Силата

5

Каси отвори уста да отговори, но Ник продължи. — Знаеш ли, когато те видях за пръв път, помислих, че си съвсем обикновена — каза той. — После започнах да забелязвам разни неща… Косата ти, устните ти. Как продължаваше да се бориш, дори когато се страхуваше. Онази нощ, когато Лавджой беше убит, ти беше уплашена до смърт. Но именно ти предложи да проследим тъмната енергия. На старото гробище беше рамо до рамо с Дебора. — Ник спря и се усмихна печално. — И с нас, момчетата — завърши той.

Каси усети как устните й се разтегнаха в усмивка, но бързо потисна този импулс.

— Ник, аз…

— Не казвай нищо. Искам да знаеш колко много съжалявам за начина, по който се отнесох с теб, когато ме покани на танците. — Челюстта му се стегна и той впи поглед в едно конкретно цветче от тапицерията на канапето. — Не знам защо го направих… Може би имам кофти характер. Цял живот съм бил такъв и вече дори не се замислям. — Пое си дълбоко въздух, после продължи: — Виж, винаги ми е било неприятно да живея с родителите на Деб. Имах чувството, че им дължа нещо. Затова винаги бях в лошо настроение. Смятах, че майка ми и баща ми са оплескали нещата — бяха си позволили да загинат в онзи ураган и бяха зарязали детето си да го издържат чужди хора. Мразех ги… Мразех и леля си, и чичо си.

Ник спря и поклати замислено глава.

— Най-вече леля Грейс. Постоянно говори за баща ми, колко бил безразсъден, как не го било грижа кого оставя след себе си… Такива глупости. Направо ми ставаше лошо. Не съм си и помислял, че го прави, защото й липсва.

Каси беше като омагьосана.

— Затова ли не харесваш магията? — Това беше само предположение, но Ник я погледна учудено.

— Не знам… Може би това е причината. Странях от всички в сборището, защото имах чувството, че съм най-ощетен. Всички имаха поне баба или дядо, а моите родители яко ме бяха прецакали. И така се бяха запалили по всичко това, най-вече Адам. Той… — Ник млъкна и погледна горчиво Каси. — Е, може би колкото по-малко говорим за него, толкова по-добре. Вече знам истината. Родителите ми не бяха оплескали нищо. Вече не мога да ги виня за моите грешки. Сам съм си виновен за всичко. Съжалявам за начина, по който се държах.

— Ник, няма проблеми. Нали ме заведе на танците?

— Да, след като се върна и ме покани втори път. За такова нещо се иска смелост. После отидохме на номер тринайсет и ти пострада. — Устните му се изкривиха. — А аз не направих нищо. Конант те спаси.

В съзнанието на Каси проблесна спомен за неясен образ от церемонията на Хелоуин, за издигаща се от огъня по случай Сауин тъмна фигура. У нея се надигна паника и тя загърби тази мисъл. Не искаше да се сеща за Черния Джон. Дори като фигура от дим беше страшен, но още по-страшен беше като човек. Очите му…

— Каси? — Силните пръсти на Ник се обвиха около китката й. — Всичко е наред. Ти си добре.

Каси си пое дълбоко въздух и кимна, а съзнанието й се завърна в затъмнената стая.

— Благодаря — прошепна тя. Приятно й беше да усеща ръката на Ник върху своята. Топлите му пръсти я стискаха силно. Това я успокои. Господи, от толкова време имаше нужда да се облегне на някого… Спомни си как седеше в колата на Адам и й се искаше да го прегърне и да бъде прегърната. Същевременно знаеше, че е невъзможно и че никога няма да се случи. В момента Каси изпита същата нужда, а Адам беше напълно загубен за нея. Докога трябваше да живее с чувството на празнота?

— Знам — продължаваше тихо Ник, — че не си влюбена в мен. Знам, че аз не съм той. Но, Каси, аз те харесвам. Много. Повече, от което и да е друго момиче. Мила си с хората, не си корава, но вътре в себе си си силна като Деб. И дори като мен. — Той се засмя. — Не се сърдиш на никого от клуба, макар и някои от нас да се държаха отвратително с теб в началото. Деб остана много изненадана от това. Спечели уважението на всички ни. Братята Хендерсън никога не са си падали по някое момиче, а сега вече не мислят с главите си. Мисля, че може да те сюрпризират с някое признание за Коледа.

Каси не можа да се сдържи и се засмя с него.

— Ами, това е някакъв начин да разрешим проблема.

— Дори Фей те уважава — каза Ник. — Иначе нямаше да се опитва толкова упорито да те унищожи. Виж, Каси, не знам какво има у теб… Ти си и добра, и силна. Справяш се с всичко. И имаш най-разкошните очи, които някога съм виждал.

Каси усети как се изчервява. Усещаше погледа му и сега се наложи тя да изучава шарките на тапицерията. Странното усещане за топлина вътре в нея се засилваше с всяка минута.

Сети се за първата си седмица в училище. Дебора и братята Хендерсън се бяха заяли с нея и си бяха подхвърляли раницата й уж на шега. Изведнъж една кафява ръка се беше появила пред погледа й, беше хванала раницата и я беше спасила. Ник. И после колко мило се беше държал с нея в котелното, когато беше намерила тялото на Джефри. Беше я прегърнал и й беше казал: „Спокойно, спокойно“. Беше намерила спокойствие и утеха в ръцете му. Ник не се плашеше от нищо. Тя харесваше Ник.

Това обаче не беше достатъчно.

Каси усети, че клати глава.

— Ник… Съжалявам. Не искам да те подвеждам…

— Казах ти, наясно съм, че не си влюбена в мен. Искам само да опитаме. На твое разположение съм, ако имаш нужда от някого. А може и да се позабавляваме — добави той безгрижно и съвсем нетипично за него. — Да се опознаем по-добре.

Каси си спомни колко неприятно й стана, че Адам не беше дошъл у Диана. Нямаше право да иска от Адам такова нещо, а и беше опасно. „На твое разположение съм, ако имаш нужда от някого.“ Откъде знаеше Ник, че това беше важно за нея?

Погледна го и каза толкова тихо, че самата тя едва чу гласа си:

— Добре.

Махагоновите очи се разшириха от изненада, което, имайки предвид обикновено безизразното изражение на Ник, означаваше искрено учудване. Устните му се извиха в лека усмивка. Изглеждаше толкова щастлив, че Каси се почувства замаяна. Как така винаги отвръщаше на усмивките му?

— Не вярвах, че ще се съгласиш — каза той, все още изненадан.

Каси се засмя и се изчерви още по-силно.

— Тогава защо ми го предложи?

— Реших, че си заслужава да пробвам, дори и да ме разкараш.

— Ник — Каси се почувства странно, — никога не бих те разкарала. Ти си… Ами, ти си много специален. — Не знаеше как да се изрази и думите засядаха в гърлото й. Погледът й се замъгли. Тя примигна и усети как сълзите преляха от очите й. После Ник се приближи към нея и тя някак се озова в ръцете му и се разплака на рамото му. Нищо досега не й беше давало такава утеха, както облеченото в сива вълна рамо.

Подсмъркна и усети как той облегна буза на косата й.

— Ще пробваме — рече нежно той.

Каси кимна и се отпусна в ръцете му.

Беше тъмно, когато изпрати Ник на входната врата. Диана беше горе. Крис и Дъг си бяха тръгнали отдавна. Почувства се несигурна и засрамена, когато почука на вратата на Диана.

— Влез — отвърна Диана. Каси влезе и си спомни първия път, когато беше почукала на тази врата и беше влязла в стаята й. Деня, когато Диана я беше спасила от Фей в старата сграда по естествени науки. После Диана беше седнала на перваза на прозореца сред вихър от разноцветни дъги. Сега седеше на бюрото с купчина листове пред себе си.

— Какво стана? — попита тя и се обърна.

Каси усети, че се изчервява.

— Аз… ние… ние решихме да пробваме. Да сме… ами, да сме заедно.

Диана отвори уста. Погледна Каси в очите, сякаш търсеше нещо.

— Вие какво?! — възкликна Диана, но бързо се съвзе. Задържа погледа си върху Каси. — Разбирам — заключи бавно тя.

— И не си бясна? — Каси се опитваше да отгатне какво се случваше зад изумрудените зелени очи.

— Бясна? Защо да съм бясна? Просто съм… изненадана. Това е. Не се тревожи. Ник е добро момче и съм сигурна, че ти не би го наранила. Знаеш колко е специален.

Каси кимна, но се изненада да чуе собствените си думи да излизат от устата на Диана. Нямаше представа, че Диана мисли по същия начин.

— Не, определено това е нещо хубаво — отсече Диана и бутна хартиите пред себе си.

Каси въздъхна облекчено. После погледът й се спря върху листовете, които Диана изучаваше. Бяха стари и пожълтели, покрити с гъсто изписани черни букви в колони. Почеркът беше изпълнен със странни заврънкулки и почти нямаше препинателни знаци, но се четеше.

— Какво е това?

— Лични документи на Черния Джон. Писма, такива неща… Бяхме ги събрали, когато започнахме да търсим инструментите. Преглеждам ги да видя дали няма да намерим някаква слабост, която да използваме срещу него и да го победим. Така разбрахме къде да търсим кристалния череп. Беше писал писмо до един от роднините на Шон. Намерихме го на тавана на Шон. Не беше описал точното разположение на острова, разбира се, но даваше насоки.

— Не знаех, че е имал достатъчно доверие на някого, та да му дава насоки.

— Така е. Очевидно е смятал да отиде и да го вземе, или за да го използва, или да го скрие на по-безопасно място. Само че е умрял преди това.

— Удавил се е — прошепна Каси и вдигна малко квадратно парче хартия. На него пишеше: „Колония Масачузетс, 8 долара“. Мили боже, това бяха пари! Пари от началото на седемнайсети век!

— И преди си го казвала — обърна се към нея Диана и я изгледа замислено. — Чудех се откъде знаеш.

— Какво? О, сигурно някой ми го е казал — опита се да си спомни тя. — Може би Мелани.

— Не е възможно да го знаеш от Мелани. Нито от който и да е от нас, защото ние не знаем как е умрял. Ти първа предположи, че е загинал в морето.

— Но… — Объркана, Каси се опита да си спомни откъде може да й е хрумнала тази идея. — Но тогава как… — Изведнъж я осени. — Сънищата ми — прошепна тя и седна на леглото. — О, Диана, той идва в сънищата ми. Сънувах, че се давя. Бях на борда на кораб и той потъваше. Само че не съм била аз, а той. Черния Джон.

Диана дойде и седна до нея.

— Каси, сигурна ли си?

— Да. И днес видях същото, когато се срещнахме на гробището. Погледнах го в очите… и усетих, че пропадам. Че се давя. Водата беше солена и студена. Усетих вкуса й в устата си.

Диана обгърна тресящите се рамене на Каси.

— Не мисли повече за това.

— Добре съм — отвърна Каси тихо. — Но защо ми причинява това? Защо ме кара да виждам такива неща? Нима се опитва да ме убие?

— Не зная — рече Диана притеснено. — Каси, казах ти вече, не е нужно да продължаваш…

— Напротив. — Замисли се за баба си и чу гласа й в главата си: „В мрака няма нищо страшно, изправиш ли се веднъж срещу него“.

Океанът беше тъмен като морските дълбини посред нощ и студен като хематит. „Мога да се справя“, помисли си Каси. „Няма да се страхувам. Няма.“ Тя прогони страха от мислите си и усети как тревогата я напусна.

„Моето семейство притежава зрението и силата, помисли си тя. Искам да използвам тази сила, за да се изправя срещу него. Да му се противопоставя.“

Тя се отдръпна от Диана.

— Мисля, че идеята ти е страхотна — рече тя и кимна към листовете на бюрото. — Прегледай ги, прелисти и твоята Книга на сенките, а аз ще потърся нещо в моята. — Каси обърна поглед към перваза на прозореца. Там, до едно кубче с цветни листчета и разпилени флумастери и маркери, лежеше книгата с червена кожена подвързия.

— Успя ли да намериш нещо? — попита Диана, докато Каси се настаняваше на перваза с книгата в скута си.

— Няма нищо за Черния Джон. В началото заклинанията са почти като твоите. Всичко е много интересно, а и кой знае какво ще ни бъде от полза в крайна сметка — отвърна Каси. Беше твърдо решена да се запознае със заклинанията и амулетите в книгата, да научи колкото може повече и поне да запомни кое къде се намира. Това обаче щеше да й отнеме години, а не разполагаха с толкова време. — Диана, смятам, че трябва да говорим със старите дами възможно най-скоро. Преди… преди да се е случило нещо и да нямаме възможност да се видим с тях. — Тя срещна тревожните очи на Диана.

Диана примигна, осъзна какво искаше да каже Каси и кимна.

— Права си. Вече е убил най-малко четирима. Ако реши, че те са заплаха… — Диана преглътна. — Ще отидем при тях утре. Ще кажа на Адам като се обади… Уговорихме се да се чуем, когато с Дебора приключат с проследяването на Черния Джон.

— Надявам се да не разбере, че го следят — отвърна Каси.

— И аз — тихо се съгласи Диана и сведе глава над листовете.

Срещнаха се на другия ден на плажа. Фей не успя да промени мястото на срещата, защото самата нея я нямаше.

— Тя е с него — рече кратко Дебора. — Проследих я сутринта. Снощи с Адам се бяхме разбрали за това. Видяха се в същото кафе, където разговаряха и вчера…

— Чакай, чакай — прекъсна я Лоръл. — Нещо се разбърза. Какво кафе?

— Аз ще им кажа — намеси се Адам, след като Диана го погледна. — Вчера излязохме от гробището и тръгнахме след… господин Брансуик. Името му е един вид закачка, между другото.

Диана кимна.

— Преди рисувах с маслени бои. Брансуик е вид боя — обясни тя. — Черна боя.

— Много смешно — рече Каси. Тя седеше до Ник и това ново положение я караше да се чувства малко неловко. Усещаше присъствието му, усещаше ръката му до нейната. Ако се наведеше леко надясно, можеше да го докосне и това я успокояваше. — Интересно какво е направил с човека, който е трябвало да ни стане директор — вмъкна тя.

— Не знам. — Адам със сигурност беше забелязал до кого беше седнала Каси и новото, леко покровителствено изражение на Ник. Каси видя как присвитите му сиво-сини очи се стрелнаха към него и го огледаха от горе до долу. Не беше дружелюбен поглед. — Не знам как е успял да заеме точно този пост. Не знам и защо му е изобщо да е директор. — Адам погледна отново Ник и отвори уста, но Диана го прекъсна с въпрос.

— Какво стана после? Хайде, Адам, разкажи ни какво се случи вчера.

— Какво? А, да. Ами, той си тръгна сам със сив кадилак. Ние бяхме след него. Дебора го последва с мотора, а аз — с джипа. Слезе в града и спря пред кафенето на Пърко. Познайте кой дойде няколко минути по-късно.

— Някой с къса черна дантелена рокля и наперена походка — подсказа Дебора.

— Фей — прошепна Диана отвратено. — Как е могла?

— Не знам, но така беше — отвърна Дебора. — През прозореца видяхме как отиде в неговото сепаре. Той е жив, дишащ човек… Пиеше кафе. Разговаряха около час. Фей подскачаше и отмяташе грива като кобила в цирка. На него явно му харесваше… Както и да е. Той й се усмихваше.

— Изчакахме да си тръгнат, Деб проследи Фей, а аз него — продължи Адам. — Той отиде до една вила в континенталната част. Според мен я е наел. Мисля, че не е излизал цяла нощ. Аз си тръгнах около един.

— А Фей къде отиде? — обърна се Мелани към Дебора.

Дебора направи гримаса.

— Не знам.

— Защо?

— Защото ми се изплъзна. Да караш „Харли“ незабелязано е трудна работа. Тя започна да минава на червено, правеше обратни завои и накрая ми избяга. Нещо имаш ли да кажеш?

— Деб! — намеси се Каси. Дебора се намръщи, завъртя очи и сви рамене.

— Добре. Сутринта я причаках пред тях. Пак имаше среща с него. Седнаха в едно сепаре отзад, не до прозореца. Затова трябваше да вляза, но не успях да разбера какво стана. Май му даде нещо, но не знам какво.

— Прекрасно — рече Сюзан и Дебора впи поглед в нея.

— Говорех за това, че тя… как да се изразя… че се е съюзила с него. Някой ще яде ли тази поничка? — Сюзан изискано я посипа с пудра захар и отхапа.

Лоръл промърмори, че бялата захар е по-лоша и от отрова за мишки, но нямаше сили да разисква тази тема.

— Вкусно — изфъфли Сюзан. — Липсва й само малко крем.

— Предлагам да говорим със старите дами — обади се Каси. — С бабите на Адам и Лоръл и пралелята на Мелани.

— Днес е подходящ ден — съгласи се Мелани. — Всяка неделя следобед се събират у дома. На чай, сандвичи, кексчета и прочее.

— Вярно — отвърна Каси. — И баба ходеше.

— Кексчета? — попита Сюзан, внезапно заинтригувана. — Защо не казахте веднага? Да вървим.

— Добре… Не, чакайте! — спря ги Диана. Огледа компанията. — Вижте, може би няма смисъл да питам, но някой от вас да е взимал парче хематит от стаята на Каси? — Всички се втренчиха в нея, после се спогледаха един друг. Всички, освен Каси и Лоръл. После заклатиха глави с едно и също объркано изражение.

— Някой е взел хематита? — попита Дебора. — Онзи, който намери на номер тринайсет? — Каси кимна и дискретно огледа членовете на кръга. Адам се мръщеше, братята Хендерсън гледаха с празен поглед. Мелани изглеждаше притеснена, Ник бавно поклащаше глава, а Сюзан сви рамене.

— Не мислех, че някой ще си признае — продължи Диана. — Така или иначе онзи, който го е взел, не е тук. А в кафенето на Пърко — въздъхна Диана. — Добре. Да вървим на номер четири.

Каси вече познаваше добре къщата на Мелани, все пак бяха настанили майка й там. Сградата беше във федерален стил и много приличаше на къщата на бабата на Каси, но беше по-поддържана. Белите дървени стени бяха скоро боядисвани и всичко вътре беше в отлично състояние. Пралеля Констанс седеше на верандата със старата госпожа Франклин — бабата на Адам, и бабата на Лоръл — Куинси. Изобщо не остана доволна, когато единайсетимата се появиха на предната врата.

— Лельо Констанс? Може ли да говорим с теб?

Възрастната жена обърна студени, изпълнени с неодобрение очи към Мелани. Беше слаба, с царствена осанка. Каси откри прилика между високите й скули и класическата красота на Мелани. Косата на Констанс беше още почти черна, но може би я боядисваше.

— При майка си ли си дошла? — попита тя, като забеляза Каси сред другите. — Тя скоро заспа и не искам да я притесняваме.

— Всъщност, лельо Констанс, дойдохме да говорим с теб — обясни Мелани. После се обърна към останалите жени на верандата. — И с трите ви.

Между веждите на пралеля Констанс се появи бръчка, но ниската закръглена жена на дивана каза:

— О, пусни ги, Кони. Защо не? Ето те и теб, Адам. Защо се прибра толкова късно снощи?

— Не знаех, че си разбрала, бабо — отвърна Адам.

— Виждам повече неща, отколкото хората предполагат — засмя се госпожа Франклин, взе си една бисквитка и я пъхна в устата си. Сивата й коса беше сплетена небрежно на плитки и около нея се носеше някакъв дух на безпорядък, който рязко контрастираше със строгата веранда в бяло и златно. Каси я хареса.

— Какво става, Лоръл? — попита треперещ глас и Каси обърна поглед към баба Куинси. Лицето на слабата жена приличаше на изсъхнала ябълка. Всъщност беше прапрабаба на Лоръл и беше толкова дребна и крехка, че сякаш вятърът можеше да я издуха.

— Ами… — Лоръл погледна Адам и той заговори.

— Всъщност има връзка с въпроса, който ми зададе баба. С онова, което правих снощи. Има връзка и с нещо, което е станало преди много време. Горе-долу малко след като сме се родили.

Пралелята на Мелани вече сериозно се мръщеше, а баба Куинси стисна устни. Старата госпожа Франклин се засмя, но погледът й накара Каси да се зачуди дали изобщо чу какво каза внукът й.

— Слушаме те — каза рязко пралеля Констанс. — Обясни ни.

Адам огледа другите членове на кръга. Всички го подкрепиха мълчаливо — явно негласно го бяха избрали за говорител. Той си пое дълбоко въздух и се обърна към старите жени.

— Снощи проследих новия директор на гимназията, господин Джак Брансуик — обясни той. Името не предизвика реакция. — Мисля, че го познавате под друго име. — Пълна тишина. — Може би го знаете като Черния Джон — заключи накрая.

Настъпилата тишина беше нарушена от пралеля Констанс, която се изправи толкова рязко, че една от крехките чаени чаши с изрисувани върбови клонки се разби на пода.

— Махайте се от къщата ми! Вън! — извика тя на Адам.