Шестте дни на Кондора

ВТОРНИК, КЪСНО ПРЕЗ НОЩТА, СРЯДА, РАНО СУТРИНТА

Съзнанието на Малкълм се върна изведнъж. Някакво смътно усещане се появи около очите му, а после тялото му внезапно му предаде едно отчаяно съобщение от мозъка: трябваше да повърне. Той рязко се наведе напред и нагоре и някой натика главата му в предвидливо донесената кофа. Когато спря да повръща, той отвори измъчените си очи, за да огледа положението.

Малкълм примигна и изчисти лещите си. Намираше се на пода в една много луксозна дневна. На отсрещната стена имаше малка камина. Двама мъже седяха в креслата между него и стената. Мъжът, който застреля Уенди, и неговият спътник. Малкълм отново примигна. Забеляза очертанията на още една фигура отдясно. Мъжът беше много висок и слаб. Когато се обърна, за да го разгледа по-добре, човекът зад него дръпна главата му, така че Малкълм отново се озова с лице към двамата седнали мъже. Той се опита да размърда ръцете си, но те бяха вързани зад гърба му с копринена вратовръзка, за да не остават следи.

По-възрастният от двамата мъже се усмихна, очевидно много доволен от себе си.

— Е, Кондоре — обади се той, — добре дошъл в моето гнездо.

Лицето на другия мъж беше почти безстрастно, но на Малкълм му се стори, че долови странно веселие в студените чу очи.

По-възрастният мъж продължи:

— Много дълго те търсихме, скъпи Малкълм, но сега, когато си тук, всъщност започвам да се радвам, че нашият приятел Мароник не успя да те застреля. Има някои въпроси, които искам да ти задам. Вече знам отговорите на част от тях, но не на всичките. Сега е най-удобният момент да ги науча. Не си ли съгласен?

Устата на Малкълм бе пресъхнала. Слабият мъж поднесе чаша с вода към устните му. Когато Малкълм спря да пие, той погледна към двамата мъже и дрезгаво каза:

— И аз имам въпроси. Да се спазарим — отговор срещу отговор.

По-възрастният мъж се усмихна, докато говореше.

— Мое скъпо момче! Ти не разбираш. Твоите въпроси не ме интересуват. Дори няма да си губим времето с тях. Защо да ти казвам каквото и да било? Толкова е безсмислено. Не, ти ще ни отговориш. Готов ли е вече, Кътлър, или си замахнал твърде силно с пушката?

Мъжът, който държеше Малкълм, имаше дълбок глас.

— Главата му трябва вече да се е прояснила. — Със светкавично движение на мощните си китки мъжът събори Малкълм на пода. Слабият му затисна краката, а Мароник му свали панталоните. Той заби иглата на спринцовката в напрегнатото бедро на Малкълм и вкара бистрата течност в главната артерия. Така щеше да стане по-бързо, а шансът следователят да забележи малката дупчица от вътрешната страна на бедрото бе много слаб.

Малкълм разбираше какво става. Той се опита да се противопостави на неизбежното. Насили се да си представи тухлена стена, да усети тухлената стена, да почувства мириса на тухлена стена, да се превърне в тухлена стена. Изгуби всякаква представа за време, но тухлите все така изпъкваха в съзнанието му. Чу, че някакви гласове го разпитват, ала превърна и тях в тухли в стената си.

После бавно, капка по капка, серумът на истината започна да подкопава стената. Разпитващите го мъже внимателно замахваха с чуковете си. Кой си ти? На колко години си? Как се казва майка ти? Малки, съществени парченца мазилка се отчупваха. После по-големи късове. Къде работиш? С какво се занимаваш? Една по една тухлите се разхлабваха. Какво се случи миналия четвъртък? Какво знаеш? Какво направи след това? Защо го направи?

Малко по малко, парченце по парченце, Малкълм почувства как стената му се руши. Въпреки че изпитваше съжаление, не можеше да накара разрухата да спре. Най-накрая умореният му мозък започна да блуждае. Въпросите престанаха и той потъна в празно пространство. Усети някакво леко боцване по бедрото си и празното пространство се смени от вцепенение.

Мароник направи малка грешка в пресмятанията си. Това беше разбираемо, тъй като му се налагаше да работи с милиграми наркотик, за да получи резултати от неизвестна променлива, но все пак щеше да е по-добре, ако се бе презастраховал. Когато тайно пръсна настрани половината от спринцовката, която Атуд му даде, той мислеше, че въпреки всичко дозата е достатъчна, за да предизвика безсъзнание. Малко не му стигна. Наркотикът се комбинира със содиум пентотала, както се очакваше, но само причини състояние на ступор, а не на безсъзнание у Малкълм.

Малкълм беше в някакъв сън. Клепачите му се бяха спуснали ниско над лещите, но не се затваряха. Звуците стигаха до него като стереофонично ехо. Мозъкът му възприемаше всичко наоколо, но не бе в състояние да го осмисли.

— Сега ли да го убие? (Дълбокият глас.)

— Не, не тук.

— Кой?

— Ще оставя Чарлс да го направи, той обича да гледа кръв. Дай му ножа си.

— Ето, ти му го дай. Аз пак ще проверя това.

Отдалечаващи се стъпки. Звук от отваряне и затваряне на врата. Някакви ръце, които шарят по тялото му. Нещо леко докосна лицето му.

— Дяволите да го вземат!

Розово парченце хартия на пода до рамото му. Сълзите замъгляват лещите му, но на хартията пише „27, ТУА, вътрешен, 6,00“.

Вратата се отваря, и се затваря. Приближават се някакви стъпки.

— Къде са Атуд и Чарлс?

— Проверяват наоколо да не би да е изпуснал нещо.

— Аха. Между другото ето ти резервацията. Джеймс Купър.

Шумолене на хартия.

— Хубаво, хайде да вървим.

Малкълм почувства как тялото му се отдели от пода. През стаите. Навън в освежаващия нощен въздух. Сладък мирис, цъфнали люляци. Кола, на задната седалка. Мозъкът му започна да възприема повече детайли, да преодолява празнините. Тялото му продължаваше да бъде безчувствено, легнало на пода, притиснато в гърба от чифт тежки обувки. Продължително друсане. Спиране. Моторът угасва и една врата се отваря.

— Чарлс, можеш ли да го занесеш в гората ей по този път, да речем, на около петдесет метра. Аз ще донеса лопатата след няколко минути. Чакай ме да дойда. Искам да бъде извършено по определен начин.

Нисък смях.

— Без проблем.

Вдигат го във въздуха, увисва през високото, костеливо рамо, подскача по неравната пътека, болката събужда живот в тялото му.

Когато високият мъж стовари Малкълм на земята, съзнанието му се бе възвърнало. Тялото му все още бе вцепенено, но мозъкът му работеше, погледът му се бе прояснил. Вече виждаше високия мъж, който се усмихваше на слабата нощна светлина. Очите му откриха източника на поредицата от щракания, които разсичаха влажния въздух. Мъжът отваряше и затваряше ножа си в нетърпеливо очакване.

Изпод нечии леки стъпки се разнесоха пукот на клонки и шумолене на сухи листа. Мъжът с впечатляващата външност се появи на края на полянката. В лявата си ръка държеше фенерче. Лъчът му освети Малкълм точно в момента, когато се опитваше да се надигне. Дясната ръка на мъжа висеше близо до тялото му. Неговият ясен глас накара Малкълм да замръзне на място.

— Как е нашият Кондор?

— Нищо му няма, Мароник, като че ли това има значение. Ама и той бързо се съвзе от наркотика. — Слабият мъж спря да облизва устните си. — Сега готов ли си?

Лъчът на фенерчето се пренесе върху лицето на изгарящия от нетърпение висок мъж. Гласът на Мароник прозвуча тихо в нощния въздух.

— Да, готов съм.

Той вдигна ръката си и с беззвучно „пльок“ от заглушителя застреля високия мъж в слънчевия възел.

Куршумът заседна в гръбначния стълб на Чарлс. Изстрелът го отхвърли назад, но той се отпусна на колене и падна по лице. Мароник отиде до дългото, отпуснато тяло. За по-сигурно той изстреля един куршум в главата му.

Главата на Малкълм се завъртя. Той разбираше какво вижда, но не можеше да го повярва. Мъжът на име Мароник дойде бавно при него. Той се наведе над Малкълм и провери как са вързани краката и ръцете му. Удовлетворен от резултата, седна на един удобно разположен пън, загаси фенерчето и каза:

— Искаш ли да си поговорим? Ти попадна на нещо и забърка цяла каша. Трябва да ти кажа, през последните пет дни започнах да изпитвам професионално възхищение към теб. Това обаче няма нищо общо с решението ми да ти дам възможност да се измъкнеш жив от тази история — всъщност дори като герой.

През 1968 като част от подкрепата им за едно обсадено антикомунистическо правителство ЦРУ подпомогна някои от племената мео в Лаос в основната стопанска дейност за района — производството на наркотици. Покрай останалите сблъсъци там се водеше война между конкурентни търговски групировки. Нашите хора помогнаха на едната групировка, като използваха транспортни самолети за превозването на непречистения опиат по търговския му маршрут. В цялата тази операция нямаше нищо необикновено от гледна точка на ЦРУ, въпреки че сигурно има доста хора, които гледат с неодобрение на участието на американското правителство в търговията с наркотици.

Както знаеш, подобни начинания са твърде доходни. Една група хора, повечето от които вече видя, реши, че възможността за лично обогатяване не бива да бъде пропускана. Ние отклонихме значително количество от блокчетата непреработен, висококачествен морфин от официалния пазар и ги пренасочихме към друг клиент. Бяхме добре възнаградени за усилията си.

От самото начало не бях съгласен с начина, по който Атуд подхвана работата. Вместо да закара стоката в Тайланд, в местните лаборатории за преработка, и да приберем значителна печалба, той настоя да изнесем блокчетата морфин направо в Щатите и да ги продадем на една американска групировка, която искаше да избегне по възможност участието на посредници. За да го направим, ни се наложи да използваме управлението в по-голяма степен, отколкото бе разумно.

Използвахме вашия отдел по две причини. Компрометирахме един касиер — не вашия стар счетоводител, който на няколко пъти подправи книжата, за да ни осигури парите за началото. После превозихме морфина до Щатите в сандъците със секретна литература. Той се побираше съвсем удобно в тези сандъци и понеже беше прекаран като секретен материал, нямаше защо да се тревожим, че ще го проверяват на митницата. Нашият агент в Сиатъл посрещна пратката и я предаде на купувачите. Но тази история почти няма нищо общо с причините, поради които се намираш тук.

Всичко тръгна от твоя приятел Хайдегер. Не можа да не си пъхне носа, където не трябва. За да елиминираме възможността някой да открие нещо нередно, се наложи да елиминираме Хайдегер. А за да прикрием смъртта му, а и да се застраховаме в случай, че е казал на някой друг, се наложи да унищожим целия отдел. Ти ни провали операцията само благодарение на слепия шанс.

Малкълм прочисти гърлото си.

— Защо ме оставяш да живея?

Мароник се усмихна.

— Защото познавам Атуд. Той ще се почувства в безопасност едва когато види мен и съучастниците ми мъртви. Ние сме единствената нишка, която го свързва с цялата тази каша. Освен теб. Следователно трябва да умрем. Навярно в момента мисли как да се отърве от нас. Утре трябва да ходим да вземем едни пликове в банката. Почти съм сигурен, че ще бъдем застреляни при опит за обир, ще загинем при катастрофа или просто ще „изчезнем“. Атуд се прави на глупав, но не е.

Малкълм погледна към тъмната фигура на земята.

— И все пак не разбирам. Защо уби този Чарлс?

— Аз също предпочитам да не оставям следи. Той беше опасен баласт. На мен ми е все едно кой ще прочете писмата. Силните на деня вече знаят за участието ми. Ще изчезна незабелязано в Средния изток — човек с моите способности винаги може да намери подходяща работа там.

Но не искам един ден да завия зад ъгъла и да налетя на американски агент, който ме причаква, ето защо оставям на страната малък подарък с надеждата, че ще се отнесат към мен като с овца, отлъчила се от стадото, която няма смисъл да преследват. Моят прощален подарък — Робърт Атуд. Оставям и теб жив горе-долу по същата причина. А ти ще имаш възможността да им предадеш господин Атуд. Той ти причини много злини. В края на краищата всичките тези убийства станаха заради него. Аз съм прост изпълнител като теб. Съжалявам за момичето, но нямах избор. „C’est la guerre“4.

Малкълм остана седнал дълго време. Най-накрая той каза:

— Какъв е планът за момента?

Мароник се изправи. Той хвърли ножа в краката на Малкълм. А после му направи още една инжекция. Гласът му бе безстрастен.

— Това е изключително силен стимулант. Може да задържи и мъртвец на крака в продължение на половин ден. Би следвало да ти даде достатъчно сила, за да се справиш с Атуд. Той е възрастен, но все още е много опасен. Когато се освободиш, върни се на полянката, където паркирахме колата. В случай че не си забелязал, това е твоята кола. На задната седалка ще намериш едно-две полезни нещица. Аз бих паркирал точно пред портата, а после бих се промъкнал от задната страна на къщата. Качи се на някое дърво и се вмъкни през прозореца на втория етаж. Не знам как се е отворил. Постъпи както искаш с него. Ако те убие, все едно ще трябва да дава обяснения за писмата и няколко трупа.

Мароник погледна към фигурата в краката си.

— Сбогом, Кондоре. И един последен съвет. Гледай си научната работа. Късметът ти е почти на привършване. Когато ножът опре до кокала, не си чак толкова добър. — Той се скри в гората.

Няколко минути изминаха в тишина, а после Малкълм чу как някаква кола запали и потегли. Той се примъкна към ножа.

Отиде му половин час. На два пъти си поряза китките, но нараняванията бяха съвсем леки и кървенето спря веднага, щом престана да използва ръцете си.

Намери колата. На прозореца бе залепена бележка. Тялото на мъжа на име Кътлър лежеше проснато до вратата. Беше застрелян в гърба. Бележката бе написана, докато високият е носил Малкълм в гората. Тя беше кратка, съвсем по същество: „Оръжието ти е запушено от кал. Пушката отзад има десет патрона. Надявам се, че автоматичният пистолет ще ти свърши работа.“

Оръжието на задната седалка бе обикновена спортна пушка, калибър 22. Кътлър се бе упражнявал с нея в стрелба по мишена. Мароник я остави на Малкълм, тъй като прецени, че дори един аматьор би се справил с подобно леко оръжие. За всеки случай бе добавил и автоматичен пистолет със заглушител. Малкълм махна бележката и подкара.

Когато остави колата да спре по инерция пред портата на Атуд, Малкълм вече усещаше въздействието на наркотика. Пулсирането в тила и главата му, слабите болки в тялото му бяха изчезнали. На тяхно място изпитваше прилив на енергия и самоувереност. Знаеше, че ще трябва да се бори с прекалената самонадеяност, предизвикана от наркотика.

Катеренето по дъба се оказа съвсем леко, а прозорецът бе отворен. Малкълм свали пушката от гърба си и я зареди. Бавно и безшумно той мина на пръсти през тъмния коридор, покрит с мокет, и отиде до стълбите. От стаята, където го разпитваха, гръмко се носеше увертюрата на Чайковски „1812“. От време на време един познат глас тържествуващо й пригласяше. Малкълм бавно слезе по стълбите.

Атуд беше с гръб към вратата, когато Малкълм влезе в стаята. Той избираше друга плоча от полицата на стената. Ръката му се спря на Петата симфония на Бетовен.

Малкълм хладнокръвно вдигна пушката, свали предпазителя, прицели се и стреля. Часовете стрелба по катерички, зайци и консервни кутии насочиха куршума право в целта. Той раздроби дясното коляно на Атуд, който падна, виейки, на пода.

Ужас и болка изпълниха очите на възрастния мъж. Той се претърколи на другата страна и видя как Малкълм повтори действията си. Мъжът изпищя, когато вторият куршум раздроби второто му коляно. Устните му оформиха въпроса: „Защо?“

— Безсмислено е да питаш. Нека да кажем, че не исках да отиваш никъде за известно време.

Малкълм се раздвижи в пристъп на трескава възбуда. Той уви кърпи около коленете на стенещия мъж, за да намали кървенето, а после завърза ръцете му за една масичка. Изтича на горния етаж и извърши безсмислен погром в стаите, изгаряйки енергията, която струеше във вените му. С огромни усилия си възвърна контрола върху разума си. Мароник добре подбира наркотиците си, помисли си той. Атуд — мозъкът, директорът, мислителят — е на долния етаж; мислеше си той, обхванат от болки и обезвреден. Низшите членове на групата са мъртви. Остава само Мароник, Мароник — изпълнителят, Мароник — убиецът. Малкълм се сети за гласовете от другата страна на горещия телефон, истинските професионалисти като Мароник. Не, каза си той, нима досега не бях сам? Те срещу мен. Мароник направи отношенията ни още по-лични, като уби Уенди. За професионалистите това е просто работа. На тях им е все едно. Един неясен план взе да се оформя около идеите и потребностите му. Той изтича в спалнята на Атуд и смени изпокъсаните си дрехи с един от костюмите му. После отиде в кухнята и погълна лакомо някакво студено пиле и пай. Той се върна в стаята, в която лежеше Атуд, а после изтича към колата. Чакаше го дълъг път.

Известно време след като Малкълм си тръгна, Атуд остана неподвижен. Бавно и немощно той се опита да изпълзи с масата по пода. Беше твърде слаб. Единственото, което постигна, бе да събори някаква снимка от масата. Тя падна с лицето нагоре. Стъклото не се натроши на парченца, които да, използва, за да пререже въжето. Той се примири със съдбата си. Отпусна се по очи на пода и се приготви да посрещне съдбата, която го очакваше. Мъжът хвърли един кратък поглед към снимката и въздъхна. На нея беше сниман той. В униформата на капитан от флотата на Съединените щати.