Шестте дни на Кондора

СРЯДА СУТРИНТА

Мичъл бе стигнал до фазата, която психиатрите на управлението наричат „Ниво на адаптиране към кризисния момент“ или етап „Зомби 4“. В продължение на шест дни се бе напрягал до краен предел, като обтегната пружина. Беше се приспособил към това състояние и вече приемаше превъзбудата и свръхнапрежението като нещо нормално. В това състояние действията му щяха да бъдат изключително компетентни и ефикасни дотогава, докато препятствията се вписваха в ситуацията, която го е причинила. Един от симптомите на състоянието е неведението на субекта. Мичъл просто се чувстваше малко неспокоен. Разумът му подсказваше, че, изглежда, е преодолял изтощението и напрежението благодарение на запасите на организма си. По тази причина той все още бе буден в 4,20 сутринта. Разрошен и миришещ след шест дни, без да се изкъпе, той седеше зад бюрото си и препрочиташе сведенията за стотен път. Тихо си тананикаше нещо. Не му и минаваше през ум, че двамата мъже до кафеника са допълнително повикани заради него. Единият щеше да го замести в случай на нужда, а другият беше психиатър — протеже на доктор Лофтс. Психиатърът се намираше там, за да наблюдава Мичъл и да следи обажданията на Малкълм.

Зъррр.

Звъненето на телефона извади всички в стаята от отпуснатото им състояние. Мичъл хладнокръвно вдигна ръка да не се притесняват, а с другата взе слушалката. Леките му движения притежаваха уверената бързина на роден атлет или пък добре смазана машина.

— 493–7282.

— Обажда се Кондора. Всичко почти приключи.

— Разбирам. Тогава защо не…

— Казах почти. Слушай сега и внимавай! Мароник, Уедърби и тяхната банда са действали под ръководството на човек на име Атуд. Опитвали са се да прикрият следите от контрабандна операция, която извършили през 1968. Тогава използвали управлението и Хайдегер откри това. Останалото просто дошло някак от само себе си.

Остана ми да свърша още нещо. Ако не успея, ще разберете. Така или иначе, изпратих няколко писма до банката си. Няма да е зле да ги приберете. Ще бъдат там тази сутрин.

Добре ще е да изпратите една кадърна група при Атуд още сега. Той живее на „Елуд Лейн“ 42, в Чеви Чеиз. — (Помощникът на Мичъл вдигна слушалката на червения телефон и започна да говори тихо. В друга част на сградата група мъже се спусна към чакащите коли. Друга група изтича към бойния хеликоптер „Кобра“, който стоеше в пълна готовност на покрива.) — Изпратете лекар с тях. Двама от хората на Мароник са в гората зад къщата, само че мъртви. Пожелайте ми късмет.

Телефонът прещрака, преди Мичъл да успее да каже нещо. Той погледна към човека от прослушването, но другият само му кимна отрицателно с глава.

В стаята се развихри бурна дейност. Вдигаха се телефони и навсякъде из Вашингтон резкият звън на специалните звънци събуди най-различни хора. Тракаха пишещи машини, пратеници тичешком излизаха от стаята. Тези, които нямаха някаква определена задача, крачеха из нея. Възбудата около него не се предаде на Мичъл. Той седеше на бюрото си и спокойно следваше предписанията на установените процедури. Челото и дланите му бяха сухи, но някъде дълбоко в очите му гореше странна светлина. Малкълм пусна вилката на телефона и пъхна нова монета. Сигналът прозвуча само два пъти.

Момичето беше подбрано заради мекия си, приветлив глас.

— Добро утро. ТУА. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да, казвам се Хенри Купър. Брат ми отлита днес на малко закъсняла почивка. Не каза на никого със сигурност къде отива, тъй като не беше решил. А ние искаме да му направим прощален подарък преди заминаването. Той вече е тръгнал от апартамента си, но мисля, че ще лети с полет 27 в шест часа. Бихте ли ми казали дали има резервация?

След кратко мълчание момичето се обади:

— Да, господин Купър, брат ви е резервирал билет до Чикаго. Още не си е взел билета.

— Чудесно. Много съм ви благодарен. А ще ми направите ли още една услуга? Не го уведомявайте, че съм се обаждал. Изненадата се казва Уенди и има вероятност да лети със същия полет или да хване следващия.

— Разбира се, господин Купър. Да запазя ли място за дамата.

— Не, благодаря. Мисля, че ще бъде по-добре да изчакаме и да видим какво ще се получи на летището. Самолетът излита в шест, нали?

— Точно така.

— Добре, ще бъдем там. Благодаря ви.

— Благодарим ви, сър, че сте се сетили за ТУА.

Малкълм излезе от телефонната будка. Той изтръска някакви мъхчета от сакото си. Униформата на Атуд, общо взето, му ставаше, въпреки че беше малко широка. Обувките обаче му бяха широки и краката му от време на време се плъзгаха в тях. Добре лъснатата кожа проскърцваше, докато той вървеше от паркинга към главното фоайе на летище „Национал“. На дясната му ръка бе преметнат шлифер, а фуражката му бе прихлупена ниско над челото.

Малкълм пусна един плик без марка, адресиран до ЦРУ, в пощенската кутия. Писмото съдържаше всичко, което знаеше, включително фалшивото име на Мароник и номера на полета. Кондора се надяваше, че няма да му се наложи да разчита на пощите на САЩ.

Залата на летището започваше да се изпълва със суетящите се хора, които щяха да минат през нея този ден. Един чистач със свирещи гърди метеше фасовете от червения килим. Някаква майка се опитваше да накара отегченото си дете да я слуша. Нервна колежанка седеше и се чудеше дали номерът с картата за пътуване с намаление на съквартирантката й ще мине. Трима млади моряци, запътили се у дома, в Мичиган, се питаха дали номерът им пред нея ще мине. Пенсиониран богат висш служител и пияница без пукнат грош спяха в съседни кресла в очакване дъщерите им да долетят от Детройт. Ръководно длъжностно лице от „Фулър Бръш“ седеше абсолютно неподвижно и се бореше с последиците от смяната на часовия пояс и преливане с джин. Човекът, който програмираше музиката по уредбата, бе решил да внесе джазово настроение в ранните сутрешни часове и някакъв безименен оркестър свиреше блудкави версии на Битълс.

Малкълм се отправи към група кресла, където се чуваше всичко, което ставаше пред бюрото на ТУ А. Той седна до тримата моряци, а те почтително се направиха, че не забелязват присъствието му. Малкълм скри по-голямата част от лицето си зад някакво списание. Очите му не се отделяха от бюрото на ТУА. Дясната му ръка се шмугна под китела и измъкна автоматичния пистолет със заглушител. Той пъхна натежалата си от оръжието ръка под шлифера, отпусна се в креслото и зачака.

Точно в 5,30 Мароник уверено премина през главния вход. В походката на мъжа с впечатляващата външност междувременно се бе появило леко накуцване, което околните обикновено се стараят да не забелязват, но никога не успяват. Накуцването оставя най-силно впечатление у тях и всички други подробности, които възприемат с очите си, се замъгляват в съзнанието им. Много често униформата има същото въздействие.

На Мароник му бе пораснал мустак с помощта на един магазин за театрални реквизити и когато той спря пред бюрото на ТУА, Малкълм не го позна. Тихият му глас обаче привлече вниманието му и той напрегна слух, за да чуе разговора.

— Казвам се Джеймс Купър. Доколкото знам, имате резервация на мое име.

Служителката на компанията леко отметна глава, за да върне изплъзналия се кестеняв кичур коса на мястото му.

— Да, господин Купър, полет 27 до Чикаго. До качването в самолета остават петнадесет минути.

— Много добре. — Мароник плати билета си, предаде едната от чантите си за багаж и се отдалечи безцелно от бюрото. Почти няма хора, помисли си той. Добре. Няколко военнослужещи, съвсем нормално, майка и дете, нормално, стари пияници, нормално, колежанка, нормално. Наоколо не се навъртат прекалено много мъже със зает вид, които не правят нищо. Никой не бърза да се обажда по телефона, включително и момичето зад бюрото. Всичко е нормално. Той се успокои още повече и започна да се разхожда и да разглежда летището, за да се поразтъпче преди дългия полет. Не забеляза капитана от флотата, който бавно го последва на разстояние от двадесет крачки.

Малкълм почти се отказа от намеренията си, когато видя колко уверен и способен изглежда Мароник. Но беше твърде късно. Помощта можеше да не пристигне навреме и Мароник щеше да се измъкне. А и това беше нещо, което Малкълм трябваше да извърши сам. Той потисна нервността си дължаща се на наркотика. Щеше да има само една възможност.

Въпреки че не е неописуемо красиво, летище „Национал“ е приятно място. Мароник си позволи да се възхити на симетрията на коридорите, през които мина. Хубави цветове, плавни линии.

Внезапно той спря. Малкълм едва успя да се скрие зад един рафт с комикси. Собственичката му хвърли смразяващ поглед, но не каза нищо. Мароник погледна часовника си и за малко се поколеба. Времето щеше точно да му стигне. Той отново тръгна, сменяйки спокойната си бавна походка с бърза крачка. Малкълм последва примера му, като внимаваше да не вдига шум по местата, покрити с мрамор. Мароник внезапно зави надясно и мина през една врата, която се върна на пружините си и се затвори зад него.

Малкълм изтича до нея. Ръката, с която държеше пистолета под шлифера, бе потна от горещината, наркотика и нервността му. Той спря пред кафявата врата. „Мъже“. Огледа се. Никой. Сега или никога. Като внимаваше пистолетът да е между тялото му и вратата, той измъкна оръжието изпод шлифера си. После захвърли тежката дреха на близкото кресло. Най-накрая с бясно биещо сърце той натисна вратата.

Тя се отвори леко и безшумно. Два сантиметра. Малкълм вече виждаше искрящата белота на помещението. На стената от дясната му страна блестяха огледала. Той отвори вратата с крак. На стената до нея имаше редица от три лъснали мивки. На отсрещната стена — четири писоара. От мястото си видя и ъгъла на една тоалетна. Пред мивките и писоарите нямаше никой. Дезинфектант с лимонова миризма погъделичка носа му. Той отвори широко вратата и влезе. Тя се затвори зад него с леко свистене и той се отпусна тежко върху нея.

Светлината в помещението бе по-ярка от пролетния ден вън от сградата. Нищо не поглъщаше звука на музиката от уредбата и по покритите с плочки стени отекваха студени, отсечени, кънтящи звуци. Срещу Малкълм имаше три тоалетни. В най-крайната вляво се виждаха нечии обувки с обърнати към него върхове. Лъскавината им подчертаваше блестящата белота на помещението. Флейтата от малката кутия на тавана зададе весел музикален въпрос и пианото й отговори. Малкълм бавно вдигна пистолета си. Звукът от завъртането на тоалетната ролка послужи за знак на оркестъра. Флейтата засвири по-меланхолична мелодия и отново зададе въпроса си. Преди да се разнесе шумът от късането на хартия и тихият отговор на пианото, се чу лекото прищракване на предпазителя на пистолета.

Оръжието подскочи в ръката на Малкълм. В тънката метална врата на тоалетната се отвори дупка. Вътре в кабинката краката внезапно се разтърсиха, а после скочиха. Мароник, леко ранен във врата, отчаяно се опитваше да се добере до пистолета в задния си джоб, но панталоните му се бяха смъкнали при глезените му. Обикновено той носеше пистолета си или на колана, или под мишницата, но днес се канеше да го изхвърли, преди да мине проверката на летището. На този етап от плана навярно нямаше да има нужда от оръжие, особено в голямото, пълно с хора летище и все пак предпазливият Мароник беше пъхнал пистолета си в задния джоб, където нямаше да се забелязва, макар и да не беше много удобен за вадене, просто така, за всеки случай.

Малкълм стреля отново. Още един куршум мина със стържене през вратата, заседна в гърдите на Мароник и отхвърли тялото му към стената. Малкълм стреля отново и отново, и отново, и отново. Пистолетът изхвърляше гилзите на плочките на пода. Горчивата барутна миризма се смеси с лимоновия мирис. Третият куршум на Малкълм проби дупка в стомаха на Мароник. Той изхлипа тихо и падна към дясната страна на металната клетка. Губещата сили ръка се дръпна от синджира на казанчето. Звукът на стичащата се вода за миг заглуши стоновете му и кашлянето на оръжието. Когато Малкълм изстреля четвъртия си куршум, една минаваща стюардеса чу приглушената кашлица и си спомни, че все още е студено. Тя си обеща да си купи витамини. Куршумът не улучи падналия Мароник. Оловото разби плочките на стената и малките парченца като шрапнел се разлетяха към металните стени и тавана. Някои от тях се забиха във врата на Мароник, но това вече беше без значение. Петият куршум на Малкълм заседна в лявото бедро на Мароник и прикова умиращия мъж към седалката.

Малкълм виждаше от мястото си ръцете и краката на мъжа, отпуснат на седалката. Върху плочките имаше няколко червени петънца. Бавно, почти преднамерено, тялото на Мароник започна да се смъква от чинията. Малкълм искаше да бъде сигурен, преди да се изправи лице в лице с мъжа, затова натисна спусъка и изстреля последните два куршума. Едно нелепо коляно, принадлежащо на оголения и изненадващо неокосмен крак на Мароник се удари в долния праг на кабинката. Тялото леко се премести, докато се слягаше на пода. Малкълм достатъчно добре видя бледото лице. Смъртта бе заменила впечатляващия вид на Мароник с доста обикновено, изцъклено и посредствено изражение. Малкълм пусна пистолета на пода. Той се плъзна по него и спря близо до тялото.

Нужни му бяха няколко минути, за да намери телефон. Най-накрая една хубава стюардеса от ориенталски произход помогна на леко объркания морски офицер. Дори се наложи да му заеме монета за телефона.

— 493–7282. — Гласът на Мичъл леко се поколеба.

Малкълм не бързаше да отговори. Много уморено той каза:

— Обажда се Малкълм. Всичко свърши. Мароник е мъртъв. Защо не изпратите някой да ме вземе. Намирам се на летище „Национал“. Мароник също. Аз съм човекът с флотската униформа в североизточната зала.

Три коли агенти пристигнаха две минути преди дежурната полицейска кола, извикана от чистача, който бе намерил в тоалетните не само мръсотия за чистене.