sineokomomche

1

Днес спах до късно следобед. Казах на мама, че съм си взел малко отпуск. По принцип не спя добре, но напоследък е само по два-три часа нощем — явно последното quid pro quo с Albertine ме е изцедило повече, отколкото допусках. Обаче си струваше, нали? След двайсет години мълчание тя най-неочаквано проговори.

Не я виня. Възкресяването на мъртвите по традиция има сериозни последици. А в нейния случай таблоидите неизбежно щяха да се изсипят на тумби. Пари, убийство и лудост — все идеални теми за пресата. Би ли оцеляла след такава публичност? Или ще продължи да се крие тук и ще приема покорно и безмълвно едно минало, което никога не се е случило?

Взех си душ, преоблякох се и отидох да търся Albertine. Кафене „Розовата зебра“ на „Мил Роуд“ — там ходи тя, когато има нужда да бъде някой друг. Шест часът е, след малко ще затварят. Тя седи сама на бара с чаша топъл шоколад и канелена кифличка. Под червеното палто носи небесносиня рокля.

Albertine в синьо, помислих си. Може би днес е щастливият ми ден.

— Може ли да седна до теб?

Тя се сепна, когато чу гласа ми.

— Ако не ти се говори, обещавам да не продумам нито думичка. Но горещият шоколад изглежда прекрасно и…

— Не, моля те. Ще ми бъде приятно.

Скръбта винаги придава на лицето й някаква емоционална оголеност. Протегна ръка. Поех я. По тялото ми пробяга тръпка, някакъв трепет плъзна от стъпалата ми чак до корените на косата ми.

Зачудих се дали и тя го е усетила; връхчетата на пръстите й бяха малко студени, а мъничката й длан не бе съвсем спокойна в моята. У нея има нещо почти детинско, някакво пасивно приемане, което Найджъл вероятно е взел за уязвимост. Разбира се, аз съм по-наясно, но както вероятно й е известно, аз съм по-особен случай.

— Благодаря. — Седнах до нея. Поръчах си „Ърл Грей“ и най-калоричния сладкиш. От двайсет и четири часа не бях хапвал нито залък и внезапно се почувствах прегладнял.

— Лимонов пай с целувки? — усмихна се тя. — Явно ти е любим.

Изядох си пая, тя си изпи горещия шоколад, но не докосна канелената кифличка. Докато се храни, човек изглежда някак странно безобиден — свалил е оръжията в името на общата цел.

— Ти как се справяш? — попитах, след като изядох пая.

— Не ми се говори за това — отвърна тя.

Поне не се престори, че не разбира за какво говоря. Още няколко дни и няма да има избор. Само една думичка на пресата, и историята ще се разчуе, независимо дали й харесва.

— Съжалявам, Albertine — казах.

— Всичко свърши, С. М. Продължавам напред.

Е, не е вярно. Никой не продължава напред. Просто колелото продължава да се върти и създава илюзията за движеща сила. Само че отвътре всички ние сме плъхове, бягащи с растящо отчаяние към нарисувания син хоризонт, който изобщо не се приближава.

— Имаш късмет, че си успяла да продължиш напред. Смъртта поне поставя финал.

— Какво означава това? — попита тя.

— Ами, всички вземат страната на жертвата, разбира се. Заслужено или не, всички скърбят, когато мишената е безопасно мъртва. Ами ние, останалите? Хората, които си имат свои проблеми? Лесно е да си мъртъв. Дори братята ми успяха да се справят с това. Но да живееш с чувството за вина е различно. Не е лесно да си лошият…

— Ти такъв ли си? — меко попита тя.

— Мисля, че и двамата сме го установили.

По лицето й пробяга сянка от усмивка като перо от облак в летен ден.

— Какво се случи между теб и Найджъл? — попита тя. — Той почти не говореше за теб.

Така ли? Хубаво.

— Има ли значение вече?

— Просто искам да разбера. Как са нещата между вас двамата?

— Имахме си проблеми — свих рамене.

— Всички имаме.

Посрещнах думите й със смях.

— Нашите проблеми бяха различни. Цялото ни семейство е различно.

Очите й за миг се стрелнаха настрани. Имаше удивително красиви очи — сини като приказка, осеяни със златисто. В сравнение с нейните, моите очи са сиви, студени, така твърдят хората, променливи.

— Найджъл не говореше много за никой от семейството си — каза тя, намери опипом чашата си с горещ шоколад и я поднесе към устните си.

— Както вече ти казах, не бяхме близки.

— Не е това причината. Знам как е в семействата. Той не можеше да се откъсне. Като че ли нещо го задържаше тук.

— Сигурно е заради мама — казах.

— Но Найджъл мразеше майка си… — Тя замълча. — Извинявай, знам, че ти си всеотдаен към нея.

— Така ли ти каза той? — попитах сухо.

— Така допуснах. Нали живееш с нея…

— Някои хора живеят с рак — казах.

Albertine почти никога не се усмихва. Според мен й е трудно да проумее тези дребни лицеви променливи, разликата между усмивка и болезнена гримаса. Не че лицето й е безизразно, но просто не зачита обществените условности и тя не дава проява на неща, които не чувства.

— Все пак ти защо остана? — попита тя най-накрая. — Защо не се махна като Найджъл?

— Да се махна ли? — изсмях се остро. — Найджъл не се е махнал. Той просто се премести на осемстотин метра от къщи. При момиче от квартала. Според теб това махане ли е? Но пък ти откъде да знаеш? И двамата се оказахте в една и съща канавка, само че Найджъл поне беше вдигнал поглед нагоре към звездите.

Замълча за дълго и аз се запитах дали не съм прекалил. Но тя е по-жилава, отколкото изглежда.

— Съжалявам — казах. — Може би бях твърде прям.

— Мисля, че бих искала вече да си вървиш. — Тя остави чашата с топлия си шоколад. Долових напрежението в гласа й, засега все още под контрол, но готово да ескалира всеки момент.

Не помръднах от мястото си.

— Извинявай — казах, — но Найджъл не беше невинна душица. Играеше си с теб. Знаеше коя си, коя си била. Знаеше също, че след смъртта на д-р Пийкок ще получи билета си за бягство оттук.

— Лъжеш!

— Не, сега не лъжа — уверих я.

— Найджъл мразеше лъжците — каза тя. — Затова мразеше и теб.

Ох, това беше жестоко, Albertine.

— Не е вярно. Мразеше ме, понеже съм любимец на мама. Винаги ми е завиждал. Поисках ли нещо, той трябваше да го има. Може би затова е пожелал и теб. И парите на д-р Пийкок, разбира се. — Погледнах към все още недокоснатата канелена кифличка. — Няма ли да я ядеш?

Тя все едно не ме чу.

— Не ти вярвам. Найджъл никога не ме е лъгал. Не познавам по-прям човек от него. Затова го обичах.

— Обичала си го? — възкликнах. — Никога не си го обичала. Ти обичаше да бъдеш някой друг. — Отхапах от канелената кифличка. — А що се отнася до Найджъл, кой знае? Може би е искал на теб да каже истината. Може би е смятал, че ти е нужно време. Или пък му е харесвало усещането да има власт над теб…

— Моля?

— О, хайде стига. Не се преструвай. Някои мъже обичат да държат нещата под контрол. А брат ми беше направо луд на тази тема — и беше избухлив, разбира се. Имаше невъздържан характер. Не се съмнявам, че си го знаела.

— Найджъл беше добър човек — тихо изрече тя.

— Нищо подобно — заявих.

— Беше! Беше добър! — Гласът й накъса въздуха на назъбено сиво и зелено. Знаех, че скоро ще се появи и онази миризма, но засега оставих тишината да продължи още малко.

— Седни. Само за малко — подканих я и насочих ръцете й към лицето си.

Отначало се възпротиви. Вероятно й се стори твърде интимно. Но след това явно размисли, понеже щом затвори очи и докосна лицето ми с ръце, с хладните връхчета на пръстите си, които изучиха лицето ми от челото до брадичката, порязаната устна, счупения нос…

— Найджъл ли го направи? — попита тихичко.

— Ти как мислиш?

Отново отвори очи. Боже, колко бяха красиви! В тях вече нямаше скръб, нямаше гняв, нямаше любов. Само красота — чиста и безукорна.

— Найджъл открай време е нестабилен — заявих. — Допусках, че ти е казал. Не ти ли спомена, че е склонен към насилие? Че е убил брат си?

Тя се свъси.

— Разбира се, че ми каза. Твърдеше, че било нещастен случай.

— Но ти разказа, нали?

— Участвал в сбиване преди повече от двайсет години. Това не го превръща в убиец.

— О, моля те — прекъснах я. — Какво значение има преди колко време е било? Хората не се променят. Това е мит. Няма път към Дамаск. Няма път към изкуплението. Дори любовта на една свястна жена — ако допуснем, че такова нещо изобщо съществува — не може да измие кръвта от ръцете на убиеца.

— Престани! — Ръцете й трепереха. — Не може ли да оставим тази тема? Не може ли да си остане в миналото?

В миналото ли? Не ми ги пробутвай тия, Albertine. Точно ти повече от всеки друг би трябвало да знаеш, че миналото никога не изчезва. Мъкнем го навсякъде със себе си като консервена кутия, вързана за опашката на куче. Опиташ ли се да избягаш, то се раздрънчава още повече. Докато не те подлуди.

— Не ти е казвал, нали? — попитах. — Не ти е казвал какво се случи онзи ден?

— Недей. Моля те. Остави ме на мира.

От тона й заключих, че за днес ми е дала всичко възможно. Всъщност повече, отколкото се надявах, пък и важна част от играта е да знаеш кога да се откажеш. Платих си сметката с банкнота от двайсет лири, която пъхнах под чинийката си. Тя не отговори, дори не вдигна поглед, когато се сбогувах и си тръгнах. Когато отворих вратата и пристъпих навън в мрака, я мярнах като мимолетно проблеснал цвят, докато се пресягаше към мъхнатото си червено палто, окачено зад бара, а после полумесецът на профила й се скри зад паравана на ръцете й…

Боли, нали, Albertine? Лъжите са много по-безопасни. Само че на нас, от семейството, убийството ни е в кръвта, а Найджъл не прави изключение. Пък и кой би заподозрял, че този свестен младеж е способен да извърши такава ужасия? И кой би допуснал, че една дребна невинна лъжа ще нарасне лавинообразно до убийство?

2

Казват, че било нещастен случай. Спукан череп в резултат от падане по стълбите. Оказа се дори, че не било голямото стълбище, ами шестте стъпала до входната врата. По някакъв начин беше излязъл от рампата, която бях направил — или пък се бе опитал да стане, както правеше понякога, за да се изправи като по чудо и да тръгне по забулената в мъгла бяла морава като Исус по водата.

Това беше преди повече от три години. Много неща се случиха оттогава. Смъртта на брат ми, уволнението ми от работа, разговорът ми с Albertine. Аз обаче така и не забравих. Д-р Пийкок бе постоянно в мислите ми. Бе достатъчно стар, за да бъде забравен от почти всичките си познати, достатъчно стар, за да надживее известността си и дори лошата си слава. Трогателен старец, полусляп и объркан, който разказваше неизменно еднакви истории и почти не ме разпознаваше…

Обаче ме включи в завещанието си. Не е ли забавно? Ще ме откриете на края на списъка, под надслова „Разни“. Допускам, че човек, който може да завещае трийсет хиляди лири на животинския приют, откъдето е вземал кучетата си, може да си позволи да остави няколко хилядарки на човека, който му чисти, готви му старческите кашички и го разхожда с инвалидната количка в градината.

Две хиляди лири. По-малко след данъците. Не е достатъчно дори като мотив за престъпление. Но ми стана приятно да се почувствам ако не признат, то поне забелязан заради онова, което вършех за него, заради неизменно бодрото ми настроение, заради честността ми…

Той спомняше ли си десетия ми рожден ден? Свещичката на кифличката с глазура? Едва ли, защо му е да го прави? За него бях никой. Ако онзи ден беше оцелял в увредената му памет, сигурно го бе запомнил като деня, в който е погребал горкия стар Роувър или Баузър, или Джок, или както там се е казвало кучето му. Налудничаво е да се преструвам, че е бил загрижен за мен, sineokomomche. За него съм бил само един проект, дори не съм бил главният номер в шоуто. Въпреки това не мога да спра да се чудя…

Познавал ли е убиеца си? Опитал ли се е да извика за помощ? Или всичко му е било като в мъгла, купчина накъсани образи? Лично аз бих искал да си мисля, че в самия край той е разбрал. Че в предсмъртния си час е бил достатъчно на себе си, за да съзнава как и защо умира. Не всеки узнава тези неща. Не всеки получава тази привилегия. На мен обаче ми се иска да си мисля, че той го е направил и че последното, което е видял, образът, последвал го във вечността, е бил на познато лице, на една повече от позната двойка очи…

Разбира се, полицията дойде вкъщи. Елинор Вайн ги насочи, макар че аз още нямам представа откъде е разбрала, че работя в Имението. За жена, която прекарва по-голяма част от времето си затворена вкъщи, чистейки подовете, тя притежава необикновен нюх към разбулването на неудобни тайни. В този случай обаче, осъзнах с известно облекчение, прикритието ми беше само частично провалено: тя знаеше, че работя за д-р Пийкок, но не знаеше за работата ми в болницата, макар че вероятно вече е имала подозрения и е било само въпрос на време да ме разкрие.

Убедена ли е била, че съм замесен? Ако е така, останала е разочарована. Нямаше белезници, нямаше разпит, дори не ме заведоха в полицейския участък. Дори въпросите, които ми задаваха, бяха някак отегчени. В крайна сметка нямаше никакви следи от насилие. Жертвата почти не беше страдала. Смъртта — случайната смърт — на един старец (макар и известен) не е повод за големи тревоги.

Майка ми обаче го понесе зле. Не мисълта, че може да съм убил д-р Пийкок, а факта, че съм бил в къщата, че съм работил там осемнайсет месеца, без тя дори да подозира — и което е още по-зле, Елинор е знаела…

— Как си могъл? — попита ме тя, след като полицаите си тръгнаха. — Как си могъл да стъпиш отново в къщата след всичко, което се случи?

Нямаше смисъл да отричам. Но както знае всеки опитен лъжец, полуистината прикрива хиляди лъжи. Затова признах. Нямах избор. Наложило се бе да поема допълнителна работа. Беше част от болничната програма за грижа за външни пациенти. Фактът, че на мен възложиха точно този пациент, си беше чисто и просто съвпадение.

— Можеше да ги убедиш да не го правят. Ти с приказки можеш да се измъкнеш дори от заключена стая.

— Не беше толкова лесно, мамо…

И тогава тя ме зашлеви през устата. Един от пръстените й поряза устната ми. Сигурно онзи с турмалина. Имаше вкус на кампари със сода, последвано от алуминиева глътка кръв.

Турмалин. Нафталин. Формалин. Звучеше ми като затвор, като злокобна кула от приказка на Шарл Перо, а мирисът беше същият като в „Сейнт Осуалдс“ — противна воня на дезинфектант, прах, лустро, зеле, тебешир и момчета.

— Да не си посмял да се държиш снизходително с мен! Да не мислиш, че не знам какво си намислил?

Мама има шесто чувство. Тя винаги разбира кога съм направил нещо нередно, кога кроя да направя нещо нередно.

— Искал си да го видиш, нали? След всичко, което ни причини. Имал си нужда от скапаното му одобрение! — Извитото й стъпало във високата обувка с каишка през петата поде бърз неравномерен ритъм, почуквайки по крака на канапето. Гърлото ми пресъхна от този звук, а от зеленчуковата воня тутакси ми се доповръща.

— Моля те, мамо.

— Не беше ли така?

— Моля те, мамо, не съм виновен…

Смайващо бърза е в ръцете. Очаквах втория удар, но въпреки това ме изненада и ме катурна настрани към стената. Шкафът с порцелановите кучета се разтресе веднъж, но нищо не падна.

— А чия е вината тогава, малък боклук такъв?

Притиснах с ръка разрязаната си устна. Знаех, че тя едва започва; лицето й беше почти безизразно, но гласът й беше зареден като акумулатор. Направих крачка към шкафа. Мислех си, че тя няма да предприеме нищо рисковано толкова близо до порцелановите си кучета.

„Когато умре — помислих си, — ще занеса всички тези проклети кучета в задния двор и ще ги изпотъпча с тежките си ботуши.“

Тя забеляза, че ги гледам.

— С. М., ела тук!

Точно както смятах, казах си. Искаше да се дръпна от шкафа. Забелязах, че се е сдобила с нова фигурка, ориенталска. Протегнах ръка и много внимателно я облегнах на рамката на шкафа.

— Не го прави — сряза ме мама. — Ще оставиш следи по стъклото.

Личеше си, че иска пак да ме удари. Но не го направи — не веднага — заради кучетата. Обаче не можех да стоя тук цял ден. Запътих се към вратата на салона с надеждата да се добера горе до стаята си, но мама стисна бравата, прихвана кръста ми с другата ръка и рязко дръпна вратата към лицето ми…

След това беше лесно. Щом ме повали на пода, краката й свършиха останалото, краката й, обути с онези проклети обувки на ток. Когато приключи, аз се бях разревал, а цялото ми лице беше надрано и разрязано.

— Ето, сега се виж — каза мама. Гневният изблик беше отминал, но в гласа й още се долавяше леко нетърпение, сякаш сам си го бях навлякъл, сякаш беше някакъв друг, несвързан случай. — Виж се на какво приличаш. Какви игрички играеш?

Осъзнах, че няма смисъл да се опитвам да й обяснявам. От опит знаех, че когато мама стане такава, най-добре е да кротувам и да се надявам, че нещата ще се стекат добре. По-късно тя щеше да попълни празнините с някоя достоверна история — падане по стълбите, нещастен случай. Или този път ще се окажа жертва на нападение на връщане от работа. Нищо ново. И преди се е случвало. Тези кратки и резки пропуски в паметта й зачестяват все повече след смъртта на брат ми.

Опипах ребрата си. Май нямаше счупено. Само че гърбът ме болеше, където ме беше ритала, и имах дълбока рана напряко на челото, където ме бе блъснала с вратата. Предницата на ризата ми беше подгизнала от кръв и усещах, че се задава едно от главоболията ми — арпежи цветна светлина тормозеха зрението ми.

— Май трябва да те зашият — каза мама. — Като че ли не ми стига всичко останало днес, ами и това. Е, добре — въздъхна тя. — Момчетата са си момчета. Все ще се забъркат в нещо. Добре, че бях тук, нали? Ще дойда с теб в болницата.

Добре де, излъгах и не се гордея с това. Мама обезобрази лицето ми, не Найджъл. Глория Грийн, един и шейсет на токчета, шейсет и девет годишна и слабичка като птиче…

„Ще се оправиш за нула време, скъпи“, каза медицинската сестра с розовата коса, която се погрижи за мен. Тъпа кучка. Като че ли й пукаше. Бях просто поредният пациент. Болник. Грешник. Страдалец. Думи, които миришат на цитрусово зелено и бодат, сякаш устата ти е пълна с игли. Но аз страдам от толкова отдавна, мамо, от толкова отдавна…

След това се наложи да напусна работа. Твърде много въпроси, твърде много лъжи, твърде много капани, в които бих могъл да се хвана. След като беше разобличила едната ми хитрост, мама като нищо можеше да ме провери и да изложи на показ измамата от изминалите двайсет години…

Все пак пречката е кратковременна. Дългосрочният ми план си остава без промени. Любувай се на порцелановите си кучета, мамо. Любувай им се, докато все още можеш.

Сигурно трябва да съм доволен от себе си. Извърших убийство, а ми се размина. Усмивка, целувка и — опа! Всичко изчезна! — като злокобна магия. Не ми ли вярвате? Проверете. Огледайте ме от всички страни. Търсете скрити огледала, тайни отделения, невидими трикове. Уверявам ви, напълно съм чист. Но въпреки това ще се случи, майко. Ще видиш как ще стане под носа ти…

Това си мислех, докато лежах на носилката в болницата — за порцелановите кучета и как ще ги строша на прах в мига — в секундата — когато мама умре. Щом формулирах тази мисъл без утешителното покривало на измислицата, сякаш в черепа ми избухна невидима ядрена ракета, вряза се в мен, изстиска ме като мокър парцал и изви устните ми в безмълвен крясък…

— Извинявай, скъпи. Заболя ли те? — Медицинската сестра с розовата коса… всъщност тричките такива сестри се понесоха за миг през съзнанието ми като пасаж тропически риби.

— Той получава такива главоболия — обясни й мама. — Не се притеснявайте, от стреса е.

— Мога да извикам лекаря да му предпише нещо.

— Не, не си правете труда. Ще отмине.

Това се случи преди близо три седмици. Забравено, макар и не съвсем простено може би, конците ми са свалени, синините вече се променят от мораво и синьо към жълтия и зелен сектор на палитрата. Главоболието ми отшумя след цели три дни, а през това време мама ме хранеше с домашна супа и бдеше до леглото ми, докато целият треперех и стенех. Мисля, че не съм изрекъл нищо на глас. Дори в делириум, разсъдъкът ми беше достатъчно, за да не го направя. Така или иначе, в края на седмицата положението се нормализира и sineokomomche може и да не се избави от въдицата завинаги, но поне за известно време се озова в кепчето.

А дотогава да гледаме на нещата от добрата им страна…

Елинор Вайн беше доста зле. Разболя се миналата неделя, настаниха я в болница и я включиха на командно дишане. Според Тери било токсичен шок или някаква алергия. Не бих казал, че съм учуден — Елинор пие толкова много хапчета, явно безразборно, че рано или късно може да се очаква да й се случи нещо такова. Въпреки това е странно, че един материал, публикуван в уебдневника ми, сякаш е оживял. Не се случва за пръв път, сякаш по силата на някаква вуду магия съм придобил способността да заличавам от света всички, които ме нараняват или ме заплашват. Едно изтракване на клавишите — и хоп, изтрито…

Само да беше толкова лесно. Ако беше достатъчно просто да си го пожелаеш, проблемите ми щяха да приключат още преди двайсет години. Всичко започна със Синята тетрадка, този каталог на моите надежди и мечти — и сетне отиде в киберпространството, в моя уебдневник и в badguysrock. Но, разбира се, това е просто измислица. И макар че във фикцията ми се появяваха Катрин Уайт или Елинор Вайн, или Греъм Пийкок, или който и да било от тези паразити, в мислите ми имаше едно-единствено лице — премазано и кървящо, пребито до смърт, удушено със струна от пиано, подложено на електрошок във ваната, отровено, удавено, обезглавено, усмъртено по стотици различни начини…

Едно лице. Едно име.

Знам. Непростимо е. Да искаш толкова смъртта на майка си — да копнееш за нея, както жадуваш за студено питие в горещ ден, да чакаш с лудешки препускащо сърце шума от пъхването на ключа в ключалката, да се надяваш, че днес може би е денят…

Толкова лесно се случва нещастие. Блъска те кола на улицата, падаш по стълбите, произволна проява на насилие. Проблеми със здравето. На шейсет и девет тя е вече стара. Ръцете й са сковани от артрит, кръвното й налягане скача до небето. В семейството ни има много болни от рак, собствената й майка умря на петдесет и пет. Къщата също крие толкова потенциални опасности — претоварени контакти, хлъзгави килими, едва крепящи се на рамката на прозореца в спалнята саксии. Нещастни случаи стават непрекъснато, но явно никога не сполитат Глория Грийн. Което е достатъчно да хвърли едно момче в отчаяние.

Въпреки това не спирам да се надявам. Надеждата, най-омразният от всички демони в кутийката с разни номера на Пандора…

3

Четиринайсети февруари е, денят на свети Валентин, и във въздуха се усеща любов, истинска любов. Затова оставих онзи плик в ъгъла на шкафа с порцелана, до шоколадите и цветята. Слава богу, няма рози, няма дори орхидеи, но въпреки това букетът е красив, достатъчно пищен, за да е скъп, но все пак да не е просташки.

Картичката също е внимателно подбрана — никакви карикатури, никакви сексуални намеци, никакви обещания за безсмъртна любов. Мама не вярва на тези работи. Важен е жестът, победоносното й чувство по време на следващата й среща например с Морийн, Елинор или Адел, чийто син живее в Лондон и рядко й се обажда дори по телефона.

Не се заблуждаваме. Мама и аз. Но играта въпреки това продължава. Играем играта от доста време — тази игра на тайна стратегия. Всеки от двама ни има своите победи и поражения. Но сега се отваря възможност да завладея цялото поле — и точно затова в момента не мога да си позволя ненужни рискове. Тя и без това е достатъчно подозрителна към мен. Освен това е нестабилна и положението се влошава. Докато братята ми живееха тук, беше зле, но сега, откакто съм сам, последен, тя се отнася към мен като към някое от порцелановите си кученца — изложен съм на показ от всички страни…

Уж се изненадва от подаръците и картичката. Това също е част от играта. Ако нямаше валентинка, не би направила никакъв коментар, но няколко дни по-късно щеше да има последици. Затова си струва да спазвам условностите, да се съобразявам с тях, да не забравям залога. Затова съм стигнал дотук, разбира се. Като съм правел нужното.

Онлайн приятелите ми също си спомнят за мен. Имам шест виртуални картички за свети Валентин, безброй картинки и банери, включително една от Клеър, която се надява да се видим скоро и се надява тази година да намеря любовта…

О, много мило от твоя страна, ClairDeLune. По една случайност и аз се надявам. Днес обаче си имаш други грижи, не на последно място имейла, който изпрати от акаунта си в хотмейл на Ейнджъл Блу, с клетви за безсмъртна любов, както и допълнителната малка изненада, доставена на адреса му в Ню Йорк…

Знаех си, че тази парола ще ми послужи за нещо. Обаче вече я смених от клеъробичаейнджи на клеърмразиейнджи, като Ейнджи е господин Ейнджъл Блу. Жестоко е, знам. Може да породи скръб. Но докато навлизаме в тази нова фаза заедно, се отнасям все по-нетърпеливо към времето, през което съм откъснат от главната си задача. Вече не се нуждая от своята миша армия. Чирикането им ми дойде до гуша. Някога ме развличаха, а и се нуждаех от тях, за да изградя това място, да сложа стръв в капана бутилка, в собственото си насекомоядно растение.

Но сега, когато двамата с Albertine влизаме в последната фаза на играта, изобщо не ми се иска тя да си губи времето. Сега трябва да се съсредоточи над онова, което е наистина главно, да премине към срещата очи в очи…

И така, в момента badguysrock се е превърнала в частно бойно поле. „Сайтът е в процес на разработка“ гласи надписът, целящ да прекъсва достъпа на повечето посетители, докато аз изпращам личните си валентинки, за да се справя с най-упоритите гости.

За картичката на Клеър вече знаете. Тази на Криси беше различна, предизвикателство към диетата — отслабнете с 5 кг за 3 дни — което за Криси е капка в морето, разбира се, но би трябвало известно време да я държи настрани.

Що се отнася до Капитана — нехайна дума, подметната за него на дъската за съобщения на една банда, последвана от имейл, който го кани на среща с приятел на едно място, в един от неприятните райони на Манхатън…

А междувременно какво става с Albertine? Дано не съм я разстроил. Тя е много чувствителна, разбира се, последните събития сигурно са я разтърсили. Не си вдига телефона, което подсказва, че проследява обажданията. А може би просто няма сили днес, когато цялата страна празнува уж в името на истинската любов въпреки повсеместно натрапеното търгашество…

Кой знае защо не мога да си представя Найджъл такъв. Но пък и не искам. Трудно е да си представиш как човекът, който те е изтезавал като дете, купува букет рози, прави плейлиста от любими песни или изпраща валентинка на някое момиче.

Може пък да е бил такъв, кой знае. Възможно е да е имал скрити дълбини. Като малък изпадаше в различни настроения — часове наред оставаше сам в стаята си, разглеждаше звездните си карти, пишеше стиховете си и слушаше рок музика с гневен и високопарен текст.

Найджъл Уинтър, поетът. Е, никога не бихте допуснали. Само че аз намерих някои от стиховете му в един бележник на дъното на гардероба, сред черните и сивите дрехи. Бележник, подвързан с молескин, малко износен, в цвета на брат ми.

Не се сдържах. Откраднах го. Оттеглих се от местопрестъплението, за да го разгледам на спокойствие. Отначало Найджъл не забеляза, а после, когато е открил липсата, сигурно е съзнавал, че има многобройни места, на които може да е оставил малкия ненатрапчив черен бележник. Под матрака му, под леглото, под килима. Преструвах се на невинен, докато го наблюдавах как тайно претърсва къщата, но бях прибрал бележника на сигурно място в една кутия в гаража, пък и Найджъл не каза на никой от двама ни какво търси, макар че лицето му беше свъсено подозрително, докато ни разпитваше — заобиколно и с нетипична за него сдържаност.

— Да си ровил из нещата ми? — попита ме.

— Защо? Изгубил ли си нещо?

Той ме изгледа.

— Е?

— Не — свих рамене.

Свих рамене, но вътрешно се хилех. Каквото и да има в бележника, казах си, трябва да е много важно. Обаче, вместо да привлече вниманието към нещо, което той явно искаше да скрие, брат ми се преструваше на безразличен, вероятно с надеждата никой никога да не надникне в бележника…

Как пък не. При първа възможност го извадих от скривалището му. На пръв поглед беше пълен с астрономически бележки, но между схемите, списъците с координати на планети, с данни за падащи звезди и за лунни затъмнения открих нещо друго — дневник, подобен на моя, но поетичен…

Поезия? Найджъл? Ликуващо продължих да чета. Найджъл поет. Ама че майтап. Само че брат ми беше много противоречива личност, а и беше не по-малко предпазлив от мен; но аз знаех, че начумереното му лице крие изненади.

Първата беше, че той обича хайку. Онези измамно простички стихотворения без рима, състоящи се само от седемнайсет срички — ако изобщо свързвах Найджъл с поезията, бих допуснал, че той си пада по мърляви стихове, гръмки рими, сонети с гръмовен ритъм, грубовати грамади от бял стих…

Втората изненада беше, че Найджъл е влюбен — отчаяно, неистово влюбен. И то от няколко месеца — всъщност откакто си беше купил телескопа и така хобито му служеше за идеалното извинение да влиза и да излиза от къщи когато си поиска посред нощ.

Това само по себе си беше достатъчно смайващо. Не си представях Найджъл романтик. Третата изненада обаче се оказа най-голямата — онова, което пресече веселието ми и накара сърцето ми да забие учестено в закъснял ужас.

Отново разлистих бележника и усетих как пръстите неочаквано изстиват и се сковават, а в устата ми се появява вкус на памук, на химикали. Разбира се, от самото начало си знаех, че ако ме пипнат с бележника на Найджъл, ще си навлека сериозни неприятности. Но когато продължих да чета, осъзнах какъв огромен риск съм поел. Понеже държах в ръцете си нещо много по-уличаващо от няколко стихотворения и драсканици. И ако Найджъл заподозреше, че аз съм крадецът, щях да си заслужа нещо повече от побой. Ако някой някога узнаеше какво съм научил…

За това нещо брат ми щеше да ме убие.

4

Още нямах валентинка от Albertine. Питах се дали наистина я е обичал? Дали са лежали един до друг в леглото — ръката му, небрежно преметната през рамото й, лицето й притиснато към извивката на шията му? Дали когато се е събуждал и я е виждал до себе си, се е питал с какво е заслужил такъв късмет? Дали понякога не е забравял кой е, не си е мечтаел, че чрез любовта си към нея ще стане добър човек?

Обаче любовта е вероломно творение, изменчива е по природа, кара бедняка да се чувства цар за един ден, прави и от най-нестабилния човек образец на стабилност, превръща се в патерица за слабия, в щит за страхливеца, докато не отмине първоначалното вълнение.

Той затъна с двата крака. Знаех си, че така ще стане. Някогашният ми мъчител, който насила ме караше да ям паяци, най-сетне се оказа фатално влюбен. И то в най-невероятната жена, вследствие на една от онези случайни срещи, които не бих могъл да предвидя.

Сигурно бихте я нарекли привлекателна. Разбира се, изобщо не беше мой тип, но Найджъл винаги е бил перверзен, затова момчето, което през цялото си детство се е мъчело да избяга от една по-възрастна жена, сега се оказа в лапите на друга. Тя се казваше Триша Голдблум, преди време мама работеше при нея. Елегантна блондинка с почти бяла коса на петдесет и няколко години, излъчваща безпомощност, която прави жените неустоими. Е, всеки с вкуса си, нали така? Сигурно е била поласкана. Госпожа Електриковосиньо, както я наричах, беше разведена и свободна да се отдаде на предпочитанието си към красиви млади мъже…

Вече звучи ли ви познато? Винаги съветват писателите да пишат за познати неща. А литературата е стъклена кула, изградена от многобройни мънички истини, зрънца пясък, слепени в една-единствена лъскава лъжа…

Той не я познаваше от времето, когато мама работеше при нея като чистачка. Сигурно я бе срещнал един-два пъти по кафенета или магазини в града. Но никога не е имал повод да говори с нея, да я опознае, както я опознах аз. А пък онзи ден на пазара, който помнех толкова живо…

Доколкото мога да преценя, Найджъл изобщо не си го спомняше. Може би затова бе избрал нея — мисис Робинсън от Малбри, чиято тайна колекция от млади мъже беше оцветила репутацията й не в синьо, а в алено в очите на хора като Катрин Уайт, Елинор Вайн и най-критичната от всички — Глория Грийн.

Не че по онова време Найджъл е давал и пет пари за това. Той беше сляпо влюбен. Само че госпожа Голдблум ценеше дискретността и отначало връзката им беше тайна и контролирана изцяло от госпожа Голдблум. Все пак научих всичко от дневника му: колко хитро го беше подмамила, дори страстта й към сексиграчките беше скрита там, сред разните хайку и звездните карти.

Разбира се, първият ми импулс беше да кажа на мама, която мразеше госпожа Голдблум, откакто тя ни изостави, и чиято злост не ставаше по-малко отровна от това, че е била трупана скришно. Обаче наистина вярвах, че Найджъл е способен да ме убие. Познавах нрава му и знаех, че и в любовта, както и във войната, Найджъл е способен на всичко.

Затова криех откритието си, докато не дойде подходящ момент да го използвам. Не казах на мама, нищичко не споменах и на двамата, дори завоалирано. Бях сам с тайната си — цяла купчина откраднати банкноти, които не можех да похарча, без да се улича.

Но засега толкова. Ще стигнем и до това след време. Достатъчно е да кажем, че с течение на времето молескиновият бележник доказа ползата си. Вече си давам сметка колко лесно, с помощта само на няколко благоразумни опорни точки, можех да заложа капана бутилка и да се надявам, че той ще ми донесе свободата…

5

Когато Найджъл излезе от затвора, очаквах, че сега, когато отново е на свобода, ще се опита да уреди живота си, да направи всичко, което е планирал, да се възползва от шанса, който е получил, и да избяга. Найджъл обаче винаги е бил непредсказуем, освен това бе станал по-извратен от обикновено и правеше точно обратното на очакваното. Нещо в брат ми се беше променило. Трудно бе да го определя, но го долавях. Като кораб в Саргасово море той беше впримчен, заплетен в себе си, погълнат от хищното растение Малбри и нашата майка.

О, да. Нашата майка. Въпреки всичко той се върна у дома — не в къщата, а в Малбри, при мама. Нямаше си никой друг. Приятелите му — каквито и да бяха — бяха продължили напред по пътя си. Останало му беше единствено семейството.

По онова време брат ми беше на двайсет и пет години. Нямаше пари, нямаше перспективи, нямаше работа. Пиеше лекарства, за да се стабилизира, но изобщо не беше стабилен. И винеше мен за случилото се с него — винеше ме несправедливо, но упорито — макар че дори откачалка като Найджъл би трябвало да проумее: не аз съм виновен, че той извърши убийство…

Разбира се, всичко това не се случи наведнъж. Найджъл обаче никога не ме е харесвал, а сега пък ме харесваше още по-малко. И сигурно си имаше основателна причина. В неговите очи вероятно съм бил успял. Тогава вече учех — или така си мислеше той — в Политехническия институт в Малбри, макар че година по-късно го направиха университет за огромно задоволство на мама. Получавах пари от работата си в сервиза за електроуреди, а понеже бях студент, мама ми оставяше цялата заплата. Случаят Емили Уайт приключи и двамата с мама също продължихме напред.

Наглед Найджъл не беше много променен. Косата му беше по-дълга от преди и понякога беше мазна. Имаше татуировка на ръката — един-единствен китайски йероглиф, знака за „смелост“, в черно. Беше по-слаб и изглеждаше някак по-дребен, сякаш част от него се беше изхабила като края на гумичката на молив. Но продължаваше да носи черно непрекъснато и си падаше по момичетата както винаги, макар че, доколкото ми е известно, не се задържаше с никоя повече от няколко седмици, сякаш се мъчеше да се контролира, сякаш се опасяваше, че яростта, довела до убийството на човек, някой ден може да се стовари върху някой друг.

Отначало не поддържаше никаква връзка с мама. И нищо чудно, след онова, което беше направил. Премести се в апартамент в града, намери си работа там и през следващите няколко години живя сам — сигурно нещастен, но свободен.

После тя някак успя да го прикотка обратно. Свободата му беше просто илюзия. Един ден се прибрах у дома и той беше там, седеше с мама в салона и изглеждаше като смъртник, а заедно с прокрадналото се Schadenfreude10 изпитах потискащо усещане за обреченост.

Никой не може да избяга от хищното растение. Нито Найджъл, нито аз, нито който и да било.

Не беше същинско помиряване. Но през следващите около осемнайсет години виждахме Найджъл три-четири пъти годишно. На Коледа, на рождения ден на мама, на Великден, на моя рожден ден и при всяко свое посещение той сядаше на същото място в салона и се вторачваше в лавицата с порцелановите кучета — фигурката на Мал беше поправена, разбира се, и към нея бе добавена друга подобна, спящо кутре.

Всеки път, когато идваше, Найджъл вперваше поглед в проклетите кучета, пиеше чай от сервиза за гости на мама и я слушаше да дрънка колко пари събрала църквата тази година и че живият плет имал нужда от подкастряне. През неделя той се обаждаше точно в осем и половина вечерта (тогава свършваха сапунените сериали на мама) и оставаше на телефона, докато тя не приключи с него, а през останалото време се мъчеше да осмисли онова, което бе станало с живота му, като се лекуваше с „Прозак“, работеше денем, а нощем от мансардния си апартамент съзерцаваше звездите, отдалечаващи се сякаш все повече и повече, или пък обикаляше с черната си тойота в очакване на някого, на нещо…

И тогава се появи Albertine. Разбира се, тя изобщо не би трябвало да е там. Не й беше мястото в това ново кафене със странното име „Розовата зебра“, с неговата газова сънотворна миризма и цветове като в начално училище. И със сигурност не й беше мястото при Найджъл, който вече би трябвало да е изчезнал от картинката, обаче беше оплел конците с бягството си.

Може би трябваше да спра всичко още тогава. Знаех, че тя е опасна. Обаче Найджъл вече я бе довел у дома — като малко улично коте, което е спасил от студа. Найджъл беше влюбен, така каза. Излишно е да споменавам, че той трябваше да изчезне…

И макар да изглеждаше като нещастен случай, ние с вас си знаем, разбира се. Аз го погълнах, аз погълнах Мал, аз погълнах всичките си братя. Погълнах ги като онези витаминни напитки — едно, две, три, край! — и макар те да са кисели, победата е сладка като уханието на лятна роза…

6

Да го наречем господин Среднощносиньо. Човек на загадките и настроенията. Поет и любовник, джентълмен с вятърничава глава. Истината е, че тя живее в една фантазия. Фантазия, в която две изгубени души може и да се открият по силата на случайността и да бъдат спасени от истинската любов…

Ама че ирония. Горкото момиче. Всъщност гаджето й е луд с окървавени ръце, лъжец, страхливец, нагъл главорез. Нещо повече, тя смята, че той я е избрал, а истината е, че тя е избрана за него.

Смятате ли, че това е възможно? Хората са като карти, от мен да знаете. Изберете си карта. Която и да е. Номерът е да накараш другия да повярва, че картата, която е изтеглил, е по негов избор, собствената му дама пика…

Той кара черна тойота. Обикаля улиците с нея, както правеше и преди. Още мисли за времето преди и след — като че ли подобен катаклизъм би могъл да промени предопределената орбита на човешкия живот, като сблъсък на две планети, които след това поемат всяка по своя път.

Разбира се, това не е възможно. Няма как да измамиш съдбата. Престъплението му се е превърнало в част от самия него, като овала на лицето му и като белега на ръката му, който пресича линията на сърцето — единствената физическа следа от онова отвратително интермецо. Плитка рана, заздравяла бързо, за разлика от тази на жертвата му, горкия нещастник, който умря седмица по-късно със спукан череп.

Разбира се, Среднощносиньо не се мисли за убиец. Било нещастен случай, така твърди, препирня, която излязла от контрол. Не искал да се стига дотам, така казва — като че ли така по някакъв начин ще възкреси мъртвите, като че ли има някакво значение дали е действал импулсивно, дали е бил подведен, дали е бил едва двайсет и една годишен…

Адвокатът му е склонен да се съгласи. Представя като довод психическото му състояние — уж било лошо — твърди, че имало специални обстоятелства, и накрая дори опита да издейства присъда като за злополука — пъстра дума, наполовина червена, наполовина черна, която на мен отчетливо ми мирише на риба и звучи почти така, все едно е име. Госпожица Приключение, като Момчето X, авантюристка от комиксите…

Възможно ли е която и да е присъда да компенсира загубата на човешки живот? Съжалявам. Не исках. Всякакви такива лицемерни и жалки извинения. Петгодишна присъда — по-голямата част от която в тапицираното удобство на психиатричното отделение — и дългът на Среднощносиньо към обществото е изплатен, което не означава, че той е излекуван, нито пък че не е заслужил да умре…

Читателю, аз го убих. Нямах избор. Тази черна тойота просто бе твърде примамлива. Пък и този път исках нещо поетично, нещо, което да отбележи смъртта на жертвата с финални, триумфални фанфари…

Под таблото има сиди плейър, на който той обича да слуша музика, докато шофира. Среднощносиньо си пада по шумните групи, по рок музиката, която бумти и трещи. Обича шумна музика, неистови вокали, врещящи китари, обича да усеща дълбокия удар на баса в тъпанчетата си и като отговор — онзи ритник ниско в корема, като че ли е възможно нещо там все още да е живо…

Някои биха казали, че на неговата възраст следва да понамали малко децибелите, но Среднощносиньо знае, че бунтът е нещо, породено от опита, поука, усвоена по трудния начин, безполезна за младоците. Среднощносиньо винаги си е падал малко екзистенциалист, все размишлява за тленността и си изкарва на околните факта, че самият той ще умре.

Единственият принос на sineokomomche е малък стъклен буркан под седалката. Останалото е от Среднощносиньо, понеже той усилва звука, увеличава парното, шофира до дома си по обичайния начин, по обичайния си маршрут, на обичайната скорост. Вътре в буркана една оса лениво се мъкне по пода.

Оса ли? По това време на годината? Насекомото бавно се разбужда насред усиленото бръмчене на синтезатори и китари. Пролазва към източника на топлина, жилото му започва да пулсира в ритъм с баса и с барабаните. Среднощносиньо не я чува. Нито пък я вижда как пълзи по гърба на седалката и после по прозореца, където бавно разперва криле и започва да се блъска в стъклото…

Две минути по-късно осата се е окопитила. Съчетанието от музиката, топлината и светлината най-сетне я е разбудило напълно. Полита, блъска се в стъклото, отскача назад и упорито опитва отново. После полита към предното стъкло точно когато Среднощносиньо наближава кръстовището, шофирайки с присъщото си нетърпение, ругаейки останалите участници в движението и пътя и потропвайки по таблото в ритъма на нервността си…

Забелязва осата. Инстинктът му се задейства. Вдига ръка към лицето си. Усетило мига, насекомото се доближава още мъничко. Среднощносиньо замахва, стиснал волана с една ръка. Само че осата няма къде да избяга. Полита обратно към предното стъкло, откъдето започва да жужи гибелно. Вече изпаднал в паника, Среднощносиньо несръчно се опитва да напипа копчето за прозореца. Не успява и вместо това увеличава звука безбожно и…

Бум! Децибелите стават почти оглушителни, неочакван катаклизъм от звуци, който изтръгва волана от ръката му, трепереща спазматично… И докато Среднощносиньо се мъчи да овладее колата, тя се плъзва напряко на двете платна, гумите свистят беззвучно към банкета и политат към ада под воя на китарите…

Иска ми се да вярвам, че е помислил за мен. Точно в този момент, когато главата му е пробила предното стъкло, иска ми се да вярвам, че е видял нещо повече от измислено съзвездие или сянката на онази с косата. Иска ми се да вярвам, че е зърнал познато лице, че в онзи мигновен проблясък преди смъртта е разбрал кой го е убил и защо.

Но пък може и да не е станало така. Тези неща са толкова мимолетни. А Среднощносиньо е умрял мигновено или поне няколко секунди след удара, когато колата се е превърнала в огнено кълбо, унищожило всичко вътре.

Е, може пък осата да се е измъкнала жива.

Дори не го е ужилила.

Изпратете коментар:

Captainbunnykiller: И той се върна!!!

Toxic69: Върхът си!

chrysalisbaby: ау ау

JennyTricks: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: Albertine? Ти ли си?

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: Albertine?

7

Това е само фикция. Никого не е убил. Но въпреки това ето ги — неговите признания във вид на измислици. Твърде подобни на истината, за да са лъжи, и твърде зловещи, за да са истина. Валентинки от отвъдното, картички от мъртвите.

Това е само фикция, нали? Нима е възможно да е нещо друго? Този виртуален свят е така прекрасно сигурен, здраво скрепен за действителността. Виртуалните му приятели също са зад безопасна преграда, отвъд пътечката на мишката. Никой не очаква да се срещне с истината в световете, които създаваме за самите себе си. Никой не очаква да се чувства по този начин, като в огледало, смътно.

Но sineokomomche притежава специално умение да моделира истината според целите си. Постъпва така и с хората, навива ги като механични играчки и ги запокитва към…

Стени? Камиони с ремаркета по натоварен главен път?

Читателю, аз го убих. Какви опасни думи. Какво трябва да направя с тях? Той вярва ли в нещата, които ми казва, или просто се опитва да ми бръкне в мозъка? Найджъл караше черна тойота. Знам и как шофираше, също и за страха му от оси, и любимите му парчета, и сиди плейъра под седалката. И най-вече си спомням колко го разтревожи онова писмо и как тръгна към къщата на майка си, за да се оправи с брат си веднъж завинаги…

sineokomomche цял ден се опитваше да се свърже с мен. В пощенската си кутия имам пет неотворени имейла от него. Питам се какво ли иска от мен. Признание? Лъжи? Обяснения в любов?

Е, този път няма да реагирам. Отказвам. Понеже той това иска. Разговор. Много пъти е играл тази игра. Признава, че е манипулативен. Наблюдавала съм го какво прави с Криси и с Клеър. Обича да ги подлага на такива игри на съзнанието, да ги тласка да се разкрият. Затова Криси е омагьосана от него, Клеър смята, че може да го излекува, Капитана иска да бъде като него, а пък аз…

Какво искаш от мен, sineokomomche? Каква реакция очакваш? Гняв? Присмех? Объркване? Нещастие? Или пък може да се окаже нещо повече, някакво твое собствено обяснение? Възможно ли е, след като толкова дълго си гледал света в огледало, най-накрая да искаш да бъдеш видян?

„Розовата зебра“ затваря в десет. Винаги си тръгвам последна. Той ме чакаше навън, под дърветата.

— Да те изпратя ли до къщи? — попита sineokomomche.

Не му обърнах внимание. Той тръгна след мен. Чувах стъпките му подире си както толкова пъти преди това.

— Извинявай, Albertine — каза той. — Ясно е, че не биваше да публикувам онзи материал. Обаче ти не отговаряше на имейлите ми и…

— Пет пари не давам какво пишеш — отговорих.

— Така те искам, Albertine.

Повървяхме мълчаливо.

— Споменах ли, че колекционирам орхидеи?

— Не.

— Искам някой ден да ти ги покажа. Зигопеталум ухаят най-хубаво. Ароматът им изпълва цялата стая. Бих могъл да ти подаря една. За да се извиня…

Свих рамене.

— Моите растения у дома все измират.

— Приятелите ти също.

— Смъртта на Найджъл беше нещастен случай.

— Разбира се. Като смъртта на д-р Пийкок и на Елинор Вайн…

Усетих как сърцето ми подскочи болезнено.

— Не знаеше ли? — Звучеше учуден. — Тя си замина преди два дни.

Замина. Странен израз. Все едно душата й е била колет. Така или иначе, вече е мъртва. Горката Тери ще бъде безутешна.

След това вървяхме мълчаливо, пресякохме „Мил Роуд“ на кръстовището и слушахме как дърветата над главите ни оживяват под напора на излезлия вятър. Тази година нямаше сняг — всъщност времето е необичайно меко, а въздухът е някак млечен, като пред буря. Минахме покрай притихналата детска градина, празната бакалница със затворените кепенци, къщата на Джакади и нейния мирис на пържен чесън, на сладки картофи и на печено чили…

Най-накрая спряхме пред градинската порта. Вече се чувствахме страшно неловко, жертва и преследвач рамо до рамо, достатъчно близо, за да се докоснат.

— Все още ли можеш да го правиш? — попитах най-накрая. — Нали се сещаш… онова, което правиш.

Той се изсмя кратко и накъсано.

— Тази способност не се губи — отговори. — Всъщност с времето става по-лесно.

— Като убийството — отбелязах.

Той отново се засмя.

Потърсих опипом резето на портата. Край мен млечният тревожен въздух миришеше на прясна пръст и на гниещи листа. Помъчих се да запазя спокойствие, но усещах как се изплъзвам от самата себе си, как ставам някой друг, както всеки път, когато той ме погледне…

— Няма ли да ме поканиш да вляза?

Много умно. Да не говорят хората.

— Може би друг път — казах.

— Когато поискаш, Albertine.

Докато вървях към къщата, усещах, че той ме гледа, усещах погледа му на тила си, докато се мъчех да отключа входната врата. Винаги усещам кога ме наблюдават. Хората се издават. Той беше прекалено мълчалив, прекалено застинал на мястото си, за да прави нещо друго, освен да се взира.

— Знам, че си там — казах, без да се обръщам.

Нито дума от sineokomomche.

Почти се изкуших да го поканя, само за да видя как ще реагира. Смята, че се страхувам от него. Всъщност е тъкмо обратното. Той е като момченце, което си играе с оса в буркан — омагьосан е, но и ужасно изплашен, че в даден момент уловеното насекомо ще избяга от затвора си и ще си отмъсти. Трудно е за вярване, нали, че толкова дребно същество може да предизвика такова огромно смущение? Обаче да, и Найджъл се страхуваше от оси. Толкова миниатюрно нещо, а кара човек да изпада в паника. Жужащо топче, търтей с крилца, въоръжен единствено с жило и с нищожно количество дразнещо вещество…

Мислиш, че не разбирам как си играеш с мен. Е, може пък да виждам повече, отколкото си мислиш. Виждам колко се мразиш. Виждам страха ти. И най-вече виждам какво искаш дълбоко и тайно в сърцето си. Само че онова, което искаш и от което се нуждаеш, не е непременно едно и също. Желанието и неотвратимата необходимост са две различни неща.

Знам, че още си там и ме наблюдаваш. Почти усещам сърцето ти. Долавям колко учестено бие като на уловено в капан животно. Е, чувството ми е познато. Да се налага да се преструвам на друг човек и всеки миг да се боя от миналото. Живях така двайсет години и се надявах да ме оставят на мира…

Но вече съм готова да се покажа. Най-сетне от тази съсухрена какавида ще се покаже нещо. И така… ако си толкова виновен, колкото твърдиш, най-добре бягай, докато още имаш време. Бягай като безпомощен плъх, какъвто всъщност си. Бягай колкото ти държат краката…

Спасявай се, sineokomomche.

8

И преди съм ви казвал. Никога нищо не свършва. Всъщност нищо и не започва, с изключение на онази приказка, чиито първи думи са „имало едно време…“ и в която, като проява на нагло предизвикателство към човешката съдба, всички живеят щастливо до края на дните си. Моите предпочитания са доста по-скромни. Ще се съглася и на това да надживея мама. А, искам и възможността да изпотъпча онези кучета. Открай време искам само това. А останалите: братята ми, семейство Уайт, дори д-р Пийкок, са просто черешката на тортата — една торта с отдавна изтекъл срок на годност и вкисната под глазурата.

Само че преди да мога да се надявам на прошка, трябва да направя едно признание. Може би в крайна сметка затова съм тук. Преградата, подобно на онази в изповедалня, има двойна цел. Да, знам, че фаталният недостатък на повечето ни фиктивни злодеи е присъщото на всички тях желание да се изповядат, да получат опора, да разкрият пред героя своя замисъл, само и само някой най-сетне да осуети намерението им…

Ето затова не го оповестявам публично. Още не. Всички постинги с ограничен достъп могат да бъдат прочетени само с моята парола. Но може би по-късно, когато всичко приключи и аз седя на брега някъде, пия коктейли и зяпам красивите момичета, които минават покрай мен, ще ти изпратя паролата по мейла, ще ти дам истината. Може би ти го дължа, Albertine. И може би някой ден ти ще ми простиш за всичко, което ти причиних. Най-вероятно няма, но нищо. Отдавна живея с вината си. Още малко няма да ме убие.

Нещата наистина взеха здравата да се объркват през лятото след смъртта на брат ми. Едно дълго и бурно лято, пълно с водни кончета и с гръмотевични бури. Бях само на седемнайсет, след месец навършвах осемнайсет, а тежестта на вниманието на майка ми бе надвиснала над живота ми като неизменен буреносен облак. Винаги е била взискателна. Но сега, когато братята ми вече не се пречкаха, тя се отнасяше със съкрушителна критика към всичко, което правех, и аз мечтаех да се махна като татко…

Мама преживяваше труден момент. Случилото се с Найджъл й повлия. Отначало не се забелязваше, но ако живееш с нея като мен, ще усетиш, че нещо не е наред с Глория Грийн. Започна с апатия, с бавно и безрадостно възстановяване. Тя часове наред се взираше в празното пространство, изяждаше цели пакети с бисквити, разговаряше с хора, които ги няма, или пък спеше по цял следобед, а после си лягаше в осем или в девет вечерта…

Понякога скръбта въздейства така на хората, обясни ми Морийн Пайк. Разбира се, тогава Морийн беше в стихията си, посещаваше ни всеки ден, носеше домашни сладкиши и мъдри съвети. Елинор също оказваше подкрепа — препоръча „Сейнт Джонс Уорт“ и груповата терапия. Адел носеше клюки и баналности. „Времето лекува всичко. Животът трябва да продължи“.

Кажи го на болните от рак.

Към края на лятото мама навлезе в друга фаза. Летаргията отстъпи на маниакална активност. Морийн обясни явлението, което нарече „изместване на чувствата“, и го посрещна охотно като необходимо за оздравителния процес. По онова време дъщерята на Морийн учеше психология и Морийн беше приела света на психоанализата със същата самомнителност и детински наивна разпаленост, каквато проявяваше на църковните празници, на детските спортни празници, по отношение на колекционерските страсти на възрастните, в читателската си група, в работата си в кафенето и в кампанията си за прочистването на Малбри от педофилите.

Така или иначе, мама беше заета през този месец. Пет дни седмично работеше на сергията на пазара, готвеше, чистеше, чертаеше планове, отмяташе времето като нетърпелива учителка и, разбира се, държеше под око моя милост…

Дотогава бях успял да глътна малко въздух. Близо месец, потънала в скръб, тя почти не ме забелязваше. А сега изобилно компенсира, като следеше всеки мой ход, приготвяше ми витаминната напитка два пъти дневно и се притесняваше за всичко. Ако кашлях, тя решаваше, че смъртта тропа на вратата. Закъснеех ли, смяташе, че или са ме обрали, или са ме убили. А когато не се вайкаше за всички неща, които можеше да ми се случат, се парализираше от страх, какво бих могъл да направя и някак да се озова в беда, да се отдам на алкохол, на наркотици или на някое момиче и мама да ме загуби…

За sineokomomche обаче спасение нямаше. Минаха три месеца, откакто мама ме удари с чинията, а след като Найджъл я разочарова, маниакалният й стремеж към успеха доби чудовищни размери. Разбира се, аз пропуснах изпитите си, но мама подаде молба (на основание състрадание) и издейства преразглеждане на случая ми. Тя смяташе, че трябва да продължа обучението си в „Малбри Коледж“. Всичко беше планирала. След година щях да се явя отново на изпитите, а после съм можел да започна на чисто, така каза. Мечтата й беше някое от момчетата й да навлезе в медицината. Твърдеше, че аз съм единствената й надежда, и пренебрегвайки безмилостно желанията ми — дори способностите ми — тя се зае да чертае бъдещата ми кариера.

Отначало се опитах да споря с нея. Нямах никаква квалификация. Освен това не бях подходящ за медицина. Мама се натъжи, но го прие добре — или поне аз така си помислих наивно. Очаквах най-малкото да избухне, някой от неистовите й пристъпи. Само че вместо това тя цяла седмица ме отрупваше с два пъти повече внимание и обилни вечери с домашна храна — винаги са ми били любимите — които тя поднасяше на масата с праведното излъчване на многострадален ангел-пазител.

Малко след това се разболях тежко, получих остри стомашни болки и треска, която буквално ме повали. Дори да седнех в леглото, получавах остри болки и ми се гадеше, а да се изправя или да ходя не можеше да става и дума. Мама се грижеше за мен с нежност, която би трябвало да предизвика подозренията ми, ако не страдах толкова, а после, след близо седмица, тя коренно се промени.

Започвах да се чувствам по-добре. Бях отслабнал, нямах сили, но поне болката престана и можех да хапвам простички храни в малко количество. Чаша супа с макарони, малко хляб, лъжичка обикновен ориз, препечен хляб, натопен в жълтък.

Разбира се, сигурно се е притеснила. Мама не беше лекар, нищо не разбираше от дозиране и вероятно силната реакция на тялото ми я е разтревожила. Няколко нощи преди това, когато се събуждах от сън, който бе по-скоро делириум, я чувах да си говори сама и разпалено да се кара с някой, когото всъщност го нямаше…

Така му се пада. Да се научи.

Само че го боли. Болен е…

Ще се оправи. Освен това трябваше да ме послуша…

Какво беше сложила в тези обилни вечери? Натрошено стъкло? Отрова за мишки? Каквото и да бе, подейства бързо. В деня, когато най-сетне можех да седна в леглото и дори да се изправя, мама влезе не с поднос, а с формуляр за кандидатстване — за „Малбри Коледж“ — който вече беше попълнила от мое име.

— Надявам се да си имал време да размислиш — каза тя подозрително ведро. — Цял ден се излежаваше и бездействаше, остави ме всичко аз да правя. Дано да си имал време да размислиш над всичко, което съм направила за теб. За всичко, което ми дължиш…

— Моля те, не сега. Коремът ме боли…

— Не те боли — прекъсна ме тя. — След ден-два ще си като нов и ще ми вземеш всичко до шушка, неблагодарно малко копеле такова. А сега прегледай документите. — Изражението й беше започнало да се навъсва, но сега отново стана безмилостно бодро. — Отново прегледах курсовете и смятам, че и ти трябва да направиш същото.

Погледнах я. Усмихваше ми се и усетих как остра вина пронизва корема ми, задето дори бях допуснал да ми хрумне нещо такова…

— Какво ми беше? — попитах.

Очите й като че ли проблеснаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Смяташ ли, че е заради храната? — продължих. — На теб нищо ти нямаше, нали, мамо?

— Не мога да си позволя да боледувам — отговори тя. — Трябва да се грижа за теб, нали? — След това се приближи още повече и забоде в мен очите си с цвят на еспресо. — Мисля, че е време да ставаш — тикна тя документите в ръката ми. — Чака те доста работа.

Този път не допуснах грешката да се възпротивя. Подписах безропотно за три предмета, от които нямах никаква представа, но знаех, че по-късно мога да ги сменя. Вече бях завършен лъжец и вместо наистина да запиша курсовете и да рискувам мама да узнае, когато се проваля, изчаках началото на срока и тайно смених избраните предмети с по-подходящи за индивидуалните ми заложби, а после си намерих работа в сервиза за електроуреди на няколко километра от къщи и създадох у нея погрешното впечатление, че уча.

След това трябваше само да подправя изпитните си протоколи — фасулска работа с компютър — след като хакнах компютъра на колежа и добавих едно име, своето собствено, към списъка с изпитните резултати, който предстоеше да бъде публикуван.

Вече се старая да си готвя сам. Но остава витаминната напитка, която мама ми приготвя собственоръчно и която ме поддържа в добро здраве — или поне тя така твърди с лукав намек в тона. През осемнайсет месеца ме поваля внезапна болест, която се отличава със силни стомашни спазми, а мама любвеобилно се грижи за мен и ако тези пристъпи на болестта съвпадат с някакви търкания помежду ни, това е защото съм чувствителен и подобни сблъсъци се отразяват зле на здравето ми.

Така и не успях да се измъкна, разбира се. Някои неща са неизбежни. Дори Лондон е твърде далечна дестинация, а Хаваите са непостижима мечта.

Е, може би не съвсем непостижима. Старата синя лампа все още свети. И макар да ми отне повече време, отколкото подозирах, започнах да усещам, че търпението ми най-накрая ще бъде възнаградено.

Играта на нерви е хубава игра, изисква умения и издръжливост. Игра за самотници, така я наричат американците, но това название не е толкова оптимистично, обагрено е от сивкаво-зеленикава меланхолия. Е, играта може и да е самотна, но в моя случай това несъмнено е същинско блаженство. Освен това нима има губещ в игра, която човек играе сам със себе си?

9

Чака те доста работа.

Отначало си мислех, че има предвид училището. Всъщност то се оказа само част от всичко. Плановете на майка ми бяха доста по-широки. Започна след моето боледуване и след нейното през последните дни на септември. Спомням си всичко в сиво и синьо, превил гръб като грешник — поза, от която и досега не съм се отървал напълно.

Когато полицията дойде за пръв път, допуснах, че е заради нещо, което аз съм извършил. Може би заради откраднатия фотоапарат, заради графитите на входната врата на д-р Пийкок или пък понеже някой най-сетне се бе досетил как се бях отървал от брат си.

Само че не ме арестуваха. Вместо това се потях навън, докато мама ги развличаше в салона, поднесе им от хубавите бисквити и чай в чашите за гости, които обикновено заемаха почетно място в шкафа при порцелановите кучета. После, след цяла вечност, както ми се стори, полицаите — мъж и жена — излязоха с много сериозни изражения и жената каза:

— Трябва да поговорим…

Сигурно щях да припадна от ужас и от вина, ако мама не ме гледаше с онази изпълнена с очакване гордост, и аз разбрах, че не става дума за нещо, което съм направил, а за нещо, което тя очаква от мен…

Естествено вие се досещате за какво става дума. Мама никога не допуска нищо да се размине. И онова, което й бях разкрил в деня, когато тя ме удари с чинията, бе дълбало и гнило вътре в нея, докато накрая не бе станало готово за употреба.

Забоде в мен черните си като боровинки очи.

— Знам, че не искаш да им кажеш, но съм те възпитала да зачиташ закона — каза тя с тон като бръснач, скрит в захаросана ябълка, — а и всички знаят, че вината не е твоя…

Отначало не схванах. Сигурно съм изглеждал уплашен, понеже полицайката обгърна раменете ми с ръка и прошепна:

— Няма нищо, синко, ти не си виновен…

После си спомних какво написах онази нощ на вратата на д-р Пийкок и всичко си дойде на мястото като в играта „Капан за мишки“ — проумях какво е имала предвид мама…

Чака те доста работа.

— О, моля ви — прошепнах. — Не, моля ви.

— Знам, че се страхуваш — каза мама с онзи глас, който звучи мило, ама не е. — Обаче всички са на твоя страна. Никой няма да те обвинява. — Докато говореше, очите й бяха като стоманени карфици. Ръката й, стиснала моята, изглеждаше нежна, но на следващия ден щях да имам синини. — Искаме само да ни кажеш истината, С. М. Само истината. Не е трудно, нали?

Е, какво можех да направя? Бях сам, сам с мама, уплашен и като в капан. Знаех, че ако я обвиня, че блъфира, че ако я разоблича публично, тя ще намери начин да ме принуди да си платя. Затова се включих в играта, казах си, че ще бъде невинна лъжа, че техните лъжи са много по-сериозни от моите, пък и във всеки случай просто нямах избор…

Полицайката ми се представи като Луси. Сигурно беше съвсем млада, току-що завършила, все още преизпълнена с надежди и идеали и убедена, че децата нямат причина да лъжат. Мъжът беше по-възрастен и по-предпазлив, по-малко склонен към състрадание, но все пак беше доста мил и остави тя да ме разпитва, а той само си водеше бележки.

— Майка ти каза, че си бил болен — поде Луси.

Кимнах, но не се осмелих да го изрека на глас. До мен мама беше същинска скала, преметнала ръка през рамото ми.

— Бил си в делириум. Говорел си и си крещял насън.

— Сигурно — казах. — Не беше чак толкова зле.

Усетих как костеливите пръсти на мама се затягат покрай ръката ми.

— Казваш го сега, когато си по-добре — рече тя. — Но не знаеш и половината от истината. Когато имаш свои деца, тогава ще ме разбереш — додаде тя, без да пуска ръката ми. — Да гледам момчето си в такова състояние, как плаче като бебе. — Удостои ме с кратка тревожна усмивка. — Загубих другия си син — каза тя и погледна към Луси. — Ако нещо се случи на С. М., имам чувството, че ще полудея.

Видях как детективите се спогледаха.

— Да, госпожо Уинтър. Знам. Сигурно е било ужасно.

Мама се смръщи.

— Откъде бихте могли да знаете? Вие сте почти колкото сина ми. Имате ли деца?

Луси поклати глава.

— В такъв случай не знаете как се чувствам.

— Извинете, госпожо Уинтър.

За миг мама замълча и зарея празен поглед. Имаше вид на изключен апарат за сокове — зачудих се дали не е получила удар. После продължи с обичайния си тон или поне с онова, което минава за нормален тон при нея:

— Майката разбира тези неща — каза тя. — Майката усеща всичко. Знаех, че нещо му има. Започна да плаче и да говори насън. Тогава заподозрях, че нещо не е наред.

О, умницата тя. Пусна им въдицата. Подмами ги с отровната стръв и наблюдаваше как аз се гърча и се мятам. Фактите бяха безспорни. Между седмата и тринайсетата си година най-малкият син на мама, Бенджамин, бе поддържал специални взаимоотношения с д-р Греъм Пийкок. Като отплата за съдействието в проучванията доктор Пийкок се бе сприятелил с него, беше поел грижата за обучението му и дори беше предложил финансова помощ на мама, самотен родител…

И после най-неочаквано Бен престанал да съдейства. Станал потаен и затворен, успехът му се влошил, започнал да се държи лошо и най-вече категорично отказвал да се върне в Имението, затова д-р Пийкок оттеглил подкрепата си и оставил мама да се справя сама.

Още тогава тя трябвало да заподозре, че нещо сериозно се е объркало, но гневът я направил сляпа за нуждите му и по-късно, когато се появили графитите на портата на Имението, тя ги приела като поредното доказателство за неговата засилваща се склонност към простъпки. Бен отрекъл да е извършител на вандалската проява. Мама не му повярвала. Едва сега разбрала смисъла на жеста — зов за помощ, предупреждение…

— Какво написа на вратата, С. М.? — Гласът й беше изпъстрен със злоба и с обич.

Отместих поглед.

— Моля те, м-мамо. Беше толкова отдавна. Наистина не м-мисля, че…

— С. М.

Аз единствен долавях заряда на гласа й, възкиселия зеленчуков тон, който ми напомни за вонята на витаминната напитка. Главата ми вече бе започнала да пулсира. Посегнах към думата, която щеше да прогони болката. Дума, която звучи като френска и ме кара да си представям зелени летни морави и аромата на прясно окосена трева…

— Перверзник — прошепнах.

— Какво? — попита тя.

Казах го отново и тя ми се усмихна.

— Защо го написа, С. М.? — попита.

— Защото е такъв.

Все още се чувствах като в капан, но освен страха и вината във всичко това имаше нещо много приятно, усещане за рисковано притежание.

Помислих си за госпожа Уайт и как изглеждаше онзи ден на стълбите на Имението. Помислих за съжалението, изписано на лицето на господин Уайт в онзи ден в двора на „Сейнт Осуалдс“. Спомних си лицето на д-р Пийкок, което надзърташе иззад завесите, и стеснителната му усмивка, докато се тътрузех навън. Сетих се за дамите, които ме глезеха и се държаха мило, докато бях малък, а когато пораснах, се отнасяха към мен единствено с презрение. Помислих за учителите в училище и за братята си, за високомерието им. И после си помислих за Емили…

И проумях колко лесно мога да си отмъстя на всички тези хора, колко лесно мога да ги накарам да ми обърнат внимание, да ги принудя да страдат досущ като мен. И за пръв път от ранното си детство насам изпитах въодушевление. Усещане за сила, за прилив на енергия, мощ, поток, напор, заряд.

Заряд. Толкова многозначна дума, намекваща за власт и укор, за нападение и задържане, за плащане и цена. Мирише на изгорели жици и на спойка, а на цвят е като лятното небе — буреносно и сияйно.

Не мислете, че се опитвам да се оправдая. Казах ви, че съм лош. Никой не ме е карал да го правя. През онзи ден взех съзнателно решение. Можех да постъпя и правилно. Можех да прекратя цялата тази работа. Да кажа истината. Да призная лъжата. Имах избор. Можех да си тръгна от къщи. Да избягам от хищното растение…

Само че мама ме гледаше и аз съзнавах, че никога няма да направя тези неща. Не че се боях от нея — макар че наистина се боях, адски се страхувах. Просто ми се стори толкова примамливо да си зареден със сила, да си онзи, към когото всички обръщат очи…

Знам. Не мислете, че се гордея. Не е най-великият ми миг. Повечето престъпления са изненадващо дребни, а моите, опасявам се, не правят изключение. Но бях млад, твърде млад, за да си давам сметка колко хитро ме манипулираше тя, как ме направляваше през поредица от обръчи към наградата, която в крайна сметка щеше да се окаже най-страховитото наказание…

А сега тя се усмихваше — искрена усмивка, излъчваща одобрение. В онзи момент го исках, исках тя да каже „браво“, въпреки че я ненавиждах…

— Кажи им, С. М. — подкани ме тя и ме прикова с лъчезарната си усмивка. — Кажи им какво ти е направил онзи.

10

Първото нещо, което се случи след това, беше, че поставиха Емили под опеката на социалните. Само като предпазна мярка, така казаха, за да осигурят безопасността й. Нежеланието й да уличи д-р Пийкок бе възприето като доказателство за отдавнашно насилие, а не чисто и просто като невинност, а гневът и недоумението на Катрин, когато й бяха отправени обвинения, бе възприет като допълнително доказателство за някакъв конфликт. Явно нещо ставаше. В най-добрия случай — цинична измама. В най-лошия — мащабен заговор…

А ето и показанията на негова милост. Казах, че отначало е било съвсем невинно. Д-р Пийкок се държал много мило. Частни уроци, пари в брой от време на време — така ни подмамил. Със същото се обърнал и към Катрин Уайт — жена, преживяла депресия, амбициозна и суетна, изпълнена с толкова огромно желание да повярва, че детето й е специално, че си затворила очите за истината…

Разбира се, книгите в библиотеката на д-р Пийкок бяха съществена подкрепа на показанията ми. Биографии на най-прочутите в литературата синестети. Набоков, Рембо, Бодлер, Де Куинси — наркомани съгласно собствените им признания, хомосексуалисти, педофили, хора, чийто устрем към възвишеното измества дребнавия морал на епохата. Материалите, иззети като доказателства, не бяха точно инкриминиращи, но полицаите не са големи познавачи на изкуството, а самият обем от материали в библиотеката на д-р Пийкок бе достатъчен, за да ги убеди, че са спипали когото трябва. Снимки с момчетата от „Сейнт Осуалдс“, докато е бил директор. Томове с гръцко и римско изкуство, гравюри със статуи на голи млади мъже. Първото издание на „Жълта книга“ на Биърдзли, сбирка с илюстрациите на Овъндън към „Долита“, актова рисунка с молив на млад мъж (приписвана на Караваджо), богато илюстриран екземпляр от „Градината на уханията“, книги с еротична поезия от Верлен, Суинбърн, Рембо и Маркиз дьо Сад…

— Показвали сте това на седемгодишно дете?

Д-р Пийкок се опита да обясни, че било част от обучението на момчето. Че Бенджамин проявявал интерес, искал да разбере какъв е…

— И какъв беше той според вас?

Д-р Пийкок отново се помъчи да просветли аудиторията си. Само че ако Момчето X беше омагьосано от изследването на синестезията, от музиката, от мигрените и от оргазмите, които се проявяваха под формата на цветни следи, полицията явно много повече искаше да установи точно за какво са си говорили двамата с Момчето X по време на частните уроци, дали докторът се е опитвал да го докосне, дали му е давал наркотици, дали е оставал насаме с Бенджамин или с братята му.

А когато д-р Пийкок най-сетне избухна и даде воля на гнева и на безсилието си, полицаите се спогледаха и казаха:

— Ама че характер имате! Някога посягали ли сте на момчето? Удряли ли сте му плесница, наказвали ли сте го някак?

Пийкок безмълвно поклати глава.

— Ами момиченцето? Сигурно за вас е било мъчително да работите с толкова малко дете. Особено с оглед на факта, че сте свикнали да обучавате момчета. Имало ли е случаи, когато не е била отзивчива?

— Никога — отговори д-р Пийкок. — Емили е мило момиченце.

— Което иска да се хареса?

Той кимна.

— И би подправило резултата?

Д-р Пийкок разпалено отрече. Само че злото вече бе сторено. Бях нарисувал повече от достоверна картина. И ако Емили не потвърждаваше неговата версия, това се дължеше просто на факта, че тя е млада, объркана и отрича начина, по който е била използвана…

Опитаха се да скрият историята от пресата. Все едно да се помъчиш да спреш прилива. Вълната от спекулации плисна веднага след излизането на филма. В края на годината Емили Уайт се превърна в национална новина, а после, също толкова внезапно, се сдоби с позорна слава.

Таблоидите излязоха с мощни заглавия: „Обвинения за злоупотреба по случай за свръхсетивност“. „Вижте как свири Емили!“ („Сън“) и най-доброто, от „Мирър“: „Измама ли е Емили?“

Джефри Стюартс, журналистът, следил случая на Емили отначало докрай, живял със семейството, присъствал на сеансите в Имението, отговаряше на скептиците с разпалеността на същински фанатик, но сега надуши какво предстои и бързо смени курса, пренаписа книгата си — която щеше да се казва „Експериментът Емили“ — и включи в нея не само слуховете за нещо позорно и мръснишко в Имението, а и силни намеци за по-тъмна истина, скрита зад явлението Емили.

Строгата и амбициозна майка, слабият и безполезен баща, влиятелната приятелка, последователка на движението ню ейдж, детето жертва, обучено да изпълнява музика, хищният старец, разяждан от своите маниакални страсти. И, разбира се, Момчето X. Реабилитиран от онова, което му се бе наложило да преживее, той беше затънал в историята до шия. Простодушната жертва. Невинният. Отново превърнал се в синеокото момче.

Разбира се, изобщо не се стигна до съд. Дори до съдия не се стигна. Още по време на разследването д-р Пийкок претърпя инфаркт, който го изпрати в интензивното. Делото се отлагаше до безкрай.

Обаче дори най-лекият мирис на дим беше достатъчен, за да убеди публиката. Присъдата на таблоидите беше бърза и сигурна. Всичко приключи само за три месеца. „Експериментът Емили“ се изстреля направо в списъка на бестселърите. Патрик и Катрин Уайт се уговориха на пробна раздяла. Инвеститорите оттеглиха парите си, галериите престанаха да излагат работите на Емили. Федър се премести при Катрин, а Патрик се изнесе в пансион извън Малбри.

Казваше, че било временно. Просто за да им даде малко пространство. След няколко опита за палеж пред Имението беше поставена двайсет и четири часова полицейска охрана. Вестниците погнаха Катрин. Фотографи обсадиха къщата и нападаха всеки, който прекрачи прага.

На входната врата се появиха графити. Пристигаха камари изпълнени с омраза писма. „Световни новини“ пуснаха снимка на Катрин, обляна в сълзи, и съпътстваща я статия (потвърдена от Федър, на която платиха пет хиляди долара), че е преживяла психически срив.

Коледа не донесе почти никакво подобрение, макар че пуснаха Емили у дома за празника. Дотогава детето беше под опеката на социалните служби, които не успяха да открият никакви признаци за сексуален тормоз и я разпитваха внимателно, но неотстъпно, докато тя не започна да се чуди дали не полудява…

Помъчи се да си спомниш, Емили.

Знак как става. Прекрасно знам. Добротата също е оръжие, вълшебна пръчица, която съсипва паметта и я превръща в захарен памук.

Всичко е наред.

Просто кажи истината, Емили.

Представете си какво й е било. Всичко се бе объркало. Разследваха д-р Пийкок, родителите й внезапно се оказаха разделени, хората непрекъснато й задаваха въпроси и макар все да повтаряха, че вината не е нейна, тя не можеше да се отърси от усещането, че по някакъв начин и тя е виновна, че малката бяла като сняг лъжа се е превърнала в лавина…

Слушам цветовете.

Искаше да каже, че всичко това е било грешка, но, разбира се, беше твърде късно. Искаха да им демонстрира, веднъж завинаги да им покаже дарбата си далеч от влиянието на д-р Пийкок и на майка си, искаха едно нейно изпълнение, което да потвърди или да опровергае твърдението, че тя е измислица, пионка в тяхната игра на измама и алчност…

Ето така през януари, в една снежна сутрин в Манчестър, Емили се оказа пред статива и боите върху стабилна сцена, заобиколена от камери, под горещата светлина на прожекторите и под звуците на „Фантастична симфония“, които се лееха от тонколоните. И точно в този момент става чудо и Емили чува цветовете…

Това определено е най-известното й произведение. „Фантастичната симфония в двайсет и четири несъвместими цвята“ прилича донякъде на картина на Джаксън Полък, донякъде на Мондриан, с огромни сиви сенки в далечния ъгъл, които се протягат към средата на озареното платно като ръката на смъртта насред поле от ярки цветя…

Така поне твърди Джефри Стюартс във втората книга след бестселъра си — „Загадката Емили“. Тя също светкавично се добра до върха на класациите, макар че очевидно беше преработка на предишната плюс послеслов, проследяващ събитията след излизането на първата книга. Разбира се, след това с историята се заеха специалистите, подпомагани от експерти във всяка област: от детска психология до изкуство, които воюваха един с друг, за да докажат противоречивите си теории.

Всеки лагер имаше своите привърженици, били те скептици, или вярващи. Детските психолози възприемаха творбите й като символичен израз на страха, от лагера на паранормалното ги смятаха за предвестник на смъртта, изкуствоведите виждаха в промяната на стила потвърждение, че синестезията на Емили е била престорена още от самото начало и че Катрин Уайт, а не Емили, е творческото влияние зад творби като „Ноктюрно в алена охра“ и „Звездна лунна соната“.

„Фантастична симфония“ беше нещо съвсем различно. Създадено пред публика и върху платно с размер два и трийсет на два и трийсет, произведението буквално се гърчи от енергия и дори тъпанар като Джефри Стюартс може да усети вездесъщото му присъствие. Ако страхът има цвят, това е той; заплашителни струни червено, кафяво и черно, върху които на места има виолетови петна светлина, и онзи звънък квадрат в сиво-синьо, като тайна вратичка към подземна тъмница.

На мен ми мирише на пристана на Блакпул, на мама и на витаминната напитка. За Емили сигурно е било първата стъпка през огледалото в един свят, в който няма нищо здравомислещо, нищо сигурно…

Опитаха да скрият истината от нея. От състрадание, така казаха специалистите. Да кажат истината на толкова ранна възраст и особено при тези обстоятелства би било крайно травмиращо. Ние обаче я научихме по разваления телефон още преди да излезе по вестниците: Катрин Уайт беше в болница след неуспешен опит за самоубийство и изведнъж сякаш всеки репортер на света се запъти към Малбри, сънливото северно градче, където явно се случваха всички събития и където отново се скупчваха облаци за поредната космическа гръмотевична буря…

11

Днес Клеър отново ми написа имейл. Явно й липсвам. И се оказа, че материалът, който публикувах в деня на свети Валентин, е предизвикал повече тревоги от обикновено. Тя ме подканя да се върна в групата, да обсъждам отчуждението си и да се изправя пред отговорностите си. Тонът на имейла й е неутрален, но усещам неодобрението й. Може би е свръхчувствителна към чувствата или пък усеща, че моите писания предизвикват неуместна реакция от страна на членове като Токсик и Капитана, чиято склонност към насилие не се нуждае от допълнително насърчение.

Трябва да се върнеш в групата, казва тя. Разговорите онлайн не могат да заместят групата. Предпочитам да те гледам лице в лице. Освен това не съм сигурна, че историите ти са полезни. Трябва да се изправиш пред тези свои ексхибиционистични тенденции и да се обърнеш към действителността…

Бийп! Съобщението изтрито.

Вече я няма.

Това му е хубавото на имейла, Клеър. Затова предпочитам да се срещаме онлайн, отколкото в малката ти дневна с красивите благи репродукции по стените и с мириса на евтини потпури. В групата за писане отговорникът си ти, докато badguysrock принадлежи на мен. Тук аз задавам въпросите, аз държа всичко под контрол.

Не, предпочитам да остана и да преследвам интересите си в удобството и уединението на собствената си стая. Много повече се харесвам онлайн. Очаквам много повече. Тук, а не в онова ужасно училище получих класическото си образование. Оттук мога да пропълзя в съзнанието ти, да надуша малките ти тайни, да разоблича дребните ти слабости точно както ти се опитваш да откриеш моите.

Кажи ми как е Ейнджъл Блу напоследък? Сигурно си получила новини от него. Ами Криси? Още ли е болна? Е, лоша работа. Не трябва ли да говориш с нея, Клеър, вместо да подлагаш мен на кръстосан разпит?

Имейлът ми даде сигнал. Ново съобщение от Клеър.

Наистина смятам, че скоро трябва да поговорим. Знам, че дискусиите ни те карат да се чувстваш неудобно, но се тревожа за теб. Моля те, изпрати ми имейл, за да потвърдиш!

Бийп! Съобщението е изтрито.

Опа, всичко изчезна.

Само да беше толкова лесно да изтрия и Клеър.

Все пак в момента си имам и други грижи, не на последно място с Albertine. Не че се надявам да ми прости. И двамата сме стигнали твърде далеч за такова нещо. Обаче мълчанието й ме притеснява, затова едва се стърпявам да се отбия у тях днес. Обаче не би било разумно. Твърде много евентуални свидетели. А вече подозирам, че ни следят. Само мама да научи, и картонената кула ще се срути.

Затова половин час преди края на работното време отново се озовах в „Розовата зебра“. Мазохистичната ми страна толкова често ме тегли към това място, към този безопасен мъничък свят, към който моя милост определено не принадлежи. Мимоходом забелязах раздразнено, че Тери седи до вратата. Вдигна обнадеждено поглед, когато влязох, а аз се постарах да я пренебрегна. Дотук с дискретността, казах си. И тя като леля си е бдителен наблюдател, клюкарка, нищо че е свита, човек, който спира на мястото на катастрофа не за да помогне, а за да участва във всеобщото нещастие.

Саксофонистът със сплъстените кичури седеше наблизо с каничка кафе до лакътя; изгледа ме с поглед, който трябваше да ми разкрие презрението му към хора като мен. Може би Бетан ме бе споменала. Прави го от време на време в напразен опит да си докаже колко ме мрази. Зловещия пич, така ме нарича. Надявах се на нещо по-изобретателно.

Седнах на обичайното си място, поръчах си „Ърл Грей“ без лимон и без мляко. Тя ми го донесе върху поднос на цветя. Позавъртя се достатъчно дълго край мен, за да заподозра, че е намислила нещо, после взе решение; седна отривисто до мен, погледна ме в очите и изтърси:

— Какво искаш от мен, по дяволите?

Налях си чай. Беше ароматен и хубав.

— Нямам представа за какво говориш — отвърнах.

— Непрекъснато се навърташ наоколо. Изпращаш онези истории. Съчиняваш си разни неща…

Наложи се да се засмея.

— Аз? Да си съчинявам разни неща? Съжалявам, но когато излязат на бял свят подробностите от завещанието на д-р Пийкок, всичко, което правиш, ще се превърне в новина. И вината не е моя, Albertine.

— Предпочитам да не ме наричаш така.

— Сама си си го избрала — изтъкнах.

— Няма да разбереш — сви рамене тя.

— Точно тук грешиш, Albertine. Прекрасно разбирам. Дълбокият копнеж да бъдеш някой друг, да възприемеш нова самоличност. В известен смисъл и аз съм го правил…

— Не искам парите му — каза тя. — Искам само да ме оставят на мира.

Ухилих се.

— Дано да ти се получи.

— Ти си го убедил да го направи, нали? — Очите й потъмняха от гняв. — Работил си там, имал си възможност. Той беше стар, доверчив. Можел си да му кажеш каквото си поискаш.

— Повярвай ми, Бетан, ако е така, нямаше ли да го направя за себе си? — Дадох й време да осмисли думите ми. — Добрият д-р Пийкок. След толкова много години още се мъчи да получи изкупление. Все още вярва, че може да съживява мъртвите. След като Патрик замина, му остана само ти. Найджъл сигурно е бил на седмото небе…

Тя ме погледна.

— Не започвай пак. Казвам ти, Найджъл не даваше и пет пари за това.

— О, моля те — казах. — Любовта може и да е сляпа, но трябва да си пълен глупак, за да мислиш, че на човек като Найджъл му е все едно, че приятелката му ще наследи цяло състояние…

— Ти каза ли му за завещанието на д-р Пийкок?

— Кой знае? Може да съм се изпуснал.

— Кога? — Гласът й беше тъничък като лист хартия.

— Преди осемнайсет месеца, може и повече.

Мълчание. И после:

— Копеле — изсъска тя. — Да не искаш да повярвам, че е било капан още от самото начало?

— Пет пари не давам в какво ще повярваш — отговорих. — Но допускам, че е искал да те защити. Не му е харесвало да живееш сама. Все още не е говорел за брак, но ако го беше сторил, ти щеше да приемеш. — Замълчах. — Как се справям засега?

Тя ме прикова с очи с цвят на убийство.

— Знаеш ли, няма смисъл — каза. — Няма да успееш да ми го пробуташ. На Найджъл не му пукаше за пари.

— Сериозно? Много романтично — казах. — Понеже според извлеченията от кредитните му карти, на които попаднах, докато разчиствах апартамента му, Найджъл е умрял, здравата затънал в дългове. Някъде към десет хиляди лири — едва ли му е било лесно да свързва двата края. Може би е започнал да губи търпение. Може да се е отчаял. Д-р Пийкок беше стар и болен, но болестта му изобщо не беше фатална. Можеше да си живее още десет годинки…

Лицето й изгуби цвета си.

— Найджъл не е убил д-р Пийкок — каза тя. — Не повече, отколкото си го направил ти. Никога не би му хрумнало подобно нещо… — Гласът й потрепери.

Мъчно ми беше да й причинявам такава болка, но трябваше да научи. Да разбере.

— Защо не би могъл, Бетан? Правил го е и преди.

Тя поклати глава.

— Тогава е било различно.

— Така ли ти каза?

— Разбира се, че е било!

Ухилих се.

Тя се изправи рязко и столът й падна шумно.

— Какво значение има, за бога? — провикна се тя. — Било е толкова отдавна, защо все го вадиш на показ? Найджъл е мъртъв, всичко приключи, така че защо не ме оставиш на мира?

Имаше нещо странно трогателно в страданието й. Лицето й беше бледо и красиво. Смарагдовата обица на веждата й ми намигна като отворено око. Изведнъж ме обзе желание тя да ме прегърне, да ме утеши, да ми наговори лъжите, които всеки тайно копнее да чуе.

Обаче трябваше да продължа. Дължах й го.

— Никога не приключва, Бетан. Няма връщане назад след едно убийство. Особено когато е на близък човек… а Бенджамин беше само на шестнайсет…

Тя ме изгледа с омраза и сега за пръв път почти повярвах, че е способна на действието, заличило завинаги двама от синовете на Глория Уинтър от лицето на земята.

— Найджъл имаше право — изрече тя накрая. — Ти си извратено копеле!

— Заболя ме, Albertine.

— Не ми се прави на невинен, Брендан.

Свих рамене.

— Не е честно — казах. — Найджъл уби Бенджамин. Имах късмет, че не бях там. Ако положението беше различно, щеше да се случи на мен.