошъл да ни видиш?

Ръцете на момчето трепереха така силно, че едва не изпуснаха юздите. Лицето под тъмната коса беше станало смъртно бледо. Въпреки студа на челото му бяха избили капчици пот.

— Нося писмо, мис Сабрина — изрече, запъвайки се, той. — И за съжаление нямам много време.

Морган сложи ръка на рамото на Сабрина и се зарадва като дете на допира до топлата й, жива плът. Притисна я, сякаш за да се убеди, че не е сънувал.

— Проклета малка глупачка — изсъска в ухото й той. — Нямаш ли поне малко разум в…

— Нито разум, нито приличие! — изсъска в отговор тя. — Какво ще си помислят за гостоприемството ви, ако върнем бедното хлапе в Камерън, увиснало на седлото и надупчено от куршуми!

— Ти не разбираш ли, че вместо него можех да изпратя теб в същото положение? Как щеше да реагира тогава баща ти? — Морган сърдито поклати глава и я бутна зад гърба си. Треперенето й издаде какво й беше струвала дръзката постъпка.

При вида на планинеца дребният пратеник се сви на седлото си.

— Слизай от коня, момче — заповяда Морган. — Твърде късно е, за да се прибереш още днес в Камерън. Денем пътят е опасен, но нощем е смъртоносен. Ще вечеряш с нас, ще преспиш тук и ще си тръгнеш утре сутринта.

Каден поклати глава. Явно не можеше да си представи, че ще оцелее след цяла нощ под покрива на Макдонъл, и предпочиташе да рискува по планинския път.

— Не, благодаря. Не мисля, че съм особено гладен, сър.

Ако се съдеше по зеленикавия цвят на лицето му, момчето беше заплашено от опасността не само да пропусне вечерята, но и да изхвърли обяда си.

Морган хвърли поглед към мъжете и видя, че повечето бяха свалили оръжията си. Затова се обърна към пратеника със същото мрачно изражение.

— Жена ми и аз настояваме да останеш. — Вдигна многозначително едната си вежда и добави: — Нали не искаш да обидиш господарката си?

— О, не, сър, разбира се, че не. — Момчето се смъкна от коня с такава бързина, че загуби равновесие. Морган едва успя да го задържи. Припомнил си задачата си, Каден извади от чантата на седлото си млечнобял пергамент, запечатан с печата на Камерън, и го протегна към господарката си. — От баща ви, мис Сабрина.

Тя се пресегна през рамото на мъжа си и грабна пергамента. Копнежът, изписал се на лицето й, прободе болезнено сърцето на Морган.

Докато тя шареше с очи по редовете, гъсто изписани с неразбираеми знаци, Морган видя как в прекрасните й очи светна надежда и отново угасна.

Тя се обърна към него и прошепна разочаровано:

— Писмото не е за мен, а за господаря на клана Макдонъл.

Тя връчи писмото на Морган и се отдалечи. Когато мина покрай мъжете, те излязоха от прикритията си със смутени лица.

— Сабрина? — повика я тихо Енид, докато чистеше сламките от косата си.

— Забрави арфата си, момиче — извика след нея Фъргъс и й подаде крехкия инструмент.

Сабрина продължи към къщата, сякаш не бе чула нищо, докато се сля с тъмните сенки, като че никога не беше съществувала на този свят. Морган се потърси, когато по гърба му пробягаха студени тръпки.

Пръстите му ядно смачкаха скъпоценния пергамент. По дяволите Дугъл Камерън! С едно драсване на перото ги беше превърнал отново в неприятели.

Сабрина мина с бързи крачки по пустите коридори, прескочи купчината камъни и скоро се озова пред стаята си. По-добре никога да не беше напускала убежището си! Тогава нямаше да я боли толкова от недоверието и жаждата за убийство по лицата на мъжете. И всичко това само защото една глупаво хлапе беше извикало, че Камерънови идват.

Стената насреща й се ронеше и през цепнатините между камъните вееше леден вятър. Тя трепереше с цялото си тяло. Вече знаеше, че в момента, в който се почувстваха заплашени, Макдонълови щяха да се обърнат срещу нея. Засрами се от суетността си. Нима наистина беше повярвала, че е в състояние да заличи столетната омраза с няколко глупави песнички и порция дързост и чар?

Истината беше унищожителна. Колкото и да се стараеше да спечели привързаността на Макдонълови, тя не можеше да стане една от тях. Никога нямаше да я приемат в общността си. Тя не беше от клана Макдонъл, макар да беше съпруга на господаря му.

Колко време щеше да мине, преди същото убийствено недоверие да блесне и в очите на Морган? Кого щеше да заподозре той, ако някой от хората му започнеше да се оплаква от болки в корема или паднеше пиян по стълбата? Тогава слънчевата топлина в очите му щеше да се превърне в студена омраза и това щеше да разбие сърцето й.

Тя вече нямаше свой клан. Баща й дори не си беше направил труда да й пише. Тя беше изгнаница. Само една незначителна пешка в безкрайната борба между клановете Камерън и Макдонъл. Доброволна робиня на чувствеността и прелъстителското изкуство на Морган Макдонъл.

Часовете се влачеха мъчително бавно. Сабрина сновеше напред назад като тигрица в клетка и чакаше Морган, който не идваше. Късно след полунощ тя се сви на кълбо в креслото, където някога се целуваха за лека нощ. Само тъжният вой на гайдите проникваше в неспокойните й сънища.

Морган удари с юмрук писмото на Дугъл и строши печата. Дивите звуци на гайдата проникваха през прозорците на колибата. Суровата красота на мелодията завладя сърцето му. Проклета да е Ев! Като злокобен хор на древногръцка драма песента й му напомняше непрестанно за бащината му глупост да се влюби в жена от рода Камерън. Дори последните думи на Ангъс бяха отправени към Елизабет, последният му жест беше да вдигне чаша в чест на нейната красота.

Морган падна тежко на стола и скри лице в ръцете си. Кратките часове преди зазоряване бяха най-тежките в живота му. Всичко, което трябваше да направи, за да потвърди или заличи съмненията си, беше да отиде при Сабрина и да я помоли да му прочете писмото. Онова, което го възпираше, не беше гордост, а страх.

Страхът не беше непознато чувство за Морган Макдонъл. Безброй пъти беше гледал смъртта в очите. В онази безлунна нощ, когато бе издебнат от шестима мъже от клана Чишолм. В онова студено утро, когато баща му му заповяда да отреже гноясалия крак на един мъж от клана и да го залее с уиски.

В деня, когато за първи път стъпи с недостойните си крака в розовата беседка на градината в Камерън Мейнър.

Този страх не можеше да бъде победен с рев на заповеди и щит от равнодушие. Чувството за предстояща загуба буквално го парализираше. Ами ако Дугъл беше променил решението си? Ами ако беше стигнал до заключението, че един Макдонъл не е достоен за неговата принцеса, и си я искаше обратно? Ами ако й беше намерил друг съпруг — цивилизован джентълмен, който играе шах и можеше да изпълнява дуети с нея? Ако чуеше тези думи от красивата уста на Сабрина, сигурно щеше да падне мъртъв в краката й.

Проклинайки неграмотността си, той отвори писмото и претърси редовете за някакви указания за съдържанието им. Ако Дугъл си я искаше, защо не беше изпратил батальон червени мундири вместо това треперещо хлапе?

Морган приглади скъпоценния пергамент. Още не беше късно да се престори, че никога не е виждал това писмо. Ангъс щеше да направи точно това, без да се поколебае. Можеше да направи така, че хлапето да изчезне, и Сабрина никога нямаше да разбере. Пътищата в планината бяха тесни и коварни, злополуки ставаха често. Случаен изстрел. Грешна стъпка на коня. Пропадане в ледена пропаст. Щяха да намерят трупа чак през пролетта.

Морган застана пред огъня и хвърли писмото върху тлеещия торф. Пламъците жадно облизаха пергамента и го оцветиха в кафяво.

Малко преди огънят да го погълне, Морган извади писмото от огъня и си изгори пръстите. Изпита презрение към себе си — нима беше готов да падне толкова ниско, за да задържи жена си? Идеята беше достойна за грозния, безсъвестен Халбърт.

Припомни си радостта и копнежа в погледа на Сабрина, когато бе посегнала към писмото, и горчивото й разочарование. Морган трябваше да си признае, че не се боеше нито от заплахите на Дугъл, нито от копнежа на Сабрина да се върне в добре подредения дом, където й беше мястото. Боеше се единствено от собствения си страх. Боеше се, че не е достатъчно мъж, за да я пусне да си отиде.

Опънал уста в тънка линия, той пъхна писмото в плаща си и едва сега забеляза, че нещо се беше променило. Навън цареше смразяваща тишина. Гайдите бяха замлъкнали.

Сабрина седеше срещу Морган и мълчаливо ровеше в чинията с вечерята си. Беше твърдо решена да не споменава миналата нощ. Никога нямаше да го попита къде е бил. Денят само бе усилил меланхолията й. Настроението й беше в унисон с ниските, натоварени със сняг облаци над планинските върхове. И Енид, и Алуин бяха дошли да я видят, но тя ги отпрати с извинението, че я боли глава. Пъгсли прекара деня свит на кълбо пред камината, с необичайно тъжни кафяви очи. Сега спеше и от време на време потреперваше и изръмжаваше, сякаш го измъчваха тежки сънища.

Сабрина преглътна една лъжица супа и погледна крадешком към мъжа си. Около очите му се бяха образували тънки, уморени бръчици. Той ядеше както обикновено, извади лъжицата, за да изпие остатъка от супата, служеше си с пръстите си, а накрая ги облиза и поднесе към устата си парче хляб, набучено на ножа.

Но не я целуна нито веднъж. Не я докара до лудост със самодоволното си хилене, нито я нарече „хлапенце“. И не каза нито дума за писмото на баща й.

Сигурно беше накарал някого от мъжете да му прочете писмото. Но Сабрина нямаше да моли за вести от дома. Тази сутрин пратеникът на баща й потегли обратно за Камерън, напълнил джобовете си с писмата, които Сабрина беше писала през последните седмици. Писма, в които името на баща й изобщо не се споменаваше.

Когато вече не можеше да понесе равнодушното изражение на мъжа си, Сабрина бутна настрана купичката със супа и попита:

— Искаш ли да ти почета нещо от „Песента на Роланд“? Или може би от „Беоулф“?

Морган плъзна ръка под плаща си, но бързо я извади. Сабрина не можа да разгадае движението му.

— Главата ми бучи, момиче, не искам да я пълня с красиви думи.

Сабрина се изправи и заобиколи масата като нервно котенце.

— Тогава да поиграем шах? Или да те науча на нова игра? Някоя, при която не се губят царици!

Болезненото му трепване беше толкова кратко, че тя го помисли за игра на въображението си. Той заби камата си в масата.

— Не съм в настроение за тъпи игри.

Грубите думи разрушиха самообладанието й. Буцата в гърлото й се нацепи на хиляди парченца. Тя скри лице под косите си и взе арфата, която Фъргъс бе оставил сутринта пред вратата й. Но пръстите й бяха несръчни и тежаха като мъката в душата й. Един нокът се закачи в струните и се счупи до основа.

Сабрина изруга ядосано. Морган скочи, грабна ръката й и изсмука капчицата кръв.

— Какво щастие, че майка ти не може да те чуе. Много добре си спомням как веднъж намаза устата на Брайън с помада, а той не беше казал нищо особено.

Неспособна да понесе еротичната игра на пълните му устни, Сабрина издърпа ръката си. Знаеше, че се държи като глупаво дете, но в момента това й беше безразлично.

— Сигурна съм, че тези стени са чували много по-страшни неща от моето безобидно нарушаване на приличието. — Тя отиде до прозореца, за да избегне въпросителния му поглед. — Какво ли е било през 1465 година, когато Камерънови са обсадили замъка и са уморили прадедите ти от глад. Сигурно са се изяждали едни други.

Морган се намръщи.

— Права си. Вероятно оттам произхожда вкусът ни към човешкото месо.

Трябваше да се напрегне, за да разбере тихите, горчиви думи на отговора й.

— Колко ли вкусна хапка е било сърцето ми… — Загледана към равнината, тя проследи пътя, който се виеше като сребърна лента покрай скалите.

Морган трябваше отново да си наложи маска на равнодушие, преди да попита:

— Би ли се върнала у дома си, Сабрина?

Тя спря да диша. Сърцето й престана да бие и сякаш нямаше намерение да започне отново. Когато пред очите й отново се проясни, тя бе обзета от отчаяние. Нима Морган й се беше наситил толкова бързо? Сигурно плахите й опити да му достави удоволствие само бяха развалили апетита му. Или му досаждаше? Сигурно беше изпълнил плана си да си отмъсти чрез покоряването на тялото й и след това да я върне на баща й като обикновена уличница, отдала се доброволно на един Макдонъл. Стана й студено, но въпреки това се опита да събере кураж и гордо да отговори утвърдително.

Морган се появи зад нея, стъпвайки безшумно с босите си крака, но преди да е успял да я докосне, Сабрина се обърна към него със святкащи от гняв очи.

— Не ме докосвай! Няма смисъл. Боя се, че разочаровах и теб, и баща си. Провалих благородните ви усилия да подпечатате мира между клановете с раждането на наследник. Няма да имаме дете.

Началното разочарование на Морган бързо отстъпи място на радостта. Сабрина не тъгуваше за Камерън, а страдаше от това, че още не бе заченала дете. Неговото дете.

— Откога знаеш? — попита тихо той. Тя сведе глава.

— От тази сутрин.

Той беше твърде много Макдонъл, за да не използва силата си в своя изгода. Преди Сабрина да е успяла да реагира, той я вдигна и я отнесе на леглото. Положи я нежно върху меката завивка и приседна до нея.

— Не ти ли е добре, момиче? Да не те боли нещо?

Сабрина изтри една сълза от бузата си. Странно, но не изпитваше смущение. Никога не беше разговаряла за месечното си неразположение с друг човек, освен с майка си. Ала нежната загриженост на Морган беше неустоима. Неспособна да произнесе дори една дума, тя кимна и притисна с ръка челото си.

Той се приведе към нея и се зае да масажира внимателно слепоочията й, докато напрежението в челото и тила отслабна.

— Къде още те боли?

Сабрина плахо посочи долната част на тялото си. Морган се изтегна до нея и разтри мястото с дланта си, докато тъпата болка изчезна.

Той се опря на лакът и я огледа изпитателно.

— Къде още?

Сабрина стисна ръка в юмрук и я сложи върху сърцето си. Там беше болката, която дори Морган Макдонъл не беше в състояние да облекчи. Но се оказа, че се е лъгала.

Устата му се сведе върху нейната и нежната милувка много скоро я накара да се отвори като цвете за него. А когато устните му се плъзнаха по шията й и пръстите му търпеливо отвориха мъничките копчета на корсажа й, за да освободят великолепните й гърди, Сабрина най-сетне се отпусна. Зарови пръсти в русата му коса и когато той загриза жадно зърната, долната част на тялото й се разтърси от сладостни тръпки.

— Недей, Морган! — изпъшка тя. — Не разбираш ли — няма смисъл! Днес не можеш да ми направиш дете.

Той вдигна полата й нагоре и нетърпеливо свали копринените фусти. Тъмната страст в погледа му й отне дъха.

— Какво значение има това!

Сабрина не повярва на ушите си. Морган Макдонъл беше забравил проклетата си гордост. Обзе я гневна радост, смесена с чувство на триумф. Този невероятен мъж искаше нея, не само син.

— Наистина ли го искаш? — пошепна тя, като се изви срещу него и му поднесе устните си.

Той вдигна глава и й намигна безсрамно.

— Спала ли си, момиче, та не си прочела девиза на Макдонъл над портата? Той е на галски и аз ще ти го преведа: „Едва когато си пролял малко кръв, си струва да спечелиш битката.“ — Очите му засвяткаха дръзко. — Особено когато не е твоята собствена.

Сабрина се събуди в пусто легло. Приглади косата си, огледа се и видя Морган да седи до масата с увит около хълбоците тартан. Самотна свещ хвърляше златно сияние върху сведената му глава.

Сабрина отметна завивката и тихо се приближи към него. Беше облечена във вълнена нощница. Сигурно Морган я беше облякъл, когато топлината на тялото му вече не беше достатъчна да успокои треперенето й.

На масата беше разтворена азбука за деца. Любимата книжка на Сабрина от детските дни, с чиято помощ сега искаше да научи няколко малки Макдонълови да четат. Всяка буква беше илюстрирана с красива гравюра, представляваща екзотично животно. Морган усърдно движеше устни, сравнявайки написаното в книгата със смачкан пергамент.

Когато Сабрина сложи ръка на рамото му, той скочи виновно и шумно затвори книгата. Тя притисна ръка към сърцето си.

— От малка ме предупреждаваха да не се промъквам към някой Макдонъл изотзад.

Той я погледна мрачно.

— Добър съвет. Имаш късмет, че не те нападнах.

Сабрина се изкиска безпомощно.

— Отдавна съм се предала.

Пламенният поглед й показа, че той не беше забравил нощта. Тя се надигна на пръсти и погледна през рамото му. Той сложи ръка върху пергамента, но бързо я махна.

— По дяволите! Не мога да се справя с тези проклети букви!

Подаде й овъгления и зацапан пергамент и сърцето й направи огромен скок. Парченцата восък, които се посипаха в шепата й, бяха от печата на Камерън.

Морган уморено потърка очи.

— Разбрах само, че баща ти, един бизон и един алигатор искат да дойдат в Макдонъл и да си вземат слона.

Сабрина едва не се изсмя с глас.

— Не. Баща ми, Алекс и Брайън искат да ни дойдат на гости. Смятат да вземат Енид и да видят как живеем като семейство.

Морган поглади брадичката си.

— Проверяват ме, значи… Изненадвам се, че онзи кучи син… — Забелязал укорителния й поглед, той се покашля смутено. — Че Дугъл изчака толкова дълго. Кога ще дойдат?

— Преди Коледа. — Тя прокара пръст по най-долния ред на писмото и пошепна учудено: — Значи все пак не ме е забравил…

Морган прогони порива на ревност и си пожела да види как лицето на Сабрина засиява от радост заради него.

— Какво пише там, момиче?

— Част от стихотворение от Робърт Херик, един от любимите поети на мама. — Колкото и странно да беше, загадъчното послание на баща й описваше много удачно девиза на Макдонълови. Сабрина погледна в бдителните очи на мъжа си и преведе тихо: — Няма роза без бодли.