Силата

14

— Така че трябва да тръгвате — обясняваше Каси, докато се опитваше да си поеме въздух. Говореше не само на Сали, а на всички в столовата. — Забравете училището, забравете всичко. Вървете. Махнете се от острова, ако можете. Ако ли пък не… направете каквото можете, за да се защитите. — Тя направи пауза. — Разберете, това е истина. Сали, кажи им.

Червенокосото момиче се взираше недоверчиво в Каси. То седеше на ръба на стола си, сякаш всеки момент беше готово да скочи и да избяга от това изчадие. После обаче, след един дълъг момент, тя кимна веднъж по-скоро на себе си, отколкото на другите. Пое си дълбоко въздух и се изправи.

— Добре, чухте я какво каза — прокънтя ясният й пронизителен глас. — Ще ни удари ураган. Всеки да каже, на когото може и той да предаде на други. Хайде, размърдайте се.

Едно момче стана.

— Снощи по телевизията казаха, че бурята изобщо няма да ни доближи. Тя откъде знае…

— Тя е вещица, нали? — изкрещя Сали дрезгаво. — Нима искаш да кажеш, че вещиците не знаят какво говорят? Те познават природата много по-добре, от когото и да е. Хайде!

— Сали, да не си се побъркала? — долетя тих ядосан глас от вратата на задната стаичка. Порша стоеше пред група ученици със значки. Лицето й беше побеляло от гняв. — Ти си дежурна…

— Вече не. Казах, размърдайте се!

— Това е против правилата! Ще кажа на господин Брансуик…

— Добре, сладурче — отвърна й високо Сали. — Ако успееш да го намериш! За последен път ви казвам, хора, действайте! Кого ще слушате? Нея или мен?

Дежурните зад Порша се поколебаха за момент, после всички заедно се подчиниха на Сали. Порша залитна, когато минаваха покрай нея. Оставиха я сама в стаичката. За последно Каси я видя застанала като вкаменена, бясна и напълно сама.

Сали започна да крещи инструкции на служителите в столовата и Каси си тръгна. Когато обаче стигна до вратата, двете се спряха за миг и се спогледаха от двете страни на помещението.

— Ще се справите ли? — попита Сали. Каси разбра, че пита за всички. За целия кръг.

— Да.

— Хубаво. Късмет.

— И на теб. Довиждане, Сали.

„Тази размяна на любезности не беше кой знае колко оригинална“, помисли си Каси, докато бягаше към паркинга да се срещне с Диана. Обаче бяха сключили примирие. Вещица и външен. Беше повече от примирие.

„А сега — продължи да разсъждава тя — трябва да забравя за тях… за всички външни. Сали ще се погрижи за своите хора, аз трябва да се погрижа за моите.“

Вече валеше проливен дъжд и ставаше все по-зле, когато с Диана завиха по „Кроухейвън Роуд“. Вятърът залюля колата на Диана, когато спираха на алеята пред къщата на Адам. Зад тях спря джипът на Адам.

— Водят Шон — съобщи Каси, след като погледна назад. С Диана побързаха да помогнат.

Ник и Дъг държаха дребното момче на задната седалка. Избутаха го грубо към вратата. По подобен начин братята на Порша се бяха отнесли с Каси. Изглеждаше някак неуместно. Шон беше много дребен, но тогава Каси забеляза блестящите му, стрелкащи се във всички посоки черни очи.

— Веднага му вземете хематита — рече тя.

Ник вдигна пуловера на Шон и откри гравираната катарама на колана му, която Каси беше забелязала още първата седмица в училище. Адам го откопча и го хвърли на пода. Приличаше на мъртва змия.

— Къде е другият камък? — попита Ник грубо.

Шон се опитваше да се освободи, пъшкаше и въртеше очи. Трите момчета трябваше да го хванат и ако Крис, Дебора и Лоръл не се бяха появили точно в този момент, може би щеше да се измъкне. Заедно, момчетата и Дебора успяха да съблекат пуловера и ризата му. Под тях, там, където другите членове на кръга бяха носили аметисти, Шон криеше малка кожена торбичка. Адам внимателно я изсипа и хематитът на Каси падна от нея.

— Крадец! — заяви Дебора и размаха юмрук пред лицето на Шон. Шон се втренчи в нея неразбиращо, все още дишайки тежко. Беше ужасен.

— Може би дори не е знаел, че е у него — намеси се Мелани. — Бил е под влиянието на Черния Джон от самото начало. Някой да вземе хематита и да го зарови. Лоръл, ваната с билките готова ли е?

— Да! — долетя гласът на Лоръл от банята на първия етаж и се чу шум от течаща вода. — Доведете го.

Кръгът обмисляше ритуала с пречистването, откакто бяха разбрали за Шон и всеки знаеше ролята си. Момчетата замъкнаха Шон в банята, а Лоръл застана пред вратата.

— Не ми пука дали е със или без дрехи — викаше тя. — Само го вкарайте във ваната.

Дебора загреба хематита с една лопата и отиде да го зарови, а Диана бързо завърши талисмана от билки, който извади от раницата си. Зареди платнената торбичка с енергията на земята, водата, въздуха и огъня — поръси върху нея сол, напръска я с вода от една чаша, дъхна върху нея въздух и я прокара над запалена свещ, приготвена предварително на масичката за кафе.

— Добре, готови сме — рече тя. — Мелани, докъде стигна? — Мелани правеше пръстен от бели камъни на пода. Тя вдигна глава.

— И аз съм готова. Когато приключим с Шон, ще е толкова чист, че няма да го познаем.

Каси искаше да провери нещо в Книгата на сенките, но първо трябваше да направи нещо друго.

— Трябва да предупредим възрастните — каза тя. — Онези, които са си вкъщи, които не работят. Някой направи ли го вече?

— Тръгвам — заяви Крис. — И мама, и татко са там.

— Моята майка работи — отвърна Дебора.

— Значи остава само майката на Фей — вметна Диана.

— Аз ще й кажа — предложи Сюзан за изненада на Каси. — Тя ме познава и ще го приеме най-добре от мен.

— И стариците — обади се Каси. — Искам да кажа… — поправи се тя бързо — бабата на Адам, баба Куинси и леля Констанс.

— Те са у дома. Дойдоха тази сутрин — каза Мелани. — Май заради нещо, свързано с майка ти, Каси. Аз обаче не мога да изляза от този кръг.

— Аз ще отида — заяви Каси.

Диана й се усмихна.

— Няма нищо лошо в думата „старици“ — вметна тя. — Те са такива, а и според мен баба Куинси би била горда да е старица на нашето сборище.

„Както и баба ми“, помисли си Каси и се спусна отново навън.

Въздухът миришеше странно, като при отлив. Миришеше на мекотели и разложени животни. Каси тичаше по ръба на скалата, надолу към къщата на Мелани. Океанът беше тъмен и бурен. Водата не беше нито синя, нито зелена, нито сива, а мътна, някаква мазна смесица от трите цвята. Вятърът завихряше бели пръски и навсякъде имаше пяна.

Облаците над морето приемаха причудливи форми, гънеха се и се променяха, сякаш под натиска на невидими ръце. Дъждът шибаше Каси в лицето. Гледката беше дива и вдъхваща страхопочитание.

Никой не й отвори, след като почука на номер четири. Каси се зачуди дали някой би я чул при този вятър и дъжд.

— Лельо Констанс? — извика тя, отвори вратата и надникна. — Ехо?

Тръгна към стаята, в която бяха настанили майка й, после спря, върна се виновно и изтри на изтривалката изцапаните си с пясък и кал маратонки „Рийбок“. Въпреки това, докато вървеше към спалнята, от нея капеше вода по безупречно чистия, лъснат като огледало дървен под. Вратата беше открехната и отвътре се виждаше странна ярка светлина.

— Ехо? О, боже господи! — Каси пъхна глава в стаята и замръзна. Тя беше силно осветена от десетки бели свещи. Около леглото стояха три фигури, три жени, чийто външен вид беше толкова странен и фантастичен, че за момент Каси не можа да ги познае.

Едната беше висока и слаба, другата — ниска и закръглена, а третата — дребна и крехка като кукла. И трите бяха с дълги коси: на високата беше черна и гъста, по-дълга от косата на Диана; на закръглената беше сребристосива и заплетена и се виеше под раменете й; на дребната беше тънка и бяла и приличаше на морска пяна. И трите бяха голи.

Очите на Каси щяха да изскочат.

— Лельо Констанс!? — заекна тя към жената с дългата, черна коса.

— Ти кого очакваше да видиш? — сопна се лелята на Мелани и събра внимателно изскубаните си вежди. — Лейди Годайва? Върви си, дете, заети сме.

— Не бъди груба с нея — намеси се пълната жена, която сега Каси осъзна, че е бабата на Адам. Тя й се усмихна непринудено.

— Опитваме се да помогнем на майка ти, скъпа — добави дребната фигура, която се оказа бабата на Лоръл. — За ритуала трябва да сме голи. Затова сме така. Констанс се колебаеше, но ние я убедихме.

— Трябва да побързаме — намеси се пралеля Констанс и размаха дървената чаша, която държеше. Баба Куинси стискаше букет билки, а бабата на Адам — сребърен звънец. Каси погледна леглото, където майка й лежеше все така неподвижно. На странната светлина в стаята спящото й лице изглеждаше различно, както и лицата на стариците бяха различни.

— Насам идва ураган — каза Каси. — Затова съм тук. Дойдох да ви предупредя.

Жените се спогледаха.

— Ако е истина, нищо не можем да направим — въздъхна бабата на Адам.

— Но…

— Не можем да местим майка ти, скъпа — заяви твърдо баба Куинси. — Вие си гледайте вашата работа, а ние ще се опитаме да я защитим.

— Ще се изправим срещу Черния Джон — заяви Каси. Краткото изречение сякаш увисна във въздуха и трите старици пак се спогледаха.

Пралеля Констанс отвори уста и се намръщи, но баба Куинси я прекъсна:

— Няма кой друг, Констанс. Трябва да го направят.

— Тогава бъдете внимателни. Кажи на Мелани… Кажи на всички да внимават — каза леля Констанс.

— Трябва да бъдете заедно. Докато сте заедно, имате шанс — добави бабата на Адам.

И това беше. Жените се обърнаха към леглото. Каси постоя още малко, загледана в свещите — бяха толкова бели, а пламъците им дори още по-бели, някак златистобели, като косата на Диана — дори в безбройните призрачни сенки, които хвърляха по тавана и стените. После си тръгна. Докато тихо затваряше вратата, всички пламъци затанцуваха лудешки и тя хвърли последен поглед към трите жени в стаята — бяха вдигнали ръце и бяха започнали някакъв танц. Сребърното звънче се обаждаше тихо.

Досега не беше обърнала внимание на вятъра, но сега го забеляза. Навън сякаш беше по-студено и по-шумно, а меката светлина през прозорците беше сива и мразовита. На Каси й се прииска да се върне в златистата стая и да се скрие там, но знаеше, че не може.

Докато вървеше обратно към къщата на Адам на номер девет, вятърът я блъскаше в гърба.

Тя беше последна. Сборището се беше събрало в дневната на Адам, около Шон, който седеше в кръг от кварцови кристали. Лицето на Шон беше яркорозово и изтъркано, косата му беше мокра и рошава, а дрехите му бяха прекалено големи. „Може би са на Адам“, предположи Каси. На врата му висеше платнената торбичка с билки, която Диана беше приготвила. Изглеждаше объркан и ужасен, но очевидно не се опитваше да се измъкне.

— Там ли бяха? Намери ли ги? — обърна се Диана към Каси.

Каси кимна. Не им разказа какво точно беше видяла. Не знаеше как биха се почувствали Мелани, Адам и Лоръл, ако разберяха, че бабите им са танцували голи в стаята на болен човек. Можеше да си помислят, че има нещо нередно и да не разберат правилно историята за златната светлина.

— Казаха, че ще останат, където са — отвърна Каси. — Баба Куинси заяви, че не могат да местят майка ми и че се опитват да й помогнат. Казаха да внимаваме, а бабата на Адам ни посъветва да се държим един за друг.

— Добър съвет — съгласи се Адам и погледна Шон. — Точно за това говорехме в момента. Ще се държим ли един за друг или не?

— Опитахме се да го разпитаме за убийствата — обясни тихо Лоръл на Каси, — но не помни нищо… Изобщо няма представа за какво говорим. Трябваше да го убеждаваме, че не си правим шега. Вече ни вярва, но е уплашен до смърт.

— Имаш избор, Шон — обърна се към него Адам. — Можеш да останеш с нас или да прекараш живота си заключен в мазето, където няма да създаваш неприятности.

— Или — вмъкна тихо Диана — можеш да отидеш при него, при Черния Джон. Това е негово право — добави бързо тя, когато другите започнаха да протестират. — Решението зависи от него.

Уплашените очи на Шон огледаха всички в стаята. Каси изпита съжаление към него — всички го бяха наобиколили и го зяпаха. Когато проговори, гласът му беше писклив, но решителен:

— Оставам с вас, приятели.

— Добро момче — похвали го Лоръл, а Дебора го тупна по гърба толкова силно, че едва не го събори. Братята Хендерсън не казаха нищо, просто го гледаха със странните си синьо-зелени очи и Каси си помисли, че може би никога нямаше да му простят за случилото се с Кори, макар и да не беше виновен. Засега обаче кръгът беше заедно.

Липсваше само…

Каси погледна Адам и двамата се обърнаха към Диана. Диана кимна.

— Моментът настъпи — рече тя. — Това е последният шанс на Фей… Дано се възползва от него.

Каси не хранеше големи надежди, но вдигна безжичния телефон от един куп несгънато пране върху дивана.

— Кой е номерът на пейджъра й?

Диана разгъна лист хартия и й го продиктува.

— След като звънне, натисни диез и после набери номера на Адам — обясни тя.

Каси го направи и затвори. Зачака. Нищо не се случи.

— Да й дадем малко време да стигне до телефон — каза Диана.

Всички чакаха. Дъждът биеше по стъклата, а вятърът виеше в комина.

— Не може ли да правим нещо? Като например… Не знам… да заковем дъски по прозорците или нещо такова? — попита Каси.

— Обикновено така се прави. Пускаме капаците и запечатваме всичко — отвърна Адам. — Ако обаче ураганът ни удари, ще сме история, така че няма смисъл.

Продължиха да чакат.

— Да опитаме отново — предложи Диана и Каси повтори упражнението.

— Майка й не я е виждала от сутринта — вмъкна Сюзан. — Чудя се къде може да са с Черния Джон.

И Каси се питаше същото. Където и да беше, Фей не отговори на съобщението на пейджъра.

— Според мен — каза Каси накрая — сборището няма водач. Първо исках да проверя в моята Книга на сенките, но… Мелани, не пишеше ли, че в извънредни ситуации можем да изберем нов лидер?

Мелани се усмихна леко и после кимна, сякаш осъзнала какво беше намислила Каси.

— При извънредни ситуации — започна тя — и ако всички членове на сборището са съгласни, може да бъде избран нов лидер.

Кръгът се раздвижи, някои се изправиха, други изглеждаха силно заинтригувани.

— О — обади се Лоръл, — това е страхотна идея.

— Освен това имаме инструментите на посветените — вмъкна Адам.

— Да го направим — каза Дебора.

Каси силно се развълнува. Беше дала клетва, докато беше гледала как Фей чертае кръг на кръстовището, и сега щеше да я изпълни. Беше си обещала, че Фей няма да е вечно лидер и само след минути щеше да изпълни обещанието си.

Отвори уста да каже весело: „Предлагам Диана“, но преди да успее, чу Диана да казва:

— Предлагам Каси.

Каси впери слисано поглед в нея. Когато най-накрая успя да си поеме въздух, промълви:

— Шегуваш се.

— Не — отвърна Диана. Обърна се и заговори на останалите членове на кръга с официален тон. — Каси показа — започна тя, — че притежава повече сила от всички нас, включително и от Фей. Може да призовава всички елементи… Видяхме как призова огъня. Може да изпраща съобщения на големи разстояния. Има пророчески сънища и именно тя ни отведе до инструментите на посветените. Баба й беше казала, че тяхното семейство винаги е имало най-ясното зрение и най-голямата сила. А и тя е силна. По-силна и подходяща е от мен за една такава битка. Предлагам Каси.

Каси беше изумена, но другите закимаха.

— Много е жилава — съгласи се Дебора. — Макар да не й личи от пръв поглед.

— Успя да ме спаси от кучето — каза Крис, протегна крак и го заразглежда.

— А е и умна — заяви гордо Лоръл. След Диана, Лоръл беше следващият човек от кръга, с когото Каси се беше сприятелила. — Сеща се за неща, за които другите не биха си и помислили.

— Има добри идеи — съгласи се Сюзан и кимна мъдро с ягодово русата си глава.

— Харесвам я — осмели се да вмъкне Шон. Той още стоеше в центъра на кръга от бели камъни. — Беше мила с мен.

— Има дарба — обади се Дъг и се ухили диво.

— Да — съгласи се Ник.

Каси осъзна, че всички говореха сериозно.

— Но Черния Джон ми е… — Замълча, после опита отново. — Фактът, че Черния Джон е мой… — Не успя да изрече думата.

— Всъщност това май е в наша полза — заяви Мелани и огледа Каси със замислени сиви очи. — Ако наистина не иска да те нарани, това може да го осакати… поне малко.

Всички отново закимаха. Каси преглътна и огледа кръга. На никого не му хрумна, че може би беше прекалено уплашена, за да го направи — да поведе битката срещу Черния Джон. Дълбоко в сърцето си не искаше да се изправя срещу него… не беше готова. Не знаеше дали изобщо някога щеше да бъде.

Всички обаче гледаха нея: Диана с искрена вяра, Дебора и братята Хендерсън с невинно доверие, дори Ник и Мелани кимаха насърчително.

Погледна Адам.

Сиво-сините му очи приличаха на океана навън — бяха мрачни и бурни.

— Ще се справиш — каза той кратко, отговаряйки на незададения й въпрос. — И според мен, така ще е най-добре за сборището. Не знам само дали ще е най-добре за теб.

Каси издиша бавно.

Те вярваха в нея. Не можеше да ги разочарова.

— Щом всички са съгласни — рече тя. Едва разпозна собствения си глас.

— Ще го направим по бързия начин — обърна се Мелани към всички. — Онези, които са „За“ Каси да стане водач, да вдигнат ръка.

Всички вдигнаха ръце.

Диана скочи.

— Ще донеса инструментите — предложи тя. Двамата с Адам слязоха в мазето и се върнаха няколко минути по-късно с кутията от мед и кожа. Всички се наведоха да видят какво има вътре, когато я отвориха. Чуха се тихи възклицания.

— Красиви са — каза Сюзан и докосна сребърната диадема със съвършено оформения си маникюр.

— Да — съгласи се Диана и отвори раницата си. — Заповядай, Каси, облечи я. — Беше бялата рокля, която Диана носеше на срещите им.

Каси усети как по лицето й се разля топлина. Не можеше да я облече. Щеше да изглежда…

— Не се тревожи, няма да ти е студено — увери я Диана и й се усмихна.

— Но… ти си по-висока от мен. Ще ми е много дълга…

— Подгънах я — прекъсна я Диана. После, когато настъпи тишина, тя добави нежно: — Вземи я, Каси.

Каси бавно я пое. Отиде в банята, още запарена от къпането на Шон, и облече роклята от необработена коприна. Пасна й идеално.

„Диана е планирала всичко“, осъзна тя.

Срамуваше се да излезе, но си каза, че сега не е моментът да се притеснява от голотата си. Крис и Дъг подсвирнаха, когато отиде при кръга.

— Млъкнете. Работата е сериозна — сопна се Лоръл.

— Може да застане тук, в кръга от бели камъни — предложи Мелани. — Дръпни се, Шон.

Шон облекчено пристъпи навън. Каси зае мястото му.

Настъпи тишина.

— Заклевам те да работиш за доброто на кръга, да не нараняваш никого, да бъдеш вярна на всички. Със силите на водата, огъня, земята и въздуха, води ни мирно и добронамерено — промълви Диана. Каси осъзна, че не така беше протекла церемонията за посвещаването на Фей в лидер.

— Вижте, това е само временно, нали…? — започна Каси.

— Шшшт! — скара й се Лоръл и коленичи. Каси усети как завърза нещо меко над дясното й коляно. Погледна надолу и видя Лоръл да поставя зеления кожен жартиер.

Студенина обви ръката й над лакътя и тя се обърна към Мелани, която й слагаше сребърната гривна. Беше изненадващо тежка. Каси знаеше, че винаги ще усеща тежестта й.

— Погледни ме — обърна се към нея Диана. Каси го направи. С двете си ръце Диана държеше изящната сребърна диадема, с полумесец отгоре. Усети как я постави върху главата й — нежно, но непоколебимо. И тогава по цялото й тяло — от сребърната закопчалка на жартиера, до сребърната гривна и докосващата челото й диадема, Каси усети как се разля топлина. И… живот.

„Това са истинските инструменти, не само символи — помисли си тя. — Те имат собствена сила.“

В този момент осъзна, че знае как да ги управлява. Бяха част от нея и собствените й сили. Беше вещица, произлизаше от могъщ древен род и беше лидер на този кръг.

— Добре — каза тя, излезе от кръга и отиде да вземе Книгата на сенките от раницата си.

Вече не се притесняваше от външния си вид. Нямаше значение. Разполагаха с малко време и искаше да се възползват максимално от него.

— Така, вижте. Докато чакаме, добре ще е да прегледаме Книгите на сенките… Баба ми поръча да изуча моята, така че е по-добре да правим това, вместо просто да стоим — предложи тя. — Ще се редуваме да четем на глас, докато се стъмни… Той няма да направи нищо преди това.

— Сигурна ли си? — попита Мелани.

— Да. — Каси нямаше представа откъде знаеше, но беше уверена. Баба й го беше нарекла „зрение“, но според Каси приличаше по-скоро на тих глас — вътрешен глас, извиращ от сърцевината й. Вече се беше убедила, че трябва да го слуша.

Никой не каза нищо. Онези, които имаха Книги на сенките, започнаха да ги вадят. Отвън вятърът зави тъжно.