Силата

16

— Добре ли си? — обърна се Каси към Сюзан, върху която беше паднала. — Всички добре ли са?

Членовете на кръга лежаха пръснати върху празното място, сякаш някаква великанска ръка ги беше пуснала. Всички обаче се движеха.

— Май ръката ми е счупена — отвърна Дебора, доста спокойно. Лоръл допълзя до нея да я прегледа.

Каси се огледа. Къщата я нямаше. Теренът на номер тринайсет беше отново празен. Светлината се променяше.

— Вижте! — обади се Мелани. Лицето й беше вдигнато към небето. Този път гласът й изразяваше радост и благоговение.

Сребърният диск на луната излизаше от сянката; засега беше тънък полумесец, но растеше все повече и повече. Кървавочервеният цвят го нямаше.

— Успяхме! — възкликна Дъг. Косата му беше по-рошава от когато и да било. Той се ухили. — Хей! Успяхме!

— Каси успя — поправи го Ник.

— Наистина ли изчезна? — попита рязко Сюзан. — Този път завинаги?

Каси се огледа, но не усети нищо, освен свежия въздух и непрестанно движещото се море. Земята беше тиха. Нямаше друга светлина, само луната и звездите.

— Мисля, че да — прошепна тя. — Мисля, че победихме. — После се обърна бързо към Адам. — Какво казват за урагана?

Той се бореше с радиото на колана си.

— Дано не е счупено — рече той, сложи слушалките и се заслуша.

Куцайки и пълзейки, всички се събраха около него и зачакаха.

Адам продължи да слуша, поклати глава и смени каналите. Лицето му беше напрегнато. Каси видя застаналата до нея Диана и протегна ръка към нея. Седнаха заедно с преплетени ръце. После изведнъж Адам изправи гръб.

— Ураганни ветрове при Кейп Код… бурята се движи на североизток… Североизток! Обърнал се е! Отива в открито море!

Братята Хендерсън се развикаха, но Мелани им каза да млъкнат. Адам продължи да говори.

— Високи приливни вълни… наводнение… Всичко обаче е наред, никой не е пострадал. Разрушени къщи, това е. Успяхме! Наистина успяхме!

— Каси успя… — започна отново Ник, но Адам скочи, грабна Каси и я завъртя във въздуха. Каси изпищя и продължи да пищи, докато не спря да я върти. Не беше виждала Адам толкова щастлив, откакто… Всъщност не можеше да си спомни някога изобщо Адам да е бил толкова щастлив. Освен може би на Кейп Код, когато й беше отправил предизвикателната усмивка. Беше забравила, през всички тези месеци, че Адам не беше мрачен човек.

„Като Хърн“ помисли си тя, когато я пусна бездиханна и поруменяла. Рогатият бог на гората беше бог на радостните чествания. Сега Крис и Дъг се опитваха да танцуват с нея, и двамата заедно. Адам правеше валсови стъпки с Диана. Каси се свлече смеейки се, и точно тогава нещо голямо и рунтаво я бутна и я събори.

— Радж! — извика Адам. — Казах ти да стоиш вкъщи!

— И той е послушен като вас — въздъхна Каси и прегърна немската овчарка, мокрият му език ближеше лицето й. — Но пък се радвам, че дойдохте. Нямам предвид кучето — поясни тя и ги огледа.

— Не можехме просто да те оставим там — обади се Шон.

Дъг се подсмихна, но плясна дребното момче по гърба.

— Разбира се, тигре — каза той и завъртя очи към Каси.

Каси погледна Фей. Тя стоеше встрани от всички, както Ник имаше навика да прави преди.

— Радвам се, че и ти се присъедини към нас — обърна се тя към нея.

Фей вече изобщо не приличаше на стенографка. Буйната й гарвановочерна грива се виеше около раменете й, а черната рокля разкриваше повече плът, отколкото прикриваше. Приличаше по-скоро на пантера или на кралица на джунглата.

Златистите й очи с гъстите мигли срещнаха погледа на Каси и лека усмивка изви ъгълчетата на устата й.

После погледна надолу.

— Поне ще мога отново да си лакирам ноктите червени — изрече лениво тя.

Каси се обърна, за да скрие собствената си усмивка. Това може би беше най-голямото признание, което можеше да чуе от Фей.

— Ако сте приключили с викането и танцуването — обади се Лоръл търпеливо и внимателно, — може ли да си вървим? Ръката на Дебора е счупена.

Каси скочи виновно.

— Защо не каза по-рано?

— О, не е сериозно — отвърна Дебора. Но позволи на Ник и Лоръл да й помогнат да стане.

Докато се прибираха, Каси се сети за още нещо.

Майка й. Черния Джон беше мъртъв, ураганът беше отклонен, но какво щеше да стане с майка й?

— Не можем ли да заведем Дебора при стариците? — обърна се тя към Диана.

— Това е най-добрият вариант — отвърна Диана. — Те знаят много за лекуването. — Погледна Каси и зелените й очи изразяваха разбиране, после хвана ръката й и я стисна.

„Трябва да се подготвя“ помисли си Каси, докато вървяха към номер четири. „Трябва да се подготвя. Може да е мъртва. Може да е в състоянието, в което я оставих последния път… да лежи на онова легло. Може завинаги да остане така.“

„Каквото и да се случи оттук нататък, удържах обещанието си. Спрях Черния Джон. Никога вече няма да я нарани.“

Каси погледна луната, преди да пристъпи в къщата на Мелани. Полумесецът вече беше голям — дебела, щастлива луна. Прие го като добра поличба.

В къщата свещите мъждукаха. Каси се зачуди за миг дали трите стари дами още танцуваха голи-голенички. После видя дневната. Пралеля Констанс седеше сякаш глътнала бастун на кръглото канапе, безукорно облечена и много елегантна. Тя сервираше чай на светлината на свещите на трите си гостенки.

На трите си гостенки…

— Мамо! — извика Каси и се спусна напред, събаряйки един от изящните столове на пралеля Констанс по пътя си. В следващия миг прегръщаше майка си, стискаше я обезумяло на канапето на леля Констанс. И майка й отвръщаше на прегръдката й.

— Мили боже, Каси! — каза майка й няколко минути по-късно и леко се отдръпна да я огледа. — Как си облечена…

Каси протегна ръка към диадемата, която се беше килнала настрани. Оправи я и погледна майка си в очите. Беше ужасно щастлива, че те вече не бяха празни, че виждаха и направо забрави да й отговори.

Гласът на Дебора долетя от коридора, уморен, но горд.

— Тя е наш водач. — А после добави: — Някой има ли аспирин?

— Е, очевидно не е само временно — заяви Лоръл, малко раздразнено. — Та ние все пак те избрахме.

— И ти се доказа — подкрепи я Дебора и отхапа голямо парче от ябълката, която стискаше с ръката без гипса.

Беше на следващия ден. Не бяха на училище заради дребни щети от урагана и изчезването на директора. Наслаждаваха се на нетипично мекото време като си бяха организирали пикник в задния двор на Диана.

— Но тогава ще имаме двама водачи — обади се Крис. — Или Фей вече не е избрана?

— Нищо подобно — заяви Фей смразяващо.

Мелани се размърда замислено, сивите й очи обмисляха нещо.

— И други сборища са имали по повече от един водач. Като първото сборище например. Помните ли, Черния Джон е бил само един от водачите. Ще бъдеш водач, заедно с Фей, Каси.

Каси поклати глава.

— Не и без Диана.

— Хайде сега! — възкликна Дъг.

Ник й отправи развеселен поглед.

— Диана може да не иска подобна чест — каза той.

— Не ме интересува — отвърна Каси, преди Диана да каже каквото и да е. — Няма да бъда водач без Диана. Ще напусна. Ще се върна в Калифорния.

— Вижте, не може всички да бъдете водачи — започна Дебора.

— Защо не? — попита Мелани и се изправи. — Всъщност идеята е добра. Ще бъдете триумвират. Както по римско време. Имали са трима управници.

— Диана може да не иска — повтори Ник с възходяща интонация, сякаш задаваше въпрос. Каси обаче стана и отиде до нея притеснено.

— Ще се съгласиш, нали? — попита тя. — Заради мен?

Диана я погледна, после огледа и останалите членове на клуба.

— Да, отговори! — насърчи я Дъг.

— Три е хубаво число — добави Лоръл и се усмихна дяволито.

Фей въздъхна тежко.

— О, защо не? — измрънка тя и погледна встрани.

Диана вдигна очи към Каси.

— Добре — рече тя.

Каси я прегърна.

Диана отметна кичур светла коса на гърба си.

— Имам една задача за теб — обърна се към Каси тя. — Вече си водач, Каси, но никой друг не може да го направи. Би ли отишла да изровиш кутията, която ти дадох в Нощта на Хеката?

— Кутията от ритуала на доверието? Време ли е да я изровим?

— Да — отвърна Диана. — Време е. — Погледна Мелани и Мелани закима, очевидно посветена в тайната.

Каси премести объркано поглед от едната към другата, но после слезе по пътя да вземе кутията, придружена единствено от подскачащия зад нея Радж. Беше прекрасно да се разхожда сама и да знае, че нищо няма да й се случи. Започна да копае в пясъка до голямата скала, където беше заровила кутията, и накрая я издърпа. Океанът проблесна към нея.

Занесе кутията в къщата на Диана, задъхана от разходката, и й я подаде.

— Какво има вътре? Още инструменти на посветените? — попита Дъг.

— Вероятно е нещо момичешко — предположи Крис.

Диана се наведе над кутията със странно изражение.

— Не си я отворила — обърна се тя към Каси.

Каси поклати глава.

— Е, сигурна съм, че не си — каза Диана. — Знаех, че няма да го направиш. Но исках ти да го разбереш. Както и да е. Това е твое. Онова, което е вътре, също. То е подарък. — Диана издуха сухия пясък от капака и подаде кутията на Каси.

Каси й отправи изпълнен със съмнение поглед и тръсна кутията. Тя изтрополя тихо, сякаш вътре имаше нещо малко. Погледна отново Диана. После колебливо, едва ли не уплашено, я отвори.

Вътре имаше само едно нещо. Малък овален камък, бледосин, със сиви спирали и пръснати навсякъде малки кристали, които проблясваха на слънцето.

Халцедоновата роза.

Всичките й мускули се стегнаха, но очите й останаха спокойни и тя погледна Диана. Не знаеше какво да направи или да каже. Не разбираше. Сърцето й обаче биеше лудо.

— Твоя е — повтори Диана и после, тъй като Каси продължи да стои неподвижно, се обърна към Мелани. — Може би ти трябва да обясниш.

Мелани прочисти гърлото си.

— Ами… — започна тя и погледна Адам, който стоеше неподвижно като Каси. Не беше казал почти нищо през цялата сутрин и сега гледаше Диана безмълвно и втренчено. — Ами… — повтори Мелани. Адам все още не искаше да я погледне, така че тя продължи. — Когато Адам ни разказа как сте се запознали — обясни тя на Каси, — той обясни, че между вас имало връзка… нещо като сребърна нишка. Помниш ли?

— Да — отвърна Каси, стоейки все така неподвижно. Тя също беше вперила поглед в Диана, опитвайки се да разгадае изражението й. Диана отвърна на погледа й ведро.

— Сребърната нишка е нещо реално. В старите легенди се разказва за нея. Онези, които тя свързва, са духовни половинки. Предопределено е да бъдат заедно. Когато с Диана чухме за това, разбрахме истината за теб и Адам — заключи Мелани, очевидно доволна, че не се налага да говори повече на хора, които не искат и да я погледнат.

— Затова се изненадах за Ник — обърна се нежно Диана към Каси. — Защото знаех, че можеш да обичаш истински само Адам. Исках да ти кажа от самото начало, но ти ме помоли да ти дам още един шанс да докажеш, че можеш да бъдеш вярна… Реших, че е добра идея. Не за мен, а за теб. Вече знаеш, Каси, колко си силна. Разбираш ли?

Каси кимна безмълвно.

— Но… Диана… — промълви тя.

Диана примигна и изумрудените й очи се насълзиха.

— Ще ме разплачеш — каза тя. — Каси, напоследък станахме свидетели на толкова безкористни постъпки. Мислиш ли, че не искам и аз да се включа? Вие двамата чакахте месеци наред заради мен. Вече не е нужно.

— Никой не може да направи нищо — вмъкна Мелани съчувствено, но прагматично. — С Адам сте свързани и това е. И за двамата не съществува друг, свързани сте до края на живота си. Може би до края на много животи.

Каси, все още замръзнала, премести поглед към Адам.

Той гледаше Диана.

— Диана, не мога просто… Искам да кажа… Аз винаги…

— И аз винаги ще те обичам — отвърна спокойно Диана. — Ти винаги ще бъдеш много специален за мен, Адам. Ти обаче си влюбен в Каси.

— Да — прошепна Адам.

Каси сведе очи към грапавия малък камък в ръката си. Той блестеше силно и на Каси й се зави свят.

— Хайде, върви при него — рече Диана и я бутна нежно.

Каси обаче не можа да помръдне и той отиде при нея. Изглеждаше замаян, но очите му бяха сини като огрян от слънцето океан. Така й се усмихна, че Каси се изчерви.

— Хайде, целуни я — подтикна ги Крис.

Лоръл го удари. Всички членове на кръга гледаха с жив интерес.

Адам ги огледа и целуна Каси официално по бузата. Чу се недоволно ръмжене и той използва момента да прошепне на Каси незабелязано: „По-късно“. Това я накара да се чувства приятно нервна.

„Ще се справя ли с Хърн?“ зачуди се тя и отправи поглед към косата му с толкова различни цветове — тъмна като гранат, светла като бодлива зеленика, изпъстрена със златисти отблясъци на слънчевата светлина. „Май ще ми се наложи“, помисли си тя. „До края на живота си“, беше казала Мелани. „Може би до края на много животи.“

Поради някаква причина тази мисъл я накара да погледне Фей и Диана.

Не знаеше защо, но после се сети. Слънчева светлина. Златна слънчева светлина, аромат на жасмин и лавандула, смеещ се, пеещ глас. Кейт. Косата на Кейт имаше нереалния цвят на косата на Диана. Сега обаче Каси осъзна, че смеещите се закачливи очи бяха като на Фей.

„Била е прародител и на двете им“, помисли си Каси. Все пак те са братовчедки, имат много общи прародители.

Нещо вътре в нея сякаш се усмихна и тя се запита дали Мелани не беше права. Дали не споделяха повече от един живот. Може ли една душа да се връща много пъти на Земята? И ако е така, може ли една душа да се раздели на две?

— Според мен — обърна се тя изведнъж към Диана, — двете с Фей ще трябва да се научите да се разбирате. Мисля, че… се нуждаете една от друга.

— Разбира се — отвърна Диана, сякаш беше очевидно. — Но защо?

„Имам една откачена теория“, помисли си Каси. Само че не можеше да й каже или поне не в момента. Може би утре.

— Ще нарисувам нова картина — добави замислено Диана — за колекцията си. Какво мислиш за муза с вдъхновено изражение, застанала сред луната и звездите?

— Идеята е добра — отвърна притеснено Каси.

— Налага се да решим — прекъсна ги Мелани — какво ще правим с инструментите на посветените. Имаме сила, сборището има сила и трябва да решим какво ще правим с нея.

— Нищо подобно, трябва ни купон — обори я Дъг. — Да компенсираме за всички рождени дни, които изпуснахме. С Крис така и нямахме подобаващо тържество, както и Шон и Лоръл…

— Природата! — заяви Лоръл на Мелани. — Това трябва да е първата ни кауза.

— За мен също нямаше купон — изтъкна Сюзан и елегантно махна опаковката на едно шоколадче.

Фей разглеждаше рубиненочервените си нокти на слънчевата светлина.

— Има някои хора, които искам да омагьосам… — рече тя.

Каси отправи поглед към всички тях — нейното сборище се смееше и спореше, обсъждаше разни неща.

Потърси с очи Ник. Той се беше облегнал назад с развеселено изражение. Улови погледа й и й намигна.

После се обърна към Диана и ясните й зелени очи проблеснаха към нея за миг.

— Да, да се погрижим за природата — обърна се тя към Лоръл. — Трябва обаче да помислим как да оправим отношенията си с външните.

Каси погледна Адам и видя, че и той я гледа. Пое ръката й, обгърна я с пръсти и сега и двамата държаха халцедоновата роза.

Каси сведе очи към преплетените им пръсти. Сякаш отново видя сребърната нишка — тя обви двете им ръце и ги обвърза. Това обаче не беше всичко. Още сребърни нишки сякаш се стрелнаха на всички страни като паяжина, докоснаха членовете на кръга и ги обляха със сребърна светлина. Всички бяха свързани, всички бяха част от едно цяло. Светлината засия около тях и докосна земята, небето и морето.

Небе и море, защитете ме от беди. Земя и огън, сбъднете моите мечти.

Вече го бяха направили. И щяха да продължат и в бъдеще. С вътрешното си око Каси осъзна, че кръгът беше част от нещо по-голямо. Приличаше на спирала, която се виеше до безкрай, обгръщаше всичко около тях и докосваше звездите.

— Обичам те — прошепна Адам.

От центъра на кръга, Каси се усмихна.