Шестте дни на Кондора

ВТОРНИК, ОТ СУТРИНТА ДО РАННАТА ВЕЧЕР

Малкълм се събуди малко след седем. Той лежа тихо почти до осем часа и обмисля възможностите. Най-накрая все пак реши да доведе нещата докрай. Той хвърли един поглед към креслото. Момичето се бе смъкнало на пода през нощта. Одеялото се бе увило около главата и тя едва дишаше.

Малкълм стана. С доста непохватни усилия той я върна на леглото. Тя не се размърда нито веднъж през това време.

Към ваната в банята имаше един продупчен маркуч и душ, така че Малкълм се изкъпа с хладка вода. Той успешно се обръсна с малко употребяваната самобръсначка. Ужасно му се искаше да си измие зъбите, но не можеше да се насили да използва четката на момичето.

Малкълм погледна спящата фигура, преди да си тръгне от апартамента. Уговорката им бе за сто долара, а той й бе платил петдесет. Знаеше къде отиват парите. Неохотно сложи остатъка от петдесет долара на нощното шкафче. Все едно, парите не бяха негови.

След три пресечки намери един „Хот Шоп“, където закуси в шумната компания на хората от квартала, тръгнали на работа. След като излезе от ресторанта, се отби в една аптека. В уединението на тоалетните на гарата той си изми зъбите. Часът бе 9,38.

Намери телефонна будка. С монетите, получени на гарата, проведе телефонните си разговори. Първият бе с „Услуги“, при втория се свърза с малка канцелария в Балтимор.

— Бюро за регистрация на моторни превозни средства. Мога ли да ви услужа с нещо?

— Да — отвърна Малкълм. — Казвам се Уинтроп Естес, от Александрия. Чудех се дали можете да ми помогнете да се отблагодаря за една услуга.

— Струва ми се, че не ви разбирам напълно.

— Виждате ли, вчера се връщах с колата от работа и акумулаторът се изтърси право на средата на улицата. Аз го закачих отново, но волтажът му не бе достатъчен, за да запали двигателя. Точно се канех да се откажа и да се опитам да избутам колата от пътя и този човек с мерцедеса спря зад мен. Рискувайки собствената си кола, той ме бутна, за да може моята да тръгне. Преди да успея да му благодаря, той отмина. Имам само номера му. Искам поне да му изпратя благодарствено писмо, да го черпя или пък нещо такова. Подобни човешки постъпки не се срещат често в окръг Колумбия.

Мъжът от другата страна се трогна.

— Така си е. Значи, с мерцедес! Страхотен тип! Чакай да позная. Номерът му е от Мериленд и искате да проверя кой е той, нали?

— Именно. Можете ли да го направите?

— Ами… Формално погледнато — не, но щом става въпрос за такова нещо, какво са формалностите? Имате ли номера?

— Мериленд 6Е-49387.

— 6Е-49387. Така. Почакайте само секунда и ще го взема. — Малкълм чу как слушалката изтрака върху някаква твърда повърхност. Нечии стъпки се сляха с шума на пишещи машини и неясните гласове в канцеларията, а после отново се приближиха. — Господин Естес? Имаме го. Черна лимузина „Мерцедес“, регистрирана на името на Робърт Т. Атуд, „Елуд Лейн“ — Е-Л-У-Д, 42, Чеви Чеиз. Тия хора трябва да са фрашкани с пари. Това е предградието с именията. Той навярно може да си позволи една-две драскотини по колата си. Странно, тези хора обикновено пет пари не дават, ако ме разбирате.

— Знам какво имате предвид. Вижте, много ви благодаря.

— А, няма какво да ми благодарите. Щом е за нещо такова, радвам се да го направя. Само не го разпространявайте, нали разбирате? Няма да е зле да предупредите и Атуд. Става ли?

— Добре.

— Сигурен ли сте, че си записахте? Робърт Атуд, „Елуд Лейн“ 42, Чеви Чеиз.

— Записах си. Още веднъж ви благодаря. — Малкълм затвори и пъхна парченцето хартия с адреса в джоба си. То нямаше да му трябва, за да си спомни господин Атуд. Без някаква причина той се върна в „Хот Шоп“ за чаша кафе. Доколкото можеше да се довери на зоркото си око, никой не му обърна внимание.

Сутрешният „Пост“ лежеше на бара. Инстинктивно той започна да го прелиства. Намираше се на дванадесета страница. Не бяха оставили нищо на случайността. Почти осемсантиметровата обява с дебел шрифт гласеше: „Кондоре, обади се вкъщи.“

Малкълм се усмихна и само прокара очи по зашифрованата обява за лотарията. Ако им се обади, ще му кажат да се прибира или поне да се скрие. Това не съвпадаше с намеренията му. Каквото и да пишеше в зашифрованото съобщение, нищо не можеше да промени решението му. Вече не. Нарежданията им бяха изгубили всякаква стойност вчера на Капитолийския хълм.

Малкълм се намръщи. Ако нещо се обърка в плана му, цялата тази работа може да има неприятен завършек. Без съмнение този край ще означава собствената му смърт, но това не го притесняваше чак толкова. Истинското му притеснение идваше от загубата на информация, която щеше да представлява подобен провал. Трябваше да съобщи на някого, някак си, просто за всеки случай. Но не можеше да остави когото и да било да узнае, преди да е опитал. Това означаваше отсрочване. Трябваше да открие начин да предаде съобщението си с отсрочка.

Надписът, който присветваше от другата страна на улицата, му даде идеята. Започна да пише с подръчни материали. Двадесет минути по-късно напъха краткото резюме на събитията от последните пет дни и прогнозата си за бъдещото им развитие в трите малки плика, които измоли от сервитьорката. Салфетките бяха предназначени за ФБР. Листчетата ненужна хартия от портмонето му отидоха в плика, адресиран до ЦРУ. Картата на окръг Калумбия, която взе от гарата, щеше да отиде в „Пост“. Тези три плика влязоха в големия плик, който купи от аптеката. Малкълм пусна големия плик в пощенската кутия. Пощата се събираше в 2,00 часа следобед. Големият плик бе адресиран до банката на Малкълм, която по неизвестни причини във вторник затваряше в 2,00 ч следобед. Малкълм изчисли, че банката ще намери и изпрати писмата му най-рано на другия ден. Разполагаше минимум с двадесет и четири часа за действие и бе предал сведенията, които знаеше. Считаше, че е изпълнил задълженията си.

Докато Малкълм прекарваше остатъка от деня, чакайки на нескончаемата опашка пред паметника на Вашингтон, агенциите по охрана на законността и защита на националната сигурност тихо и кротко се побъркваха. Детективи и агенти се препъваха едни в други й в неверни съобщения за Малкълм. Три отделни коли, пълни със служители от три отделни служби, пристигнаха едновременно в един и същи пансион, за да проверят три отделни информации, всяка от които бе невярна. Съдържателката на пансиона така и не разбра какво става, когато служителите си тръгнаха ядосано. Един стажант от Конгреса, който съвсем слабо отговаряше на описанието на Малкълм, бе заловен и задържан от патрул на ФБР. Тридесет минути след като самоличността на стажанта бе установена и федералните власти го освободиха, той бе арестуван от вашингтонската полиция. Репортерите се опитваха да изкопчат някакви сведения от и без това нервните служители за вълнуващата престрелка на Капитолийския хълм. Конгресмени, сенатори и политически наемници от всякаква боя непрекъснато се обаждаха на агенциите и един на друг, разпитвайки за изтичането на информация, за което бяха подочули. Разбира се, всички отказваха да коментират въпроса по телефона, но сенаторът конгресмен — шеф на управление — искаше да му бъде докладвано лично. Кевин Пауъл отново се опитваше да влезе в ролята на Кондора и да тръгне по стъпките му. Той вървеше по „Южнокапитолийска“, а озадачаващите, тревожни въпроси помрачаваха прекрасния пролетен ден. След като не получи отговор от дърветата и сградите, в 11,00 той се отказа от издирването, за да се срещне с този, който го ръководеше.

Пауъл закъсня, но когато влезе забързан в стаята, не получи укорителен поглед от възрастния човек. Всъщност дружелюбието му сякаш бе станало още по-подчертано. Отначало Пауъл реши, че топлото отношение се дължи на присъствието на непознатия, който седеше редом с тях на малката масичка, но постепенно стигна до извода, че е неподправено.

Непознатият бе един от най-едрите мъже, които Пауъл някога бе виждал. Трудно бе да се прецени ръстът му, така както бе седнал, но Пауъл предположи, че е почти два метра. Тялото му бе масивно, а под скъпото му, ушито по поръчка сако имаше допълнителна подплата от поне сто тридесет и пет килограма. Гъстата черна коса бе внимателно сресана. Пауъл забеляза, че малките като на прасенце очи го преценяват спокойно и внимателно.

— А, Кевин — каза възрастният мъж, — колко мило от твоя страна да ни направиш компания. Мисля, че не познаваш доктор Лофтс.

Пауъл не познаваше доктор Лофтс лично, но познаваше работата му. Доктор Крофорд Лофтс бе навярно водещият психолог-диагностик в света, но репутацията му бе известна само сред много ограничени среди. Доктор Лофтс оглавяваше групата за психиатрична оценка на ЦРУ. ГПО получи признание, след като преценката им за съветския премиер убеди президента Кенеди да продължи блокадата на Куба. Оттогава ГПО разполагаше с неограничени средства, за да съставя оценките си за основните световни лидери и избрани личности.

След като поръча кафе за Пауъл, възрастният мъж се обърна и каза:

— Доктор Лофтс работи по случая с нашия Кондор. През последните няколко дни той разговаря с различни хора, прегледа работата на нашето момче и досиетата, дори поживя в апартамента му. Това, струва ми се, се нарича опит да се изгради профил на поведението. Вие ще го обясните по-добре, докторе.

Тихият глас на Лофтс изненада Пауъл:

— Мисля, че ти почти го направи, стари приятелю. Всъщност аз се опитвам да разбера какво би направил Малкълм, като се вземе предвид досегашният му живот. Всичко, което мога да кажа, е, че той ще импровизира фантастично и ще пренебрегне съветите ви, освен ако те не съвпадат с неговите желания. — Доктор Лофтс не беше от хората, които при първа възможност се разбъбрят за работата си. Това също изненада Пауъл и той не бе подготвен, когато Лофтс спря да говори.

— Ъъ, какво правите по въпроса? — заекна Пауъл и се почувства като последен глупак, когато чу набързо формулираните си мисли, изразени на висок глас.

Докторът стана да си върви. Поне два метра беше.

— Разпратил съм хора из града по местата, където би могъл да се появи Малкълм. Моля да ме извините, но искам да се върна при тях. — С отсечено, вежливо кимване към възрастния мъж и Пауъл доктор Лофтс излезе тромаво от стаята.

Пауъл погледна към възрастния мъж.

— Мислите ли, че има някакъв шанс?

— Не, не по-голям от всеки друг. Той също смята така. Твърде много променливи, за да си състави нещо повече от предположения. Именно фактът, че осъзнава слабостите си, го прави толкова ценен.

— Тогава защо го включваме? Можем да получим колкото хора са ни нужни и без да привличаме ГПО.

Очите на възрастния човек заблестяха, но гласът му бе хладен.

— Защото, скъпото ми момче, от много ловци никога не боли глава, стига те да преследват жертвата по различен начин. Малкълм ми е страшно необходим и не искам да пропусна нито една възможност. А сега разкажи ми как се справяш ти.

Пауъл му отвърна и отговорът му бе същият като в началото.

— Никакъв напредък.

В 16,30 Малкълм реши, че е време да открадне кола. Той премисли много други начини за сдобиване с превоз, но ги отхвърли като твърде рисковани. Съдбата в съдружие с Американския легион и една спиртна фабрика в Кентъки разреши проблема на Малкълм.

Ако не беше Американският легион и неговата национална конференция за младежта и наркотиците, Алвин Филипс нямаше да се намира във Вашингтон, още по-малко пред паметника на Вашингтон. Той бе избран от командира на щата Индиана да участва в конференцията — всички разноски платени, — за да научи каквото успее за вредата от злоупотребата с наркотици сред младежта. На конференцията му дадоха пропуск, с който можеше да избегне опашките пред паметника и направо да се качи горе. Той го загуби предната вечер, но се чувстваше задължен пред хората там, у дома, поне да види паметника.

А ако не беше една спиртна фабрика в Кентъки, Алвин не би бил в сегашното си състояние на опиянение. Фабриката любезно снабди участниците в конференцията с безплатна осминка от най-доброто си уиски. Алвин бе толкова разстроен след филма от миналия, ден, в който бе показано как наркотиците често водят до незаконно упражняване на секс сред добре развити момичета, ненавършили двадесет години, не вечерта той изпи сам цялата бутилка в стаята си в хотел „Холидей Ин“. Уискито му се услади и той си купи още една осминка за през конференцията, като средство „да удави мъката си“. По времето, когато заседанието свърши и той успя да доплува до паметника, повечето от тази осминка бе изпита.

Не Малкълм попадна на Алвин — Алвин попадна на опашката. Щом се озова там, той осведоми всички наоколо, че стои на това проклето слънце само от чувство за патриотичен дълг. Не бил длъжен да виси тук, можел да отиде право горе, дяволите го взели, само че оная проклета фуста, дето се блъснала в него, му измъкнала портфейла и проклетия пропуск. Ама и той добре измамил проклетия й задник с ония пътнически чекове — страшна работа са тия проклети хартийки. Но пък циците й си ги бивало. Дяволите го взели, той само искал да я повози с новата си кола.

Когато Малкълм чу думата „кола“, той незабавно се изпълни с неприязън към всички проклети евтини фусти и любов към Американския легион, Индиана, уискито от Кентъки и чисто новичкия крайслер на Алвин. След няколко кратки подготвящи почвата забележки той даде на Алвин да разбере, че говори със събрат-ветеран от войната, чието хоби случайно са колите. Удари му още едно, Алвин, стари приятелю!

— Ама наистина? Падаш ли си по колите? — Споменаването на една толкова важна тема накара Алвин да се дръпне за малко от бутилката. Не бяха необходими особени усилия от страна на сърдечния му приятел, за да се върне отново при нея. — Искаш ли да видиш една наистина хубава колица? Купих си я чисто новичка. Току-що пристигам от Индиана. Да си бил в Индиана? Ако дойдеш, ела да ме видиш. И старата. Тя не е кой знае какво — и двамата сме на четиридесет и четири, разбираш ли. Не изглеждам на четиридесет и четири, нали? Къде бях? А, да, старата. Добра жена. Малко дебеличка, ама, по дяволите, винаги съм казвал…

По това време Малкълм бе успял да отдалечи Алвин от тълпата и да го закара на паркинга. Беше взел участие и в пет-шест надигания на бутилката, която Алвин внимателно криеше под мокрото си сако. Малкълм вдигаше бутилката до събраните си устни и раздвижваше адамовата си ябълка в знак на задоволство. Нямаше желание реакциите му да бъдат забавени от алкохола тази нощ. Когато дойдеше ред на Алвин, той наваксваше за въздържанието на Малкълм. Докато стигнат до паркинга, до дъното на бутилката останаха само два пръста.

Малкълм и Алвин разговаряха за тия проклети дечурлига и техните проклети наркотици. Особено момичетата, непълнолетните момичета, които толкова приличат на клакьорките в Индиана, а пък са толкова пристрастени към тая марихуана, че са готови на всичко, „всичко“ заради проклетия наркотик. Всичко! Малкълм небрежно подхвърли, че знаел къде се навъртат две такива момичета и само чакат да направят всичко, което им поискат, заради проклетата марихуана. Алвин го спря и жално каза: „Ама наистина?“ Когато Малкълм (Джон) го увери, че случаят е такъв, той изпадна в дълбок размисъл. Малкълм остави разговора да замре, а после помогна на Алвин да предложи да се срещнат с тези две момичета, та да може да разправя на хората у дома в Индиана как се чувства човек, когато ги види на живо. На живо. Тъй като момичетата били на някакво обществено място, най-добре щяло да бъде „Джон“ да отиде, да ги вземе и да ги доведе тук. После всички можело да се пренесат в стаята на Алвин и да си поприказват. По-добре да поприказват с тях там, отколкото тук. Да разберат защо са готови на всичко, ама всичко заради проклетата марихуана. Алвин даде на Малкълм ключовете точно когато стигнаха до новичката лъскава кола.

— Има много бензин, много бензин. Ама наистина ли не ти трябват пари? — Алвин порови из дрехите си и измъкна един охлузен портфейл. — Вземи си колкото ти трябват, мръсницата снощи отмъкна само пътническите чекове. — Малкълм взе портфейла. Докато Алвин поднасяше бутилката към устните си с несигурна ръка, новият му приятел извади всички документи с името му от портфейла, включително и картончето с регистрационния номер на автомобила. Той върна портфейла на Алвин.

— Дръж — каза той. — Не мисля, че ще искат пари. Не сега. — Той се усмихна бегло и потайно. Когато Алвин видя усмивката му, пулсът му се ускори. Беше в твърде напреднала фаза, за да има някакво изражение по лицето си.

Малкълм отключи колата. На предната седалка се търкаляше смачкан син каскет. На пода имаше опаковка от шест бири, които Алвин бе взел, за да не го мъчи жегата. Малкълм нахлупи каскета на главата на приятеля си и смени изпразнената бутилка с шестте бири. Той се вгледа в зачервеното лице и мътните очи. Два часа на слънцето и Алвин ще се търкулне в безсъзнание. Малкълм се усмихна и му посочи една тревиста алея.

— Когато се върна с момичетата, ще дойдем при теб тук, а после ще отидем в твоята стая. Лесно ще ни познаеш, защото и двете имат големи цици. Ще се върна с тях точно когато свършиш шестте бири. Не се тревожи за нищо. — И с едно леко побутване той изпрати олюляващия се Алвин към парка и го остави на благоволението на града. Когато излизаше от паркинга, погледна в страничното огледало точно в момента, когато Алвин залитна и седна върху тревата, на доста разстояние от останалите хора. Докато Малкълм завиваше зад ъгъла, Алвин отвори една бира и бавно и продължително отпи.

Резервоарът на колата бе почти пълен. Малкълм подкара по околовръстната магистрала. Той спря за малко пред един ресторант за автомобилисти в Чеви Чеиз, за да изяде един хамбургер и да се отбие в тоалетната. Освен че се облекчи, провери и пистолета си.

Номер 42 на „Елуд Лейн“ бе наистина цяло имение. Къщата едва се виждаше от пътя. Частна алея, преградена със здрава желязна врата отвеждаше право до нея. Най-близката къща бе поне на километър и половина. Гъсти гори обграждаха къщата от трите страни. Земята между нея и пътя бе отчасти разчистена от дървета. Краткият поглед, който й хвърли, подсказа на Малкълм, че къщата е голяма, но той не спря да я разглежда по-подробно. Би било глупост.

От неголямата бензиностанция малко по-нагоре по пътя се снабди с карта на местността. Горите зад къщата растяха върху необитаеми хълмове. Когато каза на човека от бензиностанцията, че е орнитолог на почивка и може би е видял много рядък вид дрозд, той му помогна, като му описа няколко черни пътища, които не фигурираха на картата, но можеха да го отведат до района на гнездене на птицата. Един от тези пътища минаваше зад „Елуд Лейн“ 42.

Благодарение на услужливостта на човека от бензиностанцията Малкълм намери пътя, който му трябваше. Изровен, неасфалтиран, само със следи от чакъл, пътят се виеше около хълмовете, през долове и стари кравешки пътеки. Горите бяха толкова гъсти, че Малкълм виждаше само до двадесет крачки от пътя. И все пак му провървя — когато се изкачи на върха на един хълм, той забеляза къщата над дърветата отляво, на около километър и половина разстояние. Малкълм излезе от пътя, като се друсаше и клатушкаше, и колата спря на една малка полянка.

В гората беше тихо, небето отиваше към розово. Малкълм бързо се запровира между дърветата. Знаеше, че трябва да се приближи до къщата, преди светлината да е угаснала, иначе нямаше да може да я намери.

След половинчасови усилия, когато залезът премина в полуздрач, той се изкачи на върха на ниско хълмче. Къщата беше точно под него, на триста метра разстояние. Малкълм залегна на земята, като се опитваше да си поеме дъх в хладния, свеж въздух. Искаше да запомни всичко, което виждаше на отиващата си светлина. През прозорците на къщата на моменти съзираше движещи се фигури. Дворът беше голям, заобиколен от каменна ограда. Зад къщата имаше малка барака.

Той реши да изчака настъпването на тъмнината.

Вътре в къщата Робърт Атуд се облегна в любимото си кресло. Докато тялото му си почиваше, мозъкът му работеше. Не му се искаше да се среща с Мароник и неговите хора тази вечер, особено тук. Знаеше, че са притиснати от обстоятелствата и ще притиснат и него да намери някакво друго решение. В момента Атуд не разполагаше с такова. Последните събития значително бяха променили картината. Толкова много зависеше от момичето. Ако дойдеше в съзнание и успееше да го разпознае… е, би било лош късмет. Прекалено рисковано е да изпрати Мароник да я ликвидира, мерките за сигурност бяха твърде строги. Атуд се усмихна. От друга страна, оцеляването на момичето може да предизвика интересен и благоприятен развой, особено в отношенията му с Мароник. Атуд се усмихна още по-широко. Безпогрешният Мароник не бе улучил. Наистина, съвсем малко, но не бе улучил. Навярно би могъл да използва момичето, живия свидетел, срещу Мароник. Точно как, Атуд не знаеше, но реши, че най-добре ще бъде Мароник да продължава да си мисли, че момичето е мъртво. Можеше да я вкара по-късно в играта. За момента Мароник трябва да съсредоточи усилията си върху издирването на Малкълм.

Атуд знаеше, че Мароник настоява да се срещне с него в дома му, за да го въвлече още повече в цялата работа. Мароник ще се постарае никой съсед да го види, та ако нещата се объркат, полицията да го разпита. По този начин Мароник искаше допълнително да си осигури лоялността на Атуд. Атуд се усмихна. Имаше различни начини да заобиколи този проблем. Навярно момичето би могло да се окаже полезно, ако се наложи да окаже натиск върху него. Ако…

— Аз вече тръгвам, скъпи. — Атуд се обърна към сивокосата жена в скъп костюм, която произнесе тези думи. Той стана и изпрати съпругата си до вратата. Когато се намираше близо до нея, погледът му винаги се насочваше към мъничките белези на врата и по края на косата й, където пластичният хирург бе опънал кожата й и я бе подмладил с години. Той се усмихна и се почуди дали операцията и часовете, които прекарваше в първокласния си гимнастически салон, правеха задачата на любовника й по-приемлива.

Елейн Атуд бе на петдесет години, пет години по-млада от съпруга си и двадесет и четири години по-възрастна от любовника си. Тя познаваше мъжа, който я бе подлудил и я бе върнал към младостта, под името Ейдриън Куинс, студент англичанин от Американския университет. Съпругът й знаеше всичко за любовника й, включително и това, че Ейдриън Куинс всъщност се казва Алексей Подгович — амбициозен агент на КГБ, който се надява да измъкне от съпругата на високопостовения служител от американското разузнаване информацията, необходима за издигането му в службата. „Приключението“ между Подгович и съпругата му го забавляваше и му вършеше добра работа. То ангажираше Елейн и отвличаше вниманието й, даваше му възможност да направи своя удар в разузнаването. Подобни неща никога не пречат на кариерата на човек, стига да знае как да се възползва от възможността.

— Може да преспя у Джейн след концерта, скъпи. Искаш ли да ти се обадя?

— Не, мила, ако не се върнеш до полунощ, просто ще реша, че си при нея. Не се притеснявай за мен. Предай поздравите ми на Джейн.

Двойката излезе от къщата. Атуд целуна механично напудрената буза на жена си. Преди да стигне до колата на алеята (американска кола от спортен тип, а не мерцедеса), главата й вече бе заета с мисли за любовника й и дългата нощ пред тях. Преди Атуд да затвори външната врата, мисълта му се пренесе върху Мароник.

Малкълм видя сцената на вратата, въпреки че от това разстояние нямаше как да съзре чертите на лицата им. Заминаването на съпругата предизвика нов прилив на увереност у него. Реши да изчака тридесет минути.

Петнадесет от тридесетте минути бяха изминали, когато Малкълм осъзна, че двама мъже вървят пр алеята към къщата. Фигурите им едва се различаваха от сенките. Ако не бяха движенията им, Малкълм нямаше да ги забележи. От отдалечения си наблюдателен пост успя само да види, че единият от мъжете е висок и слаб. Нещо у мъжа събуди някакви асоциации в подсъзнанието на Малкълм, но те не успяха да изплуват на повърхността. Мъжете позвъниха на вратата и се скриха в къщата.

Ако имаше бинокъл, Малкълм би могъл да види колата им. Те я бяха паркирали от вътрешната страна на портата и бяха изминали останалата част от пътя пеш. Въпреки че искаше да остави следи от посещението си в къщата на Атуд, Мароник не виждаше смисъл в това да даде възможност на Атуд да огледа добре колата им.

Малкълм преброи до петдесет и започна да се промъква към къщата. Триста метра. В тъмнината му беше трудно да се пази от корените на дърветата и пълзящите растения, които се протягаха към него и се опитваха да го спънат и съборят. Той се придвижваше бавно, без да обръща внимание на драскотините от трънливите храсталаци. На половината път до къщата Малкълм налетя на един пън, скъса си панталона и си навехна коляното, но някак си се удържа да не извика. Сто метра. Той притича, куцукайки през шубраците и високата трева, преди да приклекне зад каменната ограда. Докато се мъчеше да успокои дишането си, Малкълм премести тежкия магнум в ръката си. Коляното му пулсираше, но той се опита да не мисли за него. Зад каменната ограда се простираше дворът на къщата. Отдясно на двора се намираше порутената барака за инструменти. Няколко пръснати тук и там вечнозелени храсти растяха между него и къщата. От лявата му страна се разстилаше мрак.

Малкълм погледна към небето. Луната още не се бе показала. На небето имаше няколко облака и звездите светеха ярко. Изчака, затаил дъх, за да се увери, че до ушите му не достигат никакви необичайни звуци в тъмнината. Той се прехвърли през ниската ограда и притича до най-близкия храст. Петдесет метра.

Една сянка безшумно се отдели от бараката за инструменти и мигновено се сля с един от храстите. Малкълм трябваше да я забележи. Но не я забеляза.

След още едно кратко притичване Малкълм се озова на двадесет и пет метра от къщата. Светлината отвътре огряваше всичко наоколо освен тънката ивица, която го отделяше от следващия храст. Прозорците бяха ниски. Малкълм не искаше да рискува някой случаен поглед да го зърне, докато тича през тревата. Той се просна по корем и запълзя по тънката сенчеста ивица. Десет метра. През отворените прозорци се чуваха гласове. Той си каза, че останалите шумове са плод на въображението му, с което си играе майката природа.

Малкълм си пое дълбоко дъх и се втурна към храстите под прозореца. Докато правеше втората си крачка, чу някакъв внезапен свистящ звук. Огнена пулсираща болка обгърна тила му.