Шестте дни на Кондора

ЧЕТВЪРТЪК ВЕЧЕР — ПЕТЪК СУТРИН

— Не ти вярвам. — Момичето седеше на дивана и не отделяше поглед от Малкълм. Вече не беше толкова уплашена, но сърцето й биеше така, сякаш искаше да изскочи от гърдите й.

Малкълм въздъхна. Седеше срещу нея вече цял час. От съдържанието на чантата й бе научил, че се казва Уенди Рос, двадесет и седем годишна, живее и шофира в Карбъндейл, Илинойс, тежи 61 кг, разпределени върху 170-сантиметров ръст (сигурен бе, че това е преувеличена лъжа), редовно дава кръв — група 0-положителна — на Червения кръст, притежава читателска карта от Обществената библиотека на Александрия, членува в Асоциацията на завършилите университета на Южен Илинойс и е упълномощена да получава и предава съдебни призовки от името на работодателите си — господата Бехтел, Барбър, Сийвърс, Холорън и Макълстън. От изражението на лицето й разбра, че е уплашена и казва истината, когато му заяви, че не му вярва. Малкълм не я винеше — и на него му беше трудно да си повярва, а той поне знаеше, че историята е истинска.

— Слушай — каза той, — ако всичко това не беше вярно, защо щях да се опитвам да те убедя, че е истина?

— Не знам.

— Боже Господи! — Малкълм закрачи из стаята. Можеше да я завърже и пак да използва жилището й, но беше твърде рисковано. Освен това тя можеше да се окаже безценен помощник. По средата на едно кихане го осени вдъхновение.

— Виж сега — каза той та изтри горната си устна, — представи си, че поне успея да ти докажа, че съм от ЦРУ. Ще ми повярваш ли тогава?

— Може би. — По лицето й се появи ново изражение.

— Добре, погледни това. — Малкълм седна до нея. Усети как тялото й се стегна, но тя все пак взе омачканото картонче.

— Какво е това?

— Пропускът ми от ЦРУ. Този с дългата коса съм аз.

Гласът й бе леден.

— Тук пише „Тентрекс Индъстрис“, а не ЦРУ. Все пак мога да чета. — Той видя, че тя съжали за тона си, но въпреки това не му се извини.

— Знам какво пише! — Малкълм ставаше все по-нервен и нетърпелив. Планът можеше да не успее. — Имаш ли телефонен указател?

Момичето кимна към една масичка. Малкълм прекоси стаята, взе огромната книга и я хвърли към момичето. Рефлексите й бяха толкова изострени, че тя я хвана, без да се затрудни. Малкълм й изкрещя:

— Потърси „Тентрекс Индъстрис“. Където искаш! В белите страници, в жълтите, все едно къде. На пропуска е даден телефонен номер и адрес на авеню „Уисконсин“, така че трябва да ги има в указателя. Търси!

Момичето ги потърси, а после отново прегледа страниците. Тя затвори указателя и погледна Малкълм.

— И какво от това, че имаш пропуск за място, което не съществува? Какво доказва това?

— Именно! — Малкълм прекоси стаята възбудено и донесе телефона със себе си. Кабелът едва стигаше дотам. — А сега — каза той много потайно — виж какъв е вашингтонският телефон на ЦРУ. Номерата съвпадат.

Момичето отново отвори указателя и разлисти страниците му. Известно време тя седя с озадачен вид, а после с ново изражение и въпросителен глас каза:

— Може да си проверил номера, преди да си поръчал да ти направят пропуска, за случаи като този.

Мамка му, помисли си Малкълм. Той изпусна въздуха от гърдите си, пое си дълбоко дъх и отново започна:

— О’кей, може и да е така, но има само един начин да провериш. Позвъни на този номер.

— Минава пет часът — възрази момичето. — Ако никой не вдигне телефона, ще трябва ли да ти вярвам преди сутринта?

Търпеливо и спокойно Малкълм й обясни:

— Права си. Ако „Тентрекс“ беше реално съществуваща компания, вече щяха да си почиват. Но ЦРУ не почива. Обади се на този номер и поискай да ти дадат „Тентрекс“. — Той й подаде телефона. — И още нещо. Аз ще слушам, така че без номера. Затвори, когато ти кажа.

Момичето кимна и набра номера. Три иззвънявания.

— УЕ 4 — 3926.

— Бихте ли ми дали „Тентрекс Индъстрис“, моля? — Гърлото на момичето бе пресъхнало.

— Съжалявам — отговори един мек глас. По линията се чу слабо прещракване. — Всички от „Тентрекс“ си тръгнаха. Можете да ги намерите утре сутринта. Мога ли да попитам кой се обажда и по каква работа…

Малкълм прекъсна разговора, преди дежурните на телефона да успеят да определят дори най-общо района. Момичето бавно постави слушалката обратно. За първи път тя погледна Малкълм право в очите.

— Не знам дали да вярвам на всичко, което ми каза — каза тя, — но мисля, че донякъде поне ти вярвам.

— Последното доказателство. — Малкълм извади пистолета от панталоните си и го постави внимателно в скута й. Той отиде на другия край на стаята и седна на едно малко столче. Дланите му бяха влажни, но щеше да е по-добре да поеме риска сега, отколкото по-късно. — Оръжието е в теб. Можеш да ме простреляш поне веднъж, преди да те стигна. Ето го телефона. Аз вярвам в тебе достатъчно, за да мисля, че и ти ми вярваш. Обади се на когото искаш. Полицията, ЦРУ, ФБР, не ме е грижа на кого. Кажи им, че съм тук. Но искам да знаеш какво може да се случи, ако го направиш. Може да попаднеш не на когото трябва. И те може да пристигнат преди другите. Ако това стане, и двамата ще умрем.

Момичето седя неподвижно дълго време и се взира в тежкото оръжие в скута си. А после каза толкова тихо, че Малкълм трябваше да напрегне слух, за да чуе думите й:

— Вярвам ти.

Изведнъж тя бе обзета от прилив на енергия. Момичето стана, остави оръжието на масичката и закрачи из стаята.

— Аз… не знам с какво мога да ти помогна, но ще опитам. Можеш да спиш в другата спалня. Хм. — Тя погледна към малката кухничка и плахо предложи: — Да приготвя ли нещо за ядене?

Малкълм се усмихна широко — вече си мислеше, че никога няма да се усмихва така искрено.

— Би било чудесно. Ще направиш ли нещо за мен?

— Всичко, което поискаш. — След като осъзна, че й остава още да живее, нервите на Уенди се отпуснаха.

— Мога ли да използвам банята? Косъмчетата по гърба ми направо ме съсипват.

Тя му се усмихна и той й отвърна. Уенди му показа банята на горния етаж, даде му сапун, шампоан и кърпи. Когато той взе оръжието със себе си, тя не каза нищо. Щом момичето си тръгна, Малкълм отиде на пръсти до стълбите. Не долови нито звука от отварянето на врата, нито от набирането на телефон. Когато чу отварянето и затварянето на чекмеджета и дрънченето на прибори, се върна в банята, съблече се и влезе под душа.

Малкълм стоя под душа в продължение на тридесет минути, оставяйки се на пръските вода да освежат тялото му. Парата прочисти синусите му и когато спря водата, той почти се почувства човек. Преоблече се в новия пуловер и си сложи чисто бельо. Механично се погледна в огледалото, за да оправи косата си. Тя бе толкова къса, че бе достатъчно да прекара два пъти пръсти през нея.

Стереото беше включено, когато слезе долу. Позна музиката на Винс Гаралди от „Черният Орфей“. Песента се казваше „Хвърли съдбата си на вятъра“. Той също имаше този албум и й го каза, когато седнаха на масата.

Докато ядяха зелената салата, тя му разправи за провинциалния живот в Илинойс. Между няколко хапки замразен боб той изслуша разказа й за живота в университета на Южен Илинойс. Пюрето от картофи бе примесено с историята за един почти годеник. Между няколко парчета от набързо приготвената швейцарска пържола той узна колко скучно е да си секретарка в една безинтересна адвокатска кантора във Вашингтон. По време на тортата с череши настъпи известно затишие. А когато наливаше кафето, тя обобщи целия разговор с думите:

— Всъщност нищо интересно. До този момент, разбира се.

Докато миеха чиниите, той пък й обясни защо мрази малкото си име. Уенди му обеща никога да не го използва. Тя го замери със сапунена пяна, но после бързо го изчисти.

След като измиха чиниите, той й пожела лека нощ и се отправи по стълбите към банята. Сложи контактните си лещи в малката кутийка, в която ги разнасяше през деня (какво не бих дал за очилата си и кутийката с разтвора, помисли си той). Изми зъбите си, прекоси коридорчето, легна в чистите чаршафи, пъхна носната си кърпичка за всеки случай под възглавницата и като остави пистолета на нощното шкафче, се унесе в сън.

Тя дойде при него малко след полунощ. Отначало той си помисли, че сънува, но тежкото й дишане и горещото й тяло бяха повече от истински. Първата му мисъл, когато напълно се събуди, бе да забележи, че току-що се е изкъпала. Той долови слабия аромат на сапун, примесен със сладкия мирис на секс. Обърна се настрана и притегли жадното й тяло към себе си. Устата им се срещнаха. Търсещият й език се промъкна между устните му. Тя бе силно възбудена. Малкълм едва се откопчи от ръцете й, за да си свали бельото. Лицата им бяха мокри от влагата на другия. Най-после съблечен, той я обърна по гръб и бавно прекара ръката си по вътрешността на бедрото й, едва докосвайки с пръсти ритмично движещите се бедра, плоския, повдигащ се стомах и големите, набъбнали зърна. Пръстите му се спряха върху една малка гърда и без усилие обгърнаха топлото хълмче. Изведнъж се сети за момичето, което минаваше покрай сградата на дружеството: тя имаше такива хубави, големи гърди. Той леко присви пръстите си. Уенди изстена високо и придърпа главата му към гърдите си, така че устните му да попаднат върху напрегнатите зърна. Докато бавно галеше с уста гърдите й, той спусна ръката си надолу към влажния огън между бедрата й. Когато я докосна, тя шумно си пое въздух и нежно, но твърдо изви гръб. Намери го и секунда по-късно тихо изстена:

— Сега, моля те, сега!

Той легна върху нея, тромаво като всеки, който се люби с някого за пръв път. Те се притиснаха един към друг. Тя се опита да покрие всеки сантиметър от тялото си с неговото. Силните движения на бедрата му разпалиха огън в тялото й. Тя прекара ръце по гърба му и точно преди и двамата да експлодират, той усети как ноктите й се забиха в кожата му и го придърпаха още по-навътре.

Те останаха един до друг в леглото в продължение на половин час, а после отново започнаха — бавно и по-внимателно, но с още повече чувство. След това, докато лежеше сгушена на гърдите му, тя му каза:

— Не е необходимо да ме обичаш. Аз не те обичам, поне така си мисля. Но те желая и имам нужда от теб.

Малкълм не каза нищо, а само я придърпа към себе си. Те заспаха.

Някои други хора не стигнаха до леглата си през онази нощ. Когато в Лангли научиха за престрелката с Уедърби, опънатите нерви се изопнаха още повече. Специални коли, пълни с доста решителни мъже, изпревариха линейката и пристигнаха в уличката. Вашингтонската полиция се оплака на началниците си, че „неиндентифицирани лица, представящи се за правителствени служители“, разпитват свидетелите. Сблъсъкът между двете държавни служби бе предотвратен от намесата на трета. Три нови коли, също с вид на държавни, пристигнаха в района. Двама много сериозни мъже в добре изгладени бели ризи и тъмни костюми си проправиха път през насъбралата се тълпа и уведомиха представителите на другите ведомства, че ФБР официално е поело случая. „Неидентифицираните правителствени служители“ и вашингтонската полиция се обадиха в управленията си и получиха отговор да се въздържат от спорове по този въпрос.

ФБР се намеси в случая, когато силните на деня приеха като работна хипотеза версията за шпиони. В декрета за националната сигурност от 1947 г. пише: „Управлението (ЦРУ) няма пълномощията на полицията, съда и правораздаващите органи и не изпълнява функции по вътрешната сигурност.“ Събитията през деня определено попаднаха в категорията действия срещу вътрешната сигурност, които бяха в юрисдикцията на ФБР. Мичъл отлага, доколкото можа, да информира средното ведомство за подробностите, но в края на краищата един от заместник-директорите отстъпи под натиска.

Но на ЦРУ не можеше да бъде отнето правото да разследва нападения върху агенти на управлението, независимо къде са станали. Има една вратичка, през която се промъкват много от недотам правомерните дейности на ЦРУ. Вратичката, раздел 5 на декрета, дава право на управлението да изпълнява „други такива функции и задължения с разузнавателен характер, засягащи националната сигурност, каквито Съветът за национална сигурност има право понякога да им окаже“. Декретът също дава на управлението правото да разпитва лица, намиращи се в границите на страната. Директорите на ЦРУ стигнаха до заключението, че извънредният характер на положението изисква пряката намеса на управлението. Тази намеса би могла и щеше да продължи, докато не получеха пряка заповед от Съвета за национална сигурност за прекратяването й. В една много учтива, но твърда записка те информираха ФБР за това, като, разбира се, им благодаряха за сътрудничеството и изразяваха готовността си с признателност да приемат всякаква помощ в бъдеще.

Вашингтонската полиция разполагаше само с един труп и жертва от престрелка, която изчезна в болница с неизвестно местонахождение във Вирджиния, състояние — сериозно, прогноза — несигурна. Те не останаха никак доволни и уверенията на най-различни правителствени служители не можаха да ги накарат да се примирят с това положение, но не бяха в състояние да отстояват правата си.

Тази междуведомствена бъркотия донякъде се оправи по време на конкретната оперативна дейност — човешката смърт омаловажаваше съперничеството между отделните учреждения. Агентите, които отговаряха за действията на всяка от службите, се споразумяха да съгласуват усилията си. Вечерта във Вашингтон се разгърна една от най-големите хайки в историята на града, която целеше издирването на Малкълм. До сутринта преследвачите събраха доста информация, но все още нямаха сведения за местонахождението му.

Този факт не помогна особено за разведряването на атмосферата в мрачната утрин на другия ден, когато група мъже се събра около масата на един кабинет в центъра на Вашингтон. Повечето от тях не си бяха лягали до късните часове на предната нощ и съвсем не бяха в добро настроение. Групата за координиране на действията включваше заместник-директорите на ЦРУ и представители на всички разузнавателни служби в страната. Мъжът начело на масата бе заместник-директорът, отговарящ за дирекция „Разузнаване“. Тъй като критичната ситуация водеше началото си от неговото подразделение, разследването се оглавяваше от него. Той запозна накратко с фактите мрачните мъже срещу себе си.

— Осем от служителите на управлението са мъртви, един — ранен и един — навярно двоен агент — е изчезнал. Освен това имаме само начални и, трябва да добавя, доста несигурни предположения относно причините.

— Какво ви кара да мислите, че бележката, оставена от убийците, не е истинска? — Мъжът, който произнесе тези думи, носеше униформата на офицер от флотата на САЩ.

Заместник-директорът въздъхна. На капитана винаги трябваше да му се обяснява по два пъти.

— Ние не твърдим, че не е истинска, само предполагаме. Според нас това е уловка, опит вината за убийствата да бъде хвърлена върху чехите. Вярно, ние нападнахме една от техните бази в Прага, но там ставаше въпрос за реално съществуващи, ценни материали. Убихме само един човек. Те се занимават с доста неща, но мелодраматичното отмъщение не фигурира сред тях. Нито пък оставянето на бележки на мястото на събитието, в които всичко е обяснено черно на бяло. Особено като се има предвид, че нищо не печелят от това. Нищо.

— Хм, мога ли да задам един-два въпроса, господин заместник-директор?

Заместник-директорът се наведе напред, внезапно съсредоточен.

— Разбира се, сър.

— Благодаря ви. — Мъжът, който се намеси, беше дребен и деликатен възрастен човек. На непознатите той неминуемо заприличваше на някакъв добър стар чичко с огънче в очите. — Просто за освежаване на паметта — поправете ме, ако греша. Човекът в апартамента, Хайдегер, е имал содиум пентотал в кръвта си?

— Точно така, сър. — Заместник-директорът се напрегна и се опита да си спомни дали не е забравил някоя подробност в информацията си.

— Обаче никой друг от останалите не е бил „разпитван“, доколкото знам. Много странно. Посещават го през нощта, преди другите. Убиват го малко преди зазоряване. А от разследването ви излиза, че нашето момче, Малкълм, е бил в апартамента му следобеда след престрелката с Уедърби. Казвате, че няма улики Хайдегер да е бил двоен агент. Никакви разходи, по-големи от доходите му, или големи суми, получени от външни източници, никакви сведения за връзки със съмнителни лица или възможност за шантаж?

— Нищо, сър.

— Някакви признаци за психическа нестабилност? — Служителите на ЦРУ са сред рисковите групи в Америка по отношение на психическите заболявания.

— Не, сър. Като изключим предишния му алкохолизъм, той е оставял впечатление на нормален, макар и малко саможив човек.

— Да, прочетох това. Проучванията за другите разкриха ли някакви необичайни факти?

— Не, сър.

— Ще бъдете ли така добър да прочетете какво е казал Уедърби на лекарите? Между другото как е той?

— По-добре, сър. Докторите казват, че ще оживее, но ще трябва да му отрежат крака тази сутрин. — Заместник-директорът порови из книжата и намери листа, който търсеше. — Ето. Не забравяйте, че той е бил в безсъзнание през по-голямата част от времето, но веднага щом дошъл на себе си, погледнал лекарите и казал: „Малкълм стреля по мен. Той стреля и по двама ни. Хванете го, хванете го.“

В края на масата се появи някакво раздвижване и морският капитан се наведе напред. Той се обади с плътния си, неясен глас:

— Аз казвам да намерим кучия син и да направим на пух и прах мишата дупка, в която се е наврял!

Възрастният мъж се засмя.

— Да. Аз всъщност съм напълно съгласен, че трябва да намерим нашия своенравен Кондор. Но наистина считам, че ще бъде жалко, ако го направим „на пух и прах“, преди да ни е казал защо е стрелял по горкия Уедърби. Или защо въобще е стреляно по когото и да било. Имате ли още нещо да ни съобщите, господин заместник-директор?

— Не, сър — отвърна той, прибирайки книжата в куфарчето си. — Мисля, че това беше всичко. Разполагате с цялата информация, която имаме и ние. Благодаря на всички за присъствието.

Когато мъжете започнаха да се изправят, за да си тръгнат, старчето се обърна към един от колегите си и тихо му каза:

— Чудя се, защо?

А после се усмихна, поклати глава и излезе.

Малкълм се събуди едва когато ласките на Уенди станаха такива, че и болен човек нямаше как да им устои. Ръцете и устните й се движеха по цялото му тяло и почти преди да разбере какво става, тя легна върху него и той отново почувства как пърхащата й топлина се превърна в огън. После тя дълго го гледа, леко докосвайки тялото му, сякаш изучаваше непознати области. Тя пипна челото му и се намръщи.

— Малкълм, добре ли си?

Малкълм нямаше никакво намерение да се прави на храбрец. Той поклати отрицателно глава и с усилие изцеди едно дрезгаво „не“ от гърлото си. Дори тази едничка дума сякаш нажежи още повече горещото менгеме, стегнало гърлото му. С говоренето за днес бе свършено.

— Ти си болен! — Уенди хвана брадичката му. — Чакай да видя! — нареди му тя и го накара да отвори устата си. — Боже Господи, гърлото ти е червено! — Тя пусна Малкълм и тръгна да става от леглото. — Ще повикам лекар.

Малкълм я хвана за ръката. Тя се обърна към него уплашено, а после се усмихна.

— Всичко е наред. Имам приятелка, женена за лекар. Той минава край нас всеки ден с колата си на път за клиниката. Мисля, че още не е тръгнал. Ако си е вкъщи, ще го помоля да се отбие и да прегледа болния ми приятел. — Тя се изсмя. — Не се тревожи. Той няма да каже на никого, защото ще си мисли, че пази съвсем друга тайна. Става ли?

Малкълм я гледа няколко секунди, а после пусна ръката й и кимна. Пет пари не даваше дали лекарят ще доведе приятеля на Врабец IV със себе си. Единственото, което искаше, бе да почувства облекчение.

Докторът се оказа немного словоохотлив човек на средна възраст с шкембенце. Той смушка Малкълм тук и там, премери му температурата и толкова дълго гледа гърлото му, че Малкълм без малко щеше да повърне. Най-накрая лекарят вдигна очи и каза:

— Имаш ангина в лека форма, моето момче. — Той погледна към разтревожената Уенди, която се суетеше наоколо. — Няма нищо страшно наистина. Ще го оправим. — Малкълм проследи лекаря с поглед, докато той правеше нещо в чантата си. Когато се обърна към Малкълм, в ръката му имаше спринцовка. — Легни по корем и си смъкни гащите.

В главата на Малкълм мигновено изникна една картина — отпусната студена ръка с малка дупчица. Той замръзна.

— За Бога, няма да боли чак толкова. Това е просто пеницилин.

След като направи инжекцията на Малкълм, докторът се обърна към Уенди.

— Вземи — каза той и й подаде едно листче. — Изпълни тази рецепта и се погрижи да ги взема. Поне един ден ще трябва да си почива. — Лекарят се усмихна и се наведе към Уенди. Той й пошушна: — И, Уенди, имам предвид пълна почивка. — Докторът се смя през цялото време, докато отиваше към вратата. На площадката той се обърна към нея и лукаво попита: — На кого да пратя сметката?

Уенди се усмихна стеснително и му подаде двадесет долара. Той понечи да каже нещо, но тя не му даде възможност да възрази.

— Той може да си позволи. Той — ние, наистина сме ти благодарни, че дойде.

— Хм — изсумтя докторът саркастично, — има защо. Закъснях за сутрешната си почивка. — Той се спря и я изгледа. — Знаеш ли, той е лекарството, от което, мисля, отдавна се нуждаеше. — И като й махна с ръка, той си отиде.

Когато Уенди се качи горе, Малкълм вече беше заспал. Тя излезе тихо от апартамента. Цялата сутрин пазарува по списъка, който съставиха с Малкълм, докато чакаха доктора. Освен лекарствата от рецептата тя му купи няколко чифта бельо, чорапи, няколко ризи и панталони, яке и четири книги от различни жанрове, тъй като не знаеше какво обича да чете. След като отнесе покупките у дома, й остана точно толкова време, колкото да приготви обяд. Тя прекара един спокоен следобед и тиха вечер, като от време на време проверяваше състоянието на пациента си. През целия ден усмивката не слезе от устните й.

Надзорът над огромната и понякога тежкоподвижна разузнавателна общност на Америка поставя класическия проблем под чия опека са опекуните. Освен независимите вътрешни проверки, съществуващи във всяка от службите, Декретът за национална сигурност от 1947 г. постанови създаването на Съвет за национална сигурност, група, чийто състав се променя при всяка смяна на президентите и техните правителства. Той винаги включва президента и вицепрезидента и обикновено в него участват най-важните членове на кабинета. Основната задача на съвета е да следи действията на разузнавателните служби и да дава насоки за линията им на поведение.

Но членовете на Съвета за национална сигурност са изключително заети мъже, които имат и други важни задължения освен надзора върху огромната разузнавателна мрежа. Като правило те не успяват да отделят достатъчно време на въпросите на разузнаването, ето защо повечето решения, засягащи разузнавателната общност, се взимат от един по-малък „подкомитет“ на съвета, известен като „специалната група“. Добре осведомените обикновено я наричат „група 54/12“, тъй като тя бе създадена със секретна заповед 54/12 през ранните години от управлението на Айзенхауер. Група 54/12 е практически неизвестна извън системата на разузнаването, а дори и в тези среди само шепа хора знаят за съществуването й.

Съставът на група 54/12 също се променя при смяна на правителството. В нея обикновено влизат директорът на ЦРУ, заместникът на държавния секретар или неговият заместник и министърът и заместник-министърът на отбраната. По времето на Кенеди и през ранните години от управлението на Джонсън представител на президента и ключова фигура в група 54/12 бе МакДжордж Бънди. Другите й членове бяха Макгон, Макнамара, Росуел Гилпатрик (заместник-министър на отбраната) и У. Алексис Джонсън (втори заместник на министъра по политическите въпроси).

Надзорът върху американското разузнаване поставя ред въпроси дори пред една такава малка, постоянно заседаваща група от професионалисти. Първият от тях е, че надзираващите трябва да разчитат на надзираваните за получаването на голяма част от необходимата им информация. Подобна ситуация естествено е деликатна и затруднителна.

Съществува и проблемът с непълните правомощия. Например, ако един американски учен извършва шпионска дейност против страната, докато работи в НАСА, после избяга в Русия и продължава шпионската си дейност, но от Франция, коя от американските служби трябва да се заеме с неутрализирането му? ФБР, понеже е започнал дейността си във ведомство, което спада към тяхната юрисдикция, или ЦРУ, тъй като е преместил дейността си в техния ресор? При наличието на възможност за пробуждане на ревност между учрежденията, която да прерасне в открито съперничество, подобни въпроси придобиват особено значение.

Скоро след като бе сформирана, група 54/12 се опита да разреши проблема с вътрешната информация и непълните правомощия. Групата основа малък отдел за специални разследвания, чиито служители фигурираха във всички документи единствено като обслужващ групата персонал. В задълженията на групата влизаше работата по координиране на действията. Шефът на отдела участва в комисия, състояща се от високопоставени служители от всички разузнавателни служби. Той има правото да взима решения по споровете за правомощията. Специалният отдел също така отговаря за независимото оценяване на цялата информация, която група 54/12 получава от разузнавателните служби. Най-важното обаче е, че на специалния отдел е дадено правото да изпълнява „такива необходими функции по сигурността, подлежаща на контрола на група 54/12“, каквито налагат извънредните обстоятелства.

С цел да подпомогне специалния отдел в изпълнението на задълженията му група 54/12 назначи към шефа на отдела малък брой подчинени и му даде право да се възползва от услугите и възможностите на другите основни разузнавателни и секретни служби.

Група 54/12 съзнава, че е създала потенциален проблем. Специалният отдел може да се подчини на естествената тенденция в повечето държавни учреждения и да увеличи размерите и тежкоподвижността си, като по този начин се превърне в част от проблема, който е трябвало да разреши. Въпреки че е малък, специалният отдел разполага с огромна власт и огромен потенциал. Една дребна грешка на отдела може да се превърне в силен коз в нечии ръце. Групата 54/12 следи дейността на своето творение много внимателно. Тя възпира неумолимо всички тенденции към административно разрастване на отдела, държи под око всички негови действия, свежда оперативната му работа до абсолютен минимум и назначава само хора с изключителни качества за ръководители на отдела.

Докато Малкълм и Уенди чакаха доктора, един едър мъж с уверен вид седеше при секретарката в една канцелария на авеню „Пенсилвания“ и чакаше, отзовавайки се на много специално повикване. Казваше се Кевин Пауъл. Той чакаше търпеливо, но силно заинтригуван — не му се случваше подобна покана всеки ден. Най-накрая секретарката му даде знак и той влезе във вътрешната стая при един мъж, който приличаше на симпатичен, дребен възрастен чичко. Възрастният мъж посочи на Пауъл да седне.

— Аа, Кевин, радвам се да те видя.

— И аз, сър. Изглеждате много добре.

— Както и ти, момчето ми, както и ти. Вземи! — Старчето подхвърли на Пауъл една папка. — Прочети това. — Докато Пауъл четеше, старчето го разглеждаше внимателно. Пластичните хирурзи бяха направили чудеса с ухото му. А само опитно око би различило леката издутина близо до лявата му подмишница. Когато Пауъл вдигна очи, старчето каза:

— Какво мислиш за това, момчето ми?

Пауъл внимателно подбра думите си.

— Много странно. Не съм сигурен какво означава всичко това, въпреки че сигурно работата е доста сериозна.

— И аз мисля точно така, момчето ми, точно така. И управлението, и ФБР са изпратили свои екипи, които претърсват града, наблюдават летищата, автобусите, гарите, както си му е редът. Само че размерите на операцията са просто невероятни. Както знаеш, именно подобни рутинни действия осигуряват успеха или неуспеха на повечето начинания и трябва да кажа, че те се справят доста добре. По-точно, справяха се поне до този момент. — Той спря да си поеме дъх и срещна изпълнения с интерес и нетърпение поглед на Пауъл.

— Открили са един бръснар, който си спомня, че е подстригал нашето момче — предсказуема и все пак заслужаваща поздравления постъпка от негова страна — малко след като Уедърби е бил ранен. Между другото състоянието му се подобрява забележително бързо. Надяват се да го разпитат късно тази вечер. Докъде бях стигнал… А, да. Преровили са целия район и са открили откъде си е купил дрехи, но после изгубили следите му. Нямат представа с какво да продължат. Аз самият имам една-две идеи, но ще ги запазя за малко по-късно. Искам да проверя чрез теб някои моменти. Виж дали можеш да ми намериш отговора на тези въпроси, или пък може би ще се сетиш за други, за които аз не съм помислил.

Преди всичко защо? Ако е работа на чехите, защо именно този отдел, някаква си групичка безделничещи аналитици? А ако не са те, стигаме отново до първоначалния въпрос.

Обърни внимание на начина. Защо толкова явно? Защо онзи Хайдегер е бил нападнат предната нощ? Какво е това, което той е знаел, а другите не? И ако има нещо особено около него, защо е трябвало да убиват и останалите? Ако Малкълм работи за тях, надали е имало кой знае за какво да разпитват Хайдегер. Малкълм е можел да им каже.

Да се спрем на нашето момче Малкълм — Малкълм с многото „защо“. Ако е двоен агент, защо е използвал „горещия телефон“? Ако е двоен агент, защо си урежда срещата — за да убие Врабец IV, когото е можел да застреля, когато си поиска, стига да си направи труда да установи истинската му самоличност? Ако не е двоен агент, защо е застрелял точно тези двама мъже, крито е повикал, за да го заведат на сигурно място? Защо е ходил в апартамента на Хайдегер след престрелката? И, разбира се, къде, защо и в какво състояние е в момента?

Има още много въпроси, които произтичат от тези, но това, струва ми се, са главните. Съгласен ли си?

Пауъл кимна и каза:

— Да. А каква е моята роля във всичко това? Старчето се усмихна.

— Ти, скъпо момче, имаш щастието да си временно прехвърлен в моя отдел. Както знаеш, създадоха ни, за да оправяме кашите, забъркани от бюрокрацията. Предполагам, че някои от чиновниците, които преместиха бедната ми стара душица тук, са си представяли, че няма да мога да се отърва от бумагите, докато не умра или не се пенсионирам. Нито една от тези възможности обаче не ме привлича, ето защо аз реших, че „координиране“ може да означава и нещо друго — минимум писане и максимум действия, присвоих си един много добър екип от агенти и си заработих, както аз си знам, като в доброто старо време. Като се има предвид административният лабиринт в системата на разузнаването, има цял куп неясноти, които ми позволяват да лавирам. Един драматург, когото някога познавах, казваше, че най-добрият начин да се създаде хаос, е сцената да бъде залята от актьори. Аз успях да се възползвам от хаоса на другите.

Мисля, че някои от усилията ми — добави той със скромен тон, — колкото и незначителни да изглеждат, са били от полза за страната.

А сега да се върнем на нашата малка история. Всъщност тя не ми влиза съвсем в работата, но проклетото нещо дразни любопитството ми. Освен това мисля, че има нещо погрешно в начина, по който управлението и ФБР подхождат към цялата работа. Преди всичко ситуацията е доста необичайна, а те използват сравнително обикновени средства. А и се препъват едни в други, настървени да го окошарят, както те казват. Има и още нещо, което ми е трудно да изразя с думи. Нещо в цялата тази работа ме притеснява. По принцип всичко това не е трябвало да се случи. И намерението зад събитието, и начинът, по който се е проявило, са толкова… сгрешени, толкова неуместни. Те никак не се вместват в параметрите на управлението. Не че там хората са неспособни — въпреки че, струва ми се, пропускат една-две подробности, те просто не са на прав път. Разбираш ли, момчето ми?

Пауъл кимна.

— А вие сте на прав път, нали?

Възрастният мъж се усмихна.

— Е, да речем, че с единия крак съм прекрачил прага. А, ето какво искам от теб. Обърна ли внимание на здравния картон на нашето момче? Не си прави труда да го търсиш. Аз ще ти кажа. Прекарал е толкова настинки и дихателни заболявания, че брой нямат. Често се нуждае от медицинска помощ. А сега си спомни стенограмата от второто му телефонно обаждане — той кихва и казва, че е настинал. Възможно е да греша, но ми се струва, че състоянието му се е влошило и където и да се намира, той ще излезе, за да потърси помощ. Ти как мислиш?

Пауъл сви рамене.

— Струва си да се опита.

Възрастният мъж се зарадва.

— И аз смятам така. Нито управлението, нито ФБР все още не са се досетили за това, така че ще работим на чисто. Уредил съм да ти дадат специален екип от местни детективи — не ме питай как успях да го постигна. Започни с лекарите на обща практика от града. Виж дали някой от тях не е прегледал нашето момче — използвай новото му описание. В случай че не намериш такъв, кажи им да ни се обадят, ако попаднат на него. Измисли някаква правдоподобна история, за да ти се доверят. И още нещо. Не позволявай на другите да разберат, че и ние го търсим. Последния път, когато това им се удаде, двама мъже бяха застреляни.

Пауъл стана да си върви.

— Ще направя каквото мога, сър.

— Чудесно, чудесно, моето момче. Знаех, че мога да разчитам на теб. Аз продължавам да размишлявам върху въпросите. Ако измисля още нещо, ще ти се обадя. Успех.

Пауъл излезе от стаята. Когато вратата се затвори, възрастният мъж се усмихна.

Докато Кевин Пауъл се отправяше на методичната си и безинтересна проверка сред лекарите във Вашингтон, един мъж с впечатляваща външност и странни очи слезе от таксито пред „Всичко при Съни“. Мъжът бе прекарал сутринта в четене на папка с фотокопирани документи, съвсем същата като тази, която Пауъл току-що бе прегледал. Той я получи от един джентълмен с изискан вид. Мъжът със странните очи имаше план за намирането на Малкълм. В продължение на един час той обикаля района с кола, а после тръгна из него пеша. Спираше във всеки бар, всеки павилион за вестници, обществени и частни сгради, навсякъде, където човек би могъл да се отбие за няколко минути, и показваше скица на Малкълм, направена по снимка, на която художникът го бе нарисувал с къса коса. Ако видеше, че някой разговаря с него неохотно, изваждаше едно от петте удостоверения, които мъжът с изискания вид му бе намерил. В 15,30 ч той вече се бе уморил, но не му личеше. Беше по-твърдо решен откогато и да било. Мъжът се отби в „Хот Шоп“ за чашка кафе. Когато си тръгваше, показа рисунката и значката си на касиерката с почти механично движение. Всеки би могъл да забележи изненадата му, когато касиерката му каза, че е виждала този човек.

— Ами да, виждала съм го, гадното копеле. Хвърли ми парите, толкова бързаше да излезе. Скъсах си чорапите, докато лазех да събирам петаците му.

— Сам ли беше?

— Че кой би искал да бъде с такъв смахнат като него?

— Видяхте ли накъде тръгна?

— Разбира се, че видях. Ако имах оръжие, щях да го застрелям. Ето натам.

Мъжът внимателно плати сметката си и остави един долар бакшиш за касиерката. Той тръгна натам, накъдето му бе посочила тя. Нищо, което да накара един човек, търсещ убежище, да се забърза именно в тази посока. И все пак… Той сви към паркинга и се превърна в детектив от Вашингтон за дебелака с филцовата шапка.

— Разбира се, че съм го виждал. Той се качи в колата с мацето.

Очите на мъжа с впечатляващата външност се присвиха.

— Какво маце?

— Онова, дето работи за адвокатите. Фирмата нае места за всички, дето работят там. Тя не е кой знае колко страхотна на външен вид, но си я бива, ако ме разбирате.

— Мисля, че разбирам — каза фалшивият детектив. — Да, така мисля. Коя е тя?

— Секунда. — Мъжът с шапката отиде с патешка походка в малката будка. Когато се върна, носеше един регистър. — Я да видя, място номер 63… номер 63. А, ето го. Рос, Уенди Рос. А това е адресът й в Александрия.

Присвитите очи хвърлиха един поглед в отворената книга и запаметиха това, което видяха. После отново се спряха на мъжа с филцовата шапка.

— Благодаря. — Мъжът с впечатляващата външност вече си тръгваше.

— Няма нищо. Ама какво е направил тоя тип?

Мъжът спря и се обърна.

— Всъщност нищо особено. Просто го издирваме. Той… той е бил в контакт с нещо там — за вас няма никаква опасност — и ние просто искаме да се уверим, че му няма нищо.

Десет минути по-късно той се намираше в една телефонна будка. На другия край на града мъжът с изискания вид вдигна слушалката на частен телефон, който рядко звънеше.

— Да — каза той, а после позна гласа.

— Имам твърда следа.

— Знаех, че ще успееш. Накарай някой да я провери, но да не предприема нищо, освен ако обстоятелствата не го налагат. Искам лично ти да се занимаеш с това, за да няма повече грешки. В момента обаче има по-належащ въпрос, който искам да поставя на вниманието ти.

— Нашият болен общ приятел?

— Да. Боя се, че състоянието му трябва да се влоши. Ела на място четири колкото можеш по-бързо. — Разговорът прекъсна.

Мъжът остана в телефонната будка достатъчно дълго, за да проведе още един кратък разговор. После спря такси и замина нанякъде в спускащия се здрач.

Една неголяма кола паркира малко по-надолу от другата страна на улицата, където беше апартаментът на Уенди точно когато тя занесе на Малкълм една чиния със задушено. Шофьорът виждаше от мястото си вратата на Уенди доста добре, въпреки че му се налагаше да прегъне високото си слабо тяло в много странна поза. Той гледаше апартамента и чакаше.