Шестте дни на Кондора

СЪБОТА

— По-добре ли се чувстваш? Малкълм вдигна очи към Уенди и трябваше да признае, че е по-добре. Болката в гърлото му се бе притъпила и почти двадесет и четири часовият сън бе възвърнал голяма част от силите му. Носът му продължаваше да тече и когато говореше, гърлото го болеше, но дори тези неприятни симптоми бавно затихваха.

Колкото повече му олекваше физически, толкова по-тежки мисли започваха да го налягат. Знаеше, че е събота — два дни след убийството на колегите му и след като бе стрелял по човек. В този момент няколко групи изобретателни и решителни мъже обръщаха Вашингтон с краката нагоре. Най-малко една от групите желае смъртта му. Останалите навярно не преливат от добри чувства към него. В тоалетката на другия край на стаята имаше 9382 долара, откраднати от един мъртвец или поне изнесени от апартамента му. А той лежи болен в леглото, без да има поне някаква представа какво точно се бе случило или какво да прави. Отгоре на всичко на леглото му седи някакво смешно момиче, облечено с тениска, което му се усмихва.

— Знаеш ли, наистина нищо не разбирам — каза дрезгаво той. Така си беше. През всичките тези часове, които бе посветил на проблема, можа да стигне само до четири сравнително приемливи заключения — че някой се е внедрил в управлението, че някой е нападнал отдела му, че някой се е опитал да представи Хайдегер за двоен агент, като е оставил „скритите пари“, и че този някой желае смъртта му.

— Измисли ли вече какво ще правиш по-нататък? — С показалеца си Уенди проследи линията на бедрото му под чаршафа.

— Не — отвърна той раздразнено, — може да позвъня на „горещия телефон“ довечера, ако ме закараш до някоя телефонна будка.

Тя се наведе напред и леко го целуна по челото.

— Ще те заведа, където поискаш. — Тя се усмихна и леко го целуна по очите, страните, по-надолу по устата, още по-надолу по врата, отметна чаршафите и продължи към гърдите, стомаха му, все по-надолу и по-надолу.

После се изкъпаха, той си сложи контактните лещи и отново си легна. Когато Уенди се върна в стаята му, тя беше напълно облечена. Подхвърли му четирите книги.

— Не знаех какво харесваш, но тези ще ти помогнат да убиеш времето, докато ме няма.

— Къде… — Малкълм трябваше да спре и да преглътне. Гърлото все още го болеше. — Къде отиваш?

Тя се усмихна.

— Глупаво момченце, трябва да напазарувам. Останала ни е съвсем малко храна, пък и все още нямаш всичко, от което се нуждаеш. Ако бъдеш добричък — а ти никак не си лош, — може да ти донеса изненада. — Тя тръгна, но на вратата се обърна. — В случай че телефонът звъни, не го вдигай, освен ако не позвъни два пъти, после спре и иззвъни отново. Това ще съм аз. От мен ще излезе добър шпионин, нали? Не чакам никого. Стига да не вдигаш шум, никой няма да разбере, че си у дома. — Гласът й придоби по-сериозен тон. — А сега не се тревожи, чу ли? Тук си на сигурно място. — Тя се обърна и излезе.

Малкълм току-що бе взел една от книгите, когато главата й отново изникна на вратата.

— Хей — повика го тя, — току-що ми хрумна нещо. Ако се разболея от ангина, това за венерическо заболяване ли ще мине? — Малкълм не можа да я улучи с книгата.

Когато Уенди отвори външната врата и отиде до колата си, тя не забеляза мъжа във фургона, паркиран от другата страна на улицата, който внезапно излезе от летаргията си. Той имаше съвсем обикновен вид. Облечен бе в широк шлифер, въпреки че тази сутрин беше предимно слънчева. Сякаш знаеше, че доброто време няма да продължи. Мъжът проследи с очи Уенди, която се измъкна от мястото за паркиране и потегли. Той погледна към часовника си. Ще почака още три минути.

Събота е почивен ден за повечето държавни служители, но не за всички от тях. Тази събота голям брой държавни служители на най-различни административни нива работиха извънредно, със загрижен и начумерен вид. Един от тях бе Кевин Пауъл, Той и неговите хора разговаряха с 216 лекари, сестри, стажанти и други лица от медицинското съсловие. Почти половината от лекарите на обща практика и специалистите по уши-нос-гърло в района на Вашингтон бяха разпитани. Беше единадесет часът в хубавото съботно утро. Всичко, което Пауъл можеше да докладва на възрастния мъж зад махагоновото бюро, можеше да бъде обобщено с една дума. Нищо!

Доброто настроение на възрастния мъж не бе помрачено от новините.

— Добре, момчето ми, просто продължавай да опитваш — друго не мога да ти предложа. Просто продължавай да опитваш. И ако това ще те утеши, искам да те уверя, че сме в същото положение като другите, само че те не знаят вече какво да правят, освен да наблюдават. Случи се обаче едно нещо: Уедърби е мъртъв.

Пауъл бе озадачен.

— Казахте, струва ми се, че състоянието му се подобрява.

Възрастният мъж разпери ръце.

— Така беше. Канеха се да го разпитат късно вчера вечерта или рано тази сутрин. Когато следователите пристигнали малко след един часа през нощта, го намерили мъртъв.

— Как? — Гласът на Пауъл издаваше доста голяма доза подозрение.

— Как наистина? Охраната на вратата се кълне, че само медицинският персонал е влизал и излизал. А тъй като е бил в болницата на Лангли, сигурен съм, че мерките за сигурност са били особена строги. Лекарите му казват, че ако се вземат предвид шокът и загубата на кръв, напълно е възможно смъртта да е настъпила в резултат на раната. А бяха уверени, че състоянието му се подобрява забележително бързо. В този момент извършват пълна аутопсия на тялото му.

— Всичко това е много странно.

— Да, така е, нали? Но именно защото е странно, би следвало да е почти предсказуемо. Целият случай е странен. Е, този въпрос вече сме го обсъждали. Имам нещо ново за теб.

Пауъл се наведе над бюрото. Чувстваше се уморен. Възрастният мъж продължи:

— Казах ти, че не съм удовлетворен от подхода на управлението и ФБР към случая. Стигнали са до задънена улица. Сигурен съм, че отчасти това хе дължи на начина им на мислене. Те издирват Малкълм така, както ловецът преследва дивеча. Но въпреки че са опитни ловци, едно-две неща им убягват. Искам да започнеш да го търсиш, сякаш ти си жертвата. Чел си всичките сведения, които имаме за него, бил си в апартамента му. Следователно имаш някаква представа що за човек е той. Постави се на негово място и виж къде ще те отведе това.

Ще ти помогна с няколко интересни теми за размисъл. Знаем, че за да стигне там, където е, му е бил необходим превоз. Ако не друго, то един пешеходец може да бъде забелязан, а нашето момче иска да избегне това. ФБР са почти сигурни, че не е взел такси. Не виждам причина да не се доверим на разследванията им по този въпрос. Не мисля, че е хванал автобус, не и с пакета под мишница, който мъжът в магазина му е продал. А и човек никога не знае кого може да срещне в автобуса.

Ето това е твоят проблем. Вземи един-двама от хората си, които ще могат да се поставят на негово място. Започни оттам, където са го видели за последен път. А после, момчето ми, се скрий, така както го е направил той.

Преди да отвори вратата, Пауъл погледна към усмихващия се възрастен човек и каза:

— Има още нещо странно в цялата тази история, сър. Малкълм никога не е бил подготвян за оперативен агент. Той е аналитик, а вижте колко добре се справя.

— Да, това е доста странно — отвърна възрастният мъж. Той се усмихна и каза: — Знаеш ли, нещо започва много да ми се иска да се срещна с нашето момче Малкълм. Намери ми го, Кевин, намери ми го, и то бързо.

Малкълм изпитваше нужда от чаша кафе. Горещата течност щеше да облекчи гърлото му, а кофеинът щеше да го ободри. Той се усмихна бавно, като внимаваше да не опъва болезнено-чувствителните си вратни мускули. С момиче като Уенди на човек му трябва доста енергия. Той слезе в кухнята. Точно беше сложил кафеника, когато на вратата се позвъни.

Малкълм замръзна на място. Оръжието беше на горния етаж, до леглото му, за да може да го вземе бързо, стига, разбира се, да се намира в леглото си. Малкълм отиде безшумно на пръсти до вратата. Звънецът отново иззвъня. Той въздъхна с облекчение, когато видя през шпионката, че пред вратата стои просто един пощальон с отегчен вид, преметната през рамо чанта и някакъв пакет в ръка. А после се ядоса. Ако не отвори, пощальонът може да продължи да идва, докато не достави пратката. Малкълм погледна надолу към тялото си. Беше само по слип и тениска. Е, какво пък, помисли си той, сигурно и друг път му се е случвало да види мъж по долни гащи. Той отвори вратата.

— Добро утро, сър, как сте?

Доброто настроение на пощальона се предаде и на Малкълм. Той също му се усмихна и каза дрезгаво:

— Много съм настинал. Какво мога да направя за вас?

— Имам една пратка тук за госпожица… — Пощальонът спря и се усмихна лукаво на Малкълм, — госпожица Уенди Рос. Специална пратка с обратна разписка.

— Тя не си е вкъщи в момента. Може ли да дойдете по-късно?

Пощальонът се почеса по главата.

— А бе то за моженето, мога, но няма ли да е по-лесно вие да се подпишете? По дяволите, на правителството не му пука кой подписва, стига да има подпис.

— Добре — съгласи се Малкълм. — Имате ли химикал?

Пощальонът потупа джобовете си без успех.

— Влезте — каза Малкълм. — Аз ще донеса.

Пощальонът се усмихна, когато влезе в стаята. Той затвори вратата зад себе си.

— Благодаря ви за любезността, сър. Много ме улеснявате с това — каза той.

Малкълм сви рамене.

— Няма нищо.

Той се обърна и отиде в кухнята да потърси химикал. Когато минаваше през вратата, мозъкът му разсеяно отбеляза, че пощальонът е оставил пакета и смъква чантата от рамото си.

Пощальонът беше много доволен. Имаше нареждане да провери дали Малкълм се намира в апартамента, да изучи сградата и да пристъпи към действие само ако всичко е абсолютно сигурно и безопасно. Знаеше, че успешната проява на инициатива при ликвидирането на Малкълм ще му донесе награда. С момичето щеше да се справи по-късно. Той извади стена си със заглушител от чантата.

Точно преди да се появи иззад ъгъла на кухнята, Малкълм чу щракването, когато пощальонът зареди оръжието си. Не беше намерил химикал. В едната си ръка той носеше кафеника, а с другата — празна чаша. Мислеше да предложи на пощальона чашка кафе за освежаване. Това, че Малкълм не умря тогава, се дължеше на факта, че когато се появи иззад ъгъла и видя оръжието насреща си, той нито за минутка не се замисли. Хвърли кафеника с врялото кафе и чашата право срещу пощальона.

Пощальонът не бе чул Малкълм да се приближава. Мисълта му се съсредоточи върху летящите към лицето му предмети. Той вдигна ръце и покри главата си с автомата. Кафеникът отскочи от нея, но капакът му падна и горещото кафе се разля по голите му ръце и вдигнатото му лице.

Пощальонът изпищя и хвърли оръжието. То се плъзна по пода и спря под масичката, на която стоеше стереото на Уенди. Малкълм отчаяно се спусна към него, но бе препънат от една черна мокасина. Той падна на ръце и се изправи със залитане. Бързо се огледа през рамо и се сниши. Пощальонът прелетя над главата му. Ако летящият страничен удар го бе улучил, задната част на главата на Малкълм щеше да стане на парчета и по всяка вероятност вратът му щеше да се счупи.

Въпреки че не беше тренирал вече шест месеца, пощальонът извърши трудното приземяване съвършено. Но стъпи на малкото килимче, което бабата на Уенди й бе подарила за рождения ден. Килимчето се плъзна по лъснатия под и пощальонът падна на ръце. Все пак той скочи на крака два пъти по-бързо от Малкълм.

Двамата мъже се гледаха. Между Малкълм и оръжието от дясната му страна имаше най-малко десет крачки. Навярно би могъл да стигне до масичката пръв, но преди да успее да вдигне оръжието, пощальонът щеше да се е нахвърлил върху него. Малкълм бе по-близо до вратата, но тя бе затворена. Знаеше, че не разполага с безценните секунди, които му бяха необходими, за да я отвори.

Пощальонът погледна Малкълм и се усмихна. С връхчето на обувката си той опита здравината на дървения под. Гладък. С умело оттренирано движение той се освободи от обувките си. На краката си имаше дебели чорапи. Те също се събуха, когато отърка краката си в пода. Пощальонът се бе приготвил, в случай че му се наложеше да върви, без да вдига шум, бос, и тази подготовка му бе послужила по най-неочакван начин. Босите му крака прилепваха плътно към пода.

Малкълм погледна към усмихващия се противник и започна да се примирява със смъртта си. Не знаеше какъв пояс има мъжът, но беше наясно, че няма никакви изгледи за успех. Познанията му по бойните изкуства бяха съвсем нищожни. Беше чел безбройни сцени на сбивания в книгите и ги бе гледал на кино. Като дете се бе бил два пъти — единия път спечели, а другия — загуби. Преподавателят по физическо възпитание в колежа бе отделил три часа да ги учи на някои хитри номера, които бе усвоил във флотата. Здравият разум накара Малкълм да се опита да повтори стойката на мъжа — присвити колене, стиснати юмруци, лявата ръка отпред и насочена перпендикулярно към пода, дясната — притисната до кръста.

Много бавно пощальонът започна да се придвижва почти без да отлепя краката си от пода през петнадесетте крачки, които го разделяха от жертвата му. Малкълм тръгна да го заобикаля отдясно, като смътно се питаше защо си прави този труд. Когато дойде на шест крачки от Малкълм, пощальонът мина в нападение. Той извика и се престори, че нанася удар с опакото на ръката си в лицето на Малкълм. Както и очакваше, Малкълм бързо се наведе надясно. Пощальонът върна обратно лявата си ръка, отпусна лявото си рамо и се завъртя надясно върху меката част на лявото си стъпало. В края на 240-градусовото обръщане десният му крак се стрелна и посрещна наведената глава на Малкълм.

Шест месеца без тренировки обаче са твърде много, за да се очакват съвършени резултати дори в схватка с неопитен аматьор. Ритникът се размина с лицето на Малкълм и издумка по лявото му рамо. Ударът отхвърли Малкълм към стената. Когато отскочи от нея, той едва успя да отбегне завършващия серията саблен удар с длан.

Пощальонът беше много сърдит на себе си. На два пъти не бе улучил. Наистина противникът му бе ранен, но в този момент той би следвало да е мъртъв. Пощальонът разбираше, че ще трябва да си възвърне формата, преди да се изправи срещу противник, който си знае работата.

Всеки добър инструктор набляга на факта, че при каратето три четвърти от успеха зависи от психическата нагласа. Пощальонът съзнаваше това и посвети всичките си мисли на смъртта на противника си. Той се концентрира толкова силно, че пропусна да чуе Уенди, която тихо отвори и затвори вратата, за да не събуди Малкълм. Беше си забравила чековата книжка.

Уенди сънуваше. Тези двама мъже, застанали в дневната й, не можеха да бъдат истински. Единият бе нейният Малкълм, който започваше да усеща отново лявата си ръка. Другият — нисък набит непознат — бе застанал в някаква странна поза с гръб към нея. После тя чу как непознатият каза съвсем тихо: „Достатъчно проблеми ми създаде вече“ — и осъзна, че всичко това е ужасяващо реално. Когато непознатият започна да се придвижва към Малкълм, тя внимателно посегна зад кухненския ъгъл и взе един дълъг нож от лъскавия комплект, придържан към стената от магнит. Тя тръгна към непознатия.

Пощальонът чу тракането на токчетата й по дървения под. Той бързо финтира към Малкълм и се обърна с лице към новата заплаха. Когато видя изплашеното момиче, стиснало непохватно ножа в дясната си ръка, тревогата, която бе започнала да се натрупва в съзнанието му, изчезна. Той бързо се прокрадна към нея, докато тя трепереща отстъпваше. Остави я да върви назад и когато тя почти се блъсна в дивана, премина в нападение. Левият му крак отхвръкна напред в светкавичен ритник и ножът излетя от вцепенената й ръка. С опакото на лявата си ръка той й нанесе яростен удар и кокалчетата му разцепиха кожата точно под лявата скула. Уенди се отпусна зашеметена на дивана.

Ала пощальонът бе забравил най-важното правило при ситуации на нападение от няколко страни. Всеки, който е атакуван от двама или повече противници, трябва да не спира да се движи и да раздава бързи, последователни удари на всеки от тях. Ако спре, за да се съсредоточи върху един, преди всичките му противници да бъдат неутрализирани, той се оставя открит. Пощальонът трябваше да се извърне и да атакува Малкълм веднага след удара с крак. Вместо това той нанесе coup de grace3 на Уенди.

В момента, когато пощальонът удряше Уенди с опакото на ръката си, автоматът се озова в ръцете на Малкълм. С лявата ръка можа само да вдигне дулото, но успя да го насочи точно навреме — пощальонът бе вдигнал ръка и се готвеше за фаталния удар с длан надолу.

— Недей!

Мъжът се извърна към другия си противник в момента, когато Малкълм натисна спусъка. Преди кашлящият звук да престане, на гърдите му разцъфна червена редица, от която бликна кръв. Тялото му политна към дивана и с тъп звук падна на пода.

Малкълм помогна на Уенди да се изправи. Лявото й око бе започнало да се затваря, а по бузата й се точеше струйка кръв. Тя изплака тихо:

— Боже мой, Боже мой, Боже мой!

На Малкълм му бяха необходими пет минути, за да я успокои. Той надзърна предпазливо иззад щорите. Навън не се виждаше никой. Жълтият фургон от другата страна на улицата изглеждаше празен. Той остави Уенди на долния етаж, прегърнала насочения към вратата автомат. Каза й да стреля по всичко, което мине през вратата. Облече се набързо и прибра парите, дрехите си и вещите, които Уенди му бе купила, в един от празните й куфари. Когато слезе долу, тя донякъде се бе опомнила. Той я изпрати на горния етаж да си вземе нещата. В нейно отсъствие претърси трупа, но не намери нищо. Когато тя се върна десет минути по-късно, лицето й бе измито и носеше куфар.

Малкълм си пое дълбоко дъх и отвори вратата. Беше преметнал някакво палто върху револвера си. Не можеше да се насили да вземе стена. Знаеше какво е извършено с него. Никой не стреля по Малкълм. Той отиде до колата. Все още нищо. Наоколо не се виждаше жива душа. Той кимна на Уенди. Тя изтича при колата, влачейки куфарите им. Те се качиха и той бързо подкара.

Пауъл се чувстваше уморен. Той и двама вашингтонски детективи обиколиха претърсения вече район и минаха по всички улици, където Малкълм е бил видян за последен път. Разпитаха хората във всяка сграда. Намериха само такива, които вече са били разпитани. Пауъл се бе облегнал на някакъв уличен стълб и се опитваше да се сети за нещо ново, когато видя един от помощниците си да бърза към него.

Мъжът беше детективът от отдел „Убийства“ Андрю Уолш. Той се хвана за ръката на Пауъл, за да не загуби равновесие.

— Мисля, че открих нещо, сър. — Уолш се спря да си поеме дъх. — Нали знаете, че намерихме много хора, които вече са били разпитвани? Е, добре, аз пък попаднах на един пазач на паркинг. Той е казал на разпиталия го Полицай нещо, което не фигурира в официалните доклади.

— За Бога, какво е то? — Пауъл забрави за умората си.

— Той разпознал Малкълм на някаква снимка, която полицаят му показал. Нещо повече, казал му, че е видял Малкълм да влиза в колата на едно момиче. Ето името на момичето и адреса й.

— Кога е станало всичко това? — На Пауъл започна да му става студено и го обхвана безпокойство.

— Вчера следобед.

— Хайде! — Пауъл изтича надолу по улицата към колата си, а задъханият полицай го последва по петите.

Бяха се отдалечили на три пресечки, когато телефонът в колата иззвъня. Пауъл го вдигна:

— Да?

— Сър, групата, която обикаля лекарите, докладва, че някой си доктор Робърт Кнудсен е разпознал Кондора по снимка — вчера му е предписал лечение срещу гнойна ангина. Прегледал е заподозряното лице в апартамента на Уенди Рос, Р-О…

Пауъл прекъсна диспечера:

— На път за апартамента й сме. Искам всички групи да се съберат в района, но да не се доближават до къщата, докато не дойда. Кажете им да пристигнат колкото се може по-бързо и колкото може по-безшумно. А сега ми дайте шефа.

Мина цяла минута, преди Пауъл да чуе слабия глас по телефона:

— Да, Кевин, какво има?

— На път за убежището на Малкълм сме. И двете групи попаднаха на него едновременно. Ще ви съобщя подробностите по-късно. И още нещо: някой, който има служебна карта, търси Малкълм и не е докладвал за находките си.

След една дълга пауза възрастният мъж каза:

— Това обяснява много неща, момчето ми. Много неща. — Разговорът прекъсна. Пауъл затвори и се примири със заключението, че навярно фатално е закъснял.

Десет минути по-късно Пауъл и тримата детективи звъняха на вратата на Уенди. Те почакаха една минута, а после най-едрият от тях я разби с ритник. Пет минути по-късно Пауъл накратко докладва на възрастния мъж положението, което завариха.

— Мъжът е неразпознаваем в тази поза. Униформата му на пощальон е прикритие. Автоматът със заглушител вероятно е бил използван по време на нападението над дружеството. Така, както аз виждам нещата, той и някой друг, навярно нашето момче Малкълм, са се били. Малкълм е стигнал пръв до автомата. Сигурен съм, че той е на пощальона, тъй като в чантата му е пробита дупка за носенето му. На нашето момче май продължава да му върви. Намерихме снимка на момичето и имаме номера на колата й. Какво смятате да правите?

— Накарайте полицията да обяви, че я издирват за… убийство. Това ще попречи на нашия приятел, който следи действията ни и използва нашите удостоверения. В момента искам да знам кой е мъртвецът, и то незабавно. Изпратете снимката и отпечатъците от пръстите му на всяка от службите за спешна проверка. Не им изпращайте никаква друга информация. Групите ви да започнат да търсят Малкълм и момичето. А после, предполагам, ще трябва да чакаме.

Докато Пауъл и другите вървяха към колите си, една тъмна лимузина мина край апартамента. Шофьорът беше висок и болезнено слаб човек. Спътникът му, мъж с впечатляващи очи, скрити зад слънчеви очила, му махна да продължи. Никой не ги забеляза, когато отминаваха.

Малкълм обикаля из Александрия, докато не намери един малък гараж за употребявани коли. Той паркира на две преки от него и изпрати Уенди да сключи сделката. Десет минути по-късно, след като се закле, че е госпожа А. Едгъртън, за да регистрират колата й, и плати още сто долара в брой, тя си тръгна с един малко употребяван „Додж“. Малкълм я последва в един парк. Те прехвърлиха багажа и махнаха табелката с номера от старата кола на Уенди. После натовариха доджа и бавно потеглиха.

Малкълм шофира в продължение на пет часа. Уенди не произнесе нито дума през цялото пътуване. Когато спряха в мотела в Питсбърг, Вирджиния, Малкълм ги записа като господин и госпожа Евънс. Той паркира колата зад мотела, „да не се праши от минаващите автомобили“. Възрастната жена, която държеше мотела, само сви рамене и се върна при телевизора си. Не й беше за пръв път.

Уенди лежеше притихнала на леглото. Малкълм бавно се съблече. Той си изпи лекарството и си махна лещите, преди да се отпусне до нея.

— Защо не се съблечеш и не се опиташ да поспиш, скъпа?

Тя се обърна към него и го изгледа продължително.

— Всичко това е истинско, нали? — Гласът й бе тих и безстрастен. — Истинско. И ти уби човек. В моя апартамент ти уби човек.

— Ако не го бях убил аз, той щеше да ни убие. Знаеш това. Просто си уморена.

Тя се извърна от него.

— Знам.

После стана и бавно се съблече. Загаси лампата и си легна в леглото. За разлика отпреди не се сгуши до него. Когато Малкълм заспа един час по-късно, той бе уверен, че тя все още е будна.