sineokomomche

1

Така. Наричайте ме Брендан. Сега доволни ли сте? Мислите ли, че ме познавате? Избираме имената си, самоличността си точно както избираме как да живеем. Трябва да вярвам в това, Albertine. Алтернативата — че тези неща са ни предопределени по рождение или още по-рано, in utero — е твърде ужасяваща, за да размишлявам върху нея.

Веднъж някой ми каза, че седемдесет процента от похвалите през човешки живот със средна продължителност се получават преди петгодишна възраст. Когато си на пет, почти всяко нещо — някоя хапка, самостоятелно обличане, рисунка с пастели — може да ти спечели щедри похвали. Разбира се, това в крайна сметка спира. В моя случай, когато се роди брат ми — по-точно брат ми в синьо, Бенджамин.

Със своята слабост към психодрънканиците Клеър понякога говори за така наречения „ефект на обратния ореол“, склонността на всички нас да приписваме злодеяния въз основа на една-единствена простъпка, например да погълнеш брат си може би, или пък да събереш морски твари в една кофичка и да ги оставиш да умрат под палещото слънце. Когато се роди Бен, моят ореол се обърна и оттам нататък sineokomomche беше лишено от предишните си привилегии.

Усетих, че предстои. Бях на три години, но знаех, че ревящото пакетче, което мама донесе у дома, ще ми донесе само нещастия. Най-напред дойде решението й да определи цветове за тримата си синове. Давам си сметка, че оттам започна всичко, макар че тогава едва ли го е знаела. Обаче аз така се превърнах в Брендан Браун — тъпака, ни риба, ни рак — засенчен от едната страна от Найджъл Блак, а от другата — от Бенджамин Блу. Вече никой не ме забелязваше, освен ако не направех някоя пакост, разбира се, когато светкавично се прилагаше парчето електрически кабел. Никой не смяташе, че съм достатъчно специален, та да заслужавам специално внимание.

Въпреки това успях да променя положението. Възвърнах си ореола — поне в очите на мама. Що се отнася до теб, Albertine — или вече да те наричам Бетан? Ти винаги си била по-наблюдателна от другите деца. Винаги си ме разбирала. Никога ни най-малко не си се съмнявала, че и аз съм забележителен, че под привидната ми чувствителност бие сърцето на бъдещ убиец. И все пак…

Всеки знае, че вината не беше моя. С пръст не съм го докоснал. Всъщност дори не бях там. Наблюдавах Емили. Непрекъснато я гледах, следях я до Имението и обратно, усещах прегръдката, с която я посрещаше д-р Пийкок, летях с нея на малката люлка, усещах ръката на майка й в своята, чувах я да казва: „Браво, миличка“…

Брат ми никога не е правил тези неща. Може би не му се е налагало. Бен беше твърде зает да се самосъжалява, за да проявява интерес към Емили. Аз се интересувах от нея, снимах я над живия плет, споделях огризките от странния й скромен живот.

Сигурно затова я обичах тогава — понеже тя открадна живота на Бенджамин точно както той открадна моя. Обичта на мама, моята дарба, моят шанс — всичко отиде при Бенджамин, сякаш при мен бяха само на съхранение, докато не се появи някой по-достоен.

Бен, синеокото момче. Крадецът. И какво направи той с големия си шанс? Пропиля го възмутено, защото някой друг направи по-голям пробив. Всичко — интелигентността му, мястото му в „Сейнт Осуалдс“, шансът му да се прочуе, дори времето, което прекарваше в Имението. Всичко захвърли на вятъра, понеже Бенджамин не се задоволяваше само с парче от тортата, а искаше цялата сладкарница. Е, така поне му се струваше на Брендан Браун, за когото останаха само трохите, които успя да открадне от чинията на брат си…

Сега обаче тортата е за мен. И тортата, и цялата сладкарница. Както би казал Капитана: „Яко, човече. Върхът си…“.

Извърших убийство и ми се размина.

2

Казва се господин Брендан Браун. Прекалено тъп е, за да има някакви дарби, прекалено тъп е, за да го забележиш, прекалено тъп е дори за убийство. Кафяв като лайно, кафяв като магаре, отегчителен, глупав, кафяв като копеле. През целия си живот се е мъчил да бъде сляп, неволен наблюдател на всичко, който през сплетени пръсти наблюдава как действието се развива без него, свива се при всеки удар и при най-малкия намек за насилие…

Да, Брендан Браун е чувствителен. Екшъните го плашат. За документални филми за диви животни и дума да не става, както и за филми на ужасите, видеоигри, каубойски филми или бойни сцени. Той дори съчувства на лошите. Спортът също го притеснява, понеже крие риск от контузии и наранявания. Вместо това обича да гледа кулинарни или градинарски предавания, филми за пътешествия или порно — и мечтае за различни места, усеща топлината на слънцето от плакатите върху лицето си…

„Свръхчувствителен е — казва майка му. — Усеща неща, които другите не могат.“

Може и така да е, мисли си Брендан Браун. Може би усеща нещата различно. Защото ако види човек, който изпитва болка, му става толкова мъчително, че физически му прилошава и се разкрещява объркано и изплашено срещу нещата и образите, които го карат да…

Брат му в синьо знае това и го принуждава да наблюдава експериментите му с мухи и оси, а после и с мишки, показва му снимки, от които Брендан се търчи ужасено. Д-р Пийкок нарича това „огледална синестезия“ — поне в неговия случай тя представлява патологична чувствителност, при която зрителната част на мозъка по някакъв начин отразява огледално физическата и той преживява онова, което чувстват другите — било то докосване, вкус или удар — толкова ясно, все едно е извършено върху самия него.

Брат му в черно го презира, подиграва слабостта му. Дори майка му вече го пренебрегва — средното дете, кроткото, притиснато между черната овца Найджъл и синеокото момче Бенджамин…

Брендан мрази братята си. Мрази начина, по който го карат да се чувства. Единият непрекъснато е ядосан, другият е самодоволен и надменен. А Брендан им съчувства — прекалено — независимо дали го желае. Честно казано, това не е състрадание. А просто несъзнателна реакция на поредица визуални стимули. Пет пари не дава, ако ще и двамата да умрат — стига да умрат някъде далеч, за да не ги гледа.

Понякога, когато е сам, чете. Отначало бавно и скришом: книги за пътешествия и фотография, стихове и пиеси, разкази, романи и речници. Печатното слово е различно от онова, което вижда край себе си. В неговото съзнание действието се развива без участието на тялото му. Чете в мазето късно нощем на светлината на гола електрическа крушка — понеже си няма стая, тайничко е превърнал мазето в тъмна стаичка. Тук чете книги, които учителят му не би повярвал, че Брендан е способен да проумее, книги, които ако съучениците му го пипнат да чете, ще го превърнат в мишена на присмеха на всеки хулиган.

Обаче тук, в тъмната си стаичка, той се чувства в безопасност; тук никой не му се присмива, когато следи думите с пръст. Никой не го нарича бавноразвиващ се, когато изчита думите на глас. Не, това си е личното местенце на Брендан. Тук може да прави каквото си иска. Понякога, когато е сам, мечтае. Мечтае да се облече по друг начин, не в кафяво, да накара хората да го забелязват, да покаже истинските си цветове…

Точно това е проблемът, нали? През целия си живот е бил Брендан Браун, обречен да бъде глупав, да не проумява нищо. Всъщност никога не е бил глупав. Просто добре се е прикривал.

В училище също правеше минималното, колкото да се защити от подигравките. У дома винаги се преструваше, че е лишен от въображение и от мисъл. Знае, че така е по-безопасно сега, когато Бен е заел мястото му, когато му е отнел обичта на мама, когато го е погълнал, както самият той погълна Мал по време на отчаяната битка за надмощие…

Не е честно, мисли си Брендан Браун. И той има сини очи. И той притежава специални умения. Заради стеснителността и заекването всички смятат, че той не умее да се изразява. Брендан обаче знае, че думите притежават огромна сила. Иска да се научи да си служи с тях. И го бива с компютрите. Умее да преработва информация. Бори се с дислексията с помощта на специална програма. По-късно, под прикритието на работата си в закусвалнята, се включва в група по творческо писане. Отначало не го бива много, но се труди упорито, иска да се научи. Думите и техните значения го омагьосват. Иска да научи повече за тях. Иска да сведе езика до неговата дънна платка…

И най-важното, сдържан е. Сдържан и много търпелив. Ако закове своя многобагреник за мачтата, все едно да оповести намеренията си. Брендан Браун обаче не е вчерашен. Брендан цени камуфлажа. Затова е оцелял досега. Понеже се е сливал с фона, оставял е другите да блестят, стоял е отстрани и е наблюдавал как противниците му се самоунищожават…

В „Изкуството на войната“ Сун Дзъ казва: „Във война заблуждавай и ще успееш“. Е, ако има нещо, което нашето момче прекрасно знае, то е как да мами и да поражда недоумение.

„Следователно, когато можеш да нападнеш, трябва да изглежда, че не можеш. Когато се впускаш в начинание, трябва да изглеждаш бездействен. Когато си близо, трябва да внушиш на врага, че си далеч. А когато си далеч — да му внушиш, че си близо.“

Той старателно подбира момента. Никога не е бил импулсивен. За разлика от Найджъл, на когото винаги можеш да разчиташ първо да действа, после да мисли (ако изобщо мисли) и да откликва на стимули, които са толкова очевидни, че дори дете би могло да го разиграва…

„Ако противникът ти е с буен нрав, опитвай се да го раздразниш.“

Лесна работа, ако става дума за Найджъл. Една подходяща дума ще свърши работа. В конкретния случай тя води до насилие, до верижна реакция, която никой не може да спре и която завършва със смъртта на брат му в синьо и с ареста на брат му в черно, а Брендан негодникът се отървава и от двамата, по-бял от сняг…

Първо, черен молескинов бележник.

Второ, няколко снимки на брат му в черно, който лудува с Триша Голдблум, наричана още госпожа Електриковосиньо, някои от които са удобно интимни, направени с телеобектив от задната градина на дамата и проявени тайно в тъмната стаичка, за която никой не знае, дори мама…

Събери тези две неща като глицерин и азот и…

Бууум!

Всъщност се оказа прекалено лесно. Хората са толкова предсказуеми. Особено Найджъл с неговите настроения и с буйния му нрав. Благодарение на ефекта на обратния ореол (Найджъл винаги е мразел Бен) нашият герой трябваше само да навие пружината и да го постави на точното място, останалото беше предрешено. Небрежно прошушната дума в ухото на Найджъл, която да намеква, че Бен го шпионира, споменаването на тайно скривалище, подхвърлянето на улики, които Найджъл да открие под матрака на брат си, а после единственото, което се искаше от нашето момче, беше да се махне от мястото, докато се разиграва зловещата сцена на убийството.

Разбира се, Бен отрече да знае каквото и да било. Ето това беше фаталната грешка. Брендан знаеше от опит, че единственият начин да не пострадаш сериозно е незабавно да си признаеш прегрешението, дори да си невинен. Отдавна си беше научил урока — и така си беше спечелил удобната репутация на безнадежден лъжец, като поемаше вината за многобройни неща, за които изобщо не беше виновен. Така или иначе, Бен нямаше време да обяснява. Първият удар на Найджъл разби черепа му. След това… достатъчно е само да кажем, че Бенджамин просто нямаше никакъв шанс.

Разбира се, нашият герой не присъства. Подобно на загадъчната котка Макавити той бе овладял трудната техника да се крие от неприятностите. Майката на Брендан намери сина си, тя се обади в полицията и повика линейка, тя стоя на пост в болницата, тя не плака нито веднъж, дори когато й съобщиха, че уврежданията са необратими, че Бенджамин няма да се събуди…

Убийство без умисъл, така го определиха.

Безумна мисъл, оцветена в нюанси на мълниеносно синьо и ухаеща на салвия и на теменужки. Да, той вече вижда цветовете на Бен. В крайна сметка нали зае неговото място. Вече всичко принадлежи на Брендан — неговата дарба, неговото бъдеще, неговите цветове.

Трябваше му малко време да се приспособи. Отначало нашият герой боледува седмици наред. Стомахът му беше като бездънна яма, главата го болеше толкова силно, че имаше чувството, че ще умре. В известен смисъл го заслужаваше. Друга част от него обаче вътрешно се хилеше доволно. Като зловещ фокус. Той е невинен, не е извършил престъпление, но въпреки това тайно е виновен за убийство.

И все пак нещо липсва. Насилието все още не е по силите му. Донякъде е неуместно, като се има предвид размахът на гнева му. Без тази отровна дарба, смята той, всичко е възможно. Мислите му са ясни и обективни. Няма съвест, която да го измъчва. Най-ужасните неща са в съзнанието му, само да мигне и ще се случат. Тялото му обаче отхвърля сценария. Само във фикцията може да действа безнаказано. Само там може да бъде истински свободен. В живота този победоносен подем накрая винаги се плаща, плащаш го с болест и страдание, както плащаш напълно и лошите мисли…

Тя още пази онова парче електрически кабел. Разбира се, вече не го използва. Вместо това разчита на юмруците си, знае, че той никога не би й отвърнал. Само че той сънува това парче кабел, а също и порцелановите кучета, които зяпат безвкусно от стъклената витрина. Кабелът чудничко ще се навие шест-седем път около врата й, а после стъклената витрина и порцелановите кучета нямат никакъв шанс…

Мисълта неочаквано го напряга отново. Предизвиква вкус дълбоко в гърлото му. Би трябвало вече да познава този вкус — възсолен — от който му се драйфа, от който устата му пресъхва от страх, а сърцето му започва да се мята като риба на сухо.

Глас отдолу:

— Кой е там? — пита тя.

Той въздъхва.

— Аз съм, мамо.

— Какво правиш? Време е за напитката ти.

Той изключва компютъра и се пресята към слушалките. Обича да слуша музика. Поставя нещата в различен контекст. Непрекъснато носи айпода си и отдавна е усвоил умението привидно да слуша какво му говори тя, като в същото време в главата му се върти нещо друго, тайният саундтрак на живота му…

Слиза долу.

— Какво е това, мамо?

Наблюдава как устните й се движат беззвучно. В главата му Джони Кеш пее с толкова стар и толкова съсипан глас, все едно вече е мъртъв…

Брендан също се чувства празен отвътре, завладян от такава пустота, от такъв копнеж, какъвто нищо не може да удовлетвори — нито храна, нито обич, нито убийство — като змия, решена да погълне света, но накрая поглъща сама себе си.

Дълбоко в себе си знае, че му е дошло времето. Време е да си вземе лекарството. Време е да направи онова, за което копнееше през последните четирийсет години — на практика през целия си живот. Да закове многобагреника си за мачтата, да се обърне и да застане с лице към врага. В крайна сметка какво може да изгуби? Витаминната си напитка? Боклучавата си империя?

Изпратете коментар:

JennyTricks: (изтрит постинг).

Albertine: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: Albertine?

3

Ето така един огледален синестет се отърва с убийство. Чиста работа, признайте, заблуди дори мен и обичайния ми нюх. Огледалата са много променливи. Можеш да левитираш, да караш нещата да изчезват, да пронизваш с мечове гола жена. Да, понякога имаш главоболия. Но sineokomomche ми помогна с това. Споменах ли, че се харесвах повече, когато пишех от името на друг? sineokomomche не изпитва състрадание. Рядко съчувства на някого. Студеният му и безстрастен възглед за живота е уместен контраст на моята изнеженост.

Изнеженост ли? Чудите се вие. Ами да. Аз съм много чувствителен. Огледалният синестет чувства всичко, на което става свидетел. Като момче ми отне известно време да осъзная, че другите хора не са устроени по този начин. Преди да се появи д-р Пийкок, допусках, че съм съвсем нормален. Казвали са ми, че такива неща понякога се предават в семействата, но дори при еднояйчните близнаци състоянието често се проявява по съвсем различен начин.

Така или иначе, брат ми Бен нямаше желание да споделя светлината на прожекторите. Първия път, когато отидохме в Имението, той ме предупреди, че ако дори намекна пред д-р Пийкок, че не съм най-обикновен човек, съвсем невзрачна ванилия, последиците ще бъдат крайно неприятни. Отначало не се подчиних на предупреждението. Дори и само заради онази репродукция в сепия — изгледа от Хаваите, и заради начина, по който ми говореше д-р Пийкок, и понеже мисълта, че може пък да съм забележителен с нещо…

Отстоявах територията си цели три седмици. Найджъл се държеше открито насмешливо — как ли пък не Брендан Браун да е способен на нещо — а Бенджамин ме наблюдаваше с негодувание и чакаше сгоден случай да ме повали. Още тогава си беше лукав. Ще подметне някоя дума пред мама, ще намекне, че му завиждам, после ще каже, че се преструвам и просто имитирам дарбата на брат си.

Да си кажем направо, никога не съм имал шанс. Бях дебел и тромав, страдах от дислексия, същински смешник, заеквах, пълен провал в училище. Дори очите ми бяха онова студено синьо-сиво, докато очите на Бен имаха искрящия летен нюанс, който изпълваше хората с желание да го обичат. Разбира се, вярваха му. Защо не?

С помощта на парче електрически кабел мама изтръгна пълни самопризнания. В известен смисъл според мен и двамата изпитахме облекчение. Знаех си, че не мога да се съревновавам с Бен. А що се отнася до мама — тя знаеше още от самото начало, знаела е, че не ми е съдено да съм специален. Как съм дръзнал да злепоставя Бен? Как съм дръзнал да й пробутвам лъжи? Хленчех и врещях извинително, докато брат ми наблюдаваше с усмивка на лицето, а след това беше достатъчно само да намекне, че ще се оплаче на мама, за да ме превърне в покорен роб.

Тогава за последен път понечих да кажа на някого за дарбата си. Бен отново ме засенчи. Опитах пак да стана Брендан Браун, безопасно невзрачния. Но у мама беше настъпила промяна. Може би беше ефектът на обратния ореол. Или пък се дължеше на аферата Емили Уайт. Така или иначе, от този момент нататък станах нейната изкупителна жертва, отдушник за нейната неудовлетвореност. Когато д-р Пийкок престана да работи с Бен, установих, че тя кой знае защо обвинява за случилото се мен. В годината, когато Бен се провали в „Сейнт Осуалдс“, наказа мен — да, наистина планирах да прекъсна училище, но и двамата прекрасно знаехме, че ако Бен се беше справил добре, никой нямаше да обърне внимание на мен.

Храната се превърна в моя път за бягство — храната, а по-късно и Емили. Ядях не от глад или от лакомия, а за да си създам броня срещу света, където всичко е опасно; където всяка дума е неискрен приятел, където дори да гледам телевизия е рисковано и всяка сцена крие някакъв остър ръб, който само чака да се натъкна на него.

Вече умея да се справям. Музиката ми помага малко, писането на измислени истории също, а сега благодарение на интернет съм открил начин да се наслаждавам на дарбата си. Светът онлайн е среда, в която битува всякакъв вид порно. Разбира се, за един огледален синестет този вариант с нищо не се отличава от реалността. Докосване, целувка и понякога почти забравям, че не аз съм на екрана, че съм само наблюдател, шпионин и че истинското действие се развива другаде.

Среда. Каква интересна дума. Описва и онова, което представлявам аз — средното дете, средностатистическият субект — и онова, което съм сега, говоря и човешките, и ангелските езици, аз съм живият говорител на мъртвите.

Казват, че човек има само един живот. Проверете в интернет и ще видите, че не е вярно. Пуснете името си в Гугъл някой ден и вижте още колко хора се казват като вас, всички тези хора, които биха могли да бъдат вас, нуждаещият се от милостиня, спортистът, почти прочутият актьор, човекът, очакващ изпълнението на смъртната си присъда, прочутият готвач, онзи, който е роден на същата дата като вас — и всички те са сенки на онова, което би могло да се случи, ако нещата се бяха стекли малко по-различно.

Е, аз имах шанса да бъда по-различен. Да изляза от собствения си живот и да вляза в една от сенките си. Нима всеки не би постъпил така? Вие не бихте ли го сторили, ако имахте възможност?

4

Разбира се, мама скърбеше за Бенджамин. Отначало безмълвно — зловещо спокойствие, което взех за приемане. После се появиха другите симптоми: гневът, пристъпите на безумие. Чувах я посред нощ да бърше праха от порцелановите кучета или просто да снове из къщата.

Понякога ридаеше: ти не беше виновен. Друг път ме вземаше за брат ми или пък ми мелеше сол на главата заради неуспехите ми. Понякога крещеше: „Трябваше да се случи на теб“. Друг път ме събуждаше посред нощ хлипаща — „О, С. М., сънувах, че си мъртъв“ — и на мен ми трябваше известно време, докато разбера, че сме взаимозаменяеми и че Бенджамин Блу и sineokomomche за мама често са едно и също.

После дойде разпадът. Неизбежно. След шока идва ответната реакция и аз внезапно отново се оказах мишената за всичките й очаквания. След като и двамата ми братя слязоха от сцената, ролята ми беше драстично променена. Вече аз бях синеокото момче на мама. Бях единствената й надежда. Тя смяташе, че й дължа един нов опит — че трябва да се върна да уча, може би да следвам медицина, да направя всичко, което би трябвало да направи той и което вече можех да постигна единствено аз.

Отначало се помъчих да се защитя. Не бях подходящ за медицина. В „Сънибанк Парк“ се бях провалил във всички точни науки и едва успях да покрия най-ниското ниво математика. Мама обаче беше непреклонна. Имал съм отговорности. Прекалено дълго съм мързелувал, време било да се променя…

Е, знаете какво се случи после. Повали ме загадъчна болест. Коремът ми се напълни с гърчещи се змии, които изливаха отровата си във вътрешностите ми. Накрая отслабнах толкова много, че приличах на палячо в дрехите си. Потръпвах от силен шум, свивах се болезнено от ярка светлина. И понякога смътно си спомнях ужасното, превъзходно нещо, което бях направил, или къде свърши Бен и започна Брендан…

Е, това си е естествено, нали? Спомените ми са много мъгляви, тайничко заместват второразреден дим в тази игра на огледала. Горях от треска, болеше ме, не знам какво й казах. Нищо не си спомням — лъжи, изповеди, обещания — но когато напълно се възстанових и излязох от спалнята за пръв път, знаех, че нещо в мен се е променило. Вече не бях Брендан Браун, а нещо съвсем различно. И честно казано, не знаех със сигурност дали аз съм погълнал Бен, или той е погълнал мен…

Разбира се, не вярвам в привидения. И в живите почти не вярвам. Но все пак точно в това съм се превърнал, в сянка на брат си. Когато избухна скандалът с Емили, аз наново измислих историята. Разбира се, вече притежавах тази дарба благодарение на състоянието си. Поради което ми беше още по-лесно да ги убедя, че казвам истината.

Започнах да се обличам в цвета на Бен, в неговите дрехи. Отначало, понеже беше практично — моите дрехи ми бяха големи. Не носех синьо непрекъснато. По някое горнище на анцуг, някоя фланелка. Мама явно не забелязваше. Скандалът около Емили Уайт ме превърна в герой, хората ме черпеха по кръчмите, момичетата най-неочаквано решиха, че съм привлекателен. Записах се в „Малбри Коледж“. Накарах мама да повярва, че уча медицина. Юношеската ми кожа най-сетне се беше прочистила и дори бях престанал да заеквам. И най-хубавото от всичко, продължавах да слабея. Сега, когато братята ми вече ги нямаше, не изпитвах ненаситното желание да се тъпча, да трупам, да поглъщам всичко, което се изпречи пред очите ми. Онова, което започна с Мал, приключи с Бен. Най-сетне ненаситният ми апетит се засити.

5

Е, Клеър, стана както ти поиска. Днес най-сетне се върнах в групата. Сега, когато всичко се развива гладко и по план, мога да си позволя малко безобидни развлечения. Пък и това може да се окаже последният път, когато…

Стаята е съвсем мъничка и боядисана в бежово като пудра, на полица до вратата има саксия с хлорофитум, а на стената виси снимка на Ейнджъл Блу. Столовете са оранжеви и са подредени в кръг, за да може всички да се чувстват равни. В средата на кръга има малка маса, на която е поставен чайник на цветя, няколко чаши, чиния с бисквити (с крем, каквито мразя, между другото), листове формат А4 на редове, наръч химикалки и задължителната кутия с хартиени салфетки.

Е, не очаквайте да проливам сълзи. sineokomomche никога не плаче.

— Здравей! Толкова се радвам да те видя — поздрави ме Клеър. (Казва го винаги и на всеки.) — Как се чувстваш?

— Добре, струва ми се.

В реалността изобщо не съм толкова словоохотлив, колкото съм онлайн. Една от причините е, че все още предпочитам да си стоя у дома.

— Какво е станало с лицето ти? — пита тя.

Вече е забравила историите ми, разбира се, или е решила, че всичко е в главата ми.

— Претърпях злополука — свих рамене аз.

Тя ме изгледа с престорено съчувствие. Прилича на майка си, Морийн Пайк, особено сега, на тази възраст. Четирийсет и една, четирийсет и две, и изведнъж всичко се измества на юг, не, не към Хаваите, а към някакво по-сурово място с голи дерета, паднали скали и суховейна пустош. Много бледо подобие на ClairDeLune, която изпраща еротична литература на сайта ми и твърди, че е на трийсет и пет години. Въпреки това, както сигурно сте се досетили, в badguysrock ние сме драстично по-различни от реалните си персони. Ако си остава само фантазия, на кого му пука какви роли играем? Каубои или индианци, с черна шапка или с бяла, никой не ни съди.

Въпреки това игрите, на които обичаме да играем, са свързани с малка доза истина — с един недокоснат пласт на желанието. Ние сме такива, каквито мечтаем да бъдем. Знаем какво искаме. Знаем, че го заслужаваме…

Ами ако искаме порочност? Ако искаме греховност?

Е, може би и това заслужаваме. А възмездието за греха е…

— Чай? — посочва Клеър към чайника на цветя.

Чай. Прозак на бедняка.

— Не, благодаря.

Тери, която пие чая си без мляко и захар и винаги пренебрегва бисквитите — обаче прибере ли се у дома, веднага излапва цяла кутия сладолед с вкус на тесто за сладкиши — потупа стола до себе си.

— Здрасти, Брен — усмихна се тя превзето.

— Майната ти — отвърнах.

Огледах групата. Да, всички бяха тук. Половин дузина най-разнообразни откачалки, плюс бъдещи писатели, героини от сапунени сериали, провалени поети (че то друг вид има ли), до един отчаяно копнеещи за шанса да бъдат чути. За мен обаче е важен само един човек. Бетан с ирландските очи, която ме наблюдава толкова ненаситно…

Днес е облечена със сиво горнище без ръкави, което разкрива звездите, татуирани по ръцете й. „Онази ирландка на Найджъл“, така я нарича мама, дори името й не иска да спомене. „Онази с отвратителните татуировки.“

„Отвратителен“ е думата, с която мама нарича всичко, което не може да контролира. Моите снимки. Моите орхидеи. Моите писания. Всъщност на мен доста ми харесват татуировките на Бетан, прикриват сребристите белези, които има още от детството си и които кръстосват ръцете й като паяжина. Това ли е харесал Найджъл у нея? Увлечението по звездите, отзвук от неговото собствено? Или потайното и неизменно усещане за страдание?

Въпреки крещящата си външност Бетан не обича да я зяпат. Може би затова се крие под такава многопластова измама. Татуировки, пиърсинг, самоличности. Като дете беше покорна и стеснителна, кротичка, почти невидима. Явно до това води католицизмът. Постоянна война между потискане и развихряне на страстите. Нищо чудно, че Найджъл си е паднал по нея. Тя е рядка птица, увредена също като него.

— Престани да ме зяпаш, Брендан — предупреди ме тя.

Ще ми се да не ме нарича така. Брендан мирише на кисело, като нещо влажно в мазето. Предизвиква мъхната сухота в устата ми, а на цвят е — ами знаете каква е. Бетан не е по-добре, понеже мирише задушливо на църковен тамян. Повече ми харесва като Albertine, безцветна, непорочно чиста…

— Моля те, Бетан — намеси се Клеър. — Знаеш какво се разбрахме. Сигурна съм, че Брендан не го е направил нарочно. — Изгледа ме с един от захаросаните си погледи. — И понеже си тук, Брен, хайде днес да започнем от теб. Дочух, че напоследък излизаш повече. Хубаво.

Свих рамене.

— Къде ходиш, Брен?

— Ами тук-там, знаеш. Излизам. В града.

Тя ме удостои с широка одобрителна усмивка.

— Страшно се радвам да го чуя — каза. — Освен това се радвам, че отново пишеш. Можеш ли да ни прочетеш нещо днес?

Отново вдигнах рамене.

— Хайде, не се стеснявай. Знаеш, че сме тук, за да ти помогнем. — Тя се обърна към останалите от групата. — Всички нека да покажем на Брен колко е специален за нас! И колко много искаме да му помогнем!

О, не. Не проклетата групова прегръдка. Само не това. Моля ви.

— Имам едно кратко нещо… — казах, по-скоро за да отклоня вниманието им, отколкото понеже изпитвах нужда да споделям.

Клеър беше забола в мен жаден и изпълнен с очакване поглед. Такова става изражението й понякога, когато ни разказва за Ейнджъл Блу. А аз наистина доста приличам на него, разбира се — това поне не е лъжа — което означава, благодарение на ефекта на ореола, че Клеър има слабост към мен и е склонна да вярва на думите ми.

— Наистина ли? Може ли да го чуем? — попита тя.

Отново погледнах към Бетан. Преди смятах, че тя ме мрази, а тя може би е единствената, която разбира какво е да живееш всяка секунда с мъртвите, да разговаряш с мъртвите, да спиш с мъртвите…

— Много ще се радваме да го чуем, Брен — каза Клеър.

— Сигурни ли сте, че го искате? — попитах, все още насочил поглед към Бетан. Тя гледаше напрегнато, а сините й очи бяха присвити и приличаха на газови пламъчета.

— Разбира се — увери ме Клеър. — Нали така, хора?

Всички в кръга закимаха.

Забелязах, че Бетан не помръдна.

— Може да е малко… притеснително — предупредих. — Поредното убийство, опасявам се. — Усмихнах се на изражението на Клеър и на начина, по който другите се приведоха напред като мопсове по време на хранене. — Съжалявам, сигурно ще си помислите, че само с това се занимавам.

6

Той я нарича госпожа Бебешкосиньо. Мисли се за художничка. И определено изглежда така — мръснорусата й коса е артистично разчорлена, носи опръскани с боя гащеризони и дълги мънистени нанизи, харесва ароматни свещи, които твърди, че подпомагали творческия процес (и премахвали миризмата на боя).

Не че е постигнала много. Не, цялата й творческа страст се оказа вложена във възпитанието на дъщеря й. Детето е същинско произведение на изкуството — а конкретно това дете е самото съвършенство, казва си тя: талантливо и добро…

Той я наблюдава отдалеч. Мисли си колко е красива с късата си коса, със светлата си бадемова кожа и с късото си червено палтенце с остра качулка. Изобщо не прилича на майка си. Притежава невероятна сдържаност. Дори името й е красиво. Име с уханието на рози.

Майка й, от друга страна, е всичко, което той най-силно ненавижда. Непостоянна, претенциозна, паразит, който изцежда дъщеря си, живее чрез нея, краде нейните очаквания…

sineokomomche я презира. Припомня си колко много е навредила тя — на него, и на двамата — и се пита дали на някого изобщо ще му пука.

Ако претегли всичко, може би не. Светът ще бъде много по-чист без нея.

По-чист. Каква прекрасна дума. В синьо, показва какво прави той, какъв е и какво ще постигне — наведнъж. Чистач.

Идеалното престъпление има четири етапа. Първият етап е очевиден. Вторият етап отнема време. Третият етап е малко по-труден, но той вече започва да свиква с него. Пет убийства, ако броим и Дизеловосиньо, и той се пита дали вече може да се нарече сериен убиец, или преди това трябва да усъвършенства стила си.

Стилът е важен за sineokomomche. Иска да усеща поезията, наличието на по-висша цел в онова, което върши. Иска му се да направи нещо сложно, дисекция, обезглавяване, нещо драматично, ексцентрично и необичайно. Нещо, от което ще се разтреперят, нещо, което ще го отличи от другите. И най-важното, иска да гледа, да види погледа й, най-сетне да й покаже кой е.

От наблюденията си знае, че когато е сама в къщата, госпожа Бебешкосиньо обича да си взема дълги вани. Остава във ваната поне един час, чете списания — виждал е издайническите следи от намокряне по вестниците, които оставя за рециклиране. Виждал е трептенето на свещите на фона на матираното стъкло на прозореца и е долавял аромата на маслата й за вана през решетката. Времето за вана е свещено за нея. Тогава никога не вдига телефона, не отваря вратата. Той го знае. Опитвал е. Тя дори не се заключва в банята…

Той чака в градината. Наблюдава къщата. Чака блещукането на свещите и шума от водата по тръбите. Чака госпожа Бебешкосиньо и после много тихо влиза.

Къщата е преобзаведена. По стените има нови картини, повечето абстрактни — а в хола има килим в алено и кафяво от Аксминстър.

Аксминстър. Акс. Минстър. Червена дума. Какво означава? Катедрала. Брадва. Убийство. Убийство в катедрала. Мисълта го разсейва за момент, замайва го, откъсва го надалеч, отново извиква онзи вкус в устата му, онази плодова и сладникава гнилота, предвестник на главоболията. Одеялото, към което се пресяга, когато се почувства сам или уплашен, е синьо… затваря очи, стисва юмруци и си казва…

Вината не е моя.

Когато отваря очи, вкусът и главоболието ги няма. Озърта се в притихналата къща. Обстановката е каквато я помни: стаен мирис на терпентин, порцелановите куклички, които не са изхвърлени, а са поставени под стъклена витрина в салона, всичките с блеснал поглед и злокобни с избелелите си дантели и буклите си.

Банята е облицована с бели и светлосини плочки. Госпожа Б. е полегнала във водата със затворени очи. Лицето й е смайващо тюркоазно — явно си е сложила някаква разкрасяваща маска, допуска той. На пода има брой на „Вог“. Нещо мирише на ягоди. Госпожа Б. обича бомбички за вана, които оставят искряща следа — пласт звезден прах върху кожата й.

Стелацио: неволното прехвърляне на блясък от бомбичките за вана върху друг човек без негово знание или съгласие.

Звезден прах: миниатюрните блестящи частици, които някак се оказват в косата му, по кожата му; три месеца по-късно още намира такива бляскави прашинки из къщата — същински морзов код на вината му.

Наблюдава я мълчаливо. Казва си, че може да го направи сега, но понякога подтикът да го видят, е прекалено силен, пък и иска да види нейния поглед. Постоява, после някакво сетиво я предупреждава за него. Тя отваря очи — за миг в тях няма шок, само ококорено и безизразно учудване, точно като на куклите в салона — после сяда, натежала и бавна поради съпротивлението на водата, а миризмата на ягоди внезапно става непоносимо силна; блещукащата вода плисва в лицето му и той се навежда над ваната, тя го налага с безпомощните си юмруци, той я стисва за насапунисаната коса и я натиска под водата…

Учудващо лесно е. Въпреки това бъркотията не му допада. Жената е покрита с някаква бляскава чудесия, която полепва по кожата му. Синтетичната ягодова миризма се засилва. Тя се извива и се съпротивлява под натиска му, но гравитацията е против нея и тежестта на водата я задържа долу.

Той изчаква няколко минути и си мисли за розовите кръгли бисквитки в металните кутии, и от светкавичната поредица от думи изниква друг мирис — нафора. Причастие. Свети дух. Позволява си да се отпусне, дава на дишането си време да се успокои, а после внимателно и методично се хваща на работа.

На местопрестъплението не бива да останат отпечатъци — носи латексови ръкавици и възпитано е свалил обувките си в коридора, като прилежен ученик, дошъл на гости. Оглежда тялото. Изглежда наред. Избърсва разлялата се вода от пода на банята и оставя свещите да горят.

Съблича мокрите си джинси и ризата си, свива ги на топка в сака си и облича чистите дрехи, които си е донесъл. Оставя къщата така, както я е намерил — отнася мокрите дрехи у дома и ги пъхва в пералнята.

„Така, готово“, казва си.

Очаква разкритието — никой не идва. Отново е успял. Само че този път не изпитва еуфория. Всъщност усеща загуба и онзи остър и някак меден вкус на загнили зеленчуци, който толкова много прилича на витаминната напитка, се промъква в гърлото му, изпълва устата му и започва да му се повдига, лицето му се сгърчва в гримаса…

Защо този път е различно, пита се той. Защо усеща отсъствието й, когато всичко е толкова близо до края, и защо изпитва усещането, че заедно с мръсната вода от коритото е изхвърлил и бебето, както се изразява майка му?

Изпратете коментар:

ClairDeLune: Благодаря ти за това, sineokomomche. Беше прекрасно да четеш това пред групата. Надявам се да не изчезваш за толкова дълго пак! Помни, ние всички сме тук заради теб!

chrysalisbaby: да можех да те слу6ам как 4ете6 :-)

Captainbunnykiller: Яко — LOL!

Toxic69: Това е по гот от секса, човече. Ама ако намериш начин да пишеш по малко и от двете, някой ден…

7

Е, разбира се, трябва да простим поетическите волности. Понякога обаче литературата е по-хубава от живота. И може би така трябва да бъде. Убийството си е убийство — дали ще е с отрова, чрез посредник, удавяне или заради хиляди порязвания с хартия. Убийството си е убийство, вината си е вина, а под повърхността на фикцията тупти издайническа истина, червена и кървава като сърце. Понеже убийството променя всички — жертвата, извършителя, свидетеля, заподозрения — по много и най-неочаквани начини. То е като вируса на Троянския кон, който заразява душата, дреме месеци и дори години, краде тайни, прекъсва връзки, прояжда паметта и накрая се проявява като разрушителна оргия, покосяваща цялата система.

Не, не изпитвам вина. Поне не за смъртта на Катрин. Инстинктът ме накара да постъпя така, инстинктът на птиче, което се бори да оцелее. Реакцията на мама също беше инстинктивна. В крайна сметка аз бях единственото й дете. Трябваше да успея, да бъда най-добрият, дискретността вече не е вариант. Приех наследството на Бен. Прочетох книгите му. Носех дрехите му. И когато накрая избухна скандалът с Пийкок, разказах историята на брат си — не както се случи наистина, разбира се, а както си я въобразяваше мама — представяща брат ми веднъж и завинаги като светец, жертва, звездата на шоуто…

Да, за това съжалявам. Д-р Пийкок се държа мило с мен. Обаче нямах избор. Знаете го, нали? Би било немислимо да откажа, вече се бях хванал в капана, който сам бях поставил, и се борех за живота си, за живота, който откраднах от Бенджамин.

Ти разбираш, Albertine. Ти взе живот от Емили. Не че те обвинявам. Всъщност тъкмо обратното. Човек, който отнеме живот, винаги може да отнеме още един. Както вече отбелязах, струва ми се — в убийството, както и във всички други сърдечни дела, не става дума толкова за знание, колкото за желание.

Е, може ли още да те наричам Albertine? Бетан изобщо не ти отива. Но розите, които растяха до зида на градината ти — Albertine с техния копнежен аромат — бяха точно същите като розите в Имението. Сигурно съм ти го казвал. Винаги слушаш внимателно. Малката Бетан Браниган с късата й кестенява косичка и синьо-сивите си очи. Живееше в съседната къща на Емили и при определени обстоятелства би могла да й бъдеш едва ли не сестра. Можеше дори да й бъдеш приятелка, нейна връстница, с която да си играе…

Обаче госпожа Уайт беше ужасен сноб. Тя презираше госпожа Браниган, къщата, в която живееше под наем, ирландския й акцент и подозрително отсъстващия й съпруг. Работеше в местното начално училище — всъщност е преподавала на брат ми, който я наричаше госпожа Католическосиньо и се отнасяше презрително към убежденията й. И макар че Патрик Уайт беше по-толерантен и от Бенджамин, и от мама, Катрин държеше Емили далеч от ирландското момиче и семейството му.

Ти обаче обичаше да я гледаш, нали? Малкото сляпо момиченце от другата страна на зида, което толкова хубаво свиреше на пиано; имаше всичко, което ти нямаш, имаше наставници, подаръци, посетители и не ходеше на училище. Когато те заговорих за пръв път, ти се държа стеснително, малко подозрително, поне отначало, после се почувства поласкана от вниманието. Приемаше подаръците ми отпърво озадачено, а накрая с благодарност.

А най-хубавото беше, че никога не ме съдеше. Пет пари не даваше, че съм дебел. Пет пари не даваше, че заеквам, не ме смяташе за човек втора категория. Нито веднъж не поиска нищо от мен, не очакваше да бъда друг. Бях братът, който нямаше. Ти беше малката ми сестра. И нито веднъж не ти хрумна, че си просто претекст, подставено лице, че обектът на вниманието всъщност е друг…

Е, вече знаеш как съм се чувствал. Човек невинаги получава от живота каквото иска. Аз имах Бен, ти имаше Емили, и двамата стояхме на страничната линия, резерви, заместители на истинските неща. Въпреки това много се привързах към теб. О, не както обичах Емили, а като по-малка сестра, каквато ми се искаше да имах. Твоята невинна всеотдайност обаче бе нещо, с каквото не се бях сблъсквал преди. Вярно е, че бях почти два пъти по-голям от теб, но ти си имаше качества. Беше мила, покорна. Беше необикновено умна. И разбира се, отчаяно копнееше да бъдеш онова, което исках от теб…

О, моля те. Не ставай противна. За такъв перверзник ли ме вземаш? Харесваше ми да бъда с теб, това е, както ми харесваше да съм близо до Емили. Майка ти изобщо не ме забелязваше, а госпожа Уайт, която знаеше кой съм, изобщо не понечи да се намеси. През делничните дни се отбивах след училище, преди майка ти да се прибере от работа, а през почивните се срещахме другаде — или на игралната площадка на „Аби Роуд“, или в дъното на градината ви, където беше по-малко вероятно да ни видят и където си говорехме кой как е прекарал деня. Давах ти бонбони и шоколади, разказвах ти за мама, за братята си, за себе си и за Емили.

Беше превъзходна слушателка. Всъщност понякога забравях на колко си години и разговарях с теб като с равна. Разказвах ти за състоянието си — за дарбата си. Показвах ти синините и порязаните си места. Разказвах ти за д-р Пийкок и за всички тестове, на които ме подложи, преди да избере брат ми. Показах ти някои от снимките си и признах пред теб — не пред мама — че единственото, което искам от живота, е да отлетя чак до Хаваите…

Горкото самотно момиченце. Кого имаше, освен мен? Кого имаше в живота си? Работеща майка, отсъстващ баща, никакви баба и дядо, никакви съседи, никакви приятели. Освен моя милост, имаше ли друг? Какво ли не би направила за мен!

Никога не им позволявай да ти втълпяват, че едно осемгодишно дете не може да се чувства по този начин. Годините преди пубертета са изпълнени с терзания и бунтарски дух. Възрастните се опитват да го забравят, да се заблуждават, че чувствата на децата не са толкова силни като техните, че любовта идва по-късно, през пубертета, че е нещо като компенсация за изгубената чистота…

Любов ли? Ами да. Има толкова много видове любов. Има ерос, най-простичката и най-преходната любов. Има филия, приятелство, лоялност. Има сторге — синовната и дъщерната обич към родителите; има и телема — любов в съответствие с волята; има и агапе, платоническата любов, обич към приятел, към света, към непознат, към цялото човечество.

Дори гърците обаче не са знаели всичко. Любовта е като снега — има толкова много названия, до едно неповторими и непреводими. Има ли дума за обичта, която изпитваш към човек, когото си ненавиждал през целия си живот? Или за обичта към нещо, от което ти се гади? Или за сладката и болезнена нежност към онзи, когото ще убиеш?

Моля те, повярвай ми, Albertine. Съжалявам за всичко, което ти се е случило. Никога не съм искал да те нараня. Но лудостта е прилепчива, нали? И тя като любовта вярва в невъзможното. Премества планини, занимава се с вечността, понякога дори възкресява мъртвите…

Попита ме какво искам от теб. Защо просто не зарежа всичко. Е, Albertine, ето какво. Ти ще направиш за мен онова, което самият аз така и не направих за себе си. Единственото нещо, което може да ме освободи. Онова, което планирам двайсет години. Нещо, което винаги съм бил неспособен да направя, но което ти можеш да сториш толкова лесно…

Изтегли си карта. Която и да е…

Номерът е да накараш човека отсреща да повярва, че сам е избрал да изтегли тази карта, че тя не му е била отредена. Която и да е карта. Моята карта. Която се оказва…

Не се ли досети?

Тогава си изтегли карта, Albertine.

8

Разбира се, той си играе игрички с мен. Това sineokomomche умее най-добре. Толкова много игри сме играли двамата с него, че границата между истината и измислицата е невъзвратимо заличена. Би трябвало да го мразя, обаче знам, че какъвто и да е той, каквото и да прави, отчасти вината е моя.

Защо ми причинява това? Какво се надява да постигне този път? Всички участници в историята са мъртви — Катрин, татко, д-р Пийкок, Бен, Найджъл и най-важното — Емили. Въпреки това, когато той прочете историята си на глас, усетих как гърлото ми започна да се стяга, нервите ми се изопнаха, главата ми се завъртя и не след дълго в съзнанието ми започнаха да отекват акордите на Берлиоз…

— Бетан? Добре ли си? — попита той.

По тона му долових, че се подсмихва.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам — изправих се.

Клеър изглеждаше малко нетърпелива зад състрадателната си маска. Разбира се, бях прекъснала разказа, приковал вниманието на всички останали.

— Не ми изглеждаш съвсем добре — отбеляза Брен. — Дано не съм казал нещо…

— Майната ти — отговорих и се запътих към вратата.

Той печално сви рамене, докато минавах покрай него. Странно е, че след всичко, което ми е сторил, сърцето ми още лекичко подскача, когато той ме погледне. Брен е луд, превзет и заслужава да умре, само че нещо вътре в мен иска да вярва и все още се опитва да му намери оправдание. Всичко се случи толкова отдавна. Тогава бяхме различни. И двамата платихме цената, оставихме в миналото част от себе се и повече никога няма да бъдем цели и няма да можем да избягаме от призрака на Емили…

Известно време си мислех, че съм избягала. Може би дори щях да успея, ако не беше той да ми напомня. Всеки ден и по всевъзможни начини, да ме дразни с присъствието си, докато най-неочаквано всичко не изскочи отново в паметта ми, кутията с удоволствията не се счупи и демоните най-сетне не излязат на свобода и не отровят въздуха със спомени…

Интересно е къде могат да ни отведат тези неща. Ако Емили беше жива, дали щяхме да станем приятелки? Дали тя нямаше да носи това червено палто? Дали щеше да живее в моята къща? Дали онази вечер в „Зебрата“ Найджъл щеше да се влюби в нея вместо в мен? Понякога ми се струва, че съм в Огледалния свят, че живея живот, който не е съвсем мой, живот втора ръка, в който не се вписвам добре.

Животът на Емили. Столът на Емили. Къщата на Емили.

Тук обаче ми харесва, чувствам се някак добре. Не като в старата си къща преди толкова много време, която сега е дом на семейство Джакади и отеква от глъчката на веселия им живот и от подправките в кухнята им. Кой знае защо не можех да остана там. Не, къщата на Емили бе подходящото място за мен и аз не допуснах почти нищо да се промени, като че ли би могла да дойде някой ден и да изиска онова, което й принадлежи по право.

Може би затова Найджъл така и не заживя там и предпочиташе да задържи апартамента си в града. Не че я помнеше — изобщо беше пропуснал този случай — но вероятно Глория не е одобрявала, както не одобряваше нищо в мен. Косата ми, акцента ми, татуировките ми, но най-вече близостта ми до всичко, случило се с Емили Уайт, само наполовина разгадана загадка, в която синът й също беше замесен…

Разбира се, не вярвам в привидения. Не аз съм лудата. Но през целия си живот съм я виждала там — как опипом обикаля Малбри, разхожда се в парка, покрай църквата, ярка в червеното си палто. Виждала съм я, мислено съм била нея. И как иначе? Живея живота на Емили по-дълго, отколкото живея своя собствен. Слушам нейната музика. Отглеждам любимите й цветя. Посещавах баща й всяка неделя следобед и чак до края той винаги ме наричаше Емили.

Въпреки това времето на носталгията отдавна отмина. Дневникът ми вече има ново предназначение. Казват, че признанието се отразява добре на душата, а с аз с течение на времето свикнах да се изповядвам. Разбира се, така е много по-лесно — няма свещеник, няма покаяние. Само екранът на компютъра и изкуплението с копчето Изтрий. Пръстът се движи, пише, и написал, продължава…11 може да бъде изтрито с едно движение — отписваш миналото, заличаваш обвинението, очистваш опетнените…

sineokomomche ще разбере. sineokomomche с неговите онлайн игри. Защо го прави? Защото може. А също — и защото не може. А също и, разбира се, понеже Криси вярва във вечното щастие, понеже Клеър купува бисквити „Бърбън“ вместо „Фемили Съркъл“ и понеже Капитана е тъпак, който дори да нагази до шия в лайната, пак няма да се усети…

Знам. Започвам да звуча като него. Вероятно си върви с територията. Освен това винаги ме е бивало да имитирам хората. Може да се каже, че това е специалната ми дарба. Моят хитов купонджийски номер. Сега обаче не е време за самодоволство. Време е за свръхпредпазливост. Дори когато е най-уязвим, sineokomomche е опасен. Изобщо не е глупав и знае как да отвръща на удара. Найджъл — горкият Найджъл — е нагледен пример, sineokomomche го заличи толкова ефикасно, като с едно натискане на копчето на компютъра…

Така прави той. Така се справя. Казва го в историята си. Така един огледален синестет организира смъртта на единия си брат, като използва другия за посредник. Така успя да убие Найджъл — с помощта на насекомо в буркан. И ако му повярвам — така е причинил и смъртта на останалите хора, предпазвайки се от последиците, като наблюдава всичко обратно, през призмата на своята фикция, като Персей, който убива Горгоната…

Мислех да отида в полицията, но всичко звучи абсурдно, нали? Представям си лицата им, изражението на състрадателна развеселеност. Мога да им покажа признанията му онлайн — ако наистина представляват това — но тогава аз ще съм лудата, изгубена в някакъв измислен свят. Като фокусник, който се подготвя да разреже тялото на жената, той най-съвестно ни кани да проверим, че няма никаква уловка.

Вижте, няма никакви номера. Няма скрит капан. Никакъв таен фокус. Престъпленията му са публични, пред очите на всички. Ако сега се обадя, ще насоча прожекторите към себе си, ще добавя поредната скандална подробност към една история, осеяна цялата с шиповете на лъжи. Представям си как животът ми с Найджъл е изнесен на показ пред всички, виждам как журналистите се скупчват като пълчища изгладнели плъхове, наизлезли от дупките си, пъплят по всичко и всяка частица от живота ми е разкъсана, оглозгана и употребена за подплата на противните им бърлоги…

Прибрах се у дома покрай Къщата с камината. Познавам я прекрасно от неговите истории. Всъщност съм я виждала само веднъж, тайно, когато бях десетгодишна. Помня градината, цялата в рози, свежите зелени ливади и голямата входна врата, езерцето с рибките и фонтана. Разбира се, вътре не съм влизала, но татко ми е разказвал. Двайсет години по-късно намерих пътя със зловеща и съвсем не изненадваща лекота. Курсът ни приключи в осем часа и вече цареше пълен мрак, миришещ на пушек и на кисела пръст и оградил къщите и автомобилите с оранжев ореол от уличните лампи.

Къщата беше затворена, както и предполагах, но предната врата се отвори лесно, а пътеката се оказа неотдавна оплевена и почистена. Дело на Брен, казах си. Открай време мрази безпорядъка.

Докато минавах, се включиха охранителните светлини. Бели прожектори на зеления фон. Виждах огромната си сянка на стената на розовата градина — сочеше като пръст надолу по пътеката и през моравата.

Помъчих се да си представя, че къщата е моя. Тази изискана къща, тези градини. Помислих си, че ако Емили беше жива, сега щяха да принадлежат на нея. Обаче Емили не беше жива, всичко бе наследено от семейството й или поне от онова, което бе останало от семейството й — от баща й Патрик Уайт, а после, най-накрая, от татко остана на мен. Искаше ми се да можех да откажа подаръка. Но вече бе твърде късно — Емили Уайт щеше да ме следва където и да отидех. Емили Уайт и нейният цирк на ужаса, злорадите, омразниците, преследвачите, пресата…

Прозорците на горния етаж бяха заковани с дъски. Напряко на избелялата входна врата някой наскоро бе написал със спрей: В АДА ДА ГОРИШ, ПЕРВЕРЗНИКО…

Найджъл? Не, със сигурност не. Не вярвам, че Найджъл би наранил стареца, както и да го провокират. Що се отнася до другото предположение на Брен — че Найджъл никога не ме е обичал, че всичко е било заради парите…

Не. Това са поредните игрички на sineokomomche, което се опитва да отрови всичко. Ако Найджъл ме беше излъгал, щях да разбера. Въпреки това не мога да спра да се чудя — какво пишеше в онова негово писмо? Да не би да заплашваше да разобличи плановете му? Възможно ли е Найджъл да е замесен в нещо, което да доведе до убийство?

Щрак.

Тих, но много познат звук. Ослушах се, а кръвта блъскаше като прибой в ушите ми, кожата ми настръхна от пареща нервност. Възможно ли е вече да са ме открили? Това ли бе разобличаването, от което се боях?

— Има ли някого?

Никакъв отговор. Дърветата изсвистяха и зашептяха на вятъра.

— Брендан! — провикнах се. — Брен? Ти ли си?

Отново пълен покой. И тишина. Въпреки това усещах, че той ме наблюдава, както го е правил толкова често преди, и косъмчетата по врата ми настръхнаха, а в устата си тутакси усетих възкисела сухота…

И после го чух отново.

Щрак.

Щракането на затвора на фотоапарата, така зловещо безвредно, натежало от заплаха и спомени. После потайните шумове от оттеглянето му, почти нечуто, назад през храстите. Естествено, много е тих. Обаче аз винаги го чувам.

Пристъпих по посока на шума и разтворих храстите с ръце.

— Защо ме следиш? — попитах. — Какво искаш, Брен?

Стори ми се, че го чух зад себе си — потаен звук в гъсталака. Придадох съблазнително звучене на гласа си, кадифени котешки лапички, подмамващи нищо неподозиращата мишка.

— Брендан? Моля те, трябва да поговорим…

В края на тревата до краката ми имаше камък. Вдигнах го. Усетих го приятно. Представих си, че го стоварвам върху главата му, докато той се спотайва в храстите…

Стоях, стиснала камъка в ръка и търсейки признаци за присъствието му.

— Брендан? Там ли си? Излез. Искам да поговорим.

Отново чух шумолене и този път реагирах. Направих крачка, завъртях се и с всичка сила запратих камъка към източника на шумоленето. Разнесе се глух удар и приглушено тупване — и после ужасна тишина.

Така, направи го, казах си.

Не го усещах реално, ръцете ми бяха станали безчувствени. Ушите ми бяха пълни с бял шум.

Само това ли трябваше да направя? Толкова лесно ли беше да убиеш човек?

Но после ме връхлетя — ужасът, истината. Дадох си сметка, че убийството е лесно, лесно като небрежен юмручен удар, като това да вдигнеш камък. Почувствах се празна, смаяна от празнотата си. Наистина ли беше само това?

После се разнесоха първите акорди на скръбта, приливът на обич и на страдание. Чух ужасен вик на ранено същество, който за миг взех за неговия глас, но по-късно осъзнах, че е моят. Пристъпих към мястото, където бях запокитила камъка по Брендан. Повиках го по име. Никакъв отговор. Помислих си, че може да е ранен. Възможно беше да е жив, но в безсъзнание. Или пък се преструваше, лежеше и чакаше. Пет пари не давах, трябваше да узная. Ето там, зад розовия храст — изподрах си ръцете на трънака.

После усетих раздвижване зад гърба си. Трябва да е бил много тих. Сигурно е пълзял на четири крака между цветните лехи. Когато се обърнах и съзрях лицето му, изражението му на болка и неверие…

— Брен? — повиках го. — Не исках…

После той хукна между дърветата — цветното петно на синия му анорак на фона на зеленото. Чух го как се подхлъзна по сухите листа, как хукна по застланата с чакъл алея, как се прехвърли през зида на градината и скокна на алеята. Сърцето ми неистово биеше в гърдите. Цялата се тресях от прилив на адреналин. Вътре в мен се сражаваха облекчението и горчивината. В крайна сметка не бях преминала границата. Не бях убийца. Или пък съдбовната граница не е самото действие, а намерението?

Разбира се, тези въпроси са от чисто теоретичен интерес. Аз разкрих картите си. Играта започна. Харесва ли ми или не, ако му се отвори възможност, ще опита да ме убие.

9

Кучка. Улучи ме. Точно в китката — имам късмет, че не е счупена. Ако ме беше уцелила в главата — както несъмнено си искала — щеше да бъде лека нощ, прекрасни принце, или каквото друго клише си избереш.

Трябва да призная, че съм малко изненадан. Не исках да ти навредя. Просто снимах. Определено не очаквах да реагираш толкова агресивно. За щастие познавам тази градина прекрасно. Знам как да минавам между лехите и откъде да наблюдавам, без да ме виждат. Знаех и как да избягам — както съм бягал много пъти досега: през зида на улицата, притиснал силно ранената си китка към корема и полузаслепен от сълзите, които болката извика в очите ми, така че всичко изглеждаше увенчано с дъги в мръснооранжево.

Хукнах към къщи, опитвайки се да се убеждавам, че не припкам при мама, и се прибрах точно когато тя приключваше в кухнята.

— Как беше курсът? — провикна се през вратата.

— Добре, мамо — отговорих с надеждата да се кача горе, преди тя да ме види. Имах кал по маратонките, по джинсите, китката ми започваше да се подува и да пулсира — затова все още пиша на клавиатурата с една ръка — а лицето ми бе същинска карта на мястото, където съм бил. Точно където мама ме предупреждаваше да не стъпвам…

— Говори ли с Тери? — попита тя. — Сигурно е разстроена заради Елинор.

Странно, но мама го понасяше добре. Много по-добре, отколкото очаквах. Прекара по-голяма част от днешния ден в разглеждане на шапки и избиране на химни за погребението. Мама обича погребенията си, разбира се. Разчита на драматичния елемент. Треперещата ръка, усмивката през сълзи, притиснатата към начервените устни кърпичка. Как пристъпва залитаща между Адел и Морийн, придържащи я за лактите…

Глория е страшно издръжлива.

Спря ме на средата на стълбите. Отгоре виждах темето й, пътя в черната й коса, който с течение на времето се бе превърнал от тясна алейка в четирилентова магистрала. Мама си боядисва косата, разбира се — едно от нещата, за които не би трябвало да знам, както за дамските превръзки в банята и за това какво се е случило с баща ми. На мен обаче не ми е позволено да имам тайни от нея, затова тя насочи пълната сила на наблюдателността си към виновния ми профил, докато стоях като сърна в лъча на фаровете в очакване на удара.

Когато заговори обаче, установих, че мама звучи изненадващо бодро:

— Защо не си вземеш една хубава вана? Вечерята ти е във фурната. Направих пиле с чили, каквото обичаш, и малко лимонов пай. — Нито думичка за калта по стълбите и дори за факта, че съм закъснял с половин час.

Понякога това е най-лошото. Мога да я изтърпя, когато е зла. Но най-мъчително е, когато е нормална, понеже тогава чувството за вина пропълзява обратно и донася със себе си мигрената, болестта. Когато е нормална, усещам артритните подутини по ръцете й и болките в гърба, когато се изправи, а тогава си спомням каква беше някога, преди да се роди брат ми, в дните, когато аз бях нейното sineokomomche…

— В момента наистина не съм гладен, мамо.

Очаквах да реагира на думите ми. Но този път тя се усмихна и каза:

— Добре, С. М., почини си — и се върна в кухнята.

Учудих се (и малко се притесних), задето ме пусна от въдицата толкова лесно, но пък ми беше приятно да си остана в стаята с чаша вино, сандвич и пакет лед върху ранената ръка.

Най-напред влязох в интернет. В badguysrock беше празно, но пък пощенската ми кутия беше пълна със съобщения, най-вече от Клеър и от Криси. Нищо от Albertine. Е, добре. Може би е разстроена. Не е лесно да се изправиш пред факта, че си способен на убийство. Тя обаче винаги е обичала да вярва в абсолютни неща. Всъщност разделителната линия между доброто и злото е толкова размита, че е станала почти неразличима, и разбираш за съществуването й много след като си я прекрачил.

Albertine, о, Albertine. Днес се чувствам толкова близо до теб. В пулсиращата си китка усещам как тупти сърцето ти. Пожелавам ти всичко най-хубаво. Надявам се да намериш каквото търсиш. А когато всичко свърши, се надявам да намериш място в сърцето си и за мен, sineokomomche, което разбира много повече неща, отколкото смяташ…

10

Нито дума от sineokomomche. Не че очаквах да има — поне не толкова скоро. Предполагам, че известно време ще кротува като подгонено под земята животно. Сигурно ще минат най-малко три дни, преди да се покаже. Първият, за да опипа почвата. Вторият, за да начертае план за действие. Третият, за да може най-сетне да направи хода си. И точно затова аз правя своя ход днес — изпразвам банковата си сметка, въвеждам ред в нещата си, събирам си багажа в очакване на неизбежното.

Не мислете, че ще ми е лесно. Тези неща никога не са прости. Още по-малко за него, разбира се. Обаче средствата, които е избрал, целят да заблуждават неповторимо объркания му мозък, че не по негова вина жертвата му върви право към капана, който старателно й е подготвил.

Питам се какво ли би било. След като вече толкова ясно показах намеренията си, не мога да очаквам той да направи изключение за мен. Ще се опита да ме убие. Няма избор. Чувствата му към мен — каквито и да са — се основават на вина и на носталгия. Винаги съм знаела какво представлявам за него. Сянка, привидение, отражение. Заместител на Емили. Знам го и не ми пука, толкова много означава той за мен.

Само че хората са като редички плочки за домино — падне ли една, повлича всички останали. Емили и Катрин, татко, д-р Пийкок и аз. Найджъл и Брен, и Бенджамин. Рядко става ясно откъде започва всичко — ние притежаваме само частица от личната си история.

Не изглежда честно, нали? Всички си представяме живота си като история, в която заемаме централно място на сцената. Ами статистите? Ами дубльорите? За всяка главна роля има многобройни излишни персони, които се навъртат някъде отзад, никога не застават в светлината на прожектора, никога не изричат нито реплика от диалога, понякога дори не издържат до финала, а приключват живота си като един-единствен кадър на пода на монтажната. На кого му пука, когато някой статист ритне камбаната? Кой притежава историята на техния живот?

Според мен всичко започва в „Сейнт Осуалдс“. Едва ли съм била на повече от седем години, но си спомням случилото се с удивително ярки подробности. Всяка година двете с майка ми ходехме на коледния концерт в параклиса на „Сейнт Осуалдс“ в края на дългия зимен срок. Аз харесвах музиката, коледните песни, химните и органа като същинска хидра с лъскавите му месингови тръби. Тя харесваше тържествения вид на учителите в техните черни тоги и сладките хористчета с ангелските им широки набрани ризи и свещите.

Тогава виждах нещата много ясно. Загубата на паметта настъпи впоследствие. В един миг бях на слънце, а в следващия — в пъстрите сенки, и ми бяха останали само няколко прашинки блясък като свидетелство, че изобщо съм имала спомени. Онзи ден обаче всичко беше ясно. Помня го до последната подробност.

Започна, когато някакво момиченце на реда зад мен се разплака. Това беше Емили Уайт, разбира се. Беше две години по-малка от мен, а вече ми крадеше светлината на прожекторите. Пийкок също беше там — едър, благ мъж с брада, с приятен глас като валдхорна, който се суетеше покрай разплаканото дете, докато на друго място се разиграваше друга драма, невидима за основните действащи лица.

Не беше чак драма. Само едно синеоко момче от хора, което се строполи ничком. Настана известно раздвижване, музиката позаглъхна, но не спря, а някаква жена — вероятно майката на момчето — се втурна напред към хора, обувките й на високи токчета се плъзгаха по излъскания под, а лицето й беше втрещена червилена мацаница…

Моята майка я изгледа неодобрително. Тя не би се втурнала така. Тя никога не би предизвикала такава бъркотия — най-малко пък тук, в параклиса, където всички те преценяват и започват да разпространяват проклетите слухове…

— Глория Уинтър. Трябваше да се досетя.

И преди бях чувала това име. Тя ми каза, че момчето е предизвиквало неприятности в училище. Всъщност цялото семейство било същинска напаст, безбожни, порочни, нечестиви…

Непоправими, така ми каза. С тази дума мама описваше най-тежките грешници, изнасилвачите, богохулниците, майцеубийците…

Глория държеше сина си в обятията си. Беше си ударил главата в пейката отпред. По стихара му на хорист бе плиснала кръв — учудващо много. Зад нея две момчета — едното в кафяво, другото в черно, стояха като статисти в играта. Черното изглеждаше намусено, дори отегчено. Облеченото в кафяво — непохватно наглед момче с дълга отпусната коса над очите и с прекалено голяма за ръста му фланела, която, вместо да прикрива, подчертаваше корема му — имаше отчаян и дори слисан вид.

Той хвана треперещата си глава с ръце. Зачудих се дали и той не е паднал.

— Какви ги вършиш? Не виждаш ли, че имам нужда от помощ? — прозвуча резкият глас на Глория Уинтър. — С. М., донеси кърпа или нещо такова. Найджъл, повикай линейка.

Найджъл на шестнайсет, невинен младенец. Ще ми се да го помнех. Но, честно казано, изобщо не го забелязах, цялото ми внимание беше съсредоточено върху Брен. Може би заради погледа му, заради онова безпомощно и сякаш вкарано в клопка изражение на ненавист. Може би понеже усетих още тогава някаква връзка помежду ни. Първото впечатление е много важно, то формира всичко следващо.

Той отново вдигна ръка към главата си. Видях изражението му — болезнено зяпнала уста, сякаш е ударен от нещо, паднало от небето, а после се е спънал по стълбите и се е приземил на колене почти пред краката ми.

Майка ми вече бе станала да помогне и превеждаше Глория през хората.

Сведох поглед към момчето в кафяво.

— Добре ли си?

Той ме изгледа с нескрита изненада. Честно казано, и аз се изненадах от себе си. Рядко разговарях с непознати. Но нещо в него ме трогна — нещо детинско.

— Добре ли си? — повторих.

Нямаше време да ми отговори. Глория се обърна нетърпеливо, все още подкрепяйки Бенджамин с едната си ръка. Тогава ми направи впечатление колко е дребничка, с тънко кръстче в тясната пола и високите си тънки токчета, които почти не докосваха пода. Майка ми не обичаше високите токчета — наричаше ги подли токчета — и твърдеше, че причиняват най-различни болежки: от хронична болка в гърба до артрит и деформирани пръсти. Глория обаче имаше походка на танцьорка, а гласът й беше остър като петнайсетсантиметровите й токчета, когато се скара на тромавия си син:

— Брендан, веднага ела тук или, бог да ми е на помощ, ще ти извия врата, мамка му!

Видях как майка ми се намръщи при тези думи. Ругатните бяха строго забранени в нашата къща. А пък от устата на майката на момчето… наистина не можех да не му съчувствам. Той непохватно се изправи с пламнало тъмночервено лице. Виждах колко е притеснен, колко е уплашен, стеснителен и изпълнен с ненавист…

Иска му се тя да е мъртва, помислих си внезапно с кристална яснота.

Беше опасна и въздействаща мисъл. Озари съзнанието ми като фар. Направо не можех да си представя, че това момче желае смъртта на майка си. Това бе смъртен грях. Щеше да гори в ада, щеше да бъде прокълнат навеки. Въпреки това обаче нещо ме привличаше към него. Изглеждаше толкова объркан и нещастен. Помислих си, че вероятно бих могла да го спася. Може пък за него да имаше изкупление…

11

Нека обясня. Не беше лесно. Бях много срамежлива като дете. В училище ме тормозеха. Нямах приятели. Майка ми беше религиозна и неодобрението й затискаше всяка страна на живота ми. С почти нищо не ми показваше, че ме обича, и още от самото начало ми даде ясно да разбера, че само Исус заслужава нейната обич. Аз бях дарът на майка ми към него, душа за неговата сбирка и макар изобщо да не бях съвършена, както твърдеше майка ми, с неговата милост и собствените си усилия някой ден може би щях да се поправя достатъчно, за да отговоря на строгите изисквания на нашия Спасител.

Изобщо не помня баща си. Майка ми никога не го споменаваше, но носеше брачна халка и ми бе създала неясното впечатление, че той я е разочаровал и че тя го е прогонила, както ще прогони и мен, ако не съм достатъчно добра.

Е, стараех се. Казвах си молитвите. Изпълнявах домашните си задължения. Ходех на изповед. Никога не разговарях с непознати, не повишавах тон, не четях комикси и не си вземах второ парче торта, ако мама е поканила приятелка на чай. Въпреки това все беше недостатъчно. Все не се чувствах безупречна. В упоритата ми глина винаги имаше някакъв недостатък. Понякога беше нехайството ми, прокъсване на подгъва на униформената ми пола, петънце на белите ми чорапи. Друг път бяха лоши мисли. Или пък някоя песен по радиото — майка ми ненавиждаше рок музиката и я наричаше сатанинска претенция — или откъс от книгата, която четях. Майка ми повтаряше, че опасностите са твърде много, твърде много дупки по пътя към ада. Но по някакъв свой си начин тя се стараеше, неизменно се стараеше. Не е нейна вината, задето се оказах такава.

В стаята ми нямаше играчки или кукли, само разпятия със синеоки Исус и гипсов ангел (малко напукан), който трябваше да прогони лошите мисли и да ме кара да се чувствам в безопасност нощем.

Всъщност ме напрягаше. Лицето му, нито мъжко, нито женско, приличаше на лицето на мъртво дете. А що се отнася до синеокия Исус с отметната назад глава с кървящите му ребра, той не ми изглеждаше нито благ, нито състрадателен, а гневен, изтерзан и плашещ — и защо не, питах се. Ако Исус е умрял, за да спаси всички нас, защо да не е гневен? Няма ли право да е бесен заради всичко, което е трябвало да изтърпи заради нас? Няма ли да иска някак да си отмъсти — заради пироните и копието, и венеца от тръни?

Ако умра преди изгрев-слънце, моля се Бог душата ми да вземе…

Затова нощем лежах будна с часове и се боях да затворя очи, да не би ангелите да вземат душата ми или, още по-зле, самият Исус да се надигне от мъртвите, да дойде при мен, леденостуден и миришещ на гроб, и да ми изсъска в ухото:

Трябваше да си ти.

Брен се отнасяше презрително към страховете ми и се възмущаваше, че мама ги насърчава.

— Мислех, че моята майка е ужасна, но твоята е направо откачалка, мамка му.

Изкисках се. Отново ругатня. Аз никога не се осмелявах да говоря така. Обаче Брен беше по-голям от мен, много по-дързък. Историите, които ми разказваше за себе си — истории за лукаво и тайно отмъщение — изобщо не ме плашеха, а пораждаха у мен някакво смътно възхищение. Майка ми вярваше в човечеството, Брен — в разчистването на сметките. За мен това бе съвсем ново схващане — бях привикнала с едно верую и бях тайничко едновременно ужасена и въодушевена от Евангелието на Брендан.

Евангелието на Брендан беше простичко. Отвръщай на удара възможно най-силно и най-подло. Никакво обръщане на другата буза, вкарай един юмрук и бягай. Ако се съмняваш, обвини някой друг. И никога нищо не признавай…

Възхищавах му се, естествено. Как не? Думите му звучаха много смислено. Малко се тревожех за душата му, но тайничко си мислех, че ако нашият Спасител бе възприел част от отношението на Брендан, вместо да бъде толкова смирен, може би за всички щеше да е по-добре. Брендан Уинтър сритваше задници. Брендан никога не би допуснал да го тормозят или заплашват. Брен никога не лежеше буден в леглото си, скован от страх. Отвръщаше на ударите на враговете си с ангелска мощ…

Е, нищо от това не беше съвсем вярно. Не след дълго го осъзнах. Брен ми представяше нещата, каквито би трябвало да бъдат, а не точно каквито са. Въпреки това така ми харесваше повече. Така ставаше ако не по-невинен, то поне по-спасяем. А аз точно това исках — или поне така си въобразявах. Да го спася. Да поправя онова, което се бе прекършило вътре в него. Да го моделирам като къс глина в самото въплъщение на невинността…

И обичах да го слушам. Харесваше ми гласът му. Когато ми четеше историите си, никога не заекваше. Дори тонът му беше различен — тих и цинично хумористичен като дървен английски рог. Насилието никога не ме е притеснявало, пък и беше измислица. Нима можеше да навреди? Братя Грим са писали много по-лоши неща — за бебета, погълнати от великани или от вълци, за майки, които изоставят децата си, за прокудени или убити синове, или прокълнати от зли вещици…

Още щом го зърнах, знаех, че Брендан има проблем с майка си. Виждала бях Глория в селото, макар да не общувахме много с нея. Но я познавах чрез Брен и я ненавиждах — не заради себе си, а заради него.

Постепенно я опознах по-добре — витаминната напитка, порцелановите кучета, драскотините, следите от удари и синините. Той беше толкова по-голям от мен, но въпреки това в тези случаи аз се чувствах по-голямата. Утешавах го. Изслушвах го. Давах му безусловната си обич, симпатия и възхищение. И нито веднъж не ми хрумна, че докато си въобразявам, че го моделирам, всъщност той моделира мен…

12

С Брендан Уинтър станахме приятели пет месеца след концерта. Преживявах труден период, майка ми винаги беше заета, а в училище ме тормозеха повече от всякога. Наистина не разбирах причината. В Малбри имаше и други деца без бащи. Защо аз да съм различна? Може би аз съм виновна, задето татко си е тръгнал? Може би изобщо никога не ме е искал. Или и двамата ми родители не са ме искали.

И тогава Брендан се появи отново. Веднага го познах. Майка ми както винаги беше заета. Бях сама в градината. Емили си беше у тях и свиреше на пиано — нещо от Рахманинов, приятно и меланхолично. Чувах я през прозореца, който беше отворен и целият ограден от цъфнали рози. За мен този прозорец беше като от приказките, очаквах оттам да се появи принцесата, Спящата красавица, Снежанка или пък Господарката на Шалот…

Брендан не беше Ланселот. Беше облечен със сини памучни панталони и бежово платнено яке, с което приличаше на подплатен плик. На гръб носеше ученическа чанта. Косата му беше по-дълга от преди, почти покриваше лицето му. Мина покрай къщата, чу музиката и спря на няма и пет метра от градинската порта. Не ме беше видял — бях на люлката си под плачещата върба. Аз обаче видях изражението му, когато я чу да свири, тъничката усмивка, разтегнала устните му. Извади фотоапарата от чантата си — апарат с дълъг обектив — и с някак неуместна сръчност направи десетина снимки на къщата: щрак, щрак, щрак като падащи плочки от домино, а после пак прибра фотоапарата в чантата си почти без да спира…

Станах от люлката си.

— Ей!

Той се извърна с вид на преследвано животно, но после явно се успокои, като видя мен.

— Здравей, аз съм Бетан — представих се.

— Б-брендан.

Облегнах лакти на портата.

— Брендан, защо снимаш къщата на семейство Уайт?

Въпросът ми го притесни.

— Моля те, ако кажеш на някого, ще загазя. Просто искам да снимам, това е.

— Ами снимай мен — предложих и се озъбих като котка.

Брен се огледа и се ухили.

— Става. Само че ми обещай, Бетан — на никого нито думичка…

— Дори на мама ли?

— Най-вече на нея.

— Добре, обещавам — уверих го. — Но защо толкова обичаш да снимаш?

Той ме погледна и се усмихна. Зад тази грозна завеса от коса очите му бяха много красиви, имаше дълги и гъсти мигли като момичешки.

— Този апарат не е обикновен — обясни ми той, този път без заекване. — През него мога да надникна право в сърцето ти. Мога да видя какво криеш от мен. Да ти кажа дали си добра или лоша, дали си си казала молитвите, дали обичаш майка си…

Ококорих се.

— Можеш да видиш всичко това?

— Разбира се, че мога.

И се ухили широко… Ето така ме зариби.

Разбира се, не го възприемах така. Едва по-късно започнах. Но в онзи момент реших, че Брендан Уинтър ще ми бъде приятел: Брен, когото никой не искаше; Брен, който ме помоли да излъжа заради него, за да не загази.

Така започна — с една малка невинна лъжа. После се появи любопитството ми към човек, който е страшно различен от мен. Сетне дойде предпазливата обич, която едно дете изпитва към опасно куче. И накрая — усещането за близост въпреки толкова многото разлики и чувството, което в крайна сметка разцъфна в нещо като влюбване…

Никога не съм вярвала, че го е грижа за мен. Още от самото начало знаех какво го интересува. Само че госпожа Уайт бдеше като орлица. Емили никога не оставаше самичка, никога не разговаряше с непознати. Надникване през зида на градината, снимка — Брен можеше да се надява само на косвен допир. За него Емили все едно беше на Марс.

През останалото време Брен беше мой. И това ми стигаше. Мислех, че той дори не я харесва. Всъщност бях убедена, че я мрази. Каква наивница! Бях много млада. И вярвах в него — в дарбата му. Не бях успяла да удовлетворя изискванията на майка си, но може би с Брен щях да съумея. Той казваше, че аз съм неговият ангел-пазител. Наблюдавах го. Закрилях го. Затова преминах през огледалото и влязох в света на sineokomomche, където всичко е наопаки, всяко усещане е изкривено и обърнато, нищо никога не започва и нищо никога не свършва…

Когато умря братът на Брендан, на мен ми оставаха три месеца, преди да навърша дванайсет. Никой не ми каза какво се е случило, макар в Малбри от седмици да се носеха различни скандални слухове. Само че Селото винаги е смятало, че е над събитията в Белия град. Брендан беше болен и отначало допуснах, че Бен е починал от някаква болест. След това аферата Емили погълна повечето подробности. Скандалът, публичният разрив — всичко това ангажира пресата повече от достатъчно, за да затъмни една малка мръсна битова тайна.

А междувременно Къщата с камината се превърна във всеобщ център. Кратките мигове на слава на Емили Уайт щяха отдавна да отшумят, ако не беше мощният прилив на кислород, който през есента вля в историята Брендан Уинтър. Обвиненията в измама и злоупотреба повишиха популярността на Емили много повече, отколкото би могла да го стори Катрин Уайт. На Катрин вече не й пукаше — семейството й се разпадна. Не беше виждала дъщеря си от седмици, откакто социалните бяха решили, че детето е изложено на опасност. Изпратиха Емили да живее при господин Уайт в един пансион в Селото и два пъти седмично ги посещаваше психолог, докато не настъпи подходящ момент за приключване на историята. Останала у дома, Катрин се лекуваше сама със смес от алкохол и антидепресанти, които Федър — съвсем не стабилизиращо влияние — й доставяше заедно с най-различни билкови лекарства: и законни, и незаконни.

Някой би трябвало да забележи признаците. Удивително е, че никой не го стори. А когато цялата работа най-накрая избухна, шрапнелите улучиха всички ни.

Бяхме им съседи, обаче не знаех много за господин Уайт. Познавах го като мълчалив човек, който само свиреше, когато госпожа Уайт не беше у дома, понякога пушеше лула (пак когато госпожа Уайт я нямаше, за да му трие сол на главата), носеше очилца със стоманени рамки и палто, с което изглеждаше като шпионин. Чувала съм го да свири на орган в църквата и да дирижира хора на „Сейнт Осуалдс“. Често съм го наблюдавала над зида, докато седи в градината заедно с Емили. Тя обичаше той да й чете на глас и понеже господин Уайт знаеше, че и на мен ми е приятно да слушам, извисяваше глас, за да мога и аз да следя приказката — обаче кой знае защо госпожа Уайт не одобряваше това и винаги ги викаше вътре, ако забележеше, че слушам, така че нямах възможност да опозная и двамата.

След като той се премести, го срещнах веднъж, през есента след смъртта на Бенджамин. Сезон, ако не на мъгли, то със сигурност на ветрове, които брулеха листата от дърветата и покриваха с песъчинки тротоарите. Връщах се вкъщи от училище през парка, който дели Малбри от Селото, всеки момент щеше да завали сняг и аз зъзнех дори в най-дебелото си палто.

Дочула бях, че той е спрял да работи, за да се грижи пълноценно за Емили. Решението му беше посрещнато със смесени чувства — някои хвалеха всеотдайността му, други (например Елинор Вайн) смятаха, че е неуместно един мъж да остава сам с момиче на възрастта на Емили.

— Ще трябва да я къпе и всичко останало — казваше тя с недвусмислено неодобрение. — Само като си помисля! Нищо чудно, че хората говорят.

Е, ако наистина хората говореха, обзалагам се, че госпожа Вайн стоеше зад всичко това. Още тогава сипеше отрова и мръсотия, откъдето минеше. Майка ми открай време я обвиняваше, че разпространява слухове за татко, а когато един-два пъти избягах от час, Елинор Вайн съобщи в училище, вместо да каже на мама.

Може би затова се усещах някак свързана с господин Уайт, а когато го виждах в парка как люлее Емили, облечен с палтото си като на руски шпионин, поспирах, за да наблюдавам и двамата, понеже изглеждаха толкова щастливи, сякаш бяха единствените двама човека на света…

Ето това си спомням най-ясно. И двамата изглеждаха много щастливи.

Оставах на пътеката минута-две. Емили носеше червено палто, плетени ръкавички с един пръст и шапка. Под краката й прошумоляваха сухи листа всеки път, когато люлката достигнеше най-ниската си точка. Господин Уайт се смееше — профилът му беше леко извъртян, така че имах възможност да го наблюдавам, да го видя без предпазните бариери…

Мислех го за доста възрастен. Много по-възрастен от Катрин с нейната дълга спусната коса и момичешки вид. Но сега видях, че греша. Просто никога не го бях чувала да се смее. Смехът му звучеше младежки и лятно, а гласът на Емили на този фон бе като чайка, прелитаща по безоблачно небе. Дадох си сметка, че вместо да ги отчужди, скандалът бе заздравил връзката помежду им — самички на света и щастливи, че са заедно…

Навън валеше сняг. Палави сиво-жълти снежинки, уловени в конуса от светлина на уличната лампа. По-късно, когато престане да вали, в Малбри може да настане покой и всички минали и сегашни грехове да си отдъхнат поне за ден под този благодатен бял покров.

Валеше сняг в нощта, когато Емили умря. Може би ако не валеше сняг, Емили изобщо нямаше да умре. Кой знае? Нищо не свършва. Историята на всеки започва насред нечия друга история, а нишките са оплетени и очакват някой да ги разплете. Пък и чия изобщо е тази история? Моята или на Емили?

13

Разбира се, трябваше да предвидят какво се задава. Катрин Уайт беше нестабилна. Беше готова да се нахвърли върху причината за болката си — досущ като мен, ако се замислите. А когато Патрик Уайт доведе у дома Емили Уайт след изпълнението й…

Е, разрази се спор.

Би трябвало да го очакват. Напрежението растеше от месеци. Вихреха се бурни страсти. В отсъствието на съпруга си госпожа Уайт приемаше Федър, която с нейните алтернативни терапии, конспиративни теории, пришълци, призраци и Деца на утрешния ден беше тласнала Катрин Уайт от критичното и несигурно състояние, в което се намираше, към напълно проявена невроза.

Разбира се, тогава не го знаех. Емили напусна дома си в края на септември. Вече беше средата на януари и кокичетата тъкмо започваха да надигат малките си зелени главици от вкочанената земя. През всичките тези месеци, докато наблюдавах къщата, почти не виждах госпожа Уайт. Само веднъж-дваж я мярнах през прозореца — все още украсен с коледни лампички, макар че Дванайсетата нощ отдавна бе отминала, а коледната елха, накичена с гирляндите, кафенееше на задната морава — да стои, да се взира навън с провиснала от треперещите й устни цигара, без да гледа конкретно нищо — просто снега и небето, което съскаше като бял шум.

Федър, от друга страна, непрекъснато се навърташе край къщата. Виждах я всеки ден, носеше покупки, прибираше пощата, оправяше се с репортерите, които още се появяваха от време на време с надеждата за интервю, няколко думи, снимка на Емили…

В действителност вече почти никой не виждаше Емили. След като делото срещу Пийкок пропадна, социалните служби я освободиха и тя се премести да живее при баща си, който през седмица я водеше да види майка си в присъствието на социален работник, който старателно си водеше бележки и пишеше доклад, гласящ в резюме едно и също — че госпожа Уайт все още не е готова да бъде насаме с Емили.

Онази нощ обаче беше различна. Госпожа Уайт не мислеше трезво. Катрин не за пръв път заплашваше да се самоубие, но този бе първият й реален опит, осуетен от намесата на Федър и от бързите действия на парамедиците, които я вдигнаха от вече изстиващата вана и превързаха разрязаните й китки.

Можело и да е по-зле, каза лекарят. Много аспирин е нужен, за да убие някого веднага, а разрезите на китките й, макар и доста дълбоки, не бяха засегнали артерията. Въпреки това опитът беше наистина сериозен, достатъчно сериозен, за да предизвика тревога — а на следващата сутрин, която се оказа в деня на последното изпълнение на Емили — историята се разрасна до такива гигантски размери, че стана неудържима.

Колко малки са кубчетата, изграждащи съдбата! Колко сложно са подредени! Махнеш ли един компонент, цялата машина спира да работи. Ако Катрин не беше избрала този конкретен ден за самоубийствения си акт — а кой знае каква поредица от събития бе довела до това нейно окончателно решение, как небесни тела А, Б и В бяха застанали в такова злощастно разположение; ако изпълнението на Емили през онзи ден не беше толкова въздействащо; ако Патрик Уайт беше по-силен и не беше отстъпил пред молбите на дъщеря си; ако не беше изпълнил решението на съда и не беше завел Емили да я види; ако госпожа Уайт беше в по-ведро настроение; ако Федър не ги беше оставила сами, ако си бях облякъл по-топло палто; ако Бетан не беше излязла навън, за да се полюбува на току-що навалелия сняг…

Ако, ако, ако… Сладостно измамна дума, лека като паднала на езика снежинка. Дума, която изглежда твърде малка, за да побере такава вселена от тъга. Дума, която ми напомня за тисовото дърво, символ на скръбта и на гроба. Ако в гората падне тисово дърво…

Сигурно намеренията на господин Уайт са били добри. Той все още обичаше Катрин. Знаеше какво означава тя за Емили. И макар да живееха разделени, той не спираше да се надява да се върне, влиянието на Федър да отслабне и след като скандалът отшуми, Емили отново да стане истинско дете, а не явление.

Наблюдавах къщата от обяд от отсрещното кафене. Заснех всичко. Кафенето затвори в пет часа и аз се криех в градината, където няколко избуяли кипариса до прозореца на дневната ми осигуряваха удобно прикритие. Дърветата имаха кисела растителна миризма, а там, където клоните им докосваха кожата ми, оставаха червени следи, които сърбяха като опарено от коприва. Обаче бях добре скрит: от една страна, от дърветата, от друга — от дръпнатите завеси на прозореца и оставената тясна пролука, през която можех да наблюдавам сцената.

Така се случи. Кълна се. Никога не съм искал да нараня когото и да било. Но докато стоях отвън, чух всичко, укорите, опита на господин Уайт да я успокои, подмятанията на Федър, истеричните сълзи на госпожа Уайт, колебливите протести на Емили. Или пък съм си въобразил, че съм чул — сега като се замисля, гласът на госпожа Уайт от спомена ми звучи като гласа на мама, а другите гласове звучат така, сякаш долитат от вътрешността на аквариум — пораждат шумни мехурчета звук, които избухват в безсмислени срички, блъскайки се в матовото стъкло.

Щрак-щрак. Това беше фотоапаратът. Дългият обектив, опрян на рамката на прозореца, най-бързата възможна експозиция. Знаех обаче, че въпреки всичко снимките ще бъдат неясни, мъгляви, нефокусирани, а цветовете щяха да греят край сцената като фосфоресценцията около пасаж тропически рибки.

Щрак-щрак.

— Искам си я обратно! Не можеш да я държиш далеч от мен, не и сега!

Това беше госпожа Уайт, която крачеше из стаята с цигара в ръка и с коса като мръсно знаме, спусната по гърба. Бинтовете на разрязаните й китки се открояваха призрачно, неестествено бели.

Щрак-щрак. Звукът има вкус на Коледа със своя сочен синкав аромат на кипарисите и вкочаняващия студ на сипещия се сняг. „Време на Снежната кралица“, помислих си и си спомних госпожа Електриковосиньо и зелевата воня на пазара онзи ден, и потракването на токчетата й по пътя — трак-трак-трак — като токчетата на майка ми.

— Моля те, Кати — каза господин Уайт. — Трябва да мисля за Емили. Това не е добре за нея. Освен това ти се нуждаеш от почивка…

— Да не си посмял да се държиш снизходително с мен! — извиси глас тя. — Знам какво се опитваш да направиш. Искаш да се дистанцираш от мен. Искаш да се възползваш от скандала. И след като лепнеш всички обвинения на мен, ще спечелиш като всички останали…

— Никой не се опитва да те обвинява. — Той понечи да я докосне, тя се отдръпна.

Под прозореца аз също потръпнах, а Емили, притиснала устата си с ръка, стоеше безпомощно отстрани и размахваше нещастието си като червено знаме, което само аз можех да видя.

Щрак-щрак. Усещах докосването до устата си. Чувствах пръстите й там. Бяха като малки пеперуди. Потръпнах от нежност заради интимността на жеста.

Емили. Е-ми-ли. Уханието на рози е навсякъде. Прашинки светлина просветваха през пердето и обсипваха натрупалия сняг със звезди.

Е-ми-ли. Милион леи.

Щрак-щрак — и досега сякаш усещам как душата полита извън тялото ми. Милион точки светлина, полетели към забравата…

Включи се и Федър и резкият й глас проряза стъклото. Кой знае защо отново ми напомни на мама и на миризмата, която винаги я съпровожда. Цигарен дим и притаеното ухание на „Синият час“ и на витаминната напитка.

Щрак-щрак и Федър се присъедини в аквариума.

Представях си я как се дави вътре.

— Никой не те е канил тук — каза тя. — Не смяташ ли, че вече навреди достатъчно?

За миг си помислих, че говори на мен. Очаквах да каже: „Малко нищожество. Не разбираш ли, че ти си виновен за всичко?“. И може би този път наистина бях, помислих си. Може би този път тя също го знае.

— Не мислиш ли, че достатъчно унижи Кати с това, че копелето ти живее в съседната къща?

Мълчание, после студено като сняг.

— Моля? — обади се най-накрая господин Уайт.

— Точно така — победоносно заяви Федър. — Тя знае… ние знаем… всичко. Да не смяташе, че ще ти се размине?

— Не съм искал да ми се размине — каза господин Уайт на Катрин. — Всичко ти разказах. Казах ти незабавно — беше грешка, за която плащам през последните дванайсет години…

— Ти ми каза, че всичко е приключило! — провикна се тя. — Каза ми, че е било с жена от службата, учителка по заместване, която се е махнала…

Той я изгледа и аз останах поразен от спокойствието му.

— Да, това беше лъжа — отговори. — Но останалото е истина.

Направих крачка назад. Сърцето ми се сви. Дишах учестено и от устата ми излизаше чудовищно огромна пара. Знаех, че не трябва да съм там, че мама сигурно се чуди къде съм се запилял. Но сцената дойде в повече на моя милост. Твоето копеле. Какъв глупак съм бил!

— Още колко хора знаят? — Отново беше госпожа Уайт. — Колко хора ми се присмиват, докато тази ирландска кучка и нейното проклето изчадие…

Отново се доближих до стъклото, усещайки ръката на Емили на бузата си. Беше студена, но усещах, че сърцето й се мята като риба на сухо.

Моля те, мамо. Моля те, татко…

Само че никой не я чуваше. Само аз знаех как се чувства. Протегнах ръка като морска звезда и притиснах пръстите си към стъклото.

— Кой ти каза, Кати? — попита господин Уайт.

Катрин издиша дим във въздуха.

— Наистина ли искаш да разбереш, Пат? — Ръцете й пърхаха като птички. — Искаш ли да знаеш кой те издаде?

Поклатих глава зад прозореца. Вече знаех кой й е казал. Знаех защо бях видял онзи ден господин Уайт да дава пари на мама, разбрах защо ме погледна с такова съжаление, когато го попитах дали той е баща ми…

— Лицемер такъв — изсъска му тя. — Преструваш се, че ти пука за Емили. Никога не си я искал. Никога не си проумявал колко специална е Емили, колко е надарена…

— О, напротив, разбирам — каза господин Уайт. Гласът му беше спокоен както винаги. — Но заради случилото се преди дванайсет години ти позволих прекалено голям контрол. Ти превърна дъщеря ни в откачалка. Е, след днешното изпълнение ще сложа край на това веднъж завинаги. Повече никакви интервюта. Никаква телевизия. Време е тя да заживее нормално, а ти трябва да се изправиш пред фактите. Тя е само едно малко сляпо момиченце, което се мъчи да зарадва майка си…

— Тя не е нормална — заяви госпожа Уайт и гласът й отново затрепери. — Тя е специална! Тя е надарена! Знам, че е така! Предпочитам да е мъртва, отколкото поредното дете инвалид…

В този момент обсъжданата личност се изправи и запищя — отчаян, пронизителен писък, който прерасна в ярка точка от звук, лазер, пронизал действителността, с вкус на мед и на загниващи плодове…

Изпуснах фотоапарата.

Мааааааааааа-моооооооо!

За миг тя и аз станахме едно. Близнаци, две сърца, които туптят като едно, една-единствена вибрация. За миг я опознавам до съвършенство точно както и Емили ме познава. А после, също толкова внезапно, настава тишина. Звукът утихва. Изведнъж усещам зловещия студ. Стоя там вече повече от час. Краката ми се схванаха, ръцете ме болят. Сълзи се стичат по лицето ми, но аз почти не ги усещам.

Трудно ми е да дишам. Опитвам се да помръдна, но е твърде късно. Тялото ми се е превърнало в бетон. Болестта, която ме повали след смъртта на Бен, ме опустоши и ме направи уязвим. Отслабнах прекалено за прекалено кратко време, тялото ми изчерпа запасите си.

Залива ме вълна от ужас. Казвам си, че мога да умра тук. Никой не знае къде съм. Опитвам да се провикна, но не излиза никакъв звук, устата ми е пресъхнала от страх. Едва дишам, зрението ми е замъглено…

Трябваше да послушаш мама, Брен. Мама винаги знае кога си намислил някоя пакост. Мама знае, че ти заслужаваш да умреш…

Моля те, мамо, прошепвам през устни, които са станали като хартия от студа.

Обгърнала ме е тишина. Снегът умъртвява всичко — звук, светлина, усещания…

Добре тогава, нека да умра, казвам си. Нека да умра ето тук, на прага й. Поне тогава ще се освободя. Ще се освободя от нея…

Мисълта е странно ободряваща. Да се освободя от мама — от всичко — ми се струва кулминацията на всички желания. Забравете Хаваите, нуждая се само от още един миг на снега. Само още миг и после ще заспя. Сън без надежда, без спомени…

И после зад мен се разнася глас:

— Брендан?

Отварям очи и извръщам глава. Малката Бетан Браниган с червеното си палто и плетената си шапка, наднича към мен над зида като приказно същество. Малката Бетан, известна още като „изчадието на Патрик от съседната къща“, чийто баща, пазен в тайна години наред, мама е заплашила да разкрие…

Прехвърля се през оградата на градината.

— Брен, изглеждаш ужасно — казва.

Снегът е откраднал гласа ми. Отново опитвам да помръдна, но от студа краката ми са като залепнали за земята.

— Чакай тук. Ще се оправиш. — Бетан още от дванайсетгодишна знае как да се справя с кризисна ситуация. Чувам я да тича към входната врата. Звъни на звънеца. Някой излиза. От засипаната със сняг веранда се откъсва сняг и глухо тупва на земята.

Гласът на господин Уайт отеква в нощта:

— Какво се е случило, Бетан? Нещо не е наред ли?

— Моят приятел — чувам гласа на Бетан. — Нуждае се от помощ.

— Кати, някой е в беда.

— Предупреждавам те, Патрик!

— Кати, моля те…

Най-накрая нозете ми не издържат. Строполявам се на четири крака. Вдигам глава и виждам Емили — под ъгъл спрямо вратата. Сиропена светлина плисва безстрастно по чистия сняг. Тя е облечена със синя рокля, небесносиня, девствено синя, и в онзи момент я обичам толкова силно, че с радост бих умрял вместо нея…

— Емили — успявам да промълвя.

И тогава светът се свива до едничка прашинка, студът нахлува и ме обгръща, край мен тичешком приближават стъпки и…

Нищо.

Нищичко.

14

Пресата използва слаб речник. Работи по определени правила. Винаги наричат пожара „огнен ад“, убийствата неизменно са „брутални“, като че ли за разлика от някакъв друг, по-състрадателен вид убийства. А смъртта на дете (още по-добре е да се каже „малчуган“) неизбежно е „трагедия“…

В този случай беше почти вярно — обичта на една майка, поставена на непоносимо изпитание, приятели, неуспели да различат признаците, съпруг, който не й оказва подкрепа, ужасно стечение на обстоятелствата.

Обвиниха медиите, разбира се, както ги обвиниха и за смъртта на принцеса Даяна. Върховната награда от таблоидите — да си познат само с малкото си име — е запазена само за Исус, кралските особи, рок звездите, супермоделите и момиченцата, които са отвлечени или убити. Заглавията обичат такива окълцани имена — всички онези Хайли, Мада и Джесика — намекват за споделена близост, предизвикват общата скръб на нацията. Венци, ангели и плюшени мечета, високи до коляно купчини цветя по улиците и възстановената легенда за нея, разбира се, след връхлетялата ужасна трагедия…

Трагедия ли? Е, може и да беше. Тя имаше толкова причини да живее. Талантът й. Красотата й. Парите й. Славата й. Толкова много легенди за тази невръстна особа се бяха появили вече. Впоследствие легендите се превърнаха в нещо, наподобяващо култ. А приливът на скръб покрай смъртта й беше като групов вой на опечалени, които повтаряха: „Защо Емили? Защо не някое друго момиче?“.

Е, аз никога не съм скърбяла за нея. Както би казал sineokomomche, случват се гадости. А тя не беше нищо особено, казвам ви, беше си най-обикновена. Той самият ми каза, че тя се преструва — слух, който погребаха заедно с нея под белия надгробен камък — но смъртта я направи недосегаема, само на една крачка от светия хор. Никой не се съмнява в ангел. Статутът на Емили беше подсигурен.

Всеки знае официалната версия. Почти не се нуждаеше от разкрасяване. След изпълнението си по телевизията онази вечер Емили отишла у дома заедно с баща си. Между отчуждените съпрузи избухнала кавга — с неизвестна причина. После се случил един от онези непредвидими инциденти. Младеж — момче, съседско дете — припаднал пред къщата на семейство Уайт. Била студена нощ, навалял дебел сняг. Момчето — което, както казват, можело и да умре, ако младата му приятелка не потърсила помощ — било премръзнало. Патрик Уайт прибрал вътре и двете деца, направил им горещ чай и докато Федър се мъчела да установи какво изобщо са търсели в градината, Катрин Уайт останала сама с Емили — за пръв път от месеци.

В този момент хронологията става неясна. Последователността от събития може би никога няма да бъде разбрана изцяло. Федър Дън винаги е твърдяла, че за последен път е видяла Емили в шест часа, макар че според криминологичната експертиза детето все още е било живо един час по-късно. А Брендан Уинтър, който е видял всичко, твърди, че не помни нищо…

Така или иначе, фактите са такива. В шест или в шест и половина, докато другите се занимават с Брендан, Катрин Уайт напълва ваната, в която удавя деветгодишната Емили, преди самата тя да влезе във водата и да изпие цяло шишенце сънотворни. А когато Патрик тръгва да ги търси по-късно, ги намира сгушени във ваната, звездно обсипани с лъскави прашинки от бомбичка за вана…

О, да. Бях там. Отказах да оставя Брендан сам. И когато те откриха Емили, ние надничахме през вратата на банята, невидими, каквито могат да бъдат само децата при мъчителни обстоятелства…

Отне ми известно време да проумея. Първо, че Емили е мъртва; после, че смъртта й не е случайност. Спомените ми за нещата съществуват като поредица от образи, съединени от тълкуване впоследствие; аромат на ягоди от шампоана за вана, късчета гола плът, които мярнах в огледалото в банята; безполезните паунски крясъци на Федър и Патрик, който не спираше да повтаря: „Дишай, миличка, дишай…“.

И Брендан, който наблюдаваше мълчаливо и очите му отразяваха всичко…

В банята Патрик Уайт се опитваше да съживи дъщеря си. „Дишай, по дяволите, дишай, миличка, дишай…“ — и подчертаваше всяка дума със силен натиск над сърцето на мъртвото момиченце, сякаш със силата на собственото си желание бе възможно някак да рестартира механизма. Натискът, все по-отчаян, се превърна в поредица удари, когато Патрик Уайт изгуби контрол и започна да размахва неконтролируемо ръце над мъртвото момиче, да я бъхти като възглавница…

Брендан притисна ръце към гърдите си.

— Дишай, миличка. Дишай!

Брендан започна да се задушава.

— Патрик! — намеси се Федър. — Престани. Мъртва е.

— Не! Ще успея. Емили! Дишай!

Брендан се облегна на вратата. Лицето му беше пребледняло и лъщеше от пот, дишането му беше учестено и плитко. Разбира се, знаех за състоянието му — за огледалната реакция, заради която потръпна, когато видя ожуленото ми коляно и която му причини толкова силно страдание, когато брат му припадна в параклиса на „Сейнт Осуалдс“ — но никога досега не го бях виждала такъв. Беше като вуду магия, така си помислих, сякаш дори мъртва, Емили го убиваше…

Вече знаех какво трябва да направя. Беше като в приказка, когато леденото огледало попада в окото на момчето и то вижда всичко разкривено и объркано. „Снежната кралица“, така се казваше приказката. А малкото момиче трябваше да го спаси…

Застанах пред него и скрих Емили от погледа му. Сега аз бях в очите му, отразена там в зимно синьо. Виждах се, с късото си червено палтенце, с късата коса, която толкова приличаше на косата на Емили.

— Брен, вината не е твоя — казах.

Той се пресегна да ме отблъсне. Всеки момент щеше да припадне.

— Брендан, погледни ме — наредих му.

Той затвори очи.

— Казах, погледни ме! — Сграбчих го за раменете и го притиснах с всичка сила. Чувах го как се мъчи да диша… — Моля те! Само ме погледни и дишай!

За миг си помислих, че го губя. Клепачите му потръпнаха, краката му омекнаха и двамата заедно политнахме към вратата. После той отново отвори очи и Емили беше изчезнала от тях. Вместо нея там беше моето лице, отразено миниатюрно в очите му. Моето лице и неговите очи. Бездната в очите му.

Държах го на една ръка разстояние и дишах, просто дишах равномерно, вдишвах и издишвах, и постепенно неговото дишане се забави и започна да следва моето, а лицето му взе да възвръща цвета си. От очите ми бликнаха сълзи — и аз отново си спомних приказката, в която сълзите на момичето разтопиха късчето огледало и освободиха момчето от проклятието на Снежната кралица — и усетих неистова радост.

Бях спасила Брендан. Бях спасила живота му.

Сега там, в очите му, бях аз.

За миг се видях там, като прашинка в сълза. А после той ме избута и каза:

— Емили е мъртва. Трябваше да си ти.

15

Наистина не си спомням много от остатъка на онази вечер. Помня, че изтичах навън на снега, паднах на колене на пътеката и видях снежния ангел, който Брендан беше оставил до входната врата. Изтичах в стаята си, легнах на леглото под синеокия Исус. Не знам колко време съм останала. Бях мъртва, без глас. Мислите ми продължаваха да се въртят около факта, че Брен е избрал нея, не мен, че въпреки всичко, което направих, Емили ме беше победила.

И тогава чух музиката…

Може би затова сега я избягвам. Музиката вече извиква твърде много спомени. Някои са мои, други са нейни, трети са и на двама ни. Може би тъкмо музиката ме върна към живота онзи ден. Първата част на „Фантастична симфония“, която свиреше толкова силно в колата — тъмносиня тойота с четири врати, паркирана на алеята пред къщата на семейство Уайт — че прозорците се тресяха и се издуваха от звука като сърце, което ей сега ще се пръсне.

Тогава вече линейката беше заминала. Федър сигурно също бе тръгнала с нея. Мама работеше до късно тази вечер — нещо свързано с църквата, струва ми се. Брен никакъв го нямаше, а светлините в къщата на Емили угаснаха. И тогава се разнесе онзи музикален порив като черен вятър, чиято цел е да отвори всички ключалки на света, и аз станах, облякох си палтото и излязох навън до паркираната кола. Забелязах, че двигателят работи, на ауспуха е закрепен маркуч, който стига до прозореца на шофьорското място, а вътре мълчаливо седи бащата на Емили — не плаче, не нарежда, само си седи, слуша музика и се взира в мрака.

През прозореца на колата ми приличаше на привидение. Аз също, отразена в стъклото, бледото ми лице бе отражение на неговото. Музиката прииждаше навсякъде край него. Помня най-вече това, Берлиоз, който все още ме преследва, и снега, затрупал всичко.

Дадох си сметка, че той също се обвинява, че според него, ако нещата се бяха стекли различно, би могъл да спаси Емили. Че ако не ме беше пуснал вътре, ако беше оставил Брендан навън на снега, ако някой друг беше на нейното място…

Емили е мъртва. Трябваше да си ти.

Вече ми се струваше, че разбирам. Досетих се как бих могла да спася и двама ни. Може би можех да превърна това в своята история, казах си, вместо да бъде историята на Емили. Историята на момиче, което е умряло и някак се е върнало от света на мъртвите. Не мислех за отмъщение — не и тогава. Не исках да отнемам живота й. Исках само да започна отново, да отгърна нова страница и повече никога да не мисля за това момиче, за момичето, което беше видяло и чуло твърде много…

Патрик Уайт ме гледаше. Беше си свалил очилата и без тях изглеждаше объркан и изгубен. Очите му бяха светло — и странно познато — сини. Вчера той беше нечий баща — човек, който чете приказки, играе игри, целува за лека нощ, необходим и обичан човек, а кой беше сега? Никой, нищо. Отхвърлен, статист — точно като мен. Зарязан на купчината, където историята продължава някъде другаде, без нас.

Отворих предната врата от неговата страна. В колата беше топло. Миришеше на пътища и на магистрали. Маркучът, прикрепен към ауспуха на колата, падна, когато отворих вратата.

Музиката престана. Двигателят угасна. Патрик продължаваше да ме гледа. Явно не можеше да говори, но очите му ми казваха всичко, което трябваше да знам.

Затворих вратата.

— Да вървим, татко — казах.

Потеглихме мълчаливо.

16

Не беше най-хубавият миг в живота ми. Не мислете, че се гордея с думите си. Но в своя защита ще кажа, че през този ден вече бях изстрадал достатъчно, а страданието се разпростира във все по-големи кръгове като вълните по водна повърхност, след като хвърлиш камък…

„Трябваше да си ти.“ Да, това казах. Тогава дори го мислех. Че на кого би липсвала Бетан Браниган? Коя беше тя в общата картина на нещата? Емили Уайт беше уникална, дар, Бетан беше нищо, никой. И точно затова, когато Бетан изчезна, тя бе победена, прескочена в заглавията по вестниците, засенчена от скръбта по Емили.

Заглавията на първа страница: ЕМИЛИ УДАВЕНА! ЗАГАДЪЧНА СМЪРТ НА ДЕТЕТО ЧУДО.

След такива значими новини всичко останало остава на втори план. „Местно момиче изчезва“, си намира място едва на шеста страница. Дори майката на Бетан изчака до следващата сутрин, преди да съобщи в полицията за изчезването на дъщеря си…

Почти не помня какво се случи после. Прибрах се у дома, това помня. Мама забеляза, че целият горя. Сложи ме да си легна и ми каза да не мърдам от леглото. Главоболие, коремни спазми, треска. Накрая дойде полиция, но при тези обстоятелства не можех да им кажа много. Що се отнася до господин Уайт, дадоха си сметка, че и той е изчезнал, едва четирийсет и осем часа по-късно…

Разбира се, дотогава бегълците отдавна бяха офейкали. Следата беше изстинала. Чудеха се защо Патрик Уайт ще отвлича дете, което почти не познава? Федър разкри мотива, който госпожа Браниган потвърди. Новината, че Бетан е дете на Патрик, осигури нужния приток на кислород към историята — и издирването на изчезналото момиче и на неговия баща бе възобновено.

Колата на Патрик беше намерена на пътя на петдесет мили северно от Хъл. Благодарение на кестенявите косми, взети от задната седалка, се потвърди, че Бетан е била в колата, макар че, разбира се, нямаше как да се разбере преди колко време. А междувременно банкови документи разкриха, че Патрик Уайт е изпразнил спестовната си сметка. После, след три тегления на по десет хиляди лири, банковата следа изчезваше рязко. Патрик вече плащаше само в брой. А това няма как да се проследи. Полицията в Бат съобщи, че са забелязани мъж и момиченце. След две седмици и претърсване на целия град съобщението бе обявено за скалъпено. После отново някой ги забелязал — този път в Лондон, но сведенията пак се оказаха неблагонадеждни. Молбата на госпожа Браниган се оказа също толкова безрезултатна.

Почти три месеца по-късно, без убедително доказателство за противното, хората започнаха да се питат дали Патрик, изваден от релси от трагедията, не е инсценирал собственото си самоубийство. Претърсваха езера, оглеждаха стръмни скали. В пресата Бетан се сдоби със статута на малкото име, който често предшества някое мрачно откритие. В църквата в Малбри палеха свещи, На ангела Бет, Бог те обича и др. Госпожа Браниган проведе няколко молитвени акции. Морийн Пайк организира евтин благотворителен базар. Но Всевишният мълчеше. Поддържаха историята жива само със спекулации, спасителния пояс на пресата — машина, която може да работи до безкрай (както в случая с Даяна — минали са дванайсет години и още е във вестникарските рубрики), или пък просто може да бъде изключена по желание на читателите.

В случая с Бетан упадъкът настъпи бързо. Откъснатата роза бързо губи уханието си. БЕТ — ВСЕ ОЩЕ ИЗЧЕЗНАЛА, вече не беше новина. Минаха месеци. После година. Отбелязаха годишнината с бдение със свещи в църквата на Малбри. Откриха на госпожа Браниган синдром на Ходжкин, като че ли Бог не я беше поставил на достатъчно изпитания. Това стигна до вестниците — за известно време — ТРАГИЧНО ПОСТРАДАЛАТА МАЙКА НА БЕТ В ШОК ЗАРАДИ РАК, но всички знаеха, че с историята е свършено, че е покрита с трупни рани от залежаване и трябва просто да се появи смелчага, който да изключи апарата.

И тогава ги откриха. Случайно; живееха от отвъдната страна на нищото. Мъж бил докаран в болница, след като внезапно получил удар. Мъжът отказал да съобщи името си, но дъщеря му, която го придружавала, разкрила, че това е Патрик Уайт, а тя е дъщеря му Емили.

„ЩАСТЛИВА СЛУЧАЙНОСТ!“, гръмна пресата, която неизменно разполагаше с подходящото клише. Самата история обаче се оказа не толкова лесна. Бяха минали осемнайсет месеца от изчезването на Бетан Браниган. През повечето време тя и Патрик живели в отдалечено селце в Шотландия, където Патрик обучавал детето у дома и където никой не подозирал, че този пристрастен към книгите мъж и малкото му момиченце са нещо друго, а не онова, което изглеждат.

А детето — стеснителното и затворено четиринайсетгодишно момиче, което твърдеше, че се казва Емили, се оказа толкова различно от Бетан Браниган, че дори майка й, вече прикована на легло и в последните стадии на болестта, разпозна колебливо.

Да, имаше прилики. Цветът на косата й беше същият. Но свиреше прекрасно на пиано, макар че никога не бе имала инструмент у дома, наричаше Патрик „татко“ и твърдеше, че не си спомня нищичко за живота си преди осемнайсет месеца.

Вестниците получиха ден, наситен със сензации. Най-чести бяха слуховете за сексуално посегателство, макар да нямаше причини за подобни предположения. После бяха конспиративните теории, чиито преработени версии се появиха в най-добрите списания. И после настана потоп — елементарно поднесени диагнози: като се започне от маниакалност и се стигне до пренасочване на чувствата, от шизофрения до стокхолмски синдром.

Нашите таблоиди обичат простите решения. Бързите истории. Случаите с начало и край. А този беше неприятен, объркан и непроницаем. След шестседмично разследване Бетан все още не бе проговорила, а Патрик Уайт беше в болница, неспособен — или нежелаещ — да говори.

А междувременно госпожа Браниган, все още наричана от таблоидите „майката на Бетан“, печално предаде богу дух, с което отново даде на вестниците извинение да използват думата „трагедия“, тъй като горкичката Бетан останала сама на света, само с мъжа, когото наричаше „татко“…

Сигурно са били шокирани, когато са узнали, че Патрик наистина й е баща. Не успяха да се справят както трябва. А после д-р Пийкок допълнително усложни нещата, като промени завещанието си в нейна полза, като че ли така би могъл да заличи миналото и да прогони призрака на Емили…

Едва ли й е било лесно, горкичката. Нужни й бяха години, за да постигне поне някакво подобие на нормален живот. Първо я прибраха в социален дом, после отиде при приемни родители — така се научи да се преструва, че чувства неща, които всъщност не чувства. Приемните й родители, Джеф и Трейси Джоунс, живееха в Белия град. Винаги бяха искали да имат дъщеря. Само че добродушният нрав на Джеф се вгорчаваше след няколко чашки, а Трейси, в плен на мечтата за малко момиченце, което да издокарва по свой образ и подобие, не откриваше нищо от себе си в мълчаливата и начумерена тийнейджърка. Потиснала и скрила всичките си чувства, Бетан откри свой начин да се справя. И до днес личат белезите от тези ранни години, сребристите им следи по ръцете й, под мастилото и филигранните татуировки.

Когато човек разговаря с нея, когато я гледа, не го напуска усещането, че тя играе роля, че Бетан точно като Albertine е само един от нейните аватари, щит срещу света, в който никога нищо не е сигурно.

Тя никога нищо не им казваше. Те смятаха, че е блокирала спомените. Аз обаче знам, че не е така, а последните й постинги го потвърждават. Мълчанието й осигури освобождаването на господин Уайт, а обвиненията срещу него бяха свалени тихомълком. И макар че клюкарите в Малбри продължиха да бъдат убедени в най-лошото, бащата и дъщерята най-сетне получиха възможност да продължат живота си както съумеят.

Минаха години, преди да я видя отново. Дотогава тя вече бе станала друг човек, както и аз. Срещнахме се почти като непознати, без да споменаваме миналото, виждахме се два пъти седмично в курса по творческо писане, а после тя тайно се промъкна в живота ми, докато не откри къде е най-подходящо да нанесе удара…

Мислехте, че аз я застрашавам, нали? Боя се, че е тъкмо обратното. Казах ви, не бих могъл да допусна дори косъм да падне от главата й. В измислените си истории мога да правя каквото си поискам, обаче в действителността съм обречен да пълзя пред хората, които мразя и презирам най-силно.

Но не за дълго. Списъкът с хората, които искам да видя мъртви, намалява с всеки изминал ден. Триша Голдблум, Елинор Вайн, Греъм Пийкок, Федър Дън. Съперници, врагове, паразити — до един покосени от приятелската ръка на съдбата. Съдба, прокоба, наречете го както пожелаете. Важното е, че вината никога не е моя. Аз само пиша думи.

Пръстът се движи, пише и написал, продължава…

Това обаче не е съвсем вярно, нали? Да желаеш смъртта на свой враг, колкото и добре да си изпипал фантазията, не е същото като да отнемеш живот. Може би в това е истинската ми дарба — не синестезията, причинила ми толкова страдание, а това, умението да насъскам словото срещу онези, които са ме оскърбили.

Досети ли се какво искам от теб, Albertine? Всъщност е много простичко. Както ти казах, вече си го правила. Границата между словото и делото се крие в извършването.

Извършване. Интересна дума с остри срички… като листа на голтерия… като гилотина — сякаш става дума за присъда, която ще бъде изпълнена от човек с черна качулка… или пък от глутница кучета…

Наистина ли не си се досетила какво ще направиш за мен? О, Albertine. Да ти кажа ли? След всичко, което направи досега, след всичко, което сме преживели заедно… Изтегли си карта, която и да е…

Ти ще убиеш майка ми.