sineokomomche

1

Променяла е името си много пъти, но хората продължават да я наричат Глория Грийн. Имената са като етикетите върху куфарите, така смята тя, като карти, които показват на хората къде си ходил и къде си мислиш, че отиваш. Тя никога никъде не е ходила. Обикаля само квартала като куче, което си гони опашката, сляпо се натъква отново на себе си и пак подема цялата шарада.

Имената обаче са знаменателни. Думите имат огромна сила. Как се премятат като бонбони в устата, колко скрити значения има всяко едно име. Открай време я биваше с кръстословиците, с акронимите и играта на думи. Предала е дарбата си на своите синове, но само един от тях го съзнава. Освен това изпитва огромно уважение към книгите, макар че никога не чете художествена литература. Предпочита да остави това на средния си син, който, макар да заеква, е по-умен от нея — може би дори прекалено умен.

Името му на англосаксонски означава „Огнен“ — и макар че тя ужасно много се гордее с него, го смята и за опасен. Нещо вътре в него не откликва, не желае да види света такъв, какъвто е. Госпожа Браниган, учителката от „Аби Роуд“, твърди, че той ще го надрасне, и безмълвно намеква, че ако Глория ходи на църква в неделя, синът й вероятно няма да е толкова проблемно дете. Само че ако питате майката на sineokomomche, госпожа Браниган дрънка глупости. Според нея sineokomomche изобщо няма нужда от допълнителен стимул за фантазиите си.

Неочаквано се пита какво би станало, ако Питър Уинтър не беше умрял. Дали щеше да бъде различно, ако sineokomomche и братята му усещаха бащино влияние над непокорния си живот. Всички футболни мачове, които са пропуснали, игрите на крикет в парка, моделите на самолети, влакчетата играчки, пържените закуски сутрин?

Обаче няма смисъл да пролива сълзи за миналото. Питър беше паразит, дебел и мързелив използвач — биваше го само да харчи парите на Глория. Най-хубавото нещо, което направи за нея, беше да умре, ама и за това му трябваше малко помощ. Обаче никой не може да напусне Глория Грийн, така че учудващо, застраховката се оказа полезна; и в крайна сметка беше толкова лесно — само леко притискаш маркучето между палеца и показалеца си, докато Питър лежи в болницата…

Сега се пита дали не е било грешка. sineokomomche се нуждаеше от баща. Някой да го контролира. Да го научи на дисциплина. Питър обаче не би могъл да се справи с трите момчета, камо ли с едно толкова надарено дете. Неговият приемник, господин Синеок, изобщо не беше никакъв вариант. А Патрик Уайт — който във всяко отношение, освен в едно, би могъл да е идеалният баща — за жалост, както вече стана дума, беше благо и изискано създание, което бе направило погрешен избор…

Вината правеше Патрик уязвим. Изнудването го напрягаше. Чрез благоразумна комбинация от двете той се оказа добър източник на доходи години наред. Намери работа на мама, помагаше им, а накрая, когато я изостави, Глория не го винеше. Не, винеше жена му с нейните свещи и порцеланови кукли, а когато най-накрая съзря възможност да си го върне на госпожа Уайт, й разкри тайната, която пазеше от толкова отдавна и задвижи поредица от събития, довели до убийство и самоубийство…

Въпреки баща си обаче sineokomomche е различен. Може би защото е по-чувствителен. Сигурно затова си фантазира толкова. Бог й е свидетел, опита се да го предпази. Да убеди света, че той е твърде безобиден, за да наранява. Обаче sineokomomche търси страданието като прасе, което рови за трюфели, и тя не може да направи нищо, освен да го следи, да поправя грешките му и да разчиства бъркотиите.

Помни онзи ден на морския бряг, когато момчетата бяха съвсем малки. Найджъл се бе запилял някъде, Бенджамин беше на четири години, а sineokomomche — почти на седем. И двамата ядяха сладолед, а sineokomomche каза, че неговият не е вкусен, сякаш само като гледа как брат му яде, вкусът в устата му отслабва.

sineokomomche е чувствителен. Тя вече го знае пределно добре. Целият потръпва, ако друго момче го шляпне по китката, а рачето в кофичката е достатъчно да го разплаче. Като някаква вуду магия, която изважда на показ едновременно жестоката и състрадателната й страна, защото тя се пита как изобщо ще живее той, след като не съумява да се справя с действителността.

„Не забравяй, че това е само наужким“, срязва го тя по-остро, отколкото е смятала. Той я гледа с кръглите си сини очи как гушка брат му. Синята кофичка в краката й вече започва да вони.

— Не си играй с това, противно е — предупреждава го тя.

Но sineokomomche само я гледа и бърше сладоледа от устата си. Знае, че мъртвите неща са противни, но някак не може да откъсне поглед от тях. Обзема я раздразнение. Той е събрал проклетите неща. Сега тя какво да ги прави?

— Не биваше да хващаш тези животни, ако не си искал да умрат. Само разстрои брат си.

Всъщност малкият Бен е погълнат изцяло от сладоледа си, което още повече я ядосва (макар да съзнава, че е ирационално), понеже би трябвало той да е най-чувствителният, нали е най-малък. sineokomomche би трябвало да се грижи за него, вместо да се цупи, така смята майка им.

Само че sineokomomche е специален, той е патологично чувствителен и колкото и тя да се мъчи да го направи малко по-корав, да го научи да се грижи за себе си, просто не успява и накрая все тя се нагърбва с всичко.

Според Морийн той играе игрички. „Типичното средно дете — отсича тя с присъщото си високомерие. — Ревнува, цупи се, търси внимание.“ Дори Елинор смята така, макар че според Катрин Уайт в детето има нещо повече. Катрин обича да го насърчава и точно затова Глория престана да води sineokomomche със себе си на работа и го замести с Бенджамин, който си играе кротичко с играчките и никога не се пречка…

— Вината не е моя — отговаря sineokomomche. — Не знаех, че ще умрат.

— Всичко умира — срязва го Глория, а очите му вече се пълнят със сълзи и той сякаш ей сега ще припадне.

Част от нея иска да го утеши, но тя съзнава, че би било опасно да се поддаде. Да му обърне внимание на този етап означава да насърчава слабостите му. Всичките й синове трябва да бъдат силни, така смята тя. Как иначе ще се грижат за нея?

— Сега искам да оправиш тази бъркотия — казва му тя и кимва към синята кофичка. — Върни ги в морето или каквото там решиш.

— Не и-искам. Мирише — клати глава той.

— Направи го, иначе, бог да ми е на помощ, ще си платиш.

sineokomomche поглежда кофичката. Петте часа на слънце са предизвикали бърза ферментация на съдържанието й. Рибната растителна миризма на солена вода се е превърнала в задушлива воня. Гади му се. Започва да хълца безпомощно.

— Моля те, мамо…

— Не ми ги пробутвай тия!

Най-накрая се разревава и брат му. Пронизителен, нервен, леден плач. Глория се обръща към безпомощния си син.

— Видя ли какво направи? Като че ли вече не натвори достатъчно пакости.

Изстрелва ръка и го шамаросва през лицето. Обута е със сандали с коркова подметка. Когато се пресята да го удари отново, се препъва в кофичката и изсипва съдържанието й върху крака си.

С това вече чашата прелива. Глория пуска Бенджамин на земята и с две ръце стисва sineokomomche, за да може най-добре да се справи с положението. Той се мъчи да избяга, но мама е твърде силна, мама е жилава, заравя пръсти в косата му и го притиска надолу сантиметър по сантиметър, натиска лицето му към пясъка и към отвратителната разкашкана гадост от мъртви риби и изкуствен кокос, и ето че сладоледът се топи върху китката му и покапва върху кафявия пясък, но той не смее да го пусне, понеже направи ли го, тя със сигурност ще го убие, точно както той уби тези животинки на плажа, рачетата и рибката с отворена уста като процеп на пощенска кутия, затова се опитва да не диша, но в устата му има пясък и в очите му има пясък, той плаче и повръща, а мама крещи:

— Глътни го, малък негоднико, глътни го, както погълна брат си!

После изведнъж всичко свършва. Тя престава. Пита се какво я прихваща. Знае, че децата могат да подлудят човек, но какви ги вършеше, за бога?

— Изправи се — нарежда на sineokomomche.

Той се оттласква от земята, все още стискайки фунийката с разтопения си сладолед. Лицето му е изцапано с пясък и мръсотии. Носът му леко кърви. Изтрива го със свободната си ръка и вдига към мама пълните със сълзи очи.

— Не се дръж като бебе — казва му тя. — Никой не е убит. А сега си дояж проклетия сладолед.

Изпратете коментар:

Albertine: (изтрит постинг).

sineokomomche: Знам. Много често и аз не намирам думи…

2

Най-сетне някаква версия на истината. Защо да си правим труда на този етап от играта? Сигурно е знаел, че е твърде късно да се върне назад. И двамата свалихме картите. Да не би отново да се опитва да ме предизвика? Или е зов за състрадание?

През последните два дни и двамата не си показахме носа навън, покосени от един и същ въображаем „грип“. Клеър ми съобщи по имейла, че Брендан не е ходил на работа. „Розовата зебра“ също беше затворена два дни. Не исках той да идва там. Не и преди да съм готова.

Тази вечер се върнах за пръв път. Не можех да спя в леглото си. Къщата ми е твърде незащитена. Много е лесно да я подпалиш, да пуснеш да изтича газта, да спретнеш нещастен случай. Той може да го направи и със затворени очи. В „Розовата зебра“ е по-трудно, понеже е на главна улица. На покрива има охранителни камери. Не че вече има значение. Колата ми е натоварена. Прибрала съм си нещата. Мога да замина веднага.

Да не мислехте, че ще остана и ще се боря с него? Боя се, че не съм борец. През целия си живот съм бягала и вече е твърде късно да се променям. Но се чувствам странно, че напускам „Розовата зебра“. Странно и тъжно след толкова много време. Ще ми липсва, но повече ще ми липсва човекът, който бях, докато работех там. Дори Найджъл не разбираше изцяло целта на тази личност, смяташе, че истинската Бетан е някой друг…

Истинската Бетан? Не ме разсмивайте. Вътре в матрьошките има само боядисани лица, нищо друго. Все пак кафенето беше хубаво. Безопасно място, където се задържах. Паркирам колата отстрани на църквата и тръгвам по безлюдната улица. Повечето къщи вече са тъмни като цветя, които се затварят за през нощта. Само че неоновата табела на „Розовата зебра“ свети, пръска по снега цветните си листенца. Приятно ми е да се прибера у дома, макар и за малко…

Очаква ме подарък. Орхидеи в саксия с картичка: „За Albertine“. Сам ги отглежда, каза ми го. Кой знае защо, това много му приляга.

Влизам вътре. Веднага се логвам. Естествено, той е онлайн.

Надявам се, че орхидеята ти е харесала, пише.

Не смятах да му отговарям. Бях си обещала да не го правя. Обаче какво лошо има пък да му отговоря?

Красива е, натраках. И е вярно. Цветето е зелено и има пурпурно гърло като някакъв отровен вид птица. Уханието малко прилича на уханието на зюмбюл, но е по-сладникаво и по прашесто.

Разбира се, той вече знае, че съм тук. Допускам, че затова е изпратил орхидеята. Обаче знам, че не може да си тръгне преди обичайното време, пет без четвърт, не и без да разтревожи майка си. Излезе ли сега, тя ще започне да задава въпроси, sineokomomche е готов на всичко, само и само да избегне подозренията на майка си. Така че ще бъда в безопасност поне докъм четири и половина. Мога да се позабавлявам известно време.

Зигопеталум, „Брайт Блу“. Един от ароматните видове. Постарай се да не я убиеш, моля те. А, да, между другото, какво мислиш за историята ми?

Мисля, че си извратен, натраквам в отговор.

Той отговаря с емотикон — малко жълто усмихнато личице.

„Защо разказваш тези истории?“, питам.

Защото искам да разбереш. Гласът му звучи съвсем ясно в съзнанието ми, все едно той е в стаята. След убийство няма връщане назад, Бетан.

Кой по-добре от теб ще знае, напечатвам в отговор.

Отново същият емотикон. Допускам, че трябва да се чувстваш поласкана, заявява. Но ти знаеш, че това е просто фикция. Никога не бих направил тези неща, както не бих хвърлил и онзи камък — китката още ме боли, между другото. Явно имам късмет, че не уцели главата ми.

Какво се опитва да ми внуши? Че всичко това е съвпадение? Елинор, д-р Пийкок, Найджъл — че всичките му врагове са премахнати от игралната дъска по силата на щастлива случайност?

Е, не, не съвсем, отговаря той. Някой действаше от мое име.

Кой?

Дълго време не ми отговаря. На екрана няма нищо, само малкото синьо квадратче на курсора, който мига търпеливо в прозореца за съобщения. Чудя се дали връзката не се е разпаднала. Дали не трябва пак да се логна. И после, тъкмо вече се готвя да изляза от мрежата, в пощенската ми кутия пристига съобщение.

Наистина ли не знаеш кого имам предвид?

Нямам представа за какво говориш.

Поредното мълчание. После получавам автоматично генерирано съобщение от сървъра — постинг на сайта badguysrock — и кратичка бележка:

Прочети това.

3

Нарича я госпожица Хамелеоновосиньо. Вие може да й казвате Albertine. Или Бетан. Или дори Емили. Каквото и име да изберете за нея, тя няма собствен цвят. Като хамелеон се приспособява към средата. Иска да бъде всичко за всички — спасителка, любима, отплата. Дава им онова, което смята, че искат. Дава им онова, от което смята, че се нуждаят. Обича да готви и така удовлетворява нуждата си да подхранва. Познава какво обичат, знае кога да добави или не сметана, усеща за какво копнеят още преди самите те да са го разбрали.

Разбира се, точно заради това я избягва sineokomomche. Преди sineokomomche беше дебел и макар това да бе преди двайсет години, той съзнава колко лесно може да се превърне отново в онова хлапе. Хамелеонът го познава прекалено добре. Познава страховете му, мечтите му, апетитите му. Знае също, че някои копнения не бива да бъдат задоволявани. Погледнеш ли ги директно, рискуваш страховити последици. Затова той си служи със система от огледала като Персей при Горгоната. Стои си на сигурно място зад затъмненото стъкло и наблюдава, чака и дебне сгоден случай.

Някои хора са родени да гледат, знае го.

Някои хора са огледала, родени да отразяват.

Някои хора са оръжия, обучени да убиват.

Огледалото избрало ли е какво да отразява? Оръжието избрало ли е жертвата си? Хамелеонът не знае. Тя никога няма свои хрумвания, дори като дете. Да си го кажем направо, тя има само спомени. Няма представа коя е и променя целия си живот от ден на ден. Но се опитва да направи впечатление, той го знае. Тя иска да остави своя отпечатък върху него.

Отпечатък. Импресия. Импресионист. Какви интересни думи. Да предизвика възхищение, да заяви нещо, да предизвика вдлъбнатина. Човек, който се представя като друг човек. Човек, който рисува картина само с помощта на малки светли петна. Човек, който създава илюзия — с пушек и огледала, със сънища и знамения.

Да, със сънища. Оттам започна всичко. В сънищата, във фикцията, във фантазията. А sineokomomche се занимава тъкмо с фантазиите, те са неговата територия — киберпространството. Място, където съществуват всички сезони, всички подправки, желания с всякакъв вкус. Желанието създава свой собствен свят или поне го прави тук, в badguysrock. Името е доста съмнително — то е остров, на който са изхвърлени разкаялите се или пък е рай за негодниците от цял свят, където те преспокойно могат да се отдадат на извращенията си.

Тук всеки крие нещо. Един своята безпомощност, боязливостта си, страха от света. Друга, почтена гражданка с отговорна работа, прекрасен дом и съпруг, мек като сирене крема, тайно копнее за тъмно месо, за извратеното, злото, опасното. За трета, която мечтае да е слаба, теглото е просто извинение, меко одеяло, което я скрива от света — иначе той ще я изяде и тя го знае. За четвърти това е момичето, което е убил, когато катастрофира с мотоциклета — осемгодишна, на път за училище, пресичаше на завой без видимост, и ето че той се задава със седемдесет километра в час, още махмурлия от предишната вечер, и когато поднася и се блъска в стената, си мисли „Това е краят, пич, това беше“ — само дето играта продължава и в този момент той усеща как гръбнакът му поддава като струна, забелязва една обувка до себе си отстрани на пътя и се пита кой, по дяволите, изхвърля напълно здрава обувка в канавката, а после вижда и останалата част от нея; двайсет години по-късно вижда само това и сънищата го връхлитат със страховита яснота, и той се мрази, мрази и света, но най-вече мрази противното им скапано съчувствие…

Ами sineokomomche? Е, и той като останалите не е точно какъвто изглежда. Казва им го, но колкото повече го повтаря, толкова повече са склонни да вярват в лъжата.

Никого не съм убивал. Естествено, никога не би признал истината. Затова парадира онлайн, перчи се и навира в очи първичните си желания като паунски ритуал по ухажването. Другите се възхищават на чистотата му. Обичат го заради неговата прямота. sineokomomche разиграва онова, което другите не смеят дори да мечтаят, аватар, символ на изчезнало племе, от което дори Бог се е отвърнал…

А какво става с Хамелеона, ще попитате. Тя не е най-близката приятелка на sineokomomche, но той се среща с нея, макар и спорадично. Имат си минало, но тук вече нищо не го вълнува, нищо не задържа вниманието му. Въпреки това той отново я опознава и я намира за все по-интересна. Преди смяташе, че е безцветна. Всъщност тя е просто приспособима. През целия си живот е била последователка, събирала е идеологии, но никога не й е хрумвала едничка нейна си идея. Обаче покажете й кауза, дайте й знаме и тя ще се отдаде изцяло.

Най-напред следваше Исус и се молеше да умре, преди да се събуди. След това следваше момче, което й разкри различно евангелие. После, когато стана на дванайсет години, последва един луд в снега само заради сините му очи, а сега следва sineokomomche досущ като другите от неговата миша армия и иска само да танцува до забрава под звуците на свирката му.

Срещат се отново в курса по творческо писане, когато тя е само на петнайсет години. Не е толкова курс по писане, колкото група за лека терапия, препоръчана й от нейния терапевт като средство да изрази себе си по-добре. sineokomomche посещава курса най-вече за да подобри стила си, от който открай време се срамува, но и защото се е научил да се възползва от привлекателната сила на въображаемото убийство.

Познава една жена от селото. Нарича я госпожа Електриковосиньо. На години може да му бъде майка, което прави цялата работа доста противна. Той не знае какво става в съзнанието й. Но е известно, че госпожа Електриковосиньо има слабост към млади мъже, а sineokomomche е неопитен — поне в любовните дела. Хубав млад мъж на двайсетина години, работи в сервиз за електроуреди, за да си плаща таксите в колежа. Слабичък с дънковия си гащеризон, не е окачил в шкафчето си снимки на момичета, но въпреки това няма нищо общо с дебелото момче, което беше допреди няколко години.

Въпреки младостта си нашата героиня е много по-опитна. В крайна сметка, толкова много неща й се наложи да изтърпи през годините. Смъртта на майка й, удара на баща й, адския вихър на публичността. Прибраха я под социална закрила, настаниха я при едно семейство в Белия град. Мъжът е водопроводчик, грозната му съпруга многократно се е опитвала да зачене и все не успявала. И двамата са запалени роялисти, къщата им е пълна със снимки на принцесата на Уелс: някои са хубави контрастни изображения, други са евтини комплекти, изработени с акрилни бои върху евтино платно. Хамелеонът ги ненавижда, но както обикновено почти не говори. Установила е, че си струва да мълчи и да остави другите да говорят. Семейството няма нищо против. Нашата героиня е добричко момиченце. Разбира се, сигурно вече са го разбрали — точно добрите момиченца трябва да държиш под око.

Мъжът, когото ще наречем Дизеловосиньо и който ще загине заедно със съпругата си при пожар в дома им пет-шест години по-късно, обича да се представя като семеен мъж; нарича Хамелеона „принцесо“ и през уикендите я взема със себе си на работа, където тя носи голямата му кутия с инструментите и го чака, докато той си бъбри с поредица развратни домакини и техните смътно агресивни съпрузи, които смятат всички водопроводчици за долни търгаши, понеже те, свестните мъже, стига да поискат, като нищо ще поправят уплътнителя или кранчето и ще инсталират новия акумулаторен електрически радиатор.

Не го правят само поради прекалени съображения за здравето и безопасността, затова са кисели и враждебни, докато жените им приготвят чай, поднасят бисквити и говорят на мълчаливото момиченце, което рядко им отговаря или се усмихва, а си седи с прекалено големия анцуг, който скрива по-голямата част от тялото й; ръчичките й стърчат от ръкавите като бледорозови цветни пъпки, а лицето й е безизразно като на порцеланова кукла под завесата от тъмна коса.

По време на едно от тези посещения — в къща в Селото — нашата героиня за пръв път изпита тайното удоволствие от убийството. Разбира се, идеята не беше нейна, открадна я от sineokomomche на курса по творческо писане. Хамелеона не притежава собствен стил. Претенциите й за творчество са плод на имитация. Посещава курса само защото той е там и тя се надява някой ден отново да я забележи, очите им отново да се срещнат и неговите да останат приковани върху нея като омагьосани, без друго отражение, което да пречи на концентрацията им.

Той я нарича госпожа Електриковосиньо…

Хубав ход, sineokomomche. Всички имена и самоличности са променени с надеждата невинните да бъдат защитени. Само че Хамелеона я разпознава, познава къщата от посещенията си там. Знае и каква слава й се носи, за слабостта й към младите мъже, за някогашната й противна връзка с по-големия брат на нашия герой. Смята това за жалко, за недостойно и когато госпожа Електриковосиньо е намерена изгоряла в къщата си няколко дни по-късно, тя се оказва неспособна да скърби и дори да се разстрои.

Някои хора обичат да си играят с огън. Други хора заслужават да умрат. Пък и какво общо може да има някакъв трагичен инцидент с момиченцето, което седи толкова кротичко и чака толкова търпеливо до огъня, докато баща му оправя водосточната тръба?

Отначало sineokomomche не се досеща. Отначало смята, че е карма. Само че с течение на времето, когато враговете му се олюляват и падат с всяко натискане на клавишите на пишещата машина, започва да забелязва очертаващия се модел съвсем ясно, като шарките по тапетите в салона на майка му.

Електриковосиньо. Дизеловосиньо. Дори горката госпожа Химическосиньо, която подпечата собственото си падение с желанието си нещата да се получат спретнато и чистичко, като започна от спретнатото чистичко момче в групата по терапия на дебелата си племенница.

И д-р Пийкок, чието единствено истинско престъпление е, че се оказа под грижите на нашия герой; чието съзнание и бездруго беше наполовина замъглено и чийто стол е толкова лесно да бутнеш по самоделната рампа, така че на следващата сутрин да го намерят да лежи там с изцъклени очи и зинала уста. А ако sineokomomche не усети нищо, значи все пак има искрица надежда…

Може би е заради моя ангел-пазител, казва си той, или е чисто и просто съвпадение.

Той се пита защо тя постъпва така. За да защити невинността му? За да си присвои вината му? Или просто за да привлече вниманието му? Дали не е защото тя се възприема като екзекутор на света? Или е заради момиченцето, чийто живот тя така страстно колекционира? Дали не е понеже някой друг е единственият й начин на съществуване? Или понеже като sineokomomche и тя няма друг избор, освен да бъде огледало на околните?

Все пак накрая вината не е негова. Дава й каквото иска, това е. Ами ако тя поиска и вината му, тогава какво? Ако всъщност иска злодеянието?

Е, той със сигурност не е виновен. Никога не й е нареждал какво да прави. Въпреки това усеща, че тя иска нещо повече. Долавя нетърпението й. С жените винаги е едно и също, мисли си той. Жените и техните очаквания. Знае, че всичко ще свърши със сълзи, както винаги преди…

Обаче sineokomomche не може да я вини за нещата, които обмисля. Той я застави да го направи, той я моделира от онази убийствена глина. Години наред тя беше неговият голем, а сега робинята просто иска да се освободи.

Той се пита как тя ще го постигне? Толкова лесно се случват нещастия. Капка отрова в питието? Банално изтичане на газ? Катастрофа? Пожар? Или пък ще бъде нещо по-езотерично — игла с връхче, натопено в рядка южноамериканска орхидея, скорпион в кошница с плодове? Каквото и да е, sineokomomche очаква да бъде нещо специално.

А дали ще усети, че предстои да го сполети? Ще има ли време да надзърне в очите й? И докато тя се взира в бездната, какво ще види да я гледа оттам?

Изпратете коментар:

JennyTricks: МИСЛИШ СЕ ЗА МНОГО УМЕН, НАЛИ?

sineokomomche: Не ти ли хареса разказчето ми? Защо ли не съм изненадан?

JennyTricks: МОМЧЕНЦАТА, КОИТО СИ ИГРАЯТ С ОГЪН, СЕ ИЗГАРЯТ.

sineokomomche: Благодаря ти, Jenny. Ще го имам предвид…

4

Нарича ме голем. Колко противно уместно. Според легендата голем е същество, създадено от слово и глина, безгласен роб без собствена цел, единственото му предназначение е да изпълнява заповедите на господаря си. Освен в една от историите за робски бунтове — знаеше ли това, sineokomomche? И сега какво? Ами не помня. Но знам, че е свършило зле.

Всъщност затова ли се е сетил за мен? Винаги е бил страшно суетен. Още като момче, презиран от почти всички, беше арогантно хлапе; дълбоко убедено, че е уникално и че някой ден ще се прочуе. Може бе се дължи на майка му. Глория Грийн и нейните цветове. Не, не го защитавам. Обаче има нещо извратено в схващането, че момчетата могат да бъдат сортирани като пране, че един цвят може да те направи добър или лош, че всяко престъпление може да бъде изпрано и провесено да съхне на въжето…

Смешно, нали? Той я мрази, но въпреки това не може просто да си тръгне. Има си собствени пътища за бягство. Живее вътре в главата си години наред. И има голем на работата си, изработен по специални изисквания…

Лъже, разбира се. Това е само фикция. Опитва се да смъкне защитите ми. Знае, че неохотната ми памет е като счупен прожекционен апарат, който може да се справя с филма само кадър по кадър. Разказът на sineokomomche за събитията винаги е по-добър от моя, образ с висока резолюция, за разлика от моето зърнисто черно-бяло изображение. Да, аз съм много объркана и изпълнена с омраза. Обаче никога не съм убивала.

Разбира се, той си го знае от самото начало. Затова ме тормози. Обаче може да бъде много убедителен. Пък и преди е лъгал полицията, обвинявал е други, за да прикрие вината си. Дали сега ще обвини мен? Намерил ли е нещо в апартамента на Найджъл или в Къщата с камината, което може да предостави като доказателство? Да не би да се опитва да спечели време, като ме въвлече в диалог? Или се прави на пикадор, който ме предизвиква да направя своя ход?

Момчетата, които си играят с огън, се изгарят.

Не бих могла да го изразя по-хубаво. Ако това е планът му да ме дезориентира, тогава стъпва по опасна територия. Знам, че сега трябва просто да го пренебрегна, да се кача в колата и да замина, но съм адски възмутена. Твърде дълго играя неговите скалъпени игрички. Всички го правим, подчиняваме му се. Той не понася физическата болка, но вирее прекрасно върху психическото страдание. Защо го допускаме, питам. Защо никой досега не се е опълчил?

Преди малко пристигна имейл. Отворих го от мобилния си.

Не знам какво се крие зад това. Да не би да очаква да прекъсна всичко и да хукна? Като цяло, съмнявам се. Най-вероятно си играе с мен и се опитва да ме извади от равновесие. Орхидеята му е на задната седалка на колата ми, притисната между два кашона. Кой знае защо не искам да я оставям тук. Изглежда толкова безобидна с малките си цветове.

После ми хрумва нещо. Напира заедно с уханието на орхидеи. И ми се струва толкова ясно, толкова красиво, като маяк насред дима.

Всичко трябва да свърши някъде, нали разбирате? Твърде дълго го следвам по този път като недъгаво дете подир Свирача от Хамелин. Той ме направи такава. Играя му по свирката. Кожата ми е карта, покрита с белези и със следи на онова, което той ми е сторил. Но вече го виждам такъв, какъвто е наистина, момчето, което толкова пъти извика „убийство“, че накрая някой му повярва…

Познавам навиците му по-добре от своите. Ще тръгне от къщи в четири и четирийсет и пет, преструвайки се както винаги, че отива на работа. Сигурна съм, че точно тогава ще направи своя ход. Няма да може да устои на притегателната сила на „Розовата зебра“ с нейната топла и приветлива светлина и с мен вътре, сама и уязвима, като мушица във фенер…

Ще кара колата си, синьо пежо. Ще кара по „Мил Роуд“ и ще паркира до ъгъла на църквата „Вси светии“, където са разчистили снега. Ще огледа улицата — вече пуста — и после ще отиде пеша до „Розовата зебра“, като се промъква в сенките покрай сградите. Вътре радиото свири достатъчно силно, за да не го чуя, когато влиза. Днес не е станцията с класическа музика, макар че аз не се боя от музиката. Този страх беше на Емили. Сега „Фантастичната симфония“ не оказва никакво въздействие върху мен.

Вратата на кухнята е с резе. Много лесно се отваря — докато го прави, вдига поглед към неоновия надпис, бавно пулсиращите букви „Розовата зебра“ и илюзорния им мирис на газ…

Виждате ли? Познавам слабостите му. Използвам дарбата му срещу него, дарбата, която получи от брат си, и когато го връхлети истинската миризма, той просто ще пропъди илюзията, както е правил много пъти досега — поне докато влезе вътре и остави вратата да се затвори зад него.

Понагласила съм нещо на вратата. Бравата вече не се върти отвътре. А газта ще е пусната от часове. В пет всяка искра ще може да я подпали — включване на осветлението, запалка, мобилен телефон…

Разбира се, няма да съм там, за да го видя. Отдавна ще съм заминала. Но мога да влизам в интернет през мобилния си и имам номера му. Естествено той трябва да реши да влезе. Жертвата сама избира съдбата си. Никой не го кара насила да влезе, никой не е отговорен.

Може би, когато него вече го няма, отново ще съм свободна. Свободна от неговите желания, които отразяват огледално моите. Какво става с отражението, след като огледалото се строши? Какво става със светкавицата, след като бурята отмине? Реалният живот има толкова малко смисъл, само фикцията има смисъл. А аз от толкова време съм фикция, героиня в една от историите му. Питам се дали измислените образи въстават и се обръщат срещу своите създатели?

Надявам се само всичко да не приключи твърде скоро. Надявам се той да има време да проумее. След като влезе сляпо в капана, ми се иска да има малко време, за да извика, да се съпротивлява, да се опита да избяга, да задумка с юмруци по вратата и накрай да си помисли за мен, за голема, надигнал глава срещу господаря си…

5

Тази вечер няма да се спи. Твърде много сънища. Някои хора сънуват пълноцветно, други сънуват само в стилистиката на film noir. Но си мечтая за пълно потапяне, за звук, мирис, усещания. Понякога нощем се събуждам, почти удавен в пот, а други нощи изобщо не мога да заспя. Тогава мрежата ми носи утеха, винаги има някой буден онлайн. Стаи за разговор, фен сайтове, сайтове за фикшън, порно. Тази нощ обаче съм самотен и ми е мъчно за моя фен лист, за моята цвърчаща армия от мишчици. Тази вечер имам нужда някой да каже: „Ти си най-добрият, sineokomomche“.

Затова съм тук, в badguysrock, и наблюдавам коварната Albertine. Стигна много далеч — и аз се гордея с нея — обаче още изпитва нужда да се изповядва като някогашното добричко католическо момиченце. От известно време знам паролата й. Наистина е лесно да я научи човек, от мен да го знаете. Нужен е само един нехаен жест, останал на десктопа акаунт, в който сте влезли, докато някой налива чаша чай, и ето че частните й постинги са достъпни за прочит от всички…

Проверяваш ли си мейла, Albertine? Моята пощенска кутия е претъпкана от съобщения — жално хленчене на Капитана, колебливи шумове от Криси. Малко порно от Токсик, откраднато от сайта Bigjugs.com. Един от въпросниците на Клеър, както и тъп кретенски постинг за Ейнджъл Блу и за онази кучка жена му, за психическото здраве на майка ми и за прекрасния напредък, който според нея съм отбелязал при последната си публична изповед.

Има и обичайната ненужна поща, писма от противници, спам, писма от Нигерия с ужасен правопис, които ми обещават милиони лири само срещу данните за банковата ми сметка, оферти за виагра, за секс, за интимни филмчета с младежки знаменитости — с две думи, плавеите от нета са се стекли насам, а в този момент посрещам охотно дори спама, защото той е спасителният ми пояс, това е моят свят и да съм откъснат от него е равносилно на това да ме оставите да се удавя във въздух като риба на сухо…

В четири часа чувам мама да става. Тя също не спи добре напоследък. Понякога седи в салона и гледа сателитна телевизия, понякога върши домакинска работа или излиза да се разходи из квартала. Обича да е станала, когато излизам за работа. Иска да ми приготвя закуска.

Избирам си чиста риза от гардероба — днес е бяла на сини райета — и се обличам старателно. Гордея се с външния си вид. Така е по-безопасно, казвам си, особено под зоркия поглед на мама. Разбира се, не се налага да нося риза — униформата ми в болницата се състои от мръсен тъмносин гащеризон, високи гумени ботуши със стоманено капаче на пръстите и чифт гумени ръкавици — обаче не е нужно мама да го знае. Тя толкова се гордее със своето sineokomomche. Ако мама научи истината…

— С. М.? Ти ли си? — провиква се тя.

Че кой друг може да е, мамо?

— Побързай! Направих ти закуска!

Явно днес не съм в черния й списък. Бекон, яйца, препечена филийка. Всъщност не съм гладен, но този път трябва да я развеселя. По това време утре ще закусвам в Америка.

Тя ме наблюдава, докато се храня.

— Браво на момчето. Трябва да имаш сили.

Има нещо смътно тревожно в настроението й тази сутрин. Като начало, напълно облечена е; заменила е обичайния си халат с костюм от туид и с обувките си от крокодилска кожа. Сложила си е от любимия си парфюм — „Синият час“, прашен оранжев цвят и карамфил, с онази треперлива висока сребриста нотка, която задушава всичко останало. И най-любопитното от всичко, тя е… как да го кажа? Не мога да го нарека точно „щастлива“. При мама тези мимолетни мигове се броят на пръстите на еднорък човек. Обаче днес настроението й е някак весело — не съм я виждал такава от смъртта на Бен. Прелюбопитно. Обаче скоро ще приключи.

— Да не си забравиш напитката — напомня ми тя.

Този път е почти удоволствие. Днес вкусът е малко по-хубав, може би защото плодовете са пресни, и има нова съставка — касис може би, който придава малко танинов вкус.

— Днес съм променила рецептата — съобщава ми тя.

— Мммм, вкусно е.

— По-добре ли си днес?

— Добре съм, мамо.

По-добре от добре. Дори главоболие нямам.

— Добре, че ти дадоха няколко дни.

— Е, мамо, това е болница. Не мога да пръскам бактерии на работното си място.

Мама се съгласява, че имам основание. През последните няколко дни боледувах от грип. Е, така гласи официалната версия. Всъщност бях зает с други неща, както със сигурност ви е известно.

— Сигурен ли си, че си добре? Изглеждаш малко блед.

— Всеки е блед през зимата, мамо.

6

Купих билетите по интернет. Получаваш отстъпка, ако резервираш онлайн. Можеш да си избереш място, да си поръчаш храна, можеш дори да си принтираш бордната карта. Избрах си място до прозореца, откъдето можех да наблюдавам как земята пропада все по-надалеч. Никога не съм се качвал на самолет. Дори с влак не съм пътувал. Мислех, че билетите са прекалено скъпи, но кредитната карта на Albertine може да покрие сумата. Откраднах данните й преди година, когато си купи книги от „Амазон“. Разбира се, тогава средствата й бяха скромни, но сега, с наследството на д-р Пийкок, би трябвало да разполага с достатъчно поне за няколко месеца. Когато открие кражбата — ако изобщо я открие — вече няма да може да ме проследи.

Багажът ми не е голям. Само една чанта с документите ми, малко пари в брой, айпода ми, малко дрехи за смяна, една риза. Не, този път не е синя, мамо. В оранжево и розово е, с палми. Не е голямо прикритие, но само чакай да пристигна. Тутакси ще се смеся с тълпата.

За последен път влизам в мрежата, просто така, за късмет, преди да потегля. Просто за да си прочета съобщенията, да видя кой не е спал тази нощ, да видя дали няма изненади, да открия кой ме обича и кой желае смъртта ми.

И в това отношения няма изненади.

— Какво правиш там? — провиква се тя.

— Чакай, мамо. Слизам след секунда.

Имам време за още един имейл — до albertine@yahoo.com — преди да съм готов най-сетне да потегля, а днес по обяд вече ще съм на борда на самолета, ще гледам телевизия и ще пия шампанско…

Шампанско. Шампионско. Като че ли което и да е усещане би могло да бъде нещо друго, освен реално. Вътрешно целият горя от вълнение. Дишането ми е почти мъчително. Давам си няколко секунди да се отпусна и да се концентрирам над синия цвят. Лунно синьо, лагуненосиньо, океанско, островно, хавайско синьо. Синьо, цветът на невинността; синьо, цветът на моите мечти…

7

Явно се бе събула. Той изобщо не я чу. Най-напред чу как се затваря вратата, после шума от превъртането на ключа, когато тя го заключи.

Щрак.

— Мамо?

Никакъв отговор. Той приближава до вратата. Ключовете бяха в джоба на сакото му. Тя явно ги е взела, казва си sineokomomche, когато той се е качил отново горе. Вратата е дебела, чамова, бравата е секретна. Винаги е държал на личното си пространство.

— Мамо? Кажи нещо!

Само тежко мълчание като нещо погребано под снега. И после шумът от стъпките й, които бавно се оттеглят по застланите с килим стълби.

Дали се е досетила? Какво точно знае? Леден пръст плъзва по гърба му. В гласа му се прокрадва трепет, призрак на заекването, от което смяташе, че се е отървал.

— Моля те, мамо!

Ако беше в измислените разкази, нашият герой щеше да разбие вратата или пък ако не успее да направи това, ще се метне през прозореца и ще се приземи на земята отвън. Само в реалността вратата не може да бъде разбита — за разлика от sineokomomche, както несъмнено би потвърдил скок от прозореца, който ще го просне в агония на ледения бетон долу.

Не, той е в капан. Вече го съзнава. Каквото и да планира мама, той е безпомощен да го осуети. Чува я долу, стъпките й в коридора, обувките й по излъскания паркет. Подрънкването на ключове. Излиза.

— Мамо! — В гласа му се долавя отчаяние. — Мамо! Не вземай колата! Моля те!

Тя почти никога не взема колата. Въпреки това той знае, че днес ще го направи. Само на няколко пресечки е, на ъгъла на „Мил Роуд“ и на „Вси светии“, само че мама понякога е нетърпелива — и знае, че онова момиче го очаква, онова ирландско момиче с всичките му татуировки, което разби сърцето на нейното малко момче…

Откъде е разбрала какво планира той? Може би от мобилния му, оставен на масата в коридора. Колко глупаво от негова страна да го остави така подмамващо. Нищо по-лесно от това да отвори пощенската му кутия, да прочете последния разговор между сина си и Albertine.

Albertine, мисли си тя и се подсмихва. Роза и под всяко друго име12. Освен това тя знае, че ирландското момиче вече е виновно за смъртта на единия й син, а сега застрашава и другия. Може би осата в буркана го е убила, но Глория знае, че смъртта на Найджъл нямаше да бъде факт, ако не беше тя. На глупавия и завистлив Найджъл, който най-напред си падна по това ирландско момиче, а после, когато научи, че брат му я следи и я снима, първо заплаши, а после използва и юмруците си върху нещастното и безпомощно sineokomomche, затова се наложи мама най-сетне да предприеме мерки и да го приспи като бясно куче, да не би историята да се повтори…

Да, разбира се, мама беше написала това писмо. Винаги е изпълнявала задълженията си. И понеже е знаела, че Найджъл ще отвори писмото, знаела е, че той ще лапне въдицата. И когато в онзи ден Найджъл дойде у дома и настоя да разговаря със sineokomomche, тя го отклони, тя го изпрати да си върви, след като му беше пуснала мухата… или по-скоро осата в буркана…

Сега обаче единственият й оцелял син има дълг към нея, който не може да изплати. Вече никога не може да я напусне. Никога не би могъл да принадлежи на някой друг. И ако някога се опита да избяга…

Изпратете коментар:

sineokomomche: Някой да има коментар? Има ли някого?

8

Надушила е какво предстои, естествено. Сигурно е знаела, че всичко ще свърши така. Само че Глория не разбира от детските проявления. За нея „проявление“ е онова, което той прави в тъмната си стаичка сам. Тя не обича много да разсъждава над това. Сравнява го с противната малка Синя тетрадка или с игричките, които той обича да играе онлайн с невидимите си приятелчета. Надниквала е един-два пъти със същото смътно и прилежно отвращение, както когато переше чаршафите му, но само за да го защити; понеже другите хора не разбираха, че sineokomomche е чувствителен, че той просто не е способен сам да се отбранява…

От тази мисъл очите й се пълнят със сълзи. Въпреки стоманеното си твърдоглавие понякога Глория е необяснимо сантиментална и дори да е гневна, мисълта за неговата безпомощност я трогва. Казва си, че точно в такива мигове го обича най-много, когато е болен или плаче, или го боли нещо, когато всички други са срещу него, когато никой друг не го обича, само тя; когато целият свят го смята за виновен.

Разбира се, тя знае, че той е невинен. Е, поне за убийство. Другото, за което може да е виновен — въображаемите престъпления — са само между sineokomomche и майка му, която през целия си живот го е бранила дори в свой ущърб. Но в крайна сметка той й е син, казва си тя, стои в гнездото, което тя е построила, като дебело и неспособно да лети кукувиче с постоянно зейнала човка.

Не, той не й е любимец. Обаче винаги е бил най-щастливото от трите й нещастни момчета, умее да оцелява въпреки дарбата си, така смята тя; цял майчинко.

В крайна сметка майката е длъжна да защитава сина си. Понякога трябва да го накаже, знае го, но това си е между sineokomomche и майка му. Нито един непознат няма право да му вдига ръка. Никой — нито училището, нито законът — няма право да се намесва. Нима не го е защитавала винаги? От хулигани, от разбойници и от хищници?

Да вземем Триша Голдблум, кучката, която съблазни най-големия й син — и причини смъртта на най-малкия. Удоволствие е да се погрижи за нея. Пък и се оказа лесно — електрическите кабели са толкова ненадеждни.

После хипи приятелката на госпожа Уайт, която се мислеше за нещо повече от всички. И самата Катрин Уайт, разбира се, която толкова лесно можеш да извадиш от равновесие. И Джеф Джоунс от квартала, осиновителят на онова ирландско момиче, който няколко години по-късно в кръчмата дръзна да вдигне ръка срещу сина й. А също и Елинор Вайн, подлата доносница, която шпионираше Брен в Имението, и Греъм Пийкок, който ги измами и когото момчето обичаше…

С него изпита най-голямо удовлетворение. Паднал с инвалидната си количка и оставен да издъхне сам на алеята като костенурка, наполовина показала се от черупката. След това тя се качи горе и го освободи от неговата фигурка от времето на династия Тан, с която я дразнеше преди толкова много години и която тя грижливо сложи в своя шкаф до другите си порцеланови кучета. Уверяваше себе си, че това не е кражба. Старецът й дължеше нещо, така смяташе, заради всички неприятности, които причини на сина й.

Само че въпреки всичко, което направи за него, каква благодарност прояви sineokomomche? Вместо да подкрепи майка си, той си позволи да насочи обичта си към онова ирландско момиче от Селото и което е още по-лошо, опита се да й внуши, че тя би могла да бъде негова закрилница…

Ще го накара да си плати заради това, мисли си тя. Но най-напред да се погрижи за деловите въпроси.

Сега отгоре чува гласа му, съпътстван от думкане и чукане по заключената врата на спалнята.

— Мамо, моля те! Отвори вратата!

— Не бъди такова бебе — отговаря му тя. — Ще говорим, като се върна.

— Моля те, мамо!

— Не ме карай да се качвам…

Шумът от спалнята рязко секва.

— Така е по-добре — казва Глория. — Имаме много да си говорим. Например за работата ти в болницата. За лъжите ти. И за това какво беше намислил с онова момиче. С онази ирландка с татуировките.

Той застива зад вратата. Усеща как всяко косъмче по тялото му щръква. Знае какъв е залогът и се страхува против волята си. Разбира се, че се страхува. Кой не би се боял? Хванал се е в бутилката капан, а най-лошото е, че има нужда да бъде в капан, нуждае се от това усещане за безпомощност. Тя обаче е от другата страна на вратата като паяк пазач, който ще го ухапе, и ако някаква част от плана се обърка, ако той не успее да компенсира някоя от незначителните променливи, тогава…

Ако. Ако.

Зловещ звук, обагрен от сиво-зеления мирис на дървета и на праха, който се събира под леглото. Под леглото е безопасно, мисли си, безопасно, тъмно и безмирисно. Слуша я как си обува ботушите, пъхва ключа в бравата, заключва вратата след себе си. Шумните й стъпки по снега. Отварянето на вратата на колата.

Както допусна той, тя взема колата. Понеже я помоли да не го прави, тя стори точно това. Затваря очи. Тя пали колата. Двигателят шумно се разбужда. Каква ирония на съдбата би било тя да претърпи катастрофа, казва си той. Ако се случи, вината няма да е негова. И тогава най-сетне той ще бъде свободен…

Изпратете коментар:

sineokomomche: Още ли няма никого? Добре тогава. Значи съм сам за етап 4…

9

Сигурно вече сте се досетили, че това не е обикновена измислица. Другите ми истории до една са разкази за неща, които вече са се случили — макар че оставям на вас да решите дали са се случили точно както ги описвам. Тази кратка история обаче е по-скоро произведение, върху което все още работя. Проект в развитие, ако щете. Пробив в концепцията, както би казала Клеър. И като всяко друго концептуално произведение не е напълно лишена от риск. Всъщност повече или по-малко съм убеден, че всичко ще свърши със сълзи.

Пет минути, за да отиде с кола до „Розовата зебра“. Още пет, за да оправи работата. И после — опа! всичко изчезна! — идва ред на експлозивния финал.

Надявам се да се грижат за орхидеите ми. Те са единствените неща в къщата, които ще ми липсват. Останалото да изгние, ако ще, пет пари не давам, с изключение на порцелановите кучета, разбира се, за които имам специални планове…

Най-напред обаче да се измъкна от стаята. Вратата е чамова и здрава. Ако беше филм, сигурно щях да я разбия. Само че в реалността е нужен по-разумен подход. Многофункционален инструмент с отвертка, пила и ножче с късо острие ще ми помогне да се справя с пантите, след което мога да си изляза необезпокояван.

Хвърлям последен поглед към орхидеите си. Забелязвам фаленопсиса — известен и като орхидеята пеперуда — трябва да се пресади. Прекрасно знам как се чувства. Аз също от години живея в едно и също тясно, задушно и отровно пространство. Време е да изследвам нови светове, струва ми се. Време е да се измъкна от пашкула и да отлетя…

Докато се оправям с вратата, ми хрумва, че би трябвало да се чувствам по-добре. Коремът ми се бунтува. Малко ми се гади. Айподът ми е в пътната чанта, затова си пускам радиото. От мъничките тонколонки се разнася младежкият рок на „Рубетс“, които пеят „Сладка моя любов“.

Като малък си мислех, че тези песни са написани за мен; че дори певците по радиото отнякъде знаят, че съм специален. Днес музиката ми звучи зловещо, тревожен фалцет, който се плъзга по дебел пласт низходящи акорди към загадъчния акомпанимент от „дуп-шуа“ и „буп-шуа“, а вкусът е кисело-сладък като киселинните бонбончета, които като дете пъхваш отстрани в устата си, за да разтърсиш вкусовите си рецептори и те рязко да се свият, а ако не внимаваш, връхчето на езика ти се плъзга по твърдата захарна повърхност и се натъква на мехурчетата с остри ръбчета, и устата ти се пълни със сладост и с кръв, и точно това е вкусът на детството…

Ахааааа-оооооох-ооооооооох…

Днес долавям нещо зловещо в тези извисяващи се, издръжливи вокали, нещо, което разкъсва вътрешностите като чакъл — копринена чанта. Думата „сладка“ не е сладка, тя е розова и мирише на газ, като зъболекарски анестетик, зашеметяващ и натрапчив, като нещо, което си пробива път в главата ми и аз почти си го представям там — точно в този момент, ето тук и там — а „Рубетс“ свирят мигренно силно в кухничката на „Розовата зебра“ и се усеща миризма, противно сладникава и газова, която избива през аромата на прясно кафе. Обаче мама всъщност не я забелязва, понеже петдесетте години, през които пуши „Марлборо“, са изпратили по дяволите обонянието, само мирисът на „Синият час“ стига до нея. Тя отваря вратата към кухнята…

Разбира се, няма как да съм сигурен. Възможно е да греша за радиостанцията. Възможно е да греша за времето — може все още да е на паркинга или пък вече всичко да е приключило — но въпреки това някак си ми се струва, че съм съвсем прав.

Може би все пак имаше нещо в дрънканиците на Федър за пришълци, призраци, духове и астрални проекции, защото точно така се чувствам сега, по-лек от въздуха, наблюдавам всичко някъде отвисоко, от тавана, а „Рубетс“ пеят и аз вече виждам темето на мама, пътя в изтънялата й коса, пакета „Марлборо“ в ръката й, запалката, поднесена към връхчето на цигарата, виждам и как свръхнагрятият въздух се набръчква и раздува като прекалено надут балон, и как тя се провиква: „Ехо? Има ли някого?“, и запалва последната си цигара…

Няма време да проумее. Всъщност никога не съм възнамерявал да има. Глория Грийн не е оса в буркан, която можеш да улавяш и да пускаш когато си поискаш. Нито пък е морско раче, оставено да умре на летния пек. Смъртта й е мигновена, а горещата вълна я помита като буболечка — пуффф! — и я запраща в забвение, така че нищо, дори едно пръстче не остава, за да може sineokomomche да я идентифицира, не остава дори прашинка, достатъчно голяма, че да подрънква в някое порцеланово куче…

От стаята си почти чувам глухото буум на експлозията, все едно строшаваш захарна пръчка — остри ръбове и болка в зъбите — и макар да няма начин да бъда сигурен, изведнъж в прилив на смайване и на неописуемо облекчение се чувствам сигурен, че най-сетне съм го направил. Освободил съм се от нея. Най-сетне съм се избавил от майка си…

Не ми казвай, че си изненадана, Albertine… Не ти ли казах, че умея да чакам? Наистина ли смяташе, че след толкова много време това е просто нещастен случай? И наистина ли вярваше, мамо, че не знам, че ме наблюдаваш, че не съм те спипал още първия път, когато се логна в badguysrock?

Тя се появи на сцената преди няколко месеца в отговор на един от публичните ми постинги. Мама не е точно компютърно грамотна, но влезе в мрежата през мобилния си телефон. А след това не мина много време и някой някъде я насочи към badguysrock. Според мен е била Морийн чрез Клеър или пък Елинор. Така или иначе, аз го очаквах и очаквах също така да си платя за това, макар да знаех, че тя никога няма да спомене директно заниманията ми онлайн. На моменти мама е необикновено сдържана и изобщо не споменава някои неща. Всичките ти гадории горе — най-много това да каже за порното или за снимките, или за измислените истории, публикувани на сайта ми.

Признавам, че играта ми достави удоволствие, да си играеш с огъня, да поемаш рискове, да я дразниш и да я предизвикваш да се разкрие. Понякога стигах твърде далеч. Понякога си опарвах пръстите. Но трябваше да разбера къде минават границите, да видя колко мога да ги притисна и двете, да преценя точно какъв натиск мога да окажа върху механизма, преди той да започне да се троши… Творецът трябва да познава материала, с който работи. След това беше лесно.

Не се чувствай виновна, Albertine. Нямаше как да знаеш. Пък и накрая тя щеше да те погне точно както погна останалите. Наречи го самозащита, ако щеш. Или пък възмездие. Така или иначе, всичко свърши. Ти си свободна. Довиждане и благодаря. Ако се отбиеш на Хаваите, обади се. И моля те, грижи се за орхидеята ми.

Изпратете коментар:

10

Най-сетне. Вратата се отдели от пантите. Мога да си тръгна. Вземам си чантата. Обаче болката в корема ми се е влошила, сякаш трънка раздира лигавицата ми. Отивам в банята, наплисквам лицето си, изпивам чаша вода.

Божичко, боли. Какво става? Целият се потя. Изглеждам ужасно. В огледалото съм същински труп, с дълбоки сенки под очите, с извити от погнуса устни. Какво ми е, по дяволите? Толкова добре се чувствах на закуска.

Закуска. Ах. Трябваше да се досетя. Твърде късно си спомних изражението на лицето й, онзи почти щастлив израз. Искаше да ми приготви закуска тази сутрин. Сготвила ми беше любимите неща. И бдеше над мен, докато се хранех. Витаминната напитка имаше различен вкус — пък и мама каза, че е променила рецептата.

За бога, беше очевидно. Как можах да не забележа какво се случва? Мама отново беше прибягнала до стария си номер — как можах да проявя такава небрежност?

И сега сякаш парчета стъкло разкъсват вътрешностите ми. Опитвам да се изправя, но болката е твърде силна и се сгъвам на две като джобно ножче. Проверявам списъка с приятелите си. Все някой трябва вече да се е събудил. Някой, който да ми помогне.

Съобщение, изпратено през WeJay, ще извика помощ. Мама ми е взела мобилния. Напечатвам своя зов за помощ и чакам. Никой ли не е онлайн?

Captainbunnykiller е добре.

Да, този скапаняк. Прекалено се страхува да излиза от къщи, да не би да попадне на момчетата от квартала. Мимоходом забелязвам, че kidcobalt е изтрит от списъка с приятели на Капитана. Е, добре. Оцветете ме в изненадано.

ClairDeLune се чувства отблъсната. Да, сигурно. На Ейнджъл най-сетне му е дошло до гуша и й е писал лично. Тонът му, хладен и професионален, е оставил Клеър без никакви илюзии. Винаги е болезнено да те отхвърлят, но за Клеър унижението е още по-тежък удар. От списъка й е изчезнал sapphiregirl. А също и sineokomomche.

Ами Криси? Пак е болна. Този път почти й съчувствам. Като гледам списъка с приятелите й тази сутрин, забелязвам с намаляваща изненада, че azurechild е изтрит. Веднага проверявам за sineokomomche. Ето, и мен ме няма.

Три фала, едва ли е съвпадение. Спускам се надолу по списъка си, преглеждам акаунти и аватари. BombNumber20. Purepwnage9. Toxic69. Всичките ми приятели. Като че ли всички до един са решили да ме зарежат на badguysrock…

Разбира се, няма нищо от Albertine. Нейният акаунт е маркиран като „спящ“, а мястото й в WeJay — „изтрито“. Все още бих могъл да прегледам по-старите й постинги — онлайн нищо никога не се губи, всяка дума е скрита в кеширани страници и кодирани файлове, призраците в машината. Но Albertine вече я няма. За пръв път от двайсет години — може би за пръв път през живота си — sineokomomche е съвсем само.

Сам. Горчива кафява дума като сухи листа, натикани от вятъра в капан. Има вкус на утайка от кафе и на мръсотия и мирише на пепел от цигари. Внезапно изпитвам страх. Не толкова задето съм сам, а заради отсъствието на онези гласчета, които ми казваха, че съм реален, онези, които твърдяха, че ме виждат…

Разбирате, че това е измислица, нали? Нали знаете, че никога никого не съм убил? Да, част от постингите ми бяха проява на лош вкус, може би дори бяха малко извратени, но нали не смятате, че съм извършил нещо подобно…

Нали, Криси?

Нали, Клеър?

Сериозно. Не беше истинско. Художествена измислица, да ви говори нещо? Ако е звучало реалистично, ако ви е убедило, тогава — е, несъмнено е комплимент, доказателство, че sineokomomche пипа здравата…

Нали, момчета? Токсик? Капитане?

Отново опитвам да сляза по стълбите. Трябва да повикам такси. Трябва да изляза. Трябва да избягам. Трябва да се кача на самолета на обяд. Обаче сякаш са ме прерязали на две, краката едва ме държат. Успявам да стигна до банята, където повръщам, докато в корема ми не остане нищичко.

От опит знам, че това не помага. Каквото и да ми е дала този път, то си е проправило път до кръвта и е прекъснало всичките ми системи. Понякога трае с дни, друг път със седмици, зависи от дозата. Какво е използвала? Не знам. Трябва да повикам такси. Ако пропълзя, ще стигна до телефона. В салона е, при кучетата. Само че мисълта, че ще лежа там безпомощен под погледа на тези порцеланови кучета, е повече, отколкото измъчените ми нерви могат да понесат. Змиите са плъзнали в корема ми и нищо не може да ги спре…

По дяволите, гади ми се. Вие ми се свят. Стаята се върти променливо. Пред очите ми разцъфват черни цветя. Ако просто си лежа кротичко, нещата може и да се оправят. Може би след време ще си възстановя силите колкото да стигна до летището поне…

Дрън! Сигналът на пощенската ми кутия. Този сладникаво-горчив електронен звук. Някой приятел ми е изпратил съобщение. Знаех си, че няма да ме зарежат тук. Знаех си, че най-накрая ще дойдат.

Пропълзявам обратно до клавиатурата. Кликвам на иконката за съобщения.

Изпратен коментар на постинга ви!

Отивам на последния си постинг. Добавен е само един ред. Без аватар, само картинката от програмата — син силует в квадратче.

Изпратете коментар:

JennyTricks: НИКАК НЕ Е ЗЛЕ ЗА АМАТЬОР. ОБАЧЕ НЕ Е МНОГО РЕАЛИСТИЧНО.

Накрая е сложила емотикон, малко намигащо личице.

Няма начин. Няма начин! Струйка пот плъзва по гръбнака ми. Коремът ми е пълен с натрошено стъкло. Това е шега, нали? Просто лоша шега. Още от първия път, когато се логна и се мислеше за много умна.

О, моля ви, като че ли бих могъл да я пропусна с това странно потребителско име…

JennyTricks.

Генитрикс13.

А и цветът й понякога е девствено синьо, друг път е зелено като сукното на сергията на пазара, и мирише на „Синият час“ и на „Марлборо“, и на зелеви листа, и на солена вода…

Изпратете коментар:

sineokomomche: Мамо?

Не, не, разбира се, че не. Чух взрива, за бога. Мама няма да се върне — нито днес, нито когато и да било. А дори да е успяла някак да избяга, тогава защо ще избира този начин, вместо просто да се върне вкъщи и да се разправя с мен лице в лице?

Не, някой просто се опитва да ме подлуди. Най-вероятно Albertine. Добър опит, Albertine. Само че играя тази игра достатъчно дълго, за да допусна да ме уплаши аматьор.

Дрън! Изпратен коментар на постинга ви!

Чудя се дали да не изтрия съобщението. Обаче…

Изпратете коментар:

JennyTricks: Е КАК СЕ ЧУВСТВАШ, sineokomomche?

sineokomomche: По-добре няма накъде, Jenny, благодаря.

JennyTricks: НЕ БИ МОГЪЛ ДА ИЗЛЪЖЕШ ДОРИ ЗА ДА ОТЪРВЕШ КОЖАТА.

Е, можем да поспорим по този въпрос, JennyTricks. Всъщност оцелях доста дълго, като правех точно това. Като принцеса Шехеразада не спирах да лъжа, за да си спася кожата, и то за много повече от хиляда и една нощ. Така че, Джени, която и да си…

Изпратете коментар:

sineokomomche: Кажи, познавам ли те?

JennyTricks: НЕ ТОЛКОВА ДОБРЕ, КОЛКОТО A3 ТЕБ.

Не, сериозно, съмнявам се. Но вече съм заинтригуван въпреки болката, която идва и си отива на вълни, като водата под пристана в Блакпул. Болка. Каква дума. Като мишка в бутилка. Във всеки случай, затворен съм тук и вместо да обмисля положението си — което, да си го кажем, не изглежда розово — ми е по-лесно да стоя тук, да се хвана за спасителния пояс, който ми подхвърлиха, да продължа разговора, поне е за предпочитане пред мълчанието…

Изпратете коментар:

sineokomomche: Значи мислиш, че ме познаваш?

JennyTricks: О, ДА. ПОЗНАВАМ ТЕ.

sineokomomche: Ти ли си, Albertine?

Тя отговаря с още едно усмихнато личице. Прилича ми на ухилен таласъм. Боли ме, като пиша, но мълчанието е още по-неприятно.

Изпратете коментар:

sineokomomche: Albertine? Ти ли си?

JennyTricks: НЕ, ТАЗИ КУЧКА Я НЯМА ВЕЧЕ.

Вече съм убеден, че Бетан е там. Как се е докопала до паролата на мама? Откъде се е логнала? Добре, че не знае, че ми е зле. Може дори да не знае, че съм тук. Сигурно си мисли, че съм на летището и съм влязъл в нета от някой бизнес салон.

Изпратете коментар:

sineokomomche: Е, интересно беше, но трябва да вървя.

JennyTricks: НИКЪДЕ НЯМА ДА ХОДИШ.

sineokomomche: Не, ще замина. Политам на юг.

JennyTricks: НЕ И В ТОЗИ ЖИВОТ, МАЛЪК МРЪСНИКО. ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ.

Кучка, не се страхувам от теб. Всъщност се чувствам по-добре. След минутка ще стана, ще си събера багажа, ще извикам такси и заминавам за летището. Кой знае, може дори да ми остане време да се оправя с кучетата ти преди това. Засега обаче ще остана тук, сгънат като акробат, и ще удържам болката с помощта на думи, понеже е зинала да ме погълне…

Изпратете коментар:

JennyTricks: ЧАКАЙ ТУК. ИДВАМ СИ У ДОМА. ИДВАМ ДА СЕ ПОГРИЖА ЗА ТЕБ.

Блъфира, разбира се. Тя няма представа. Само че ако не знаех как стоят нещата, сега можеше и да се уплаша мъничко. Толкова успешно имитира гласа на мама, че косъмчетата на врата ми настръхват, а гърбът на ризата ми е мокър от пот. Въпреки това си е само блъф, основан на нещата, които знае за мен. Знае, че имам тази слабост, това е. Стреля напосоки. Спечелих и тя нищо не може да направи…

Изпратете коментар:

JennyTricks: МИСЛИШ СЕ ЗА ГОЛЯМ УМНИК, НАЛИ? НЕ ТРЯБВАШЕ ДА ОПИТВАШ ДА МЕ МАМИШ. САМО ДА СИ ПИПНАЛ ПОРЦЕЛАНОВИТЕ МИ ФИГУРКИ, ЩЕ ТИ СЧУПЯ ВРАТА, ЯСНО?

Добре, JennyTricks. Мисля, че търпението ми се изчерпи. Имам да ходя насам-натам, да върша престъпления и всякакви такива. За човек с моите способности на Хаваите има колкото щеш възможности. Чакат ме нови места. Може и да ти изпратя съобщение оттам. А дотогава, Джени, която и да си…

11

Добре, шегувай се колкото щеш — мисли си sineokomomche. Вече не е смешно. Разбира се, тя знае твърде много за него; той почти се върза. Изправя се въпреки ужасната болка. Стаята отново се завърта насечено. Вкопчва се в бюрото, за да не падне.

Дрън! Отново пощенската кутия. Този път не обръща внимание. Премята сака през рамо, все още облегнат на бюрото.

Дрън! Още едно съобщение. Постинг на badguysrock!

Той обаче е на половината път до площадката на стълбите, облегнат на перилата. badguysrock е остров, от който изведнъж неистово му се иска да избяга. Всяка стъпка, която прави, му струва усилие, но ще излезе навън, ако ще това да го убие. Никакво пълзене, sineokomomche. Ще успее да се качи на проклетия самолет…

Толкова е съсредоточен, че почти не чува шума от колата, и когато тя спира на алеята, му трябват няколко секунди, преди да реагира.

„Нима полицията вече е тук?“, пита се sineokomomche.

Затръшва се вратата на кола. Чува хрущенето на стъпки, които приближават в снега. Издрънква ключ и се превърта в ключалката. Входната врата бавно се отваря. Чува тупването на ботуши върху изтривалката. Два пъти. После боси стъпки по паркета в коридора.

„Намерили са ключовете, това е“, казва си. Отключват си. Двама детективи. Вижда ги мислено, мъж и жена (винаги има и жена). Мъжът ще се държи простичко и делово, жената ще бъде по-мила, по-чувствителна. Но… защо си свалиха ботушите? И защо не звъннаха, за бога?

— Ей! — гласът му е дрезгав. — Тук, горе!

Никой не отговаря. Вместо това нагоре по стълбите се извива цигарен дим. После се разнася тихичък и хлъзгав шум, като змия — или като дълго парче електрически кабел, което се плъзга по паркета.

Сграбчва го паника. Строполява се върху перилата. Мъчи се да се изправи, но краката не го държат. Ругаейки, запълзява към стаята си. Не че там ще бъде в безопасност — вратата е свалена от пантите. Обаче му остава компютърът, така си казва, неговото убежище, неговият остров, неговото светилище.

Отново влиза в badguysrock. Очакват го две съобщения.

Прочита ги и стаята шеметно се завърта край него. Очите му текат, главата го боли, коремът му сякаш е пълен с бръснарски ножчета.

Откъм стълбите безмилостно се чуват стъпки.

— Кой е там? — дрезгаво пита той. — Мамо, моля те? Ти ли си?

Никакъв отговор, само стъпките по стълбите приближават неотклонно. Той започва да трака по клавиатурата с треперещи ръце. Стъпките стигат площадката. Нещо се плъзга по килима. sineokomomche започва да пише по-бързо. Не може, не се осмелява да престане да пише. Защото ако спре, ще трябва да се извърне и тогава ще се наложи да я погледне…

Но, разбира се, това е просто измислица. sineokomomche не вярва в призраци. Дори докато пише, знае, че това е Albertine. В крайна сметка не е могла да го изостави, отбила се е да прочете имейла си, после се е върнала, понеже е разбрала, че той се нуждае от помощ. Призрачната миризма на цигари е само в съзнанието му, така си повтаря, но уханието на „Синият час“ е толкова силно, че няма как да е истинско. Не, това е само Albertine, която идва да го спаси…

— Знаех, че няма да си тръгнеш, Бет. — Гласът му звучи немощно и признателно.

Albertine не отговаря.

— Обаче адски ме уплаши. Мислех, че е майка ми.

Той се мъчи да се засмее, но прозвучава по-скоро като писък. Хлъзгането се приближава.

— Е, вече сме квит. Дори ще призная, че си го заслужих.

Все още никаква реакция от Albertine. Зад него стъпките спират. Вече може да я помирише, роза насред дима.

— Донесох ти лекарството — казва тя.

— Мамо? — прошепва той. — Мамо? Мамо?