Силата

10

Каси се втрещи, неспособна да говори, неспособна да мисли. Не можеше да повярва… Но вътре в себе си… тя знаеше.

— Вярно е. Той е твой баща.

Каси просто седна.

— И иска да си щастлива, Каси. Иска да бъдеш негова наследница. Има велики планове за теб.

— А къде си ти в тези планове? — извика Каси разгневено. Не можеше да търпи повече. — Ти новата ми мащеха ли ще бъдеш?

Фей се засмя… С типичната си вбесяваща, ленива, самодоволна усмивка.

— Може би. Защо не? Винаги съм харесвала по-възрастни мъже… А и той е само три века по-стар от мен.

— Отвратителна си! — Каси не можеше да намери подходящите думи. Не се сещаше за нещо достатъчно лошо, а и не искаше да повярва, че това наистина се случва. — Ти си… ти…

— Още нищо не съм направила, Каси. С Джон имаме… бизнес отношения.

Каси имаше чувството, че ще повърне. Отвращаваше се от себе си, от Фей…

— Викаш му „Джон“? — прошепна тя.

— А как да му викам? Господин Брансуик? Или господин Блейк, както се е казвал последния път?

Сега всичко около Каси се въртеше. Светлозелените тухлени стени се извиха. Прииска й се да припадне. Да можеше да припадне, да не се налага да мисли повече!

Но не можеше. Въртенето спря бавно и тя усети под себе си твърдия под. Нямаше как да избяга. Нямаше избор, трябваше да се изправи срещу проблема.

— Господи! — прошепна Каси. — Вярно е. Наистина е вярно.

— Да — потвърди тихо и доволно Фей. — Майка ти му е била гадже. Той ми разказа цялата история. Как се е влюбила в него, когато отишъл до номер дванайсет да иска кибрит. Така и не са се оженили, но очевидно не е възразил да вземете името му.

Вярно беше… Точно това бабата на Каси се беше опитала да й каже, преди да почине. „Трябва да ти кажа още нещо“, беше промълвила тя и тогава Лоръл влезе. Последните думи на баба й бяха като полъх: „Джон…“ беше прошепнала тя, и още нещо, което Каси не успя да разбере. Тя обаче си спомни как устните на баба й сякаш изрекоха думата „Блейк“.

— Защо не ми е казала по-рано? — задъха се Каси. Не усети, че го изрече на глас. — Защо чакаше, докато умре? Защо?

— Кой? Баба ти ли? Сигурно не е искала да те разстройва — предположи Фей. — Вероятно е смятала, че ще се… поболееш… ако разбереш. Ти си негова плът и кръв, Каси. Негова дъщеря.

Каси клатеше невиждащо глава, гадеше й се.

— Старите жени… И те трябва да са знаели. Боже, всеки, който го е познавал, е знаел! И никой не ми каза. Защо не ми казаха?

— О, престани да хленчиш, Каси. Сигурна съм, че са мълчали, защото са се страхували как ще реагираш. И признавам, май са били прави. Направо си съсипана.

„Пралелята на Мелани Констанс“, мислеше си Каси. „Тя трябва да знае. Как може изобщо да ме гледа? Как може да търпи майка ми в къщата си?“

„А госпожа Франклин щеше да ми каже“ осъзна внезапно тя. Да. Точно затова стана цялата суматоха в дома на леля Констанс, преди да си тръгнат. Бабата на Адам щеше да им каже кой е истинският баща на Каси. Баба Куинси и леля Констанс я бяха спрели. Всички се бяха наговорили да пазят мълчание, да скрият истината от Каси.

„Това може би не се отнася за родителите“ помисли си Каси. Почувства се много уморена. Те сигурно така или иначе не помнят. Направили са всичко възможно да забравят. Леля Констанс обаче беше предупредила кръга да не ровят в старите спомени. Тогава беше спряла за миг поглед върху Каси.

— Само си помисли, Каси — продължи Фей. Сега дрезгавият й глас прозвуча разумно, не злорадо или победоносно. — Той иска най-доброто за теб. Винаги го е искал. Раждането ти е било част от плановете му. Да, с теб имахме някои проблеми преди, но Джон иска да се сближим. Защо не опиташ? Хайде, Каси!

Бавно и мъчително Каси фокусира погледа си. Фей беше коленичила пред нея. Красивото й чувствено лице сякаш беше озарено от вътрешна светлина. „Тя наистина вярва в онова, което казва — помисли си Каси. — Искрена е. Може би дори е влюбена в него.“

„Вероятно — продължи да разсъждава Каси замаяно — и аз трябва да обмисля всичко. Толкова неща се промениха, откакто дойдохме в Ню Салем… Не съм човекът, който бях. Старата, срамежлива Каси, която никога не беше имала приятел и никога не знаеше какво да каже, вече я няма. Може би това е поредната промяна, друг етап в живота ми. Може би съм на кръстопът.“

Задържа погледа си върху Фей за един дълъг миг и затърси истината из дълбоките й кехлибарени очи. После бавно поклати глава.

„Не.“

Когато си го помисли, през нея премина като бяла вълна ледена решителност. Никога нямаше да тръгне по този път, каквото и да се случеше. Никога нямаше да се превърне в онова, което Черния Джон — нейният баща — искаше.

Без да каже и дума, без да се обърне назад, Каси се изправи и се отдалечи от Фей.

Навън все още цареше хаос. Каси обиколи с поглед предния вход на училището и забеляза слабото ноемврийско слънце да проблясва в нечии руси буйни коси. Тръгна натам.

— Диана…

— Каси, слава богу! Когато Ник ни каза, че си сама в кабинета му… — Диана разшири очи. — Каси, какво има?

— Трябва да ти кажа нещо. Вкъщи. Може ли да си вървим? — Каси стискаше ръката на Диана.

Диана се взря в нея за момент, после се разбърза.

— Да, разбира се. Ник обаче ще те търси. Негова беше идеята да предизвикаме сбиване на първия етаж, за да му отвлечем вниманието. Събраха се доста хора и започнаха. Всички момчета се включиха, плюс Дебора и Лоръл. Сега чакат да се появиш.

Каси не можеше да се изправи пред никого, най-вече пред Ник. След като разбереше какво представляваше всъщност… какво беше държал в ръцете си, какво беше целувал…

— Моля те, кажи им, че съм добре. Трябва да вървя. — Сюзан беше наблизо и Каси кимна към нея. — Не може ли Сюзан да ги успокои?

— Да, добре. Сюзан, предай на всички, че съм завела Каси у дома. Вече може да спрат да се бият. — Диана поведе Каси надолу по хълма към паркинга. Едва бяха стигнали до колата на Диана, когато дотича и Адам.

— Боят затихва… и аз идвам с вас — заяви той. Каси искаше да спори, но нямаше сили. А и може би Диана щеше да има нужда от Адам, когато й разкажеше цялата история.

Кимна към Адам и той се качи в колата мълчешком. Стигнаха до къщата на Диана и се качиха в стаята й.

— Казвай сега какво се случи, преди да съм получила сърдечен удар — подкани я Диана.

Не беше толкова лесно. Каси застана до прозореца, където слънчевата светлина се отразяваше във висящите призми и хвърляше разноцветни отблясъци по стените. Обърна се и погледна черно-белите картини от двете страни на прозореца — колекцията от гръцки богини на Диана. Там беше гордата Хера — царствена осанка с буйна мастиленочерна коса и диви очи с гъсти мигли. Също и Афродита — богиня на красотата с открита нежна гръд, Атина — сивоока богиня на мъдростта, Персефона — светнало елфическо лице сред разцъфнали цветя. На последно място беше цветно изображение на богиня, по-стара от гръцката цивилизация. Това беше богинята Диана, повелителка на луната, звездите и нощта. Диана, кралицата на вещиците.

— Каси!

— Съжалявам — прошепна Каси и бавно се извърна с лице към Диана.

Диана сякаш едва издържаше напрежението.

— Съжалявам — повтори по-силно Каси. — Просто не знам как да започна. Вече знам защо съм родена по-късно от вас… Всъщност… не… — Замисли се за момент. — Не знам защо съм родена по-късно. Освен ако той вече не е знаел, че сборището ще го отхвърли и затова е измислил резервен план…

Каси замълча отново и поклати глава. Адам и Диана я гледаха втренчено, сякаш беше полудяла.

— Не знам всичко. Но аз не съм наполовина външна, както мислехме. Не е това причината той да ме преследва. Има съвсем различна причина. Смятахме, че двете с Кори сме развалили плановете му… О, господи! — Каси млъкна. Заболя я, сякаш някой прокара през нея нащърбено стъкло. Очите й се наляха със сълзи. — Мисля, че… Боже, сигурно е истина. Знам защо Кори е загинала. Заради мен. Ако беше останала жива, не аз, а тя щеше да стане член на сборището. Той не е искал това да се случи. Тя не е била планираното дете и е трябвало да се отърве от нея. — Друг спазъм на болка накара Каси да се свие. Уплаши се, че ще повърне.

— Седни — настоя Адам. Двамата с Диана й помогнаха да седне на леглото.

— Недейте… Още не знаете. Няма да искате да ме докосвате.

— Каси, за бога, обясни ни за какво говориш. Думите ти нямат никакъв смисъл.

— Напротив. Аз съм дъщеря на Черния Джон.

В този момент, ако някой от двамата беше пуснал ръката й или се беше отдръпнал, Каси щеше да се опита да скочи през прозореца. Ясните зелени очи на Диана обаче само се разшириха, а зениците им станаха огромни и сякаш бездънни. Очите на Адам бяха сребристи.

— Фей ми каза. Истина е.

— Не е вярно — отвърна Адам.

— Не е вярно и аз ще я убия — рече Диана. Нежната Диана да каже такова нещо, беше удивително събитие.

И двамата продължиха да държат Каси. Диана я подкрепяше от едната страна, а седналият от другата й страна Адам прегръщаше и двете. Каси така започна да потръпва, че и тримата се разтрепериха.

— Вярно е — прошепна тя и се опита да се овладее. Трябваше да запази спокойствие, не биваше да губи контрол. — Това обяснява всичко. Защо го сънувах. И него, и потъващия кораб. Ние сме… някак свързани. Обяснява защо постоянно ме преследва. В нощта на Хелоуин и снощи на плажа. Иска да се присъединя към него. Фей е влюбена в него. Също като майка ми.

Каси потръпна. Адам и Диана продължаваха да я прегръщат. Дори не трепнаха, когато се завъртя и ги погледна в очите.

— Обяснява и случилото се с майка ми — продължи задавено Каси. — Защо е отишъл в моята къща, когато възкръсна от гроба. Отишъл е да я види… Затова сега тя е в това състояние. О, Диана, трябва да отида при нея.

— След малко — успокои я Диана с дрезгав от напиращите сълзи глас. — След малко.

Каси мислеше трескаво. Нищо чудно, че майка й беше избягала от Ню Салем. Нищо чудно, че в очите й сякаш винаги се таеше безпомощен ужас. Как иначе — мъжът, когото беше обичала, се беше оказал кошмарно създание и е трябвало да избяга далеч, за да роди бебето му, някъде, където никой не я познаваше.

Майка й обаче се беше оказала достатъчно смела, за да се върне и да доведе Каси. Сега Каси също трябваше да бъде смела.

„В мрака няма нищо страшно, изправиш ли се веднъж срещу него.“ Не знаеше как щеше да намери сили да се изправи срещу това, но трябваше да го направи някак.

— Вече съм добре — прошепна тя. — Искам да видя мама.

Диана и Адам се разбраха с поглед над главата на Каси.

— Идваме с теб — заяви Диана. — Няма да влезем в стаята, ако не искаш, но ще те закараме.

Каси вдигна поглед. Надникна в очите на Диана — сега тъмни като изумруди, но пълни с обич и разбиране. После се завъртя към Адам — изваяното му лице беше спокойно. Тя стисна ръцете им.

— Благодаря — рече тя. — Благодаря и на двама ви.

Вратата отвори леля Констанс. Изглежда се изненада да ги види и се смути, което пък съответно изненада Каси. Не вярваше, че нещо може да притесни пралелята на Мелани.

Когато обаче тръгна да влиза в гостната, баба Куинси и старата госпожа Франклин излязоха. Каси погледна крехката прабаба на Лоръл, после пълната, мърлява баба на Адам и накрая леля Констанс.

— Ние… пробвахме едно-две неща да видим дали няма да помогнем на майка ти — обясни леля Констанс малко засрамено. Покашля се. — Стари лекове — призна тя. — Може и да се получи. На верандата сме, ако имаш нужда от нещо. — И тя затвори вратата след себе си.

Каси се обърна да погледне фигурата между колосаните бели чаршафи. Отиде до леглото и коленичи.

Лицето на майка й беше бяло като чаршафите. Тя цялата беше черно-бяла — бяло лице, черна коса, мастилени мигли във формата на полумесец на бузите. Каси хвана студената й ръка и едва тогава осъзна, че нямаше представа какво ще й каже.

— Мамо? — започна тя и добави: — Мамо, чуваш ли ме?

Никакъв отговор. Никакъв знак.

— Мамо — едва промълви Каси, — знам, че си болна и че си уплашена. Има обаче нещо, от което няма нужда да се страхуваш повече. Знам истината. Знам за баща ми.

Каси изчака. Стори й се, че чаршафите върху гърдите на майка й започнаха да се издигат и спускат малко по-бързо.

— Знам всичко — добави тя. — И… няма нужда да се притесняваш, че ще съм ти бясна или нещо такова. Разбирам. Видях го как манипулира хората. Видях какво направи на Фей, а тя е много по-силна от теб.

Каси стискаше студената й ръка толкова силно, че се уплаши да не я заболи. Млъкна и преглътна.

— Исках само да ти кажа, че знам. Скоро всичко ще свърши. Ще се погрижа повече да не те наранява. Все някак ще го спра. Не знам как, но ще го направя. Обещавам, мамо.

Каси зачака отново. Не мислеше, че се надява на нещо, но вероятно беше така — секундите отлитаха, нищо не се случваше и сърцето й се сви от разочарование. „Само някакъв знак! Не искам кой знае какво, нали?“ Знак обаче нямаше. Сякаш за стотен път този ден очите на Каси се напълниха със сълзи.

— Добре, мамо — прошепна тя и се наведе да целуне майка си по бузата.

Тогава забеляза някакъв тънък конец около врата на майка й. Дръпна го и от якичката на нощницата й се показаха три малки златистокафяви камъка.

Каси върна огърлицата обратно на мястото й, изчака още една секунда и си тръгна.

„Ще се справя ли, ако майка ми умре като баба?“, зачуди се тя, докато затваряше вратата на спалнята. Едва ли. Беше започнала обаче да осъзнава, че има вероятност това да се случи.

На верандата Адам и Диана пиеха чай с жените.

— Кой сложи кристалите на врата на майка ми? И какви са те?

Старите жени се спогледаха. Отговори й пралеля Констанс:

— Аз — рече тя и прочисти гърлото си. — Те са тигрово око. Пазят от лоши сънища… или поне така казваше моята баба.

Каси успя да се усмихне леко.

— Благодаря! — Може би страстта на Мелани към минералите се предаваше в семейството. Реши да не казва на леля Констанс какво може да направи Черния Джон с кристалите, ако реши.

— Лошите сънища са истинска напаст — продължи госпожа Франклин, когато Адам и Диана станаха да си вървят. — Разбира се, хубавите сънища са нещо съвсем различно.

Каси погледна отново бабата на Адам — рошавата й сива коса се беше разпиляла, а тя доволно хрускаше бисквитка след бисквитка. Каси не познаваше друг човек, който да яде толкова много. Може би, с изключение на Сюзан. Госпожа Франклин обаче беше много по-сложна личност, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Сънища? — повтори Каси.

— Хубавите сънища — измънка бабата на Адам. — За да имаш хубав сън, трябва да си легнеш с лунен камък.

Каси мисли за това по целия път до вкъщи.

С Диана вечеряха тихо, само двете. Бащата на Диана беше още в кантората. Адам отиде да говори с другите от кръга.

— Не мога да им кажа — обясни Каси. — Не и тази вечер. Утре, може би.

— Не е нужно ти да им казваш — отвърна Адам малко рязко. — Преживя достатъчно. Аз ще го направя. Не се тревожи, Каси. Никой няма да те изостави.

Не можеше да не се притеснява. Тя обаче загърби проблема — трябваше да се съсредоточи върху други неща. Беше обещала на майка си.

Лежеше в леглото и четеше Книгата на сенките на баба си. Нейната Книга на сенките. Търсеше нещо за кристали и сънища.

И го намери. „За предизвикване на сънища поставете лунен камък под възглавницата си и цяла нощ ще се радвате на спокойни, приятни сънища, които могат да ви бъдат и полезни.“ Намери и информация за кристалите по принцип. Големите кристали били за предпочитане пред малките. Е, това тя вече го знаеше. Мелани й го беше казвала, а и днес Черния Джон го беше доказал.

Остави книгата и отиде до бюрото на Диана.

Там имаше бяла кадифена торбичка, поръбена с небесносиня коприна. Диана отдавна беше позволила на Каси да я отвори. Каси занесе торбичката до леглото и изсипа съдържанието й върху горния чаршаф. Камъните образуваха цветна дъга на белия фон.

Син дантелен ахат. Каси вдигна триъгълното парче и потри гладката му повърхност в бузата си. Видя бледожълт цитрин — камъкът на Дебора. Ползваше се за усилване на енергията. Имаше мътен оранжев халцедон, който веднъж Сюзан беше използвала, за да стимулира целия футболен отбор. Намери полупрозрачен зелен нефрит — за успокояване на мисълта, и лилав аметист — камъка на Лоръл. Черния Джон беше казал, че това е камък на сърцето. Имаше и много други — топъл светъл кехлибар, тъмнозелен халцедон с червени точици, гранат с цвят на вино, светлозелен оливин, който Диана беше използвала за проследяване на тъмната енергия.

Каси порови с пръсти из искрящото съкровище и накрая намери лунен камък.

Беше прозрачен, със сребристосин блясък. Постави го на нощното шкафче до леглото си.

Диана влезе, току-що изкъпана, и видя Каси да прибира камъните в торбичката.

— Намери ли нещо в Книгата на сенките? — попита тя.

— Нищо ново — отвърна Каси. Не искаше да обяснява какво прави, дори на Диана. Щеше да й каже после, ако се получеше. — Започвам да си мисля, че баба не е имала предвид нещо конкретно от книгата — добави тя. — Сигурно просто е искала да стана добра вещица, вещица с много знания. Може би е смятала, че ако съм достатъчно умна, ще мога да го победя.

Диана легна и загаси лампата. Нямаше луна и прозорецът остана тъмен. Беше толкова спокойно, двете лежаха една до друга, сякаш Каси беше останала просто на гости с преспиване. Спомни си за старите дни, когато с Диана бяха решили да са сестри.

— Трябва да намерим начин да го убием — рече тя.

Гости с преспиване, с мрачна и кръвожадна цел.

Диана замълча за момент и после добави спокойно:

— Поне знаем две неща, които не могат да го убият. Водата и огънят. Първият път, когато корабът е потънал, се е удавил. Вторият път, когато родителите ни са запалили къщата на номер тринайсет, е изгорял. Въпреки това е възкръснал и двата пъти.

Каси й беше благодарна, че каза „родителите ни“. „Нейната майка не се беше опитвала да изгори никого“ помисли си тя.

— Той каза, че духът му не се нуждаел от тяло — обясни Каси. — Според мен може да се мести. Може би когато тялото му умира, изпраща духа си на друго място.

— Като в кристалния череп например — предположи Диана. — Останал е там, докато не събрахме духа и тялото му. Да. Какво обаче можем да използваме срещу него?

— Земя… или въздух? — зачуди се Каси. — Не знам дали въздухът изобщо може да убива.

— И аз. Кристалите представляват земята… Ние обаче нямаме достатъчно голям кристал, който да използваме срещу него.

— Да — каза Каси. — Остават ни само инструментите на посветените. Трябва да ги намерим.

Усети, че Диана кимна в тъмното.

— Но как?

Каси протегна ръка и взе лунния камък. После го пъхна под възглавницата си.

„Може би е важен не размерът, а начинът, по който човек използва кристалите“, помисли си тя.

— Лека нощ, Диана — добави Каси и затвори очи.