Силата

12

— Да се махаме оттук, преди някой да ни е видял — сопна се нечий глас. Каси долови острата миризма на пот.

„Джордан“, помисли си тя. „Онзи, с пистолета.“ Той беше от клуба по стрелба. Другият, Логан, членуваше в клуба по дебати. Беше по-малък от Джордан… или пък по-голям? Така и не успя да запомни кой, кой е от братята на Порша, макар че тя подробно й беше говорила за тях на Кейп Код.

Умът й работеше спокойно и ясно.

Излязоха от Ню Салем и преминаха на континента. През цялото време я държаха на пода на задната седалка. Джордан беше стъпил върху нея и притискаше нещо студено към тила й. „Сякаш съм опасен престъпник или нещо такова“ — помисли си Каси. — „Мили боже! Какво си мислят, че ще направя?! Че ще ги превърна в жаби?“

Другите крака, които усещаше върху гърба си, бяха женски. На Порша, предположи тя. Не, на Сали. Порша беше прекалено изискана да тъпче някого с крака.

Каси долови глухото трополене на гумите на колата по моста към сушата. После имаше много завои и след това караха дълго по много неравен път. Когато най-накрая спряха, беше много тихо.

Бяха в някаква гора. Бреза, бук и дъб, типични за Масачузетс дървета, растяха нагъсто наоколо. Каси чу по-леките стъпки на момичетата зад тях. Вървяха дълго, все по-далеч и по-далеч от пътя и цивилизацията. Когато се стъмни, стигнаха до една поляна.

Някой вече беше идвал тук. Фенерчето на Логан освети огнище и висящи от едно дърво въжета. Порша и Сали — Каси се беше оказала права и Сали наистина беше там — запалиха огън в огнището, а момчетата вързаха Каси за дървото. Според Каси използваха прекалено много въже.

А и огънят я притесняваше.

— Защо го правите? — попита тя Логан, когато той я върза и отстъпи встрани. Вече виждаше лицата им и успя да различи Логан от Джордан. Очите на Джордан бяха като на акула.

— Защото си вещица — отвърна кратко Логан.

— Това причина ли е?

Порша пристъпи напред.

— Ти излъга — обвини я тя. — За момчето на плажа, за всичко. През цялото време всъщност си била вещица.

— Тогава още не бях — отвърна Каси и се постара гласът й да прозвучи спокойно. — Сега обаче съм.

— Значи признаваш. Е, правим онова, което трябваше да направим още тогава.

Силен страх сви стомаха на Каси и тя отново погледна огъня. Джордан слагаше нещо в него, нещо дълго и метално.

„В беда съм“ осъзна Каси. „В много, много голяма беда.“

Трябваше й помощ и имаше само един начин, по който да извика някого. Единственото й оръжие беше силата й.

„Добре“, каза си тя. „Направи го, както стресна Шон. Приготви се, успокой се… Сега!“

„Адам!“, опита се да се свърже с него тя. „Адам, Каси е! В беда съм!“ Искаше й се халцедоновата роза да беше в нея. Адам й беше казал, че камъкът ще й помогне, ако иска да го повика. Халцедоновата роза обаче беше на Диана.

„Не мисли за това сега. Мисли за Адам. Трябва да го накараш да те чуе.“

„Адам“ — повика го тя отново и вложи цялата си сила в тази мисъл. Сякаш умението й да „изстрелва“ сила със съзнанието си не изчезваше с времето. То беше по-скоро като мускул — колкото повече го използваше, толкова по-добра ставаше. „Адам“, започна отново тя. Опита се да изпрати кратко и ясно послание. „Каси е! Имам нужда от помощ!“

„Ще дойде“ каза си тя. „Все някак ще ме намери. Ще дойде, но аз трябва да се успокоя и да изчакам.“ Мисълта за онова, което можеше да се случи преди Адам да се появи обаче, смразяваше кръвта й.

Беше насред пустошта с четирима ловци на вещици. Тишината започваше да й лази по нервите.

— Най-малкото, което можете да направите — обърна се внимателно тя към Логан и Сали, защото едва ли Джордан и Порша щяха да й отговорят, — е да ми обясните. Отвлякохте ме тук и поне можете да ми кажете защо толкова мразите вещиците. Не разбирам.

— Да не си луда? — попита Логан, но отговорът явно беше очевиден. Когато обаче тя продължи да го гледа, той допълни простичко: — Защото сте лоши.

— Логан… — Каси огледа лицето му на светлината на огъня. — Ние сме като вас. Просто сме по-близо… до природата. Това е. Изучаваме я, честваме я и понякога я караме да върши разни неща за нас. Ние обаче не сме лоши. Виж — продължи тя, когато Логан й обърна гръб, — и ние имаме своите недостатъци, като всички хора. По принцип обаче се опитваме да сме добри.

— Ами Фей Чембърлейн? — намеси се изведнъж Сали в разговора. — Тя добра ли е?

— И у Фей има добро — отвърна Каси малко по-внимателно. — Диана ми каза това един път и е истина. Фей трябва само да открие добротата. Обаче не можете да ни съдите само заради един-единствен човек.

— А начинът, по който се държахте с цялото училище години наред? Нима това е проява на доброта? Всички бяхме ваши роби!

— Беше грешка, признавам — отвърна Каси. — Диана обаче няма никаква вина. Хората се отнасяха с нея като с принцеса, защото те така искаха. Фей се държеше с другите като с роби. Някои от нас се увлякоха по нея, но го направиха, без да искат. Каквото и да се е случило, това не е решение.

— Господин Брансуик ще реши проблема — заключи кратко Порша.

— Господи Брансуик е убиец! Той не е твой приятел, Порша. Именно той уби Кори Хендерсън, сестрата на Крис и Дъг. Уби я, защото не влизаше в плановете му. Уби и господин Фогъл, стария директор, защото искаше да заеме мястото му. И… — Каси се задъха. — Той уби Джефри, Сали! Да. Направи го от чиста злоба, така мисля… За да раздели още повече вещиците и външните. Той иска да се мразим.

— Това е абсурдно — заяви Логан. — Защо да иска такова нещо?

— Защото — започна Каси и затвори очи, макар и да нямаше смисъл — той е заклинател. Зъл заклинател. Единственият истински зъл, когото познавам. Иска ние да ви унищожим. Или да ни заведе някъде и да унищожим хората там. Не знам какво точно е намислил — завърши тя и отвори очи. — Каквото и да е, обаче, не е хубаво. Не е нещо, което ще ви хареса.

— О, стига глупости. Да започваме — предложи Джордан.

— Не, чакайте. Искам да си изясним нещо. — Сали застана пред Каси и я погледна в очите. — Каза, че господин Брансуик е убил Джефри… Не е възможно. Онази нощ дори не беше в Ню Салем. Нямаше го и когато бяха извършени другите убийства.

— О, беше там, но не се показваше пред хората — промълви Каси. Погледна Сали. — Не е нужно да присъства физически. Той е заклинател. Изпрати сила… тъмна енергия… и тя го направи. А може и да е обсебил нечие чуждо съзнание и да е използвал друг човек.

„Като Фей“, помисли си Каси мрачно. Между другото беше възможно Фей да е бутнала Кори по стълбите и да й е счупила врата, както и да е бутнала скала и да е предизвикала срутването, убило господин Фогъл. Възможно беше и да е подмамила по някакъв начин Джефри в котелното и да го е удушила. Трябвало е само да се промъкне зад него и да надене примката около врата му. Според съдебните лекари, и сам човек можеше да го направи.

— Какво значение има начинът? — попита уморено Каси. — Той го направи, това е важното. Наистина го направи, Сали, уверявам те. Той уби Джефри.

Сали се взираше в очите й, заядливото й лице беше на сантиметри от лицето на Каси. Поклати глава и се обърна.

— Съжалявам — каза Каси на гърба на ръждивата й коса. — И аз харесвах Джефри. Знам какво си мислиш. Че съм искала да ти го открадна или нещо такова. Не е така. Аз просто… бях много развълнувана на танците. За пръв път момчетата искаха да танцуват с мен.

— Да, бе, сигурна съм! — сопна се Сали, без да се обръща.

— Наистина. Така е, Сали — отвърна Каси пламенно. — В Калифорния нямах приятели момчета. Бях прекалено срамежлива. Дори не знам защо всички искаха да танцуват с мен тук. Сали… — Каси безпомощно се взря в стегнатите рамене на червенокосото момиче.

Сали бавно се обърна.

— Май не си се поглеждала в огледало — рече тя, но гласът й вече не беше толкова враждебен.

Каси преглътна сълзите, които щяха да прелеят от очите й.

— Поглеждала съм се, но не виждам нищо специално — отвърна тя. — Не съм искала да ти открадна Джефри. Бях поласкана, че ме покани на танц. Беше прекрасна вечер, всичко беше вълшебно и после… — Каси премести поглед от Сали към Логан и отново примигна. — Нямаш представа как се почувствах, когато разбрах, че е мъртъв. Бих направила всичко да заловя онзи, който го е сторил.

Логан пристъпи към нея, но резкият като бръснач глас на Порша го спря.

— Тя го прави! В момента използва вещерските си сили върху теб! Не ставай глупав, Логан!

Каси я погледна.

— Порша, за бога…

— Порша е права — отсече Джордан. — Ако я слушаме, ще ни изпързаля. Лъже от самото начало. — Извади металното нещо от огъня.

— Какво е това? — попита Каси.

— Желязо за жигосване.

Каси осмисли отговора му и се опита да запази малкото й останало самообладание. Джордан застана пред нея. Държеше дълъг прът, нажежен до червено от единия край. Не това изненада Каси, а въпросът му:

— Къде са инструментите на посветените? — попита той.

Каси се стъписа.

— Какво?

— Господин Брансуик ни каза — отвърна Порша с твърд глас. — Обясни ни, че те са източникът на силата ви и че ако ги унищожим, ще загубите всичко. Самият той иска да го направи, за да ви спре завинаги.

Каси изпита налудничавия импулс да се разсмее, но знаеше, че така само ще си навлече още неприятности. Значи той ги беше подучил. И беше разбрал, че е намерила инструментите. Сигурно очакваше да признае всичко на Джордан, за да се спаси. Или пък беше някъде наоколо, очаквайки Каси да го повика на помощ.

„Не — помисли си тя. — Каквото и да се случи, няма да го направя. Не искам той да ме спасява.“

На светлината на огъня огледа поляната и най-вече сенките около нея.

— Да, той наистина иска инструментите на посветените — потвърди внимателно Каси. — Но не за да ги унищожи, а за да затрие вас. Нас също, ако не му се подчиним.

Джордан сякаш се изненада.

— След малко всичко ще си кажеш — рече той. — Мислех, че ще ни излъжеш.

Цялото тяло на Каси се напрегна, когато той приближи нажежения прът към нея. „Смела съм — помисли си тя и се опита да успокои сърцето си. — Силна съм, колкото трябва да бъда.“ Когато усети топлината на метала обаче, я заля неподправен ужас.

— Чакайте! Спрете веднага, Джърган и Лудан, или както там се казвате! — прокънтя гласът на Дебора, гневен и изпълнен с първична свирепост. Тя стоеше между две дървета, сякаш сега се беше материализирала там. Тъмната й разпусната коса се сливаше със сенките, а с изящната си дебнеща фигура приличаше на горска богиня, тръгнала на отмъстителна мисия.

Джордан пусна металния прът, извади пистолета и го насочи право към нея.

Друг глас се обади тихо от другата страна на поляната.

— Ако се отдалечиш от Каси и оставиш пистолета — каза Адам тихо и отчетливо, — няма да те нараним. — Беше се появил също толкова безшумно и изглеждаше също толкова опасен, колкото Дебора. Каси се сети за костюма му на Хелоуин, за рогата и есенните листа на рогатия бог. В момента нямаше да се изненада, ако до него видеше елен.

Забеляза някакво движение и съзря Диана. Сякаш лунна светлина огря поляната. Неземна аура обвиваше момичето. Разпуснатата й падаща на вълни коса я обвиваше като блестящо наметало. Беше висока и слаба, излъчваше господство сякаш беше истинската богиня Диана и държеше в ръцете си луната и звездите. Тя мълчаливо огледа външните със зелените си като скъпоценни камъни очи и каза:

— Махнете се от приятелката ми.

За миг на Каси й се стори, че ще я послушат само заради могъществото, което струеше от нея. Джордан нерешително размаха пистолета. После се сепна и го насочи към Адам. Логан взе горящ клон от огъня и го приближи към лицето на Каси, тъй като Джордан беше пуснал металния прът.

— Назад или тя ще пострада — заплаши ги той.

Адам изпусна въздуха си.

— Предупредихме ви — промълви той.

Каси се взря в изумрудените очи на Диана. Погледна горящата пръчка на Логан и отново обърна поглед към нея. Знаеше, че Диана си спомни церемонията със свещите.

Огън… Беше толкова близо, че усещаше топлината на бузата си. Пламъците се меняха постоянно, издигаха се безспирно нагоре. В огъня имаше сила — Каси се беше убедила в това, когато Фей беше размахала горящ лист пред лицето й в старата сграда по естествени науки. Сила за онези, които знаят как да я използват…

Този път тя знаеше.

Клонът пламна, сякаш някой го беше полял с бензин и Каси извърна лице и затвори очи да се предпази от блясъка му. Логан изпищя и го хвърли. Джордан рязко извърна глава, разсея се за момент…

… и това беше достатъчно. Залитна назад, когато братята Хендерсън изникнаха от нищото като два еднакви златни пламъка. Пистолетът гръмна към небето, а в следващия миг момчетата вече го притискаха към земята, всеки приковал по една ръка. Каси видя как Ник изскочи от сенките и изненада Логан откъм гърба. Той започна да се бори, но Адам помогна на Ник и схватката приключи за секунди.

Каси погледна на другата страна и видя, че се бяха погрижили и за момичетата. Сали лежеше по лице — Дебора беше коленичила върху гърба й, а Мелани беше застанала до тях. Порша стоеше притисната до едно дърво. На метър от нея ръмжеше Радж. Кучето беше оголило зъби, а козината му беше настръхнала. Лоръл се извисяваше застрашително зад него.

— Тези дървета — обясняваше тя на Порша — са поставили на мястото им много такива като теб. Ако се опиташ да избягаш, накрая ще се изгубиш. Да не говорим какво може да направи кучето. На твое място нямаше и да се опитам да мръдна.

Порша замръзна.

Диана отиде до Каси и преряза въжетата с камата с бялата дръжка. Отне й доста време.

— Добра работа — обади се Сюзан някъде отстрани.

— Добре ли си? — обърна се Диана към Каси. Тя още излъчваше страховитата неземна аура.

Каси кимна.

— Вече бяхме тръгнали, когато се свърза с Адам — обясни Диана. — Лоръл видяла кола да кара бързо по „Кроухейвън Роуд“, а Адам усети, че нещо не е наред. Той намери колата им, но Радж проследи дирята ви през дърветата.

Каси кимна с благодарност. Не беше в състояние да говори.

— Каси е добре, така че няма да ви нараним — заяви Диана. — Ще вземем обаче това — тя вдигна пистолета на Джордан, сякаш беше отровна змия — и ще ви оставим тук. Гумите на колата ви са спукани. Можете да се приберете пеша.

Четиримата външни не казаха нищо. Сали още беше на земята и дишаше тежко. Ник държеше треперещия Логан за гърлото. Порша не смееше да мръдне от дървото. Джордан обаче привлече вниманието на Каси. Той гледаше Диана с неприкрита омраза, подобно на притиснато в ъгъла диво куче.

„Това никога няма да спре — помисли си Каси. — Ще ни намразят дори още повече. Ще направят нещо, ние ще си отмъстим и така до края на света.“

Импулсивно отиде до мястото, където лежеше на тревата, и му подаде ръка.

— Не е нужно да бъдем врагове — обясни тя. — Не може ли всичко да свърши сега?

Джордан я заплю.

Каси замръзна, толкова се изненада, че дори не се възмути. Досега никой не беше плюл по нея. Погледна шокирано протегнатата си ръка и я избърса в дънките си.

Какво се случи после, Каси разбра от Лоръл, защото беше свела поглед надолу. На мига Ник тръгна към Джордан, но първо трябваше да се отърве от Логан, а и Адам просто беше по-бърз. Той светкавично сграбчи Джордан за предната част на якето, вдигна го и го свали с един удар в лицето. Пламъците зад Каси се издигнаха на три метра височина. Джордан падна по гръб и притисна с две ръце носа си.

— Ставай — заповяда му Адам. Огънят бучеше и пращеше и изпращаше дъжд от искри в тъмната гора.

Ник вече беше до Адам. Лицето му беше безизразно и напълно спокойно, като на стария Ник.

— Недей, приятел, май му беше достатъчно — рече той и хвана Адам за ръката.

Джордан свали едната си ръка от носа си и Каси забеляза кръвта.

— Тя е лъжкиня. Ще се убедите — изскимтя той, местейки поглед между Каси и Адам.

За миг Каси си помисли, че Адам ще го удари отново. Той обаче се обърна, сякаш забравил за съществуването на Джордан. Изглежда не забелязваше и Ник. Хвана ръката на Каси, онази, която Джордан заплю, обърна я с дланта нагоре и я целуна.

Каси си помисли, че някой бързо трябва да се намеси.

— Трябва да ги вържем — предложи Мелани. Спокойният й замислен глас прокънтя на поляната. — Или поне трима от тях. Да оставим един да ги развързва, докато се отдалечим.

— Нека не е много стегнато — обади се Диана. Докато връзваха Джордан, Логан и Сали, тя заби камата с бялата дръжка в земята до Порша. — Можеш да ги освободиш, когато си тръгнем. Не се и опитвай да вървиш след нас — предупреди я тя. Така или иначе Порша едва ли щеше да го направи, очите й бяха широко ококорени.

Диана проследи погледа й до огъня, който все още приличаше повече на запален варел бензин, вместо на лагерен огън, и се обърна към Каси.

— Би ли го отслабила малко? Мисля, че ги стреснахме достатъчно.

Каси, която нямаше нищо общо с разгорелия се огън, измънка нещо нечленоразделно и бързо отиде да провери въжетата на Сали.

Сали я погледна с края на окото си и й каза, без да движи устни:

— Грешах за теб.

Каси се взря в нея изненадано, но не каза нищо и се наведе сякаш да провери въжетата около китките й.

— Може и да си права за Брансуик — призна Сали, все така шепнешком. — Ако е истина, ми е мъчно за теб. Той смята да направи нещо на девети. Тогава има пълнолуние или нещо такова… и смята да действа. Дотогава иска да има инструментите.

— Благодаря — промълви Каси и стисна ръката на Сали зад гърба й.

Изправи се, когато Диана каза: „Да вървим“.

Когато си тръгнаха, Каси незабелязано бутна Адам с лакът.

— Ти ли разпали огъня? — попита тя.

— Какво? О! — Пламъците стихнаха и огънят придоби обичайни размери. — Май да — призна той.

Вървяха през гората. Лоръл и Дебора уверено ги водеха сред тъмните дървета, а Радж подтичваше край тях. Пред цялото време Каси си мислеше за Ник.

Качи се в неговата кола, когато излязоха на пътя. Той шофираше мълчаливо, обгърнал облегалката на седалката й. Другите коли бяха пред тях и фаровете им огряваха безлюдния път, докато се връщаха в Ню Салем.

Каси се опитваше да намери правилните думи. Случваше й се за пръв път и се страхуваше да не сгреши. Страхуваше се да не нарани Ник.

Нямаше друг начин. От мига, в който Адам беше целунал ръката й, тя беше осъзнала някои неща. Независимо дали й харесваше, не можеше да промени нищо.

— Ник… — започна тя и сетне замълча.

— Не е нужно да казваш нищо — отвърна той със стария си дистанциран тон, сякаш искаше да каже, че нищо не може да го нарани. Каси усети болката под повърхността. Той я погледна и добави, този път по-мило: — Бях наясно с всичко още от началото. А и ти не си ми обещавала нищо. Не си виновна.

Според него нямаше нужда да говори повече. Тя обаче трябваше да каже нещо, да му обясни.

— Не е заради Адам — започна внимателно тя. — Не е заради него, защото знам, че е безнадеждно. Вече съм приела истината. Щастлива съм за него и Диана. Просто… — Замълча и поклати безпомощно глава. — Ще прозвучи много глупаво, но не мога да бъда с никого другиго. Никога. Ще трябва да живея… — Опита се да намери правилните думи, но се сети единствено за една фраза от книгите по викториански етикет на баба си. Беше ги прегледала един дъждовен следобед. — Ще трябва да живея в моминско (самотно) блаженство — промърмори тя.

Ник отметна глава и се разсмя. Разсмя се от сърце. Каси го погледна засрамено, но беше доволна, че поне се смееше. Гласът му вече беше почти нормален, когато я погледна с ъгъла на окото си и махна ръка от седалката.

— О, така ли си мислиш? — попита той.

— Ами какво друго да правя?

Ник не отговори, само леко поклати глава и отново се засмя леко.

— Каси, радвам се, че те срещнах — рече той. — Ти си… уникална. Понякога си мисля, че мястото ти е в Средновековието, не тук и сега. И ти, и Диана, и той. И тримата. Но въпреки това се радвам.

Каси се засрами още повече, не разбираше накъде бие.

— А аз се радвам, че срещнах теб — отвърна тя. — Много си мил с мен… Ти си добро момче.

Той отново изсумтя.

— Повечето хора не биха се съгласили с теб — отвърна. — Но не съм чак толкова лош. Ще се старая да не съм, иначе пак ще започнеш да ме гледаш с онези големи очи. — Затършува в джоба си за цигара, но погледна Каси и я прибра обратно.

Тя се усмихна. Прииска й се да го хване за ръка, но не беше редно. Вече трябваше да се справя сама.

Облегна се назад и се загледа през прозореца в светлините на къщите край тях.