Силата

3

— Джасинт! Вътре ли си? Джасинт! — Каси примигна на силната светлина. И преди беше влизала в тази стая. Приличаше на кухнята на баба й… но беше някак различна. Стените на кухнята бяха неравни и мръсни, а тези изглеждаха гладки и чисти. Огнището на баба й беше силно опушено с годините, а това изглеждаше почти ново и имаше малко по-различна форма. Металната кука, на която закачаха котлите, блестеше.

Беше стаята от съня й. Онзи, който сънува последния път, когато спа в къщата на Диана. Седеше в абсолютно същия нисък стол. Този сън обаче явно продължаваше от там, докъдето беше стигнал предишният.

— Джасинт, да не спиш с отворени очи? Кейт е тук! Очакване и възбуда изпълниха Каси. Кейт. Коя беше Кейт? Без дори да знае защо, тя се изправи и осъзна, че е облечена с рокля, дълга до върховете на чистите й брокатени обувки. Книгата на сенките с червената кожена подвързия падна от скута й на земята.

Обърна се по посока на гласа, към мястото, където трябваше да е задната врата на къщата на баба й. Там обаче очевидно беше главният вход, от който струеше светлина и се очертаваха два силуета. Единият беше висок и приличаше на изображенията на пуританските жени от гравюрите в историческите книги. Другият беше по-дребен, с лъскава коса.

Каси не можеше да види лицата им, но дребната фигура протегна нетърпеливо ръце към нея. Каси посегна да ги хване, пристъпи и… сънят се смени. Беше тъмно и се чу измъченият вик на разцепващо се дърво. Солени пръски опариха лицето й и очите й напразно се напрегнаха да видят в тъмнината.

Корабът потъваше. Загубено. Всичко бе загубено. И инструментите на посветените бяха загубени… засега.

Само засега обаче. Яростна решителност изпълни Каси и я задави гняв. Когато ледената вода заля краката й, сънят започна да избледнява. Опита се да го задържи, но той се стопи и промени; тъмната бурна нощ отстъпи място на тъмната тиха стая на Диана.

Беше будна.

Изпита нелогично облекчение, че е жива.

Не беше много тъмно. Утрото прозираше през завесите и беше оцветило стаята в сиво. Диана спеше спокойно до нея. Как беше възможно да е толкова спокойна след всичко, което се беше случило тази вечер? След тайната, която беше научила за най-добрата си приятелка и гаджето си? След като загуби мястото си на водач на сборището? Как въобще можеше да спи? Тъмните мигли на Диана обаче не помръдваха и на лицето й нямаше и следа от огорчение.

„Толкова е добра. Аз не бих могла да съм толкова добра“, помисли си Каси. „Не и цял живот да опитвам.“ Самата близост на Диана я караше да се чувства по-добре.

Каси знаеше, че повече няма да може да заспи. Облегна се на дъската на леглото и се замисли.

Господи, беше доволна, че се разбраха с Диана. И с Адам… Каси се страхуваше дори да мисли за Адам, притесняваше се от болката, която щеше да изпита. Макар и наистина да я заболя, когато си го представи, не беше непоносимо и отровата на ревността и гнева се беше стопила. Искрено искаше той и Диана да бъдат щастливи. Беше различен човек, не онази Каси, която кипеше от безсилие, че не може да го има през последните шест седмици.

Беше извършила много странни неща. Толкова много, че вече не знаеше коя е. „Не мога да повярвам“, помисли си тя. „Крадох тикви с Крис и Дъг в Салем. Прогоних кучето, което нападна Крис. Аз не съм такава. Играх на «Доставчика на пици» с Фей. Позволих на Дебора да ме качи на щурия си мотор… Е, последното не беше чак толкова лошо.“

Повечето от нещата, които беше направила през последния месец, всъщност не бяха никак лоши. Лъжите, измамите и угризенията обаче бяха непоносими. Някои от промените дори бяха за добро. Беше се сближила с Дебора и Сюзан и беше разбрала горе-долу как разсъждават братята Хендерсън. Дори си мислеше, че разбира Ник по-добре. А и беше намерила сила у себе си, за която не подозираше. Сила да тръгне след сянката на гробището — Черния Джон, след смъртта на Джефри, сила да покани момче на танц, сила да се изправи срещу Фей.

Само се надяваше силата да й стигне да посрещне идните дни.

Каси не беше стъпвала в старата сграда по естествени науки от онзи ден, когато Фей я беше подмамила и я беше притиснала до стената през първата й седмица в училище. Беше същата мрачна и нестабилна постройка, която помнеше. Нямаше представа защо Фей държеше да се срещнат тук. Знаеше само, че това беше територия на Фей и че плажът се смяташе за територия на Диана.

Беше странно да види Фей в ролята на Диана — Фей беше застанала пред кръга и всички бяха вперили погледи в нея. Днес беше с обичайните си дрехи — черен клин и пуловер на червени и черни ивици. Тайнствената аура на водач обаче все още я обгръщаше. Докато крачеше, звездните рубини проблясваха на светлината от процепите на закованите с дъски прозорци.

— Доколкото помня, Каси поиска тази среща. Имала да ни казва много неща… Нали така, Каси?

— Искам да знаете какво ми разказа баба, преди да умре — отвърна спокойно Каси, гледайки Фей право в очите. — Преди Черния Джон да я убие. — Ако очакваше Фей да се стресне, остана разочарована. Златистите очи под гъстите мигли бяха все така безразлични и арогантни. Очевидно Фей нямаше да поеме отговорност за действията на Черния Джон, макар именно тя да беше помогнала за освобождаването му.

— Наистина ли беше Черния Джон? — усъмни се Сюзан и постави пръст с изящно оформен маникюр на съвършената си устна, сякаш мисленето беше ново и трудно упражнение. — Наистина ли беше там?

— Наистина беше там. Наистина е тук — потвърди Каси. Сюзан не беше толкова глупава, колкото се правеше, и понякога имаше изненадващи прозрения. Каси я искаше на своя страна. — Излезе от могилата на гробището. Мисля, че там беше гробът му. Когато занесохме черепа на гробището и освободихме тъмната енергия, му дадохме сила да се върне.

— От мъртвите? — попита нервно Шон.

Преди Каси да успее да отговори, Мелани каза:

— Не е възможно могилата да е гробът на Черния Джон, Каси. Съжалявам, но няма начин. Прекалено съвременна е.

— Знам. Това обаче не е първият гроб на Черния Джон. Дори не съм сигурна, че изобщо е имал гроб през XVII век. Едва ли, ако е умрял в морето… — няколко души се спогледаха уплашено, но Каси почти не им обърна внимание. — Няма значение, това не е гробът му от онези дни, а от 1976 година.

Лоръл наливаше билков чай от един термос и разля горещата течност по пода. Фей замръзна.

— Какво? — озъби се тя. Дори Диана и Адам, изглежда, се смутиха и се спогледаха. Подкрепата обаче дойде от неочаквана страна.

— Просто й позволете да разкаже историята — рече Дебора. Беше пъхнала палци в джобовете на дънките си. После бавно тръгна към обърнатата щайга, на която седеше Каси, и застана до нея.

Каси си пое дълбоко дъх.

— Усетих, че има нещо странно, когато видях всички онези гробове. Гробовете на вашите родители. Всички са починали през 1976 година. Диана каза, че имало ураган, но нещо не се връзваше. Искам да кажа… защо само родители бяха загинали? По-късно разбрах и че всички сте се родили само няколко месеца по-рано. Имало е много новородени и все някое от тях е щяло да умре, ако ураганът е бил обикновен. Да не говорим колко странно звучи, че всички сте родени в рамките на един месец.

Каси се поотпусна, макар да й беше трудно да говори пред толкова хора, вперили погледи в нея. Поне днес очите им не блестяха от неприязън и подозрителност. Само Фей изглеждаше враждебно настроена и стоеше с кръстосани на гърдите ръце, а котешките й очи бяха присвити.

— Разбирате ли, обяснението всъщност е много просто — продължи Каси. — Черния Джон се завърнал с последното поколение, с поколението на родителите ни. Никой не го познал и баба каза, че никой никога няма да разбере как е успял да се върне, но е бил Черния Джон. Опитал да направи сборище от родителите ни. Те били малко по-големи от нас.

— Родителите ни? — попита Дъг и се подсмихна. — Стига, Каси, това е лудост. — Още хора се засмяха, а израженията на всички бяха или скептични, или притеснени, или открито подигравателни.

— Не, чакайте — обади се Адам въодушевено. — Това би обяснило някои неща. Знам, че съзнанието на моята баба се лута постоянно между минало и настояще, но тя беше казала някои неща за родителите ми… Че децата били създали сборище… Всичко се връзва. — Синьо-сивите му очи заблестяха напрегнато.

— Има и нещо друго — намеси се отново Дебора и погледа Ник. — Бабата на Каси каза, че майка ми е щяла да се омъжи за таткото на Ник, но че Черния Джон я накарал да се омъжи за баща ми. Това обяснява защо мама откача, ако някой дори само спомене думата „магия“ и защо звучи някак виновно, когато обяснява как с възрастта Ник все повече заприличвал на баща си. Всичко се връзва.

Каси погледна Ник — той както винаги беше застанал встрани от всички, в един тъмен ъгъл. Беше забил поглед в пода и очите му сякаш дълбаеха дупка в него.

— Да, възможно е — промълви той толкова тихо, че Каси едва го чу. Зачуди се какво има предвид.

— Обяснява и защо се карат постоянно. Родителите ми, имам предвид — добави Дебора.

— Всички родители се карат — сви рамене Крис.

— Всички родители тук са оцелели след връщането на Черния Джон — рече Каси. — Живи са, защото не са отишли да се бият с него. Баба каза, че след раждането на единайсетте бебета за един месец, родителите ни са осъзнали какво всъщност е намислил Черния Джон. Искал е сборище, което да контролира напълно. Искал е сборище от деца, за да може да ги моделира, докато растат. Вие, приятели… — кимна Каси към всички — е трябвало да бъдете неговото сборище.

Членовете на клуба се спогледаха.

— Ами ти, Каси? — попита Лоръл.

— Аз съм се родила по-късно. Кори също, както знаете. Не сме били част от плановете на Черния Джон, били сме обикновени деца. Вие обаче е трябвало да сте негови. Той е нагласил всичко.

— Онези родители, на които това не им харесвало, отишли да се бият с Черния Джон — вмъкна Дебора. — Убили го, запалили го, изгорили и къщата на номер тринайсет, но загинали. Оцелели са само страхливците, които си останали по домовете.

— Като моя баща — каза рязко Сюзан и вдигна поглед от ръцете си. — Много се изнервя, когато някой спомене Мемориала за Виетнам или Титаник или как някой се жертвал, за да спаси друг. И отказва да говори за мама.

Каси забеляза как и други членове на кръга се стреснаха. На повечето от лицата се изписа разбиране.

— Или моят баща — каза Диана учудено. — Все говори колко била смела мама, но никога не е казвал защо. Нищо чудно, ако не е отишъл и я е оставил да се бие сама… — и тя прехапа устни измъчено. — Ужасно е да научиш такова нещо за баща си.

— Да. Е, при мен е още по-зле — рече Дебора мрачно. — И двамата ми родители не са отишли. Вашите също — обърна се тя към братята Хендерсън, които се спогледаха навъсено.

— Нима останалите, които сме без родители, сме извадили късмет?! — попита Мелани и вдигна вежди.

— Поне знаете, че са били смели — каза кратко Дебора. — Ти, Адам, Лоръл и Ник има с какво да се гордеете. Предпочитам да ме гледа баба или леля, вместо родителите ми да си крещят постоянно, защото се срамуват от себе си.

Каси пак обърна поглед към Ник и видя как лицето му се отпусна за пръв път, откакто го познаваше. Така изглеждаше различен, някак по-нежен, по-уязвим. В същия миг той вдигна поглед, очите им се срещнаха и Ник забеляза, че тя го наблюдава. Каси искаше да отмести поглед, но не можеше, и за нейна изненада, този път у него не се четеше враждебност. Устните му се разтегнаха в лека, иронична усмивка и на нея й се прииска да му се усмихне съчувствено.

После осъзна, че Фей ги гледа. Обърна се и бързо заговори на всички:

— Родителите ви са били убити, защото не са били заедно. Или поне така каза баба. Каза и че сега ние сме в опасност и че той отново е жив — че е истински, дишащ човек. Няма да е с белези от изгаряне, няма да прилича на чудовище и когато го видим, може би няма да го познаем. Трябва обаче да сме готови за него.

— Защо? — попита Адам. Гласът му прозвуча прекалено силно в изведнъж притихналата стая. — Какво според нея може да се направи?

Каси вдигна ръце. Двамата с Адам вече нямаха тъмни тайни, но щом го погледнеше, усещаше… връзка помежду им. Нова връзка, на двама души, които са минали през огън и са станали по-силни. Между тях винаги щеше да има разбиране.

— Нямам представа какво е намислил — отвърна тя на Адам. — Баба ме предупреди, че ще ни подмами и ще ни накара да го следваме, както е направил с нашите родители. Как обаче, не знам.

— Питам, защото може би няма да има нужда от всички — обясни Адам тихо. — Каза, че е нагласил раждането на единайсет от нас. Ще се присъедини към сборището като лидер и ще станем дванайсет. Ти не си сред тези единайсет, Каси. Кори също не беше. Той успя да премахне Кори.

Диана рязко си пое въздух.

— О, боже господи… Каси! Трябва да си тръгнеш! Да напуснеш Ню Салем, да се върнеш в Калифорния… — Спря, защото Каси поклати глава.

— Не мога — рече простичко тя. — Баба каза да остана и да се бия. Каза, че именно затова мама ме е довела тук, за да го победя. Може и наполовина да съм външна, но аз не влизам в сметките му и това ми дава предимство.

— Не бъди скромна — намеси се Дебора. — Баба й каза, че тяхното семейство винаги е било най-силно. Ти имаш най-ясно зрение и най-много сила.

— Намерих нашата Книга на сенките — продължи Каси, някак засрамено и се наведе да извади книгата с червената кожена подвързия от раницата си. — Баба я беше скрила зад една тухла в огнището. Черния Джон я търсеше, така че сигурно в нея има нещо, от което се страхува. Ще я прочета и ще се опитам да разбера какво е то.

— А ние как да помогнем? — попита Лоръл. Каси осъзна, че пита нея. Всички, с изключение на намръщената Фей, я гледаха в очакване. Тя отново вдигна притеснено ръце и поклати глава.

— Може да говорим със старите хора в града — предложи Дебора. — Поне аз така мисля. Бабата на Каси твърди, че родителите ни са забравили магията. Че им се е наложило да забравят, за да оцелеят. Според мен обаче старите жени помнят и можем да ги разпитаме. Като баба Куинси, бабата на Лоръл. Бабата на Адам, госпожа Франклин. И пралеля ти, Мел.

На лицето на Мелани се изписа съмнение.

— Леля Констанс изобщо не одобрява старите традиции. Тя е… непреклонна в това отношение.

— А баба Куинси е много крехка — добави Лоръл. — Колкото до старата госпожа Франклин… Ами тя понякога изобщо не е в час.

— Много меко казано — рече Адам. — Честно казано, на моменти баба направо откача. Според мен обаче Дебора е права. Имаме само тях, така че да се възползваме максимално. Да опитаме да получим информация и от някои от родителите… Какво ще загубим?

— Ръка и око, ако ще се пробваш с баща ми — промърмори Сюзан, вдигна пръсти и заразглежда маникюра си на един слънчев лъч. Крис и Дъг Хендерсън обаче се ухилиха диво и обявиха, че с радост ще разпитат всички родители.

— Ще им кажем: „Ей! Помните ли оня образ преди шестнайсет години, дето приличаше на Фреди Крюгер? Ами, той взе, че се върна, та хайде сега да ни помогнете да го познаем“ — заяви доволно Дъг.

— Баба ти каза ли нещо, което може да ни помогне? — обърна се Лоръл към Каси.

— Не… Чакайте! — рече Каси възбудено и се изправи. — Разпознали тялото на Черния Джон в изгорялата къща по пръстена му. Имал пръстен с магнетит. — Тя погледна Мелани. — Ти си експертът по кристалите, така че обясни за магнетита.

— Магнетитът е черен железен оксид — започна Мелани. Хладните й зелени очи се присвиха замислено. — Прилича на хематита. И той е железен оксид, но е кървавочервен, когато го разрежете. Магнетитът е черен и действа като магнит.

Каси се опита да овладее изражението си. Да, беше намерила хематита в къщата на Черния Джон и може камъкът да е бил негов. Нищо чудно да е притежавал и пръстен с нещо подобно. Изпита леко угризение. Наистина трябваше да се отърве от парчето хематит. В момента беше в една кутия за бижута в стаята й — там го беше сложила, когато Диана я закара сутринта да се преоблече за училище.

— Добре, ще се оглеждаме — заключи Адам и на Каси не й се наложи да казва нищо. — Може утре да говорим със старите дами. Или по-добре да изчакаме да мине погребението на бабата на Каси.

— Става — промълви тя.

— Не даваш ли твърде много идеи, Адам — обади се най-накрая Фей. Ръцете й бяха все така кръстосани на гърдите; бледата й кожа с цвят на мед беше почервеняла от гняв.

Адам я погледна безизразно.

— Между другото тъкмо щях да ви дам още една идея — продължи той. — Да подложим на ново гласуване избора на водач.

Фей се спусна към него, а златистите й очи заблестяха.

— Не можете!

— Защо? Ако всички са съгласни — рече Адам спокойно.

— Защото не е според традициите — изсъска Фей. — Която и Книга на сенките да разтворите, никъде не го пише. Вотът си е вот и не може да бъде променен. Аз съм водач на сборището.

Адам се обърна към другите за помощ, но Мелани изглеждаше притеснена, а Диана бавно поклати глава.

— Права е, Адам — промълви тя. — Когато гласувахме, всичко беше честно. Нямаме причина да отменяме вота.

Мелани кимна неохотно.

— Не ми харесва да си правите планове без мен — продължи Фей, крачейки като пантера в клетка. Очите й сякаш хвърляха искри, а червените камъни на гърлото и на пръстите й проблясваха под сноповете слънчева светлина.

— Добре, ти какво искаш да направим? — предизвика я Лоръл и отметна дългата си светлокестенява коса. — Именно ти искаше да освободим Черния Джон, Фей. Твърдеше, че той ще ни помогне и ще ни даде сила. Да те чуем сега. Какво мислиш, когато той наистина е тук?

Фей дишаше тежко.

— Може би ни изпитва…

— Като уби бабата на Каси? — прекъсна я рязко Дебора. — Не ставай глупава, Фей. Бях там. Видях всичко. Нищо не оправдава убийството на възрастни жени.

Фей впи поглед в дезертиралия си бивш лейтенант.

— Не знам защо го е направил! Може би има планове, за които не знаем.

— Това е най-вярното нещо, което някога си казвала — намеси се Мелани. — Наистина има планове, Фей — да ни пороби. Вече уби четирима и ако го подразним, сигурна съм, че с удоволствие ще убие и нас.

Фей спря да крачи и се усмихна победоносно.

— Не може — сопна се тя. — Ако Каси е права… Не казвам, че е права, но ако е права… той се нуждае от нас за сборището си. Значи не може да ни убие.

— Поне не може да убие всички ни — сухо се съгласи Адам. — Може да прежали само един.

Настъпи тишина. Членовете на кръга се спогледаха притеснено.

— Е, тогава всеки трябва да се погрижи именно той да не е този един — заяви Фей, усмихвайки се не с обичайната си ленива усмивка, а оголвайки зъби. Преди някой да успее да каже нещо, тя се обърна и излезе. Чуха забързаните й стъпки надолу по стълбите и затръшването на входната врата на сградата по естествени науки.

Каси, Адам и Диана се спогледаха. Адам поклати глава.

— Имаме проблем — каза той.

— О, това ли успяхме да установим на тази среща? — попита Дебора.

Диана уморено опря чело на ръката си.

— Имаме нужда от нея — промълви тя. — Тя е водач и трябва да е на наша страна, не на неговата. По-добре да говорим с нея.

Членовете на клуба се изправиха бавно. Навън беше прекалено светло и Каси присви очи. Седмият час беше свършил току-що и учениците излизаха от училището. Каси огледа тълпата, но не откри Фей.

— Сигурно си е тръгнала — започна Диана. — Трябва да отидем при нея…

Каси не чу останалото. След тълпящите се на паркинга ученици изведнъж зърна познато лице. Странно познато лице. Лице, което не беше на мястото си тук. Трябваше да се напъне, за да се сети откъде го познава. За бога, къде беше виждала този вирнат нос, сламенорусата коса и студените лешникови очи? Беше някой, когото познаваше добре, когото беше виждала ден след ден, но когото с удоволствие беше забравила, когато пристигна в Ню Салем.

Топла вълна заля Каси. Спомен за пясък под краката, стичаща се по тялото й пот, лосион за слънце по носа й. Звук на разбиващи се вълни, миризма на горещи тела и усещане за потиснатост.

Кейп Код.

Познатото момиче беше Порша.