sineokomomche

1

Убийството е синьо, размишлява той. Синьо като лед, като димна завеса, като измръзнала плът, като мъртвец, като чувал за трупове. Синьото е и неговият цвят в редица отношения, протича през тялото му като електрически заряд и неспирно крещи за синьо убийство.

Синьото обагря всичко. Той го съзира и долавя навсякъде — от синия компютърен екран до сините вени на дланите й, вече изпъкнали криволици като следите от пясъчните червеи на плажа Блакпул, където преди четиримата ходеха заедно всяка година на рождения му ден, той ближеше сладолед във фунийка и шляпаше в морето, търсеше скрити под водораслите рачета и ги пускаше в кофичката си, за да умрат под палещата жар в деня на собственото му раждане.

Само на четири години е и извършва тези дребни и безобидни убийства със своеобразна невинност. Постъпката му е лишена от злоба, в нея се таи само силно любопитство към уплашената твар, която се мъчи да избяга, обикаля боязливо дъното на синята пластмасова кофичка и чак след часове престава да се бори, разперва щипци и се гътва със светлото коремче нагоре в безполезна вече капитулация, понеже момчето отдавна е изгубило интерес към рачето и ближе сладоледа си с аромат на кафе (изтънчен избор за такова невръстно дете, но той не обича ванилия). Затова в края на деня, когато настъпва време да изпразни кофичката и да се прибира, момчето е смътно изненадано от смъртта на морската твар и дори недоумява как изобщо е живяла.

Майка му го заварва да стои ококорен на пясъка и да побутва мъртвото раче с върха на пръста си. Тревожи я не фактът, че синът й е убиец, а че лесно се поддава на внушение и че неразбираемо за нея много неща го разстройват.

— Не си играй с това — казва му. — Противно е. Махни се от там.

— Защо? — пита той.

Добър въпрос. Съществата в кофичката цял ден са стояли безгрижно. Момчето се позамисля.

— Мъртви са. Събрах си ги, а сега са мъртви.

Майка му го обгръща с ръце. Точно от това се е бояла. От някакъв изблик, може би дори сълзи, които ще станат причина другите майки да я гледат високомерно и да се подхилкват.

Утешава го.

— Не си виновен, станало е случайно. Не си виновен.

Случайно, казва си той. Вече съзнава, че е това е лъжа. Не беше случайно, той беше виновен, а фактът, че майка му отрича, го обърква повече от пронизителния глас и трескавата й прегръдка, след която по фланелката му остават петна от слънцезащитния лосион. Момчето се отдръпва — не обича да се цапа — а тя притеснено го следи с поглед дали ще се разплаче.

Той се пита дали пък да не го направи. Може би тя очаква това от него. Обаче долавя колко е тревожна, как се мъчи да го предпази от болката. Мирисът на майчиното страдание прилича на кокосовото ухание на лосиона й за слънце, примесено с тропически плодове, и в този миг той внезапно проумява — Смърт! Смърт! — и наистина се разплаква.

Майката зарива с пясък останалата част от улова му — охлювът, скаридата и мъничката писия са извадени на брега, а устата на рибката е увиснала в трагичен полумесец — усмихва се, изрича напевно: „Опа! Нищо не остана!“, опитвайки се да превърне всичко в игра, и през цялото време го притиска силно, за да не може дори сянка от вина да помрачи погледа на синеокото й момченце.

Толкова е чувствителен, мисли си тя. Надарен е с такова смайващо въображение. Братята му са от друга порода с техните ожулени колене, с чорлавите си коси и с вечното боричкане в леглото. Братята му не се нуждаят от нейната закрила. Разчитат един на друг. Имат си приятели. Обичат ванилов сладолед, а когато си играят на каубои (изпънали два пръста в подобие на пистолет), винаги са от добрите и карат лошите да си платят.

Той обаче открай време е различен. Любознателен. Чувствителен. „Прекалено разсъждаваш“, казва му тя понякога с изражението на жена, която обича твърде силно, за да признае истинския недостатък на обекта на своето обожание. Той вече долавя, че тя го боготвори, че иска да го предпази от всичко, от всяка сянка, плъзнала по синия небосклон на живота му, от всяка евентуална рана, дори ако си я причинява сам.

Защото майчината обич е безкритична, безкористна и саможертвена, майчината обич прощава всичко: гневни изблици, безразличие, неблагодарност или жестокост. Майчината обич е черна дупка, която поглъща всяка критика, опрощава всяка вина, оневинява всяко светотатство, кражба и лъжа и превръща и най-долната постъпка в нещо невинно…

Опа! Нищо не остана!

Дори убийството.

Напишете коментар:

Captainbunnykiller: Голям смях, пич. Върхът си!

ClairDeLune: Чудесно, sineokomomche. Мисля, че трябва да разкажеш повече за взаимоотношенията с майка си и за начина, по който са ти повлияли. Не вярвам, че човек се ражда лош. Просто прави лош избор, това е. С нетърпение чакам да прочета следващата глава!

JennyTricks: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: Ами, благодаря ти…

2

Брат ми беше мъртъв по-малко от минута преди новината да стигне до моя WeJay. Горе-долу толкова време е нужно: шест-седем секунди, за да заснемеш материала с камерата на мобилния си телефон, четирийсет и пет секунди, за да качиш материала в YouTube, десет, за да стигне в Twitter до всичките ти приятели — 13:06 Боже! Току-що видях ужасна катастрофа! — и после потегля керванът от съобщения към моя уебдневник — текстовете, имейлите, възклицанията.

Е, прескочете съболезнованията. Двамата с Найджъл се мразехме от деня на раждането си и нито едно негово деяние — включително това, че предаде богу дух — не промени чувствата ми. Обаче все пак ми беше брат. Имам право на известна деликатност. Разбира се, мама сигурно е разстроена, макар той да не й беше любимец. Някога имаше три деца, сега й остана само едно. Искрено ваш, sineokomomche, вече почти сам на света…

Полицията се замота, както обикновено. Четирийсет минути разпитваха съседите. Мама беше долу и приготвяше обяда — агнешки котлети с картофено пюре и пай за десерт. От месеци почти не се хранех, а сега неочаквано усетих вълчи глад. Явно трябва да умре някой от братята ми, за да ми се отвори апетит.

Наблюдавах случващото се от стаята си. Полицейската кола, звънецът на входната врата, гласовете, писъкът. Шумът от нещо в нишата на коридора — допускам, че беше масичката на телефона — което се удря в стената, когато тя се свлече, прихваната от двамата полицаи и сграбчила въздуха с протегнатите си ръце, а после миризмата на прегоряла мазнина, сигурно от котлетите, които бе оставила във фурната, когато отиде да отвори вратата…

Това беше от мен. Време е да излизам от мрежата. Време е да се изправя пред музиката. Дали ще ми се размине, ако си оставя едната слушалка на айпода в ухото? Мама толкова е свикнала да ме гледа със слушалките, че сигурно няма да забележи, обаче полицаите са друго нещо, а на мен никак не ми се иска в такъв момент някой да ме помисли за безчувствен…

— О, С. М., случи се нещо ужасно…

Майка ми обича да драматизира. Разкривено лице, широко отворени очи и още по-широко отворена уста — същинска Медуза. Протегнала ръце, сякаш за да ме повлече надолу, забила нокти в гърба ми, врещейки в дясното ми ухо — беззащитно без слушалката на айпода — и проливайки сини от очната спирала сълзи по яката на ризата ми.

— Моля те, мамо. — Не обичам да се цапам.

Полицайката (винаги има по една полицайка) се помъчи да я утеши. Партньорът й, по-възрастен мъж, ме изгледа с отегчено търпение и съобщи:

— Господин Уинтър, случило се е нещастие.

— С Найджъл ли? — попитах.

— Боя се, че да.

Броях секундите наум, докато мислено си припомнях китарното интро на Марк Нофлър от „Братя по оръжие“. Знаех, че ме наблюдават, не можех да си позволя да объркам нещо. Музиката обаче улеснява нещата, свежда до минимум неуместните емоционални реакции и ми помага да функционирам ако не напълно нормално, то поне по начин, който околните очакват от мен.

— Някак усетих — продумах най-сетне. — Изпитах странно чувство.

Той кимна, сякаш разбираше какво имам предвид. Мама продължаваше да нарежда гръмко и да реве. „Прекаляваш, мамо“, помислих си; двамата с брат ми не бяха особено близки. Найджъл беше същинска бомба със закъснител, рано или късно щеше да се случи нещо такова. А в наши дни катастрофите са толкова чести, толкова трагично непредотвратими. Заледен участък, натоварено движение — бих казал, почти съвършено престъпление, почти извън подозрение. Позачудих се дали да не се разплача, но предпочетох нещо по-простичко. Затова седнах — доста разтреперан — и стиснах главата си с ръце. Заболя ме. Винаги съм страдал от главоболие, особено в трудни моменти. „Престори се, че всичко е измислица, sineokomomche. Просто текст от твоя WeJay.“

Отново потърсих утеха във въображаемата си плейлиста — тъкмо се бяха включили барабаните и отмерваха нежен контрапункт на китарния рефрен, който звучи с почти ленива лекота. Разбира се, лекотата е измамна. Такава прецизност изисква усилие. Обаче Нофлър има удивително дълги пръсти с широки върхове. Човек би казал, че е роден китарист, че от първата си глътка въздух е обречен на този капризен къс дърво, на тези струни. Ако се беше родил с различни ръце, щеше ли изобщо да посегне към китарата? Или все пак щеше да опита, дори да знае, че винаги ще бъде второразреден музикант?

— Синът ми сам ли е бил в колата?

— Моля?

— Имало ли е с него… момиче? — попита мама с пренебрежението, характерно за всяко споменаване на гаджетата на Найджъл.

— Не, госпожо — поклати глава полицаят.

Мама заби пръсти в ръката ми.

— Никога не караше безразсъдно — заяви тя. — Синът ми беше отличен шофьор.

Е, това показва колко малко знае. Найджъл влагаше в шофирането същата сдържаност и изкусност като във взаимоотношенията си с хората. Знам, понеже още имам белези. Но сега, когато е вече мъртъв, тя го идеализира. Не е честно, нали, след всичко, което направих за нея?

— Ще ти приготвя чаша чай, мамо. — Само и само да се махна. Запътих се към кухнята, но полицаят ми препречи пътя.

— Опасявам се, че трябва да ни придружите до участъка, господине.

Изведнъж устата ми пресъхна.

— До участъка ли?

— Формалност — увери ме той.

За миг си представих, че ме арестуват, че излизам от къщи с белезници. Мама е обляна в сълзи, съседите са слисани, аз съм облечен с оранжев гащеризон (изобщо не е моят цвят) и съм заключен в помещение без прозорци. В измисления свят щях да се опитам да избягам, да поваля полицая, да открадна колата му и да пресека границата, преди ченгетата да успеят да разпространят описанието ми. В реалния живот…

— Каква формалност?

— Трябва да разпознаете тялото, господине.

— А! Това ли!

— Съжалявам, господине.

Разбира се, мама ме принуди да го направя. Чакаше отвън, докато дадох име на онова, което бе останало от Найджъл. Помъчих се да го превърна във фикция, да си го представя като снимачна площадка, но въпреки това припаднах. Върнаха ме вкъщи с линейка. Все пак си струваше. Да го убия, да се освободя завинаги от копелето…

Нали разбирате, че всичко това е измислица. Никога никого не съм убивал. Знам, че ви съветват да пишете за неща, които знаете, сякаш е възможно човек да напише каквото знае, сякаш същината е в знанието, а не в желанието. Но желанието да видя брат си мъртъв не е същото като извършването на престъпление. Не съм виновен, ако светът следва написаното в моя уебдневник. И така, животът продължава — за повечето от нас — почти както винаги, а sineokomomche заспива съня на праведните, ако не този на невинните.

3

Случи се само преди два дни. Вече всичко се нормализира. Върнахме се към своите успокоителни ритуали, към дребните си всекидневни навици. За мама това означава да бърше праха от порцелановите кученца. За мен, разбира се, означава интернет, моят WeJay, моите плейлисти, моите убийства.

Интернет. Интересна дума. Като нещо, изтеглено от недрата. Мрежа за нещо, което е било заровено или което предстои да бъде заровено, хранилище за всичко, което ни се иска да държим на скришно в своя реален живот. Но все пак ни се иска да гледаме, нали? Смътно, като в огледало наблюдаваме как земята се върти, един населен със сенки и отражения свят, отдалечен само на едно щракване с мишката. Човек се самоубива — на живо, пред камерата. Отблъскващо е, но странно приковаващо. Питаме се дали не е измама. Може и да е, всичко е възможно. Но нещата изглеждат толкова по-истински, когато ги наблюдаваш на компютърния екран. Там дори всекидневните подробности — може би тъкмо те — придобиват допълнително значение, видени през окото на камерата.

Онова момиче например. Момичето с яркочервеното мъхесто палто, което минава покрай моята къща всеки ден, брулено от вятъра и неподозиращо за фотообектива, който я наблюдава. Тя си има навици, аз също. Тя познава силата на желанието. Знае, че светът не се вълнува от любовта и дори не от парите, а от натрапчивото обсебване.

Обсебване ли? Разбира се. Всички сме обсебени. От телевизията, от големината на члена си, от парите, славата и любовния живот на другите. Това виртуално — но съвсем не добродетелно — пространство е вонящо бунище на мисловни отпадъци, бърканици, караници; на сделки с коли и продажба на виагра, на музика, на игри, на клюки, на лъжи и на дребнички лични трагедии, изгубили се в прехода по редицата и очакващи някой да прояви загриженост поне веднъж, някой да осъществи връзка…

И тук идва мястото на WeJay. Уебдневник, мястото за всякакви пикантерии. Материали с ограничен достъп за лична наслада или публично достъпни — ами, за всички останали. В WeJay мога да дам воля на чувствата си както пожелая, да призная всичко без страх от наказание, да бъда себе си — или пък някой друг, разбира се — в свят, където никой не е какъвто изглежда и където всеки член на всяка шайка е свободен да прави онова, което най-силно желае…

Шайка ли? Да, всеки е от някаква шайка с присъщите й разделения и подразделения, с вени и капиляри, разклоняващи се в почти безконечни преобразувания, колкото повече се отдалечават от главния поток. Богатият в неговия замък, беднякът на портата, извратенякът със своята уебкамера — на никого не се налага да ловува сам, колкото и далеч от стадото да се е откъснал. Всеки има дом тук, място, където някой ще го отведе и където ще се погрижат за всичките му нужди…

Повечето хора правят популярния избор. Всеки път избират ванилия. Ваниловите са добрите, разпространени като кока-колата. Съвестта им е бяла като безукорните им зъби, те са високи, с бронзов тен, представителни, хранят се в „Макдоналдс“, изхвърлят боклука, вървят със свидетелство за благонадеждност и никога няма да те застрелят в гръб.

Лошите са най-различни. Лошите лъжат, лошите мамят, те карат сърцето да се разтупти лудешки — а понякога и неочаквано да спре да бие. Затова създадох общността на лошите badguysrock, първоначално средище в WeJay на всички злодеи във въображаемия свят, но вече форум, където злодеите да се забавляват извън обсега на нравствената полиция, да се радват на славата на престъпленията си, да се перчат, да носят гордо подлостта си.

В момента се набират нови членове, таксата за достъп е един постинг — бил той фикция, някакво съчинение или просто мръсотийка — макар че ако имате нещо да си признавате, това е мястото: без имена, без правила, без цветове — освен един.

Не, не е черен, както допускате. Черното е прекалено ограничаващо. Черното предполага отсъствие на дълбочина. Синьото обаче е съзидателно, меланхолично. Синьото е музиката на душата. Синьото е и цветът на нашия клан, обхваща всички оттенъци на злодеянието, всеки привкус на неблагочестивото желание.

Засега кланът ни е малък, има по-малко от дузина постоянни членове.

Първият е Captainbunnykiller, Анди Скот от Ню Йорк. Блогът на Капитана е смесица от тъпашки хумор, порнографски измишльотини и бесни ругатни — против негрите, особняците, кретените, дебелаците, християните, а отскоро — и французите — обаче се съмнявам, че някога е убивал каквото и да било.

Следващата е chrysalisbaby. Или още Криси Бейтман от Калифорния. Тази е типична откачалка на тема тяло — на диета е от дванайсетгодишна, а сега тежи повече от сто и трийсет килограма. Пада си по негодници. Но не си взема поука. Никога няма да се научи.

После е ClairDeLune, за приятелите — Клеър Мичъл. Тази е местна, преподава творческо себеизразяване в колежа в Малбри (което обяснява леко надменния й тон и пристрастеността й към психобрътвежите) и води онлайн курс за писатели, а също и доста голям фенсайт на някакъв актьор на средна възраст — ще го наречем условно Ейнджъл Блу — по когото е увлечена. Ейнджъл е нетипичен избор, актьор, който играе пропаднали герои, увредени типове, серийни убийци и всякакви други злодеи. Списъкът не е представителен, но лицето му е познато. Клеър често качва негови снимки. Любопитното е, че той малко прилича на мен.

Има и един Toxic69, Стюарт Досън от Лийдс. Осакатен при катастрофа с мотоциклет, той прекарва гневния си живот онлайн, където не се налага никой да го съжалява. Имаме и Purepwnage9, от Файф, който живее заради „Уоркрафт“ и „Секънд Лайф“, без да съзнава, че собственият му живот се изплъзва неизменно, ала и бързо. Както и неколцина потайни и нередовни посетители — JennyTricks, BombNumberW, Jesusismycopilot и други подобни — които демонстрират развлекателно разнообразни реакции на различните ни материали: от възхита до възмущение, от възторг до ругатни.

Разбира се, тук е и Albertine. Определено не е като останалите, постингите й звучат изповедно, което намирам за доста обещаващо, намек за опасност, мрачен обертон, стил, вероятно сходен на моя. Освен това тя живее тук, в селото, на десетина пресечки от мен… Съвпадение ли е?

Не съвсем. Естествено, наблюдавам я. Особено след смъртта на брат ми. Не озлобено, а любопитно, дори донякъде завистливо. Изглежда толкова овладяна. Толкова спокойна. Така безопасно сгушена в пашкула на своя малък свят, така нехайна спрямо случващото се. Постингите й онлайн са толкова съкровени, така оголени и чудато наивни, че никога не бихте я причислили към нас, злодей сред злодеи. Пръстите й танцуват по клавишите на пианото като малки дервиши. Помня ги, а също нежния й глас и името й, ухаещо на рози.

Поетът Рилке е убит от роза. Толкова Sturm und Drang от негова страна! Едничка драскотина от заразен бодил, дар, който не спира да дарява. Мен лично не ме привлича. Повече се родея с орхидеите, подмолните представители на растителния свят, които при всяка възможност се присламчват към живота неусетно и пагубно. Розите са толкова обикновени с техните противни вихри от розово като на дъвка, с интригантския им аромат, с неприятните им листа, с подлите им бодилчета, които те пронизват в сърцето…

О, Роза, болна си ти…

Но нима не важи за всички нас?

4

Наричайте ме С. М. Всички ми викат така. Само в полицията и в банката използват истинското ми име. На четирийсет и две години съм, висок съм метър и седемдесет, имам провиснала сиво-кафява коса, сини очи и откакто се помня, живея тук, в Малбри.

Малбри, така се произнася. Самата дума мирише гадно. Аз обаче съм необичайно чувствителен към думите, към тяхното звучене и към отзвука им. Затова вече нямам акцент и преодолях детинското си заекване. Тук, в Малбри, повечето хора прекалено натъртват гласните и изговарят тромаво гърлените съгласни, поради което всяка дума звучи мърляво. Ще го чуете навсякъде — момичета с опънати назад коси, които крещят „здрааастиии“ във всички нюанси на синтетично ягодоворозово. Момчетата не са толкова изразителни и когато минавам покрай тях, ме наричат „перко“ и „загубеняк“ полугласно и някак заваляно, а в гласовете им долавям тиролска бирена звучност и мирис на пот от съблекалните. В повечето случаи изобщо не ги чувам. Животът ми е несекващ саундтрак благодарение на моя айпод, на който съм качил повече от двайсет хиляди парчета и четирийсет и две плейлисти, по една за всяка година от живота ми, всяка със своя конкретна тема…

Перко. Казват ми го, понеже си мислят, че ще ме заболи. Явно в техния свят няма по-зла участ от това да ти лепнат етикета перко. За мен е точно обратното. Най-лошото несъмнено е да си като тях, да се ожениш млад, да си на помощи за безработни, да се научиш да пиеш бира и да пушиш евтини цигари, да имаш деца, обречени да бъдат досущ като родителите си, понеже ако тези хора ги бива в нещо, то е да се възпроизвеждат — не живеят дълго, но, боже, как се множат — така че щом нежеланието да бъда каквото и да било от тези неща ме прави перко в техните очи…

Честно казано, аз съм съвсем обикновен. Чувал съм, че най-хубавото у мен са очите, макар че студеният им цвят не допада на всички. Едва ли ще забележите нещо от останалото. Аз съм удобно незабележим. Не говоря много, правя го само когато е крайно необходимо. Така се оцелява тук, така съхранявам непокътнато личното си пространство. Понеже градчето Малбри е едно от онези места, където тайните, клюките и слуховете са в изобилие и аз трябва да полагам специално старание да не се разголя неблагоприятно.

Не че мястото е толкова ужасно. Всъщност старото село, наричано Селото, е доста хубаво с разкривените си каменни къщурки, типични за Йорк, с църквата и с редицата магазинчета. Тук рядко се случват неприятности, освен може би в събота вечер, когато хлапетата висят пред църквата, докато родителите им са в кръчмата по-надолу по улицата, купуват си чипс от магазинчето за китайска храна и пъхат опаковките в живия плет.

На запад се намира така наречената от мама Улица на милионерите — широка улица с големи каменни къщи, скрити от пътя зад дървета. Високи комини, спортни автомобили, порти, командвани с дистанционни. След това е прогимназията „Сейнт Осуалдс“ с триметровия си зид и портата с герб. На изток са тухлените тераси на Червения град, където е родена майка ми, а на запад е Белият град, потънал в лигуструм и опасан със застлани с чакъл алеи. Тук не е толкова изтънчено буржоазно като в Селото, но аз съм се научил да избягвам опасните зони. Тук е и нашата къща, в края на големия комплекс. Квадрат от трева, цветна леха, жив плет откъм съседите. В тази къща съм роден и оттогава почти нищо не се е променило.

Имам някои допълнителни привилегии. Карам синьо пежо 307, регистрирано на името на майка ми. Имам стая, пълна с книги, айпод, компютър и цяла стена с дискове. Имам си сбирка от орхидеи, повечето от които са само хибридни, но притежавам и една-две редки зигопеталум, от чиито имена лъха на родната им южноамериканска джунгла и чиито цветове са направо изумителни: невероятни нюанси на сластно зелено и на петнисто киселинно пеперуденосиньо, което няма да откриете на никоя палитра. В мазето имам тъмна стаичка, където проявявам снимките си. Разбира се, не ги излагам никъде, но смятам, че имам дарба.

В пет часа сутринта в работни дни се явявам в болницата в Малбри — или поне доскоро се явявах — облечен с костюм и синя раирана риза, с куфарче в ръка. Мама много се гордее с факта, че синът й ходи на работа костюмиран. За нея не е толкова важно какво точно правя. Аз съм несемеен, хетеросексуален и говоря изискано и учтиво, така че в телевизионна драма като любимите на ClairDeLune безукорният ми начин на живот и неопетнената ми репутация вероятно биха ме превърнали в главния заподозрян.

В реалния живот обаче ме забелязват единствено децата. В техните очи мъж, който все още живее с майка си, е или педал, или чалнат. Но дори това предположение правят по-скоро по навик, отколкото по убеждение. Ако ме смятаха за опасен, щяха да се държат различно. Дори когато убиха онова хлапе, ученика от „Сейнт Осуалдс“, на никого не му хрумна, че изобщо си струва да разследват мен.

Както може да се очаква, бях любопитен. Убийството винаги интригува. Освен това вече усвоявах занаята и съзнавах, че всякаква информация може да ми бъде от полза, всеки загатнат съвет, на който се натъкнех. Хубавото, чисто извършено убийство винаги е предизвиквало възхищението ми. Не че има много такива. Повечето убийци са предсказуеми, повечето убийци са банални и цапат. Не сте ли съгласни, че само по себе си е престъпление величественият акт на отнемането на нечий живот да се принизява до нещо обикновено и лишено от артистичност?

В литературата съвършено убийство не съществува. Във филмите злодеят — неизменно бляскав и обаятелен — винаги допуска фатална грешка. Недоглежда дреболии. Поддава се на суетата, изпуска си нервите, става жертва на нелеп недостатък. Във филмите колкото и тъмна да е глазурата, ваниловата сърцевина все прозира: хепиенд за всички, които го заслужават; затвор, изстрел в сърцето или, още по-добре, ефектно — но статистически неправдоподобно — падане от висока сграда за лошия, което сваля товара от плещите на държавата и оставя героя чист от вината собственоръчно да застреля злодея.

Е, аз знам, че това не е вярно, точно както знам, че повечето убийци не са нито бляскави, нито обаятелни, а често са леко недоразвити и доста тъпоумни, както и че полицията е дотолкова затънала в бумащина, та дори най-глупавите убийци успяват да се промушат между капките — а всъщност извършителят на всяко фатално наръгване, престрелка или юмручен сблъсък, ако изобщо е напуснал местопрестъплението, може да бъде открит в най-близката кръчма…

Наречете ме романтик, ако щете, обаче аз вярвам в съвършеното убийство. И при него като при истинската любов е само въпрос на време и на търпение, на убеденост, на стабилна надежда, на карпе дием, на умението да уловиш мига…

Ето така интересът ми ме доведе тук, в самотното ми убежище в badguysrock. Безобиден интерес, поне отначало, макар че скоро започнах да ценя и други възможности. Всичко тръгна от чисто любопитство, като начин да наблюдавам околните невидим, да изследвам света отвъд своя собствен, затворен в тесния триъгълник между градчето Малбри, Селото и тресавищата на Недър Едж, отвъд които не бях дръзвал да припаря. Интернет със своите милиони карти за мен бе все едно друга планета — докато един ден чисто и просто не се озовах там, почти случайно, като изгнаник съзерцавах променящия се пейзаж и постепенно осъзнавах, че точно тук ми е мястото, че това ще бъде голямото ми бягство от Малбри, от живота ми и от майка ми.

Майка ми. Как звучи… Майка е трудна дума, толкова оплетена в сложни асоциации, че едва прозира през тях. Понякога е синя като цвета на статуите на Дева Мария или пък е сива като пухчетата прахоляк под леглото, където се криех като малък; или пък е зелена като зеленото сукно на сергиите на пазара и мирише на несигурност и на загуба, на покафенели и омекнали банани, на сол, на кръв и на спомени…

Моята майка. Глория Уинтър. Тя е причината все още да съм тук, загнезден в Малбри през всичките тези години, като растение, прекалено навикнало със саксията, за да избуи. Останах при нея. Като всичко останало. Нищо, освен съседите не се променяше. Къщата с три спални, аксминстърският килим, противните тапети на цветя, огледалото с позлатена рамка в кухнята, което прикрива дупка в мазилката, избелялата репродукция на китайското момиче2, лакираната ваза на полицата над камината, кучетата.

Кучетата. Противните порцеланови кучета.

Страст, вече напълно неконтролируема. Сега навсякъде има кучета: шпаньоли, вълчаци, чихуахуа, басети, йоркширски териери (любимите й). Има музикални кучета, портрети на кучета, облечени като хора кучета, нетърпеливи и лениви кучета, седнали мирно, вдигнали умолително лапа, с малки розови шапчици на главата.

Веднъж като малък счупих едно и тя ме наби — макар да не си признавах стореното — с парче електрически кабел. И досега ненавиждам тези кучета. Тя го знае, но те са нейните бебчета, така обяснява (с противна престорена момичешка свенливост) и все ми натяква, че тя никога не се оплаквала от моите гадории горе.

Не че знае какво върша. Радвам се на уединение, имам си свои стаи, до една с ключалки на вратите, до които тя няма достъп. Ремонтираният таван, банята, тъмната стаичка, спалнята. Направил съм си дом с моите книги, с моите плейлисти, с моите приятели онлайн, а тя прекарва дните си в салона, пуши, решава кръстословици, бърше праха и гледа телевизия по цял ден…

Салон. Винаги съм мразел тези дума с нейните фалшиви дребнобуржоазни нотки и вонята на цитрусови потпури. А сега я мразя още повече с нейния избелял кретон и нейните порцеланови кучета, с нейната смрад на отчаяние. Естествено, не можех да я изоставя. Знаеше го още от самото начало, знаеше, че нейното решение да остане бе задържало и мен, прикован към нея като затворник, като роб. Прилежен син съм. Поддържам градината, следя тя да си взима редовно лекарствата. Карам я на курса по салса (мама умее да шофира, но предпочита някой да я вози). И понякога, в нейно отсъствие, си мечтая…

Майка ми е особена смесица от конфликти и противоречия. Марлборото я лиши от обоняние, обаче винаги си слага парфюм — „Синият час“ на „Герлен“. Мрази романите, но обича да чете речници и енциклопедии. Купува полуфабрикати от „Маркс енд Спенсър“, но плодове и зеленчуци пазарува от пазара в града — и то винаги най-евтините плодове и зеленчуци, натъртени, позагнили и презрели.

Неизменно два пъти седмично (дори през седмицата на годишнината от смъртта на Найджъл) майка ми облича рокля, обува си обувките с високи токчета и аз я откарвам на курса й по салса в колежа на Малбри. После тя се среща с приятелки в града на чаша хубав чай или на бутилка совиньон блан и с полушколувания си глас обсъжда с тях работата ми, в която съм незаменим (според нея), и как всекидневно спасявам човешки живот. Към осем часа я вземам, макар че спирката на автобуса е само на пет минути пеша. „Тези качулати типчета от комплексите — оплаква се тя, — като едното нищо ще те намушкат.“

Може би основателно е предпазлива. Членовете на семейството ни необичайно често стават жертва на нещастни случаи. Въпреки това ми е жал за хулигана, който ще се изрепчи на пътя на майка ми. Тя умее да се грижи за себе си. Дори сега, на шейсет и девет, я бива достатъчно, че да му пусне кръвчица. Нещо повече, тя знае как да отвърне на удара на всеки, вдигнал ръка срещу нас. Може би ще прибегне до по-изискани средства, отколкото през епохата на електрическия кабел, но въпреки това не е разумно да си навличаш враждебността на Глория Уинтър. Научих този урок още като малък. Ако не в друго, поне в това отношение се оказах схватлив ученик. Не толкова схватлив като Емили Уайт, сляпото момиченце, чиято история повлия силно върху живота ми, но достатъчно, за да оцелея, въпреки че двамата ми братя не успяха.

Все пак нали това отдавна е минало? Емили Уайт е мъртва, умолителното й гласче е заглушено, писмата й са изгорени, неясните магнезиеви снимки са прибрани в тайни чекмеджета и по лавиците на библиотеката в Имението. А дори да не беше замлъкнала, пресата почти забрави за нея. Имаха нови теми, по които да грачат, нови скандали, по които да се вманиачават. Изчезването на някакво момиченце преди двайсет години вече не предизвиква загрижеността на обществото. Хората продължиха напред. Забравиха за нея. Време е и аз да го сторя.

Обаче ето какъв е проблемът — нищо не свършва. Ако мама изобщо ме е научила на нещо, то е, че нищо никога не свършва истински. Просто крадешком си проправя път към средата като нишката в кълбо от прежда. Обикаля ли обикаля, пресича и кръстосва, докато накрая почти скрива всичко под плетеницата на годините. Ала не е достатъчно да си скрит. Все някой ще те намери. Някой винаги се спотайва и дебне. Приспиш ли бдителността си дори за секунда, бум! Всичко избухва под носа ти.

Например момичето с червеното мъхесто палто, което прилича на Червената шапчица с розовите си бузки и невинното си излъчване. Ще повярвате ли, че не е, каквато изглежда? Че под наметката на невинността се крие сърцето на хищник? Като я гледате, бихте ли допуснали, че е способна да отнеме човешки живот?

Не, нали? Е, пак си помислете.

На мен обаче нищо няма да ми се случи. Внимателно съм премислил нещата. Когато работата се размирише — известно е, че така става — sineokomomche ще е на другия край на света, ще си седи под чадъра на някой плаж, ще слуша прибоя и ще съзерцава чайките в небето…

Но това тепърва предстои, нали? В момента ме занимават други неща. Време е за поредната порция измислици, струва ми се. Повече се харесвам като измислен герой. Разказът в трето лице осигурява дистанция, както твърди Клеър, дава ми сили да говоря каквото искам. Пък и ми е приятно да имам публика. Дори убиецът се радва да го похвалят. Сигурно затова пиша тези неща. Определено не е от нужда да се изповядвам. Признавам обаче, че сърцето ми подскача всеки път, когато някой изпрати коментар, дори да е човек като Криси или като Капитана, които не биха познали гения дори да им бръкне в окото.

Понякога се чувствам като котешки цар, повел армия от мишоци — донякъде хищен, донякъде нуждаещ се от благоговейното им цирикане. Разбирате ли, важно е одобрението, затова когато вляза в мрежата сутрин и видя списъка със съобщения, които очакват да ги прочета, изпитвам нелепа утеха…

Неудачници, жертви, паразити — обаче не мога да престана да ги събирам досущ като орхидеите си, както преди на плажа прибирах уплашените същества в синята си кофичка, както някога самия мен ме прибираха.

Да, време е за още едно убийство. За публичен постинг в моя WeJay като противовес на тези мои размишления. А още по-добре — убиец. Понеже, макар да говоря за него…

Вие и аз прекрасно знаем, че става дума за мен.

5

Повечето нещастни случаи стават у дома. Той го знае прекрасно, през голяма част от детството си се е стремил да избягва нещата, които може да му навредят. Площадката с люлките и въртележките и със захвърлените в края игли. Езерцето с рибките и разкаляните му брегове, на които малкото момче като нищо ще се подхлъзне и ще се повлече към смъртта си на обраслото дъно. Велосипедите, които току-виж го изтърсили на платното, та да си одере коленете и ръцете, или още по-лошо — под гумите на някой автобус, та да се обели целият като портокал и да остане на късове на пътя. А също и другите деца, които не проумяват колко специален е той, колко уязвим — лоши момчета, които ще му разкървавят носа, лоши момичета, които ще му разбият сърцето…

Толкова лесно стават нещастия.

Затова, ако има нещо, което следва да е научил досега, то е как да предизвиква нещастни случаи. Може би катастрофа, обмисля той, или падане по стълбите, или най-обикновен простичък пожар, предизвикан от електрическа искра. Само че как да нагласиш нещата така, че нещастният случай — с фатален край естествено — да сполети човек, който не шофира, не се занимава с рискови спортове и чиято представа за бурна нощ е да отскочи до града с приятелки (винаги отскочат, никога просто не отиват), за да поклюкарят и да изпият по чаша вино?

Не се страхува да го направи. Бои се от последиците. Знае, че полицията ще го повика за разпит. Знае, че ще бъде заподозрян, че ще трябва да отговаря на въпросите им, да ги убеждава в невинността си, да ги уверява, че няма вина…

Затова трябва да подбере внимателно момента. Няма място за грешки. Съзнава, че убийството много прилича на секса: някои хора умеят да изчакват, да се наслаждават на ритуалите на съблазняването, отхвърлянето, помиряването, на насладата от напрежението, на тръпката от преследването. Обаче повечето искат само да свършат, да се отърват от нуждата възможно най-бързо, да се отдръпнат от ужасите на подобна близост и най-вече да усетят облекчението.

Великите любовници знаят, че не за това става дума.

Великите убийци също го знаят.

Не че той е велик убиец. Просто е старателен аматьор. Няма установен начин на действие, затова се чувства като неизвестен художник, който тепърва ще напипа своя стил. Това е едно от най-трудните неща — и за художника, и за убиеца. Убийството напомня самоутвърждаване, изисква огромна самоувереност. А той още се чувства новак, стеснителен, неуверен, брани дарбата си и се колебае да се прочуе. Уязвим е въпреки всичко, бои се не само от деянието, но и от начина, по който евентуално ще бъде прието; от хората, които неизбежно ще осъждат, заклеймяват и тълкуват погрешно…

И, разбира се, я ненавижда. Иначе никога не би го планирал, не е убиец като в романите на Достоевски, който действа напосоки и необмислено. В ненавистта му към нея се таи страст, каквато не изпитва към нищо друго, страст, която разцъфва у него като цвете, която го помита с горестна синя вълна…

Чуди се какво ли ще е. Да се избави от нея веднъж завинаги, да се освободи от присъствието, обгърнало го целия. Да се освободи от гласа й, от лицето й, от похватите й. Обаче се страхува, не е опитвал. Затова планира да действа предпазливо, да подбере обекта си (отказва да използва думата жертва) по правилата, да се подготви със старанието и прецизността, които влага във всичко.

Нещастен случай. И толкова.

Крайно неприятен нещастен случай.

Съзнава, че за да отправиш предизвикателство към ограниченията, най-напред трябва да се научиш да спазваш правилата. За да се заеме с подобно деяние, човек е длъжен да тренира, да усъвършенства умението си върху по-простичък материал, както скулпторът работи с глината — отстранява всеки недостатък и опитва отново и отново, докато не постигне желания резултат — преди да създаде шедьовър. Повтаря си, че би било наивно да очаква велики дела още при първия си опит. Както в секса и в изкуството, първият път често е лишен от изящество, оказва се непохватен и смущаващ. Подготвен е за това. Целта му е не само да не го хванат. Наистина трябва да има нещастен случай и взаимоотношенията му с обекта, макар и реални, трябва да бъдат достатъчно далечни, за да не насочат онези по следите му.

Разбирате ли, той разсъждава като убиец. Усеща магията в сърцето си. Никога не би навредил на човек, който не заслужава да умре. Може и да е лош, но не е несправедлив. Нито е пропаднал. Няма да бъде обикновен насилник, безразсъден, небрежен и прояден от угризения убиец. Много хора умират безсмислено, но поне в нейния случай ще има причина, ред и… да, някаква справедливост. Един паразит по-малко и светът ще стане по-хубав…

Рязък вик отдолу нахлува във фантазията му. С раздразнение усеща как се разтреперва виновно. Тя почти никога не влиза в стаята му. Освен това защо й е да се катери по стълбите, когато знае, че е достатъчно само да го повика и той ще слезе?

— Кой е там? — провиква се тя.

— Никой, мамо.

— Чух шум.

— В интернет съм.

— С въображаемите си приятелчета ли дърдориш?

Въображаеми приятелчета. Това си го бива, мамо.

Мамо. Така говори малкото дете, когато е болно и лежи в креватчето си — немощен, млечен и безпомощен звук, от който му иде да се разкрещи.

— Слизай долу. Време е за напитката ти.

— Ей сега. Веднага идвам.

Майка. Мъка. Как сходно звучат. Матриархат. Майцеубийство. Паразит. Парацид, препарат за изтребване на паразити. Всичките — оцветени в нюанси на синьото като синьото одеяло, с което тя го завиваше всяка вечер като малък и което миришеше на етер и на топло мляко…

Лека нощ, да спиш в кош…

Мисли си, че всяко момче обича майка си. И неговата майка много обича сина си. Толкова много, че целият ще те глътна, С. М. А може би наистина го е глътнала, понеже той точно така се чувства — сякаш полита бавно, но неумолимо, засмукан в търбуха на звяра…

Полита. Ето една синя дума. Полита на юг, към синевата. Полъх на море и вкус на сълзи отново му напомнят за кофичката и за горкичките уплашени същества на дъното, погиващи бавно на слънцето…

Тя толкова се гордее с него, така твърди, гордее се с работата му, с интелекта му, с дарбата му. Само че дарбата може да бъде отровна, така да знаете. Пазете се от отровни дарби. И от устремени на юг лястовици. На юг, към острова на мечтите му, към сините Азорски острови, към Галапагос, към Таити, към Хаваи…

Хаваи. Давай… Давай… Това е най-далечната южна граница на картата в главата му, ухае на далечни подправки. Не че е ходил там, естествено. Но му допада приспивната напевност на думата, на името, звучащо почти като смях. Бели пясъци, брегове с палми и сини небеса с вещаещи хубаво време облачета. Ухание на плумерия. Красиви момичета с пъстри саронги, заболи цветя в дългите си коси…

Съзнава, че всъщност никога няма да се отправи на юг. Въпреки всичките си амбиции майка му никога не си е падала по пътешествията. Тя обича своя малък свят, фантазията си, живота, който е дълбала късче по късче в скалата на предградията. Знае, че тя никога няма да напусне това място, вкопчена в него, в последния си син, като мида, като паразит…

— Ей! — провиква се тя отдолу. — Слизаш или не? Нали каза, че идваш?

— Слизам, мамо.

Разбира се, че слизам. Винаги слизам. Някога да съм те лъгал?

Гмурва се в отчаянието, когато слиза долу, в салона с мирис на евтин плодов освежител за въздух — май на грейпфрут или на мандарина — сякаш се спуска в търбуха на огромно, зловонно и умиращо животно, динозавър или изхвърлен на брега син кит, повръща му се от синтетичната цитрусова миризма…

— Идвай, приготвила съм ти напитката.

Седи в тясната кухничка, скръстила ръце пред гърдите си, а стъпалата й са изгърбени в обувките с високи токчета. Както винаги, той за един кратък миг се учудва колко е дребничка. Винаги си я представя по-висока, но тя е много по-ниска от него, само ръцете й са учудващо големи в сравнение с крехкото й птиче тяло, кокалчетата им са обезформени, но не от артрит, а заради пръстените, които събира от години — със златна английска лира, с грозд от диаманти, с турмалин с цвят на кампари, с полиран малахит и с плосък син сапфир в златно гнездо.

Гласът й е едновременно крехък и странно пронизителен:

— Изглеждаш ужасно, СМ. Нали не се разболяваш? — Изрича го подозрително, все едно сам си го е навлякъл.

— Не спах добре — отговаря той.

— Трябва да си изпиеш витаминната напитка.

— Добре съм, мамо.

— Ще ти се отрази добре. Хайде, изпий я. Знаеш какво става, когато не я изпиеш.

И той я поглъща както всеки път, а вкусът е на гниеща мътилка — равни части плодове и лайна. Тя го измерва с онази ужасна нежност в тъмните си очи и го целува лекичко по бузата. Уханието на парфюма й, „Синият час“, го загръща като одеяло.

— Защо не си полежиш още мъничко? Поспи малко преди довечера. Толкова те товарят в тази болница, направо е престъпление…

Вече наистина му е зле — може наистина да си полегне, да се върне в леглото и да се завие презглава, понеже няма по-лошо нещо в живота от това, от усещането как се давиш в нежност…

— Видя ли? Мама знае най-добре.

Ма-мин. Ма-стиф. Ма-стодонт. Думите плуват в главата му, кръжат като пирани, надушили кръв. Боли, но той открай време знае, че после ще го боли много повече; ръбовете на предметите вече са опасани с дъги, които след миг ще разцъфнат и ще се раздуят, ще пронижат като с копие черепа му точно зад лявото око…

— Сигурен ли си, че си добре? — пита майка му. — Да поседна ли до теб?

— Не. — Болката, бездруго силна, само се влошава от присъствието й. — Трябва да поспя. Ще се оправя след час-два.

Обръща се и се запътва нагоре, стиснал перилата, а противният вкус на витаминната напитка изчезва под напора на внезапно връхлетялата го болка и той едва не пада, обаче не го прави, понеже тогава тя ще дойде, ще остане до леглото му с часове или с дни, докато го мъчи ужасното главоболие…

Стоварва се върху неоправеното легло. Няма изход, казва си. Това е присъдата. Виновен. Сега трябва да си вземе лекарството, както прави всеки ден от живота си, лекарството, което ще го пречисти от лошите мисли, лек за скритото вътре в него…

Лека нощ. Да спиш в кош…

Сладки сънища, sineokomomche.

Напишете коментар:

chrysalisbaby: ау това е страхотно

JennyTricks: (изтрит постинг).

ClairDeLune: Много интересно, sineokomomche. Може ли да се каже, че е представен истинският ти вътрешен диалог или е портрет на герой, който смяташ да разработиш на по-късен етап? Така или иначе, много ще се радвам да прочета още!

JennyTricks: (изтрит постинг).

6

Идеалното престъпление има четири етапа. Първи етап, набелязване на обекта. Втори етап, наблюдение на дневния режим на обекта. Трети етап, проникване. Четвърти етап, действие.

Засега няма причина да бързам, разбира се. Тя е едва на втория етап. Минава покрай къщата всеки ден, вдигнала яката на яркочервеното си палто, за да се предпази от студа.

Естествено, червеното не е нейният цвят, но не очаквам да го знае. Не знае, че обичам да я наблюдавам, да обръщам внимание на подробности от облеклото й, да гледам как вятърът развява косата й, как тя пристъпва премерено, как напредва с поредица от почти недоловими докосвания — опира ръка на стената, отърква се в тиса, поспира и вдига лице към учениците, които играят и вдигат шум в двора. Зимата е оголила дърветата и когато не вали, листата ритмично пукат под нозете и все още смътно миришат на фойерверки. Знам, че и тя си мисли същото, знам, че обича да се разхожда по алеите и из градините на оградения със зидове парк и да слуша как голите дървета си шушукат на вятъра. Знам, че тя вдига лице към небето и отваря уста, за да улови дъждовните капчици. Знам как изглежда, когато не е предпазлива, как устата й се разкривява, когато е разстроена, как обръща глава, щом се заслуша, как лицето й се накланя по посока на някой мирис.

Обръща внимание предимно на миризмите — поспира пред хлебарницата със затворени очи, обича да застава на прага и да вдъхва уханието на топъл хляб. Иска ми се да можех да я заговоря открито, но шпионите на мама са навсякъде, наблюдават, докладват, изследват…

Една от тях е Елинор Вайн, която се отби днес привечер. Уж да провери как е мама, но всъщност да се поинтересува от мен, да подири признаци на скръб или на вина след смъртта на брат ми, да надуши какво се случва у дома и да научи, ако има някакви новини.

Всяко село си има човек като нея. Местният досадник. Човек, дето все си вре носа в хорските работи. Онзи, към когото всеки се обръща, когато му потрябва информация. Елинор Вайн е тази личност в Малбри, отровна подлизурка, която в момента е единият член на пагубния триумвират, съставящ свитата на майка ми. Явно трябва да се чувствам поласкан. Госпожа Вайн рядко излиза от къщи и наблюдава света през дантелените си пердета, само понякога благоволява да допусне някого в безукорната си светиня за бисквити, чай и хапливи клюки. Племенницата й Тери ходи на курс по творческо писане като терапия. Госпожа Вайн е на мнение, че ние двамата с Тери бихме били очарователна двойка.

Днес тя беше самата любезност.

— Изглеждаш изтощен, С. М. — отбеляза тя приглушено, както човек разговаря с болник. — Дано да се грижиш за себе си.

Всички в Селото знаят, че Елинор Вайн си пада малко хипохондричка, че пие двайсетина хапчета и че постоянно се дезинфектира. Преди повече от двайсет години мама чистеше къщата й, но сега Елинор е запазила тази привилегия за себе си и човек често може да я види през прозореца как, надянала гумени ръкавици, лъска плодовете в купата от рязано стъкло върху кухненската маса с изписана на слабото безцветно лице смесица от радост и тревога.

Айподът ми свиреше песен от една от актуалните ми плейлисти. В слушалките мрачно сатиричният глас на Волтер обясняваше различните добродетели на порока, а като негов меланхоличен контрапункт звучеше циганска цигулка.

— Много съм си добре, госпожо Вайн — уверих я.

— Не си ли болен?

— Дори настинка нямам — поклатих глава.

— Понеже човек боледува и от скръб — обясни ми тя. — Старият господин Маршал се разболя от пневмония четири седмици след смъртта на горката си съпруга. Умря още преди да й поставят паметника. „Екзаминър“ определи случилото се като двойна трагедия.

Усмихнах се при мисълта, че крея от скръб по Найджъл.

— Чувам, че в курса им е домъчняло за теб.

Това заличи усмивката.

— Така ли? Откъде знаете?

— Хората говорят.

Не се и съмнявам. Проклета дърта крава. Идва да шпионира как е мама, не се съмнявам. А сега в лицето на Тери си имат и шпионка в курса ми по творческо писане, с което се затваря кръгът от паразити и откачалки, с които споделям — поверително, както се предполага — подробностите от трудния си живот.

— Напоследък бях доста зает — отбелязах.

Тя ме изгледа състрадателно.

— Знам. Сигурно ти е трудно. Ами Глория? Тя добре ли е? — Огледа салона в търсене на издайнически признаци — прах на полицата, петънце върху някоя фигурка от порцелановата колекция на мама — което да й подскаже, че мама рухва.

— Ами, нали знаете. Държи се.

— Купих й една дреболия — каза Елинор и ми подаде хартиен плик. — Вземам го понякога, когато се почувствам потисната. — Измайстори киселата си усмивка. — Изглежда и на теб ще ти е от полза. Да не си се бил с някого?

— Кой? Аз ли? — Поклатих глава.

— Не. Разбира се.

Не, разбира се. Като че ли бих го направил. Като че ли синът на Глория Уинтър може да участва в сбиване. Всички си въобразяват, че ме познават. Всеки е авторитет. Винаги се дразня, че и тя като мама не би повярвала и на една десета от нещата, на които съм способен…

— О, Елинор, скъпа, трябваше да влезеш! — Мама се показва от кухнята, преметнала кърпа през едната си ръка и с белачка за зеленчуци в другата. — Тъкмо му приготвям витаминната напитка. Искаш ли чай?

Елинор клати глава.

— Отбих се само да видя как сте.

— Държим се — увери я мама. — С. М. се грижи за мен.

Ох! Това беше удар под кръста. Но мама наистина много се гордее с мен. В устата ми бавно пропълзя вкус като на гнили плодове. Гнили плодове със сол, като коктейл от сок с морска вода. От айпода ми Волтер твърдеше с убийствена жизнерадост:

Елинор ме изгледа косо.

— Сигурно ти е голяма утеха, скъпа. — Обърна се да ме погледне още веднъж. — Не разбирам как ни чуваш с това чудо в ушите. Сваляш ли го изобщо?

Ако можех да я убия тогава, на място, без да се изложа на опасност, щях да й прекърша врата като захарна пръчка без абсолютно никакво чувство за вина, обаче бях принуден да се усмихна толкова насила, та чак пломбите ме заболяха, да сваля една от слушалките на айпода си и да обещая следващата седмица да се върна в курса, където на всички им е домъчняло за мен…

— Защо питаше кога ще се върнеш на курса? Пак ли си пропуснал часове?

— Не, мамо, само един. — Не се осмелявах да я погледна в очите.

— Тези часове са за твое добро. Не искам да чувам за никакви отсъствия повече.

Разбира се, трябваше да се досетя, че рано или късно ще узнае. С приятелки като Елинор Вайн мрежата й обхваща цял Малбри. Освен това ми е много приятно в курса, понеже ми дава възможност да разпространявам всякаква дезинформация…

— Помага ти да се справиш със стреса.

Само да знаеше, мамо!

— Добре, ще отида.

7

Повечето инциденти стават вкъщи. Вероятно така съм се появил и аз, едно от трите момчета, родени в рамките на пет години. Найджъл, после Брендан и накрая Бенджамин, макар че тогава тя вече беше престанала да използва истинските ни имена и аз открай време съм си С. М.

Бенджамин. Еврейско име. Означава „син на дясната ми ръка“. Всъщност не е никак ласкателно, като се замислиш какво всъщност правят мъжете с дясната си ръка. Но пък и мъжът, когото познавахме като свой баща, не се отличаваше с чувство за дълг. Само Найджъл го помнеше, и то като поредица от смътни впечатления: гръмък глас, грубо лице, мирис на бира и на цигари. Или просто паметта ни погажда някой от обичайните си номера и запълва празнините с достоверни подробности, а другото остава скрито като вретено прежда от вълна на черна овца.

Не че Найджъл беше черна овца — това се случи по-късно. Но му беше отредено все да носи черно, което с течение на времето се отрази на нрава му. По онова време мама работеше като чистачка, бършеше прах и чистеше с прахосмукачка къщите на богатите, переше и гладеше дрехите им, миеше съдовете и търкаше подовете. Не беше немарлива, но времето вечно й се струваше недостатъчно и тя се опитваше да го пести на всяка крачка.

И така, с толкова близки по възраст трима синове и с огромното количество пране, което я чакаше всяка седмица, тя наложи изобретателна система. За да ги различава по-лесно, определи на всеки от синовете си отделен цвят и ни купуваше такива дрехи от местния магазин на „Оксфам“. Затова дрехите на Найджъл са с цвят на въглен, дори бельото, Брендан винаги е облечен в кафяво, а Бенджамин…

Е, сигурно се досещате.

Разбира се, на нея изобщо не й хрумна какво може да ни причини подобно решение. Цветовете имат значение, всеки болничен служител ще ви го каже. Поради тази причина раковото отделение, в което работя, е боядисано във ведри розови нюанси, чакалните са успокоително зелени, родилните отделения са жълти като великденско пиле…

Мама обаче не схващаше тайната сила на цветовете. За нея те бяха просто практичен начин за сортиране на прането. Тя нито веднъж не се запита как се чувства човек, принуден да носи един и същи цвят всеки божи ден — скучно кафяво, потискащо черно или красиво, ококорено, приказно синьо…

Но пък мама никога не е била като другите. Майките на някои момчета са мили и добрички, а моята… е, тя е друга работа.

Рожденото й име е Глория Бевърли Грийн, третото дете на работничка в завод и на стоманолеяр, детството й е преминало в градчето Малбри, насред лабиринта от тухлени тераси, наричан от местните Червения град. Улиците са препасани с въжета за пране, всичко е полепнало със сажди, а павираните пресечки не водят наникъде — задънени са от затиснати с боклуци и покрити с графити стени.

Амбициозна още от дете, Глория мечтаела за далечни вили и морски брегове, за милионери, които спасяват работещите момичета. Мама още вярва в истинската любов, в лотарията, в книгите за самопомощ, в овладяването на силата на словото, в рубриките по списанията, в лелите на смъртен одър и в телевизионните реклами, в които подовете винаги блестят от чистота и жените винаги ги бива…

Естествено, тя не притежаваше нито въображение, нито остър ум — завършила беше само средно образование — обаче Глория Грийн беше достатъчно решителна, за да компенсира недостатъците си, затова бе впрегнала впечатляващата си воля и енергия в намирането на път за бягство от мизерията и тесногръдието на Червения град в телевизионния свят на чистите бебета, на прекрасните подове и на числата, способни да променят живота ти.

Не й беше лесно да подхранва вярата си. Не познаваше друго място, освен Червения град. Миши капан, който те подмамва да влезеш, но рядко те пуска. Приятелките й до една се бяха омъжили съвсем млади, бяха си намерили работа, имаха деца. Глория остана при родителите си, помагаше на майка си да поддържа къщата и прекарваше отегчителното си ежедневие в очакване на принца, който все не идваше.

Накрая се предаде. Крис Мокстън беше приятел на баща й, имаше ресторантче за риба и чипс и живееше в покрайнините на Белия град. Не беше страхотно попадение — беше по-възрастен и по-плешив, отколкото бе планирала — но беше мил и внимателен, а пък тя вече започваше да се отчайва. Омъжи се за него в църквата „Вси светии“, издокарана с бял тюл и с букет от карамфили, и за известно време почти повярва, че е успяла да се измъкне от мишия капан…

Не след дълго обаче установи, че вонята на олио за пържене се просмуква във всичките й вещи — в роклите, чорапите, дори в обувките — и колкото и цигари „Марлборо“ да изпушеше, колкото и парфюм да втриеше в кожата си, вонята — неговата воня — неизменно проникваше във всичко. Глория си даде сметка, че не е избягала от мишия капан, а само е пропаднала още по-надълбоко в него.

Тогава се запозна с Питър Уинтър — на коледното тържество по-късно същата година. Той работеше в местна автокъща и караше беемве. Глория стремително се впусна в първата си любовна авантюра с хладнокръвието на професионален играч на покер. Залогът наистина беше висок. Бащата на Глория ценеше високо Крис, обаче Питър Уинтър й се струваше обещаващ — беше платежоспособен, амбициозен, спокоен, неженен. Говореше как ще се премести в Белия град, как ще си намери къща може би в Селото…

Което устройваше Глория. Постави си го за цел. Дванайсет месеца по-късно вече беше разведена и бременна с първото си дете. Разбира се, кълнеше се, че детето е на Питър, и когато стана възможно, се омъжи за него въпреки възраженията на семейството си.

Този път нямаше фанфари. Глория ги посрами. Никой не присъства на церемонията, която се проведе в един навъсен ноемврийски ден в местната общинска служба. И когато всичко тръгна към провал — когато Питър започна да пие, когато автокъщата фалира — родителите на Глория останаха непреклонни и отказваха дори да видят момченцето, носещо името на баща й…

Глория обаче бе непоколебима. Започна и вечерна работа в града, освен всекидневното чистене, а когато забременя отново, криеше корема си и носеше еластичен колан чак до осмия месец, за да продължи да припечелва. След раждането на втория си син тя започна да кърпи и да глади надомно, затова къщата винаги бе пълна с пара и с мириса на чуждо пране. Мечтата за къща в Селото ставаше все по-непостижима, но в Белия град поне имаше училища и парк за децата, имаше и работа в местната пералня. Според Глория изгледите бяха добри и тя гледаше на новия си живот с оптимизъм.

Обаче двете години, през които остана без работа, предизвикаха рязка промяна у Питър. Някога очарователният мъж напълня, по цял ден киснеше пред телевизора, пушеше цигари „Кемъл“ и се наливаше с бира. Глория го мъкнеше на гръб и негодуваше, а още не знаеше, че е отново бременна.

Не познавам истинския си баща. Мама рядко говореше за него. Той обаче беше красив. Имам неговите очи. Според мен Глория тайничко се е надявала той да се окаже пропуска й за Белия град. Господин Синеок обаче имал други намерения и когато мама узнала истината, корабът вече бил отплавал към слънчеви брегове, а нея зарязал да се оправя с бурите.

На никого не е известно как е узнал Питър. Може би ги е видял някъде заедно. Или някой се е разприказвал. Може просто да се е досетил. Найджъл обаче помни нощта, когато той ги напуснал — или поне така твърди, макар че едва ли е бил и петгодишен. Една нощ на натрошени съдове, крясъци, клетви и оскърбления, а после — запален двигател, затръшната врата, свистенето на гуми по пътя — звук, който винаги извиква в съзнанието ми миризмата на пуканки и на седалки в киносалон… и след това ударът, счупеното стъкло, воят на сирените…

Естествено Найджъл изобщо не е чул тези неща. Мама обаче така разказваше историята, това беше нейната версия. Питър Уинтър починал три седмици по-късно и оставил вдовицата си бременна и сама. Глория Грийн обаче била корава. Намерила детегледачка в Белия град, запретнала ръкави и се хванала още по-здраво на работа, а когато накрая напуснала две седмици преди раждането на бебето, работодателите й събрали цели четирийсет и две лири, част от които Глория похарчила за пералня, а останалите вложила в банката, за да си има. Била само на двайсет и седем години.

Мисля, че на нейно място в този момент аз бих се върнал у дома при родителите си. Тя нямала работа, нямала спестявания, нямала приятели. Красотата й също започвала да повяхва и почти нищо не било останало от онази Глория Грийн, която напуснала Червения град с такива възвишени мечти. Немислимо било обаче да се върне при семейството си с наведена глава — смазана, с три деца и без съпруг. Затова останала в Белия град и работела надомно, грижела се за синовете си, перяла, гладела, кърпела и чистела, но през цялото време търсела друг начин да избяга, нищо че младостта я напускала и Белият град се вкопчвал в нея като ръцете на удавник.

И тогава на мама й провървяло. Изплатили застраховката на Питър. Оказало се, че мъртъв струва повече, отколкото жив, така че мама най-сетне се видяла с някакви пари. Недостатъчно — никога не са достатъчно — но видяла светлина в края на тунела. Късметът я споходил тъкмо когато най-малкият й син се появил на бял свят и й станал талисман, шанс да спечели печелившия билет.

Нали знаете, в някои краища на света хората смятат, че сините очи носят лош късмет, че издават предрешен демон. Обаче ако човек носи като талисман синьо око — стъклено мънисто на връвчица — ще отклони от себе си малшанса, ще запрати злото там, откъдето идва, ще затвори демоните в леговището им и ще се сдобие с късмет…

Тъй като беше запалена по телевизионните драми, мама вярваше в лесните решения. Измислицата се подчинява на определена формула. Жертвата винаги е красиво момиче. И отговорите винаги са точно под носа ти — разбулват се в предпоследната сцена и завързват всички свободни краища в красива празнична фльонга.

Разбира се, животът е нещо различно. В живота всички краища са свободни. И понякога нишката, която наглед толкова сигурно те е водела към сърцето на лабиринта, се оказва оплетено кълбо, което те оставя сам в мрака, уплашен и в плен на затвърждаващото се убеждение, че реалните събития продължават да протичат някъде без теб, точно зад ъгъла…

Толкова за късмета. Бях много близо. Почти достатъчно, за да го докосна, преди да ми го отнемат. Не бях виновен. Обаче тя въпреки това ме обвинява. Оттогава се старая да бъда всичко, което тя очаква от мен, но все не е достатъчно, никога не е достатъчно за Глория Грийн…

Така ли се чувстваш, пита Клеър от групата. — Смяташ, че не си достоен?

Кучка. Да не си посмяла.

Не си първата, която опитва, така да знаеш. Вие, жените, с вечните ви въпроси. Въобразявате си, че е лесно да преценяваш причината и следствието, да анализираш и да намираш извинения. Въобразявате си, че можете да ме напъхате в някоя от кутийките си като екземпляр с прилежно надписано етикетче, че въоръжени с няколко самоволно подбрани подробности, можете да бърникате с молив в душата ми?

При мен нямаш големи шансове за подобно нещо, ClairDeLune. Нямате нищо срещу мен. Да не мислите, че съм някой новак? Почти двайсет години влизам и излизам от групи като вашата. Всъщност е забавно — да си спомням злополуки от детството, да си съчинявам сънища, да създавам фантазии от нищото…

Клеър кой знае защо беше решила, че познава човека, който се крие зад превъплъщението. Дебелата Криси — така наречената chrysalisbaby — също смята, че разбира. В действителност знам за тях повече, отколкото те някога ще научат за мен. Информацията ще ми бъде от полза, ако някой ден реша да се възползвам.

Клеър си въобразява, че се опитва да ми помогне. Според мен тя е във фазата на отрицанието. Терапевтичният й курс по творческо писане не е нищо повече от прикрито усилие на психотерапевт аматьор. Онлайн възторгът на Клеър към всичко заклеймено и опасно предполага, че тя също се чувства увредена. Допускам, че е била малтретирана като дете, вероятно от близък роднина. Обсебена е от актьора Ейнджъл Блу, много по-възрастен от нея, което насочва към евентуални проблеми с баща й. Е, разбира се, способен съм на съчувствие, но едва ли е уместно по отношение на лектор. А и я прави толкова уязвима. Надявам се накрая да не се стигне до сълзи.

Що се отнася до интереса на Дебелата Криси към мен — изглежда ми само романтичен. Е, все пак е нещо различно от обичайните й постинги със списъци на калориите, които е погълнала — диетична кола: 1,5 кал.; диетичен сладолед: 90 кал.; чипс начос — 90 кал.; нискомаслено сирене, вероятно около 300 кал. — накъсани от мъчителни монолози за това колко грозна се чувства или от досадни снимки на кльощави девойчета с черни дрехи и зловещ тъмен грим, които нарича изящновение.

Понякога публикува и свои снимки — винаги само на тялото, без лицето — направени с мобилен телефон пред огледалото в банята, и насърчава хората да я ругаят. Малцина й угаждат (с изключение на Капитана, който мрази дебеланите), но някои от момичетата оставят съобщения от типа да живее анорексията или сладникави стимулиращи послания — Скъпа, справяш се чудесно. Бъди силна! — или недомислени съвети за диети.

Затова Криси има почти набожна вяра в свойствата на зеления чай като подобряващо метаболизма средство и в „храните с отрицателни калории“ (които според нея включват моркови, броколи, боровинки, аспержи и много други неща, които тя рядко консумира). Аватарът й е момиченце в стил манга3, облечено в черно и с пеперудени крилца, а девизът й — едновременно обнадежден и неизразимо печален — гласи: Някой ден ще стана по-лека от въздуха…

Е, може и да стане. Надеждата умира последна. Само че далеч не всички вманиачени по телата си умират слаби. Може би и тя ще свърши като някои от тях — от мозъчен или сърдечен удар върху съкровеното порцеланово гърне.

Една от приятелките й онлайн — azurechild — я навива да опита нещо, което се нарича сироп от ипека. Това е известен пургатив с потенциално смъртоносни странични ефекти, но предизвикващ бърза загуба на тегло. Човек би казал, че е несъмнено безотговорно и направо престъпно да насърчаваш някой като Криси с проблемно тегло и с вече слабо сърце да приема такова опасно вещество.

Все пак изборът е неин, нали? Никой не я принуждава да приеме съвета. Не ние създаваме такива ситуации, ние само натискаме копчето. Изтрий. И край. Фатална грешка. Нещастен случай…

Е? Кажете сега колко добре смятате, че ме познавате?

Ето го тазседмичното меме, публикувано от Клеър и отмъкнато от Криси, която винаги ме тагва като дете на претъпкана игрална площадка, което се опитва да си създаде приятелски кръг.

Подобно на мнозина други в нашия интернет клан Клеър и Криси са пристрастени към мемовете — верижните писма по интернет, чиято цел е да предизвикат интерес и разговор и често са под формата на въпросници. Обикалят нета като средношколска мания — Публикувайте три факта за себе си! Какво сънувахте снощи? — предават се от човек на човек, разпространяват и полезна, и безполезна информация и понякога се проявяват като вируси, някои от които добиват световен мащаб, други в крайна сметка се озовават в badguysrock, където да говориш за себе си — Аз! Аз! — открай време е популярно хоби.

Когато някой ме тагне, обикновено отговарям със същото. Не защото обичам да се самоизтъквам, а понеже намирам тези упражнения за интригуващи поради нещата, които разкриват за получателя — или пък не разкриват. Въпросите — на които трябва да се отговаря бързо — целят създаването на илюзия за близост, поради което понякога дори за близки приятели са предизвикателство подробностите, нужни, за да им отговорите правилно.

Благодарение на това явление узнах, че Криси има котка на име Клоуи и обича да носи розови чорапи в леглото, че любимият филм на Капитана е „Убий Бил“, обаче „Убий Бил 2“ намира за пълна отврат; че Toxic харесва чернокожи момичета с големи гърди и че ClairDeLune притежава колекция от керамични жаби.

Разбира се, не си длъжен да споделяш истината. При все това мнозина го правят. Подробностите изглеждат съвсем банални и си казваш, че няма причина да лъжеш, само че тези подробности формират картина, очертават дребничките неща, които съставят живота…

Знам например, че паролата за компютъра на Клеър е клеъробичаейнджъл. Същата е паролата й за Hotmail, което означава, че вече бих могъл да влизам в пощата й. Толкова е лесно да правиш тези неща онлайн, толкова те улесняват всякакви дреболии като имена на домашни любимци, рождени дни на децата, майчини момински имена… Въоръжен с такава наглед безобидна информация, получавам достъп до още по-интимни подробности. Банкови сметки. Кредитни карти. Като азот и глицерин. Поотделно безопасни, но взривоопасни заедно — бум!

Видяхте ли колко ме познавате?

Като че ли бихте могли да си изградите мнение от това какво кафе обичам или дали спя с пижама? Всъщност пия чай и спя гол. Променихте ли си впечатленията за мен? Щеше ли да бъде по-различно, ако ви бях казал, че никога не плача? Че съм имал трудно детство? Че не съм се отдалечавал на повече от сто и петдесет километра от родното си място? Че се страхувам от физическо насилие, че страдам от сутрешна мигрена, че се мразя?

Част от тези неща — или всичките — може и да са истина. Всичките или нито едно от изброените по-горе. Albertine знае част от истината, но рядко коментира тук, а пък нейният WeJay е с парола и никой не може да чете личните й постинги.

Криси обаче ще проучи старателно отговорите ми. И ще изгради профил въз основа на тях. Има предостатъчно неща, които да я заинтригуват, а също и намек за уязвимост в противовес на забулената агресивност, на която тя откликва с такава готовност.

Наистина изглеждам зъл тип — но пък току-виж любовта ме спасила. Кой знае. Във филмите се случва постоянно. А Криси живее в розов свят, в който дебеланката може да намери истинската любов в лицето на закопнял за любов убиец…

Разбира се, в действителността не става така. Това го оставям за курса си по творческо писане. Обаче се харесвам много повече като измислен герой. Пък и кой може да каже дали онова, което тя съзира у мен, не е частица от истината — досущ като сърцевината на лукова глава, скрита под пластовете люспи и тъкан около нещо кръгло, от което в очите ти бликват сълзи?

Разкажи ми за себе си, настоява тя.

Жените — момичетата — все така започват: допускат, че знаят кой е най-добрият начин да премахнат маминото детенце, което дреме вътре в мен.

Мамино детенце. Дреме. Бреме. Звучи като нещо, което влачиш с мъка — товар, наказание…

Да започнем с майка ти, предлага тя.

С майка ми ли? Сигурна ли си?

Видяхте ли колко бързо клъвна? Понеже всяко момче обича майка си, нали така? И всяка жена тайничко съзнава, че начинът да спечелиш сърцето на мъжа е най-напред да се отървеш от мамчето…

8

Той я нарича госпожа Електриковосиньо. Тя адски си пада по всякакви уреди: нови звънци за врата, сиди плейъри, сокоизстисквачки, парни ютии и микровълнови печки. Да се чудиш какво ги прави толкова много — само в спалнята за гости има девет кутии със стари сешоари, маши за коса, масажни ванички за крака, миксери, електрически одеяла, видеомагнетофони, радиоапарати и телефони за баня.

Никога нищо не хвърля, пази ги „за резервни части“, така казва, макар да е от поколението жени, които смятат техническата неграмотност по-скоро за очарователна проява на женствена деликатност, отколкото на мързел. Той е убеден, че тя и понятие си няма от техника. Мисли я за безполезен паразит, за манипулаторка, за която никой няма да скърби твърде, поне близките й няма.

Мигом разпознава гласа й. Работил е на половин ден в сервиз за електроуреди на няколко километра от дома й. Старомодно местенце, вече доста запуснато, с витринка, претъпкана с многострадални телевизори и прахосмукачки и осеяна със сивкавите конфети на мушиците, намерили смъртта си тук. Тя му звъни на мобилния — в четири следобед в петък, моля ви се — за да огледа нейната менажерия от мъртви електроуреди.

Вече е на петдесет и пет, но е способна да изглежда по-стара или по-млада според случая. Пепеляворуса коса, зелени очи, хубави крака, закачливо, почти момичешко поведение, което за миг може да се превърне в пренебрежение — освен това обича компанията на млади мъже.

На хубав млад мъж. Е, той е точно такъв. Слаб, с дънков гащеризон, с ъгловато лице, въздълга кестенява коса и искрящи, поразителни синьо-сиви очи. Не е като онези в списанията, но за госпожа Електриковосиньо върши работа — пък и на нейната възраст, казва си той, не може да си позволи да бъде придирчива.

Веднага го осведомява, че е разведена. Приготвя му чай „Ърл Грей“, оплаква се колко скъп е станал животът, с дълбока въздишка споменава самотата си — и колко безобразно я пренебрегва синът й, който работи някъде в Сити, а накрая, с вид на човек, който ще му окаже огромна чест, му предлага да купи сбирката й.

Уредите естествено са напълно безполезни. Той отбелязва факта възможно най-благо и обяснява, че старите електрически уреди вече не стават за нищо, освен за боклука, че повечето от тях не отговарят на съвременните стандарти и че шефът му ще го убие, ако плати дори десет лири за тях.

— Наистина, госпожо Е. — уверява я, — най-доброто, което мога да направя, е да ви помогна да ги изхвърлите. Ще ги занеса до сметището. От общината биха ви накарали да платите, но аз имам микробус…

Тя го измерва подозрително с поглед.

— Не, благодаря.

— Просто се опитвам да помогна — казва той.

— Е, в такъв случай, млади човече — заявява тя с кристална хладина, — ще ми помогнете, ако хвърлите един поглед на пералнята ми. Според мен е блокирала — почти седмица не може да се изтече.

— Имам друга поръчка — противи се той.

— Смятам, че това е най-малкото, което можете да направите — отсича тя.

Разбира се, той отстъпва. Тя знае, че така ще стане. В тона й все още се долавя онази смесица от презрение и уязвимост, от безпомощност и властност, която той намира за неустоима…

Просто ремъкът се е изхлузил, това е. Той сваля барабана, намества ремъка, изтрива ръце в гащеризона си и в стъклената врата забелязва, че тя го наблюдава.

Сигурно навремето е била привлекателна. Сега човек би я определил като „запазена“ — определение, което понякога използва майка му и което извиква в съзнанието му представата за стъкленици с формалдехид и за египетски мумии. Долавя, че тя го наблюдава по озадачаващо собственически начин, усеща очите й като впити в кръста си поялници — преценяващ поглед, колкото нехаен, толкова и хищен.

— Не си спомняте, нали? — пита той и се обръща с лице към нея.

Тя го поглежда надменно.

— Майка ми чистеше къщата ви.

— Така ли? — Тонът й показва, че няма как да помни всички хора, които са работили за нея. За миг сякаш си спомня поне нещичко — присвива очи и почти изцяло оскубаните й вежди, нарисувани с кафяв молив на сантиметър над мястото, където следва да бъдат, потръпват сякаш притеснено.

— Понякога ме вземаше със себе си.

— Боже! — Вперва поглед в него. — sineokomomche!

Разбира се, това е смъртната му присъда. Тя повече няма да го погледне. Поне не по онзи начин — ленивият й поглед няма да се плъзга по гърба му, преценявайки разстоянието между тила и кръста, опипвайки стегнатата крива на задника му под избелелия син гащеризон. Тя вече го вижда — четиригодишен, с непотъмнена от времето коса — и внезапно тежестта на годините я угнетява като мокро зимно палто, толкова ужасно стара е…

Той се усмихва широко.

— Мисля, че я поправих.

— Разбира се, ще ти платя нещичко — казва тя доста прибързано, за да прикрие смущението си, сякаш смята, че той работи безплатно, сякаш му прави жест, заради който ще й бъде вечно задължен.

И двамата знаят обаче за какво му плаща. Вина — може би простичка, но никога чиста, неостаряваща, неуморна и горчиво-сладка.

Горката госпожа Е., мисли си той.

Благодари й вежливо, приема още една чаша хладък чай с едва доловим мирис на риба и накрая си тръгва уверен, че през следващите дни и седмици често ще вижда госпожа Електриковосиньо.

Всеки изпитва вина за нещо. Не всеки заслужава да умре. Понякога обаче кармата се намесва неблагоприятно, а Божието дело се нуждае от малко човешка помощ. Така или иначе, вината не е негова. Тя го вика още десетина пъти — да свърже контакт, да смени бушон, да сложи нови батерии във фотоапарата й, а неотдавна — да свърже новия й компютър (един бог знае защо изобщо й трябва компютър, нали ще се гътне след седмица-две), което предизвиква суматоха от спешни обаждания по телефона, а това на свой ред предопределя сегашното му решение да я заличи от лицето на земята.

Не е просто лично. Някои хора заслужават да умрат — независимо дали заради грях, злодеяние, вина, или както в сегашния случай, понеже го е нарекла sineokomomche…

Повечето нещастни случаи стават у дома. Лесно можеш да инсценираш подобно нещо — обаче той въпреки това се колебае. Не защото се страхува — макар че наистина се страхува, ужасно се страхува — а просто защото иска да гледа. Прехвърля в главата си идеята да постави камера близо до местопрестъплението, но не може да си позволи такава суета, затова се отказва от замисъла си (не без съжаление) и се залавя да обмисля какъв метод да приложи. Разберете, много е млад. Вярва в поетичното възмездие. Би искал смъртта й да е някак символична — токов удар може би от развалена прахосмукачка или от някой от вибраторите в шкафчето й в банята (два от тях са в скромен телесен цвят, третият е притеснително морав) сред шишенцата с лосион и хапчета.

За миг едва не се поддава. Знае обаче, че сложните планове рядко са успешни, категорично отхвърля изкусителната представа как госпожа Електриковосиньо си доставя наслада до смърт с помощта на някой от собствените си уреди; при едно от следващите си посещения подготвя всичко за един най-обикновен, но ефикасен електрически пожар и се прибира у дома навреме, за да хапне пред телевизора, докато на друга улица госпожа Електриковосиньо се приготвя за сън (със или без моравото си другарче) и умира по някое време през нощта, вероятно вследствие на вдишания дим, смята той, макар че, разбира се, само може да се надява…

На следващия ден го търсят от полицията. Разказва им как се е опитал да помогне, как всеки електрически уред в къщата е бил потенциално опасен, как тя винаги претоварвала бушоните с боклуците си, как само един лек токов удар и…

Всъщност ги намира за нелепи. Смята, че вината му е ясна като бял ден, обаче те въпреки всичко не я забелязват, а си седят на канапето, сърбат чая на майка му и разговарят с него любезно, сякаш се стараят да не го стреснат, а майка му ги наблюдава подозрително и нащрек за всеки намек за обвинение.

— Нали не намеквате, че той е виновен? Той работи усърдно. Добро момче е.

Той крие усмивката в шепата си. Целият трепери от страх, но смехът го надвива и се налага да имитира пристъп на паника, да не би някой да си даде сметка, че бледият млад мъж със светлосините очи всъщност се бори с връхлитащия го смях…

По-късно съумява да определи момента с точност. Усещането е гръмовно, нещо като оргазъм, нещо като Божа благодат. Цветовете наоколо стават по-ярки, разрастват се, светът придобива сияйни нови нюанси, миризмите се усилват, той трепери и ридае, а светът целият се подува и се разпуква като боя, а отдолу заструява светлината на вечността…

Полицайката (винаги има една полицайка) му подава кърпичка. Той я взема и изтрива лицето си, на вид уплашен и виновен, но вътрешно продължава да се смее, а жената, която е на двайсет и четири и би била красива без униформата си, приема сълзите му като проява на скръб, поставя ръка на рамото му в нелепо майчински жест…

Няма нищо, синко. Ти нямаш вина.

И онзи зловещ вкус дълбоко в гърлото му — вкусът, който свързва с детството, със загнили плодове и бензин и с противния розов мирис на дъвка — отново се оттегля като облак и подире му остава само синьо небе, а той си казва…

Най-сетне съм убиец.

Изпрати коментар:

chrysalisbaby: опа! опа! sineokomomche пипа здраво

Captainbunnykiller: Госпожа Електриковосиньо си доставя наслада до смърт… Пич. Пари давам да прочета тази сцена. Какво ще кажеш, а?

Jesusismycopilot: ТИ СИ БОЛЕН. ДАНО ДА ГО ЗНАЕШ.

sineokomomche: Информиран съм за състоянието си, благодаря.

chrysalisbaby: е на мен не ми пука мисля 4е си страхотен

Captainbunnykiller: Да, човече. Не обръщай внимание на лилипутите. Тия тъпаци няма да познаят добрата литература дори да скокне и да ги ухапе по задника.

Jesusismycopilot: ТИ СИ БОЛЕН И ЩЕ ОТГОВАРЯШ.

JennyTricks: (изтрит постинг).

ClairDeLune: Ако тези разкази ви разстройват, моля ви, не идвайте тук и не ги четете. sineokomomche, благодаря ти, че сподели това с нас. Знам колко ти е било трудно да изразиш тези мрачни чувства. Браво на теб! Надявам се да проследя развитието на историята!

9

Не, не го приемам лично. Не всеки умее да оцени добре написаната литература. Мнозина смятат, че съм извратена откачалка, че мястото ми е в затвора или че заслужавам да ме смажат от бой или да ме убият.

Всеки се прави на критик, нали? Получавам много заплахи за живота си. Повечето дърдорят гръмко, позовавайки се на Бога: например Jesusismycopilot и приятелчетата му, които пишат само с главни букви и без почти никаква пунктуация, с изключение на същинска гора от удивителни, извисяващи се над основния текст като вдигнатите копия на вражеско племе, и които ме уверяват: „ТИ СИ ЦИРК!“ (цит.) и „НАБЛИЖАВА ДЕНЯТ!“, а също и че вашият покорен слуга ще „ГОРИ В АДА(Н!) ЗАЕДНО С ВСИЧКИ ПЕДАЛИ И ПЕДОФИЛИ!“.

Е, много благодаря. Пълно е с откачалки. Някаква новачка, която се е кръстила JennyTricks, стана наш редовен посетител и публикува коментари на всичките ми литературни опити във възходяща градация на възмущението. Стилът й не става, обаче компенсира с язвителност, не оставя неизползвана обида и ми обещава всички земни страдания само да ме докопа с ръчичките си. Съмнявам се обаче, че ще го направи. Интернет е безопасно място, прилича на изповедалня. Никога не публикувам лични данни. Освен това гневът на другите ме кефи. Огън и жупел, пич, огън и жупел.

Не, сериозно, обичам аплодисментите. Допада ми дори да ми просъскват от време на време. Несъмнено най-великото постижение е да предизвикаш реакция само с думи. Това е смисълът на литературата. Да подбужда. Да проверя какви реакции мога да породя. Обич и омраза, одобрение и присмех, осъждане, гняв и отчаяние. Ако ви накарам да размахате юмрук, ако ви се догади или ви се доплаче, ако ви се прииска да упражните насилие над мен — или над други хора — нима това не е привилегия? Да се промъкна в съзнанието ви и да ви накарам да направите каквото искам…

Нима това не е отплата за всичко?

Е, добрата новина — освен че ми мина главата — е, че вече разполагам с повече време да се отдавам на въпросното удоволствие. Едно от предимствата на нещастието внезапно да останеш безработен са многобройните хобита, с които да се заемеш. Сега е моментът да се отдам на интересите си — и в мрежата, и извън нея. Време е, както се изразява майка ми, да поспра и да вдъхна аромата на розите.

Безработен ли? Ами да. Напоследък си имам неприятности. Не че мама знае, разбира се — ако питате нея, аз още работя в болницата в Малбри, а подробностите са неясни, но достоверни поне за мама, която едва успяла да завърши училище и има медицински познания, почерпани от „Рийдърс Дайджест“ и от медицинските сериали, които обича да гледа следобед.

Освен това в известен смисъл е почти вярно. Наистина работех в болницата, но мама така и не разбра точно какво вършех. Някакви технически операции — също частично отговаря на истината; на място, където работната характеристика на всеки съдържа думата „оператор“ или „техник“, доскоро бях член на екипа от техници по хигиената, които работят на две смени и са се нагърбили с важни отговорности като метенето, бърсането с парцал, дезинфектирането, изнасянето на контейнерите с отпадъци и поддръжка на тоалетните, на кухните и на публичните помещения.

Казано простичко — чистач.

Втората ми и още по-опасна работа — също поне до неотдавна — беше като гледач на един възрастен човек на инвалидна количка, на когото готвех и чистех, а в хубавите му дни му четях, пусках му музика от надраскани стари плочи или слушах истории, които вече знаех; а по-късно отивах да търся нея, момичето с яркочервеното мъхесто палто…

Сега имам повече време и вероятността да ме пипнат на местопрестъплението е много по-малка. Дневният ми режим не се е променил. Сутрин ставам както обикновено, обличам се за работа, полагам грижи за орхидеите си, паркирам колата на паркинга на болницата, вземам си лаптопа и куфарчето и прекарвам остатъка от деня на спокойствие по интернет кафенетата, където научавам новини за хората от списъка с приятелите ми или публикувам истории в badguysrock далеч от подозрителния поглед на майка ми. В четири часа често се отбивам в кафене „Розовата зебра“, където шансът да се натъкна на мама или на приятелките й е минимален и където получаваш достъп до интернет срещу цената на бездънна кана чай.

По отношение на мястото бих предпочел нещо малко по-бохемско. Кафене „Розовата зебра“ ми е прекалено небрежно с неговите високи американски чаши, с ламинираните плотове на масите, тебеширените дъски за специалитетите и глъчката от многобройните редовни клиенти. Пък и самото име… тази дума „розов“ излъчва неприятна миризма, силен мирис, който ме връща към детството, към семейния ни стоматолог господин Пинк и към старомодния му кабинет със сладникавата и противна воня на газ. На нея обаче й харесва. Би й харесало. На момичето с яркочервеното мъхнато палто. Допада й анонимността сред посетителите на кафенето. Разбира се, това е илюзия. Но такава, която ми се иска да й осигуря — засега. Една последна неизтъкната проява на вежливост.

Опитвам да си намеря маса наблизо. Пия „Ърл Грей“ — без лимон и без мляко. Това пиеше старият ми наставник д-р Пийкок, затова и аз свикнах — не е съвсем необичайно за място като „Розовата зебра“, в което сервират органична морковена торта и топъл шоколад с мексикански подправки и което е убежище за рокери, за любители на готическата визия и за хора с многобройни пиърсинги.

Собственичката Бетан ме гледа на кръв. Може би заради избора ми на напитка или заради костюма и вратовръзката, които ме правят „Човека“ — или пък днес е само заради лицето ми, заради линията от шевове през скулата, която пресича веждата и устната ми.

Досещам се какво си мисли. Не ми е мястото тук. Смята, че вещая неприятности, макар да не може да обясни конкретно защо. Спретнат съм, кротък съм, обаче нещо у мен я притеснява, кара я да смята, че мястото ми не е тук.

— „Ърл Грей“, ако обичате, без лимон и без мляко.

— Ще дойда след пет минутки, окей?

Бетан познава всичките си клиенти. Редовните до един имат прякори досущ като приятелите ми онлайн, например Шоколаденото момиче, Вегетарианеца, Саксофониста и така нататък. Аз обаче съм само Окей. Сигурен съм, че ще е по-доволна, ако ме вмести в някоя категория — може би Юпито или Пича с „Ърл Грей“ — за да знае какво да очаква от мен.

Предпочитам обаче понякога да я подвеждам. Току цъфна по дънки или си поръчам кафе (което мразя), или както направих преди няколко седмици — поисках пет-шест парчета пай, които изядох едно след друго пред очите й, а тя, макар да умираше да каже нещо, не посмя. Така или иначе, отнася се към мен с подозрение. Човек, който изяжда шест парчета пай, е способен на всичко.

Не съдете по външни признаци обаче. Самата Бетан е доста странна птица с тази смарагдова обица на веждата и с татуираните по кльощавите й ръце звезди. Стеснително и обидено момиченце, което сега компенсира със смътно агресивното си поведение към всеки, който я погледне накриво.

Въпреки това голяма част от информацията си държа на Бетан. Забелязва всичко от кафенето. Разбира се, рядко разговаря с мен, но подочувам другите й разговори. Предпазлива е с хора като мен, но с редовните си клиенти е весела, достъпна. Благодарение на Бетан събирам всякаква информация. Знам например, че момичето с червеното мъхесто палто предпочита топъл шоколад пред чая, сиропирана плодова пита пред торта от моркови, „Бийтълс“ пред „Стоунс“ и смята да ходи на погребение в крематориума на Малбри в единайсет и половина в събота.

В събота. Да, ще бъда там. Ще отида поне да я видя извън това проклето кафене. Може би, просто може би, тя ми го дължи. Финал, както казват американците. Край на този парад от лъжи.

Лъжи ли? Да, всички лъжат. Аз лъжа, откакто се помня. Единственото, което правя добре, а според мен човек трябва да използва силните си страни, нали така? В крайна сметка какво друго е писателят, ако не лъжец с разрешително? От написаното от мен никога не бихте се досетили, че съм обикновен донемайкъде. Поне външно, сърцето е друга работа. Но нима всички ние не сме убийци по душа, които тракат морзовия код на тайните на изповедта?

Клеър смята, че трябва да говоря с нея.

„Някога разкривал ли си й чувствата си?“, пита ме тя в последния си имейл. Естествено, Клеър знае само каквото искам да знае — че от известно време съм обсебен от едно момиче, с което не съм разменил дори една дума. Може би обаче Клеър се отъждествява с мен в много по-голяма степен, отколкото съзнава — или поне се отъждествява със sineokomomche, чиято платонична любов към непознато момиче е отглас от собствената й несподелена страст към Ейнджъл Блу.

Съветът на Капитана е по-първичен. Изчукай я и да се свърши, съветва ме той със светското отегчение на човек, който напразно се мъчи да скрие собствената си неопитност. Отмине ли първоначалното очарование, ще видиш, че тя е като всички останали кучки, и ще можеш да се върнеш към наистина важните неща…

Toxic е съгласен с него и ме моли да опиша интимните подробности в своя WeJay. Колкото по-мръснишки, толкова по-добре, пише той. Между другото, кой номер сутиен носи?

Albertine рядко коментира. Долавям неодобрението й. Обаче Chrysalisbaby откликва на моето така наречено от нея безнадеждно влюбване. Дори лошият тип се нуждае от човек, когото да обича, пише тя с неловка искреност. Ти го заслужаваш, sineokomomche, наистина го заслужаваш. Не ми се предлага, все още не, но усещам копнежа в думите й. Намеква, че всяко момиче би било щастливо да спечели любовта на човек като мен.

Горката Криси. Да, дебела е. Обаче има хубава коса и красиво лице, а аз я подведох, че предпочитам пухкавките.

Проблемът е, че играя прекалено добре. И сега тя иска да ме види пред уебкамерата. През последните няколко седмици разговаря с мен в уебдневника, изпраща ми лични съобщения, включително свои снимки.

„Що не мога да те видя?“, пише ми тя.

И дума да не става, отговарям.

Що? Грозен ли си?

Аха. Пълна отврат. Счупен нос, насинено око, целият съм в рани и синини. Все едно съм играл дванайсет рунда с Майк Тайсън. Повярвай ми, Криси. Ще избягаш.

верно? кво стана?

Някой си го изкара на мен.

Помляха ли те?

Може да се каже.

!!! Ох, мамка му, ох, скъпи. Ще ми се да те прегърна силно.

Благодаря ти, Криси. Много си мила.

Боли ли те??

Милата Криси. Усещам как цялата излъчва състрадание. Криси обича да обгрижва, а аз обичам да подхранвам фантазията й. Все още не е съвсем влюбена в мен — още не. Но няма да ми е трудно да я подмамя. Жестоко е, знам. Но нали така правят лошите типове? Освен това сама си го причинява. Аз само пускам нещата в ход. Тя просто си проси нещастието и никой няма да бъде виновен.

Скъпи, кажи ми какво се случи, пише тя и днес май ще се позабавлявам с нея. Дай й малко, вземи много. Нали това е по-добрата сделка?

И тогава не щеш ли — скъпи. Щом искаш. Е, какво ще кажете за тази историйка?

10

sineokomomche е влюбен. Какво? Мислите, че убиец не може да се влюби ли? Познава я откакто се помни, ала тя никога не го е виждала, нито веднъж. Все едно е невидим за любимите си жени. Той обаче я вижда — косата й, устата й, малкото й бледо лице с правите тъмни вежди, яркочервеното й палто в сутрешната мъгла като излязло от вълшебна приказка.

Разбира се, червеното не й отива, но той не очаква от нея да го знае. Тя не подозира колко обича той да я наблюдава през телеобектива, да забелязва подробностите от облеклото й, как вятърът развява косата й, как тя пристъпва много предпазливо и бележи преминаването си с почти недоловими докосвания — опряна на стената ръка, отриване в живия плет, извръщане на лицето по посока на уханието от селската пекарна.

Не се смята за воайор. Прави го за собствена защита. Инстинктът му за самосъхранение е дотолкова изострен, че той долавя опасността у нея, опасността, скрита зад това мило лице. Пита се дали пък не е влюбен в опасността. Във факта, че е поел по опасен път. Във факта, че всяка открадната пред телеобектива ласка е потенциално смъртоносна за него.

Или пък е просто защото тя принадлежи на друг.

Досега не е бил влюбен. Това малко го плаши — силата на чувството, как лицето й нахлува в мислите му, как пръстите му се плъзгат по името й и как всичко се подрежда така, че мисълта за нея не го напуска…

Чувството променя поведението му. Прави го противоречиво, едновременно по-приемливо и по-неприемливо. Той желае да постъпи правилно, но мисли само за себе си. Копнее да я зърне, но стори ли го, бяга. Иска му се това да продължава вечно, но и жадува да приключи.

Приближава образа й и лицето й добива загадъчни, почти чудовищни пропорции. Останала е с едно око, между синьо и златисто на цвят, невиждащо вперено през стъклото като орхидея в саксия…

През очите на любовта обаче тя винаги е синя — като синина, като пеперуда, като кобалт, като сапфир, като планина. Синя като цвета на тайната му душа, като тленността.

Брат му в черно щеше да знае какво да каже. sineokomomche няма думи. Но сънува как двамата танцуват под звездите: тя — с бална рокля от небесносиня коприна, а той — в любимите си цветове. В тези сънища той е останал безмълвен, усеща мириса на косата й, почти я усеща на допир…

В този момент някой силно тропа на вратата му. sineokomomche виновно се сепва. И това го дразни. У дома си е, не прави нищо нередно, защо го пронизва тази вина?

Прибира камерата. Отново се чука, заповедно. Някой май е нетърпелив.

— Кой е? — пита sineokomomche.

От другата страна прозвучава глас — немного обичан, но познат:

— Отвори ми.

— Какво искаш? — пита sineokomomche.

— Да поговорим, извратено леке такова.

Да го наречем господин Среднощносиньо. Много по-едър от sineokomomche и зъл като бясно куче. Днес е изпаднал в неистова ярост, невиждана от sineokomomche, блъска по входната врата, настоява да го пуснат. Веднага щом му отключват, той нахлува в коридора и директно забива глава във физиономията на нашия герой.

Траекторията на полета на sineokomomche го запраща върху масичката в коридора, а украшенията и вазата се разхвърчат като парчета от шрапнел към стената. Той се препъва и пада в основата на стълбите, а господин Среднощносиньо скача отгоре му и започва да го налага с юмруци…

— Стой далеч от нея, извратено малко копеле!

Нашият герой не прави опит да се противопостави. Съзнава, че е невъзможно. Вместо това се дръпва като рак в черупката си, мъчи се да предпази лицето си с ръце, плаче от страх и омраза, докато нападателят сипе удар след удар по ребрата, раменете и гърба му.

— Разбра ли? — пита Среднощния и спира, за да си поеме дъх.

— Нищо не правя. Дори не съм говорил с нея.

— Не ми ги пробутвай тия — отсича господин Среднощносиньо. — Знам към какво се домогваш. И какви са тия снимки?

— С-с-снимки ли? — заеква sineokomomche.

— Да не си посмял да ме лъжеш! — Вади снимките от вътрешния си джоб. — Ето тези снимки, които ти си направил и си проявил тук, в тъмната си стаичка.

— Как са попаднали у теб? — пита sineokomomche.

Среднощният му забива последен юмрук.

— Няма значение как са попаднали. Ако отново опиташ да я доближиш, ако я заговориш, ако й пишеш, дори само да я погледнеш, мамка му, ще съжаляваш, че изобщо си се родил. За последен път те предупреждавам.

— Моля те! — ридае нашият герой, вдигнал ръце, за да защити лицето си.

— Сериозно ти говоря. Ще те убия…

Не и ако аз те убия преди това, казва си той и преди да успее да се предпази, противната парникова воня на гнили плодове изпълва гърлото му, болката пронизва главата му като копие и той сякаш умира…

— Моля те…

— По-добре не ме лъжи. Не ми се пречкай.

— Няма — отговаря той през сълзи и кръв, останал без дъх.

— Постарай се — заявява господин Среднощносиньо.

Проснат зашеметен върху килима, sineokomomche чува затръшването на входната врата. Предпазливо отваря очи и установява, че господин Среднощносиньо си е тръгнал. Въпреки това изчаква да чуе как колата му потегля по алеята, преди бавно и внимателно да се изправи и да отиде в банята, за да провери какви са пораженията.

Ама че бъркотия. Ама че скапана бъркотия.

Горкото sineokomomche — носът му е счупен, очите му са насинени, подути и затворени. Отпред ризата му е изцапана с кръв, кръв тече все още от носа му. Болката е силна, но по-непоносим е срамът, а най-лошото е, че той изобщо не е виновен. В случая е невинен.

Колко странно, мисли си, че досега е избягвал възмездието за всичките си прегрешения, обаче този път, при все че не е сторил нищо нередно, го постигна наказание.

Това е карма, мисли си, карма.

Вглежда се в отражението си, този път по-продължително. Чувства се много спокоен, взира се в себе си като актьор на малкия екран. Докосва отражението си и усеща смъдящия отклик на охлузванията по лицето си. Въпреки това се чувства странно откъснат от човека в огледалото — сякаш образът е само възстановка на по-далечна реалност, на нещо, случило се на друг преди много, много години.

Сериозно говоря, С. М. Ще те убия…

Не и ако аз те убия преди това, казва си.

Толкова ли е невъзможно? Демоните трябва да бъдат побеждавани. Може би не с насилие, а с интелигентност и притворство. Вече усеща как в съзнанието му покълва план. Отново поглежда отражението си, изпъва рамене, изтрива кръвта от устата си и най-сетне се появява усмивката.

Не и ако аз те убия преди това.

Защо не?

В крайна сметка, вече го е правил.

Коментари на постинга:

chrysalisbaby: супер, ама наистина ли?

sineokomomche: Наистина като всичко друго, което пиша…

chrysalisbaby: о горкото sineokomomche ще ми се да го прегърна силно

Jesusismycopilot: ЗАСЛУЖАВАШ ДА УМРЕШ.

Toxic69: О, човече! Нима всички не заслужаваме?

ClairDeLune: Това е фантастично, sineokomomche. Най накрая започваш да проумяваш гнева си. Мисля, че трябва да продължим да обсъждаме това, нали?

Captainbunnykiller: Яко, пич! Това парче е супер! Нямам търпение да видя разплатата.

JennyTricks: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: Много си упорита, JennyTricks. Кажи, познаваме ли се?

11

Е, не, не се случи точно така. Но все пак не е далеч от истината. Истината е дребно и зло животинче, което с нокти и зъби си проправя път към светлината. Знае, че ако иска да се роди, нещо — или някой — трябва да умре.

Започнал съм живота си като половината от двойка близнаци. Другият — ако беше оживял, мама щеше да го кръсти Малкълм — се родил мъртъв на деветнайсет седмици.

Е, поне така гласи официалният разказ. Когато бях на шест, мама ми каза, че съм погълнал братчето си in utero — най-вероятно някъде между дванайсетата и тринайсетата седмица — по време на спор относно Lebensraum4. Случва се по-често, отколкото смятат хората. Две тела, една душа, плават в амниотичната течност на Природата, борят се за правото да живеят…

Тя пазеше спомена за него като украшение върху поставката над камината — статуетка на спящо куче, на която бяха гравирани инициалите му. Всъщност същата като фигурката, която счупих като малък и опитах да излъжа, за да се защитя, заради което ме нашибаха с парче кабел и ми заявиха, че съм зъл по рождение, убиец дори като зародиш, че дължа и на двамата да стана добър, да изпълня с някакъв смисъл своя откраднат живот…

В действителност тя тайно се гордееше с мен. Фактът, че бях погълнал близнака си, за да оцелея, й вдъхваше увереност, че съм силен. Мама ненавиждаше слабостта. Яка като закалена стомана, тя не търпеше загубеняците. Животът е такъв, какъвто си го направиш, твърдеше тя. Не се ли бориш, не заслужаваш да живееш.

След този случай често сънувах, че Малкълм — чието име ми звучи в отблъскващи зелени нюанси — е спечелил борбата и е заел мястото ми. И досега продължавам да сънувам това — две лакоми попови лъжички, две пирани една до друга, две сърца насред кървава химическа баня, които настойчиво се мъчат да туптят като едно. Питам се дали ако беше оцелял той, а не аз, Мал щеше да заеме мястото ми? Дали щеше да стане sineokomomche?

Или щеше да си има собствен цвят. Сигурно зелен, за да е съзвучен с името му? Опитвам да си представя зелен гардероб — зелени ризи, зелени чорапи, тъмнозелен пуловер с остро деколте за училище. Всички досущ като моите (освен по цвят, разбира се), всички с моя размер, сякаш пред света е поставен филтър и животът ми се е обагрил в различен цвят.

Цветовете са важни. Дори след толкова много години още спазвам съчетанията на мама. Сини джинси, качулка, фланелка, чорапи — дори маратонките ми имат синя звезда отстрани. Едно черно поло, подарък за миналогодишния ми рожден ден, лежи неразопаковано в долното чекмедже и когато се сетя за него, внезапно ме пробожда необяснима вина.

Това е пуловерът на Найджъл, казва остър глас и макар да съзнавам ирационалността му, не мога да се накарам да облека този цвят, дори за погребението му не успях.

Сигурно заради това ме мразеше. Обвиняваше ме за всяка неприятност. Твърдеше, че аз съм причината татко да си тръгне, че заради мен е лежал в затвора, обвиняваше ме заради нервния си срив, за проваления си живот, заради факта, че съм любимецът на мама. Е, тук поне имаше основание. Тя несъмнено беше по-благоразположена към мен. Поне отначало. Може би заради умрелия ми близнак, заради мъчителното раждане или пък заради господин Синеок, за който твърдеше, че бил любовта на живота й.

Найджъл обаче превърна съперничеството между двама братя в същинско изкуство. Братята му тръпнеха в ужас от неконтролируемите му пристъпи на ярост. Кафявият му брат избегна най-лошото, понеже беше твърде уязвим. Найджъл го презираше, превръщаше го в свой охотен роб, когато му изнасяше, в жив щит срещу гнева на мама, а през останалото време го използваше като изкупителна жертва да поема вината на всички.

Тормозът над Брен обаче беше твърде лесен. Ударите по мишена като него не му носеха никакво задоволство. Можеш да фраснеш един юмрук на Брендан и да го гледаш как плаче, обаче никой никога не го е виждал да отвръща на удара. Може би от опит бе научил, че най-добрият начин да се справи с Найджъл е същият като с боен слон — лягаш на земята и се преструваш на мъртъв, надявайки се да не те стъпче. Изглежда не му се и сърдеше, дори когато Найджъл го изтезаваше, с което потвърждаваше убедеността на мама, че Брен не е най-острото сечиво в комплекта и че ако някой ще осигури приказния финал, това ще бъде Бенджамин.

Ами да. Мама си падаше по клишетата. Израснала с приказката за лотарията, за по-малките синове, които се женят за принцеси, за ексцентрични милионери, които зарязват богатството си в търсене на сладката малка фея, която да завладее сърцето им — мама вярваше в съдбата. Виждаше всичко в черно и бяло. И макар че Брен се предаде без никакво недоволство и предпочете посредствеността пред измамното бреме на блясъка, Найджъл, който не беше глупав, вероятно изпитваше известно негодувание от факта, че още от малък е хвърлен в калъпа на злата доведена сестра, на вечния човек в черно.

Затова Найджъл се сърдеше. Сърдеше се на мама, сърдеше се на Бен, сърдеше се дори на горкичкия дебел Брендан, който толкова се стараеше да бъде кротък и добричък и все по-често намираше утеха в храната, сякаш удоволствието от сладкото щеше да му осигури някаква закрила срещу свят с толкова много остри ръбове.

Ето защо, докато Найджъл играеше навън или караше колелото си в квартала, а Брен гледаше телевизия с по една шоколадова суха паста във всяка ръка и с шест кутийки кола отстрани, Бенджамин придружаваше майка си на работа, стиснал в пълната си ръчичка парцала за прах, и ококорено разглеждаше разкошните домове на другите хора, широките стълбища и спретнатите алеи отпред, мощните музикални уредби и книгите, заемащи цели стени, претъпканите хладилници, пианото в хола, килимите с дълъг косъм и фруктиерите на масата в трапезарията, лъскава и широка като пода на бална зала.

— Погледни това, Бен — казваше тя и сочеше снимка на момче или на момиче в училищна униформа, ухилено с беззъба усмивка в кожена рамка. — След няколко години и ти ще изглеждаш така. И ти ще отидеш в голямото училище, а аз толкова ще се гордея с теб…

Подобно на много други мамини нежни изблици и този прозвуча по-скоро като зловеща заплаха. Тя беше на трийсет и няколко години и вече бе похабена от годините.

Или поне аз така си мислех като малък. Като гледам снимките й сега, виждам, че е красива, може би не в традиционния смисъл, но изглежда поразително с черната си коса и с тъмните си очи, с плътните устни и високите скули, които й придават френски вид, макар да е британка до мозъка на костите си.

Найджъл приличаше на нея с тъмните си като еспресо очи. Аз обаче открай време съм различен — руса коса, която с времето потъмня до кестенява, тънка и доста подозрителна уста, любопитни синьо-зелени очи, толкова големи, че поглъщаха цялото ми лице…

Дали двамата с Мал щяхме да изглеждаме еднакво? Дали и той щеше да има моите сини очи? Или пък аз имам неговия, а също и своя собствен, вечно вперен навътре поглед?

Източните езици, или поне така ни казваше д-р Пийкок, не правят разлика между зелено и синьо. Имат единствена сложна дума, която изразява и двата нюанса и се превежда „на цвят като небе“ или „на цвят като листо“. Струваше ми се смислено. Още от ранно детство винаги съм смятал синьото за „цвят като на Бен“, кафявото — „цвят като на Брендан“, а черното — „цвят като на Найджъл“, без изобщо да се питам дали другите не възприемат нещата по различен начин.

Д-р Пийкок промени всичко това. Той ми даде нов поглед към нещата. Със своите карти и записи, с книгите си и с витрините си с пеперуди той ме научи как да разширя света си, да се доверя на възприятията си. Винаги ще му бъда признателен за това, макар че накрая ме подведе. Подведе всички ни: мен, братята ми, Емили. Разбирате ли, въпреки цялата му доброта на господин Пийкок не му пукаше. Когато ни се насити, просто ни захвърли на бунището. Albertine разбира, макар никога да не споменава онзи период, всъщност се преструва на някой друг…

Все пак последните събития може и да са променили всичко. Време е да проверя как е Albertine. Сигурно още не знае, но аз чета всичките й публикации. За мен не важат никакви ограничения — все ми е едно дали достъпът е публичен, или частен. Разбира се, тя не го подозира. Скрита в пашкула си, няма никаква представа колко отблизо я наблюдавам. Изглежда толкова невинна с червеното си палто и с кошницата, нали? Но както установи брат ми Найджъл, лошите понякога не са облечени в черно и понякога едно заблудило се в гората момиченце като нищо може да се справи с големия лош вълк…