sineokomomche

1

Открай време мразя погребенията. Шумовете в крематориума, хората, говорещи един през друг, трополенето на краката по излъскания под, лепливото ухание на цветя. Погребалните цветя са различни от всички останали — изобщо не миришат на цветя, а на нещо като дезинфектант против смърт, нещо средно между хлор и бор. Естествено цветовете са красиви, така твърдят. Обаче докато ковчегът влиза в пещта, мислите ми кръжат единствено около клонката магданоз върху порцията риба в ресторанта, около тази безвкусна и жилава украса, която никой не иска да яде. Нещо, което придава хубав вид на ястието и отвлича вниманието ни от вкуса на смъртта.

Засега той изобщо не ми липсва. Знам, че звучи ужасно. Бяхме не само приятели, но и любовници и въпреки всичко — мрачните му настроения, вечното му безпокойство, непрекъснатото потропване и шаване — аз го харесвах. Знам го. И все пак не изпитвам почти нищо, докато гледам как ковчегът му се плъзва в пещта. Това означава ли, че съм лош човек?

Да, струва ми се, означава.

Казват, че било злополука. Найджъл беше ужасен шофьор. Винаги превишаваше разрешената скорост, винаги избухваше, винаги барабанеше с пръсти, почукваше, жестикулираше, сякаш с движенията си някак би могъл да компенсира вялостта на другите. И неизменната му тиха ярост — към човека пред него, задето все го изоставят, срещу бавните шофьори, срещу бързите шофьори, срещу трошките на пътя, хлапетата, джиповете…

Колкото и бързо да шофираш, казваше той — потрепвайки с пръсти по таблото по начин, който ме подлудяваше — винаги има някой пред теб, някакъв идиот, който навира задната си броня в лицето ти, както похотливо куче си показва задника.

Е, Найджъл, вече го постигна. Точно на кръстовището на „Мил Роуд“ и на „Нортгейт“, проснат върху четири платна, преобърнат като детска играчка. Заледен участък, така казаха. Камион. Всъщност никой не знаеше със сигурност. Идентифицира те роднина. Вероятно майка ти, макар че аз няма откъде да знам. Имам чувството обаче, че така е станало. Тя винаги печели. А сега стои тук издокарана и ридае в прегръдките на сина си — тоест на оцелелия си син — а аз съм в дъното на залата със сухи очи…

Не остана много нито от колата, нито от теб. Кучешка храна в сплескана консерва. Нали разбираш, опитвам се да бъда жестока. Да се принудя да почувствам нещо — каквото и да е — само не това зловещо спокойствие в сърцето.

Още чувам как машинарийките тракат зад завесата, шумоленето на евтино кадифе (подплатено с азбест) в края на краткото представление. Не изплаквам нито една сълза. Дори когато зазвучава музиката.

Найджъл не харесваше класическа музика. Винаги е знаел какво иска да свирят на погребението му и те изпълниха желанието му с „Оцвети го в черно“ на „Ролинг Стоунс“, и „Съвършен ден“ на Лу Рийд, песни, които, макар да звучат мрачно в този контекст, изобщо не ми въздействат.

След това сляпо последвах тълпата до залата, където си намерих стол и седнах далеч от навалицата. Майка му не ми продума. Не съм го и очаквала, но усещах присъствието й наблизо — гибелно като гнездо на оси. Убедена съм, че ме обвинява, макар да ми е трудно да си представя как бих могла да съм отговорна.

Обаче смъртта на сина й за нея е не толкова загуба, колкото възможност да изложи на показ скръбта си. Чух я да разговаря с приятелките си и в гласа й долових стакатото на възмущението:

— Не мога да повярвам, че тя е тук. Как изобщо е дръзнала…

— Хайде, скъпа — намеси се Елинор Вайн. Разпознах безцветния й глас. — Успокой се, не си вреди.

Елинор е приятелка на Глория и нейна някогашна работодателка. Другите две от антуража й са Адел Робъртс, друга бивша работодателка, някога учителка в „Сънибанк Парк“, която всички смятат за французойка (заради ударението на името й), и Морийн Пайк — безцеремонната и донякъде агресивна жена, ръководител на местната доброволческа съседска организация. Гласът й се чува най-силно, чувам я как свиква войските.

— Точно така. Успокой се. Изяж още едно парче торта.

— Ако си мислиш, че мога да ям каквото и да е…

— Тогава изпий чаша чай. Ще ти се отрази добре. Поддържай силите си, скъпа Глория.

Отново си помислих за ковчега, за цветята. Вече сигурно са почернели. Толкова много хора оставиха и мен в това състояние. Кога ще заплача?

Всичко започна преди седем дни. Преди седем дни с онова писмо. Тогава ние — тоест аз и Найджъл — обитавахме мекия пашкул на всекидневните радости и безобидните навици, двама души, които се преструват пред самите себе си, че всичко е нормално — каквото и да означава това — и че никой от двамата не е увреден или извратен, вероятно непоправимо.

Ами любовта? Имаше я, разбира се. Само че любовта в най-добрия случай преминава като кораб, а ние двамата с Найджъл бяхме същински корабокрушенци, вкопчени един в друг в търсене на утеха и топлина. Той беше сърдит поет, който от канавката бе отправил взор към звездите. А аз винаги съм била нещо друго.

Родена съм тук, в Малбри. Невзрачно северно селце в покрайнините на непопулярен северен град. Тук е безопасно. Никой не ме забелязва. Никой не поставя под съмнение правото ми да бъда тук. Никой вече не свири на пиано, нито пуска останалите от татко плочи или онази ужасна „Фантастична симфония“ на Берлиоз, която продължава натрапчиво да ме преследва. Никой не говори за Емили Уайт, за скандала и за трагедията. Всъщност почти никой. Пък и всичко се случи толкова отдавна — преди повече от двайсет години — че ако изобщо се сетят, хората окачествяват чисто и просто като съвпадение факта, че човек като мен се е преместил в тази къща — небезизвестната къща на Емили — и че от всички мъже в Малбри тъкмо синът на Глория Уинтър намери място в сърцето ми.

Запознах се с него почти случайно една съботна вечер в „Зебрата“. Дотогава живеех почти доволно, а в къщата, която се нуждаеше от ремонт, най-сетне не бе останал нито един майстор. Татко почина три години преди това. Аз си върнах предишното име. Имах компютъра си, приятелите си онлайн. Ходех в „Зебрата“ в търсене на компания. А ако все пак се почувствах самотна от време на време, пианото си стоеше в задната стая, вече безнадеждно разстроено, но болезнено познато като мириса на татковите цигари, уловен случайно на улицата, като целувка от устните на непознат…

И тогава се появи Найджъл Уинтър. Найджъл, който като природно бедствие връхлетя и обърка всичко, Найджъл, който си търсеше белята, а вместо това някак бе открил мен.

В „Розовата зебра“ рядко се случват неприятности. Дори в събота, когато тук се стичат рокери или готически откачалки на път за концерт в Шефийлд или в Лийдс, посетителите там почти винаги са дружелюбни и фактът, че заведението затваря рано, означава, че те обикновено са и трезви.

Този път имаше изключение. В десет часа група жени — някакво кокоше парти от града — все още не си бяха тръгнали. Бяха изпили няколко бутилки шардоне и разговорът им се насочи към минали скандали. Преструвах се, че не ги слушам, постарах се да бъда невидима, обаче усещах погледите им върху себе си. Нездравото им любопитство.

— Ти си тя, нали? — Женски глас оповести с възсилен пиянски шепот онова, което никой друг не се осмеляваше да спомене. — Ти си онази… как се казваше… — Протегна ръка и докосна рамото ми.

— Съжалявам, не знам кого имате предвид.

— Ама си ти. Видях те. Имаш си страница в Уикипедия и всичко останало.

— Не вярвайте на всичко, което четете в интернет. В повечето случаи са просто куп лъжи.

Тя обаче упорито продължи:

— Отидох да видя онези картини, така да знаеш. Помня, че мама ме заведе. Дори навремето имах едната на плакат. Как се казваше? Някакво френско име. Много шантави цветове. Сигурно е било ужасно за теб. Горкото дете. На колко си била? На десет? Дванайсет? Казвам ти, ако някой докосне моите деца, ще убия гадното копеле, мамка му…

Лесно изпадам в паника. Пристъпите ме връхлитат внезапно, когато най-малко ги очаквам, дори сега, след всичките тези години. Този ми е пръв от месеци и ме свари съвсем неподготвена. Изведнъж усетих, че не мога да дишам, давех се в музиката, макар да не свиреше музика…

Отърсих ръката на жената от своята. Размахах длан във въздуха. За секунда отново станах момиченце — момиченце, изгубено сред ходещи дървета. Пресегнах се към стената, но се натъкнах само на въздух, край мен хората се побутваха с лакти и се смееха. Веселата женска групичка си тръгваше. Помъчих се да се овладея. Чух някой да иска сметката, друг попита „Кой си поръча риба?“ и смехът им отекна покрай мен.

Дишай, скъпа, дишай, помислих си.

— Добре ли си? — Мъжки глас.

— Съжалявам, просто не обичам да има много хора.

Той се засмя.

— В такъв случай не си попаднала където трябва, обич моя.

Обич. Тази дума притежава сила.

Отначало хората се опитваха да ме предупреждават. Найджъл бил нестабилен. Имал престъпно минало, така твърдяха, но в крайна сметка собственото ми минало също не беше безупречно, а пък с него ми беше толкова приятно — най-сетне да съм с истински човек — че не обърнах внимание на предупрежденията и се впуснах презглава…

Толкова си прелестна, казваше ми той тогава. Прелестна и изгубена. О, Найджъл.

По-късно същата нощ излязохме с колата на полето и той ми разказа всичко за себе си, за затвора и за младежката грешка, която го беше изпратила там, а после с часове лежахме в пустошта насред изумителната звездна тишина и той се опита да ми обясни за тези топлийки от светлина, пръснати по кадифето…

А така, помислих си. А сега за сълзите. Но не толкова заради Найджъл, колкото заради мен, заради онази звездна нощ. Обаче дори на погребението на любовника си не отроних нито една сълза. И тогава усетих на рамото си нечия ръка и мъжки глас каза:

— Извинявай. Добре ли си?

Имам ухо за гласовете. Всеки е като отделен инструмент, уникален, със собствен алгоритъм. Неговият звучи примамливо, тихо, прецизно, с леко заваляне на някои срички като човек, който преди е заеквал. Изобщо не прилича на гласа на Найджъл, но въпреки това личеше, че са братя.

— Добре съм, благодаря — отговорих.

— Добре — повтори той замислено. — Полезна дума, нали? В този случай означава „Не ми се говори с теб. Моля те, върви си и ме остави сама“.

В тона му нямаше озлобление. Само хладна ведрина, може би дори известно съчувствие.

— Съжалявам… — подех.

— Не, аз съм виновен. Извини ме. Просто мразя погребенията. Лицемерието. Баналностите. Храна, каквато иначе никога не би ти хрумнало да ядеш. Типичните сандвичи с рибен пастет, миниатюрни плодови пити и ролца с колбас… — Замълча. — Съжалявам. Държа се грубо. Да ти донеса ли нещо за хапване?

Засмях се колебливо.

— Представи го толкова примамливо. Ще пропусна.

— Умен избор. — Чух усмивката в гласа му. Обаянието му ме изненадва дори сега, след толкова много време, и малко се възмущавам от себе си, че на погребението на любовника си разговарях — смях се — с друг мъж, когото намирах почти за привлекателен…

— Признавам, че изпитвам облекчение — каза той. — Мислех, че ще обвиниш мен.

— За злополуката с Найджъл ли? Защо?

— Ами, може би заради писмото ми — каза той.

— Какво писмо?

Отново го чух да се усмихва.

— Писмото, което той отвори в деня, преди да умре. Защо според теб е карал толкова безразсъдно? Допускам, че е идвал при мен. За да ми отправи едно от своите… предупреждения.

Свих рамене.

— Нали уж си досетлив? „Смъртта на Найджъл беше нещастен случай…“

— В моето семейство няма нещастни случаи…

При тези негови думи се изправих светкавично и столът шумно се стовари върху паркетния под.

— Какво означава това, по дяволите? — попитах.

Гласът му беше спокоен, все още леко развеселен.

— Означава, че премного пъти ни е сполитал лош късмет. А ти какво очакваше? Изповед?

— Не бих се учудила.

— Е, благодаря, постави ме на място.

Вече се чувствах странно замаяна. Може би заради топлината или заради шума, или просто защото бях близо до него, достатъчно близо да хвана ръката му…

— Ти го мразеше. Искаше смъртта му. — Гласът ми прозвуча по детски умолително.

Мълчание.

— Смятах, че ме познаваш — каза той. — Наистина ли мислиш, че съм способен на това?

Вече ми се струваше, че чувам първите тонове на „Фантастична симфония“ на Берлиоз с потръпването на флейтите и с тихото галене на струнните. Предстоеше нещо ужасно. Изведнъж усетих, че във въздуха, който дишам, няма достатъчно кислород. Протегнах ръка, за да запазя равновесие, не улучих облегалката на стола и се озовах насред нищото. Гърлото ме дращеше, главата ми се бе превърнала в балон, разперих ръце и докоснах само празно пространство.

— Добре ли си? — Звучеше разтревожен.

Отново опитах да напипам стола — изпитвах отчаяна нужда да седна — но се оказах изгубена във внезапно заприличалата на пещера зала.

— Опитай да се отпуснеш. Седни. Дишай. — Усетих ръката му да ме обгръща, внимателно да ме насочва към стола и отново си помислих за Найджъл и за гласа на татко, който повтаря в лек фалцет:

Хайде, Емили. Дишай. Дишай!

— Да те изведа ли навън? — попита той.

— Нищо ми няма. Заради шума е.

— Стига да не е заради моите думи…

— Не се ласкай — насилих се да изобразя усмивка. Усетих я като зъболекарска маска на лицето си. Трябваше да изляза. Дръпнах се и столът ми се плъзна по линолеума. Само да си поемех глътка въздух, и всичко щеше да се оправи. Гласовете в главата ми щяха да замълчат. Ужасната музика щеше да спре.

— Добре ли си?

Дишай, скъпа, дишай.

Музиката отново зазвуча, извиси се в мажор — по-опасен, по-тревожещ от минора…

Гласът му прозвуча през статично пращене:

— Да не си забравиш палтото, Albertine.

При тези думи се отскубнах и хукнах, без да обръщам внимание на препятствията, и отново намерих гласа си, колкото да се провикна „Пуснете ме!“, сетне хукнах като престъпник, проправяйки си път през навалицата към безмълвния въздух навън.

2

Е, значи ме намира почти за привлекателен. А това ме вълнува по-силно, отколкото мога да изразя с думи. Всичко сякаш започва да добива смисъл, след като знам, че тя изпитва това към мен — или че го е изпитала поне за миг…

Когато Найджъл дойде в деня на смъртта си, проявявах снимки. Айподът ми беше надут до дупка, затова не чух почукването на вратата.

— С. М.! — властно прозвуча гласът на мама.

Мразя да ме нарича така.

— Какво? — Слухът й е дяволски добър. — Какво правиш там? Стоиш от часове.

— Просто подреждам едни негативи.

Мама владее палитра от мълчания. Сегашното беше неодобрително. Мама не одобрява фотографските ми занимания, смята ги за загуба на време. Освен това тъмната стаичка си е само моя, ключалката отвътре не й дава достъп. Не било здравословно, така твърди, момчетата не бивало да имат тайни от майките си.

— Какво има, мамо? — попитах най-накрая.

Мълчанието започваше да ме нервира. За миг то се задълбочи, стана умислено. В такива моменти мама е особено опасна. Крои нещо, знам си. А това не ми понасяше.

— Мамо? — обадих се. — Там ли си още?

— Брат ти е дошъл да те види — съобщи тя.

Е, не се съмнявам, че се досещате какво се случи после. И според нея вероятно го заслужавах. В крайна сметка сам се бях лишил от закрилата й, като имах тайни от нея. Не стана точно като в разказа ми, но трябва да допуснем малко художествена измислица, нали? Освен това Найджъл е доста темпераментен, а аз никога не съм обичал да отвръщам на удара.

Сигурно можех да се измъкна с някоя лъжа, както често съм правел преди, но прецених, че вече е късно — нещо се бе задвижило, нещо, което не можеше да бъде спряно. А и брат ми беше безочлив. Чувстваше се напълно уверен в своята жестока и принудителна тактика и изобщо не му хрумваше, че има и по-деликатни начини от грубата сила да спечели битката помежду ни. Найджъл никога не е бил деликатен. Може би тя затова го обичаше. В крайна сметка той беше толкова различен от нея, толкова открит и непосредствен, предан като вярно куче.

Това ли си помисли, Albertine? Това ли видя у него? Отражение на изгубената невинност? Какво би могла да кажеш? Ти сбърка. Найджъл не беше невинен. Беше убиец досущ като мен, макар да съм сигурен, че не ти го е споменал. Пък и какво да ти каже? Че въпреки цялата си престорена честност е фалшив като нас двамата? Че е приел ролята, която си му предложила, и те е разигравал майсторски?

Погребението се проточи прекалено. Винаги е така и след като сандвичите и кифличките с колбаси най-сетне бъдат раздигнати, тепърва предстои осмислянето на случилото се, ваденето на снимките, въздишките и сълзите, и изтърканите фрази — като че ли някога я е било грижа за него, като че ли изобщо някога я е било грижа за друг, освен за Глория Грийн…

Поне е станало бързо. Първи номер, най-голямото попадение, любимата баналност на всички времена, следвана по петите от класики като: Поне не е страдал и Този път е много опасен, как карат само. Мястото, на което брат ми е намерил смъртта си, вече е отрупано с цветя почти като гроба на Даяна — само че в по-скромни мащаби, слава богу.

Знам. Отидох на поклонение. Майка ми, Адел, Морийн и аз. Искрено ваши и всеки в своя цвят: мама царствена и цялата в черно, с воалетка, ухаеща непоносимо на „Синият час“, разбира се, и понесла, представете си, плюшено кученце с венец в муцуната — защо да е просто погребение, като може да бъде увеселение…

— Няма да съм в състояние да погледна — заявява тя, извърнала лице, но орловият й поглед обхожда жертвените дарове в крайпътното светилище и тя мислено пресмята цената на карамфилите, на бегонията, на букета печални хризантеми, взети от някой крайпътен сервиз.

— Дано не са от нея — отбелязва тя без никаква нужда.

Всъщност по нищо не личи момичето на Найджъл изобщо да е стъпвало тук, още по-малко да е донесло цветя.

Майка ми обаче не е убедена. Изпраща ме да намеря и да изхвърля всеки дар без картичка с подпис и после полага плюшеното кученце отстрани на пътя със сълзлива въздишка.

С Адел и Морийн от двете страни, стиснали я за двата лакътя, тя се отдалечава, олюлявайки се на високите си токчета, които приличат на подострени моливи и издават звук, от който повечето вкусови рецептори се свиват уплашено като тебешир пред черна дъска.

— Остана ти поне С. М., Глория, скъпа.

Избрани хитове, четвърти номер.

— Да, не знам какво щях да правя без него. — Очите й са сурови и безизразни. В средата на всяко има точица синя светлина. Едва след време осъзнавам, че това е моето отражение. — С. М. никога няма да ме изостави. Никога няма да ме измами.

Наистина ли изрече тези думи? Сигурно си въобразявам. Но всъщност тя точно така окачествява това предателство. Достатъчно лошо е, друга жена й е отнела сина. Но да й го отнеме точно тази жена…

Разбира се, Найджъл трябваше да прояви повече съобразителност. Никой не може да избяга от Глория Грийн. Майка ми е като онова хищно растение непентес, подобно на кратунка, което привлича жертвите си със своята сладост, само за да ги удави в киселина по-късно, когато са изтощени от борбата.

Трябваше да се досетя, живея с нея четирийсет и две години и причината да не ме е изконсумирала досега е, че паразитът се нуждае от примамка, от жива твар, която седи на устенцата на растението, за да показва на другите, че няма от какво да се страхуват…

Знам, задачата ми не е бляскава. Но със сигурност е по-добре, отколкото да те изгълтат жив. Струва си да останеш верен на мама. Струва си да се преструваш. Пък и нали аз бях нейният любимец, подготвен още в утробата да стане убиец? След като се отървах от Мал, защо да щадя другите двама?

Като малък си представях, че правосъдната система е обърната наопаки. Първо, някой извършва престъпление. После (стига да го хванат) идва ред на присъдата. Пет, десет, двайсет години в зависимост от престъплението, разбира се. Но тъй като много престъпници не успяват да предвидят колко ще им струва да изплатят такъв дълг, по-смислено от престъпление на кредит е да заплатят за простъпката си предварително и да излежат присъдата си преди престъплението, след което без никакво съдебно преследване биха могли необезпокоявани да безчинстват.

Представете си колко време и пари ще бъдат спестени — за полицейско разследване, за дълги процеси, да не говорим за тревогата и притеснението на извършителя на престъплението, който никога не знае дали ще бъде заловен, или ще му се размине. Убеден съм, че при тази система ще бъдат избегнати много повече сериозни престъпления — тъй като съвсем малко хора ще се съгласяват да лежат в затвора заради едно-единствено убийство. Всъщност е много по-вероятно някъде по средата на присъдата бъдещият закононарушител да поиска да бъде освободен — все още, без да е извършил никакво престъпление, въпреки че най-вероятно ще изгуби депозита си. Или пък дотогава вече ще е натрупал достатъчно време, за да си плати за по-дребно престъпление — може би нападение с телесни повреди, изнасилване или обир…

Видяхте ли? Системата е съвършена. Тя е морална, евтина и практична. Дори допуска промяна на намерението. Дава възможност за опрощение. Грях и изкупление в едно, безплатна карма в супермаркета на Исус Христос…

Това е просто начин да кажа: вече съм си излежал присъдата. Повече от четирийсет години. А сега, тъй като наближава да ме освободят…

Светът ми дължи едно убийство.

3

Братята му не го харесваха много. Май беше прекалено различен. Може пък да завиждаха на дарбата му и на вниманието, което тя привличаше. Така или иначе, те го ненавиждаха — е, може би Брендан не, неговият кафяв брат, който беше прекалено глупав, за да мрази някого истински, но със сигурност го ненавиждаше Найджъл, черният му брат, който в годината на раждането на Бенджамин претърпя толкова коренна промяна на личността, че би могъл да бъде съвсем различно момче.

Раждането на най-малкия му брат беше съпътствано от силни гневни изблици, които майка му нито можеше да контролира, нито разбираше. Що се отнася до тригодишния Брендан — спокойно, флегматично, добросърдечно дете — първите му думи, след като научи, че има по-малко братче, бяха: „Защо, мамо? Върни го!“.

А това не бяха обещаващи думи за Бенджамин, който се озова подхвърлен в жестокия свят като кокал на глутница кучета, а единственият му закрилник беше майка му, която да го брани и да не допуска да го изядат жив.

Той обаче беше нейният синеок талисман. Специален още от деня на раждането си. Другите ходеха в началното училище, където се люлееха на люлките и си играеха на катерушките, рискуваха живота и крайниците си на футболното игрище и всеки ден се прибираха у дома насинени и ожулени, но мама сякаш изобщо не забелязваше. Над Бен обаче трепереше. И най-малката синина, и най-леката кашлица предизвикваше майчината й тревога, а когато той се прибра от детската градина с разкървавен нос (вследствие на бой за контрол над пясъчника), тя тутакси го отписа от градината и започна да го води със себе си по къщите.

Майка му чистеше на четири дами, до една обагрени в синьо в съзнанието му. И до една живееха в Селото, на не повече от километър и половина една от друга, на улиците с два реда дървета между „Мил Роуд“ и края на Белия град.

Освен госпожа Електриковосиньо, която щеше да умре толкова неочаквано петнайсет-двайсет години по-късно, другите бяха госпожа Френскосиньо, която пушеше „Галоаз“ и харесваше Жак Брел, госпожа Химическосиньо, която пиеше двайсет вида витамини и чистеше къщата, преди майка му да отиде (а вероятно и след като си тръгнеше), и накрая госпожа Бебешкосиньо, която колекционираше порцеланови кукли и имаше ателие на тавана, понеже беше художничка или поне така твърдеше, а съпругът й беше учител по музика в „Сейнт Осуалдс“, мъжкото училище малко по-надолу по улицата, където майка му също ходеше да чисти, да обира с прахосмукачка стаите в Горния коридор в четири и половина всеки учебен ден и да прокарва грамадния парцал по ширналите се сякаш на километри паркетни подове.

Бенджамин не харесваше „Сейнт Осуалдс“. Мразеше миризмата на спарено, вонята на дезинфектант и на препарат за лъскане на пода, лекия мирис на плесен и на изсъхнали сандвичи, умрелите мишки, прояденото от червеи дърво и тебеширения прах, който засядаше в задната част на гърлото му и предизвикваше постоянно възпаление. След известно време само като чуеше името — противното засядащо в устата звучене — тутакси усещаше отново миризмата. Още от самото начало се ужасяваше от това място, боеше се от учителите с техните черни тоги, боеше се от момчетата с техните раирани шапки и сините им блейзъри с емблеми.

Допадаха му обаче дамите на майка му. Поне отначало.

Толкова е сладък, възклицаваха те. Защо не се усмихва? Искаш ли бисквитка, Бен? Искаш ли да си поиграеш на нещо?

Установи, че му харесва да го глезят така. Когато си на четири, оказваш огромно влияние над жените на определена възраст. Той скоро се научи как да използва това влияние, дори как с престорено циврене да предизвика огромната загриженост на тези дами, как с усмивка да си спечели бисквити и други лакомства. Всяка дама си имаше специалитет: госпожа Химическосиньо го черпеше с шоколадови бисквити (караше го да ги яде над мивката); госпожа Електриковосиньо му поднасяше кокосови пръстенчета; госпожа Френскосиньо — langues de chat5. Любимка обаче му беше госпожа Бебешкосиньо, чието истинско име беше Катрин Уайт. Тя винаги му купуваше големите червени метални кутии с бисквити „Семеен кръг“, пълни със слепени със сладко сандвичи, шоколадови диджестиви, пръстенчета с глазура, розови вафлички, които винаги му се струваха някак особено упадъчни поради своята крехкост, досущ като воланите на леглото й с балдахин и колекцията й от кукли с техните бледи и някак застрашителни лица от кретонено-дантелените си гнезда.

Братята му почти никога не идваха. В редките случаи, когато го правеха, през уикендите или по празници, само му вредяха. Деветгодишен, Найджъл вече беше разбойник, начумерен и склонен към насилие. Брендан, все още сладичък, също се ползваше с привилегии преди време, но вече започваше да губи детинското си очарование, освен това беше доста тромаво дете — винаги буташе разни неща, а веднъж събори слънчевия часовник на госпожа Уайт, той се строши върху каменните плочи и, разбира се, наложи се мама да го плати, заради което наказа и него, и Найджъл: Брен заради самата беля, а Найджъл — задето не му беше попречил, след което двамата престанаха да идват и всички лакомства останаха за Бенджамин.

Как майка му тълкуваше цялото това внимание? Е, може да си е мислела, че някой някъде може да се влюби в нея, че в някоя от тези големи къщи ще намери благодетел за сина си. Разбирате ли, майката на Бен имаше амбиции, които самата тя почти не проумяваше. Може да си ги е имала от самото начало или пък са се породили през дългите дни, докато е лъскала сребърните прибори на други хора или е гледала снимките на техните синове с мантии и шапчици в деня на дипломирането им. Той още от самото начало разбра, че посещенията му в големите къщи трябва да го научат на нещо повече от това да тупа килими или да лъска паркета. Още от първия ден майка му ясно му даде да разбере, че е специален, че е уникален, че са му отредени много по-велики неща, отколкото на братята му.

Естествено той нито веднъж не постави този факт под съмнение. Нито пък тя. Обаче усещаше очакванията й като оглавник на младата си шия. И тримата знаеха колко много работи тя, как гърбът я боли от навеждането или от стоенето на крак по цели дни, колко често получава мигрени, как дланите й се напукват и кървят. Още от най-ранна възраст ходеха да пазаруват заедно с нея и много преди да тръгнат на училище, вече можеха да събират наум цените на продуктите от списъка и да пресмятат каква малка част от спечеленото от нея през този ден им остава за други разходи…

Тя нито веднъж не го изрече. Но независимо дали бе изречено, или неизречено, тримата непрекъснато усещаха тежестта му върху плещите си, тежестта на очакванията на мама, ужасяващата й увереност, че те ще направят така, че жертвите й да имат смисъл. Тази цена трябваше да платят — никой не го изрече гласно, но се подразбираше — имаха дълг, който никога нямаше да успеят да върнат изцяло.

Ала Бен открай време беше нейният любимец. Всяка негова постъпка засилваше надеждите й. За разлика от Брен спортът му се отдаваше и го възпитаваше на нужната борбеност. За разлика от Найджъл той обичаше да чете, което пък задълбочи увереността й, че той е надарен. Умееше и да рисува — за огромна радост на отчаяната госпожа Уайт, която винаги бе искала да има свое дете, суетеше се край него и го тъпчеше със сладкиши, която беше красива, руса и разкрепостена, наричаше го „сладурче“, обичаше да танцува, смееше се и плачеше понякога без причина и която трите момчета тайно мечтаеха да имат за майка…

Къщата на госпожа Уайт също беше прекрасна. В хола имаше пиано, а над входната врата — голям цветен стъклопис, който в слънчеви дни хвърляше червеникави и златисти отблясъци по излъсканите подове. Докато майка им работеше, госпожа Уайт водеше Бен в ателието си, където бяха натрупани платната й и рулата хартия за рисуване, и го учеше да рисува коне и кучета, показваше му тубичките и палитрите с боя и четеше имената им досущ като заклинания.

Изумруденозелено. Сиво-зелено. Хромовожълто. Понякога боите имаха френски, испански или италиански названия, които ги правеха още по-вълшебни. Violetto. Escarlata. Pardo de turba. Outremer.6

— Това е езикът на изкуството, сладурче — обясняваше му понякога госпожа Уайт, която рисуваше големи размазани платна в сладникаво розово и зловещо пурпурно, върху които след това залепваше изрязани от списания снимки — най-вече глави на момиченца — и после обилно нанасяше лак върху платното и го украсяваше с къдрички от старинна дантела.

Бенджамин не харесваше картините й особено, но въпреки това тъкмо госпожа Уайт го научи да различава цветовете, помогна му да проумее, че собственият му цвят има огромен брой нюанси, да преодолее дълбоките пропасти между сапфиреното и ултрамариненото, да усети текстурата им, да опознае мириса им.

— Това е шоколад — казваше той и сочеше дебелата алена тубичка с картинка на ягода отстрани.

„Ескарлата“, гласеше етикетът, а мирисът беше изумително завладяващ, особено когато поставиш боята на слънце, изпълваше главата му с щастие и с прашинки, които блещукаха и се носеха като вълшебни бонбончета във въздуха.

— Как така червеното е шоколад?

Той вече беше на седем години, но въпреки това не можеше да й обясни. Просто така, твърдеше упорито, точно както лешниковокафявото е доматена супа и често кой знае защо събужда у него безпокойство, веронското зелено е женско биле, а портокаловожълтото мирише на варено зеле, от което винаги му се гади. Понякога изпитваше въпросното усещане дори само като чуеше името, сякаш името владееше алхимията и изкопчваше от летливите думи възторжена експлозия от цветове и миризми.

Отначало си мислеше, че всеки човек има такава способност, но когато го спомена пред братята си, Найджъл го фрасна с юмрук и го нарече „извратеняк“, а Брендан само го изгледа объркано и попита: „Наистина ли можеш да помиришеш думите, Бен?“, след което често се хилеше и бърчеше нос, когато Бенджамин беше наблизо, сякаш усещаше нещата като него — имитираше го, но никога подигравателно. Всъщност горкичкият Брендан му завиждаше, мудният, пълничък и уплашен Брен, дето все изоставаше, все не правеше нещо както трябва…

Дарбата на Бен беше непонятна за мама, за разлика от госпожа Уайт, която знаеше всичко за езика на цветовете и обичаше ароматни свещи — от скъпите френски — което според мама си беше все едно да гориш пари, но пък ухаеха прелестно: на теменужки, на пушен градински чай, на будоарно пачули, на кедър и роза.

Госпожа Уайт познаваше някого — всъщност приятел на съпруга й — който разбираше от тези неща и обясняваше на майката на Бен, че синът сигурно е специално дете, в което мама си беше убедена открай време, но в което самият той тайничко се съмняваше. Госпожата обеща да ги свърже с въпросния човек, който се казваше д-р Пийкок и живееше в една от големите стари къщи зад игрищата на „Сейнт Осуалдс“, на улицата, наричана от мама Улицата на милионерите.

Доктор Пийкок беше на шейсет и една години, бивш директор на „Сейнт Осуалдс“, автор на редица книги и личен приятел на господин Уайт, който преподаваше музика в училището. Понякога го мяркахме в Селото: мъж с брада, със сако от туид и с увиснала стара шапка, който разхожда кучето си. Бил доста ексцентричен, предупреди ни госпожа Уайт с печална усмивка, и благодарение на умно вложените си пари имал повече средства, отколкото здрав разум…

Естествено, мама не се поколеба. Тъй като на практика нямаше никакъв слух, тя не обръщаше особено внимание на начина, по който синът й възприема звуковете и думите, а ако изобщо обърнеше внимание, отдаваше способността му на факта, че е чувствителен — така обясняваше повечето неща. Обаче мисълта, че момчето може да се окаже надарено, надмогна скептицизма й. Освен това се нуждаеше от благодетел, от покровител на своето синеоко момче, което след половин срок вече имаше проблеми в училище и се нуждаеше от бащинско влияние.

Доктор Пийкок — бездетен, пенсиониран и най-вече богат — вероятно й се е струвал сбъдната мечта. Затова тя отиде да го помоли за помощ и така задвижи поредица от събития, които подобно филтри пред обектив оцветяваха следващите трийсет години във все по-наситени багри.

Естествено тя не би могла да го знае. Как изобщо би могъл да заподозре някой от тях какво ще последва от тази среща? И кой да допусне, че ще свърши така — че две от децата на Глория ще умрат, а sineokomomche ще се окаже безпомощен и затворен в капан като онези уплашени твари тогава на брега на морето, забравени и гинещи под слънцето?

Изпрати коментар:

ClairDeLune: Това е много добро, sineokomomche. Много ми харесва как си служиш с образите. Забелязах, че повече от обикновено черпиш от лични истории. Добра идея! Надявам се да прочета още!

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: За мен е удоволствие…

4

Не познаваше нито един милионер. Представяше си мъж с копринен цилиндър като лорд Снути от комиксите. Или пък с монокъл и с бастунче. А вместо това доктор Пийкок се оказа някак занемарен със сакото си от туид, папийонката и пантофите си, изгледа момчето с млечносините си очи иззад стъклата с телени рамки и каза „А, ти сигурно си Бенджамин“ с глас, в който се усещаха цигари и кейк с кафе.

Мама беше неспокойна; беше като извадена от кутия и бе издокарала Бен с дрехите за новото му училище: тъмносини панталони и небесносин пуловер — нещо като цветовете на „Сейнт Осуалдс“, само че неговото училище нямаше униформа и повечето други деца ходеха по джинси. Найджъл и Брен ги придружаваха — нямаше им доверие, за да ги остави сами у дома — и им беше наредено да кротуват, да мълчат и да не са посмели да докоснат нищичко…

Тя се стараеше да направи добро впечатление. Първата година на Бен в началното училище не беше блестяща, но целият Бял град беше научил, че най-малкият син на Глория Уинтър бил изпратен у дома, след като забил пергел в ръката на момче, задето го е нарекло „скапан педал“, и не го изключили единствено заради настървената намеса на майка му.

Тепърва щеше да се установява дали тази информация бе стигнала до Селото. Глория Уинтър обаче не възнамеряваше изобщо да рискува, затова Бенджамин беше същинско ангелче, докато стоеше на стълбите на Имението през онзи октомврийски ден и слушаше мелодията на звънеца на входната врата — в розово, бяло и сребристо — забол поглед в маратонките си, преди д-р Пийкок да застане на прага.

Разбира се, той и представа си нямаше какво означава думата „педал“. Помнеше обаче, че е имало много кръв и макар да нямаше никаква вина, фактът, че не се бе разкаял — даже напротив, свадата явно му допадаше — сериозно разстрои учителката му, която ще наречем госпожа Католическосиньо и която (явно съвсем открито) имаше забавни възгледи като например вярата в невинността на детството, жертвата на единствения Божи син и бдителното присъствие на ангелите.

За жалост името й миришеше отвратително, като евтин тамян и конски изпражнения, и това често го разсейваше в час и ставаше причина за редица инциденти, довели най-сетне до изключването на Бен, за което майка му обвиняваше училището, изтъквайки, че той не е виновен, задето те не успяват да се справят с едно надарено дете, и им обещаваше отмъщение в местните вестници.

Доктор Пийкок беше различен. Неговото име миришеше на дъвка. Привлекателна миризма за едно малко момче, освен това д-р Пийкок разговаряше с него като с възрастен, думите се плъзгаха и се търкулваха по езика му като пъстри топчета дъвка от автомат за сладки лакомства.

— А, ти вероятно си Бенджамин.

Той кимна. Допадаше му тази сигурност. Зад д-р Пийкок, където врата водеше от верандата към коридора, някаква космата черно-бяла твар се втурна към нашия герой — оказа се възстаричкият джакръсел, който заподскача и залая край тях.

— Моят учен колега — представи го д-р Пийкок. Сетне се обърна към териера: — Бъди така любезен да осигуриш на нашите гости достъп до библиотеката — при което кучето тутакси престана да лае и ги поведе навътре в къщата.

— Моля, заповядайте — покани ги д-р Пийкок. — Каня ви на чай.

Пиха чай. „Ърл Грей“, без захар, без мляко, поднесен с маслени бисквити, завинаги запечатани в съзнанието му като липовия чай на Пруст — проводник на спомени.

Сега sineokomomche има спомени наместо съзнание. Те го задържат тук толкова дълго, заради тях бута инвалидната количка на някакъв старец по обраслите алеи на Имението, пере го, чете му на глас, реже препечените му филийки на тънки ивички, за да ги топи в рохките яйца. И макар че през повечето време старецът изобщо не съзнава кой е, sineokomomche никога не се оплаква и не го изоставя — нито веднъж — понеже помни онази първа чаша с чай „Ърл Грей“ и начина, по който го гледаше доктор Пийкок, сякаш и той е специален…

Стаята беше просторна, с килими в различни оттенъци на червеникавото и кафявото, със столове, цели три стени с книги, огромна камина, пред която имаше кошница за кучето, кафяв чайник, голям колкото онзи на Лудия шапкар, бисквити, няколко стъкленици, пълни с насекоми. Най-интересното нещо може би беше детската люлка, окачена от тавана, в която трите момчета се взираха с копнеж от мястото си на канапето до мама, но не смееха да продумат.

— К-какво е това? — попита sineokomomche и посочи една стъкленица.

— Нощни пеперуди — отговори докторът, видимо доволен. — В редица отношения приличат на дневните пеперуди, но са устроени много по-интригуващо и възвишено. Ето тази тук с мъхестата главичка — посочи той с пръст към стъкленицата — е вечерницата Laothoe populi. Тази в червено и кафяво е Tyna jacobaeae, пеперудата цинобър. А това приятелче — посочи той нещо нащърбено, което sineokomomche оприличи на изсъхнало листо, — е Smerinthus ocellata, вечерницата с очички. Виждаш ли очичките?

sineokomomche отново кимна в благоговейно мълчание не само заради самите пеперуди, а заради спокойната вещина, с която доктор Пийкок изрече думите и после посочи друга стъкленица, провесена над пианото, в която sineokomomche видя една-единствена огромна светлозелена пеперуда — цялата мляко и прашно кадифе.

— А тази млада дама — каза обичливо д-р Пийкок — е царицата на колекцията ми. Пеперудата луна, Actias Luna, идва чак от Северна Америка. Донесох я тук още като какавида преди повече от трийсет години, седях в тази стая, наблюдавах я как се излюпва и заснех всеки етап. Не можеш да си представиш колко е вълнуващо да наблюдаваш как такова създание излиза от какавидата, да я видиш как разперва криле и полита…

„Явно не е отлетяла далеч — помисли си sineokomomche. — Само до стъкленицата…“

Но разумно премълча. Майка му започваше да губи търпение. Ръцете й мърдаха в скута и пръстените й потракваха евтино.

— Аз пък събирам порцеланови кученца — оповести тя. — И двамата сме колекционери.

Доктор Пийкок се усмихна.

— Колко хубаво. Трябва да ви покажа статуетката си от епохата на династия Тан.

sineokomomche се ухили вътрешно, когато зърна изражението на майка си. Той нямаше никаква представа как изглежда статуетката Тан, но се досещаше, че е нещо толкова различно от майчината му колекция от порцеланови кучета, колкото и пеперудата луна от спаруженото като мъртво листо същество с крещящите и безполезни очи.

Майка му го изгледа злобно и sineokomomche разбра, че рано или късно ще бъде принуден да си плати, задето я е поставил в глупаво положение. Засега обаче беше в безопасност, затова се зае да оглежда къщата на доктор Пийкок с растящо любопитство. Освен остъклените витрини с пеперудите видя и картини по стените — не плакати, а истински картини. С изключение на госпожа Уайт и нейните колажи в розово и виолетово не познаваше друг човек, който да притежава картини.

Очите му се спряха на изящна скица на кораб, направена с избеляло мастило в сепия, а зад кораба се виждаше дълъг светъл бряг на фона на далечни колиби, кокосови палми и конусовидни планински върхове, над които се носеше пушек. Картината го привлече, макар да не разбираше защо. Може би заради небето или заради чаеното на цвят мастило, или заради мекото сияние на възрастта, което искреше през стъклото като искрящата свежест на сочно златно грозде…

Доктор Пийкок проследи погледа му.

— Знаеш ли какво е това?

Синеокото момче поклати глава.

— Това са Хаваите.

Ха-ва-и.

— Някой ден може пък да отидеш там — увери го д-р Пийкок с усмивка.

Ето така, с една-единствена дума sineokomomche влезе в колекцията му.

Изпратете коментар:

Captainbunnykiller: Човече, излагаш се. Два постинга за толкова много време и никого не си убил

sineokomomche: Дай ми време. Работя по въпроса…

ClairDeLune: Много добре, sineokomomche. Показваш истинска смелост, като пишеш за тези болезнени спомени! Не би ли могъл да ги обсъдиш по-подробно на следващия ни сеанс?

chrysalisbaby: ау толкова много ми харесва (прегръдки)

5

След това заведе трите момчета в розовата градина, докато майка им пиеше чай в библиотеката, а кучето търчеше по моравата. Показа им розите си и прочете имената им от металните етикетчета, закрепени за стеблата. Аделаид Орлеанска, Уилям Шекспир. Имена с вълшебни свойства, от които ноздрите на децата потрепваха и се разширяваха.

Доктор Пийкок обичаше розите си, особено старите, гъстолистните и пастелните — синкавите, кремавите, консервативните стари дами, които според него ухаеха най-хубаво. В градината на д-р Пийкок момчетата се научиха да различават алба от мъхава роза, дамаска от галицийска, а Бенджамин колекционираше названията им, както преди време колекционираше имената от етикетите на тубичките с бои, названия, от които свят му се завиваше, които отекваха с нещо повече от цветове и ухания, от Rose de Recht, тъмночервена роза с мирис на горчив шоколад, до Boule de Neige, Tour de Malakoff, Belle de Crecy и Albertine, любимата му с нейния мускусен, бледорозов старомоден аромат, като на момичета с бели рокли, на крокет, на ледена розова лимонада на моравата, която пък според Бен миришеше на локум…

— На локум ли? — попита д-р Пийкок и очите му заблестяха заинтригувано. — Ами тази? Rosa Mundi?

— На хляб.

— А тази? Cecile Brunner?

— На автомобили. На петрол.

— Наистина ли? — възкликна той съвсем не сърдит, както очакваше sineokomomche, а искрено заинтригуван.

Всъщност всичко у Бенджамин интригуваше доктор Пийкок. Оказа се, че повечето му книги са за нещо, което се нарича синестезия и което звучеше като болнична манипулация, но в действителност се оказа неврологично състояние, така му каза доктор Пийкок, следователно мама е имала право и Бен открай време си е специален.

Момчетата нищо не схващаха, но доктор Пийкок обясни, че било свързано с функцията на сетивните пътища в мозъка, че там нещо някак се е кръстосало и изпраща нееднозначни сигнали на сложните нервни снопчета.

— Нещо като с-свръхсетивност, така ли? — прекъсна го sineokomomche и мислите му разсеяно поеха към Спайдърмен, Магнето и дори Ханибал Лектър (нали виждате, че той вече се отдалечава от ваниловия край на спектъра и навлиза в територията на лошите).

— Точно така — каза доктор Пийкок. — И когато установим как става това, тогава може би познанията ни ще помагат на хората — например на хора, претърпели удар или травма в главата. Мозъкът е сложен инструмент. А въпреки всички постижения на науката и на съвременната медицина все още знаем съвсем малко за него — как съхранява информацията и получава достъп до нея, как бива пренасяна тази информация…

Синестезията се проявява по много начини, обясни им доктор Пийкок. Думите придобиват цветове, звуците добиват форми, числата светят. Някои хора се раждат такива, други придобиват състоянието по пътя на асоциацията. Повечето случаи на синестезия са зрителни, но има и други видове синестезия, при които думите се превръщат във вкусове или в миризми, или пък цветовете са предизвикани от мигрена. С две думи, каза доктор Пийкок, синестетът може да вижда музиката, да докосва звука, да възприема цифрите като текстура или форма. Имало дори огледална синестезия, при която по силата на крайно силно чувстване субектът можел да изпита физическите усещания на друг човек…

— Искате да кажете, че ако видя как удрят някого, и аз ще усетя удара, така ли?

— Изумително, нали?

— Но… те как гледат гангстерски филми, в които непрекъснато бият и убиват хора?

— Съмнявам се, че им се иска, Бенджамин. Сигурно прекалено се разстройват. Всичко опира до внушението, разбираш ли? Такава синестезия може да направи човека много чувствителен.

— Мама казва, че аз съм много чувствителен.

— Не се съмнявам, че си, Бенджамин.

По това време Бенджамин вече беше станал силно чувствителен не само към думи и имена, но и към гласове, към изговора и интонацията. Разбира се, още преди знаеше, че хората говорят с различен акцент. Винаги бе предпочитал гласа на госпожа Уайт пред гласа на майка си или на госпожа Католическосиньо, която имаше носов белфастки изговор, който стържеше по синусите му.

Братята му говореха като другите момчета в училище. Те казваха „ш’съ скиваме“ вместо „до скоро“ и „мерсаж“ вместо „благодаря“. Ругаеха се взаимно с грозни думи, които воняха като маймунарника в зоопарка. Майка му се стараеше, но не успяваше — акцентът й се появяваше и изчезваше в зависимост от компанията. Пред доктор Пийкок се излагаше най-силно — навсякъде вмъкваше излишни звукове като шишове в кълбо прежда.

sineokomomche долови колко много се старае тя да го впечатли и направо му се догади от срам. Не искаше и той да звучи така. Вместо това имитираше доктор Пийкок. Слушаше какви думи използва той. Как казва: „ако обичате“ или „моля, обърнете внимание на еди-какво си“ или „С кого разговарям?“ по телефона. Доктор Пийкок знаеше латински, френски, гръцки, италиански, немски и дори японски, а когато говореше на английски, езикът от неговата уста звучеше различно, по-хубаво — тук „какво“ не е „к’во“ и „мляко“ (сладка и сребриста дума) не е „млеко“ (зелено-сива, кисела дума) — звучеше като актьор, който чете Шекспир. Той говореше така дори на кучето: „Моля, постарай се да не ръфаш килима“ или „Дали ученият ми колега би желал да се поразходи из градината?“. Най-странното беше, мислеше си sineokomomche, че кучето сякаш откликваше, което го накара да се запита дали и той би могъл да се отучи от некултурните си навици.

От своя страна доктор Пийкок толкова се впечатли от дарбата на Бен, че обеща лично да го обучава — стига той да се държи дисциплинирано в училище — за да го подготви за конкурса за стипендии за „Сейнт Осуалдс“, в замяна на, както ги нарече, „няколко научни опита“ и съгласието всичко, което изследователят открие по време на сеансите им, да бъде използвано в книгата, която пишел, кулминация на изследванията, които правел цял живот и заради които бил разговарял с многобройни субекти, но нито един толкова млад и обещаващ като Бенджамин Уинтър.

Разбира се, мама беше на седмото небе от радост. „Сейнт Осуалдс“ беше върхът на надеждите й, на неизречените й амбиции, на всичките й мечти. Приемният изпит беше след три години, но тя говореше така, сякаш е ей сега, обещаваше да пести всяко спечелено пени, суетеше се край Бен повече от преди и недвусмислено му даваше да разбере, че му е даден невероятен шанс, шанс, от който е длъжен пред нея да се възползва…

Той не беше толкова въодушевен. „Сейнт Осуалдс“ все още не му се нравеше. Въпреки морскосиния блейзър и вратовръзката на училището (направо идеални за него, така каза тя) той вече бе видял достатъчно, за да съзнава, че е неподходящ — неподходящо лице, неподходяща коса, неподходяща къща, неподходящо име…

Никое момче от „Сейнт Осуалдс“ не носеше името Бен. Учениците там се казваха Лион, Джаспър, Руфъс или Себастиан. Дори Рупърт звучи готино, когато е в съчетание с тъмносиния блейзър на „Сейнт Осуалдс“. Знаеше, че Бен ще бъде неподходящо синьо, ще мирише на къщата на майка си, на прекалено силен дезинфектант, на прекалено тясно място, на прекалено много пържена храна и на недостатъчно книги, както и на острата и неизбежна воня на братята му.

Обаче доктор Пийкок му каза да не се притеснява. Три години бяха много време. Щяха да му стигнат да подготви Бен, да го превърне в момче за „Сейнт Осуалдс“. Бен имал потенциал, така му каза — червена дума, като протегната гумена ръка, готвеща се да фрасне някого в лицето…

И той прие. Имаше ли избор? В крайна сметка беше най-голямата надежда на майка си. Освен това искаше да зарадва и двамата — най-вече доктор Пийкок — а ако това означаваше да влезе в „Сейнт Осуалдс“, така да бъде.

Найджъл отиде да учи в „Сънибанк Парк“, голямото общообразователно средно училище в края на Белия град. Няколко бетонни сгради с бодлива тел по покрива. Приличаше на затвор. Вонеше на зоопарк. На брат му явно не му пукаше. Брендан, който беше на девет и също бе обречен на „Сънибанк Парк“, не показваше признаци на необичайни способности. Доктор Пийкок изследва и двете момчета — не го заинтригуваха. Найджъл отхвърли веднага, а Брендан — след три-четири седмици поради липса на отзивчивост.

Найджъл беше на дванайсет, агресивен и мрачен. Обичаше тежка рок музика и филми, в които избухват разни неща. Никой не го тормозеше в училище. Брендан го следваше като сянка, мек и безгръбначен, оцеляваше само благодарение на закрилата на Найджъл като паразитите, които живееха чрез симбиозата с акули и крокодили — защитени от хищниците благодарение на ползата си за своите гостоприемници. Найджъл беше доста интелигентен (макар никога да си правеше труда да свърши нещо), а Брен беше безполезен във всяко отношение: без спортни дарби, несхватлив в училище, мързелив и неспособен да се изразява, сигурен кандидат за опашката за безработни, както казваше мама, или в най-добрия случай щеше да прави бургери…

Бен обаче беше предопределен за по-хубави неща. През събота, докато Найджъл и Брендан караха велосипедите си или си играеха с приятели в квартала, той отиваше в дома на д-р Пийкок — който наричаше Имението — където сутринта седеше пред едно тапицирано в бутилковозелено писалище, четеше книги с твърди корици и изучаваше география от цветен глобус, върху който със ситни къдрави букви бяха изписани разни имена — ирокези, Рангун, Азербайджан, древни, забравени, вълшебни имена досущ като боите на госпожа Уайт с техния далечен мирис на джин и на море, на пиперлив прах и на силни подправки, като предвкусване на някаква загадъчна свобода, която тепърва му предстои да опита, а завъртеше ли глобуса достатъчно бързо, океаните и континентите се погваха един друг така шеметно, че всички цветове се сливаха в един, в съвършения нюанс на синьото, океанскосиньо, небесносиньо, Бенджаминово синьо…

Следобед вършеха други неща, например гледаха картинки и слушаха звуци, което беше част от изследванията на д-р Пийкок, непонятни за Бен, но въпреки това приемани с покорство.

Имаше много книги с букви и цифри, подредени в поредици, които той трябваше да разпознава. Имаше цяла библиотека със записани звуци. Имаше и въпроси като „Какъв цвят е сряда?“, „Коя цифра е зелена?“ и форми с любопитни измислени имена, обаче никой отговор не беше грешен, следователно доктор Пийкок беше доволен, а мама винаги се гордееше с него.

Освен това му харесваше да ходи в голямата къща с нейната библиотека, с ателието и с хранилището на всевъзможни забравени неща: записи, фотоапарати, купчини пожълтели снимки на сватбени и на семейни събирания, на отдавна починали деца в моряшки костюмчета и със съсредоточени усмивки от типа „кажи зеле“. Страхуваше се от „Сейнт Осуалдс“, но му беше приятно да учи с д-р Пийкок, който се обръщаше към него с „Бенджамин“ и му разказваше за пътешествията си, за музиката си, за изследванията си, за розите си.

И най-хубавото беше, че там Бен беше значим. Беше специален — обект на изследване, случай. Д-р Пийкок го слушаше, отбелязваше си реакциите му на различни стимули, питаше го точно какво чувства. Често записваше резултатите на малкия си диктофон, като наричаше Бен „Момчето X“, за да запази анонимността му.

Момчето X. Това му допадаше. Звучеше впечатляващо, като момче със специални заложби — с някаква дарба. Не че наистина беше много надарен. В училище беше средно добър ученик, оценките му никога не бяха впечатляващо високи. Що се отнася до сетивните му заложби, както ги наричаше д-р Пийкок — звуковете, които се превръщаха в цветове и миризми — ако изобщо се замисляше за тях, винаги предполагаше, че всички ги усещат точно като него. Колкото и д-р Пийкок да го уверяваше, че особеностите му са отклонение, Бен продължаваше да смята себе си за нормален, а всички останали — за откачалки.

Думата спокойствие е сива (пише д-р Пийкок в статията си, озаглавена „Момчето X и ранно придобитата синестезия“), обаче спокоен е тъмносиня и има лек вкус на анасон. Цифрите нямат никакви цветове, но имената на места и на хора често се силно натоварени, понякога невероятно силно, както с цветове, така и с вкусове. В някои случаи има изразена взаимовръзка между тези невероятни сетивни впечатления и преживени от Момчето X събития, което показва, че този вид синестезия може да е отчасти асоциативна, а не просто вродена. Обаче дори в този случай може да се наблюдават някои интересни физически реакции на стимулите: включително отделяне на слюнка като пряка реакция на думата ален, която според Момчето X мирише на шоколад, или пък леко замайване, свързано с думата розов, която според Момчето X силно мирише на газ.

Тогава звучеше толкова важно. Като че ли правеха нещо в името на науката. Пийкок твърдеше, че когато книгата бъде издадена, и той, и Момчето X ще се прочуят. Може би дори щяха да спечелят награда за научно изследване. Всъщност Бен беше толкова зает с уроците си в къщата на д-р Пийкок, че почти бе престанал да мисли за дамите, на които чистеше майка му и които го глезеха толкова. Вече го занимаваха по-неотложни тревоги, а проучването на доктор Пийкок беше заело мястото на картините и на куклите.

Ето защо шест месеца по-късно, когато най-накрая един ден срещна госпожа Уайт на пазара, с учудване установи колко е напълняла, сякаш след като той бе изчезнал, се бе заловила сама да изпразва съдържанието на онези червени тенекиени кутии с бисквити. Какво ли се бе случило? Красивата госпожа Уайт имаше изпъкнал корем и се клатушкаше като патица сред зеленчуците и плодовете с широка глуповата усмивка на лицето.

Майка му им съобщи добрите новини. След десет години неуспешни опити госпожа Уайт най-сетне беше бременна. Мама кой знае защо се вълнуваше от това, вероятно защото щеше да има повече работа, но sineokomomche се почувства неловко. Замисли се за нейната колекция от кукли, за онези зловещи и облечени с воланчета и къдрички не съвсем деца, и се запита дали ги е изхвърлила, след като вече щеше да си има истинско дете.

Връхлитаха го кошмари, като се замислеше — всички онези умолително ококорени кукли, издокарани с коприна и старинни дантели, изхвърлени в някоя кофа за смет с разкъсани дрехи, избелени от дъжда, със зейнали натрошени глави сред бутилките и консервените кутии.

— Момиче или момче? — попита майка му.

— Момиченце. Ще я кръстя Емили.

Емили. Е-ми-ли, три срички като почукване на вратата на съдбата. Толкова странно и старовремско име в сравнение с всякакви там Кайли, Трейси или Джейд — имена, които воняха задушливо на „Импулс“ и на мазно и извикваха представа за крещящи неонови цветове — докато нейните тонове бяха приглушени: бледорозово като на дъвка, като на роза…

Откъде би могло да знае sineokomomche, че един ден заради нея ще стигне дотук? Как изобщо би могъл някой да допусне, че двамата ще се сближат толкова — жертва и хищник, преплетени като роза, виеща се през човешки череп — без дори да го съзнават?

Изпратете коментар:

ClairDeLune: Наистина ми харесва накъде вървят нещата. Част ли е от нещо по-дълго?

chrysalisbaby: тази работа с цветовете истина ли е? колко ти отне проу4ването?

sineokomomche: Не колкото смяташ :-) Радвам се, че ти харесва, Криси!

chrysalisbaby: о скъпи (прегръдки)

JennyTricks: (изтрит постинг).

6

Изплаках си очите, когато татко почина. Плача на лоши филми. Плача на тъжни песни. Плача заради мъртво куче, заради реклама по телевизията, когато денят е дъждовен или е понеделник. Е, защо да не поплача за Найджъл? Знам, че „Реквиемът“ на Моцарт или „Адажиото“ на Албинони могат да завъртят кранчето, но това не е скръб, това е самоугаждане, каквото обича Глория Уинтър.

Някои хора обичат публичността. Погребението на Емили беше показателно. Планина от цветя и от плюшени мечета, открито плачещи по улиците хора. Цялата нация скърбеше, но не за детето. Може би за загубата на невинността, за повсеместната гнусота, за собствената им колективна алчност, която в крайна сметка я бе погълнала цялата. Явлението Емили Уайт, предизвикало такава шумотевица през годините, накрая завърши с ридания, с малка надгробна плоча в двора на църквата в Малбри и със стъклопис в църквата, платен от д-р Пийкок за огромно възмущение на Морийн Пайк и на дружките й, които смятаха, че е неуместна връзката на този човек с църквата, със Селото и с Емили.

Вече никой не говори за това. Хората ме оставиха на мира. В Малбри съм независима, наслаждавам се на своята липса на задълбоченост. Глория ме нарича безцветна — чух я веднъж по телефона навремето, докато тя и Найджъл все още си говореха.

Съмнявам се, че това ще продължи дълго, каза тя. Тя е толкова безцветна и незначителна. Знам, че сигурно я съжаляваш, обаче…

Мамо, не я съжалявам!

Разбира се, не я съжаляваш. Що за глупости…

Мамо, още една дума и ще затворя.

Много съжалявам за теб, понеже тя е…

Щрак.

Един ден в „Зебрата“ дочух и: „Един бог знае какво вижда у нея. Съжалява я, това е“.

Колко мило и учтиво невероятно, че жена като мен може да привлече мъж поради нещо повече от състрадание. Понеже Найджъл беше красив мъж, а аз бях някак увредена. Имах минало, бях опасна. Найджъл беше много открит — разказа ми всичко за себе си през онази нощ, докато лежахме и съзерцавахме звездите. Едно от нещата обаче, които не ми каза — изтъкна го Елинор Вайн — е, че винаги е облечен в черно, безкрайна поредица от черни джинси, черни сака, черни фланелки, черни боти. По-лесно се перат, каза той, когато накрая го попитах. Можеш да переш всичко заедно.

Изрекъл ли е името ми накрая? Съзнавал ли е, че аз съм виновна? Или всичко му е било като в мъгла, едно-единствено рязко отклонение към нищото? А започна толкова безобидно. Бяхме деца. Бяхме невинни. Дори той беше такъв — sineokomomche, което натрапчиво се явява в сънищата ми…

Може би в крайна сметка вчерашният ми пристъп на паника се дължи на чувството за вина. Емили Уайт отдавна си отиде. Почина деветгодишна и вече никой не я помни — нито татко, нито Найджъл, никой.

Коя съм сега? Не съм Емили Уайт. Няма, не мога да бъда Емили Уайт. Нито пък мога отново да бъда себе си сега, когато татко и Найджъл вече ги няма. Сигурно бих могла да съм просто Albertine — така се наричам в интернет. Има нещо мило в името Albertine. Мило и доста носталгично, като на героиня на Пруст. Не знам точно защо го избрах. Може би заради sineokomomche, което се крие в сърцевината на всичко това и което толкова дълго се мъча да забравя…

Частица от мен обаче явно помни. Частица от мен сигурно е знаела, че това ще се случи. Понеже сред билките и цветята в градината ми — шибоя, мащерката, градинския карамфил, здравеца, маточината, лавандулата и ароматния нощен шибой — не съм засадила нито една роза.

7

Бенджамин беше на седем в годината на раждането на Емили Уайт. Време на промяна, на несигурност, на дълбоки и неизречени лоши предзнаменования. Отначало не беше сигурен какво означават, но след онзи ден на пазара усещаше постепенната промяна. Хората вече не го зяпаха. Жените не го подмамваха със сладкиши. Никой не се дивеше колко е пораснал. Явно се беше придвижил крачка напред в начина, по който го възприемаха.

Майка му, по-заета от всякога като чистачка по домовете и в „Сейнт Осуалдс“, често беше твърде изморена, за да разговаря с момчетата, и само им нареждаше да си измият зъбите и да се стараят в училище. Приятелките й, които преди му обръщаха такова внимание и се скупчваха около него като квачки около пиле, изчезнаха от живота му и го зарязаха да се чуди дали е заради нещо, в което се е провинил, или е чисто и просто съвпадение, че никой (с изключение на д-р Пийкок) явно вече не дава и пет пари за него.

Най-сетне проумя. Той ги развличаше и толкова. Трудно можеш да разговаряш с човека, който чисти зад хладилника ти или търка около тоалетната ти чиния, пере на ръка дантеленото ти бельо, а в края на седмицата няма в портмонето си пари дори колкото за един-единствен чифт от това скъпо бельо. Дамите, за които работеше майка му, знаеха това. Читателки на „Гардиън“ до една, привърженички на равенството до известна степен, които се чувстваха донякъде неловко, задето им се налага да си наемат чистачка — не че биха го признали. В крайна сметка помагаха на тази жена и посвоему я компенсираха, като се радваха на сладкото момченце, както посетители във ферма биха ахкали и охкали по агънцата, които не след дълго в прекрасни опаковки ще се появят по рафтовете на магазините като биологично чисти пържоли и котлети. В продължение на три години той беше малкият принц, глезен и хвален, и обожаван, а после…

После се появи Емили.

Звучи толкова безобидно, нали? Такова мило и старомодно име — захаросани бадеми и розова вода. Въпреки това обаче всичко започна от нея — оста, около която се въртеше животът им, ветропоказателят, който се обръща от слънце към буря само с едно завъртане на петльовата опашка. Отначало беше просто слух, но слухът се засилваше и набираше сила, докато накрая се превърна в непреодолима сила и премаза всичко под тежестта на явлението Емили Уайт.

Мама им каза, че той плакал, когато научил. Колко му беше мъчно за горкото бебче, колко съчувстваше и на госпожа Уайт, която повече от всичко на света искаше да има дете, а сега, когато желанието й най-сетне се бе сбъднало, бе изпаднала в депресия, отказваше да излиза от къщи или да кърми бебето, дори да го къпе, и всичко това, понеже детето беше сляпо…

Но мама си беше такава, преувеличаваше чувствителността му. Бенджамин не беше пролял нито една сълза. Брендан плака. На него повече му отиваше. Бен обаче дори не се разстрои, изпитваше само известно любопитство и се чудеше какво ли ще прави тя сега. Чу госпожа Вайн да споменава пред мама, че под въздействието на следродилната депресия понякога жените наранявали децата си. Питаше се дали бебето е в безопасност, дали социалните ще го вземат и ако е така, дали госпожа Уайт ще поиска обратно него…

Не че имаше нужда от госпожа Уайт. Но се промени много в сравнение с преди. Косата му потъмня и от руса стана кестенява, детското му личице стана ъгловато. Съзнаваше, че е изгубил хлапашкото си очарование, че изпитва негодувание към хората, които не са го предупредили как нещата, които приема за даденост на четири години, може да му бъдат безмилостно отнети, когато стане на седем. Често му повтаряха, че е възхитителен, че е добър, а ето че сега се чувстваше отхвърлен точно като новите кукли, които тя захвърляше, когато на сцената се появяваха новите й живи кукли…

Братята му не проявиха почти никакво съчувствие към загубата на привилегированата му позиция. Найджъл нескрито ликуваше, Брен както обикновено беше равнодушен. Вероятно отначало дори не бе забелязал, тъй като прекалено усърдно подражаваше на Найджъл. И двамата не разбираха, че тук не става дума за търсене на внимание или от страна на мама, или от страна на друг. Обстоятелствата около раждането на Емили ги бяха научили, че никой не е незаменим, че дори някой като Бен Уинтър може най-изненадващо да изгуби позлатата си. Сега единствено сетивните му особености го отличаваха от останалите, а дори и те щяха да се променят.

Когато най-сетне я видяха, Емили беше на девет месеца. Пухкавко момиченце, издокарано в розово като розова пъпка, здраво притиснато в обятията на майка си. Момчетата бяха на пазара и помагаха на мама с покупките; sineokomomche я забеляза пръв — госпожа Уайт беше облечена с дълго мораво палто (виолетово, любимия й цвят), което би трябвало да й придава бохемски вид, но вместо това я правеше твърде бледа, и което миришеше на пачули и предизвикваше парене в очите му, по-силно от плодовия мирис.

Забеляза, че с нея има още една жена — на възрастта на майка му, с избелели джинси и жилетка, с дълга, суха и светла коса и сребърни гривни по ръцете. Госпожа Уайт посегна към някакви ягоди, в този момент забеляза Бенджамин на опашката и възкликна изненадано:

— Сладурче, колко си пораснал! Наистина ли мина толкова време? — Обърна се към жената до себе си: — Федър, това е Бенджамин. И майка му Глория. — Изобщо не спомена Найджъл или Брендан. Но пък това можеше да се очаква.

Жената, която нарече Федър7 — ама че глупаво име, помисли си sineokomomche — се усмихна едва-едва. Личеше си, че не ги харесва. Очите й бяха издължени и зимнозелени, лишени от всякаква милост. Личеше, че е подозрителна към тях, че ги причислява към простолюдието, към по-недостойните…

— Вие имате б-б-бебе — отбеляза sineokomomche.

— Да. Казва се Емили.

— Е-ми-ли — изпробва той звученето на името. — М-може ли да я подържа. Ще внимавам.

Федър се усмихна със стиснати устни.

— Не, бебето не е играчка. Нали не искаш да му направиш нещо?

Не искам ли, запита се sineokomomche. Не беше толкова сигурен, колкото явно беше тя. Пък и каква полза от едно бебе? Не може да ходи, не може да говори, само яде, спи или плаче. Дори котка умее повече неща. Не разбираше защо едно бебе е толкова важно. Бен със сигурност е по-важен от него, няма спор.

Нещо отново парна очите му. Отдаде го на мириса на пачули. Откъсна зелево листо и скришом го смачка в дланта си.

— Емили е… специално бебе. — Прозвуча като извинение.

— Доктор Пийкок казва, че аз съм специален — заяви Бен и се подсмихна самодоволно на видимата изненада на Федър. — Пише книга за мен. Твърди, че съм забележителен.

Благодарение на уроците при д-р Пийкок речникът на Бен беше претърпял съществено подобрение, така че той произнесе думата със замах.

— Каква книга? — попита Федър.

— Изследване.

Двете жени явно се изненадаха от този факт и изгледаха Бен не съвсем дружелюбно. Той малко се озапти, вероятно усетил, че най-сетне е привлякъл вниманието им. Госпожа Уайт вече наистина го гледаше, но някак замислено и подозрително, поради което sineokomomche се смути.

— Е… значи той… ти помага, така ли? — попита тя.

Мама отговори с престорена скромност:

— Малко.

— И финансово ли го подпомага?

— Бен участва в изследването му — отговори мама.

sineokomomche усети, че майка му е оскърбена от намека за нуждата им от финансова помощ. Все едно им подхвърляха милостиня, а нещата не стояха така. Бен се зае да обяснява на госпожа Уайт, че всъщност те помагат на д-р Пийкок, а не обратното. Мама обаче го стрелна с поглед и от изражението й той заключи, че изобщо не е трябвало да се обажда. Тя сложи ръка на рамото му и го стисна. Имаше силни ръце. Той се намръщи.

— Гордеем се с Бен — каза тя. — Според доктора той има дарба.

Дарба, дарба, помисли си sineokomomche. Зелена и малко зловеща дума като радиоактивност. Дарррба досущ като гърмяща змия, която забива зъбите си в плътта ти. Дарба като граната в красива опаковка, която всеки момент ще избухне в лицето ти…

И в този момент го връхлетя като плесница главоболието, вонята на прогнили плодове, която обгърна всичко. Изведнъж му се догади толкова силно, че дори мама забеляза и престана да стиска рамото му.

— Какво има сега?

— Прилош-ш-ша ми.

Тя го изгледа предупредително.

— Само да си посмял. Ще ти дам причина да хленчиш.

sineokomomche стисна юмруци и започна да търси мисълта за сини небеса, за Федър в чувал за трупове, накълцана и с етикетче за сметището, за Емили, която лежи посиняла в креватчето си, а госпожа Уайт вие от скръб…

Главоболието леко отслабна. Добре. Ужасната воня също се разнесе. После той си представи как братята и майка му лежат мъртви в моргата и болката го ритна със страшна сила като див жребец, а пред погледа му затанцуваха дъги…

Мама го изгледа подозрително. sineokomomche се помъчи да запази равновесие и се облегна на най-близката сергия. Ръката му докосна една палета, върху която беше подредена пирамида от зелени ябълки, аха да се отприщят като лавина…

— Само да падне нещо, ще те накарам да го изядеш — закани се мама.

sineokomomche дръпна ръка, сякаш палетата пареше. Съзнаваше, че е виновен — задето е погълнал близнака си, задето е пожелал смъртта на мама. Беше лош по рождение, лош до мозъка на костите си, а това гадене му беше наказанието…

Реши, че му се е разминало. Пирамидата потрепери, но не рухна. И после една-единствена ябълка — виждаше я мислено с малката синя лепенка отстрани — побутна съседната и сякаш цялата предна част на сергията се плъзна, ябълките, прасковите и портокалите весело заподскачаха, посипаха се върху изкуствената трева и се търкулнаха по бетонния под.

Тя го изчака да прибере плодовете до един. Някои бяха почти непокътнати, други бяха стъпкани в мръсотията. Тя плати за щетите на сергията с почти изтънчена настойчивост. А по-късно вечерта се надвеси над него с капеща найлонова торба в едната ръка и с парче кабел в другата и го накара да ги изяде всичките, една по една, заедно с обелките и семките, с мръсотията и прогнилото месо, а братята му надничаха между перилата на стълбите, забравили дори да се подхилкват, докато той ридаеше и се бореше с непоносимото гадене… sineokomomche си мисли, че и до този момент нищо не се е променило. Разтворените витамини винаги връщат спомена и той се бори с гаденето, но мама никога не забелязва. Просто го смята за по-изнежен. Мама знае, че той никога не би сторил нищо на никого…

Напишете коментар:

Chrysalisbaby: о скъпи доплака ми се

Captainbunnykiller: Зарежи сълзите, човече, къде е кръвта!

Toxic69: Съгласен. Извади чувалите с труповете — и между другото, пич, къде е екшънът в спалнята?

ClairDeLune: Браво на теб, sineokomomche. Много ми харесва как свързваш историите! Не искам да ти се меся, ама колко е автобиографично и колко е измислица? Разказът в трето лице придава интересно усещане за дистанцираност. Би ли го обсъдил с групата някой път?

8

След госпожа Електриковосиньо му е много по-лесно. Невинността подобно на девствеността можеш да загубиш само веднъж, но изчезването й не предизвиква у него усещането за загуба, а само смътно удивление, че в крайна сметка се е оказало такава дреболия. Дреболия, но въздействаща и вече оцветява всяка страна на живота му като цианово кристалче в чаша вода, багрещо течността в най-тъмното синьо…

Вече вижда в синьо всички: потенциалните цели, набелязаните жертви, мишените. Мишена. Нещо, което може да бъде изтрито. Черен знак. Етикетче. Много е чувствителен към думите, към звученето им, към цветовете им, към тяхната музика, към формата им на страницата.

Мишена е синя дума, като мушка, като пушка. Харесва я много повече от плячка, която му изглежда белезникава като яйчена черупка, и дори от жертва, която има неприятни нюанси на свещеническо пурпурно и далечен дъх на тамян. Вече всички вижда в синьо — хората, които ще умрат — и колкото и да е нетърпелив да повтори деянието, си дава известно време, докато страстта се поуталожи, цветовете отново се оттеглят от света, за да може възелът, заседнал неизменно точно под слънчевия му сплит, да набъбне дотолкова, че да го тласне към действие, да го задължи да предприеме нещо или да умре…

Знае обаче, че за някои неща си струва да почакаш. А за това е чакал дълго. Онази случка на пазара е отпреди повече от десет години, никой не помни госпожа Уайт, нито нейната приятелка с глупавото име…

Да я наречем госпожа Белезникавосиньо. Как му се иска да изпуши един-два джойнта. Поне тя така правеше като млада, когато тежеше не повече от четирийсет и пет килограма и дори не носеше сутиен. Сега, вече надхвърлила петдесетте, контролира теглото си и когато пуши марихуана, неистово й се дояжда.

Затова всеки ден ходи в спортната зала, на тай чи и на курс по салса два пъти седмично и все още вярва в свободната любов, макар че в днешно време според нея и тя е прекалено скъпа. Някога радикална феминистка, възприемала всички мъже като агресори, тя се мисли за свободен дух, кара жълт ситроен, обича етно гривни и дънки с хубава кройка, пътува на скъпи почивки в Тайланд, оценява се като „одухотворена“, гледа на Таро по партита, организирани от приятелките й, и краката й могат да минат за крака на трийсетгодишна жена, което обаче не важи за лицето й.

Сегашното й завоевание е на двайсет и девет — почти на възрастта на sineokomomche. Рус андрогин с къса коса, паркиращ мотоциклета си до църквата, достатъчно далеч от къщата на госпожа Белезникавосиньо, за да не дава повод на съседите да шушукат. От което нашият герой заключава, че госпожа Белезникавосиньо не е волният дух, за който се представя.

Е, нещата са се променили от шейсетте насам. Тя съзнава ценността на участието в общност и възможността да се откаже от конкурентната надпревара й се струва не толкова привлекателна сега, когато страстта й по сабото и по чарлстона е заменена от интереса към акциите и дяловете…

Той не намеква, че поради тази причина тя заслужава да умре. Би било ирационално. Само че се пита дали светът наистина ще усеща липсата й. Дали някой ще дава и пет пари, че тя е мъртва?

Истината е, че всъщност никой не дава пет пари. Ощетява ни смъртта само на шепа хора. Освен ако не става дума за загуба в собствения ни клан, повечето от нас изпитват само безразличие при смъртта на непознат. Тийнейджъри, наръгани заради наркопари, пенсионери, замръзнали в дома си, жертви на глад, болести или война — и толкова много от нас се преструват на загрижени, защото това очакват околните, макар тайничко да се питаме за какво е цялото това суетене. Някои случаи ни засягат по-силно. Смъртта на фотогенично дете, на някоя знаменитост. Но всъщност повечето от нас най-вероятно ще скърбят за умрялото куче или за мъртвия герой от телевизионен сериал по-силно, отколкото за своите приятели или съседи.

Така размишлява нашият герой, докато следва жълтия ситроен на влизане в града и спазва безопасна дистанция. Тази вечер кара бял микробус, търговско превозно средство, откраднато от паркинга на магазин за строителни материали в шест и петнайсет същата вечер. Собственикът вече се е прибрал у дома и ще забележи липсата едва на сутринта, а тогава ще е вече твърде късно. Дотогава микробусът ще е запален и никой няма да свърже sineokomomche със сериозния инцидент от същата нощ, при който местна жена е била прегазена на път за курса си по салса.

Инцидентът — допада му думата, лимоновият й аромат, вълнуващият й цвят. Не е точно нещастен случай, но е нещо инцидентно, отклонение от главното събитие. Дори не може да го нарече сблъсък и бягство, понеже никой не бяга.

Всъщност госпожа Белезникавосиньо го вижда да наближава, чува рева на форсирания двигател. Само че госпожа Белезникавосиньо го пренебрегва. Заключва жълтия ситроен, след като го е паркирала точно отсреща, и излиза на пешеходната пътека, без изобщо да се огледа, токчетата й потракват по пътната настилка, а полата й свършва точно където трябва, за да изложи на показ повече от прекрасните й крака.

Госпожа Белезникавосиньо е привърженичка на възгледа, проповядван от девиза на известна серия продукти за коса — девиз, който той винаги е презирал и който според него обобщава в четири думи наглостта на тези вежливи женски паразити с тяхната боядисана коса и маникюра им, с пълното им презрение към останалата част от света, към младия мъж в синьо на волана на микробуса — определено не е бледият ездач, но да не би тя да си е въобразявала, че Смъртта ще й се яви лично, просто защото тя си заслужава?

Той трябва да спре, това си мисли тя, когато излиза на платното точно пред него. Трябва да спре на червения светофар. Трябва да спре на кръстовището. Трябва да спре, понеже това съм аз, а аз съм твърде важна, за да ме пренебрегне…

Ударът е по-силен, отколкото е очаквал, и я просва чак в тревната ивица отстрани. Налага се да се качи на тротоара, за да я премаже на заден, а тогава вече двигателят енергично се оплаква, окачването е сдало багажа, ауспухът се влачи по земята, радиаторът пуши…

Добре че колата не е моя, казва си той. И си дава време още веднъж да премаже онова, което вече прилича по-скоро на купчина пране, отколкото на същество, което е танцувало салса, после се отдалечава с прилична скорост, понеже само загубеняк би останал да гледа, а той е научил от толкова много филми, че арогантността и суетата често са причина за падението на лошите, и затова скромно се оттегля, докато се събират зяпнали свидетели като антилопи на езерце, които наблюдават преминаването на хищника…

Връщането на местопрестъплението е лукс, който не може да си позволи. Обаче от върха на многоетажния паркинг, въоръжен с фотоапарат и дълъг обектив, може да наблюдава какво се случва след инцидента — полицейската кола, линейката, малката групичка хора, а после и доста бавното потегляне на линейката — знае, че им трябва лекар, който да оповести смъртта на жертвата на мястото на инцидента, но има случаи, когато преценката на всеки лаик също би била меродавна.

Официално госпожа Белезникавосиньо беше обявена за мъртва още при пристигането на екипите.

sineokomomche знае, че всъщност тя е починала петнайсет минути преди това. Знае също, че устните й са били извити надолу точно като муцуната на малка писия и че полицията ще затрупа петното с пясък, за да може на сутринта по нищо да не личи, че тя изобщо е била тук, освен по евтиното букетче, залепено с тиксо за един пътен знак…

Колко уместно, мисли си той. Колко блудкаво, колко невзрачно. Явно вече и боклуците по пътя се броят за уместен израз на скръб. Когато загина принцесата на Уелс, няколко месеца преди този инцидент, улиците бяха отрупани с приношения, залепени с тиксо за всеки пътен знак, оставени покрай всяка стена, цветя в най-различни стадии на гниене, превръщащи се в тор в целофана. Всеки уличен ъгъл имаше собствена купчина цветя, разпокъсана хартия, плюшени мечета, съболезнователни картички, бележки и пластмасови опаковки, а заради лятната жега улиците воняха като общинското сметище…

И защо? Какво означаваше тази жена за тях? Лице от списанията, епизодична роля от телевизионен сериал, жаден за внимание паразит, жена, която в един пълен с откачалки свят минаваше почти за нормална?

Наистина ли заслужаваше всичко това? Всички тези излияния на скръб и на отчаяние? Цветарите натрупаха цяло състояние, цените на цветята скочиха до небето. А в кръчмата седмица по-късно, когато sineokomomche се осмели да намекне, че май всичко това е ненужно, един тъпанар и грозната му жена го замъкнаха на задната уличка и сериозно си поговориха с него — не точно го набиха, но имаше достатъчно шамари и блъскане, та да мине за побой — и му заявиха, че не е добре дошъл тук и най-добре да се пръждоса…

В този момент от историята тъпанарят — дали да не го наречем господин Дизеловосиньо? — семеен мъж, уважаван член на общността, двайсет години по-възрастен от sineokomomche и по-тежък от него с петдесетина килограма — вдига своите лоялни юмруци и фрасва нашия герой право в устата, а грозната му съпруга, която вони на цигари и на евтин дезодорант, се хили, докато sineokomomche плюе кръв, и отсича: „Тя струва повече мъртва, отколкото ти ще струваш някога…“.

Шест месеца по-късно микробусът на Дизеловия е проследен по записи от охранителни камери до място, на което водач е блъснал жена и е избягал, а жената на средна възраст, пресичаща улицата към колата си, е загинала на място. По микробуса, който след това е подпален, още има следи от косми и от тъкан и макар господин Дизеловосиньо да твърди разпалено, че не е виновен той, че микробусът е откраднат предната нощ, не успява да убеди съдията — особено с оглед на предишните си прояви на пиянство и насилие. Делото отива в наказателния съд и след четиридневен процес Дизеловосиньо е оправдан най-вече поради липса на улики. Заснетият от охранителните камери материал не успява да потвърди самоличността на шофьора на микробуса — фигура с качулка и бейзболна шапка, чието тяло може би изглежда едро заради размъкнатата дреха, а лицето му изобщо не се вижда.

Не е достатъчно обаче да те оправдае съдът. Графити по стените на къщата, враждебен шепот в кръчмата, писма до местната преса — всичко сочи, че Дизеловосиньо се е измъкнал благодарение на съдебни формалности, а когато четири седмици по-късно в къщата избухва пожар (докато той и жена му са вътре), искрено опечалени няма.

Заключението — смърт вследствие на нещастен случай, вероятно предизвикан от цигара.

sineokomomche не е изненадан. Вече е отписал този тип като пушач.

Изпратете коментар:

Captainbunnykiller: Ти си пълно куку, пич. Харесва ми!

chrysalisbaby: хип хип ура за sineokomomche

ClairDeLune: Много интересно. Усещам недоверието ти към авторитети. Много ми се ще да чуя историята зад тази история. И тя ли стъпва на реални житейски събития? Знаеш, че с нетърпение очаквам още.

JennyTricks: (изтрит постинг).

9

Раждането на малката Емили Уайт завари промяна у майката на sineokomomche. Тя открай време си беше раздразнителна, но в края на лятото сякаш непрекъснато се намираше на прага на някакво мощно изригване. Една от причините беше финансовият стрес — подрастващите момчета гълтат много пари, а по силата на някакво нещастно стечение на обстоятелствата все по-малко хора в Селото се нуждаеха от домашна помощница. Госпожа Френскосиньо също мина в редиците на бившите работодатели на мама, а госпожа Химическосиньо заяви, че не разполага със средства, и намали заетостта й до два часа седмично. Може би сега, когато Бен отново се върна на училище, хората не бяха толкова милосърдно предразположени да предлагат работа на семейството. Или пък просто им беше омръзнало да слушат колко талантлив и специален е той.

И тогава, точно преди Коледа, се натъкнаха на госпожа Електриковосиньо близо до покрития пазар на Танди, само че тя, изглежда, не ги забеляза дори когато мама я заговори.

Може би на госпожа Електриковосиньо не й беше приятно да я виждат толкова близо до пазара, където винаги имаше крещящи хора и пръснати по земята зелеви листа, където всичко беше осеяно с кафеникава мазнотия, а повсеместно използваното обръщение беше „миличка“. Вероятно всичко това й изглеждаше твърде простонародно. Може би се срамуваше от познанството си с мама, облечена със старо палто и с пригладена назад коса, от трите й мърляви момчета, от пълните й с покупки торби, които трябваше да отнесе у дома с автобуса, и от ръцете й, татуирани с мръсотия от слугуването по хорските къщи.

— Добро утро — поздрави мама и госпожа Електриковосиньо се сепна и придоби странна прилика с някоя от куклите на госпожа Уайт — наполовина учудена, наполовина не съвсем жива със стиснатите си розови устни, с извитите си вежди и дългото бяло палто с кожена яка, което й придаваше вид на Снежната кралица, макар да нямаше сняг.

Отначало им се стори, че май не ги е чула. Бен я стрелна с усмивка, която преди време му носеше заплахи. Госпожа Електриковосиньо не се усмихна в отговор, а се извърна и се престори, че разглежда някакви дрехи, провесени на съседната сергия, макар дори sineokomomche да виждаше, че това не са дрехи, каквито тя би облякла — торбести блузи и евтини лъскави обувки. Дали да не се обърне към нея по име…

Майка му обаче почервеня, каза „Хайде!“ и го задърпа за ръката. Той се помъчи да обясни, обаче Найджъл му фрасна един юмрук точно над лакътя, където боли най-много, Бен закри лицето си с ръка, мама перна Найджъл по главата, а sineokomomche видя как госпожа Електриковосиньо се отдалечава към магазините, където един млад мъж — много млад мъж — облечен с флотска зелена куртка и джинси я чака нетърпеливо и вероятно би я целунал, така поне си помисли момчето, ако не бяха чистачката и трите й деца, едно от които все още я гледаше укорително, сякаш знаеше нещо, което не би трябвало да му е известно. Това я накара да ускори крачка, потраквайки с високите си токчета — звук с мирис на цигари, на зелеви листа и на евтин парфюм, купен с огромна отстъпка.

Седмица след това тя освободи мама — представи го като проява на щедрост, заявявайки, че твърде дълго се е натрапвала — вследствие на което на мама й останаха само две от нейните дами и няколко смени в „Сейнт Осуалдс“ седмично, крайно недостатъчно за наема, камо ли за отглеждането на три деца.

Затова мама се хвана на още една работа — продаваше на сергия на пазара, откъдето се връщаше измръзнала и изтощена, но с торба, пълна с полуизгнили плодове и други неща, които не бяха успели да продадат и които им поднасяше в най-различна форма през цялата седмица или пък, още по-лошо, слагаше всичко в блендера и приготвяше така наречената от нея „витаминна напитка“. Тя понякога съдържаше страшно разнообразни съставки като зеле, ябълки, цвекло, моркови, домати, праскова или целина, но за sineokomomche неизменно имаше вкус на сладникаво-гнила блатнозелена мътилка — на етикета на тубичката с боя може и да пишеше „Лешниковокафяво“, обаче говното си мирише на говно — а и винаги му напомняше за пазара, затова след време му се повдигаше дори само от звученето на думата па-зар с нейните две хъхрещи срички като двигател, който отказва да запали. И всичко това само защото бяха видели госпожа Електриковосиньо и нейния хубавелко на пазара онзи ден.

Ето защо, когато я срещнаха отново шест седмици по-късно на улицата, противният вкус нахлу в устата му, остра болка прониза слепоочията му, а предметите край него започнаха да добиват конична форма…

— О, Глория — възкликна госпожа Електриковосиньо с присъщия си отровно-сладникав маниер. — Колко се радвам да те видя. Изглеждаш добре. Как се справя Бен в училище?

Мама я изгледа остро.

— О, много добре се справя. Наставникът му казва, че е надарен…

Всички в Малбри знаеха, че синът на госпожа Електриковосиньо не е надарен, че е опитвал да влезе в „Сейнт Осуалдс“, но не е успял, че после се е провалил и на приемните изпити за Оксфорд въпреки частните уроци. Огромно разочарование, така говореха. Госпожа Електриковосиньо му възлагала големи надежди.

— Нима? — попита сега тя. От нейната уста думата прозвуча като нова и ледено свежа паста за зъби.

— Да. Синът ми има наставник. Ще опита да кандидатства в „Сейнт Осуалдс“.

sineokomomche скри гримасата си зад ръката, но майка му все пак забеляза.

— Ще учи на стипендия. — Това беше леко преиначаване на истината. Предложението на д-р Пийкок да обучава Бен беше отплата за неговото участие в научните му изследвания. Способностите на момчето засега си оставаха само предполагаеми.

Въпреки това госпожа Електриковосиньо се впечатли, а вероятно мама точно това целеше.

sineokomomche обаче вече се мъчеше да овладее гаденето, което го заливаше на вълни заедно с миризмите на пазара, с вонята на блатнокафявата витаминна напитка, на пукнатите домати, превърнали се в поръбена с бяло каша, и на наполовина изгнилите ябълки (най-сладката част от кафявото, така казваше тя), на почернели банани и на зелеви листа. Не беше само заради спомена, заради потракването на токчетата й по павираната улица, нито дори заради гласа й с неговите претенциозни пронизителни срички…

Не съм виновен, повтаряше си той, аз не съм лош човек. Наистина не съм.

Ала това не възпря противната миризма, нито цветовете, нито главоболието му. Напротив, влоши го по един особен начин, все едно си прелетял покрай нещо мъртво на пътя и ти се иска да го бе огледал както трябва…

Синьото е цветът на убийството, помисли си той и противното паническо усещане позаглъхна — съвсем леко. Представи си, че госпожа Електриковосиньо лежи мъртва на каменната маса в моргата с етикетче на палеца като красиво обозначен коледен подарък; и всеки път, когато си помислеше за това, тинестата миризма отново отслабваше, главоболието заглъхваше до глухо туптене, а околните цветове ставаха малко по-ярки и се сливаха, превръщайки се в едно-единствено синьо — като кислород, като пламък на газова горелка, като дънна платка, като аутопсия…

Опита да се усмихне. Почувства се добре. Миризмата на гнили плодове беше изчезнала, макар да се появяваше равномерно и периодично и през цялото му детство точно като фразите, с които майка му разговаряше с госпожа Електриковосиньо…

Бенджамин е добро момче.

Толкова се гордеем с Бенджамин.

И винаги се появяваше заедно със същата противна сигурност, че той не е добро момче; че е извратен във всяка своя клетка — и още по-лошо, че това му харесва…

Дори тогава би трябвало да е знаел…

Че някой ден ще я убие.

Изпратете коментар:

ClairDeLune: Много добре, sineokomomche!

Chrysalisbaby: супер адски си готин

JennyTricks: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

10

През онази година положението безнадеждно се влоши. Мама се озлоби, парите не достигаха и явно никой, дори Бенджамин, не я радваше. Вече не работеше за госпожа Уайт и ако тази дама отидеше на сергията й на пазара, мама гледаше някой друг да я обслужи и се правеше, че не я забелязва.

Сетне плъзнаха слуховете. sineokomomche така и не беше сигурно какво точно се говори, но забелязваше шушукането и внезапното мълчание, което се възцаряваше понякога с приближаването на госпожа Уайт, както и начина, по който го гледат съседите, когато ходеше на пазара. Смяташе, че вероятно е свързано с Федър Дън, клюкарка и досадница, преместила се в Селото през пролетта, която се беше сприятелила с госпожа Уайт и често й помагаше да се грижи за Емили, макар че за sineokomomche си оставаше загадка причината за нейното презрение към майка му. Каквато и да беше причината, отровата се бе разпространила. Не след дълго всички шушукаха.

sineokomomche се чудеше дали да не опита да поговори с госпожа Уайт и да я попита какво се е случило. От всички дами на майка му тя винаги му бе харесвала най-много и винаги се беше държала добре с него. Сигурно ако я помолеше, тя щеше да промени решението си да уволни мама и пак щяха да се сприятелят…

Един ден се прибра от училище по-рано и видя колата на госпожа Уайт паркирана отпред. Заля го вълна от облекчение. Реши, че двете пак си говорят. За каквото и да се бяха скарали, явно бе приключило.

Само че когато надникна през прозореца, вътре видя не госпожа Уайт, а господин Уайт, който стоеше до бюфета.

sineokomomche не бе имало много вземане-даване с господин Уайт. Разбира се, срещаше го в Селото и в „Сейнт Осуалдс“, където той работеше, но никога така, никога в дома си и никога без съпругата му, разбира се…

Сигурно идваше направо от „Сейнт Осуалдс“. Беше облечен с дълго палто и носеше чанта. Беше мъж със среден ръст и телосложение, с тъмна, вече прошарена коса, с малки чисти ръце и със сини очи зад очилата с телени рамки. Кротък, любезен и свит човек, който никога не беше в центъра на нищо. Този път обаче беше различно. sineokomomche го усещаше. Животът с мама бе създал у него специална чувствителност към всякакви прояви на напрежение или на ярост. А господин Уайт определено беше гневен, личеше си от стойката му — напрегната, неподвижна, едва овладяна.

sineokomomche се примъкна по-наблизо, като се стараеше да не се подава над живия плет от лигуструм. През една пролука между клоните виждаше мама, леко извърната в профил и застанала до господин Уайт. Беше на високи токчета, личеше си; с тях винаги изглеждаше по-висока. Въпреки това главата й едва стигаше до рамото на господин Уайт. Тя вдигна поглед към него и за миг двамата застинаха неподвижни — мама усмихната, а господин Уайт, вперил очи в нея.

След това той бръкна в джоба на палтото си и извади оттам нещо, което отначало sineokomomche помисли за книга с меки корици. Мама го пое, раздели гръбчето и тогава нашият герой осъзна, че всъщност това е пачка банкноти — нови, шумолящи, немаркирани…

Но защо господин Уайт плаща на мама? И защо е толкова ядосан от това?

Тогава една мисъл споходи sineokomomche — любопитно зряла и ясна мисъл. Ами ако баща му всъщност не е господин Синеок, а господин Уайт? Ако госпожа Уайт е разбрала? Това би обяснило нейната враждебност, както и слуховете в Селото. Би обяснило много неща — работата на мама в „Сейнт Осуалдс“, където той преподаваше, нескритото й негодувание към съпругата му, а сега и този паричен подарък…

Скрито от поглед зад живия плет, sineokomomche проточи шия, за да види, да долови в чертите на този мъж дори най-бледо свое отражение…

Явно бе усетил раздвижването. За миг очите им се срещнаха. Господин Уайт се ококори и sineokomomche го видя как се сепна — в този момент нашият герой се обърна и търти да бяга. Въпросът дали има вероятност господин Уайт да му бъде баща беше безусловно второстепенен по отношение на факта, че мама несъмнено би го одрала жив, ако го пипнеше да ги шпионира.

Доколкото видя обаче, господин Уайт изобщо не спомена на мама, че е видял момче на прозореца. Мама пък изглеждаше в добро настроение и престана да се оплаква от безпаричие, обаче докато седмиците и месеците се нижеха без повече сътресения, подозренията на sineokomomche се засилиха и в крайна сметка се превърнаха в желязна увереност…

Патрик Уайт беше баща му.

Изпратете коментар:

ClairDeLune: Много ми допада, че историите ти съчетават „действителни“ събития и измислица. Не искаш ли да се върнеш в групата и да обсъдим процеса на писане? Сигурна съм, че за другите ще бъде полезно да получат представа за твоето емоционално пътуване.

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: Джени, познаваме ли се?

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: Сериозно! Познаваме ли се?

11

Е, след като не ми отговаряш, просто ще изтрия постингите ти. Сега си на моя територия, JennyTricks и важат моите правила. Струва ми се обаче, че те познавам. Възможно ли е да сме се срещали преди? Възможно ли е да ме преследваш?

Преследване. Зловеща дума. Като част от растение, горчиво зелено стебло, което някой ден ще се разпука в нещо отблъскващо. Обаче онлайн нещата стоят различно. Онлайн ние сме фиктивни герои и понякога можем да си позволим лукса да проявяваме антисоциално поведение. До гуша ми дойде да слушам как еди-кой си се почувствал толкова оскърбен от еди-коя си забележка или как някой друг се почувствал сексуално омърсен от нечий безобиден намек. О, тези хора с техните болни места. Извинявайте, обаче да пишеш коментар с главни букви не е същото като да крещиш. Да дадеш отдушник на язвителността си не е същото като физическия удар. Така че изливай го навън, JennyTricks. Каквото и да кажеш, няма да се обидя. Признавам обаче, че съм любопитен. Кажи ми, срещали ли сме се преди?

Останалата част от моята публика онлайн демонстрира приятно задоволство — особено ClairDeLune, която ми изпраща литературна критика (по нейните думи) на всеки откъс, който напиша, като коментира стила и образите. Твърди, че последният ми опит демонстрира едновременно психологическа интуиция и е пробив към нов и по-зрял стил.

Капитанът, далеч не толкова префинен, апелира за повече драматизъм, за повече страдание, за повече кръв. Toxic, който мисли за секс непрекъснато, ме насърчава да се изразявам по-недвусмислено. Както ме съветва: „Пиши за онова, от което се празниш, пич. Гледай да ме наточиш и мен…“.

Криси пък само ме уверява в обичта си — в своята благоговейна, безкритична и робска обич, а посланието й е: „Адски си як!“, върху знаме с розови сърчица…

Albertine не коментира. Рядко го прави по отношение на моите истории. Може би я карат да се чувства неудобно. Надявам се. Защо иначе ги публикувам?

Видях я отново днес следобед. Червено палто, черна коса, кошница в ръка, спускаше се по склона към Малбри. Този път си носех фотоапарата с телеобектива и успях да направя няколко ясни снимки от запустялото местенце горе на „Мил Роуд“, преди някакъв мъж, който си разхождаше кучето, да ме принуди да прекратя разследването си.

Той ме изгледа подозрително. Беше нисък, кривокрак и мускулест — мъже като него, изглежда, винаги изпитват недоверие и омраза към мен още щом ме зърнат. И кучето му същото — изкривено, белезникаво, с едри зъби и без очи. Изръмжа, когато ме видя. Отстъпих назад.

— Птици — опитах се да обясня. — Идвам тук да снимам птици.

Мъжът ме измери с поглед с нескрито презрение.

— Не се и съмнявам.

Проследи ме с поглед как си тръгвам, без да отрони нито дума повече, но усещах очите му, забодени в кръста ми. Казах си, че трябва да внимавам повече. Хората и бездруго вече ме мислят за откачалка, а последното, което ми се иска, е някой да си спомни как момчето на Глория Уинтър се е спотайвало край „Мил Роуд“ с фотоапарат в ръка…

Обаче не мога да спра да я наблюдавам. Вманиачих се. Един бог знае какво ще направи мама, ако разбере. Тя има кого другиго да върти на шиш след погребението на Найджъл (ха!); въпреки че задачата да изпразни апартамента му се падна на вашия покорен слуга.

Не че там имаше бог знае какво. Телескопът му, малко дрехи, компютърът му, половин полица със стари книги. Документи от болницата в една картонена кутия под леглото. Очаквах повече — поне дневник — но явно опитът го беше направил по-предпазлив. Ако Найджъл изобщо си бе водил дневник, той вероятно беше в къщата на Емили, където прекарваше повечето време и където можеше да разчита, че писанията му са защитени от любопитни очи.

Тук няма и следа от гаджето на Найджъл. Нищичко — нито косъм, нито снимка. Тясното легло все още е неоправено, покривката е придърпана небрежно над съмнително чистите чаршафи, обаче тя не е спала тук. Няма и полъх от нейното ухание, няма нейна четка за зъби в банята, няма чаша за кафе в мивката със следа от устните й. Апартаментът миришеше на непроветрено легло, на застояла вода, на влага, така че щеше да ми отнеме по-малко от половин ден да натъпча съдържанието му в един микробус и да го откарам на сметището, където всичко ценно ще бъде съхранено и рециклирано, а останалото ще заровят за нещастие на бъдещите поколения.

Не е ли интересно до колко нищожно малко се свежда човешкият живот? Малко стари дрехи, кутия с документи, няколко мръсни чинии в мивката. Наполовина празен пакет цигари, пъхнат в чекмеджето на нощното шкафче — тя не пуши, така че той сигурно ги е държал тук за безсънните нощи, през които от кръглото прозорче на тавана ще наблюдава небето с телескопа си и ще се опитва през леко замърсения въздух да зърне кристалната мрежа от звезди.

Да, брат ми обичаше звездите. И почти нищо друго. Със сигурност мен никога не ме е обичал. И двамата не ме обичаха, разбира се, обаче аз се страхувах повече от Найджъл, понеже той страдаше най-силно заради очакванията на мама…

Ох, тези очаквания. Питам се как точно ги е разбирал Найджъл. Наблюдаваше отстрани, блед в черните си дрехи, неизменно стиснал юмруци, така че разтвореше ли длани, се виждаха малките червени полумесеци, издълбани от ноктите му в дланите, следи, които той прехвърляше върху моята кожа, когато двамата останехме насаме…

Апартаментът на Найджъл е монохромен. Сиви чаршафи под черно-бяла завивка, гардероб в саждени и черни тонове. Човек би допуснал, че той ще се откаже от тази практика, но времето не се отразяваше на цветовата гама на брат ми. Чорапи, якета, пуловери, джинси. Нито една риза, нито една фланелка, нито дори чифт гащета, които да не са в утвърденото черно или сиво…

Найджъл беше на пет, когато татко ни напусна. Често съм се питал дали помни да е носел цветни дрехи, докато е бил все още единственото дете? Дали понякога е ходел на брега и си е играел на соления жълт пясък? Или пък е лежал там с татко нощем и му е показвал съзвездията? Какво всъщност търсеше, докато се взираше в небето със своя телескоп „Джуниър“ (купен с парите, които беше спечелил като разносвач на вестници)? Откъде извираше гневът му? И най-вече как така беше решено, че той трябва да е черен или пък Бен — син? И дали ако ролите бяха разменени, нещата щяха да се развият различно?

Май никога няма да разбера. Може би трябваше да го попитам. Обаче двамата с Найджъл всъщност никога не сме разговаряли, дори и като деца. Съжителствахме някак, водехме своеобразна партизанска война напук на неодобрението на мама и всеки нанасяше възможно най-много поражения на омразния враг.

Брат ми така и не ме опозна, бях само средоточието на гнева му. А единствения път, когато аз усетих някаква близост с него, си замълчах, понеже се страхувах от възможните последствия. Обаче ако всеки човек убива онова, което обича, нима и обратното не трябва да е вярно? Дали всеки човек обича онова, което убива? И дали любовта е липсващата ми съставка?

Включих компютъра му. Прегледах набързо любимите му сайтове. Резултатът беше какъвто подозирах — линкове към телескопа „Хъбъл“, към снимки на галактики, към уебкамери на Северния полюс, към чатрумове, в които фотографи обсъждат последното слънчево затъмнение. Малко порно, абсолютно стандартно, малко законно свалена музика. Влязох в пощата му — беше оставил паролата отворена — но не открих нищо интересно. Нито дума от Albertine, никакви имейли, никакви снимки, никакви признаци, че я познава.

Нямаше и никаква друга следа, никаква официална кореспонденция, с изключение на няколко реда всеки месец от терапевта му; никакво доказателство за тайна връзка, нито дори кратичка бележка от приятел. Брат ми е имал по-малко приятели от мен и тази мисъл ми се стори учудващо трогателна. Моментът обаче не е подходящ за състрадание. Брат ми знаеше опасностите още от самото начало. Просто не трябваше да се пречка, това е. Не съм виновен аз, че го направи.

Намерих най-чистата му чаша и си приготвих чаша чай. Не беше „Ърл Грей“, но щеше да свърши работа. После влязох в badguysrock.

Albertine не беше онлайн. Криси обаче както винаги ме очакваше и аватарът й примигваше самотно. Отдолу емотикон и умолително послание: „На Chrysalisbaby й е лошо“.

Е, не съм съвсем изненадан. Сиропът от ипека понякога има неприятни странични ефекти. Въпреки това вината не е моя, пък и днес имам по-неотложни грижи.

Бързо прегледах пощенската си кутия. Captainbunnykiller се чувства добре. BombNumber20 е отегчен. Въпросник от Клеър, озаглавен: „Каква откачалка сте?“.

Ммм. Сладко. И типично за Клеър, чието познание за човешката психология — доколкото изобщо го има — е почерпано предимно от полицейски филми и от сериали със заглавия като „Синьо убийство“, в които сприхави жени профайлъри преследват подмокрящи леглата психопати, като проникват в престъпното съзнание…

Е, каква точно откачалка съм аз, Клеър? Да видим резултатите.

Скъпата Клеър. Много си я харесвам. И всъщност убедеността й, че може да ме анализира, е доста трогателна. Само че въпреки всичките й психологически брътвежи съзнанието й в най-добрия случай е на неопитен социален работник, освен това самата тя не е стабилна, както вероятно ще установим след време.

Разбирате ли, дори Клеър поема рискове онлайн. По време на онова, което минава за нейната „истинска“ работа — да раздава хвалебствия на бездарните и да осигурява банална утеха за екзистенциално затормозените — Клеър тайно прекарва часове наред онлайн, където ъпдейтва фен сайта си за Ейнджъл Блу, създава банери, рови из мрежата за картинки, коментари, интервюта, слухове, гостувания или каквато и да било информация за неговите настоящи координати. Освен това редовно му пише и на уебсайта си е постнала малка сбирка от негови собственоръчно написани отговори, които са вежливи, но безлични, и които само наистина вманиачен човек би приел за окуражаващи…

Клеър обаче е вманиачена. Благодарение на моя линк към нейния WeJay знам, че тя пише фен фикшън за неговите герои — а понякога и за самия него — еротична белетристика, която с течение на времето става все по-дръзка. Освен това рисува портрети на своя любим и шие възглавници, върху които принтира лицето му. Спалнята й у дома е пълна с такива възглавници, предимно розови — любимия й цвят — като на някои от тях е изобразено и нейното лице до неговото, оградени със сърце.

Клеър следи и кариерата на съпругата му — актриса, за която той е щастливо женен вече пет-шест години — макар че отскоро Клеър е започнала да се отдава и на обнадеждени очаквания. Онлайн приятелка — която се логва под псевдонима sapphiregirl — я осведомила за връзката между съпругата на Ейнджъл и колега от снимачната площадка на новия й филм.

Което доведе до масирани нападки срещу госпожа Ейнджъл в някои от скорошните постове в дневника й. Чувствата й стават пределно ясни след последната й публикация. Не иска никой да наранява Ейнджъл и е малко озадачена, че толкова интелигентен мъж като него още не се е примирил с факта, че съпругата му е… ами, недостойна.

sapphiregirl несъмнено няма вина, че такава връзка всъщност няма — слуховете се разпространяват толкова лесно, пък и тя откъде би могла да знае, че Клеър ще реагира толкова импулсивно? Би било интересно да се види каква ще е нейната реакция, ако — по-скоро когато — й пишат адвокатите на Ейнджъл.

Питате откъде съм сигурен. Е, човек може и да не обърне внимание на писмо по електронната поща, но писмо на адреса на госпожа Ейнджъл, придружено с кутия шоколадови бонбони — в този случай съдържаща неочаквана изненада, проследими до ClairDeLune и изпратени в радиус от десетина километра до дома й — е нещо доста по-зловещо.

Естествено тя ще отрича. Но дали Ейнджъл Блу ще й повярва? А Клеър е толкова верен фен, тя пътува до Америка, за да гледа своя кумир на сцената; ходи на всяко събиране, та дано го зърне. Какво би направила, ако получи, да кажем, съдебна заповед или дори укор от своя човек? Подозирам, че е доста избухлива — може би дори леко ненормална. Какво би я накарало да превърти? Няма ли да е забавно да узнаем?

В момента обаче ме вълнуват други неща. Човек винаги трябва да разчиства подире си. А кашата с Найджъл в крайна сметка забърках аз — забърках кашата, но не го убих.

Дали убийството се предава по наследство? Почти съм убеден, че е така. Кой ли ще е следващият? Може би аз ще пукна от свръхдоза или пък ще ме намерят пребит до смърт на някоя тъмна уличка. Катастрофа? Някой ще ме блъсне и ще избяга? Или пък ще изглежда като самоубийство — шишенце с хапчета до ваната, изцапан с кръв бръснач върху плочките?

Може да е всичко, разбира се. Убиецът би могъл да е всеки. Така че залагай на сигурното. Не рискувай. Не забравяй какво се случи с другите двама…

Пази си гърба, sineokomomche.

12

Открай време умее да си пази гърба. През годините му се наложи да учи. Толкова лесно стават нещастни случаи, а и мъжете от семейството му явно са много податливи. Оказва се, че дори баща му, за когото sineokomomche смяташе, че просто е излязъл да си купи цигари и не си е направил труда да се върне, е станал жертва на фатален инцидент, в конкретния случай катастрофа без виновни — каквато в болницата в Малбри наричат „специалитетът на събота вечер“. Много алкохол, малко търпение, може би семейна криза…

Тряс!

Затова не би трябвало да бъде изненада, че sineokomomche стана такова. Без направляващо бащино влияние, с властна и амбициозна майка и по-голям брат, склонен да решава всички проблеми с юмруци. Не е нужно да си гений, за да се досетиш за резултата, нали? А той има не само основни познания по психология.

„Ами — пфу!“, както би казал Капитана.

Найджъл сигурно е тъгувал за баща си, обаче този човек не означаваше нищо за sineokomomche. Дори не беше истинският му баща — на снимките не откриваше никаква прилика със себе си. Може би имаше прилика с Найджъл — с големите четвъртити ръце, с черната коса, падаща върху лицето, с малко прекалената хубост на устата, прикрила заплаха за насилие. Мама често намекваше, че у Питър Уинтър е имало жестока жилка, а ако някое от момчетата направеше пакост, тя заявяваше, размахвайки онова парче кабел: „Добре че баща ви го няма. Щеше да ви даде да се разберете“.

Ето как думата „баща“ се сдоби, така да се каже, с отрицателни конотации. Отворено, зеленикаво, жлъчно звучене като мътната вода под пристана в Блакпул, където ходеха на рождения му ден. sineokomomche обичаше морския бряг, обаче пристанът го плашеше, приличаше му на животинска вкаменелост — може би динозавър — цялата вкостеняла, но все още достатъчно опасна със своите кални лапи и изпочупени зъби.

Пристан. Питър. Пиер на френски. Думите не могат да ме наранят…

След като видя господин Уайт с мама, любопитството на нашия герой към Патрик Уайт нарасна. Улови се, че наблюдава господин Уайт винаги когато го срещне в Селото — върви към „Сейнт Осуалдс“ с чанта в едната ръка и с купчина тетрадки в другата, в неделя се разхожда в парка заедно с госпожа Уайт и с Емили — вече двегодишна и тъкмо проходила — играе си с нея, разсмива я…

Хрумна му, че ако господин Уайт му е баща, значи Емили му е сестра. Представи си се с малка сестричка, как помага на мама да се грижи за нея, как й чете приказки преди лягане. Започна да ги следи, сядаше в парка там, където те обичаха да ходят, преструваше се, че чете, а всъщност ги наблюдаваше…

Не се осмели да попита мама за истината. Пък и не се налагаше. Усещаше я със сърцето си. Патрик Уайт беше баща му. Понякога нашият герой обичаше да си мечтае, че някой ден баща му ще дойде и ще го отведе надалеч…

Би могъл да го сподели, казваше си. Би могъл да го сподели с Емили. Само че господин Уайт се стараеше с всички сили дори да не го поглежда. Човек, който дотогава винаги го беше поздравявал сърдечно на улицата, винаги го беше наричал „млади човече“ и го беше питал как върви в училище…

Не беше само защото Емили е толкова по-интересна и приятна. Имаше нещо в изражението на господин Уайт, в гласа му, когато нашият герой се приближаваше до него, някаква предпазливост, почти страх…

Обаче защо господин Уайт ще се страхува от деветгодишно момче? Нашият герой нямаше как да разбере. Да не би да се боеше, че sineokomomche може да навреди на Емили? Или се страхуваше да не би госпожа Уайт да открие тайната му?

Започна да пропуска часове в училище и да се навърта край „Сейнт Осуалдс“. Криеше се зад бараката за инструменти и оглеждаше двора в междучасията, потока от момчета със сини униформи, учителите с техните пърпорещи на вятъра черни мантии. Във вторник господин Уайт отговаряше за училищния двор и sineokomomche го наблюдаваше жадно от скривалището си как върви по асфалта, поспира от време на време да размени няколко думи с един или друг ученик…

— Репетиция на струнния квартет довечера, Джоунс. Да не си забравиш нотите.

— Няма, сър. Благодаря ви, сър.

— Хъдсън, прибери си ризата в панталона, ако обичаш. Не си на плажа в Брайтън…

sineokomomche си спомня онзи вторник, когато се падна десетият му рожден ден. Не че очакваше някакво празненство. Тази година му беше доста безрадостна, ако не броим посещенията в Имението, парите не достигаха, мама беше напрегната и за пътуване до Блакпул не можеше да става и дума — имаха твърде много работа. Едва ли можеше да се надява дори на празнична торта. Въпреки това през онази сутрин във въздуха витаеше нещо специално. Беше на десет години. Първият голям юбилей. Животът му в двуцифрено число. На път към „Сейнт Осуалдс“ си каза, че може би вече е време да узнае истината за Патрик Уайт…

Откри го в училищния двор, няколко минути преди края на училищното събрание. Господин Уайт стоеше до входа на сградата за средния курс, преметнал през едната си ръка избелялата си мантия и с чаша кафе в другата. След минута-две дворът щеше да се напълни с момчета, но сега нямаше никой, освен нашия герой, разбира се, който тутакси се забелязваше, понеже не беше с униформа и стърчеше на портата с герба и мотото на училището на латински — Audere, agerre, auferre, чийто смисъл разбираше благодарение на господин Пийкок: „Смелост, борба, победа“.

Неочаквано обаче смелостта напусна sineokomomche. Беше отчаяно убеден, че ще запелтечи, че думите, които толкова копнее да изрече, ще се накъсат и ще се изронят в устата му. А и господин Уайт изглеждаше заплашителен дори без черната си роба — по-висок и по-строг от обикновено, наблюдаваше как нашият герой се приближава решително, заслушан в шума от стъпките си в павирания двор…

— Какво търсиш тук, момче? — попита той и гласът, макар и тих, прозвуча ледено. — Защо ме следиш?

sineokomomche го погледна. Сините очи на господин Уайт му се сториха много, много нависоко.

— Г-г-господин Уайт — поде той. — Аз… аз…

Заекването започва в главата. То е проклятието на очакването. Затова той си говореше съвсем нормално понякога, а друг път думите се превръщаха във върви и го омотаваха в мрежа, която сам си беше оплел.

— Аз… аз… — Нашият герой усещаше как лицето му почервенява.

Господин Уайт го изгледа.

— Виж какво, нямам време за това. Звънецът ще удари всеки момент.

sineokomomche направи последен опит. Трябваше да узнае истината. В крайна сметка днес беше рожденият му ден. Опита да си се представи в синьо, в синьото на „Сейнт Осуалдс“, пеперуденосиньо. Виждаше думите като пеперуди, които излизат от отворена уста, и попита почти гладко:

— Господин Уайт, вие ли сте баща ми?

За един кратък миг ги обгърна тишина. И после, тъкмо когато удари училищният звънец на „Сейнт Осуалдс“, sineokomomche видя как изражението на Патрик Уайт преминава от изненада в удивление, а после се превръща в озадачена жал.

— Това ли си мислел? — попита той най-накрая.

sineokomomche просто го гледаше. Край тях дворът се пълнеше със сините униформи на „Сейнт Осуалдс“. Чуруликаха гласове, кръжаха като птички. Някои от момчетата го зяпаха — самотна лястовичка сред ято сини папагалчета.

След малко господин Уайт се отърси от вцепенението си.

— Чуй — поде той категорично, — не знам откъде ти е хрумнало това, но не е вярно. Наистина не е. И ако те хвана да разпространяваш такива слухове…

— Значи н-н-не сте ми б-баща? — попита sineokomomche, а гласът му отново затрепери.

— Не, не съм.

За миг думите сякаш изгубиха смисъл. sineokomomche беше толкова сигурен… Но господин Уайт казваше истината, четеше го в сините му очи. Но в такъв случай защо даде пари на мама? И защо го направи тайно?

И тогава всичко си дойде на място в главата му като сглобени елементи от конструктор. Май беше очевидно. Мама изнудваше господин Уайт — изнудване, зловеща дума, като бял комедиант с почернено лице. Господин Уайт беше кривнал от правия път и мама някак си бе разбрала. Това обясняваше шушуканията, начина, по който госпожа Уайт гледаше мама, гнева на господин Уайт, а сега и презрението му. Този мъж не му беше баща, това си мислеше момчето. Този мъж изобщо не даваше и пет пари за него.

sineokomomche вече усещаше как сълзите започват да парят под клепачите му. Ужасни, безпомощни, детински сълзи на разочарование и срам. „Моля те, само не пред господин Уайт“, умоляваше всевишния, но и той като мама беше непреклонен. И той като нея понякога се нуждае от проява на разкаяние.

— Добре ли си? — попита господин Уайт и неохотно положи ръка на рамото му.

— Добре съм, благодаря — отговори sineokomomche и изтри носа с опакото на дланта си.

— Не знам откъде ти е хрумнало, че…

— Оставете. Наистина, добре съм — увери го той и съвсем спокойно се отдалечи с изпънат гръб, макар отвътре да бе развалина, макар да имаше усещането, че умира.

„Днес е рожденият ми ден — повтаряше си той. — Днес заслужавам да бъда специален. Каквото и да ми струва, на всяка цена, каквото и наказание Бог или мама да ми наложат…“

Ето защо петнайсет минути по-късно се озова не обратно в училището, а в края на Улицата на милионерите, вдигнал поглед към Имението.

За пръв път sineokomomche отиваше в Имението сам. Посещенията му заедно с братята му и с мама винаги бяха строго контролирани, затова си даваше сметка, че ако мама узнае къде е отишъл, ще го накара да съжалява, че изобщо се е родил. Днес обаче не се боеше от нея. Днес явно го беше завладял бунтовен дух. Поне днес негова милост беше в настроение да извърши простъпка.

Градината беше отделена от улицата с ограда от ковано желязо. В далечния край имаше каменна стена, а околовръст — жив плет от трънки. Като цяло положението не изглеждаше обещаващо. Само че sineokomomche беше изпълнено с решимост. Откри местенце, откъдето да пропълзи, като внимаваше с клонките и бодилите, които захващаха косата му и се забиваха през фланелката му, и се промъкна от другата страна на плета, на територията на Имението.

Мама го наричаше „парка“, а д-р Пийкок — „градината“, макар че бяха повече от четири акра овощна и зеленчукова градина и морави, плюс оградената със зид розова градина, с която д-р Пийкок толкова се гордееше, езерцето и старата оранжерия, където сега държаха саксии и градинарски инструменти. По-голямата част от градината обаче беше гориста, което устройваше идеално sineokomomche, имаше алеи с рододендрони, които лумваха с кратка слава през пролетта, а през лятото ставаха същински скелети, злокобно надвиснали над пътеката — идеално прикритие за човек, който иска да проникне незабелязан вътре.

sineokomomche изобщо не умуваше какво го е тласнало към Имението. Не можеше да се върне в „Сейнт Осуалдс“ обаче, не и след случилото се. Естествено не се осмеляваше да се върне у дома, а в училище щяха да го накажат, че е закъснял. В Имението обаче беше спокойно, скришно и безопасно. Стигаше му дори да бъде там, да се гмурне в гъстата ниска растителност, да слуша лятното жужене на пчелите високо горе сред листатия балдахин и да усеща как туптенето на сърцето му се забавя до своя естествен ритъм. Все още беше потънал дълбоко в тревожните си мисли и на една от алеите между дърветата едва не се блъсна в д-р Пийкок, застанал на входа на розовата градина с градински ножици в ръка и с навити до лактите ръкави на ризата.

— Теб пък какво те води тук тази сутрин?

За един кратък миг sineokomomche не бе в състояние да отговори. После погледът му се плъзна покрай д-р Пийкок и видя — пресния гроб, купчината пръст, навитото квадратно парче торф, оставено настрани…

Д-р Пийкок му се усмихна. Беше доста сложна усмивка, едновременно тъжна и съучастническа.

— Опасявам се, че ме хвана на местопрестъплението — каза той и посочи към прясно изкопания гроб. — Давам си сметка как ти изглежда, но с напредването на възрастта чувствителността на човек прогресивно нараства. На теб може и да ти прилича на старческа глупост…

sineokomomche го гледаше, без да разбира нито думичка.

— Искам да кажа, че се сбогувах с един стар и много верен приятел — обясни д-р Пийкок.

За миг sineokomomche отново не беше сигурно какво точно има предвид възрастният човек. И тогава си спомни териера на д-р Пийкок, над когото старецът буквално трепереше. sineokomomche не обичаше кучета. Бяха прекалено нетърпеливи, прекалено непредсказуеми.

Потръпна и леко му се догади. Помъчи се да си спомни името на териера, но в главата му се въртеше само „Малкълм“ — името на неродения му близнак, в очите му безпричинно бликнаха сълзи и главата го заболя…

Д-р Пийкок обгърна раменете му с ръка.

— Не се разстройвай, синко. Животът му беше хубав. Сигурен ли си, че си добре? Целият трепериш.

— Не ми е много д-добре — отговори sineokomomche.

— Така ли? Ами тогава най-добре да те заведа в къщата, нали? Ще ти приготвя да пийнеш нещо разхладително. А после сигурно ще трябва да се обадя на майка ти…

— Недейте! Моля ви! — възкликна sineokomomche.

Д-р Пийкок го изгледа.

— Добре, разбирам — увери го той. — Не искаш да я тревожиш. Приятна жена в много отношения, но прекалено покровителствена. Освен това — очите му се присвиха в палава усмивка — прав ли съм, като предполагам, че в тази слънчева лятна утрин насладата от учебния процес не е била достатъчна, за да те задържи в класната стая и естествознанието взискателно е привлякло цялото ти внимание?

Според sineokomomche това означаваше, че кръшкането му от училище е разкрито.

— Моля ви, господине, не казвайте на мама.

Д-р Пийкок поклати глава.

— Не виждам причина да й казвам — отвърна той. — И аз съм бил момче някога. Охлюви, буболечки и опашки на кучета. Риболов в реката. Обичаш ли да ловиш риба, млади човече?

sineokomomche кимна, макар че никога не беше опитвало и нямаше да опита.

— Превъзходно хоби. Излизаш на чист въздух. Разбира се, аз си имам градината… — Хвърли поглед през рамо към купчината пръст и зейналия гроб. — Ще ми дадеш ли малко време? После ще приготвя да пийнем нещо.

sineokomomche наблюдава мълчаливо как д-р Пийкок зарина гробчето. Всъщност не му се искаше да наднича вътре, но и не можеше да отмести поглед. Нещо стегна гърдите му, крайниците му се вдървиха, свят му се зави. Да не би наистина да беше болен? Или се дължеше на шумовете от копането — на металното стържене на лопатата, на възкиселата зеленчукова миризма, на влудяващото трополене на буците пръст в зейналия гроб.

Най-сетне д-р Пийкок остави лопатата, но не се обърна веднага. Остана прав до надгробната могила с ръце в джобовете и с наведена глава толкова дълго, че sineokomomche се зачуди дали не го е забравил.

— Добре ли сте, господине?! — попита то най-накрая.

Гласът му накара д-р Пийкок да се обърне. Беше свалил градинарската си шапка и примижаваше от слънцето.

— Сигурно ме мислиш за страшно сантиментален — каза. — Такава церемониалност заради едно куче. Ти някога имал ли си куче?

sineokomomche поклати глава.

— Жалко. Всеки трябва да си има куче. Все пак си имаш братя. Обзалагам се, че е много забавно.

sineokomomche се опита да си представи света така, както го виждаше д-р Пийкок, свят, в който братята му са страшно забавни, където момчетата ходят на риба, имат си кучета, играят крикет на поляната…

— Днес е рожденият ми ден — каза той.

— Така ли? Днес?

— Да, господине.

Д-р Пийкок се усмихна.

— Ах, помня рождените си дни. Желе и сладолед, торта със свещички. Днес вече не го празнувам. Двайсет и четвърти август, нали? Моят беше на двайсет и първи. Бях забравил, ти ми припомни. — Този път изгледа момчето замислено. — Мисля, че трябва да отбележим повода. Не мога да предложа бог знае какво, но ще направя чай и имам малко кифлички с глазура, понеже… — усмихна се широко и палаво той, все едно беше момче с изкуствена брада и много убедително предрешено като старец, — … ние, Девите, трябва да се подкрепяме.

Наглед не е бог знае какво, нали? Чаша „Ърл Грей“, кифличка с глазура със забодено в нея късо пънче от свещ. Само че в спомените на sineokomomche този случай изпъква като позлатено минаре насред гола пустош. Помни всяка подробност с идеална, повишена точност: сините розички на чашата, почукването на лъжичката о порцелана, кехлибареният цвят и мирис на чая, полегатият сноп слънчеви лъчи. Дребни неща, но отчетливостта им напомня на невинност. Не че той изобщо някога е бил невинен, но на този ден почти се почувства невинен, а сега, обърне ли поглед назад, съзнава, че това е бил последният ден от детството, изтекъл между пръстите му като пясък…

Изпратете коментар:

ClairDeLune: Радвам се, че изследваш темата по-подробно, sineokomomche. Главният ти герой често изглежда студен и безчувствен, освен това ми харесва как намекваш за скритата му уязвимост. Изпращам ти списък с книги, които може да ти бъдат от полза. Току-виж си решил да си нахвърляш някои бележки преди следващата ни среща. Надявам се скоро пак да се видим!

chrysalisbaby: как ми се иска и аз да съм била там (плаче)

13

След това д-р Пийкок се превърна в герой за sineokomomche. Обратното би било странно, понеже д-р Пийкок притежаваше всички качества, които будеха възхищението му. Поразен от личността му, копнеещ за одобрението му, той живееше за онези кратки мигове на разнообразие — посещенията си в Имението — и попиваше всяка дума на д-р Пийкок.

Сега sineokomomche помни единствено откъслечните прояви на благоволение. Разходка в розовата градина, чаша „Ърл Грей“, мимоходом подхвърлена дума. Нуждата му още не се бе превърнала в копнеж, нито обичта му — в ревност. Пък и д-р Пийкок умееше да накара всички да се почувстват специални — не само Бен, а и братята му, дори мама, която беше корава като камък, беше подвластна на неговото обаяние.

После дойде годината на приемния изпит. Бенджамин беше на десет. Бяха минали три години и половина от първото му посещение в Имението. През това време много неща се бяха променили. В училище вече не го тормозеха след случая с пергела; (децата се научиха да не го закачат), но въпреки това той се чувстваше нещастен. Беше се прочул като задръстеняк — смъртен грях в Малбри — а това заедно с предишния му статут на откачалка и на особняк беше равносилно на социално самоубийство.

Не помогна и фактът, че благодарение на мама се разчу и за неговата дарба. В резултат дори учителите започнаха да гледат на него различно — някои от тях с възмущение. Различното дете е трудно дете или поне така смятаха учителите на „Аби Роуд“ и вместо да бъдат заинтригувани, мнозина бяха подозрителни, някои — нескрито саркастични, като че ли очакванията на мама и собствената му неспособност да се приспособи към посредствеността на това място бяха нападка срещу тях.

Мама и нейните очаквания. По-силни от всякога, разбира се, след като дарбата му стана официално достояние, след като вече си имаше и име — официално име, синдром, който дъхаше на святост и на болест, с мъхнати тъмносиви съскави съгласни и със сочен католически оттенък.

Не че имаше значение, казваше си той. Още една година и ще бъде свободен. Свободен да посещава училището „Сейнт Осуалдс“, което мама описваше в такава привлекателна светлина, че той почти се омагьосваше, и за което д-р Пийкок говореше с такава обич, че той остави страховете си и се впусна в задачата да стане онова, което се очакваше от него, да се превърне в сина, който старецът никога не бе имал, в отломък от стария каменен блок, както се изразяваше…

Понякога Бенджамин се питаше какво ще се случи, ако се провали на приемния изпит. Но тъй като мама отдавна вече смяташе изпита просто за формалност, за поредица от документи за подпис, преди той да влезе през свещената порта, sineokomomche знаеше, че е най-добре да премълчи притесненията си.

Братята му учеха в „Сънибанк Парк“. Римува се с тъпак, заявяваше им той, което разсмиваше Брендан, обаче вбесяваше Найджъл, който — успееше ли да го хване — понякога го стискаше с колене и започваше да го млати с юмруци, за да го разреве, и крещеше: „Майната ти, откачалка такава“, докато накрая не се изтощи или пък мама не чуе и не дотърчи…

Найджъл беше на петнайсет години и го мразеше. Мразеше го още от самото начало, но сега омразата му разцъфтя. Може би завиждаше за вниманието, което получаваше брат му, или пък беше просто заради тестостерона. Така или иначе, колкото повече растеше, толкова по-целенасочено се стараеше да кара брат си да страда, независимо от последиците.

Бен беше кльощав и нисък. Найджъл вече беше едър за възрастта си, имаше броня от младежка мускулатура и владееше всякакви наистина непроследими начини да причинява болка — иглички, хапане и щипане, коварни подритвания под масата — обаче ядосаше ли се, изоставяше предпазливостта и без да се страхува от наказание, започваше да налага брат си с юмруци и да го рита…

Измишльотините само влошаваха нещата. Найджъл явно пет пари не даваше за наказанието и просто го използваше като извинение, за да подхранва негодуванието си. Боят го озлобяваше още повече. Ако го изпратеха да си легне гладен, той насила тикаше в устата на брат си паста за зъби или мръсотия, или паяци, старателно събрани на тавана и пазени за подобни случаи.

Брендан, предпазлив както винаги, приемаше естествения ред на нещата. Може би беше по-умен, отколкото си мислеха. Може би се страхуваше от възмездие. Беше също и прекалено чувствителен — ако мама набиеше Найджъл или Бен, той ревеше заедно с тях — но поне не представляваше заплаха и понякога дори черпеше Бен с бонбони, ако Найджъл беше безопасно далеч.

Брендан ядеше много сладко и вече започваше да си личи. Бялото кълбо на корема му провисваше под колана на магарешкокафявите му памучни панталони, гърдите му под провисналите кафяви пуловери бяха пълни и момичешки, и макар че Бен би имал шанс за победа, ако двамата заедно се опълчеха на Найджъл, на Брендан просто не му стискаше. Затова Бен се научи сам да се грижи за себе си и да си плюе на петите, когато облеченият му в черно брат беше наблизо.

Промениха се и други неща. sineokomomche растеше. Честа жертва на главоболията, той вече получаваше и мигрена, която започваше като пулсираща светлина, прорязана от зловещи цветове. След това идваше ред на вкусовете и на миризмите, по-силни от когато и да било преди: на развалени яйца, на креозот, притаената воня на витаминната напитка и накрая се проявяваше гаденето, болката, която го премазваше като канара и го погребваше жив.

Не можеше да спи, не можеше да мисли, едва успяваше да се концентрира в училище. И като че ли това не стигаше, ами и говорът му, колеблив поначало, се превърна в истинско заекване. sineokomomche знаеше какво е това. Дарбата му — неговата чувствителност — се бе превърнала в отрова за него. В отрова, която бавно пълзеше в тялото му и пътьом го превръщаше от здрава кръв и кости в нещо, на което дори мама трудно съчувстваше.

Разбира се, тя викаше лекар, който отначало отдаде главоболието на растежа, а след това, когато мигрената не изчезна — на стреса.

— На стрес ли? Че от какво е стресиран? — възкликна вбесено мама.

Още повече я дразнеше мълчанието му и накрая се стигна до поредица неловки разпити, от които той се почувства още по-зле. Бързо се научи да не се оплаква, да се преструва, че му няма нищо, дори когато му беше толкова зле, че сякаш ей сега щеше да припадне.

Разработи си собствен начин да се справя с болката. Научи се кое лекарство да краде от шкафчето на мама. Научи се да преодолява фантомните усещания с вълшебни думи и образи. Взе ги от картите на д-р Пийкок, от книгите, от тъмните кътчета на сърцето си…

Повечето виждаше в синьо. Синьо, цвета на контрола. Винаги го беше свързвал с мощта, мощност като тази на електричеството, а сега се научи да си представя себе си в черупка от горящо синьо, недосегаем, непобедим. Там беше в безопасност от всичко. Там се зареждаше с енергия. Синьото означаваше сигурност. Синьото означаваше спокойствие. Синьото беше цветът на убийството. Записваше мечтанията си в същата Синя книжка, в която записваше историите си.

Освен фикцията обаче има и други начини за справяне с юношеския стрес. Трябва ти само подходяща жертва, за предпочитане такава, която не може да отвръща на удара, жертвен агнец, който да поеме вината за всичко, което си изстрадал.

Първите жертви на Бенджамин бяха осите, понеже една го беше ужилила, когато беше понечил да отпие от полупразна кутийка кока-кола, оставена без надзор на лятното слънце. След този случай всички оси бяха виновни. Отмъщаваше им, като ги ловеше с капани от буркани, наполовина пълни със сладка вода, а после пронизваше с връхчето на игла омразното същество и гледаше как то се бори и бавно умира, показва и прибира бледото си жило и извива отвратителния корсет на тялото си, все едно е най-миниатюрната танцьорка на прът на света.

Понякога ги показваше и на Брендан и го наблюдаваше как мърда неловко.

— О, недей, това е отвратително — казваше Брен с разкривено от смайване лице.

— Защо, Брен, това е само една оса.

— Знам, обаче… — свиваше рамене той.

Бен вадеше иглата и освобождаваше осата. Насекомото, почти разполовено, започваше да прави мъчителни кълбета. Брен потръпваше уплашено.

— Сега доволен ли си?

— То още мърда — отбелязваше Брен с разкривено от страх и отвращение лице.

Бен изсипваше съдържанието на буркана на масата пред него:

— Ами убий я тогава.

— О, моля те, Бен.

— Хайде, убий я. Избави я от страданията й.

— Н-не мога — отвръщаше Брендан вече почти разплакан. — Аз просто…

— Направи го! — щипваше го по ръката Бен. — Направи го, убий я… веднага…

Някои хора са родени убийци. Брендан не беше от тях. А Бенджамин се наслаждаваше кисело на глупавата безпомощност на Брендан, на хлипането му, когато Бен отново го ощипеше, на начина, по който се свиваше в ъгъла, обхванал главата си с ръце. Брендан никога не се противопоставяше. Бен беше с три години по-малък и с почти петнайсет килограма по-лек, но въпреки това никак не му беше трудно да го ступа. Не че го мразеше, обаче слабостта на брат му беше вбесяваща и засилваше желанието на Бен да го засегне още по-силно, да го гледа как се гърчи като оса в буркан…

Да, може би беше малко жестоко. Брендан не беше направил нищо нередно. Обаче така получаваше усещането за контрол, какъвто нямаше, и му помагаше да се справя със засилващия се стрес. Сякаш като тормозеше брат си, можеше да премести собственото си страдание, да избяга от онова, което го затваряше в клетката си от миризми и цветове.

Не че много се замисляше. Действията му бяха просто инстинктивни, самозащита срещу света. По-късно sineokomomche щеше да узнае, че този процес се нарича „пренасочване“. Интересна дума, обагрена в блатно синьо-зелено, която му напомня за рисунките, които братята му лепяха по ръцете си — евтини и мръсни изкуствени татуировки, които цапаха ръкавите на училищните им ризи и им носеха неприятности в час. Но накрая той някак се научи да се справя. Най-напред с помощта на капаните за оси, после с мишките и накрая с братята си.

Я виж своето sineokomomche сега, мамо. Надмина всички очаквания. Ходи на работа, облечен с костюм — най-малкото, за да поддържа преструвката. Носи кожено куфарче. В названието на служебния му пост участва думата „технически“, както и „оператор“, а ако никой не знае точно с какво се занимава той, това се дължи просто на факта, че повечето обикновени хора нямат ни най-малка представа колко сложни могат да бъдат тези операции.

„Днес лекарите разчитат на машини — разяснява Глория на Адел и на Морийн, когато се среща с тях в петък вечер. — Милиони лири са вложени в скенери и в камери за ядрено-магнитен резонанс, така че някой трябва да оперира с тях…“

Нищо, че всъщност се доближава до тези умни машини само когато трябва да изсмуче с прахосмукачката под тях. Разбираш ли, думите наистина притежават сила, мамо — силата да замаскират истината, да я оцветяват в паунови багри.

О, само да знаеше, щеше да го накара да си плати. Обаче тя няма да узнае. Той внимава. Разбира се, може да има своите подозрения, но според него засега му се разминава. Въпрос на здрави нерви, толкова. На здрави нерви и на самоконтрол. В крайна сметка предостатъчно е за един убиец.

Освен това, както знаете, вече съм го правил.

Изпратете коментар:

JennyTricks: (изтрит постинг).

ClairDeLune: Джени, не ти ли писна да идваш тук само да критикуваш? Това е любопитно, sineokomomche. Прегледа ли списъка с книги, който ти изпратих? Много искам да разбера какво мислиш за заглавията…

14

Тази вечер няма нищо в пощенската ми кутия. Само един въпросник от sineokomomche, за да ме изкуши да изляза да си поиграем. Почти съм сигурна, че той ме чака, често се логва горе-долу по това време и остава до малките часове. Какво ли иска от мен? Любов? Признания? Лъжи? Или просто жадува за общуване, иска да знае, че го слушам? Нима всички ние не се нуждаем от човешки допир в малките часове, когато Бог прилича на космическа шега и сякаш никой не слуша? Дори ти, sineokomomche. Наблюдаваш мен, наблюдавам теб през матово стъкло, потраквам по тази спиритична дъска своите писма до мъртвите.

Затова ли пише тези свои истории и ги публикува да ги чета? Това покана за игра ли е? Очаква ли да му отговоря със своя изповед?

Е… иска ми се да кажа, че когато умря Найджъл. Но и двамата знаем, че не е вярно. А и как да му обясня този лукав и нерационален прилив на радост, който засенчва грамадата на скръбта ми, съзнанието, че нещо ми липсва, някакво усещане, което няма нищо общо с очите?

Разбирате ли, аз наистина съм лош човек. Не умея да се справям със загубата. Смъртта е опияняващ коктейл от една част мъка и три части облекчение — изпитах го с татко, с мама, с Найджъл, дори с горкия доктор Пийкок…

sineokomomche знаеше — и двамата знаехме — че просто се заблуждавам. Найджъл нямаше никакъв шанс. Дори любовта ни беше лъжа от самото начало, разлистила зелените си филизи като от отрязана клонка във ваза, филизи не на съвземане, а на отчаяние.

Да, бях егоистка. Да, грешах. Още от самото начало знаех, че Найджъл принадлежи на друг. На някой, който никога не е съществувал. Но след дългогодишното бягство част от мен искаше да бъде това момиче, да потъне в нея като дете в пухена възглавница, да забрави себе си — и всичко останало — в кръга на Найджъловата прегръдка. Приятелите в мрежата вече не ми бяха достатъчни. Най-неочаквано изпитах нужда от нещо повече. Исках да бъда нормална, да се докосна до света не през стъкло, а чрез устните си и чрез пръстите си. Исках нещо повече от света онлайн, повече от някакво име под връхчетата на пръстите си. Исках разбиране — не от някой, седнал пред клавиатурата някъде далеч, а от човек, когото можех да докосна…

Понякога обаче едно докосване е фатално. Би трябвало да знам, случвало се е и преди. И след по-малко от година Найджъл беше мъртъв, отровен от близостта. Момичето на Найджъл се бе оказало точно толкова отровно, колкото Емили Уайт, беше изпратило смъртта само с една дума…

В конкретния случай — с писмо…

15

Писмото пристигна в събота, докато закусвахме. Тогава Найджъл вече почти се беше нанесъл при мен, но беше запазил и апартамента си в Малбри и бяхме установили рутина, която устройваше и двама ни. И двамата бяхме нощни същества — най-щастливи нощем. Така че обикновено Найджъл идваше към десет, изпивахме бутилка, говорехме, любехме се, той преспиваше при мен и си тръгваше към девет сутринта. През уикендите оставаше по-дълго, понякога до десет или единайсет, така че ето защо той изобщо беше тук и получи писмо на свое име. Ако беше работен ден, нямаше да го отвори и аз щях да се оправя с него сама. Допускам, че и това е било част от плана. Обаче тогава нямах никаква представа от писмото бомба, което щеше да избухне в нашите нищо неподозиращи лица…

На сутринта ядях зърнена закуска, която пукаше и цъкаше, докато млякото попиваше в нея. През този ден Найджъл нито яде, нито беше особено разговорлив. Той почти никога не закусваше, а мълчанието му беше направо зловещо, особено сутрин. Звуци, които кръжат край едно централно мълчание като сателити край гибелна планета, скърцането на вратата на килера, подрънкването на лъжицата по буркана за кафе, потракването на чашите. След секунда се отвори вратата на хладилника, изтрополи, затръшна се. Чайникът писна — кратък изблик, последван от военна окончателност. После изскрибуца пощенската кутия и пощата апатично тупна вътре на два пъти.

По-голяма част от пощата ми са боклуци, рядко получавам лична поща. Сметките си плащам с разплащателни влогове. Писма ли? Защо да си правя труда? Поздравителни картички? Забравете.

— Нещо интересно? — попитах.

Найджъл замълча за известно време. Чух го да разгръща хартия. Един лист, разгънат със сухо шумолене като отварянето на остро ножче.

— Найджъл?

— Какво?

Когато беше ядосан, тресеше крак — чувах го как тропа по крака на масата. Долових нещо и в тона му, нещо плоско и твърдо, нещо като пречка. Разкъса плика на две, после взе листа. Опря го на палеца си като острие.

— Лоши новини ли? — Не изрекох онова, от което най-много се страхувах, макар да го усещах как надвисва над мен.

— Мамка му, остави ме да го прочета — сряза ме той.

Пречката вече беше в обсега ми — като плот за маса с остри ръбове на неочаквано място. Тези остри ръбове никога не пропускат, притежават собствена гравитация и всеки път ме придърпват в орбитата си. А Найджъл имаше толкова остри ръбове, толкова области с ограничен достъп…

Казах си, че вината не е негова, иначе нямаше да се хвана с него. Двамата се допълвахме по някакъв странен начин: неговите мрачни настроения и моята липса на темперамент. Аз бях широко отворена, както се изразяваше той, нямах никакви скрити места, никакви неприятни тайни. И толкова по-добре, понеже притворството, тази присъща женска черта, е онова, което Найджъл презира най-силно. Притворството и лъжата, които са му толкова чужди — и според него са толкова чужди и на мен самата.

— Налага се да изляза за около час. — Гласът му звучеше странно отбранителен. — Нещо против? Трябва да отида до къщата на мама.

Глория Уинтър, по баща Глория Грийн, на шейсет и девет години и все още вкопчена в остатъците от семейството си с упоритостта на риба прилепало. Познавах я само като глас по телефона, като едва доловим северен акцент, като нетърпеливо потропване по слушалката, като властния й маниер да те срязва, както градинар подрязва рози.

Никога не сме се запознавали. Поне не официално. Обаче Найджъл ми е разказвал за нея — познавам поведението й, познавам гласа й по телефона и разнообразните й злокобни мълчания. Има и други неща, които той никога не ми е казвал, но които прекрасно знам. Ревността, озлоблението, яростта, примесената с безпомощност ненавист.

Той рядко говореше за нея. Дори почти не споменаваше името й. По време на съжителството си с Найджъл не след дълго разбрах, че е най-добре да не засягам някои теми, които включваха детството му, баща му, братята му, миналото и по-специално Глория, която заедно с един от другите си двама синове имаше дарбата да изважда на повърхността най-лошото у Найджъл.

— Не може ли брат ти да се заеме?

Чух го да спира на път за вратата. Запитах се дали се обръща и вперва към мен тъмните си очи. Найджъл рядко споменаваше брат си, а когато го правеше, говореше за него все лоши неща. „Извратено копеленце“ бе най-доброто, което съм го чувала да изрича — Найджъл никога не беше особено обективен, когато ставаше дума за семейството му.

— Брат ми ли? Защо? Той говорил ли е с теб?

— Не, разбира се. Защо да го прави?

Поредната пауза. Усетих погледа му върху темето си.

— Греъм Пийкок е мъртъв — съобщи той учудващо апатично. — Явно нещастен случай. Паднал от инвалидната си количка през нощта. Намерили го мъртъв чак сутринта.

Не вдигнах поглед. Пет пари не давах. Внезапно всичко някак се усили: вкусът на кафе в устата ми, чуруликането на птиците, туптенето на сърцето ми, масата под върховете на пръстите ми с всичките й драскотини и следи.

— Писмото от брат ти ли е? — попитах.

Найджъл пренебрегна въпроса ми.

— Пише, че по-голямата част от наследството на Пийкок, оценено на около три милиона лири…

Поредната пауза.

— Моля? — попитах.

Този странно безизразен глас ме тревожеше повече от гнева.

— Оставил е всичко на теб — каза той. — Къщата, артефактите, сбирките си…

— На мен ли? Но аз дори не го познавам — казах.

— Извратено копеленце.

Нямаше нужда да питам кого има предвид — така наричаше само брат си. Толкова си приличаха в редица отношения, но само да споменеше името му, убедена бях, че Найджъл е способен на убийство, способен е да го премаже от бой с юмруци и ритници…

— Станала е грешка — казах. — Никога не съм се срещала с д-р Пийкок. Дори не знам как изглежда. Защо ще завещава парите си на мен?

— Ами, може би заради Емили Уайт — прозвуча безцветно гласът на Найджъл.

Кафето ми вече стана прашно на вкус, птиците притихнаха, сърцето ми се вкамени. Това име бе накарало всичко да притихне — с изключение на жуженето на обратната връзка, пропълзяло от основата на гръбнака ми, изтрило последните двайсет години само с една вълна от смъртоносно статично електричество…

Знам, че трябваше да му кажа още тогава. Но толкова дълго бях крила истината, убедена, че Найджъл ще си бъде тук винаги, надявайки се да улуча подходящия момент, неподозираща, че разполагаме само с това време…

— Емили Уайт — повтори Найджъл.

— Не съм чувала за нея — отговорих.

16

Когато се справяме с ужасните житейски удари — смърт на родител, край на връзка, положителен резултат от медицинско изследване, осъдителна присъда, последната крачка от покрива на висока сграда — настъпва един миг на лекомислие, почти на еуфория, когато нишката, свързваща ни с нашите надежди, се къса и ние отскачаме в друга посока, за кратко отметнати натам от инерцията на освобождаването.

Предпоследната част на „Фантастична симфония“ — приближаването към лобното място — съдържа сходен момент, когато осъденият вижда бесилката и минорът преминава в победоносен мажор като при вида на приятелско лице. Познавам чувството — това стремление към освобождението, усещането, че най-лошото вече се е случило и останалото е просто гравитация.

Не че най-лошото се е случило — още не. Но облаците вече се скупчват. Когато пристигна писмото, на Найджъл му оставаше по-малко от един час живот, а последното, което ми каза, бяха четирите срички на нейното име, Емили Уайт, като музикално жило, изпълнено от призрака на Бетовен…

И д-р Пийкок най-сетне беше мъртъв. Бившият учител от „Сейнт Осуалдс“, особняк, гений, шарлатанин, мечтател, колекционер, светец, шут. Непреклонен в смъртта, както и приживе. Кой знае защо не се изненадах да узная, че за пореден път и с най-добри намерения той е разкъсал живота ми на парчета.

Не че би могъл да ме нарани. Поне не умишлено. Емили винаги го е обичала — едър и натежал мъж с мека брада и необичайно детинско поведение, който четеше „Алиса в страната на чудесата“ и пускаше стари надраскани плочи на грамофон, който се навиваше с ръчка, докато тя седеше на люлката в Къщата с камината и говореше за музика, картини, поезия и звуци. Старецът най-сетне беше мъртъв и вече нямаше как да избягаме от него или от онова, което бяхме помогнали да се задвижи.

Всъщност не знам на колко години е била Емили, когато за пръв път е отишла в Къщата с камината. Знам само, че сигурно е минало известно време след коледния концерт, защото тогава паметта ми изневерява трайно — в един миг съм там и навсякъде около мен звучи музика като прелестно кадифе, а в следващия…

Обратна връзка и бял шум. Дълъг напор от бял шум, прекъсван понякога от внезапен взрив от идеален звук, фраза, акорд, нота. Опитвам се да открия смисъл, но не мога — твърде много е скрито. Разбира се, имаше свидетели; стига да искам, бих могла с тяхна помощ да свържа вариациите, ако не и цялата фуга. Само че на тях вярвам още по-малко, отколкото на себе си — пък и доста усилия положих, за да забравя всичко. Защо да се мъча да си спомням сега?

Когато бях дете и се случваше нещо лошо — счупена играчка, отказана нежност, дребните, но мъчителни нещастия на детството, припомнени през мъглата на зрелостта — винаги търсех убежище в градината. Там имаше едно дърво, под което обичах да седя — помня грапавината на кората му като слонска кожа, мекия сочен мирис на загнили листа и мъх. Днес, когато съм объркана и разстроена, отивам в „Розовата зебра“. Най-безопасното място на света, бягство от самата мен, светилище. Всичко тук сякаш е създадено специално за да посрещне моите нужди.

Първо, приятно голямо е и всяка маса е до стена. Менюто включва всичките ми любими неща. И най-хубавото е, че за разлика от Селото тук няма никакви претенции и обвързаности. Тук не съм невидима и макар че този факт крие своите опасности, приятно е просто да влезеш и хората да говорят с теб, а не на теб. Дори гласовете тук са различни — не са тънки като на Морийн Пайк, нито кисели и раздразнителни като на Елинор Вайн, нито престорени като на Адел Робъртс, а са с богати обертонове на джазов кларинет, ситар и стоманени барабани, с весел и мелодичен ритъм, така че докато си тук, все едно слушаш хубава музика.

Отидох там през онази събота, след като Найджъл си отиде. Името, което промълви той, ме разстрои, така че имах нужда да отида някъде и да помисля. На шумно място. На безопасно място. Винаги съм намирала убежище в „Розовата зебра“, понеже там постоянно е пълно с хора. Днес бяха повече от обикновено и всички чакаха пред вратата на кафенето, а гласовете им се разнасяха дружно като на животни, скупчени да се хранят. Ямайският акцент на Саксофониста. Задъханият изговор на Дебеланата. И всичко това дирижирано от звучния ирландски напев на Бетан, която весело бъбреше с всички и ги свързваше в едно цяло:

— Ей, какво става? Закъсня. Трябваше да си тук преди десет минути.

— Здравей, скъпи! Какво да бъде?

— Остана ли шоколадена торта?

— Чакай, ще погледна.

Мислено благодарих на Бог за Бетан — моето прикритие. Съмнявам се, че Найджъл разбираше. Той мразеше да ходя в „Розовата зебра“ и се чудеше защо толкова често предпочитам компанията на непознати пред неговата. За да разбере човек Бетан обаче, трябва да проникне през многобройните й маскировъчни пластове: интонациите, шегите, прякорите, ведрия ирландски цинизъм, прикриващ нещо по-деликатно и болезнено.

Под всичко това се крие друг човек. Наранен и уязвим. Човек, който отчаяно се мъчи да проумее нещо тъжно и безсмислено…

— Ето те и теб, скъпа. Я опитай това дали ще ти хареса — горещ шоколад с кардамонов крем.

Шоколадът е едно от любимите ми неща. Поднесен с мляко във висока чаша, кокос и карамелени бонбони или черен с мъничко чили…

— Чуй това. Зловещият пич идва в кафето онзи ден. Седна точно на твоето място. Поръча си лимонов пай с целувки. Наблюдавах го оттук как го изяде, а после дойде и си поръча още един. Видях го как изяде и второто парче, после ме повика и си поръча трето. Честна дума, скъпа, този тип изяде шест парчета пай за половин час. Дебеланата седеше срещу него и имах чувството, че очите й ще изхвръкнат от орбитите, честно.

Отпих от шоколада си. Беше безвкусен. Но пък успокоително топъл. Продължих да водя разговора, без много да внимавам в него на фона на стена от шумове, лишени от смисъл като прибоя.

— Здрасти, скъпа, добре изглеждаш…

— Бетан, две еспресо, ако обичаш.

— Шест парчета пай. Представяш ли си! Реших, че сигурно бяга, че може да е застрелял любовницата си и смята да се хвърли от Бийчи Хед, преди да го залови полицията, понеже да изядеш шест парчета пай… Мили боже! Такъв човек няма какво да губи.

— Казах й, заявих й го в очите — т’ва няма да го търпя…

— Ей сега идвам, скъпа…

Понякога в шумна стая се откроява един-единствен глас, дори едничка дума, която издрънчава насред шума като фалшива цигулка в оркестър.

— „Ърл Грей“, моля. Без лимон и мляко.

Не можеш да сбъркаш гласа му. Тих и сякаш малко носов, с характерно придихание на съгласните, все едно е театрален актьор или човек, който е заеквал някога. Отново чувам музиката, първите акорди на Берлиоз, които непрестанно кръжат около мислите ми. Така и не разбрах защо точно това произведение, но така звучи най-дълбокият ми страх — като края на света…

Самата аз говорех тихо и спокойно. Нямаше нужда да притеснявам другите посетители.

— Този път наистина го направи — казах.

— Нямам представа за какво говориш.

— За писмото ти.

— Какво писмо?

— Не ме баламосвай — заявих. — Найджъл получи писмото днес. Като знам в какво настроение излезе и че само един човек може да го ядоса така…

— Радвам се, че смяташ така. — Чух усмивката му.

— Какво му каза?

— Не много — отговори. — Но нали го знаеш брат ми. Много е импулсивен. Все схваща нещата накриво. — Замълча и отново чух усмивката му. — Сигурно се е шокирал от новината за завещанието на д-р Пийкок. Може би е искал само мама да е сигурна, че той не знае нищо по въпроса… — Отпи от чая си. — Знаеш ли, мислех, че ще се зарадваш — каза той. — Имението все още е превъзходно. Къщата е малко позанемарена, но всичко може да се ремонтира, нали така? А и произведенията на изкуството. Колекциите. Три милиона лири по скромни изчисления. Според мен са по-скоро четири…

— Пет пари не давам — изсъсках му. — Да го дадат на някой друг.

— Няма друг.

Разбира се, че има. Найджъл. Найджъл, който ми имаше доверие…

Колко крехки са нещата, които градим. Колко трагично мимолетни. За разлика от тях къщата е здрава като камък — керемиди, греди и мазилка. Нима можем да се мерим с камъка? Как да оцелее крехкият ни съюз?

— Признавам, че очаквах да проявиш благодарност — благо каза той. — В крайна сметка имението на д-р Пийкок ще ти донесе доста прилична сума — повече от достатъчно, за да се махнеш от това място и да си купиш хубава къща другаде.

— Харесвам живота си какъвто е — отговорих.

— Така ли? Аз пък човек убивам само да се махна оттук.

Взех празната си чаша от шоколада и я завъртях между дланите си.

— Как точно почина д-р Пийкок? И какво завеща на теб?

Мълчание.

— Това не беше много любезно. — Снижих глас и прошепнах злобно: — Пет пари не давам. Това е краят. Всички са мъртви…

— Не съвсем.

Да, може би, помислих си.

— Значи си спомняш. — Чух усмивката му.

— Не много.

Достатъчно голяма, за да помня. Това има предвид той. Смята, че би следвало да помня много неща, но за мен повечето спомени в момента са просто частици от Емили — някои са в най-добрия случай противоречиви, а други са откровено неправдоподобни. Знам обаче онова, което знаят всички — че тя беше прочута, че беше уникална, че професори от университетите пишеха дисертации за „явлението Емили Уайт“, така го наричаха.

Паметта, пише д-р Пийкок в своя труд „Просветленият човек“, е в най-добрия случай несъвършен и много идиосинкратичен процес. Склонни сме да си представяме мозъка като ефективно функционираща записваща машина с гигабайти леснодостъпна информация — слухова, зрителна и осезателна. Но това е далеч от истината. Макар да е вярно, поне на теория, че би трябвало да помня какво съм закусвал която и да е конкретна сутрин през живота си или точните думи на Шекспиров сонет, който съм учил като дете, по-вероятно е без помощта на медикаменти и на дълбока хипноза — а и двата метода във всеки случай са доста спорни предвид степента на податливост към внушение на обекта — тези конкретни спомени да останат недостъпни за мен и постепенно да се разпаднат като електрически апарат, оставен на влага, която предизвиква къси съединения и оплетени жици, докато накрая системата не се превърне в алтернативна и опорна памет със свои сетивни впечатления и вътрешна логика, които в крайна сметка може да се окажат предизвикани от съвсем различни преживявания и стимули, но пък снабдяват мозъка с компенсаторен буфер срещу всякаква непоследователност или явна неизправност.

Скъпият д-р Пийкок. Винаги стига до същината страшно бавно. Ако се постарая, все още бих могла да чуя ясно гласа му, който беше кадифен, звучен и малко комичен като фагота от „Петя и вълкът“. Имаше къща близо до центъра на града — от онези големи и просторни стари къщи с високи тавани, протрити паркетни подове, широки еркерни прозорци, остролиста аспидистра и лек мирис на стара кожа и на пури. В салона имаше камина — огромна, с гравирана полица и с тиктакащ часовник, вечерно време в грамадното огнище горяха пънове и шишарки, а докторът разказваше разни неща на всеки, който се случеше там.

В Къщата с камината постоянно се нижеха хора. Ученици (разбира се), колеги, почитатели, скитници, които търсят нещо за хапване или чаша чай. Всички бяха добре дошли, стига да се държат прилично, и доколкото ми е известно, никой никога не е злоупотребявал с добросърдечието на д-р Пийкок, нито пък го е поставял в неудобно положение.

В такава къща има по нещо за всекиго. Винаги ще се намери бутилка вино и топъл чайник. Има и храна — обикновено хляб и някаква супа, няколко плодови торти с обилно количество сливи, и бренди, и огромна кутия с бисквити. Имаше няколко котки, куче, което се казваше Пач, и заек, който спеше в една кошница под прозореца в салона.

В Къщата с камината времето бе спряло. Нямаше телевизор, нямаше радио, нямаше вестници или списания. Във всяка стая имаше грамофони, прилични на грамадни разцъфнали месингови лилии, имаше цели лавици и шкафове с плочи — някои малки, други големи като табли, плътно набраздени с отколешни гласове и стържещи, стипчиви, леко дразнещи щрайхове. Върху паянтовите масички имаше мраморни и бронзови статуетки, нанизи черен кехлибар, пудриери, наполовина пълни с ароматен прашец, книги с есенни страници, глобуси, мънинки кутийки за енфие, миниатюри, чаши и чинии, кукли на пружина. Това беше домът на Емили Уайт и сега, когато си помисля, че бих могла да отида при нея, вечно дете в къща, пълна със забравени неща, и да съм свободна да правя каквото си поискам…

Освен да си тръгна, разбира се.

Мислех, че съм успяла да се измъкна. Да изградя нов живот за себе си и с Найджъл. Вече разбирам, че всичко е било илюзия, криви огледала. Емили Уайт не успя да се измъкне. Нито пък Бенджамин Уинтър. Защо изобщо се надявах с мен да е по-различно? А и разбирах ли изобщо от какво се опитвам да избягам?

Емили Уайт?

Не съм чувала за нея.

Горкият Найджъл. Горкият Бен. Боли, нали, sineokomomche? Да те затъмни по-ярка звезда, да те пренебрегнат и да те зарежат в тъмното, без дори да си имаш име. Е, вече знаеш как се чувствах. Как съм се чувствала винаги. И как се чувствам все още…

— Това е минало — казах. — Почти нищо не помня вече.

Той си наля още една чаша „Ърл Грей“.

— Накрая ще си припомниш.

— Ами ако не искам да си припомня?

— Съмнявам се, че имаш избор.

Може би имаше право поне за това. Нищо никога не изчезва. Дори след всичките тези години Емили все още ме засенчва. Ето ти едно признание, sineokomomche. Сигурна съм, че забелязваш иронията. В известен смисъл значението на приятелството ни ми е по-скъпо от самото приятелство. Вероятно заради преградата, която ни разделя и толкова прилича на преградата в изповедалня.

Сигурно това ме привлече към badguysrock. Предполагам, че е място за такива като мен, където да се изповядаш, ако се налага, да разказваш истории, които би трябвало да са верни, но всъщност не са. А що се отнася до sineokomomche, признавам, че той също ме привлича. Двамата с него си пасваме; надиплени заедно като хартиена кърпичка между страниците на албум със стари снимки, нашите животи имат толкова много допирни точки, сякаш сме едва ли не любовници. А историите, които пише той, са толкова по-истински от измислицата, върху която аз съм построила живота си…

Чух мобилния му да звъни. Сега като се замисля, това беше първото от онези съболезнователни послания, съобщения от неговия електронен дневник, където бе оповестена смъртта на брат му.

— Съжалявам, трябва да вървя — каза той. — Мама ме вика за обяд. Но ти помисли над онова, което ти казах. Не можеш да избягаш от миналото.

След като си тръгна, се замислих над думите му. Може би в крайна сметка той имаше право. Може би дори Найджъл би проумял. След като толкова много години бях възприемала света смътно, като в огледало, може би бе настъпил моментът да се изправя пред самата себе си, да си върна миналото и да си спомня…

Ала в момента единственото сигурно нещо е неизбежното статично електричество във въздуха и първата част на Берлиоз, Reveries-Passions — скупчват се като облаци.