Шестте дни на Кондора

КЪСНО В ПОНЕДЕЛНИК

— Нещата страшно се объркаха, сър. — Гласът на Пауъл отразяваше огорчението, което изпитваше.

— Какво искаш да кажеш? — От другата страна възрастният мъж се напрегна да не изпусне нито дума.

— Момичето е било застреляно на Капитолийския хълм. Двама свидетели малко неуверено разпознаха Мароник по онази стара снимка. Те също разпознаха в спътника на момичето, който избягал, Малкълм. Доколкото можем да преценим, той не е бил ранен. Мароник също се е измъкнал.

— Двама убити за един ден.

— Мароник не си пилее времето.

— Не съм казал, че момичето е мъртво.

След почти недоловима пауза обтегнатият глас каза:

— Мароник няма навика да пропуска. Тя е мъртва, нали?

— Не, сър, въпреки че е оставало съвсем малко. Още една част от милиметъра и е щял да размаже мозъка й по тротоара. Получила е сериозна рана в главата. В момента тя се намира в болницата на управлението. Наложи се да й направят малка операция. Този път аз се разпоредих за мерките за сигурност. Не ни трябва да се повтаря случаят с Уедърби. Тя е в безсъзнание. Лекарите казват, че ще остане в това състояние още няколко дни, но смятат, че в края на краищата ще се оправи.

В гласа на възрастния мъж имаше нетърпелива нотка, когато той попита:

— Тя каза ли нещо на някого, каквото и да е то?

— Не, сър — отвърна обезсърчаващо Пауъл. — В безсъзнание е от момента, в който са я ранили. Двама от моите хора пазят в стаята й. Освен че проверяват основно всеки, който влиза там, те чакат, в случай че тя дойде в съзнание.

Имаме и друг проблем. Полицаите са бесни. Искат да хвърлят в издирването на Мароник всичко, с което разполагат. Един мъртъв полицай и ранено момиче на Капитолийския хълм означават за тях много повече, отколкото нашата шпионска криеница. Досега успявах да ги задържам, но не мисля, че ще мога да го правя още дълго. Ако започнат да го търсят, като използват информацията, с която разполагат, управлението неминуемо ще научи. Какво да правим?

Възрастният мъж помълча малко и каза:

— Остави ги. Дай им леко „очистени“ сведения за всичко, което знаем. Толкова, колкото да могат да тръгнат по следите на Мароник. Кажи им да започнат да го издирват с всички възможни средства и че ще получат каквато помощ им е необходима. Единственото, на което ще държим, е правото да го разпитаме първи, когато го заловят. Настоявай за това и им кажи, че мога да получа разрешение да предявя подобно искане. Нека да търсят и Малкълм. Възможно ли е Мароник да ги е причаквал?

— Едва ли. Открихме пансиона, който са използвали Малкълм и момичето. Мисля, че Мароник е бил в квартала и случайно ги е забелязал. Ако не се бе намесила полицията, той навярно щеше да очисти Кондора. Има и още нещо. Един от свидетелите се кълне, че Мароник не е бил сам. Не успял да разгледа добре другия, но твърди, че бил по-възрастен от Мароник. По-възрастният мъж е изчезнал.

— Има ли други свидетели, които са го видели?

— Не, но аз съм склонен да му вярвам. По-възрастният мъж навярно е главният двоен агент, когото търсим. Хълмът е идеално място за срещи. Това би могло да обясни как Мароник се е натъкнал на Малкълм и момичето.

— Да. Добре, изпрати ми всичко, което можеш, за приятеля на Мароник. Свидетелят ще може ли да го опише, запомнил ли е номера на автомобила му? Въобще нещо такова.

— Не, нищо определено. Може пък да имаме късмет и момичето да ни помогне, ако дойде скоро в съзнание.

— Така е — каза възрастният мъж тихо, — наистина би било късмет.

— Имате ли някакви нареждания?

Възрастният мъж помълча няколко секунди, после каза:

— Дайте обява — не, по-добре две, в „Пост“. Нашето момче, където и да се намира, ще очаква да се обадим. Но навярно той е побъркан, така че дайте простичка, незашифрована обява, която да бъде отпечатана на една и съща страница с шифрованата. Предайте му да се свърже с нас. В зашифрованата обява му съобщете, че момичето е живо, първоначалният план се отменя и се опитваме да намерим някакъв начин да го заведем на сигурно място. Ще трябва да поемем риска, че може да не се е снабдил с екземпляр от книгата-шифър. Не можем да пишем нищо важно в незашифрованата обява, тъй като не знаем кой друг освен нашето момче чете „Пост“.

— Колегите ще се досетят, че има нещо, когато видят незашифрованата обява.

— Това е неприятно, но ние знаехме, че рано или късно ще се наложи да се изправим пред тях. Въпреки това мисля, че мога да се справя с положението.

— Как според вас ще постъпи Малкълм?

Още няколко секунди минаха в мълчание, преди възрастният мъж да отговори.

— Не съм сигурен — отвърна той. — Много зависи от това какво знае. Убеден съм, че смята момичето за мъртво. Щеше да реагира по различен начин на ситуацията, ако мислеше, че е жива. Навярно бихме могли да я използваме по някакъв начин — като примамка за Малкълм или за противника. Но по този въпрос още трябва да изчакаме и да видим.

— Има ли още нещо, което искате да направя?

— Доста, но в момента нямам други нареждания. Продължавай да търсиш Малкълм, Мароник и сие, изобщо всичко, което може да обясни цялата тази каша. И ме дръж в течение, Кевин. След съвещанието с колегите ще бъда на вечеря у сина си.

— Мисля, че това е отвратително! — Представителят на ФБР се наведе през масата и изгледа ядно възрастния мъж. — През цялото време сте знаели, че убийството в Александрия е свързано със случая, и не сте ни казали. И което е по-лошо, попречили сте на полицията да го докладва и да постъпи според инструкциите. Отвратително! Ами че ние вече можеше да сме намерили Малкълм и момичето. Те щяха да бъдат в безопасност. Щяхме да сме по дирите на останалите, а можеше дори да сме ги хванали. Сблъсквал съм се с дребнава гордост, но тук става въпрос за националната сигурност! Уверявам ви, че бюрото никога не би постъпило по подобен начин!

Възрастният мъж се усмихна. Той им беше казал само за връзката между Мароник и убийството в Александрия. Как ли щяха да се ядосат, ако разберяха колко много неща още знае! Той огледа озадачените лица. Време е да се опита да оправи отношенията или поне да поразсъждава разумно.

— Господа, господа, разбирам гнева ви. Но вие съзнавате, че имах причини да постъпя така!

Както знаете, аз смятам, че от управлението изтича информация. И то съществена информация, искам да добавя. Както и преди, продължавам да съм убеден, че това може да осуети усилията ни в случая. Все пак крайната ни цел — независимо дали си го признаваме или не — е да прекратим това изтичане. А откъде мога да знам, че източникът не се намира в тази група? Не сме застраховани от подобна опасност. — Той спря за малко. Мъжете около масата бяха твърде опитни, за да се спогледат, но възрастният мъж усети как градусът на напрежението се повиши. Той мислено се поздрави.

— И така — продължи той, — навярно не биваше да скривам толкова много от групата, въпреки че не съм съвсем сигурен. Това не означава, че обвинявам някого или че между другото съм отхвърлил възможността източникът да е сред нас. Продължавам да смятам, че постъпката ми бе разумна. А също и че това едва ли би променило особено нещата, независимо от мнението на нашия приятел от ФБР. Според мен щяхме да сме на същото място, където се намираме и днес. Но не в това е въпросът, поне за момента. Въпросът е: какво да правим оттук нататък и как?

Заместник-директорът се огледа около себе си. Никой като че ли не гореше от желание да отговори на въпроса на възрастния мъж. Разбира се, подобна ситуация означаваше, че ще се наложи сам да поеме топката. Той ненавиждаше такива моменти. Човек непрекъснато трябваше да внимава да не настъпи някого по мазола и да не обиди останалите. Заместник-директорът се чувствуваше много по-добре в оперативната работа, където единствено противникът му създаваше тревоги. Той прочисти гърлото си и използва един ход, очакван, както се надяваше, от възрастния мъж.

— Какво предлагате, сър?

Възрастният мъж се усмихна.

Добрият стар Дарнсуърт. Беше сравнително добър играч, но не чак толкова. В известен смисъл му беше неприятно, че постъпва така с него. Той извърна поглед от стария си приятел и се вгледа в празното пространство.

— Честно казано, господин заместник-директор, нищо не ми идва наум. Наистина нямам какво да кажа. Разбира се, смятам, че трябва да продължаваме да правим нещо.

Вътрешно заместник-директорът потрепна. Топката оставаше у него. Погледът му се спря на групата мъже, които седяха около масата и изведнъж бяха придобили не толкова компетентен и по-малко нетърпелив вид. Очите им го отбягваха, но той знаеше, че внимателно следят всяко негово движение. Заместник-директорът прочисти отново гърлото си. Той реши да постави край на агонията по възможно най-бързия начин.

— Доколкото разбирам, никой няма нови идеи. Следователно, решавам да продължим по същия начин както досега. (Каквото и да означава това, — помисли си той.) — Ако нямате какво да добавите… — той спря само за секунда, — предлагам да закрием заседанието.

Заместник-директорът събра книжата си, пъхна ги в куфарчето си и бързо излезе от стаята.

Докато другите ставаха от местата си, представителят на военното разузнаване, се наведе към капитана от флотата и му каза:

— Чувствам се като късоглед девственик по време на медения си месец, на когото не му става оная работа. Не виждам какво да правя, а и не съм в състояние да го направя.

Капитанът от флотата погледна колегата си и отвърна:

— Никога не съм имал подобен проблем. Малкълм смени три таксита, преди да се отправи най-накрая към североизточен Вашингтон. Той слезе от таксито в периферията на центъра и повървя из района. По време на обиколката из града в главата му се бе родил план, недостатъчно оформен и ясен, но все пак план. Първата стъпка бе да намери така важното скривалище от преследвачите.

Това му отне само Двадесет минути. Той видя как тя си го избра и дискретно тръгна успоредно с него. Тя пресече улицата на ъгъла. В момента, в който стъпи на тротоара, тя се „спъна“, политна срещу него и плътно се прилепи към Малкълм. Ръцете й бързо се плъзнаха отстрани на тялото му. Той усети как тя се стегна, когато напипа оръжието на колана му. Тя се отдръпна и две невероятно ясни кафяви очи пробягнаха по лицето му.

— Ченге ли си? — Ако се съди по гласа й, надали бе на повече от осемнадесет. Малкълм сведе очи към правата й боядисана руса коса и бледо лице. Тя миришеше на парфюма, който даваха да се пробва в магазина на ъгъла.

— Не. — Малкълм погледна уплашеното й лице. — Да кажем, че работата ми е свързана с опасности. — По лицето й прочете страх, но знаеше, че въпреки това тя ще поеме риска.

Тя отново се облегна отгоре му и притисна бедрата и гърдите си към него.

— Какво правиш по тия места?

Малкълм се усмихна.

— Търся си маце за чукане. Готов съм да му платя. И сега вече, ако бях ченге, няма да има как да те опандизя, тъй като аз ти направих предложението. Нали?

Тя се усмихна.

— Добре, тигре. Разбирам. Как смяташ да се повеселим?

Малкълм я погледна. Италианка, помисли си той, или може би от Централна Европа.

— Колко вземаш?

Момичето го изгледа, преценявайки възможностите. Денят беше минал мудно.

— Двадесет долара за обикновено чукане? — Тя му даде ясно да разбере, че само пита, а не поставя условие.

Малкълм знаеше, че скоро трябва да се махне от улицата. Той погледна момичето.

— Нямам бърза работа — каза той. — Ще ти дам… седемдесет и пет за цялата нощ. Ще платя и закуската, ако отидем у вас.

Момичето се стегна. Можеше да й отиде цял ден и половината нощ, за да спечели толкова пари. Тя реши да се пазари. Бавно премести ръката си върху слабините на Малкълм, прикривайки движението, като се облегна на него и притисна гърдите си към ръката му.

— Ей, сладур, това е чудесно, но… — Тя почти изгуби кураж. — Не можеш ли да ми дадеш стотачка? Моля те! Ще бъда супер-супер добра с теб.

Малкълм погледна към нея и кимна.

— Сто долара. За цялата нощ у вас. — Той бръкна в джоба си и й подаде банкнота от петдесет долара. — Половината сега, половината после. И не се опитвай да ми поставяш клопка.

Момичето грабна парите от ръцете му.

— Няма да има никакви клопки. Ще бъда само аз. И наистина ще бъда добра — много добра. Жилището ми не е далеч. — Тя го хвана под ръка, за да го насочва накъде да върви.

Когато стигнаха до следващия ъгъл, тя му прошепна:

— Само секунда, сладур, трябва да кажа нещо на този човек. — Тя пусна ръката му, преди той да има време да размисли, и избърза към един сляп продавач на моливи на ъгъла. Малкълм се дръпна до стената. Ръката му се плъзна под палтото. Дръжката на пистолета беше влажна от пот.

Малкълм видя момичето да пъхва в джоба на мъжа петдесетте долара. Той промърмори нещо. Тя отиде бързо до една телефонна будка, почти без да забелязва, че момчето, което се блъсна в нея, се ухили, когато гърдите й се разлюляха. На вратата имаше табелка „Повреда“, но тя отвори вратата. Разлисти указателя или поне така се стори на Малкълм. Не я виждаше много добре, тъй като бе обърната с гръб към него. Тя затвори вратата и бързо се върна.

— Извинявай, че те накарах да чакаш, сладур. Просто малка сделчица. Нямаш нищо против, нали?

Когато се изравниха със слепеца, Малкълм спря и блъсна момичето настрана. Той дръпна дебелите тъмни очила от лицето на мъжа. Внимателно наблюдаваше момичето, докато бавно извръщаше поглед към продавача на моливи. Двете празни орбити го накараха да постави очилата на мястото им по-бързо, отколкото ги бе свалил. Малкълм пъхна десетдоларова банкнота в чашката на мъжа.

— Да забравим станалото, старче.

— Вече е забравено, мистър.

Докато отминаваха, момичето го погледна.

— Защо го направи?

Малкълм сведе поглед към озадаченото и безинтересно лице.

— Просто проверявам.

Жилището й се оказа стая с ъгъл за кухня и баня. Веднага щом се озоваха вътре, тя заключи вратата и сложи резето. Малкълм постави веригата.

— Ей сега ще се върна при теб, сладур. Съблечи се. Ще те оправя както трябва, само секунда. — Тя се шмугна зад завесата на банята.

Малкълм погледна през прозореца. Трети етаж. Никой не би могъл да се изкачи. Чудесно. Вратата бе здрава и двойно заключена. Според него никой не ги бе проследил или пък забелязал. Той бавно се съблече. Постави оръжието на малката масичка до леглото и го покри с един стар брой на „Рийдърс Дайджест“. Леглото проскърца, когато легна на него. И тялото, и мозъкът му бяха изтръпнали от умора, но знаеше, че трябва да се държи колкото може по-естествено.

Завесите се отвориха и тя дойде при него със светнали очи. Беше облечена с черна роба с дълги ръкави. Предницата й не бе закопчана. Гърдите й се люлееха — увиснали и мършави. Останалите части от тялото й приличаха на гърдите — мършави и почти съсухрени. Гласът й беше някак отнесен.

— Извинявай, че се забавих толкова, сладур. Хайде да започваме.

Тя легна в леглото и придърпа главата му до гърдите си.

— Ето ти, миличък. — Няколко минути ръцете й шариха по тялото му, а после тя каза:

— Сега ще се погрижа наистина добре за теб.

Тя се премести към долния край на леглото и заби глава в слабините му. Минути по-късно успя да събуди някаква реакция в тялото му. Момичето се изправи и отиде в банята. Върна се с бурканче вазелин.

— О, миличък, ти наистина бе добър, много добър, захарче. — Тя легна на леглото, за да се намаже с вазелина. — Ето ме, захарче, готова съм. Чакам те, когато поискаш.

В продължение на доста време те просто лежаха така. Най-накрая Малкълм погледна към нея. Гърдите й се повдигаха бавно, внимателно, почти с усилие. Тя спеше. Той отиде в банята. На седалката на мръсната тоалетна чиния намери лъжицата, гумения маркуч, кибрита и саморъчно направената спринцовка. Малката найлонова торбичка все още бе три четвърти пълна с белия прах. Вече знаеше защо робата е с дълги ръкави.

Малкълм претърси апартамента. Откри четири чифта бельо, три блузи, две рокли, чифт джинси и червен пуловер, подобен на тъмночервения на пода. В кутия от обувки в кухнята намери шест квитанции за върнати вещи, издадени, при освобождаване от един вашингтонски затвор. Откри и гимназиална карта отпреди две години. Мери Рут Розен. Адресът на синагогата й бе четливо напечатан на гърба. Нямаше нищо друго за ядене освен пет бисквити, някакъв кокосов орех и сок от грейпфрут. Той изяде всичко. Под леглото намери празна бутилка от вино. Подпря я на вратата. Ако теорията му се окажеше вярна, тя щеше да падне с трясък при отварянето на вратата. Той вдигна на ръце отпуснатото й тяло. Тя почти не помръдна. Сложи я на протритото кресло и хвърли някакво одеяло върху безжизнената купчинка. Едва ли щеше да усети, ако не й е удобно през нощта. Малкълм си свали лещите и легна на леглото. Пет минути по-късно той вече спеше.