Шестте дни на Кондора

СРЯДА

На четири преки зад Библиотеката на Американския конгрес, точно след Югоизточна А и Четвърта улица (втората зад ъгъла) има бяла триетажна сграда с гипсови орнаменти. Сгушена сред другите градски къщи, тя би била незабележима, ако не беше цветът й. Нейната сияйна белота се откроява сред мръсно червеното, сиво, зелено и тук-таме жълтеникавобяло наоколо. Ниската ограда от железни пръчки и неголямото парче добре подстригана трева отпред й придават спокоен и достолепен вид, който другите сгради не притежават. И все пак малко хора й обръщат внимание. За местните жители тя много отдавна се е превърнала в част от добре познатия им пейзаж. Десетките служещи на Капитолийския хълм1 и в Библиотеката на Конгреса, които минават край нея всеки ден, нямат време да я разглеждат, а и да имаха, сигурно пак нямаше да я забележат. Поради местоположението й — почти извън границите на хълма — по-голямата част от тълпите туристи никога не се озовават тук. Малцината, които попадат по тия места, обикновено търсят полицай, за да ги упъти как да се върнат от този район с лоша слава към закрилата на националните паметници.

Ако все пак някой минувач (по някаква необяснима причина) бъде привлечен от сградата и се вгледа по-внимателно в нея, едва ли ще открие нещо необичайно. Застанал до оградата, той вероятно първо ще види бронзовата плоча около метър на половина, която известява, че в тази къща се намира седалището на Американското литературно-историческо дружество. Във Вашингтон, града със стотици забележителности и седалища на какви ли не организации, подобни сгради далеч не са рядкост. Ако пък минувачът има усет към архитектурата и дизайна, богато украсената черна дървена врата, чиято красота се нарушава от необичайно голямата шпионка, приятно ще го заинтригува. И ако стеснителността не попречи на любопитството му, нашият минувач може би ще отвори портичката. Той сигурно няма да забележи лекото прищракване, задвижването на магнитната панта и прекъсването на електрическата верига. С няколко къси крачки нашият минувач ще се озове пред черните железни стъпала, ще се изкачи по тях на площадката и ще позвъни на вратата.

Ако Уолтър, както обикновено става, си пие кафето в малката кухничка, подрежда сандъците с книги или пък чисти, няма да има дори и намек от митичните мерки за сигурност. Посетителят чува дрезгавия глас на госпожа Ръсел, който му казва: „Влезте!“, точно преди тя да натисне копчето на бюрото пред себе си, което освобождава електронната ключалка.

Първото нещо, което посетителят забелязва в седалището на дружеството, е изключителният ред. Ако е застанал до стълбището, очите му вероятно ще са наравно с бюрото на Уолтър, разположено само на четири сантиметра от стълбите. По бюрото обикновено няма нито лист хартия, но като се има предвид подсилената му със стомана предница, това не е и влизало в предназначението му. Когато посетителят завие надясно и заобиколи стълбището, той попада на госпожа Ръсел. За разлика от работното място на Уолтър нейното бюро е потънало в книжа. Те преливат по повърхността му, стърчат от чекмеджетата и почти скриват старомодната й пишеща машина. Зад тази гора от преработена дървесина седи госпожа Ръсел. Сивата й коса е рядка и най-често разрошена. Във всеки случай тя е твърде къса, за да разкраси особено лицето й. Брошка с формата на конска подкова и изписана на нея година — 1932 — украсява мястото, където някога се е намирала лявата й гърда. От устата й вечно стърчи цигара.

Външните лица, които успяват да проникнат чак дотук в седалището на дружеството (като изключим пощальоните и разносвачите на пратки), се броят на пръсти. Тези малцина, след като бъдат подложени на проверка от изпитателния взор на Уолтър (ако той си е на мястото), биват приети от госпожа Ръсел. Ако посетителят идва по работа, тя го изпраща при съответния служител, стига да е удовлетворена от представените й документи. Ако ли пък той е просто любопитен смелчага, тя му изнася петминутна, извънредно скучна лекция за основаването на дружеството, фондациите, които го спонсорират, целите му — литературен анализ, развитие и насърчаване на литературните постижения, — пъхва в не особено охотно протегнатата му ръка няколко брошури, уведомява го, че в момента не може да получи повече информация от никой друг, предлага му да отправя по-нататъшните си запитвания в писмена форма, без да уточнява на какъв адрес, а после набързо го отпраща. Зашеметени от тази атака, посетителите обикновено си тръгват малодушно, без навярно да забележат кутията на бюрото на Уолтър, която ги е снимала, или червената лампичка и сигналната уредба, които се задействат при отварянето на външната порта. Разочарованието им би отстъпило място на всевъзможни фантазии, ако имаше как да научат, че току-що са посетили филиал на един от отделите към Дирекция „Разузнаване“ на ЦРУ.

ЦРУ бе създадено с декрета за национална сигурност от 1947 г. в резултат на събитията в Пърл Харбър през Втората световна война, за които Америка се бе оказала напълно неподготвена. Управлението или Фирмата, както я наричат много от служителите й, е най-голямата и активно действаща част от широката мрежа на американското разузнаване, която се състои от единадесет главни управления, около 200 000 души и има бюджет от билиони долари. Дейността на ЦРУ, както и дейността на основните сродни организации — английското MI-6, руското КГБ и Министерството на вътрешните работи на червен Китай — обхваща широк спектър от шпионаж, технически изследвания, финансово подпомагане на политически групи за действие със свободна структура, поддръжка на приятелски настроени правителства и преки военни операции. Голямото разнообразие в дейността на тези управления заедно с основната им мисия — защита на националната сигурност в един неспокоен свят — е превърнало разузнаването в един от най-важните клонове на държавното управление. Някога бившият директор на ЦРУ в Америка Алън Дълес каза: „Декретът за националната сигурност от 1947 г. …осигури на разузнаването много по-влиятелно положение, отколкото то има в която и да е било друга страна.“

Основното в дейността на ЦРУ са най-обикновените, методични анализи. Стотици учени всекидневно преглеждат внимателно всевъзможните технически издания, излизащи в страната и чужбина, речите и предаванията по радиото и телевизията. Две от четирите дирекции на ЦРУ си поделят тази дейност. Дирекцията по анализите (ДА) отговаря за техническото разузнаване и експертите му съставят подробни доклади за най-новите технически постижения във всички страни, включително в Америка и съюзните й държави. Дирекция „Разузнаване“ (ДР) се занимава с високоспециализирани научни изследвания. Около осемдесет процента от информацията, която се проучва там, идва от „открити“ източници: книги, списания, радио и телевизионни предавания. ДР обработва данните от тях и извлича три типа доклади: в първия се правят дългосрочни предвиждания в определени области, представляващи интерес, във втория — всекидневен преглед на обстановката в света в настоящия момент, третият се опитва да открие пропуски в дейността на ЦРУ. Анализите и информацията, събрани от ДА и ДР, се използват от две други дирекции: „Поддръжка“ (административно разклонение, което се занимава с организационните въпроси, оборудването, мерките за сигурност и комуникациите) и „Планиране“ (всички секретни дейности, подразделението за същински шпионаж).

Американското литературно-историческо дружество, което освен седалището си във Вашингтон има и малка приемна в Сиатъл, е филиал на един от най-малките отдели в ЦРУ. Поради неточното естество на данните, които се обработват в отдела, той е само най-общо свързан с ДР, та дори и с ЦРУ като цяло. Докладите на отдела (официално той се нарича Отдел 17, ЦРУ-ДР) не се вписват в нито една от трите главни области на изследване и проучване. Всъщност д-р Лапе, изключително сериозният и изключително нервен шеф на дружеството (чието официално наименование е Секция 9, Отдел 17, ЦРУ-ДР), се поти над седмични, месечни и годишни доклади, които могат да не бъдат включени дори в съответния доклад на отдела-майка. Докладите на Отдел 17 от своя страна често не успяват да направят необходимото впечатление на координаторите от основната група на ниво дирекция — данните от тях не попадат в докладите на ДР. C’est la vie!2

Задачата на дружеството и на Отдел 17 е да следят всички шпионски или свързани с шпионажа дейности, описани в литературата. С други думи, отделът чете шпионски романи и книги за загадъчни убийства. Приключенията и ситуациите в хиляди томове с тайни и пукотевици са подробно описани и анализирани в картотеката на Отдел 17. Проучени са дори и толкова стари книги като тези на Джеймс Фенимор Купър. Повечето от литературата, която притежава Фирмата, се пази в Лангли, Вирджиния — централния комплекс на ЦРУ, но седалището на дружеството има своя библиотека от почти три хиляди тома. Някога отделът се е помещавал в пивоварната на Кристиан Хойрих близо до Държавния департамент, но през есента на 1961 г., когато ЦРУ се премества в комплекса си в Лангли, отделът се прехвърля в предградията на Вирджиния. През 1970 г. увеличаващият се обем на този вид литература започва да създава на отдела затруднения от финансов и организационен характер. Нещо повече, заместник-директорът на ДР поставя въпроса за необходимостта от щателно проверени и съответно добре платени аналитици. В резултат на това отделът наново разкрива филиала си в столицата Вашингтон, този път в удобна близост с Библиотеката на Конгреса. Тъй като служещите в него не работят в централния комплекс, те биват подлагани само на бегла проверка за сигурност и благонадеждност вместо на задълбочената проверка, която се изисква за работещите в комплекса.

Аналитиците на отдела следят внимателно литературната продукция и обикновено си разпределят работата по взаимно съгласие. Всеки от тях си има област, която най-често се определя от един автор. Освен краткия преразказ на сюжета и методите в книгите, което правят аналитиците, всеки ден те получават специално „очистени“ доклади от комплекса в Лангли. Тези доклади съдържат сбито описание на действителни събития, включващо само най-необходимите подробности, без да се споменават имена. Фактите се сравняват с художествената измислица и ако се открият съществени прилики, аналитикът продължава проучването си с помощта на по-подробен, но все така „очистен“ доклад. И ако въпреки това приликата продължава да изглежда твърде явна, информацията и докладите се предават за ново преразглеждане на по-висш секретен подотдел на Отдел 17. Някъде впоследствие се взима решението дали това е някакво удачно хрумване на автора, или пък той е знаел повече, отколкото му се полага. Във втория случай авторът определено може да се счита за неудачник, тъй като докладът се завежда в „Планиране“ за предприемане на по-нататъшни мерки. Аналитиците също така съставят списъци с полезни съвети за агентите. Тези списъци се препращат на инструкторите в „Планиране“, които непрекъснато търсят нови номера.

Роналд Малкълм трябваше да работи върху един от тези списъци тази сутрин, но вместо това той бе възседнал дървения си стол обратно с подпряна върху изподрасканата му облегалка брадичка. Часът бе девет без четиринадесет минути, а той седеше в това положение още от осем и тридесет, когато изкачи витите стълби до стаята си на втория етаж, поливайки се с кафето си и ругаейки на висок глас. Кафето отдавна бе изпито и Малкълм вече изпитваше силна нужда от втора чаша, но не смееше да откъсне очи от прозореца.

С изключение на дните, когато не се чувстваше добре, всяка сутрин между осем и четиридесет и девет часа едно невероятно красиво момиче минаваше по Югоизточна А покрай прозореца на Малкълм и влизаше в Библиотеката на Конгреса. И всяка сутрин с изключение на дните, когато не се чувстваше добре или имаше някаква неотложна работа, Малкълм я сподиряше с очи в кратките минути, преди да се скрие от погледа му. Това се бе превърнало в нещо като ритуал, който помагаше на Малкълм да си обясни какъв смисъл има да станеш от топлото си легло, за да се обръснеш и да отидеш на работа. Отначало плътското желание преобладаваше в отношението на Малкълм към нея, ала постепенно то бе изместено от чувство на страхопочитание, което беше извън способността му да разсъждава. През февруари той престана дори да се опитва да мисли за това и сега, два месеца по-късно, просто чакаше и гледаше.

Беше първият истински пролетен ден. Рано през годината бе имало откъслечни слънчеви периоди сред поредицата от дъждовни дни, но не и истинска пролет. Днес денят изгря ясен и си остана такъв. Някакъв аромат, който напомняше за цъфнали черешови дървета, се промъкваше в сутрешния смог. С крайчеца на окото си Малкълм я видя да идва и наклони стола си по-близо към прозореца.

Момичето не вървеше, а крачеше нагоре по улицата с решителност и достойнство, породени от скромната, но непоклатима увереност в себе си. Лъскавата кестенява коса падаше по широките й рамене и стигаше почти до тънкия й кръст. Лицето й не бе гримирано и когато не носеше слънчеви очила, се виждаше, че големите й добре разположени очи идеално си подхождат с правия нос, широката уста, едрото лице и квадратната брадичка. Тесният кафяв пуловер плътно обгръщаше големите й гърди, които дори и без сутиен бяха стегнати. Карираната пола очертаваше здравите й, но май прекалено мускулести бедра. Прасците й плавно преминаваха в глезени. Още три решителни крачки, и тя изчезна от погледа му.

Малкълм въздъхна и се отпусна на стола си. На машината му имаше полуизписана страница. Реши, че това е достатъчно като за начало на деня. Той се оригна високо, взе празната си чаша и излезе от малката стая, боядисана в синьо и червено.

Когато стигна до стълбите, Малкълм се спря. В сградата имаше две кафеварки — едната на първия етаж, в малката кухничка зад бюрото на госпожа Ръсел, а другата на сгъваема масичка зад откритите рафтове на третия етаж. Всяка от тях си имаше своите предимства и недостатъци. Кафеварката на първия етаж бе по-голяма и обслужваше повече хора. Освен госпожа Ръсел и бившия военен инструктор Уолтър („Сержант Дженингс, ако обичате!“), на долния етаж се намираха и стаите на доктор Лапе и новия счетоводител-библиотекар Хайдегер, ето защо те, подчинявайки се на това велико висше предопределение, използваха нея. Кафето, разбира се, вареше госпожа Ръсел, а независимо от многобройните й недостатъци липсата на кулинарни умения не фигурираше сред тях. Кафеварката на първия етаж обаче имаше две неудобства. Ако я използваха, Малкълм и Рей Томас, другият аналитик от втория етаж, рискуваха да се срещнат с доктор Лапе. Тези срещи не бяха от най-приятните. Другото неудобство бе госпожа Ръсел и миризмата, която се носеше от нея. Рей имаше навика да я нарича Парфюмената Поли.

Кафеварката на третия етаж не се използваше много, тъй като само Харолд Мартин и Тамата Рейнолдс, останалите двама аналитици, бяха прикрепени към нея за постоянно. Понякога Рей или Малкълм се възползваха от правото си на избор. Когато се осмелеше, Уолтър също наминаваше оттам, да изпие чаша кафе и да хвърли някой и друг поглед към слабичката фигура на Тамата. Тя беше добро момиче, но нямаше и представа как се прави кафе. Освен че се подлагаше на кулинарно варварство, когато използуваше кафеварката на третия етаж, Малкълм рискуваше да бъде приклещен в някой ъгъл от Харолд Мартин и засипан с последните статистики, резултати и мнения в света на спорта, последвани от носталгични спомени за училищни подвизи. Той реши да слезе на долния етаж.

Госпожа Ръсел го посрещна с обичайното си презрително изсумтяване, когато той мина край бюрото й. Понякога, единствено с цел да провери дали не се е променила, Малкълм се спираше „да си поприказва“ с нея. Тя започваше да мести книжата по бюрото си и независимо от това, какво й говори Малкълм, се впускаше в несвързан монолог, основната тема на който бе колко много работи, как й е дошло до гуша и колко малко я ценят. Тази сутрин Малкълм се задоволи с едно язвително ухилване и подчертано кимване с глава.

Той дочу прищракването на отваряща се врата точно когато бе тръгнал да се връща по стълбите с чашата си кафе, и се приготви да изтърпи лекцията на доктор Лапе.

— Ъъ, господин Малкълм, може ли …мога ли да поговоря с вас за малко?

Облекчение. Гласът бе на Хайдегер, а не на доктор Лапе. С усмивка и въздишка Малкълм се обърна с лице към един дребен човек, толкова червендалест, че чак плешивината на темето му аленееше. Неизбежната бяла риза с копченца на якичката и тясна черна вратовръзка пристягаха голямата му глава и я отделяха от тялото.

— Здравей, Рич — отвърна Малкълм, — как си?

— Добре съм … Рон. Много добре — изхили се Хайдегер.

Въпреки шестте месеца пълно въздържание и усърдна работа нервите му все още бяха опънати. Всяко запитване за състоянието му, колкото и любезно да бе то, връщаше Хайдегер назад към дните, когато боязливо е вмъквал пиене в тоалетните на ЦРУ и трескаво е дъвкал дъвка, за да прикрие предателската миризма в дъха си. След като „доброволно“ се отказал от пиенето, преживял ада на алкохолния глад и започнал да се връща към нормален живот, докторите му казали, че за него е докладвал Отделът по сигурността, който наблюдава тоалетните.

— Бихте ли, искам да кажа, би ли влязъл за минутка?

Всяко отвличане от задълженията бе добре дошло.

— Разбира се, Рич.

Влязоха в малката стаичка, определена за счетоводител-библиотекаря, и седнаха — Хайдегер зад бюрото си, а Малкълм на стария тапициран стол, останал от предишните наематели на сградата. Няколко секунди те седяха в мълчание.

Горкият човечец, помисли си Малкълм. Изплашен си до смърт и все пак още се надяваш да се издигнеш отново с усърдие и прилежание в работата.

Все още се надяваш да ти върнат ранга и положението, за да можеш да се преместиш от тази прашна зелена канцеларийка в друга, също толкова прашна, но по-секретна канцеларийка. Може би, помисли си Малкълм, ако имаш късмет, следващата ти стая ще бъде боядисана в един от трите цвята, предназначени да „оптимизират работната среда“, и дори ще ти се падне хубава синя стая в същия успокояващ оттенък като три от стените в моята и един куп други правителствени канцеларии.

— И така! — Високият глас на Хайдегер изкънтя в стаята. Той изведнъж осъзна силата му, облегна се на стола си и започна отново: — Аз… не ми е приятно да те занимавам с тия работи…

— О, няма нищо.

— Та така! Виж какво, Рон — мога да те наричам Рон, нали? Както знаеш, аз съм нов тук. Реших да разгледам документите от последните няколко години, за да се запозная с дейността на отдела. — Той нервно се засмя. — Сведенията, които ми даде доктор Лапе, бяха, да кажем, най-малкото непълни.

Малкълм се присъедини към смеха му. Всеки, който намираше доктор Лапе за смешен, имаше нещо в главата. Малкълм реши, че Хайдегер може би все пак ще му хареса.

Той продължи:

— Виж, ти си тук от две години, нали? Откак отделът се е преместил от Лангли.

Аха, помисли си Малкълм, докато кимаше с глава. Две години, два месеца и няколко дни.

— И така. Виж, аз открих някои несъответствия, които, струва ми се, трябва да бъдат изяснени, и си помислих, че може би ти би могъл да ми помогнеш. — Хайдегер спря и получи от Малкълм едно изпълнено с готовност, но въпросително свиване на раменете. — Виж, открих две странни неща, по-точно странни неща в две области.

Първото се отнася до счетоводните отчети, разбираш, нали, пари, получавани и изплащани за разходи, заплати и така нататък. Ти сигурно не знаеш нищо по този въпрос и ще трябва да се оправям сам. Но другото засяга книгите, затова първо искам да попитам теб и другите аналитици, за да видя какво мога да открия, преди да отида при доктор Лапе с писмен доклад. — Той спря за ново насърчително кимване. Малкълм не го разочарова.

— Някога, хм, някога забелязвал ли си да липсват книги? Не, почакай — поправи се той, като видя объркания поглед на лицето на Малкълм, — ще започна отначало. Знаеш ли да е имало случай да не сме получавали книги, които сме поръчали или които е следвало да получим?

— Доколкото ми е известно — не — отвърна Малкълм, като започна малко да се отегчава… — Ако ми кажеш кои книги липсват или може би не липсват… — Той остави изречението си недовършено и Хайдегер го поде:

— Ами там е работата, че не знам съвсем точно. Искам да кажа, не съм абсолютно сигурен дали има липси и ако има такива, кои книги липсват и дори защо липсват. Много е объркано.

Мислено Малкълм се съгласи.

— Виждаш ли — продължи Хайдегер, — по някое време през 1968 г. сме получили пратка книги от отдела ни по закупуването в Сиатъл. Всички изпратени от тях томчета са пристигнали, но случайно забелязах, че служителят, който ги е приел, се е подписал срещу пет сандъка с книги, а разплащателният ордер — и трябва да добавя, той носи знаците и подписите и на нашия агент в Сиатъл, и на превозващата фирма — е за седем сандъка. Това означава, че ни липсват седем сандъка с книги, без всъщност да имаме липси. Разбираш ли какво искам да кажа?

Малкълм послъга:

— Ами да, разбирам, но си мисля, че е станала грешка. Някой, вероятно нашият служител, не е можел да брои. Както и да е, нали казваш, че не ни липсват книги? Защо просто не зарежеш всичко това?

— Нищо не разбираш! — възкликна Хайдегер, като се наведе напред и порази Малкълм с напрежението в гласа си. — Аз отговарям за тези документи! Когато поех работата, трябваше да се подпиша, че съм получил всичко в пълен ред. Аз го направих и сега тази грешка ми обърква цялата документация! Не изглежда никак добре и ако някога излезе наяве, вината ще падне върху мен. Именно върху мен! — Докато говореше, той се бе навел силно през бюрото и гласът му отново кънтеше.

Малкълм бе напълно отегчен. Перспективата да продължи да слуша безконечните приказки на Хайдегер за някакви инвентарни несъответствия никак не го привличаше, а и не му харесваше как се разпалваше погледът на Хайдегер зад дебелите очила, когато беше развълнуван. Време бе да си тръгва. Той се наведе към Хайдегер.

— Виж какво, Рич — каза той, — разбирам, че тази каша ти създава проблеми, но се боя, че не мога да ти помогна да се измъкнеш от нея. Възможно е някой от другите аналитици да знае нещо повече от мен, макар че се съмнявам. Ако послушаш съвета ми, ще забравиш цялата тази работа и ще я потулиш. В случай, че все още не си се досетил, твоят предшественик Джонсън винаги правеше така. Решиш ли обаче да упорстваш, предлагам ти да не ходиш при доктор Лапе. Той само ще се разстрои, ще забърка още по-голяма каша, ще раздуха нещата извън всякакви разумни граници и на всички ще им стане неприятно.

Малкълм се изправи и тръгна към вратата. Когато погледва назад, той видя един малък треперещ човечец, седнал над разтворения тефтер зад настолна лампа.

Малкълм стигна до бюрото на госпожа Ръсел и чак тогава въздъхна с облекчение. Той изля остатъците от изстиналото си кафе в мивката, качи се в стаята си, седна, вдигна краката си на бюрото, пръдна и затвори очи.

Когато минута по-късно ги отвори, погледът му попадна на Пикасовия Дон Кихот. Боядисаната наполовина в червено стена бе съвсем подходящо място за рисунката. На Дон Кихот се падаше отговорността за това, че Роналд Ленард Малкълм заемаше вълнуващия пост агент на ЦРУ. От две години.

През септември 1970 Малкълм се яви на отдавна отлагания писмен изпит за магистър на изкуствата. Всичко вървеше прекрасно през първите два часа: той написа покъртително обяснение на алегорията с пещерата на Платон, анализира състоянието на двама от пилигримите в „Кентърбърийските разкази“ на Чосър, спря се на значението на плъховете в „Чумата“ на Ка-мю и се измъкна някак си от проблема за борбата на Холдън Колфийлд от „Спасителят в ръжта“ срещу хомосексуализма. После обърна на последната страница и се сблъска с желязната заповед: „Обсъдете задълбочено поне три значими епизода в «Дон Кихот» на Сервантес, като се спрете на символичния смисъл на всеки от тях, връзката му с другите два и сюжета като цяло, и разкриете как Сервантес ги е използвал, за да характеризира Дон Кихот и Санчо Панса.“

Малкълм не бе чел „Дон Кихот“. В продължение на пет безценни минути той се взира в изпитната задача. А после много внимателно отвори нова тетрадка и започна да пише:

„Никога не съм чел «Дон Кихот», но мисля, че е бил победен от вятърна мелница. Не съм сигурен какво е станало със Санчо Панса.

Приключенията на Дон Кихот и Санчо Панса, една двойка, която обикновено се разглежда като търсеща справедливост, могат да бъдат сравнени с приключенията на двамата най-известни герои на Рекс Стаут — Ниро Улф и Арчи Гудуин. Например в класическото приключение на Улф «Черната планина»…“

След като довърши подробното разглеждане на образа на Ниро Улф, в което „Черната планина“ бе централен момент, Малкълм предаде завършените си изпитни съчинения, върна се в апартамента си и потъна в съзерцание на босите си стъпала.

Два дни по-късно го повикаха при професора по испанска литература. Съвсем изненадващо Малкълм не бе порицан за отговора си на изпитния въпрос. Вместо това професорът го попита дали се интересува от детективски романи. Слисаният Малкълм си каза истината: че четенето на подобни книги му е помогнало да запази душевното си равновесие в колежа. Професорът се усмихна и го запита дали би искал „да продължи да прави това срещу заплащане“. Естествено Малкълм отговори, че няма нищо против. Професорът проведе един телефонен разговор и още същия ден Малкълм обядва е агент на ЦРУ.

Не е необичайна практика професорите, деканите и други академични лица в колежите да вербуват хора за ЦРУ. В началото на петдесетте треньор от Йейл вербува студент, който по-късно бива хванат в червен Китай.

Два месеца по-късно Малкълм най-после бе „одобрен за ограничен брой служби“, както става със 17 процента от всички кандидатстващи за работа в ЦРУ. След кратък период на специална подготовка той изкачи няколкото железни стъпала на Американското литературно-историческо дружество, които го отведоха при госпожа Ръсел, доктор Лапе и първия му работен ден в качеството на пълноправен агент от разузнаването.

Малкълм въздъхна срещу стената — неговата добре пресметната победа над доктор Лапе. На третия ден от постъпването си в дружеството Малкълм престана да носи костюм и вратовръзка. След една седмица деликатни намеци доктор Лапе го извика на кратък разговор за етикета. Добрият доктор се съгласи, че формалностите са малко сковаващи, но въпреки това даде да се разбере, че няма да е зле да се потърси друг начин за освежаване на обстановката вместо „нетрадиционното облекло“. Малкълм не каза нищо, но на следващия ден пристигна рано на работа, облечен прилично с костюм и вратовръзка, и донесе някаква голяма кутия. В десет часа, когато Уолтър докладва на доктор Лапе, Малкълм почти бе свършил да боядисва една от стените в стаята си в пожарникарски червен цвят. Зашеметен, доктор Лапе седя мълчаливо, докато Малкълм невинно му обясняваше най-новия си метод за освежаване на обстановката. А когато другите двама аналитици започнаха да се появяват в стаичката с одобрителни възклицания, добрият доктор кротко заяви, че може би Малкълм е бил прав, като се опитвал да освежи по-скоро външния вид на индивида, отколкото този на институцията. Малкълм веднага и от все сърце се съгласи с него. Червената боя и четките бяха преместени в склада на третия етаж. Костюмът и вратовръзката на Малкълм отново изчезнаха. Доктор Лапе предпочете индивидуалния бунт пред подстрекателството към колективна революция срещу държавната собственост.

Малкълм носталгично въздъхна и се върна към описанието на класическия метод на Джон Диксън Kap за създаване на ситуации от типа на „заключената стая“.

В това време Хайдегер не стоеше със скръстени ръце. Той последва съвета на Малкълм относно доктор Лапе, но беше твърде уплашен, за да се опита да скрие някой пропуск от фирмата. След като могат да те хванат в тоалетната, значи никое място не е безопасно. А той знаеше, че ако успее да направи удар и да поправи грешката във функционирането на системата или поне покаже, че е в състояние отговорно да подходи към проблемите, шансовете му да си възвърне благоволението им щяха да станат значително по-големи. И така, в резултат на амбиция и параноя (винаги лоша комбинация) Робърт Хайдегер извърши фаталната си грешка.

Той написа кратка записка до шефа на Отдела-майка 17. В нея с внимателно подбрани, неясни, но навеждащи фрази той описваше това, което бе разказал на Малкълм. Всички записки обикновено минаваха през доктор Лапе, но се бе случвало да има изключения. Ако Хайдегер се бе придържал към обичайната процедура, всичко щеше да бъде наред, тъй като доктор Лапе беше достатъчно умен, за да не остави записка, съдържаща критични бележки за отдела му, да бъде придвижена към по-горните нива. Хайдегер се бе досетил за това и лично бе пуснал писмото в пощенската торба.

Два пъти дневно, веднъж сутринта и веднъж вечерта, две коли със силно въоръжени мъже събират и пренасят вътрешноведомствената поща от всички отдели на ЦРУ в района на Вашингтон. После тя изминава дванадесетте километра до Лангли, където я разпределят за разнасяне. Записката на Рич замина със следобедната поща.

С нея се случи нещо странно и необичайно. Подобно на всички останали съобщения за и от дружеството записката изчезна от стаята, където се разпределя пощата, преди сортирането да започне официално. Тя се появи на бюрото на един хриптящ човек в просторна стая в източното крило. Мъжът я прочете два пъти, първия път бързо, а после много, много бавно. Той излезе от стаята и уреди цялата документация, имаща отношение към дружеството, да изчезне и отново да се появи на един вашингтонски адрес. После се върна и си уговори среща по телефона в една изложбена зала. А след това се обади, че е болен, и хвана автобус до града. Час по-късно той вече разговаряше оживено с един изискан джентълмен с вид на банкер. Те проведоха разговора си, докато се разхождаха по авеню „Пенсилвания“.

Същата вечер изисканият джентълмен се срещна с друг мъж, този път в заведението на Клайд — шумен, оживен бар в Джорджтаун, често посещаван от работещите на Капитолийския хълм. И този път имаше разходка, по време на която двамата мъже се спираха понякога да погледат отраженията в безбройните витрини. Вторият мъж също имаше изискана външност. Впечатляваща е по-точната дума. Нещо в; очите му говореше, че определено не е банкер. Той слушаше, а първият мъж говореше:

— Страхувам се, че имаме малък проблем.

— Нима?

— Да. Уедърби е спрял това днес. — Той подаде на втория мъж записката на Хайдегер.

На втория мъж му бе достатъчно да я прочете само веднъж.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Знаех, че ще разбереш. Наистина се налага да вземем мерки.

— Ще се погрижа да стане.

— Разбира се.

— Сигурно съзнаваш, че може да има и други усложнения освен това — каза вторият мъж, като размаха записката на Хайдегер, — с които да се наложи да се заемем.

— Да. Е, жалко, но няма как да бъде избегнато. — Вторият мъж кимна и изчака първия да продължи. — Трябва да бъдем сигурни, абсолютно сигурни относно тези усложнения. — Вторият мъж отново кимна и изчака. — Има и още един момент. Бързината. Времето е от фатално значение. Направи каквото е нужно, като имаш предвид това положение.

Вторият мъж си помисли малко, а после каза:

— Максималната бързина може да предизвика необходимостта от… тромави и недотам чисти действия.

Първият мъж му подаде папка, която съдържаше цялата „изчезнала“ документация, и каза:

— Постъпи, както се налага.

Двамата мъже се разделиха с кратко кимване. Първият измина пеша четири пресечки и зави зад ъгъла, преди да хване такси. Доволен бе, че срещата е свършила. Вторият го проследи с поглед, почака няколко минути, оглеждайки преминаващите тълпи, а после тръгна да търси бар и телефон.

Сутринта в 3,15 ч Хайдегер отключи вратата си в отговор на почукването на полицията. Когато отвори, той видя двама мъже в цивилно облекло, които му се усмихваха. Единият беше висок и болезнено слаб. Другият имаше доста изискан вид, но когато човек се вгледаше в очите му, се познаваше, че не е банкер.

Двамата мъже затвориха вратата зад себе си.