sineokomomche

1

Първият й записан спомен е свързан с парче грънчарска глина. Мека като масло, по-късно засъхнала като грапава коричка по ръцете и лактите й, мирише като реката зад къщата — на мокър от дъжд тротоар, на мазето, където тя никога, ама никога не бива да слиза и където майка й държи зимните картофи в техните малки ковчези и с прораснали към светлината дълги слепи очи.

Синя глина, така казва майка й. Размачква я под разперените си като морска звезда пръсти. Направи нещо, Емили. Създай някаква форма.

Глината е мека, усеща я под дланите си като хлъзгава кожа. Поднася я към устата си — на вкус е като стената на ваната, когато я близне: топла, сапунена, леко кисела. Създай форма, заръчва майка й и ръчичките на малкото момиче се заемат да изследват парчето хлъзгава синя глина, да го галят като мокро кутре, да го милват и да напипват формата вътре.

Разбира се, това е пълна глупост. Не си спомня парчето глина. Всъщност няма никакви достоверни спомени от онези години. Научила се е чрез имитация, може да изрече думите на един дъх. Знае, че наистина е имало парче глина: години наред стоеше в ателието, твърдо и плътно като глава на вкаменелост.

По-късно го продадоха на една галерия, където бе изложено красиво и излято от бронз. Прекалено скъпо може би, но винаги има пазар за подобни неща. Сувенири, свързани с убийства, примки от бесило, парчета кости, джунджурии с привкус на лошата слава, разграбвани от колекционерите като топъл хляб.

Надявала се бе на по-хубав паметник, но явно трябваше да се задоволи с това. Поради липсата на истински спомени щеше да вземе отлятата от бронз глинена глава и издълбаните в месинга букви преди почти трийсет години.

Първи отпечатъци, гласеше надписът.

Емили Уайт, 3 год.

Изпратете коментар:

sineokomomche: Albertine, нямам думи. Нямаш представа колко много означава това за мен. Ще има ли още? Моля те?

Albertine: Може би. Щом толкова много искаш…

2

Майка й беше художничка. Цветовете бяха целият й живот. Емили Уайт се научи да пълзи на пода на ателието на майка си още преди да проговори, познаваше ронливото ухание на акварелите и на кредата, металния мирис на акрилните бои, пушечната воня на маслените бои. Майка й миришеше на терпентин, първата дума на детето беше „хартия“, първите й играчки бяха рулата пергамент под бюрото, пленителното им шумолене, праховият им мирис.

Докато майка й работеше, Емили се научи да разпознава звуците, съпътстващи процеса — плоското шляпане на четките за фона, дращенето на перата, мекото търкане на пастелите и на гъбичките, скърцането на ножиците, жуленето на молива по хартията за рисуване.

Това бяха майчините й ритми, понякога съпътствани от раздразнени или доволни възклицания, друг път — от крачки, а най-често — от подметната забележка за цвета или нюанса. Когато навърши годинка, Емили още не се беше научила да ходи, но можеше да изреди имената на всички цветове в кутията с бои на майка си. Названията отекваха в главичката й като камбанен звън: синя слива, умбра, охра, златно, ализарин, виолетово, алено, розово.

Виолетовото й беше любимо — тубичката изстискана почти докрай и после навита на спирала като джунджурийка за спомен, за да се изцеди боята докрай. Бялото беше пълно, но само понеже тубичката беше нова. Черното беше изсъхнало и рядко използвано, изтикано най-отзад в кутията с боите до останалите без косми четки и до парцалчетата за почистване.

„Пат, тя се развива по-бавно. И с Айнщайн е било така.“ Тя смята, че този спомен не е истински, подобно на много други от онези ранни дни: извисяващият се глас на майка й, колебливият отговор на баща й.

— Но, скъпа, лекарят…

— Лекарят да върви по дяволите! Тя знае името на всеки цвят в кутията.

— Просто повтаря каквото й кажеш.

— Нищо подобно!

Позната висока нотка потръпва в гласа на майка й, оцетно-кисела нотка, която задираше синусите й и насълзяваше очите й. Не знае названието — още не, чак години по-късно ще разбере, че е фа диез — но може да покаже клавиша на татковото пиано. Това обаче е тайна дори за майка й — часовете, които двамата с татко прекарват пред старото пиано „Бехщайн“: той — с лулата си в уста, Емили — седнала в скута му, просто докосва с ръчички клавишите, докато той свири „Лунната соната“ или „За Елизе“, а майка й си мисли, че детето е в леглото.

— Моля те, Катрин…

— Тя вижда прекрасно!

Миризмата на терпентин се усилва. Това е мирисът на майчиното нещастие и на ужасното й разочарование. Тя гушва детето — личицето на Емили се притиска до предницата на гащеризона й — и когато се обръща, крачетата на Емили се провлачват по работната й маса и туп-туп-туп разпиляват тубички, шишенца и четки по паркетния под.

— Чуй ме, Катрин. — Гласът на баща й както винаги е смирен, почти извинителен. И както винаги усеща смътно мириса на тютюн „Клан“, макар че той официално никога не пуши в къщата. — Моля те, Катрин…

Тя обаче не го слуша, а прегръща детето и стене:

— Нали виждаш, Емили, скъпата ми? Нали виждаш?

Това няма как да не е лъжлив спомен. Емили е била само на годинка, няма как да е разбирала или запомнила нещо толкова добре. Но въпреки това си го спомня толкова ясно: обърканите й сълзи, виковете на майка й и промърморените възражения на баща й, мирисът на ателието и на боя от гащеризона на майка й, който слепваше връхчетата на пръстите й, и онзи неспирен фа диез в гласа на Катрин, нейните осуетени оплаквания, упорит обертон на прекалено изопната струна.

Татко разбра почти от самото начало. Той обаче беше благ и умозрителен човек, контрапункт на гневните изблици на майка й. Още като малка Емили долавяше, че съпругата му го смята за по-нисше същество, че той я е разочаровал. Може би заради отсъствието на амбиция, може би защото му бяха нужни петнайсет години, за да я дари с детето, за което копнееше. Той беше учител по музика в „Сейнт Осуалдс“, свиреше на няколко инструмента, но пианото бе единственият от тях, допускан от майка й в къщата — останалите бяха продадени един по един, за да се осигурят средства за нейните лечения и процедури.

Всъщност това не било никаква жертва, казваше татко. В крайна сметка нали разполагал с инструментите в училищния кабинет по музика. Така било честно — майката на Емили имаше мигрена, а Емили беше неспокойно дете и се будеше и от най-малкия шум. Затова той пренесе записите и партитурите си в училището, винаги ги слушаше по време на обедната почивка или през междучасията, пък и бездруго прекарваше повечето си време в училище.

Помъчете се да разберете какво преживяваше тя.

Така говореше татко, винаги намираше обяснения, винаги беше готов да я защити, същински изморен стар рицар в служба на безумна кралица, изгубила царството си. Много време мина, преди Емили да проумее причината за татковото раболепие. Татко й бе изневерил веднъж с жена, която не означаваше нищо за него, но на която бе направил дете. И сега беше длъжник на Катрин и никога нямаше да успее да й се отплати, което означава, че до края на живота си ще се примирява да бъде на заден план, без да се оплаква, без да протестира, без да се надява на нещо повече, освен да я обслужва, да й осигурява каквото поиска, да се мъчи да поправи непоправимото…

Миличка, трябва да разбереш.

Живееха с неговата заплата, а тя смяташе за свое рождено право да преследва амбициите си като художничка, докато татко работи, за да издържа и двамата. От време на време една малка галерия продаваше по някой колаж на майка й. Постепенно амбициите й се промениха. Била изпреварила времето, така казваше. Бъдещите поколения щели да я признаят. Вместо да се затвори в себе си, нея я обзе неистова решителност и тя с цялото си сърце се зае да зачене, след като дребничките очаквания на татко отдавна бяха се стопили.

И накрая се появи Емили. О, какви планове чертаехме само — така говореше татко, макар да се съмнявам, че е имал думата в планирането на живота на Емили, — какви мечти имахме за теб, Емили. В продължение на седем месеца и половина майката на Емили почти се опитоми — плетеше терлички в пастелни тонове, пускаше си зов на китове, за да роди без стрес, искаше естествено раждане, но в последния момент прие упойка, затова татко преброи пръстчетата на ръцете и на краката, притаил дъх пред още неизкъпаното природно чудо под върховете на пръстите си — маймунката без коса, зажумяла и здраво стиснала юмручетата си.

Скъпа, тя е съвършена.

О, боже…

Но е родена два месеца по-рано. Дадоха й прекалено много кислород, вследствие на което ретините й се отлепиха. Никой не забеляза веднага, тогава беше достатъчно, че Емили си има пълен комплект крайници. Когато впоследствие слепотата й стана по-видима, Катрин отказваше да я приеме.

Емили беше специално дете, така твърдеше майка й. Нужно беше време, за да се развият дарбите й. Приятелката на майка й — Федър Дън, любителка астроложка, вече й беше предсказала бляскаво бъдеще. Загадъчен съюз между Сатурн и Луната потвърждаваше, че момиченцето е изключително. Когато лекарят започна да губи търпение, майката на Емили се обърна към лечител, практикуващ алтернативна медицина, препоръча билката очанка, масажи и цветова терапия. Цели три месеца майката живя в мъгла от тамян и свещи, изгуби интерес към платната си, дори престана да си реше косата.

Татко подозираше, че тя страда от следродилна депресия. Катрин отричаше, но изпадаше ту в една, ту в друга крайност: днес е покровителствена и не го пуска да припари до бебето, а на следващия ден седи апатично и не дава пет пари за вързопчето до нея, което реве с пълно гърло.

Понякога ставаше и по-зле и татко търсеше помощ от съседите. Станала била грешка, така твърдеше Катрин, в болницата разменили бебетата и вместо нейното съвършено момиченце й дали това увреденото.

Погледни я, Патрик, казваше тя, дори не прилича на бебе. Отвратителна е. Отвратителна.

Каза го на Емили, когато тя беше петгодишна. Не бивало да имат тайни помежду си, така й каза, двете били част една от друга. Освен това любовта е лудост, нали, скъпа? Любовта е своеобразно обсебване.

Да, това беше нейният глас, това беше Катрин Уайт. Тя чувства нещата по-силно от повечето хора, твърдеше бащата на Емили, сякаш като извинение, задето самият той привидно чувства нещата много по-слабо. Обаче тъкмо на татко се крепеше всичко — и по време на нейните сривове, и впоследствие, татко плащаше сметките, татко готвеше и чистеше, сменяше пелените и хранеше детето, всеки ден нежно отвеждаше Катрин в изоставеното ателие, показваше й четките и боите, и детето, което пълзеше между рулата хартия и скърцащите дървени стърготини.

Един ден тя взе четка за рисуване, поразгледа я, после пак я остави; само че за пръв път от месеци насам проявяваше някакъв интерес, затова татко го прие като признак за подобрение. И наистина беше. Когато Емили навърши две годинки, страстта на майка й отново се бе разгоряла и макар че този път почти изцяло минаваше през детето, беше не по-малко силна отпреди.

Започна с онази глава от синя глина. Но глината, макар да беше доста интересна, не задържа вниманието й за дълго. Емили искаше да опитва нови неща, искаше да докосва, да мирише, да усеща. Ателието вече й бе твърде тясно, тя се научи да излиза в другите стаи, следвайки опипом стените, да си намира приятно място до прозореца, където грее слънце, да си служи с касетофона, за да слуша приказки, да отваря капака на пианото и да свири с един пръст. Обичаше да си играе с металната кутия, където майка й държеше копчета, да заравя ръцете си дълбоко вътре, да ги изсипва на пода и да ги подрежда по големина, форма и структура.

Разбирате ли, Емили беше най-обикновено дете във всяко отношение, освен в едно. Обичаше приказките, които баща й записваше за нея, обичаше да се разхожда в парка, обичаше родителите си, обичаше куклите си. Имаше редки гневни изблици като всяко малко дете, забавляваше се, когато ходеха във фермата на Пок Хил, и си мечтаеше да си вземат куче.

Когато Емили проходи, майка й почти бе успяла да приеме слепотата й. Специалистите бяха скъпи, а и заключенията им неизбежно представляваха вариация на една и съща тема. Състоянието на детето било необратимо — то реагирало само на много силна директна светлина, при това съвсем незначително. Емили не различаваше форми, само смътно разпознаваше движения, и не виждаше цветове.

Катрин Уайт обаче не се предаваше. Тя се зае с образованието на Емили с цялата енергия, която преди влагаше в работата си. Най-напред глина, за да развие пространствената й ориентация и да насърчи творческия импулс. След това числата с помощта на голямо дървено сметало с топчета, които почукваха и потракваха. После буквите с помощта на плоча за брайлово писмо и машинка за щамповане. Накрая, по съвет на Федър, „цветова терапия“, която по нейните думи стимулирала свързаните със зрението зони от мозъчната кора посредством образни асоциации.

— След като върши работа за момчето на Глория, защо да не помогне на Емили?

Това изречение използваше отново и отново всеки път, когато татко понечеше да се възпротиви. Нямало значение, че случаят със сина на Глория е съвсем различен, за Катрин Уайт важно бе само, че Бен — или Момчето X, както го наричаше д-р Пийкок с типичната си маниерност — по някакъв начин е придобил допълнителна сетивност, а след като е възможно за сина на чистачката, защо не и за малката Емили?

Разбира се, малката Емили нямаше никаква представа за какво говорят. Обаче искаше да ги зарадва, жадна беше да учи, а останалото дойде естествено.

Цветовата терапия донякъде свърши работа. Макар че за Емили думите сами по себе си нямаха повече смисъл, отколкото имената на цветовете в кутията с боички, „зелено“ събуждаше спомена за летните морави и окосена трева, „червено“ беше мирисът от нощта на големите огньове на открито, пращенето на горящо дърво, топлина. „Синьо“ беше вода, тишина, прохлада.

— Твоето име също е цвят, Емили — обясни й Федър, която имаше дълга гъделичкаща коса и миришеше на пачули и на цигарен дим. — Емили Уайт, бялата Емили. Не е ли прекрасно?

Уайт. Бяла. Снежнобяла. Толкова е студено, та чак пари връхчетата на пръстите, вледенява, изгаря.

— Емили. Не ти ли харесва красивият сняг?

Не, не ми харесва, мисли си Емили. Козината е красива. Коприната е красива. Копчетата в тенекиената кутия са красиви или оризът, или лещата, докато се посипват фърррр през пръстите. В снега няма нищо красиво — от него ръцете болят, а краката се подхлъзват. Пък и бялото не е цвят. Бялото е грозното бррръм между радиостанциите, когато звукът се разпада и остава само шум. Бял шум. Бял сняг. Снежанка, полумъртва, полузаспала под стъкления похлупак.

Когато Емили навърши четири, татко предложи тя да тръгне на училище. Може би в Кърби Едж, където имало подходящи условия. Разбира се, Катрин отказа да обсъжда предложението му. Каза, че с помощта на Федър обучението на Емили вече довело почти до чудо. Тя си знаела открай време, че Емили е изключително дете, така че нямало да пилее дарбите си в училище за слепи деца, където щели да я учат да тъче килими и да се самосъжалява, нито пък щяла да ходи в обикновено училище, където винаги ще си остане втора категория. Не, Емили щяла да продължи обучението си у дома, за да може когато си възвърне зрението — а Катрин изобщо не се съмнявала, че и това ще стане някога — да бъде готова за предизвикателствата, които й поднесе светът.

Татко се възпротиви възможно най-енергично, но не беше достатъчно. Федър и Катрин просто не го чуваха. Федър вярваше в минали прераждания и смяташе, че ако бъдат стимулирани подходящи зони от мозъка на Емили, тя би могла да възвърне зрителната си памет, а Катрин пък вярваше…

Е, знаете в какво вярваше Катрин. Би могла да приеме грозно дете, дори уродливо дете. Но сляпо дете? Дете, което не проявява никакъв интерес към цветовете?

Цветове, цветове, цветове. Зелено, розово, златисто, оранжево, алено, синьо. Само синьото имаше хиляди нюанси: небесно, сапфирено, кобалтово, ултрамарин, от синьото на небето до синьото на среднощния мрак през индиговото и морското, електриковото, теменуженото, тюркоазното. Тя разбираше названията на цветовете. Познаваше термините и тяхната ритмика, учеше се да повтаря тоновете и арпежите на тяхната седемстепенна тонова стълбица. Обаче природата на цветовете все още й се изплъзваше. Все едно глух човек се учи да свири на пиано, съзнавайки, че онова, което чува, няма нищо общо с музиката. Тя обаче умееше да изнася представления; о, да, това можеше.

— Виж нарцисите, Емили.

— Красиви нарциси. Слънчеви златистожълти нарциси. — Всъщност на допир бяха грозни, студени и някак месести като резенчета шунка. Емили предпочиташе сочните копринени листа на кактуса или лавандулата с нейните цветове на бучици и съненото й ухание.

— Искаш ли да нарисуваме нарцисите, миличка? Искаш ли Кейти да ти помогне?

Стативът беше подготвен в ателието. Отляво имаше кутия с боички с надписани на брайлово писмо тубички. Отдясно имаше три бурканчета с вода и няколко четки. Емили харесваше най-много четките със самурени косми. Те бяха най-качествени и меки като връхчето на котешка опашка. Обичаше да ги прокарва точно под долната си устна — толкова чувствително местенце, че усещаше всяко косъмче на четката, там усещаше най-ясно и прелестно мекото мъхче на една кадифена панделка. Хартията — дебела, гланцирана хартия за рисуване, която миришеше на прани чаршафи — беше закопчана за статива с канцеларски щипки и беше разграфена на квадрати като шахматна дъска с помощта на опънати върху нея струни. Така Емили се ориентираше да не излиза от рисунката и да не бърка небето с дърветата.

— Сега дърветата, Емили. Добре. Много добре.

Дърветата са високи, мисли си Емили. По-високи от татко. Катрин я оставя да ги докосва, да допира лицето си до грубата им кора, все едно прегръща брадат човек. Долавя и някакъв мирис, а също и едва доловимо движение някъде далеч, но въпреки това свързано, докосващо.

— Ветровито е — допуска Емили и се старае, много се старае. — Дърветата се движат на вятъра.

— Браво, скъпа! Много добре.

Цоп, пляс. И бялата безцветна хартия става зелена. Знае го, понеже майка й я прегръща. Емили я усеща как трепери. Долавя и нотката в гласа й — този път не е фа диез, а нещо не толкова пронизително и сълзливо — освен това усеща у нея някакъв мирис на гордост и на щастие, понеже Емили обича майка си, обича миризмата на терпентин, защото така мирише майка й, обича уроците по рисуване, защото те карат мама да се гордее — нищо че по-късно, когато всичко свършва, тя пропълзява обратно в ателието и се опитва напразно да разбере защо я правят толкова щастлива. Емили усеща само съвсем лекичкото набръчкване и огрубяване на хартията, като току-що измити ръце. Само това усеща дори с долната си устна. Мъчи се да не бъде толкова разочарована. Мисли си, че в картината би трябвало да има нещо. Щом мама така казва.

Изпратете коментар:

sineokomomche: Това е красиво, Albertine.

Albertine: Радвам се, че ти харесва, sineokomomche…

3

Горката Емили. Горката госпожа Уайт. Толкова близо и същевременно толкова далеч. Онова, което бе започнало с господин Уайт и с несполучилото търсене на баща от страна на нашия герой, се разрасна до същинска мания, обхванала цялото семейство: госпожа Уайт, съпруга й и най-вече Емили, сестричката, която той би могъл да има, ако нещата се бяха стекли различно.

Затова през цялото лято, през лятото на единайсетата си година, sineokomomche ги следеше тайно, ритуално отбелязваше къде ходят, как са облечени, какво обичат да правят, любимите им места в подвързаната с плат Синя тетрадка, която му служеше за дневник.

Проследяваше ги до парка със скулптурите, където малката Емили обичаше да си играе, до откритата ферма с прасенцата и агънцата, до кафенето на грънчарската работилница в града, където ако си поръчаш чаша чай, можеш да получиш и да моделираш парче глина, което още същия ден да изпекат в пещта, а после да го оцветиш и да си го занесеш у дома, за да заеме почетно място върху някоя полица или в някой шкаф.

В онази събота на синята глина Емили беше на четири години. sineokomomche я видя бавно да се спуска заедно с госпожа Уайт надолу по склона към Малбри: Емили, облечена с късо червено палтенце, с което изглеждаше като неуместна през този сезон коледна играчка, и с подскачаща нагоре-надолу малка главица, а госпожа Уайт — с ботуши, синя щампована рокля и спускаща се по гърба руса коса. Той ги проследи чак до града, като се прокрадваше покрай храстите отстрани на пътя. Госпожа Уайт изобщо не го забеляза, дори когато се приближеше съвсем наблизо, лепнат за синия й силует с упорството на млад шпионин.

sineokomomche, млад шпионин. Допадаше му потайното звучене на фразата, бисерният наниз от съгласни, скритият мирис на барут. Проследи ги до центъра на Малбри, в грънчарската работилница, където Федър ги чакаше на маса за четирима, седнала на чаша кафе и с наполовина изпушена цигара между елегантните пръсти.

На sineokomomche много му се искаше да седне там, при тях, но присъствието на Федър го възпираше. Още първия ден на пазара беше усетил, че тя не го харесва особено и го смята недостоен и за госпожа Уайт, и за Емили. Затова седна на една маса зад тях и се помъчи да си придаде нехаен вид, все едно имаше да похарчи малко пари и да си свърши някаква работа.

Федър го изгледа подозрително. Беше облечена с кафява рокля с етномотиви и носеше многобройни рогови гривни, които тракаха, когато тя мърдаше с ръката си с наполовина изпушената цигара.

sineokomomche избегна погледа й и се престори, че наднича през прозореца. Когато отново дръзна да извърне очи, Федър разговаряше доста високо с госпожа Уайт, облегнала лакти на масата, и от време на време изтръскваше конусчето пепел от цигарата си в празната чаена чаша.

Красивата келнерка се приближи към него.

— Всички заедно ли сте? — попита тя.

Явно момичето беше допуснало, че е дошъл с госпожа Уайт, и преди да се усети, той каза „да“. Федър говореше толкова силно, че дребната му измама остана нечута и след малко келнерката му поднесе пепси и буца глина, като настоя мило да я повика, ако се нуждае от още нещо.

Не беше сигурен какво възнамеряваше да направи. Куче за колекцията на мама може би, нещо, което да сложат на полицата над камината. Нещо, каквото и да е, само и само да я отвлече дори за миг от Имението, работата на д-р Пийкок и особеностите на синестезията.

Наблюдаваше ги над пепсито си, хвърляше коси погледи към Емили и подобните й на морска звезда пръсти, потънали в нейната бучка синя глина. Федър я насърчаваше с думите: „Направи нещо, скъпа. Създай форма“, а госпожа Уайт се бе привела напред, изпълнена с напрегнато очакване и надежда, и дългата й коса висеше толкова близо до глината, че аха да полепне по нея.

— Какво ще направиш? Лице?

Емили издаде звук, който би могъл да се приеме за неохотно съгласие.

— Ето това са очите, а това е носът — показваше въодушевено Федър, макар sineokomomche да не виждаше нищо, което да предизвиква такъв шеметен възторг.

Ръцете на Емили се движеха по глината, издълбаваха по някоя дупка тук-там, изследваха с върховете на пръстите, ноктите й дращеха отзад, за да произведат някакво подобие на коса. Вече си пролича, че това наистина е глава, макар примитивна и разкривена, с уши като на прилеп и с нелепо, уж високо чело, в сравнение с което останалите черти изглеждаха съвсем дребнички. Очите бяха плитки отпечатъци от палец, едва забележими.

Обаче Федър и госпожа Уайт грачеха доволно и sineokomomche се присламчи по-наблизо, за да види какво според тях правеше произведението толкова забележително.

Федър го изгледа злобно и той тутакси се дръпна от масата. Обаче госпожа Уайт най-сетне го бе забелязала и вместо да се зарадва, той прочете в очите й тревога, като че ли би наранил Емили, като че ли беше опасен…

— Ти пък какво търсиш тук? — попита тя.

— Н-нищо — сви рамене той.

— Къде са братята ти? Майка ти?

Пак сви рамене. Най-сетне очи в очи с отдавнашния обект на желанието си, той установи, че не може да продума, че е в състояние да изрече само няколко накъсани срички и безпомощно да заеква.

— Ти ме следиш — заяви госпожа Уайт. — Какво искаш?

Отново сви рамене. Не би могъл да й обясни дори да бяха сами, камо ли пък в присъствието на Федър. Заизвива се на стола си, чувствайки се глупаво и като в капан, усещайки вкуса на витаминната напитка в гърлото си и челото си като набръчкан балон…

Федър го изгледа с присвити очи.

— Знаеш ли, че това е тормоз? — каза тя. — Катрин може да извика полиция.

— Той е още момче — възрази госпожа Уайт.

— Момчетата порастват — отбеляза Федър мрачно.

— Какво искаш? — отново го попита госпожа Уайт.

— И-исках само да ви-идя Е-емили — отговори sineokomomche и усети, че му се гади. Погледна към своята недокосната буца глина и недопитата пепси до нея. Не искаше да си ги поръчва. Нямаше пари да плати. Пък и сега, когато приятелката на госпожа Уайт спомена за полицията…

Наистина смяташе да им признае истината, само че вече не знаеше каква е тя. Мислеше, че когато я заговори, ще знае какво да каже, но сега, след като зеленчуковата миризма се засили и главоболието му се задълбочи, той осъзна, че иска от тях нещо много по-деликатно, една дума, която изникна в съзнанието му, обгърната от сини оттенъци…

Късно през нощта, сам в стаята си, той извади Синята тетрадка изпод леглото си и вместо да попълни дневника си, се зае да пише разказ.

Изпратете коментар:

ClairDeLune: Интересно е как този фикшън изследва еволюцията на творческия процес. Ако нямаш нищо против, бих искала да разпространя текста сред някои от другите си ученици — или пък може да го обсъдим тук?

4

Елинор Вайн се отби привечер, докато мама се готвеше да излиза, и се възползва от възможността отново да нахока моя милост. Явно продължителното ми отсъствие от групата по творческо писане като терапия е било забелязано и коментирано. Разбира се, самата тя не посещава курса — имало прекалено много хора, прекалено много мръсотия — ама явно Тери се е разприказвала.

Хората си развързват езика пред Елинор. По някакъв начин тя вдъхва доверие. Усещам как адски се тормози, че ме познава от толкова отдавна, а все още не знае за мен повече, отколкото когато бях четиригодишен.

— Наистина трябва да се върнеш, така да знаеш — каза тя. — Трябва да излизаш по-често. Да завързваш нови приятелства. Пък и го дължиш на майка си…

Дължа го на мама ли? Голяма смешка.

Нагласих слушалката на айпода си. Само така мога да я издържа. От слушалката Джарвис Кокър ми довери с дрезгавия си глас какво би направил на човек като Елинор, стига да има и най-малък шанс…

Тя ме изгледа укорително и ококорено.

— Доколкото чувам, на някой му е мъчно за теб.

— Така ли? — невинно попитах.

— Не хитрувай. Тя те харесва — смушка ме Елинор. — Никак не е лоша.

— Да. Благодаря, госпожо Вайн.

Досадна дъртачка. То какво ли да очаква човек от онази сбирщина загубеняци и тъпаци. Знам кого има предвид и не проявявам интерес. В слушалката в ухото ми гласът на Кокър смени тоналността и се зарея печално към горната октава:

Само че Елинор Вайн е адски прилепчива.

— Ще станеш хубав младеж, само да ти изчезнат синините. Трябва да се целиш по-високо. Виждала съм те да се мотаеш покрай онова момиче и знам не по-зле от теб, че ако майка ти разбере, лошо ти се пише.

Потреперих при тези думи.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Онова момиче от „Розовата зебра“. С татуировките — уточни тя.

— Кой, Бетан ли? Тя ме мрази.

Елинор изви веждата си — тънка чертичка върху кожата.

— Значи си говорите на малко име, а? — уточни тя.

— Говорим си само колкото да си поръчам „Ърл Грей“.

— На мен пък ми казаха друго.

Тери, няма кой друг, казах си. Понякога и тя идва в „Зебрата“. Всъщност дори подозирам, че ме следи. Все по-трудно успявам да я избягвам.

— Бетан не е мой тип — отговарям.

Думите ми явно поуспокояват Елинор и острите й, лакоми черти отново добиват дяволито изражение.

— Е, нали ще се позамислиш над думите ми? Момиче като нашата Тери няма да чака вечно. Скоро ще трябва да предприемеш нещо…

— Добре — отвръщам с въздишка.

Тя ме измерва одобрително с поглед.

— Знам, че схващаш. Трябва да вървя. Знам, че майка ти има курс по салса днес. Но ти ме дръж в течение, нали? Нали знаеш какво казват хората…

Питам се кое ли клише ще използва този път. „Само смелите печелят“ или „Желязото се кове, докато е горещо“.

Не й се удаде обаче възможност, понеже в този момент се появи мама — цялата в черно и с пайети. Обувките й за танци бяха с петнайсетсантиметров ток. Горкият й партньор.

— Елинор! Каква изненада!

— Тъкмо си бъбрех със С. М.

— Много хубаво. — Стори ми се, че мама леко присви очи.

— Учудена съм, че си няма приятелка — заяви Елинор и ми метна кос поглед. — Ако бях двайсет години по-млада — каза тя този път на майка ми, — кълна се, щях да се омъжа за него.

Представих си госпожа Вайн в синьо. Отиваше й.

— Наистина — отговори мама.

Допускам, че е добронамерена, макар да няма никаква представа с какво си има работа. Просто се опитва да постъпи по най-добрия начин, понеже мама винаги се старае да прави най-доброто за мен. Обаче „нашата Тери“, както я нарича тя, изобщо не е момичето мечта. Пък и нямам време за романтика. Чака ме друга работа.

Госпожа Вайн ме удостои с нещо, което вероятно трябваше да е усмивка.

— Ще ме хвърлите ли до къщи? Мога да се прибера пеша, но понеже знам, че ще закараш майка си и…

— Да, трябва да тръгвате — прекъснах я аз.

5

Нарича я госпожа Химическосиньо. Вманиачена е по хигиената и чистотата — обсебеност, която за петнайсет години се е разраснала неимоверно, дори смехотворно. Бисквитите се ядат над мивката, прозорците се мият всеки ден, прах се обира десетина-двайсет пъти дневно, украшенията над камината се преподреждат през четвърт час. Винаги е била къщовница — каква странна дума, мисли си той, припомняйки си какво знае за тази къща, как преди време наблюдаваше мама, докато работи, стиснала тънките си длани уплашено и тревожно, с напрегнато изражение да не би някоя кърпа да е останала фатално накриво или пък постелката пред вратата да не е съвсем успоредна на прага, на килима да е останала прашинка или някоя друга дреболия да не е наред.

Господин Химическосиньо отдавна вече не е между живите и е отвел със себе си младия си син. Понякога на госпожата сигурно й е мъчно, обаче децата са толкова разхвърляни, а тя така и не бе успяла да накара мъжа си да проумее защо наемането на чистачка само усложнява нещата и вместо да намали работата й, ще я увеличи: ще трябва да наглежда още някого, друг човек в къщата, още следи от пръсти… Съзнава, че вината не е тяхна, но присъствието им е непоносимо за нея — да, дори това сладко момченце… Така че накрая се налага да напуснат.

Разбира се, след това положението се влоши. Тъй като нямаше кой да я контролира, манията напълно завладя живота й. Недоволна от безукорната си къща, тя се отдаде на натрапчивия импулс да пере на ръка и стана зависима от почти отровни дози листерин. Открай време си беше леко невротична, но петнайсетте години, през които се бе наливала с алкохол и бе вземала антидепресанти, се бяха отразили на личността й и сега, вече петдесет и девет годишна, госпожата беше просто сбор от тикове и нервни спазми — излязла от релсите нервна система, загърната в тънък пласт изнурена плът.

Той си повтаря, че тя няма да липсва на никого. Всъщност вероятно ще бъде облекчение. Анонимен подарък за семейството й, за сина й, който я посещава два пъти годишно и който едва издържа да я вижда в това състояние, за съпруга й, продължил напред с живота си, но с прораснало като тумор чувство за вина, за племенницата й, отчаяна от добронамерените й, но пагубни опити да й намери някой млад мъж…

Освен това тя заслужаваше да умре, ако ще и само заради загубата на време, заради многобройните слънчеви дни, прекарани на закрито, заради незабелязаните усмивки, заради всички неща, които би могла да направи, само да се бе задоволила с по-малко…

Сега я крепи единствено клюката. Клюката, слуховете и спекулациите, разпространявани в енорията от ухо на ухо по разваления телефон. Вижда всичко иззад дантелените си перденца. За нея нищо не остава незабелязано — нито една точица човешки отпадък. Всяко престъпление, всяка тайна, всяко дребно отклонение е докладвано. Всичко се подлага на щателна проверка. Никой не избягва преценката и присъдата. Дали не й се иска понякога да можеше да зареже всичко, да отвори вратата и поеме глътка въздух? Не се ли пита понякога дали маниакалното й внимание към хигиената не прикрива друг вид омърсяване?

Може и да го е правила, ала много отдавна. Сега е способна само да наблюдава. Като рак в черупката си, като прилепало, здраво вкопчено в света. Какво прави там, вътре, по цял ден? Никой няма право да влиза в къщата, преди да се събуе пред вратата. Чашите за чай се дезинфекцират преди и след употреба. Хранителните продукти се доставят на предната веранда. Дори пощальонът не пъха пощата в процепа на вратата, а в метална кутия до портата. Госпожа Химическосиньо я взема оттам скришно и бързо, надянала гумени ръкавици, а светлите й очи са тревожно ококорени по време на всекидневното неудобство от изминаването на два метра и половина нехигиенизирано пространство…

Той не може да устои на предизвикателството. Да я изтрие като упорито петно, да я изпъди като паразит, да я подмами извън черупката и да я принуди отново да се покаже на открито…

В крайна сметка се оказва лесно. Нужна е малко хитрина и незначителни разходи. Миниван под наем с лепенка на емблемата на въображаема фирма, бейзболна шапка и тъмносин работен гащеризон с логото на същата фирма, избродирано на горния джоб, различни неща, поръчани по интернет, платени с чужда кредитна карта и доставени до пощенска кутия в града, а също и един клипборд за авторитет и една илюстрована брошура (произведена изцяло от собствения му настолен компютър), възхваляваща качествата на промишлен почистващ препарат, който е толкова ефикасен, че едва неотдавна е получил разрешение за (строго ограничена) домашна употреба.

Обяснява й всичко това през пукнатина във вратата, откъдето госпожа Химическосиньо го наблюдава с поглед на мекотело. За миг страхът надвива желанието й, но после тя се поддава, точно както е очаквал, и кани симпатичния млад човек вътре.

Този път той наистина иска да гледа. Затова за съществената част си слага маска, купена от магазин за военни стоки. Газът, купен от американски сайт и според рекламата унищожаващ нежелани паразити, все още не е тестван официално върху хора — макар че местно куче вече е дало своята дан в изследването, при това с многообещаващи резултати. Според него госпожа Химическосиньо ще издържи по-дълго, но предвид слабия й имунитет и нервното надигане и спускане на гърдите й почти е сигурен в крайния резултат.

Все пак очаква да усети нещо повече. Вина може би, дори жал. А вместо това изпитва само научно любопитство, примесено с детинско смайване пред незначителността на цялата работа. Смъртта всъщност не е нищо особено, казва си той. Разликата между живота и неговата противоположност може да се окаже мъничка като кръвен съсирек, нищожна като мехурче въздух. В крайна сметка тялото е машина. Той поназнайва това-онова за машините. Колкото повече движещи се части имат, толкова по-голяма е вероятността нещо да се повреди. А пък тялото има толкова движещи се части…

Не за дълго, мисли си той.

Според часовника му „Сейко“ фазата на агонията (терминът се използва от клиницистите, за да опишат видимата част от опита на живота да се отдели от протоплазмата, която е твърде компрометирана, за да го поддържа) трае малко повече от две минути. Старае се да я наблюдава безстрастно, за да избегне потрепването на ръцете и на краката на умиращата жена на пода и да опита да установи какво се случва зад тези очи на мекотело — последните хрипливи глътки въздух…

За малко му се гади от звука, понеже за един кратък миг (че има ли друг?) е съпътстван от въображаем вкус; вкус на гнили плодове и на развалено зеле, но той се заставя да го пренебрегне, като се съсредоточи върху госпожа Химическосиньо, която е в края на фазата на агонията, блуждаещите й очи започват да се изцъклят, устните й вече са нещо средно между циан и мораво…

В крайна сметка той не познава анатомията достатъчно добре, за да е съвсем сигурен коя е причината за смъртта. Но както казва Хипократ, Човекът не може без въздух. Което вероятно означава, както заключава той по-късно, че госпожа Химическосиньо е умряла, понеже нейните зависими от въздуха клетки не са получили достатъчно кислород, което е предизвиквало смъртоносен шок…

Следователно, с други думи, аз не съм виновен…

Латексовите му ръкавици не оставят отпечатъци по излъсканите повърхности. Ботушите му са нови, току-що извадени от кутията и не оставят издайнически кални следи. През отворения прозорец ще се разсее и мирисът от металната кутия, която той ще хвърли, докато минава покрай общинското сметище, връщайки буса — без емблемата — на фирмата, от която го е наел. Смъртта й ще изглежда като нещастен случай — припадък, удар, сърдечен пристъп — и дори да надушат нещо подозрително, нищо не може да ги накара да заподозрат него.

Изгаря гащеризона и кепето заедно с купчината листа в задния си двор, а мирисът на изгоряло — досущ като празничната нощ на големите огньове — му напомня за карамелени бонбони и за захарен памук, и за въртенето на виенски колела в тъмното — все неща, които майка му не му позволяваше, макар че братята му винаги ходеха на панаира, връщаха се у дома с лепкави от сладкото пръсти, миришещи на пушек и премалели от шеметните празнични въртележки, а той си стоеше на сигурно място у дома, където нищо лошо не можеше да го сполети…

Днес обаче е свободен. Разравя сърцевината на големия огън и усеща топлината му с лицето си, долавя и внезапен волен прилив…

Знае, че ще го направи отново. Знае дори кой ще е следващият. Вдъхва мириса на пушека от огъня, мисли за лицето й и се усмихва…

А навсякъде край него цветовете припламват като изригващи към небето фойерверки.

Изпратете коментар:

ClairDeLune: Трябва да поговорим за това, sineokomomche. Мисля, че начинът, по който се развива написаното от теб, води до интересни прозрения за взаимоотношенията в семейството ти. Защо не ми изпратиш съобщение по-късно днес? Наистина искам да поговорим за това.

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: Пак здравей. Познаваме ли се?

JennyTricks: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: Моля те, Jenny. Познаваме ли се?

6

Много любов има в дневника ми днес. Най-вече в отговор на моите измислени истории, които според Клеър са истински пробив в стилово отношение, Toxic ме уверява, че съм голям задник, Капитана обобщава мамка му, блестящо, човече, а Криси, която все още е болна, смята за страхотно (и наистина гот!).

Е, Криси може и да е болна, но е щастлива. През тази седмица е отслабнала с три килограма — което според собственото й мерило за калории означава, че продължи ли с това темпо, ще постигне желаното тегло някъде през август тази година, а не през юли следващата — освен това изпраща обичта си и много прегръдки на приятеля си azurechild, който толкова я е подкрепял…

Клеър обаче е разстроена. Получила е имейл от Ейнджъл Блу. Или по-скоро от негов представител, който й нарежда занапред да престане да си кореспондира с Ейнджъл и я заплашва със съдебни действия.

Горката Клеър е наранена и възмутена. Никога не е изпращала обидни писма или подозрителни пратки нито на Ейнджъл, нито на съпругата му. Защо да го прави? Тя боготвори Ейнджъл. Уважава правото му на лично пространство. Не се съмнява, че зад всичко стои жена му. Ейнджъл е прекалено добър, така твърди Клеър, за да причини подобно нещо на някого, превърнал се в негов приятел с течение на времето.

Ревността на госпожа Ейнджъл е доказателство за нещо, което Клеър отдавна подозира: че бракът на Ейнджъл е в криза или че вероятно още от самото начало е пълен фарс. Нейните онлайн молби към Ейнджъл Блу са започнали да привличат публика. Някои я съветват да си намери свой живот. Други я насърчават да преследва своите мечти. Трети разказват собствени истории за разочарование, любов и отмъщение. Един от участниците в кореспонденцията, HawaiianBlue я насърчава да не се отказва, да спечели със сила вниманието на мъжа, когото харесва, да му даде знак за любовта си по безусловен начин…

Albertine също изпраща разкази. Приемам това за добър признак. Сега, след като е успяла да се възстанови от шока след смъртта на брат ми, тя е онлайн всекидневно.

Разбира се, през времето, което са прекарали заедно, тя изобщо не присъстваше толкова редовно. Понякога минаваха няколко седмици, без да се включи в мрежата — като уебмастър мога да проследя движението й, колко пъти посещава сайта, какви постинги пише, какво чете.

Знам, че тя следи всичко, което пиша аз, дори коментарите ми. Чете публикациите и на Клеър, както и тези на Криси — знам, че е загрижена за диетата на Криси. Не говори много с Капитана — усещам, че той я кара да се чувства неудобно — но с Toxic69 си пише редовно, вероятно заради недъга му. Някои са на мнение, че тези онлайн приятелства може да добият прекомерно значение, особено за онези от нас, за които животът на екрана изглежда по-реален, по-осезаем от живота навън.

Днес тя иска да разговаря с мен. Може би е заради погребението на Найджъл, може би е заради последната ми публикация. Вероятно я е смутила. Всъщност надявах се да стане така. Тъй или иначе, тя се обърна към мен чрез частната ни услуга за съобщения. Колеблива, разтърсена, леко възмутена, дете, което се нуждае от утеха.

Откъде ти хрумват историите, които пишеш? Защо трябва да ги разказваш тук?

А, неизменният въпрос. Откъде произхождат историите? Приличат ли на сънища, оформени от подсъзнанието ни? Таласъмите ли ги носят нощем? Или са просто разновидности на истината, огледални варианти на това какво е можело да бъде, разкривени и преплетени като сламени детски кукли…

Може би нямам избор, пиша й. По-близо е до истината, отколкото предполага.

Пауза. Свикнал съм с нейните мълчания. Това продължава малко по-дълго и аз разбирам, че тя е малко разстроена.

Не ти е харесала последната ми история.

Не е въпрос. Мълчанието се удължава. Само Albertine от цялото ми племе в мрежата няма иконка. Всички други са показали някакъв образ — направената от Клеър снимка на Ейнджъл Блу, крилатото дете на Криси, анимационният заек на Капитана — тя обаче е оставила оригиналните настройки: силует в обикновен син квадрат.

Резултатът е някак странно объркващ. Иконките и аватарите са част от начина, по който общуваме. Подобно на средновековните щитове те служат едновременно като средство за защита и като наш образ, който показваме на света, като евтини гербове на онези от нас, които нямат почетни титли, нямат крал, нямат родина.

Все пак как си представя себе си Albertine?

Времето минава, влачи се, отмерва секундите като нетърпелива учителка. Известно време съм сигурен, че тя си е тръгнала.

Най-накрая отговаря. Историята ти малко ме разстрои, пише ми. Жената ми напомня за една моя позната. Всъщност за приятелка на майка ти.

Странно как факти и фикция се преплитат. Споделям го с Albertine.

Елинор Вайн е в болницата. Прилошало й снощи. Нещо с белия дроб, така чух…

Наистина ли? Ама че съвпадение.

Ако знаех, че не е възможно, щях да си помисля, че си замесен, пише тя.

Нима? Не сдържам усмивката си.

Звучи ми малко саркастично. Само че не можеш да видиш изражението на лицето и няма начин да си сигурен. Ако беше Криси или Клеър, щяха да поставят символ в края на коментара — усмивка, намигване, разплакано лице — за да премахнат многозначността. Обаче Albertine не използва емотикони. А липсата им прави разговорите с нея странно безчувствени, поради което никога не съм сигурен дали съм я разбрал правилно.

Чувстваш ли се виновен, sineokomomche?

Дълго мълчание.

Истина или предизвикателство?

sineokomomche се колебае, претегля удоволствието да й се довери спрямо опасността да каже твърде много. Фикцията е опасен приятел, димна завеса, която може да се разсее най-неочаквано и да го покаже чисто гол.

Накрая написва: Да.

Може би затова пишеш тези неща. Може би поемаш вината за нещо, за което всъщност не си виновен.

Хм. Интересна идея. Значи не смяташ, че съм виновен за нещо?

Всеки има някаква вина, пише тя. Но понякога е по-лесно да признаем нещо, което не сме извършили, отколкото да се изправим лице в лице с истината.

Сега се опитва да направи на мен психологически профил. Нали ви казах, че е умна.

Е, а ти защо идваш тук, Albertine? В какво смяташ, че си виновна?

Отново мълчание, много дълго, почти съм сигурен, че е прекъснала връзката. Курсорът примигва безмилостно. Пощенската ми кутия избръмчава. Веднъж. Два пъти.

Питам се какво да направя, ако тя просто ми каже истината. Само че нищо никога не е толкова лесно. Дали изобщо тя знае какво е сторила? Съзнава ли, че всичко е започнало тогава, на концерта в параклиса на „Сейнт Осуалдс“ — дума, която в моето съзнание извиква коледните цветове на стъклописите и аромата на бор и на тамян?

Коя си ти всъщност, Albertine? Най-обикновен човек или злодей по душа? Убиец, страхливец, измамник или крадец? И когато се промъкна до същината ти, ще разбера ли дали там изобщо има някого?

И в този момент тя ми отговаря и бързо излиза от мрежата, преди да успея да направя коментар или да попитам за още нещо. Понеже няма иконка или аватар, няма как да съм сигурен в мотивите й, но усещам, че тя бяга, че най-сетне съм успял да докосна нещо в нея…

Истина или предизвикателство, Albertine? Какво идваш да признаеш?

Посланието й към мен се състои само от три думи.

Изрекох една лъжа.

7

Всеки го прави. Всеки лъже. Всеки изопачава истината: като се почне от рибаря, преувеличил големината на шарана, който му се изплъзнал, и се стигне до мемоарите на политиците, които превръщат метала на ниските страсти в златото на историята. Дори дневникът на sineokomomche (скрит под матрака му у дома) е много повече мечтание, отколкото факт, разказва с патетично обнадеждаване живота на едно момче, което не е имал възможност да бъде — на момче с двама родители, на момче, което прави обикновени неща, на рождения си ден ходи на морския бряг, на момче, което обича майка си — съзнавайки, че суровата истина се крие тук, под повърхността, и търпеливо чака да бъде извадена на показ от някой случаен обрат…

Бен се провали на приемния изпит за „Сейнт Осуалдс“. Разбира се, би трябвало да го предвиди, но толкова пъти му повтаряха, че ще издържи, че всички го приемаха за даденост, все едно преминаваш границата с приятелска държава — нужен е само символичен жест, за да влезеш в „Сейнт Осуалдс“, и впоследствие успехът…

Не че изпитът беше труден. Всъщност установи, че е доста лесен — или поне щеше да бъде, ако беше довършил. Само че мястото и неговите миризми го обезкуражиха, а също и подобната на пещера стая, пълна с униформи, и списъкът с имена, забоден на стената, и надменните враждебни лица на другите момчета на стипендии.

Пристъп на паника, така каза лекарят. Физическа реакция на стреса. Започна с главоболие на нервна почва, което по средата на първата част на изпита бързо прерасна в нещо повече — във вихър от цветове и миризми, които го връхлетяха като тропическа буря и го повалиха в несвяст на паркетния под на „Сейнт Осуалдс“.

Откараха го в лечебницата на Малбри, където той се помоли да го настанят на легло. Знаеше, че е изгубил стипендията си, че мама ще се вбеси и че единственият начин да избегне истинските неприятности е да спечели лекарите на своя страна.

Обаче отново не му провървя. Медицинската сестра веднага се обади на мама, а учителят, който го беше придружил — някой си д-р Дивайн, слаб мъж, чието име звучеше навъсено тъмнозелено — й обясни какво му се е случило.

— Нали ще му позволите да се яви отново на изпита? — Първата мисъл на мама беше за лелеяната стипендия. Положението се влоши още повече поради факта, че Бен вече се чувстваше добре, нямаше и следа от главоболие. Почти черните й очи приковаха неговите за миг — достатъчно дълго, за да му дадат да разбере, че го чака свят, пълен със страдание.

— Боя се, че не — отговори д-р Дивайн. — Политиката на „Сейнт Осуалдс“ не го позволява. Ако Бенджамин се яви на общия изпит…

— Искате да кажете, че няма да получи стипендия, така ли? — Очите й се присвиха почти в цепки.

Д-р Дивайн сви рамене.

— Боя се, че не аз вземам това решение. Би могъл да опита следващата година.

— Вие не разбирате… — поде мама.

Само че д-р Дивайн сложи точка.

— Съжалявам, госпожо Уинтър — каза той и се запъти към вратата на болницата. — Не можем да правим изключения заради едно-единствено момче.

Тя запази спокойствие, докато се прибраха у дома. И там гневът й се разрази. Най-напред с парчето електрически кабел, след това с юмруците и стъпалата си, а Найджъл и Брендан наблюдаваха като маймунки в клетка от горната площадка на стълбите, мълчаливо притиснали лица към перилата.

Не за пръв път го биеше. Беше била всички тях в един или друг момент — най-вече Найджъл, но и Бенджамин, и дори глупавия Брендан, който прекалено се страхуваше от всичко, за да сбърка — това бе нейният начин да ги държи под контрол.

Само че този път беше различно. Него винаги бе смятала за изключителен. Но вече явно бе станал просто „някакво момче“. Очевидно мисълта й бе подействала като шок, като ужасно разочарование. Е, така поне смята sineokomomche сега. Всъщност вероятно още тогава е започнал да се досеща, че майка му полудява.

— Лъжеш и се преструваш, малък негоден боклук такъв!

— Не, мамо, моля те! — хленчеше Бен и се мъчеше да предпази лицето си с ръце.

— Нарочно си провалил изпита, Бен. Нарочно си ме измамил! — Стисна косата му с едната си ръка и дръпна неговата ръка от лицето, за да го зашлеви отново.

Той затвори очи и потърси думите, правилните думи, за да укроти звяра. И го озари вдъхновение…

— Моля те, мамо. Не съм виновен. Моля те, мамо. Обичам те…

Тя застина… вдигнала юмруци като обсипани със скъпоценности ръкавици и присвила злобно едното си око.

— Я повтори!

— Обичам те, мамо…

Сега, след като Бен извоюва известна преднина, трябваше да затвърди позицията си. Вече целият се тресеше, облян в сълзи. Малко трябваше, за да се случи и останалото. Той се вкопчи в нея, подсмърчайки пред погледа на братята си, които зяпаха от стълбищната площадка горе, и си помисли, че ако го направи добре, ако изиграе картите си както трябва, може и да оцелее. Всеки си има слабо място. А Бен току-що беше открил ахилесовата пета на майка си.

Видя как зад перилата на стълбището Брендан се ококорва. За миг срещна погледа му и неочаквано се убеди, че Брен, който никога нищо не четеше, е прочел мислите му, както самият той чете детски книжки.

Брат му тутакси отмести поглед. Само че преди това Бен беше разчел погледа му, разбиращия поглед. Наистина ли беше толкова очевидно? Или пък просто бе сбъркал за Брен? Години наред го бе пренебрегвал като дебело и безполезно разхищение на пространство. Но колко всъщност знаеше Бен за своя бавноразвиващ се брат? Какво бе приел за даденост? Зачуди се дали не е сбъркал, дали Брен не е по-умен, отколкото е смятал. Достатъчно умен, за да изобличи преструвката. Достатъчно умен, за да се превърне в опасност…

Откъсна се от прегръдката на мама. Брен още чакаше горе на стълбите и пак изглеждаше едновременно изплашен и глупав. Бенджамин обаче знаеше, че брат му се преструва. Под проскубаната перушина кафявият му брат си играеше някаква своя игра. Не знаеше каква — още не. Но от този момент нататък Бенджамин беше убеден, че един ден ще се наложи да се оправи с Брен…

Изпратете коментар:

Albertine: Сигурен ли си, че знаеш накъде си се запътил с това?

sineokomomche: Напълно. А ти?

Albertine: Следвам те. Винаги го правя.

sineokomomche: А! Къде си днеска, лански сняг8…

8

Да, оттук започна всичко. С една малка безобидна лъжа. Бяла като красивия сняг. Снежанка като от приказката — пък и кой би помислил, че снегът е опасен, че онези леки влажни целувки от небето може да станат смъртоносни?

Въпрос на инерция, нали разбирате. Точно както една дребна и необмислена лъжа набира собствена инерция. Камък може да предизвика лавина. Думите понякога са способни на същото. А лъжата също може да стане лавина и да помете всичко по пътя си, блъскайки, ревейки, затрупвайки, преобразявайки света подире си, пренаписвайки хода на живота ни.

Емили беше на пет и половина, когато баща й за пръв път я заведе в училището, където преподаваше. Дотогава то беше просто загадъчно място (далечно и измамно като всички митични места), което родителите й обсъждаха на масата за вечеря. Не често обаче: Катрин не обичаше така наречените от нея „служебни дрънканици на Патрик“ и често насочваше разговора към други теми точно на най-интересното място. Емили схвана, че „училище“ е място, където се събират деца — за да учат или поне така твърдеше баща й, макар че Катрин явно не беше съгласна.

— Колко деца?

Копчета в кутия, мъниста в буркан.

— Стотици.

— Деца като мен ли?

— Не, Емили, не като теб. В „Сейнт Осуалдс“ учат само момчета.

По онова време тя вече четеше ненаситно. Трудно се намираха детски книжки на брайлово писмо, но майка й беше направила релефни книжки от филц и бродерия, а татко всеки ден с часове преписваше приказки — всичките напечатани огледално с помощта на старата машина за щамповане. Емили вече можеше да събира и да изважда, да умножава и да дели. Запозната беше с живота на великите художници, беше изучавала релефните карти на света и на Слънчевата система. Познаваше къщата на петте си пръста. Знаеше много за растенията и за животните благодарение на честите си посещения в детската ферма. Умееше да играе шах. Свиреше на пиано — удоволствие, което споделяше с баща си — и прекарваше най-любимите си часове с него в неговата стая, където учеше гамите и акордите и разпъваше ръчичките си в напразното усилие да обхване една октава.

За другите деца обаче знаеше много малко. Чуваше гласовете им, докато играеше в парка. Веднъж беше пипнала едно бебе, което миришеше възкисело и на допир беше като спящо коте. Съседката им се казваше госпожа Браниган и кой знае защо я смятаха за по-нисше същество — сигурно понеже беше католичка или защото живееше под наем, а те бяха купили своята къща. Госпожа Браниган имаше дъщеря малко по-голяма от Емили, с която щеше да й е приятно да си играе, обаче момиченцето говореше с толкова силен акцент, че единствения път, когато бяха разговаряли, Емили не проумя нито думичка.

Бащата на Емили обаче работеше на място, където има стотици деца, които изучаваха математика, география, френски и латински, изобразително изкуство и история, музика и точни науки, а освен това се боричкаха на двора, крещяха, говореха, сприятеляваха се, преследваха се, хранеха се в дългата столова, играеха крикет и тенис на тревата.

— Искам да ходя на училище — каза тя.

— Не е така. — Беше предупредителният глас на Катрин. — Патрик, престани със служебните дрънканици. Знаеш, че така я разстройваш.

— Не се разстройвам. Искам да ходя.

— Може да я взема с мен някой ден. Просто да види…

— Патрик!

— Извинявай. Просто… нали разбираш. Следващия месец е коледният концерт, скъпа. В параклиса на училището. Аз ще дирижирам. А тя обича…

— Патрик, няма да те слушам!

— Тя обича музиката, Катрин. Нека да я заведа. Само този път.

И така Емили отиде, само веднъж. Сигурно заради татко, но най-вече понеже Федър одобри замисъла. Федър беше твърдо убедена в лечебната сила на музиката, освен това неотдавна беше прочела „Пасторална симфония“ на Жид и смяташе, че концертът ще стимулира залинялата цветова терапия на Емили.

Идеята обаче не допадна на Катрин. Отчасти поради чувство за вина според мен, същата вина, която я накара да заличи всички следи от татковата любов към музиката от къщата. Пианото беше изключение, но въпреки това беше отпратено в една празна стая, сред кашони със забравени документи и стари дрехи, където Емили не биваше да влиза. Въодушевлението на Федър обаче наклони везните и вечерта на концерта те поеха към „Сейнт Осуалдс“: Катрин, ухаеща на рози и на терпентин (розова миризма, казва тя на Емили, красиви розови рози), Федър, която говореше бързо и много силно, и татко, който нежно я направляваше с ръка върху рамото й, за да не се подхлъзне на мокрия декемврийски сняг.

— Добре ли си? — прошепна той, когато наближиха.

— Ммм.

Разочарова се, когато научи, че концертът няма да се проведе в самото училище. Много й се искаше да види къде работи татко, да влезе в класните стаи с дървените им чинове, да помирише тебешира и политурата, да чуе ехото от стъпките им по дървения под. По-късно й позволиха тези неща. Но събитието щеше да се проведе в параклиса наблизо, където хорът на „Сейнт Осуалдс“ щеше да пее, а баща й — да дирижира, което, доколкото схвана Емили, означаваше да направлява, някак да насочва певците.

Беше студена и влажна вечер, миришеше на пушек. Откъм пътя се чуваха автомобили, звънчета на велосипеди и разговори, почти напълно заглушени от мъглата. Беше й студено, макар да носеше зимното си палто, тънките подметки на обувките й скърцаха по застланата с чакъл алея, а в косата й имаше капчици влага. Когато има мъгла, навън всичко някак се смалява точно както вятърът разширява света и кара дърветата да шумолят и да се извисяват. През онази вечер Емили се чувстваше съвсем мъничка, почти премазана от мъртвия въздух. От време на време покрай нея минаваше някой — усещаше свистенето на дамска рокля или пък тогата на някой учител — и чуваше откъслечни разговори, които после отлитаха.

— Нали няма да е претъпкано, Патрик? Емили не обича да има много хора. — Отново беше Катрин, а гласът й прозвуча стегнато като корсажа на най-хубавата официална рокля на Емили — красива (и розова) и извадена за едно последно обличане, преди съвсем да й омалее.

— Всичко е наред. Ще седнете на първия ред.

Всъщност Емили не се страхуваше от хората. Не й допадаше шумът — равните и неясно звучащи гласове, които объркваха всичко и го обръщаха с главата надолу. Хвана ръката на баща си и доста силничко я стисна. Едно стискане означава „обичам те“, две — „и аз те обичам“. Друга тяхна тайна досущ като факта, че тя можеше да обхване една октава, ако ръката й подскочи върху клавишите, и че може да свири мелодията на „За Елизе“, ако баща й акомпанира.

В параклиса беше хладно. Семейството не ходеше на църква — макар съседката им госпожа Браниган да ходеше — но Емили беше влизала в „Сейнт Мери“ веднъж, колкото да чуе ехото. Параклисът на „Сейнт Осуалдс“ звучеше по същия начин — стъпките им пошляпваха по твърдия гладък под, а шумовете вътре сякаш се издигаха нагоре, като че ли хората се изкачваха по екливо стълбище и разговаряха.

По-късно татко й обясни, че е така, понеже покривът е много висок, обаче по време на концерта тя си представяше, че хорът седи някъде над нея, като ангелски хор. Усещаше и мириса — нещо като аромата на пачули на Федър, но по-силен и по-димен.

— Това е тамян — каза й татко. — Палят го в олтара.

Олтар. Той й обясни значението на думата. Светилище, свято място, където човек намира убежище, където е в безопасност. Тамян, тютюн „Клан“ и ангелски гласове. Светилище.

Навсякъде край тях имаше движение. Хората разговаряха, но по-приглушено от обикновено, сякаш се опасяваха от ехото. След като татко отиде при хористите, Катрин описа органа, редиците със скамейки и прозорците, а Емили чуваше шумолене от всички страни в залата, после наместването по седалките и накрая тишина, когато хорът запя.

Сякаш нещо вътре в нея се разпука. Ето това, а не парчето глина е първият спомен на Емили — как седи в параклиса на „Сейнт Осуалдс“, как по лицето и в усмихнатата й уста се стичат сълзи и музиката, прелестна музика, се разлива на вълни край нея.

О, не слушаше музика за пръв път, но обикновеното подрънкване на старото пиано или миниатюрният транзистор в кухнята не предаваха дори частица от това усещане. Емили не знаеше как да назове онова, което чува, как да опише непознатото преживяване. Простичко казано, за нея това беше пробуждане.

По-късно майка й се опита да разкраси историята, като че ли изобщо беше нужно. Самата тя не обичаше религиозна музика — още по-малко пък коледни песни с елементарната им мелодия и блудкавите им сантиментални текстове. Нещо от Моцарт й се струваше много по-подходящо, изискан композитор за изискани хора, макар че легендата имаше десетки варианти — от Моцарт до Малер и неизбежно до Берлиоз, като че ли сложността на музиката имаше някакво влияние върху самите звуци или върху предизвикваните от тях усещания.

Всъщност произведението беше просто акапелен вариант в четири части на стара коледна песен:

Има обаче нещо уникално в момчешките гласове, нещо треперливо и несигурно, леко напрегнато, сякаш ей сега ще запеят фалшиво. Този звук съчетава почти нечовешки по своята прелест тон с някак болезнена суровост.

Емили изслуша безмълвно първите няколко такта, несигурна какво точно слуша. После гласовете отново се извисиха:

И когато изрекоха „сняг“ за втори път, гласовете леко докоснаха онзи тон, високия фа диез, който винаги създаваше у нея някакво загадъчно напрежение, и Емили се разплака. Не от печал, нито дори от наплив на чувства, беше просто рефлекс като свиването на вкусовите рецептори, след като вкусиш нещо кисело, или сепнатото поемане на дъх, когато прясно чили допре гърлото ти.

Сняг върху сняг, пееха те и всичко в нея откликна. Тя потръпна, тя се усмихна, тя извърна лице към невидимия покрив и разтвори уста като малко птиче, едва ли не с очакването да усети звуците като снежинки, които се посипват по езика й. Почти цяла минута Емили седеше разтреперана на ръба на седалката си, а от време на време гласовете на момчетата се извисяваха до онова странно фа диез, онази вълшебна нота на сладоледено главоболие, а от очите й отново рукваха сълзи. Долната й устна изтръпна, пръстите й се вкочаниха. Имаше чувството, че докосва Бог…

— Емили, какво ти е?

Не можеше да отговори. Само звуците имаха значение.

— Емили!

Всеки тон сякаш я пронизваше блажено, всеки акорд бе същинско чудо от форма и материя. Покапаха още сълзи.

— Нещо не е наред — разнесе се от много далеч гласът на Катрин. — Моля те, Федър, ще я заведа у дома. — Емили усети, че се раздвижва, някой подръпна палтото й, на което беше седнала като възглавница. — Стани, миличка, изобщо не биваше да идваме.

Задоволство ли долови в гласа й? Ръката й на челото на Емили беше лепкава и гореща.

— Тя гори. Федър, помогни ми…

— Не! — прошепна Емили.

— Емили, скъпа, разстроена си.

— Моля те…

Майка й обаче вече я вдигаше, ръцете на Катрин я бяха обгърнали. Долови мимолетен мирис на терпентин зад скъпия парфюм. Отчаяно затърси нещо, някакво вълшебство, което да я накара да спре: нещо, което да покаже колко е наложително, дори задължително да остане, да слуша…

— Моля те, музиката…

Майка ти не се интересува много от музика. Гласът на татко прозвуча далечен, но ясен.

Но от какво всъщност се интересуваше Катрин? Коя беше нейната непреодолима страст?

Вече наполовина се бяха надигнали от местата си. Емили се помъчи да се възпротиви и възтесничката й рокля се разпори под мишницата. Палтото й с кожената яка я задушаваше. Отново усети мириса на терпентин, мириса на майчината треска, на майчината лудост.

И най-неочаквано Емили проумя с нетипична за възрастта й зрялост, че никога не би могла да посещава училището на баща си, не би могла да отиде на още един концерт, както не можеше да играе с другите деца, за да не я наранят или бутнат, нито пък можеше да тича в парка, за да не падне.

Помисли си, че ако си тръгнеха така, майка й винаги щеше да се налага и слепотата, която всъщност никога не бе притеснявала Емили истински, накрая ще я повлече към дъното като камък, завързан за опашката на куче, и тя ще се удави.

Би трябвало да има някакви думи, каза си тя, някакви вълшебни думи, които да я принудят да останат. Само че Емили беше на пет години и не знаеше никакви вълшебни думи, така че пое по пътеката с Федър и с майка си от двете страни, а прелестните гласове се носеха над тях плавно като река.

И тогава й хрумна. Беше толкова просто, че се удиви на дързостта си. Даде си сметка, че всъщност знае вълшебните думи. Десетки думи, учеше едва ли не от люлката, но досега още не беше открила как да ги употребява. Познаваше страховитата им енергия. Емили отвори уста, споходена от неочаквано и демонично вдъхновение.

— Цветовете — прошепна тя.

Катрин Уайт застина насред пътеката.

— Какво каза?

— Цветовете. Моля те, искам да остана. — Емили си пое дълбоко въздух. — Искам да слушам цветовете.

Изпратете коментар:

sineokomomche: Колко смело от твоя страна да публикуваш това, Albertine. Знаеш, че ще трябва да отвърна със същото…

9

Да слушам цветовете. О, моля те, не ми казвайте, че е била невинна, не ми казвайте, че не е знаела точно какво прави. Госпожа Уайт знаеше всичко за момчето X и за неговата синестезия. Знаеше, че д-р Пийкок е наблизо. Тя лесно лапна въдицата и още по-лесно повярва, когато Емили отговори, че започва да чува цветовете.

Бен беше първа година в училището. Само си го представете — хорист, чист и спретнат, готов да надене синята си униформа на „Сейнт Осуалдс“ под расото с жабо.

Знам какво си мислите — че не е издържал изпита. Обаче изпитът беше само за стипендията. С парите, които мама беше заделила, а също и с помощта на д-р Пийкок, тя в крайна сметка успя да го вкара в „Сейнт Осуалдс“, но не като стипендиант, а като ученик, който си плаща таксата, така че ето го и него на първата редица в училищния хор, ненавижда всяка секунда от това преживяване — момчетата от класа нямаше да го оставят на мира; като че ли нямаха вече предостатъчно причини да го презират, та сега и това, да не говорим пък за Найджъл, когото домъкнаха против волята му и който след това щеше да си го изкара на него, знаеше си, под формата на подигравки, на ритници и на юмруци.

Напразно се молеше гласът му да мутира и да не се налага да участва, но макар че другите момчета от класа му вече наедряваха като палмови дървета и воняха на младежки мускус, Бен си оставаше слабичък, женствен и блед, със свръхестествено висок фалцет…

Виждаше как три реда по-назад мама слуша гласа му, виждаше и д-р Пийкок зад нея, Найджъл, вече близо седемнайсетгодишен, проснал се начумерен на пейката, и потния и вонящ Брен, който изглеждаше адски неловко с провисналата си коса и с набръчканото си лице като най-огромното бебе на света.

sineokomomche се помъчи да не гледа, да се съсредоточи върху музиката, но сега пък мярна госпожа Уайт, седнала съвсем наблизо, редом до малката Емили — Емили с късото си червено палтенце и с розовата си рокля, с коса на две опашки и с лице, озарено и от тревога, и от възторг…

За миг си помисли, че погледите им се срещат, но очите на слепите създават такава илюзия, нали? Емили не можеше да го види. Каквото и да правеше, както и да се опитваше, Емили не би могла да го види. Очите й обаче въпреки това го привличаха, стрелкаха се настрани като стъклени топчета на куклена глава, като две сини мъниста, които отразяваха лошия късмет обратно към подателя.

Главата на sineokomomche започна да се върти, да пулсира в такт с музиката. Връхлиташе го главоболие, много силно главоболие. Потърси начин да се предпази, представи си синя капсула, твърда като желязо, студена като камък, синя като арктически леден блок. Ала не можеше да избяга от болката. Главоболие, способно да се засилва, докато не го изстиска като парцал…

В нишата на хора беше горещо. С почервенели лица над бялото си жабо хористите пееха като ангели. „Сейнт Осуалдс“ гледа много сериозно на хора си, момчетата са обучени да се подчиняват. Тренирани са като войници да стоят прави, без да мърдат, часове наред. Никой не се оплаква. Никой не смее. „Пейте от все сърце, момчета, и се усмихвайте!“, нарежда високо диригентът на хора по време на репетициите. В името на Бог и на „Сейнт Осуалдс“. Не искам нито едно момче да предаде екипа…

Бен Уинтър обаче беше пребледнял. Може би заради топлината, тамяна или усилието да се усмихва. Да не забравяме, че той беше деликатен, мама така твърдеше. По-чувствителен от другите двама, по-податлив към болести и злополуки…

Ангелските гласове отново се възвисиха, устремени към кресчендо.

Сипе се сняг върху сняг…

Тогава се случи. Като на забавен каданс — глухо тупване, раздвижване на първата редица, пребледняло момче, което припада невидимо на пода на параклиса и удря глава отстрани на една църковна пейка — рана, която ще положи четири шева, същински полумесец на челото му…

Защо никой не забеляза? Защо Бен беше изцяло затъмнен? Никой не го видя — дори мама — защото точно когато падаше, малко сляпо момиченце от публиката преживя нещо като панически пристъп и всички погледи се извърнаха към Емили Уайт, към Емили с розовата рокля, която размахваше ръце и крещеше: „Оставете ме да слушам. Татко, моля те…“.

Да слушам цветовете.

Изпратете коментар:

Albertine: Хубав отговор, sineokomomche.

sineokomomche: Радвам се, че ти хареса, Albertine.

Albertine: Е, може би не точно хареса…

sineokomomche: Хубав отговор, Albertine…

10

Да слушам цветовете. Сигурно си спомняте тази фраза. Красноречива от устата на възрастен човек, от устата на петгодишно сляпо момиченце вероятно е прозвучала невероятно трогателно. Така или иначе, постигна целта си. Да слушам цветовете. Напълно несъзнателно Емили Уайт отвори кутия с вълшебни думи, опияни се от тяхната и от своята сила и започна да издава заповеди като невръстен генерал — заповеди, на които Катрин, а впоследствие и Федър — по-късно, разбира се, и д-р Пийкок — се подчиняваха с видимо удоволствие.

— Какво виждаш?

Намален акорд във фа минор. Вълшебните думи се разгръщат като хартия, с която е опакован подарък, една по една.

— Розово, синьо, зелено, толкова е красиво.

Майка й доволно пляска с ръце.

— Още, Емили, кажи ми още.

Акорд във фа мажор.

— Червено, оранжево, магента, черно.

Същинско просветление. Дяволската сила, която беше открила в себе си, бе разцъфнала по удивителен начин, и музиката неочаквано се превърна в част от нейната програма за обучение. Извадиха пианото от склада и го акордираха, тайните уроци на баща й станаха официални и Емили получи разрешение да се упражнява когато иска, дори докато Катрин работеше. После излезе статията в местния вестник и започнаха да се стичат подаръците.

Историята имаше огромен потенциал. Всъщност притежаваше всички необходими елементи. Коледно чудо, фотогенично сляпо момиченце, музика, изкуство, малко средностатистическа наука благодарение на д-р Пийкок и доста противоречиво отношение от страна на средите на изкуството, които задържаха доклада и през следващите три години така и не се начудиха. Накрая телевизията надуши новината, пресата също, имаше дори един сингъл, хит от Топ Тен, на рок група, чието име съм забравила, но впоследствие песента беше използвана в холивудска филмова продукция, адаптация по книгата, с участието на Робърт Редфорд като д-р Пийкок и младата Натали Портман като сляпото момиче, което вижда музиката.

Отначало Емили приемаше всичко за даденост. В крайна сметка тя беше съвсем млада и нямаше основа за сравнение. И беше много щастлива — по цял ден слушаше музика, учеше онова, което обичаше най-много, и всички бяха доволни от нея.

През следващите близо дванайсет месеца Емили посети доста концерти и представления на „Вълшебната флейта“, „Месия“ и „Лебедово езеро“. Няколко пъти ходи в училището на баща си, за да опознае инструментите опипом.

Флейтите с техните тънички тела и сложни клавиши, подобните на гърнета виолончели и баси, валдхорните и тубите като грамадни кани от училищната столова, пълни със звук, цигулките с тънка талия, ледените звънчета, дебелите барабани и плоските барабанчета, сплаш и краш чинелите, триъгълниците и тимпаните, тромпетите и тамбурините.

Понякога баща й свиреше. Той се държеше различно в отсъствието на Катрин — разказваше шеги, беше жизнерадостен, танцуваше с Емили и я въртеше в такт с музиката, докато не й се завиеше свят от смях. Много му се искаше да бе станал професионален музикант — кларнетът, не пианото, беше предпочитаният му инструмент, само че кой би наел класически подготвен изпълнител на кларнет със стаена страст по Акър Билк, затова амбицията му беше останала неизречена и незабелязана.

Обаче промяната у Катрин имаше още една страна. Месеци бяха нужни на Емили да я открие и още повече време — да я разбере. Точно тук спомените ми губят последователността си, действителността се смесва с мита и не вярвам в прецизността и достоверността си. Само фактите говорят сами за себе си, а дори и те са толкова оспорвани, изопачавани, подлагани на съмнение и неправилно тълкувани, че са запазени само откъслеци от онова, което би ми разкрило как са стояли нещата в действителност.

И така, фактите. Сигурно историята ви е позната. Онази вечер в публиката в края на третия ред седеше човек на име Греъм Пийкок. На шейсет и седем години, известна местна особа, изтъкнат кулинар, симпатичен ексцентрик, щедър покровител на изкуствата. Същата декемврийска вечер по време на рецитал на коледни песни в параклиса на „Сейнт Осуалдс“ д-р Пийкок се оказа свидетел на събитие, което щеше да промени живота му.

Едно малко момиче, дъщеря на негов приятел, получи пристъп на паника. Майка й понечи да я изведе навън и в последвалата суматоха детето храбро се бореше да остане, майката със същата сила се опитваше да я изведе, а д-р Пийкок чу детето да изрича фраза, която му се стори като откровение.

Да слушам цветовете.

По онова време Емили почти не разбираше значението на онова, което е казала. Но интересът от страна на д-р Пийкок докара майка й почти до еуфория: у дома Федър отвори бутилка шампанско и дори татко изглеждаше доволен, макар да е възможно задоволството му да се дължеше просто на промяната у Катрин. Въпреки това той не одобри идеята, а по-късно, когато цялата работа започна, той беше единственият недоволен глас.

Не е нужно специално да отбелязваме, че никой не го слушаше. През ден малката Емили беше привиквана в Къщата с камината, където я подлагаха на всевъзможни изследвания, за да бъдат потвърдени специалните й дарби.

Синестезията (пише д-р Пийкок в своята статия „Аспекти на модуларността“) е рядко състояние, при което две — понякога повече — от петте „нормални“ сетива видимо се примесват. Явлението, изглежда, е свързано с концепцията за модуларността. Всяка сетивна система има съответна област или модул в мозъка. Макар да съществуват нормални взаимоотношения между модулите (като използването на зрението за регистриране на движение), сегашното разбиране за човешките възприятия не може да обясни как стимулирането на един модул предизвиква мозъчна дейност в различен модул. Точно това се случва с един синестет.

Накратко, синестетът може да преживява нещо или всичко от следното: формата като вкус, докосването като мирис, звука или вкуса като цвят.

Всичко това беше ново за Емили, но не за Федър и Катрин. Тя обаче схващаше основната идея — в крайна сметка всички знаеха за Момчето X и съдейки по онова, което тя беше чувала за специалната му дарба, не ставаше дума за нещо много по-различно от словесните асоциации, уроците по рисуване и цветовата терапия, които беше усвоила от майка си. По онова време Емили беше на пет години и половина, много искаше да се харесва и още повече — да се представя добре.

Уговорката беше простичка. Сутрин Емили ходеше в къщата на д-р Пийкок за урока си по музика и по другите предмети, а следобед свиреше на пиано, слушаше плочи и рисуваше. Това беше единственото й задължение и понеже й беше позволено да слуша музика, както и да я изпълнява, не й беше особено трудно. Понякога д-р Пийкок й задаваше въпроси и записваше отговорите.

Слушай, Емили, какво виждаш?

Единствен тон, изсвирен на раздрънканото пиано в Къщата с камината. Сол е индигово, почти черно. Просто тризвучие е следващото, после акорд — сол минор с умалена септима в баса — стига до кадифена виолетова ласка.

Той отбелязва резултата в тетрадката си.

Много добре, Емили. Добро момиче.

После идва ред на поредица тихи акорди, до диез минор, ре бемол, ми бемол минор. Емили посочва цветовете, отбелязани на брайлово писмо върху кутията с боите.

Емили има почти същото усещане, като че свири на някакъв инструмент, докато ръцете й са върху малките цветни клавиши, а д-р Пийкок отбелязва всичко в изподрасканата си малка тетрадка, после пият чай до камината заедно с териера на д-р Пийкок, Пач II, който души с надежда бисквитите, гъделичка ръцете на Емили и я разсмива. Д-р Пийкок разговаря с кучето си така, все едно и то е възрастен учен, а това още повече разсмива Емили и скоро се превръща в неизменна част от съвместните им уроци.

— Пач II би искал да попита — казва той с басовия си глас — дали днес госпожица Уайт е склонна да прегледа колекцията ми със записани звуци…

Емили се киска.

— Искате да кажете да слушаме записи?

— Косматият ми приятел ще ви бъде признателен.

Пач II излайва по даден знак.

Емили се смее.

— Добре — съгласява се тя.

През следващите трийсет месеца д-р Пийкок ставаше все по-неизменна част от живота им. Катрин беше шеметно щастлива, Емили беше възприемчива ученичка, прекарваше по два-три часа пред пианото всеки ден и най-неочаквано се появи толкова необходимото средоточие за живота на всички. Съмнявам се, че Патрик Уайт би го спрял, дори да искаше; в крайна сметка и той имаше пръст в цялата работа. И той искаше да повярва.

Емили изобщо не се запита защо д-р Пийкок е толкова щедър. За нея той беше просто мил и забавен човек, който се изразяваше с дълги и тежки фрази и който винаги когато им идваше на гости, носеше някакъв подарък — цветя, вино, книги. На шестия рожден ден на Емили той й подари ново пиано, което да замени стария и раздрънкан инструмент, на който тя се бе научила да свири, а през годината й подаряваше билети за концерти, пастели, боички, стативи, платна, бонбони и играчки.

И музика, разбира се. Винаги имаше музика. И това е най-болезненото. Да си спомня за времето, когато Емили можеше да свири всеки ден колкото си поиска, когато всеки ден беше празник, а Моцарт, Малер, Шопен и дори Берлиоз се подреждаха като нейни ухажори, за да си избира и да ги отхвърля както й скимне…

— А сега, Емили, слушай музиката. Кажи ми какво чуваш.

Това беше Менделсон, „Песни без думи“, опус 19, втора песен в ла минор. Партията на лявата ръка се учи трудно с нейните стегнати групи от шестнайсетини, но Емили се упражнява и вече я е овладяла почти съвършено. Д-р Пийкок е доволен, майка й също.

— Синьо. Много тъмносиньо.

— Покажи ми.

Вече има нова кутия с бои, шейсет и четири цвята, подредени като шахматна дъска, широка почти колкото бюрото. Не ги вижда, но ги знае наизуст, подредени по яркост и по тон: фа — виолетово, сол — индигово, ла — синьо, си — зелено, до — жълто, ре — оранжево, ми — червено. Диезите са по-светли, бемолите — по-тъмни. Инструментите също имат свои цветове в палитрата на оркестъра, групата на дървените духови често е зелена или синя, струнните са кафяви и оранжеви, духовите — червени и жълти.

Взема дебелата си четка и я овалва в боята. Днес рисува с акварели и мирисът е минерален и старомоден като на бонбони виолетки. Д-р Пийкок стои от едната страна, Пач II се е сгушил в краката му. Катрин и Федър стоят от двете й страни, готови да подадат на Емили каквото й потрябва. Гъбичка, четка, по-малка четка, торбичка с брокат.

Андантето е лениво абстрактно като ден на морския бряг. Емили потапя пръсти в боята, прокарва ги по гладката нетретирана хартия и тя се свива на хребети като пясъците по плитчините, а боята се разлива и се спуска в деретата, издълбани от пръстите й. Д-р Пийкок е доволен, тя чува усмивката в басовия му глас, макар че голяма част от думите му са неразбираеми за нея, пометени от прелестната музика.

Понякога идват и други деца. Тя си спомня едно момче, доста по-голямо от нея, което е стеснително, заеква и не говори много, а седи на канапето и чете. В салона има канапета и столове, място за сядане в еркерния прозорец (любимото й), люлка, провесена от тавана на две дебели въжета. Стаята е толкова голяма, че Емили може да се люлее колкото високо си поиска, без да се удари никъде, освен това всички се стремят да не й се пречкат, за да не се блъсне в тях.

През някои дни изобщо не рисува, а вместо това си седи на люлката в Къщата с камината и слуша звуци. Д-р Пийкок нарича това игра на звукови асоциации и обещава, че ако Емили се старае, накрая ще й даде подарък. От нея се иска само да седи на люлката, да слуша записите и да му казва какви цветове вижда. Някои са лесни — вече ги е подредила в съзнанието си като копчета в кутия — но други не са. На нея обаче й харесват машините за звуци на д-р Пийкок, особено старите с техните отдавна мъртви гласове и издраскани плочи на навиващия се грамофон.

Друг път изобщо няма музика, а само поредица от звукови ефекти — те са най-трудните. Емили обаче продължава да се старае д-р Пийкок да остане доволен, а той си записва всичко, което казва тя, в няколко тетрадки с платнена подвързия, при това понякога толкова импулсивно, че моливът пробива хартията.

— Слушай, Емили. Какво виждаш?

Шумовете от хиляди уестърни, пушечна стрелба, куршум, който рикошира в стената на каньона. Барутен пушек. Празникът на големите огньове и на овъглените картофи.

— Червено.

— Това ли е всичко?

— Ализарин със съвсем малко пурпурно.

— Браво, Емили. Много добре.

Наистина е лесно — трябва само да пусне съзнанието си на воля. Пада монета, някой свири фалшиво с уста, дрозд, почукване по врата, тупане с една ръка. Тя се прибира у дома с пълни със сладкиши джобове. Д-р Пийкок всяка нощ натраква откритията си на пишеща машина, която звучи като патока Доналд. Статиите му имат заглавия от сорта на „Предизвикана синестезия“, „Цветовият комплекс“ и „Далеч от очите, далеч от сърцето“. Думите му са като упойващия газ, който й дава зъболекарят, когато се налага да дълбае някое зъбче, тя се отнася с неговата трепетна ласка и никакви ориенталски благоухания не могат да я спасят.

Изпратете коментар:

sineokomomche: О, да!

Albertine: Да не би да искаш още?

sineokomomche: Ако ти можеш да го понесеш, значи и аз мога…

11

Разбира се, голяма част от това са чисти спекулации. Тези спомени не са мои, те са на Емили Уайт. То пък като че ли Емили изобщо би могла да бъде благонадежден свидетел. Въпреки това гласът й — жаловитото й трептящо сопрано — ме зове през годините. „Моля, помогнете! Още съм жива! Вие ме погребахте жива!“

— Червено. Тъмночервено. Волска кръв с пурпурни нишки.

Шопен, опус 52, Балада в ми бемол мажор. Тя има добър музикален слух и шестгодишна вече е в състояние да различава повечето акорди, макар че капризните акорди от хроматичния звукоред все още не са по силите на пълничките й пръсти. Това не тревожи д-р Пийкок. Много повече го интересува художническата й дарба, а не евентуален музикален талант.

Според Катрин той вече е рамкирал и е окачил половин дузина платна на Емили в Къщата с камината — включително нейния „Тореадор“, „Вариации по Голдбърг“ и (любимата на майка й) „Ноктюрно във виолетова охра“.

— В тях има толкова много енергия — мълви Катрин с треперещ глас. — Толкова много опит. Почти мистично е. Как само извличаш цветове от музиката и ги пренасяш върху платното — знаеш ли, Емили? Завиждам ти. Как ми се иска да видя каквото виждаш ти сега.

Всяко дете би се почувствало поласкано от такава похвала. Картините й носят щастие на хората, припечелват й подаръчета от д-р Пийкок и одобрението на многобройните му приятели. Тя разбира, че той възнамерява да напише втора книга, основана в по-голямата си част на най-новите му открития.

Тя знае, че не е единственият човек, с когото той се е сприятелил по време на своите изследвания на синестезията. В книгата си „Отвъд сетивата“ д-р Пийкок обяснява, че вече е описал подробно случая на един младеж, когото в цялото изследване нарича просто Момче X, проявяващо признаци на придобита обонятелно-вкусова синестезия.

— Какво означава това? — пита Емили.

— Той усеща нещата по специален начин. Или поне така твърди. Сега се съсредоточи над тези бележки, ако обичаш.

— Какви неща вижда? — пита тя.

— Според мен нищо не вижда.

До появата на Емили на сцената Момчето X е любимият проект на д-р Пийкок. Само че и дума не може да става за съревнование между невръстно сляпо дете-чудо, което чува цветове (и ги рисува), и тийнейджър с афинитет към миризмите. Освен това момчето е използвач, твърди Катрин, и е склонно да изфабрикува какви ли не измислени симптоми, само и само да привлече внимание. А майката е още по-зле, твърди тя, и глупак би прозрял, че е нагнездила сина си в цялата работа с надеждата да сложи ръка на парите на д-р Пийкок.

— Прекалено си доверчив, Грей — казва тя. — Човек ги надушва от километри. Те са те набелязали, скъпи. Измамили са те.

— Но изследванията ясно показват, че момчето реагира…

— Момчето реагира на пари, Грей. Майка му също. Няколко лири за едно, десет лири за друго. И парите се трупат, без да се усетиш.

— Но, Кати, тя работи на пазара, за бога, има три деца и един бог знае къде е баща им. Има нужда от някого…

— И какво? Същото важи за половината майки в квартала. Да не смяташ да плащаш на това момче до края на живота му?

След като го притиска, д-р Пийкок признава, че вече е помогнал за училищните такси на момчето, освен това е отделил хиляда лири в попечителски фонд. За колеж, Кати, младежът е доста умен…

Катрин Уайт се вбеси. Парите не бяха нейни, но въпреки това се разгневи, все едно бяха откраднати от собствения й джоб. Пък и било едва ли не жестоко да вдъхнат на момчето такива големи очаквания, така каза тя. Сигурно щял да си бъде достатъчно щастлив, ако никой не се опитвал да му внушава разни идеи. Само че д-р Пийкок го насърчавал, превърнал го в недоволен бунтар.

— Така ти се пада, Грей, задето се опитваш да се правиш на Пигмалион — заяви тя. — Не очаквай благодарност от това момче, всъщност ти му вредиш, като го оставяш да вярва, че може да те цеди за пари, вместо да си намери свястна работа. Може дори да стане опасен. Знаеш ли какво правят такива хора, ако им дадеш пари? Купуват си алкохол и наркотици. И положението става неуправляемо. Няма да си първата добра душа, убита в леглото си точно от онези, на които се е опитвала да помогне…

И така нататък. Накрая след разпалено обсъждане между д-р Пийкок и Катрин Момчето X престана да посещава Къщата с камината и повече не стъпи там.

Катрин беше великодушна в победата си. Момчето X било грешка, така каза. Било му заплатено от щедро по-щедро за участието му в научните опити на д-р Пийкок, а за човек като него било напълно естествено да се опита да извлече полза от това положение. Но сега докторът разполагал с истинското явление, с най-рядкото явление — сляп по рождение синестет, прероден за зримото посредством музиката. Изумителна история, която заслужавала да изпъква самичка. Никой не бивало да засенчва уникалността на явлението Емили Уайт.

Изпратете коментар:

sineokomomche: Ох! Това беше удар под кръста…

Albertine: Ще престана, когато се наситиш…

sineokomomche: Наистина ли мислиш, че можеш?

Albertine: Не знам, sineokomomche. Въпросът е ти можеш ли?

12

Това беше краят на Бенджамин. Той усети почти незабавно отместването на акцента и макар да му отне известно време да умре като цвете във ваза, той знаеше, че през онази нощ в параклиса на „Сейнт Осуалдс“ нещо е приключило за него. Сянката на Емили Уайт го затъмни почти от самото начало — като се започне от историята й, която беше сензационна, и се стигне до безспорния интерес на медиите към сляпото момиченце, чиято свръхчувствителност я превърна в национална суперзвезда.

Дългите часове, които Бен прекарваше в Имението, се стопиха до едночасов сеанс — време, което той си поделяше с Емили, като седеше кротко на канапето, докато д-р Пийкок се перчеше с нея, като че ли е колекционерска рядкост — буболечка или пък статуетка — и очакваше Бен да й се възхищава, да споделя въодушевлението му. Още по-лошото беше, че Брендан също винаги присъстваше (за да го държи под око, казваше мама, докато тя работи на пазара), този негов глупашки ухилен брат, облечен в кафяво, с мазната му коса и гузния му вид, който рядко говореше, а само седеше и зяпаше, изпълвайки Бен с такава омраза и срам, че понякога му се искаше просто да избяга и да зареже Брен сам — непохватен, дебелашки, неуместен — в тази къща, пълна с крехки предмети.

Катрин Уайт сложи край на това. Не беше редно момчетата да стоят тук без надзор. В къщата имаше твърде много ценни предмети, твърде много изкушения. Посещенията на Бенджамин се разредиха за втори път и той вече ходеше в къщата само веднъж месечно и чакаше заедно с Брен на предните стълби госпожа Уайт да се приготви да си върви, а звукът на пианото долиташе навън над моравата, натежал от мириса на боя, така че всеки път, когато sineokomomche чуе този звук, било от прелюдия на Рахманинов, или от интрото на „Хей, Джуд“, той съживява в паметта му спомена за онези дни и онова трепване, което усещаше в сърцето си, когато надникнеше през вратата на салона и видеше Емили, седнала на люлката, да се люлее като махало напред-назад, същинско весело птиче…

Отначало само я наблюдаваше. И той като всички останали беше заслепен от нея, стигаше му само да се възхищава на възхода й, както д-р Пийкок беше наблюдавал как пеперудата Луна се мъчи да излезе от пашкула си — с благоговение и с възхищение, обагрени вероятно и от съвсем малко съжаление. Беше така прелестна, дори тогава. Така непринудено обичлива. Имаше нещо в доверчивостта, с която стискаше ръката на баща си, извърнала личице към него като цвете към слънцето; или в начина, по който като маймунка се покатерваше на столчето пред пианото и свиваше едното си краче със смъкнато чорапче под себе си — и загадъчно, и пленително. Емили приличаше на съживена кукла, цялата порцелан и слонова кост, а госпожа Уайт можеше да облича дъщеря си целогодишно с ярки дрешки и подходящи обувчици като извадени от старомодна детска книжка.

Що се отнася до нашия герой sineokomomche…

Пубертетът здравата го беше връхлетял, имаше пъпки по гърба и по лицето, а гласът му мутира толкова силно, че и сега звучи малко неравно. Детинското му заекване се бе влошило. По-късно изчезна, но през онази година толкова се беше задълбочило, че той почти не можеше да говори. Миризмите и цветовете се засилиха и повлякоха подире си мигрени, за които лекарят го уверяваше, че ще изчезнат с времето. Така и не се случи. Все още страда от мигрена, но умее да я преодолява много по-вещо.

След коледния концерт Емили прекарваше по-голяма част от времето си в Имението. Само че там имаше толкова много други хора, че на sineokomomche рядко му се удаваше възможност да я заговори; пък и заради заекването се срамуваше и предпочиташе да си стои някъде отзад, незабележим и нечут. Понякога сядаше на верандата отвън с някой комикс или каубойски роман, доволен просто да бъде край нея тихичко и скромно. Освен това негова милост рядко можеше да се отдаде у дома на удоволствието да си почете, понеже мама все имаше нужда от помощ, а братята му рядко го оставяха на мира — четенето било за женчовците, казваха, затова каквото и четиво да избереше той — независимо дали ще е „Супермен“, „Съдия Друд“ или „Бийно“ — то винаги предизвикваше присмеха на неговия облечен в черно брат, който го тормозеше безмилостно: „Гледай какви хубави картинки! Аууу! И каква точно ти е суперсилата?“, докато той на свой ред не се засрамеше и не се видеше принуден да се захване с нещо друго.

През седмицата, между посещенията си до Имението, често минаваше покрай къщата на Емили с надеждата да я зърне да си играе навън. Понякога я срещаше в града, но винаги с майка й, застанала мирно като предан войник, а понякога от другата й страна крачеше д-р Пийкок, превърнал се в неин покровител, наставник, втори баща, като че ли й трябваше още един, като че ли вече си нямаше всичко.

Звучи, все едно й завиждаше. Изобщо не е така. Обаче кой знае защо той не можеше да спре да мисли за нея, да я изучава, да я наблюдава. Интересът му набираше инерция. Открадна фотоапарат от магазин за стоки втора ръка и се научи да снима. Открадна и дълъг телеобектив от същия магазин — този път едва не го спипаха, но все пак успя да се измъкне заедно с трофея си, преди пълният мъж на касата, учудващо бърз за туловището си, да се откаже от гонитбата.

Когато майка му най-накрая му съобщи, че не е желан в Имението, не й повярва. Толкова беше свикнал с всичко — да седи мълчаливо на канапето, да чете книги, да пие чай „Ърл Грей“, да слуша музиката на Емили — че да го отпратят след толкова много време му се стори несправедливо наказание. Нямаше вина, не беше сторил нищо нередно. Със сигурност беше недоразумение. Д-р Пийкок винаги се държеше толкова мило, защо сега изведнъж ще се обърне срещу него?

По-късно sineokomomche разбра. Колкото и да беше мил, д-р Пийкок беше просто разновидност на приятелките на майка му, които се държаха любезно с него, когато беше четиригодишен, а после бързо изгубиха интерес. Останал без приятели, закопнял за обич у дома, той бе придал прекалено голямо значение на приветливото отношение на стария господин, на разходките из розовата градина, на чашите чай, на симпатията. С две думи, беше паднал в капана на заблудата, че съчувствието е обич.

Когато вечерта мина през Имението с надеждата да установи каква е истината, нашият герой бе посрещнат не от д-р Пийкок, а от госпожа Уайт, издокарана в черна сатенена рокля и с наниз перли на шията, която му заяви, че няма какво да търси там, че трябва да си върви и повече да не стъпва в къщата, че създава само неприятности и че тя ги знаела такива като него…

— Д-р Пийкок ли казва така?

Е, така смятал. В този ден обаче момчето заекваше по-силно от всякога, устните му бяха сякаш зашити и му беше трудно да произнесе дори една дума.

— Н-но защо? — попита я той.

Срамът едва не го смаза. Нямаше представа какво е направил, но госпожа Уайт беше толкова сигурна във вината му, че в очите му запариха сълзи, а вонята на витаминната напитка на мама, която усети в гърлото си, едва не го задави…

„Моля те, не плачи — нареди си той, — не и пред госпожа Уайт.“

Тя го изгледа с изгарящо презрение.

— Да не си посмял да шикалкавиш пред мен. Би трябвало да се срамуваш от себе си.

sineokomomche се срамуваше. Засрамен и усетил внезапен пристъп на гняв, бе способен да я убие на място и щеше да го направи без капка колебание или угризение. Само че той беше просто ученик, а тя беше същество от друг свят, от друга класа, полагаше й се безпрекословно подчинение — майка му беше обучила синовете си безпогрешно — а думите й сякаш забиваха копие отстрани в главата му…

— Моля ви… — изрече той, без да заеква.

— Върви си — нареди госпожа Уайт.

— Моля ви. Госпожо Уайт. Не м-може ли да бъдем приятели?

Тя изви вежди.

— Приятели ли? Не разбирам какви ги дрънкаш. Майка ти работеше при мен като чистачка, това е. При това не особено добра. Ако смяташ, че това ти дава право да тормозиш мен и дъщеря ми, грешиш.

— Аз не ви т-тормо… — започна той.

— А какво ще кажеш за онези снимки? — попита тя, вперила поглед право в лицето му.

От изненада сълзите му тутакси пресъхнаха.

— К-какви снимки? — попита той несигурно.

Оказа се, че Федър има приятелка, която работи в местното фотоателие. Приятелката казала на Федър, тя пък казала на госпожа Уайт, която настояла да види снимките и ги отнесла право в Имението, където ги използвала в подкрепа на твърдението си, че сближаването със семейство Уинтър е било грешка и че д-р Пийкок трябва незабавно да поправи стореното…

— Не си мисли, че не те забелязваме — заяви тя. — Как се увърташ край Емили. Как снимаш и двете ни…

Не беше вярно. Никога не снимаше нея. Снимаше само Емили. Обаче не можеше да го каже на госпожа Уайт. Не можеше и да я помоли да не го издава на мама…

Затова той си тръгна с пресъхнали от гняв очи, със залепнал за небцето език. Когато хвърли последен поглед през рамо към Имението, забеляза движение зад един от прозорците на горния етаж. Човекът се отдръпна почти незабавно, но sineokomomche все пак има време да зърне д-р Пийкок, който го наблюдаваше, отпращаше го с глупава усмивка…

Тогава всъщност започна всичко. Тогава се роди sineokomomche. По-късно, през нощта, той се промъкна тайно обратно в къщата, помъкнал кутия с пауновосиня боя и почти парализиран от страх и вина, надраска гнева си на голямата входна врата, която жестоко бяха затръшнали в лицето му, а после, отново сам в стаята си, извади оръфаната Синя тетрадка, за да очертае схемата на още едно убийство.

Изпратете коментар:

Albertine: О, моля те, само не още едно убийство. Искрено смятах, че напредваме…

sineokomomche: Добре, обаче… си ми длъжница…

13

Започна така. Като дневник на неговия фиктивен живот. Има някаква невинност в тези ранни текстове, скрити между редовете на ситния, нечетлив и маниакален почерк. Понякога той си спомня истината, дневните разочарования, яростта, обидата, жестокостта. През останалото време е почти сигурен, че е sineokomomche — че написаното в Синята тетрадка е истинско, а Бенджамин Уинтър и Емили Уайт са измислица, плод на въображението на друг човек. Синята тетрадка му помогна да запази разсъдъка си, в нея вписваше фантазиите си, тя беше тайното му отмъщение срещу онези, които го нараняваха и го унижаваха.

Що се отнася до малката Емили…

Наблюдаваше я по-усилено от всякога. Тайно, завистливо, с копнеж и любов. През месеците, след като го прогониха от къщата на д-р Пийкок, той следеше кариерата на Емили, живота й. Направи стотици снимки. Изрязваше от вестниците материалите за нея. Дори се сприятели със съседското момиченце до госпожа Уайт, даваше й бонбони и я посещаваше с надеждата да зърне Емили.

Известно време д-р Пийкок се стараеше да запази самоличността й в тайна. В статиите му тя беше просто Момиче Y — заело мястото на Момче X — докато не настъпи моментът, когато родителите й решиха да я представят на света. Само че sineokomomche знаеше каква е тя. Пеперуда Луна в стъклена витрина, която всеки момент щеше да излети от пашкула си право в стъкленицата, където да намери смъртта си…

Продължи да я снима, макар да се научи да го прави по-потайно. Хвана се да работи на няколко места след училище — като разносвач на вестници и няколко вечери миеше съдовете в местно кафене — а с надниците си купи фотоувеличител на старо, пакет фотографска хартия и няколко ванички и химикали. С помощта на книги от библиотеката се научи сам да проявява снимките, а накрая превърна в тъмна стаичка мазето, което майка му и бездруго не използваше.

Чувстваше се като човек, който не е успял да спечели лотарията заради само една цифра — а и мама никак не му помагаше, понеже не пропускаше да му внуши, че вината е негова, че ако е бил по-умен, по-бърз, по-добър, тогава може би едно от нейните момчета е щяло да пожъне цялото внимание, всички похвали.

През онази година мама ясно даде на синовете си да разберат, че всички са я подвели. Найджъл, задето изобщо не е успял да държи другите двама под контрол, Брендан — заради глупостта му, но най-вече Бенджамин, на когото бе възлагала толкова много надежди, а той я бе разочаровал във всичко. В Имението, у дома, но най-вече в „Сейнт Осуалдс“. Обучението на Бен в това изключително учебно заведение се оказа най-сериозният му провал, тъй като разби на пух и прах очакванията й (изразявани прекалено открито), че на сина й са отредени велики дела. Всъщност той намрази училището още от самото начало и не го заявяваше открито само заради взаимоотношенията си с д-р Пийкок.

Сега обаче изпитваше враждебност към всичко: от момчетата, които точно като децата в квартала го наричаха „откачалка“, „загубеняк“ и „смотаняк“ (макар и с по-изтънчен акцент), до претенциозните имена на самите сгради — например Ротондата или Порт Кошер — понеже за него имаха вкус на изгнили плодове, от които капе самодоволство и лъхтят на святост.

Подобно на витаминната напитка „Сейнт Осуалдс“ би трябвало да е полезен за здравето му и да му помогне да развие способностите си. Само че след като прекара там три нещастни години, мъчейки се поне малко да се впише, той продължаваше да мечтае за къщата на д-р Пийкок с камината и с мириса на стари книги. Липсваха му глобусите, изпъстрени с вълшебни имена, а най-много му липсваше начинът, по който д-р Пийкок разговаряше с него, сякаш наистина го беше грижа…

В „Сейнт Осуалдс“ не даваха и пет пари. Да, никой не го тормозеше — поне не като братята му — но въпреки това непрестанно усещаше тайното презрение. Дори у учителите, макар те да умееха да го прикриват по-добре от останалите.

Наричаха го с фамилното му име, Уинтър, като кадет в армията. Обучаваха го на разни таблици и спрежения. Посрещаха невежеството му с дълбоки театрални въздишки. Наказваха го да пише и преписва многократно.

„Ще поддържам учебниците си в безупречно състояние. (Найджъл винаги ги намираше, където и да си ги скриеше.) Униформата ми представя училището. Винаги ще я нося с гордост. (Това беше, когато Найджъл разряза вратовръзката му и остави само едно късо парченце.) Поне ще се преструвам, че внимавам, когато в стаята влезе старши учител. (Това беше от саркастичния д-р Дивайн, който една сутрин го завари заспал на чина си в класната стая.)“

А най-лошото бе, че той наистина се стараеше. Стараеше се да се справя отлично с учението. Искаше учителите да се гордеят с него. Някои момчета се проваляха от мързел, а той прекрасно съзнаваше каква огромна привилегия е да учи в училище „Сейнт Осуалдс“ и се мъчеше с всички сили да я заслужи. Само че вследствие на своето изтънчено незачитане на учебната програма, д-р Пийкок го беше обучил само в предмети, които самият той ценеше — изкуство, история, музика, английска литература — и беше пренебрегнал математиката и точните науки, в резултат на което Бен изостана още през първия срок и колкото и да се опитваше, така и не навакса.

След като д-р Пийкок се оттегли от живота им, Бенджамин очакваше мама да го отпише от училището. Дори пламенно се молеше да стане така, но единствения път, когато се осмели да го спомене пред нея, тя го шибна с цялата дължина на парчето кабел.

— Вече съм вложила твърде много в теб — заяви тя, докато прибираше кабела. — Във всеки случай твърде много, за да ти позволя да се отказваш на този етап.

След това той престана да се оплаква. Усети друга промяна, когато го завладя юношеството. Братята му растяха бързо и подобно на оса през октомври, усетила наближаването на зимата, мама само за една нощ се озлоби и превърна синовете си в мишена на цялото си недоволство. Внезапно и тримата се оказаха под обстрела на критиката й: като се почне от начина, по който се изразяваха, и се стигне до дължината на косата им, а sineokomomche осъзна с растящо изумление, че всеотдайността на мама към синовете й е била част от дългосрочен инвестиционен план, който вече трябваше да започне да носи дивиденти.

Найджъл бе напуснал училище три месеца по-рано, а стремежът му да причинява страдания на Бен отстъпи на второ място пред желанието да си намери апартамент, гадже, работа, път за бягство — от мама, от братята си, от Малбри.

Изведнъж сякаш стана по-възрастен, по-дистанциран, по-склонен да изпада в мрачните си настроения и мълчания. Открай време си беше затворен и унил, а сега стана направо недостъпен. Купи си телескоп и през безоблачните нощи излизаше на полето и се прибираше в малките часове, което за Бен не беше лошо, но правеше мама тревожна и раздразнителна.

Ако бягството на Найджъл бяха звездите, Брендан си намери друг изход. На шестнайсет години той вече тежеше с двайсет и пет килограма повече от Бен и вместо да се отърве от детските си тлъстинки, беше добавил към любимите си сладкиши и плашещи количества вредна храна. И той се беше хванал на почасова работа в заведение за пържено пиле в центъра на Малбри, където можеше да се тъпче по цял ден на корем, а вечер през работните дни носеше вкъщи специалното меню, което, ако не беше гладен, изяждаше студено на закуска на следващата сутрин заедно с еднолитрово пепси, след което поемаше към „Сънибанк Парк“, където беше ученик последна година. Мама се надяваше, че той ще успее да влезе в курсовете за подготовка за университета, само че каквото и да кажеше или да направеше тя, думите й не оказваха никакво влияние върху ненаситния брат на Бен, явно превърнал в своя житейска мисия опитите да се откопчи от опеката й с ядене. Бен смяташе, че е само въпрос на време Брендан да се провали на изпитите и да отпадне, а после и да се изнесе от къщи.

Бенджамин изпита известно облекчение. Още след приемния изпит в „Сейнт Осуалдс“ се засили подозрението му, че Брен го следи. Не че му каза нещо, просто го гледаше някак особено. Понякога подозираше, че Брен върви след него, когато излиза, друг път, когато влезеше в стаята си, имаше усещането, че нещо е разместено. Книги, които беше оставил под леглото си, се оказваха преместени или пък изчезваха за ден-два, а после се появяваха другаде. Разбира се, никак не му се връзваше. За какво са му на Брендан книги? Въпреки това обаче не му беше приятна мисълта, че някой му рови из нещата.

По онова време обаче Брен беше най-малката му грижа. Толкова много бяха вложили в него. Толкова много пари, толкова много надежда. А сега, когато предстоеше вложенията да се върнат, и дума не можеше да става за отстъпление. Майка му нямаше да се подложи на унижението да слуша как съседите шушукат, че момчето на Глория Уинтър е изключено от училище…

— Ще правиш каквото ти наредя, при това охотно — заяви тя. — Или ще си платиш, кълна се.

Явно „Ще си платиш“ беше рефренът на мама през цялата година. Затова — през цялата година — синовете й си умираха от страх от Глория.

sineokomomche знаеше, че си го заслужава, sineokomomche знаеше, че е лош. Ала никой не знаеше точно колко е лош. Майка му обаче ясно му даде да разбере, че връщане назад няма, че ако я разочарова сега, го очаква най-ужасното наказание.

— Дължиш ми го — каза тя и погледна към зеленото керамично куче. — Нещо повече, дължиш го на него. Дължиш го на брат си.

Дали Малкълм щеше да успее в живота, ако бе оцелял? sineokomomche често си задаваше този въпрос. Обземаше го нервност, когато мислеше за това. Сякаш живееше два живота едновременно. Единият за себе си и още един за Мал, който никога не бе получил неговите възможности. Страхът го гризеше като плъх в клетка. Ами ако не отговори на очакванията й? Какво ще направи тя тогава?

Спасение намираше в писането. Държеше Синята тетрадка в тъмната стаичка, където не можеше да я намери нито мама, нито братята му, а всяка вечер, когато положението се влошеше неимоверно, превръщаше страховете си в истории. Винаги от гледната точка на лошия, на негодника, на убиеца…

Жертвите му бяха много, методите — най-различни. sineokomomche не се задоволяваше с никакви обикновени престрелки. Стилът му може и да беше спорен, но въображението му нямаше граници. Жертвите му умираха по изобретателни начини, приклещени в машини за изтезание, заровени до шия в мокри пясъци, впримчени в пъклени капани.

Използваше Синята тетрадка като архив на фиктивните си убийства и на някои реални експерименти: Бен наскоро се беше насочил от оси към пеперуди, а по-късно и към мишки, които улавяше лесно с помощта на малък капан бутилка, а уплашеното туптене на сърцето им — усилено от резонатор — беше отклик от собствения му ритъм.

Капанът беше изработен от бутилка за прясно мляко, в която Бен поставяше малко количество стръв. Така си избираше жертвите, така отсяваше виновните от невинните. Мишката влизаше в бутилката, изяждаше стръвта, но не можеше да се покатери обратно по гладката стена. Смъртта й настъпваше доста бързо — от изтощение и от шок — докато малките й розови крачета тепаха бързо-бързо по стъклото, сякаш въртят невидими педали.

Работата е там, че те сами избираха да умрат. Избираха да влязат в капана със стръвта. Затова той не беше виновен за смъртта им.

Всичко това обаче щеше да се промени.

Изпратете коментар:

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: Джени? Колко ми липсваше…

14

Лъжата има собствен ритъм. Лъжата на Емили започна с въодушевяваща увертюра, която се смекчи до тържествено анданте, разработи няколко теми и вариации и накрая се появи отново в победоносно скерцо, посрещнато от публиката със ставане на крака и с бурни овации.

Това беше нейното тържествено откриване. Официалното й представяне пред медиите. Момичето Y беше изпълнило целта, вече беше готова да застане на сцената. Само след три стеснителни седмици щеше да стане на осем, беше умна и речовита, изпълнението й беше идеално подготвено и можеше да издържи и най-строг анализ. Като част от шумотевицата информираха пресата, а в една малка галерия в Кингсгейт в Малбри предстоеше изложба на нейни картини; предстоеше излизането на новата книга на д-р Пийкок, така че най-неочаквано целият свят заговори за Емили Уайт.

Тази дребна фигурка (писа в. „Гардиън“) с късата й кестенява коса и тъжно лице не изглежда като обичайното дете-чудо. (Човек се пита защо. Какво очакваха?) Всъщност на пръв поглед тя е досущ като всяко друго осемгодишно момиченце, с изключение на начина, по който се плъзгат и стрелкат очите й и създават у автора впечатление, че момичето вижда дълбоко в душата му.

Авторът беше застаряващият журналист Джефри Стюартс и ако изобщо имаше душа, Емили не успя да я почувства. Гласът му винаги беше малко по-силен от нужното и в него се долавяше леко дрънчене като на изсушен грах в купа — освен това миришеше твърде силно на „Олд Спайс“ в старанието си да заличи избиващата отдолу миризма на пот и на осуетена амбиция.

През онзи ден той беше самата любезност.

Трудно може да си представи човек (пишеше той по-нататък), че платната, които сякаш пеят и се възвисяват от стените на малката галерия близо до Кингсгейт в Малбри, може да са нарисувани от това стеснително момиченце. При все това има нещо мистериозно у Емили Уайт. Малките й бели ръчички пърхат неспирно като пеперуди. Главата й е леко наклонена на една страна, сякаш чува нещо недостъпно за нас, останалите.

Всъщност просто й беше скучно.

— Вярно ли е, че всъщност ти виждаш музиката? — попита я той.

Тя кимна послушно; зад журналиста чуваше плюшения смях на д-р Пийкок, който се открояваше сред цвърчащия бял шум. Запита се къде ли е баща й, заслуша се да открие гласа му и за миг сякаш го долови, оплетен в усилващата се какофония.

— И всички тези картини показват това, което виждаш, така ли?

Тя отново кимна.

— Е, Емили, какво е усещането?

Възможно е малко да преувеличавам, но у нея сякаш долавям нещо от бялото платно, някакво духовно качество, което едновременно пленява и отблъсква. Картините й го отразяват, сякаш младата художничка по някакъв начин е получила достъп до друго ниво на възприятието.

О, божичко! Но на него си му харесваше. Имаше и още все в същия дух: споменат беше Рембо (неизбежно), работата на Емили беше сравнена с произведенията на Мунк и на Ван Гог и дори бе намекнато, че тя е имала преживяване от типа „канализиране“, както би го определила Федър, което ще рече, че по някакъв начин Емили се бе настроила на вълните на някаква открита честота на таланта (вероятно свързана с отдавна починали художници) и така е успяла да нарисува тези удивителни картини.

На пръв поглед, пише господин Стюартс, всичките й платна изглеждат абстрактни. Големи и дръзки цветни петна, някои с толкова силно изразена текстура, почти като скулптури. Долавят се обаче и други влияния, които несъмнено не са случайни съвпадения. „Ероика“ на Емили Уайт напомня на „Герника“ на Пикасо, „Бах на рождения ми ден“ е сложна и наситена с движение като произведение на Джаксън Полък, а „Звездна лунна соната“ крие съвсем не повърхностна прилика с Ван Гог. Възможно ли е, както допуска Греъм Пийкок, изкуството като цяло да има обща основа в колективното несъзнавано? Или пък това малко момиченце е проводник на нещо отвъд чувствителността на обикновените смъртни?

Имаше и още — още много — все в този дух. Преработен вариант на статията се оказа в „Дейли Мирър“ под заглавието „Свръхсетивността на едно сляпо момиче“. „Сън“ също пусна материала или нещо сходно на него, придружен от снимка на Сиси Спейсък от филма „Кари“. Малко след това по-разширена версия беше публикувана в списание „Луната на Водолея“, заедно с интервю с Федър Дън. Дотогава вече митът беше плъзнал и макар на този конкретен ден да нямаше и следа от ножовете, които щяха да се появят като реакция впоследствие, според мен още тогава Емили се чувстваше неловко от цялото това внимание. Тя мразеше тълпите, мразеше шума, а ето че край нея непрекъснато идваха и си отиваха хора, а гласовете им я кълвяха като гладни пилци.

Господин Стюартс вече разговаряше с Федър. Емили чуваше гърления й тъмен като пачули глас да казва, че различно надарените деца често са идеалният приемник на добронамерени духове. Отляво майка й звучеше съвсем леко пияна, а смехът й се извисяваше прекалено висок насред пушека и шума.

— Винаги съм била убедена, че е изключително дете — чу Емили въпреки шума. — Кой знае, може да се окаже, че е на следващото стъпало от еволюционното развитие. Едно от децата на утрешния ден.

Децата на утрешния ден. Ама че фраза. Федър я използва в своето интервю в „Луната на Водолея“ (подозирам, че сама я е измислила) и фразата породи десетки теории, за които Емили за щастие дори не подозираше — поне до финалния срив.

Сега просто се дразнеше, затова стана от стола си и тръгна към отворената врата, следвайки гладката линия на стената и усещайки мекия въздух по извърнатото си нагоре лице. Навън беше топло, Емили долови ласката на вечерното слънце по клепачите си и уханието на магнолия от парка през улицата.

„Бял мирис — изрече гласът на майка й в съзнанието на Емили. — Бял като магнолия.“ На Емили й звучеше мек и шоколадов като ноктюрно на Шопен, като „Пепеляшка“, мирис на магия. В сравнение с топлината тук горещината в галерията беше потискаща, гласовете на всички онези хора — гости, учени, журналисти, които говореха един през друг и с все сила — я блъскаха като горещ вятър. Не бе правила друга изложба. Не бе имала дори истинско празненство по случай рождения ден. Седна на стълбите на галерията — имаше перила от ковано желязо — притисна пламналата си буза към сипаничавата повърхност и вдигна лице към бялата миризма.

— Здравей, Емили — каза някой.

Тя се извърна по посока на гласа. Той стоеше на десетина стъпки от нея. Момче — по-голямо от нея, така й стори, може би на шестнайсет. Гласът му звучеше някак странно плосък и стегнат, като инструмент, който не свири във вярната тоналност, и Емили долови в него предпазливост, примесена с интерес и с нещо близко до враждебност.

— Как се казваш?

— С. М. — отговори той.

— Това не е име — отбеляза Емили.

Усети от тона му, че вдига рамене.

— Така ми казват у дома — каза той.

Настъпи доста дълга пауза. Емили усещаше, че му се иска да говори и че я гледа. Предпочиташе или да си зададе въпроса, или да си тръгне и да я остави самичка. Момчето не направи нито едно от двете, а просто си стоеше и устата му се затваряше и отваряше като вратата на магазин в оживен ден.

— Внимавай — предупреди го тя — да не лапнеш някоя муха.

Чу как зъбите му щракнаха.

— Нали уж си с-сляпа?

— Сляпа съм, обаче те чувам. Издаваш шум, когато си отваряш устата. Дишането ти се променя. — Емили се извърна и изведнъж усети нетърпение. Защо изобщо си правеше труда да изследва нещата? Той беше просто поредният зяпач, дошъл да види откачалката. След малко, ако се осмели, ще я попита за цветовете.

Когато го направи, Емили проумя с известно закъснение какво й бе казал. Заекването му, което беше забелязала, се беше засилило, но не от нервност, както й стана ясно, а заради истински конфликт, който завързваше думите му в объркана плетеница, която за няколко секунди самият той не успяваше да разплете.

— Наистина ли можеш да ч-ч… можеш да ч-чу… да чуваш ц-ц… — Емили долови безсилието в гласа му, докато се мъчеше да изрече думите. — Наистина ли можеш да чуваш ц-цветовете? — попита той.

Тя кимна.

— Е, аз какъв цвят съм?

Тя поклати глава.

— Не мога да ти обясня. Сякаш имам допълнително сетиво.

Момчето се засмя. Не прозвуча никак весело.

— Малбри мирише на лайна — заяви той равно и беззвучно. — Д-р Пийкок мирише на дъвка. Господин Пинк мирише на зъболекарски газ… — Емили забеляза, че той не заекна нито веднъж по време на тази реч — най-дългата поредица от думи, която го беше чула да произнася досега.

— Не разбирам — призна озадачено тя.

— Не знаеш кой съм, нали? — попита той с лека горчивина. — Толкова пъти съм те гледал, докато свириш или си седиш в л-люлката в дневната…

Най-сетне проумя.

— Ти ли си? Ти си Момчето X.

Той дълго не продума. Може би беше кимнал — хората забравят — а после каза само:

— Да, аз съм.

— Помня, че съм чувала за теб — каза тя, но не искаше да му каже, че според майка й той е мошеник. — Къде отиде… след д-р Пийкок…

— Никъде не съм ходил — отговори той. — Живеем в Белия град. В долния край на селото. Мама работи на п-пазара. П-про-дава п-плодове.

Настана продължително мълчание. Този път тя не го чу да се мъчи да продума, но усещаше погледа му върху себе си. Почувства се неудобно, възмути се и едновременно с това изпита лека вина.

— Мразя плодове, мамка му — каза той.

Настана още една неловка пауза, по време на която тя затвори очи и горещо се помоли момчето да си тръгне. Майка й явно имаше право. Той не беше като нея. Дори не се държеше приятелски. Но въпреки това…

— Какво е усещането? — Не можеше да не го попита.

— Кое, да продаваш плодове ли?

— Онова… което ти правиш. Да усещаш мириса и вкуса на думите. Не знам как се нарича.

Настана поредното дълго мълчание, докато той се чудеше как да й обясни.

— Аз не п-правя нищо — отговори той накрая. — То просто… има си го. Като твоето вероятно. Виждам нещо, чувам нещо и после изпитвам някакво усещане. Не мога да кажа защо. Странни неща. И ме боли…

Отново пауза. Вътре в галерията шумът от гласовете беше поутихнал, Емили допусна, че някой се готви да произнесе реч.

— Имаш късмет — каза С. М. — Твоето си е дарба. Прави те специална. А моето е непотребно. Боли, получавам главоболие ето тук… — Постави едната си ръка на слепоочието й, а другата — в ямката на шията й. Тя усети как по тялото му пробяга тръпка, сякаш наистина изпита болка. — Освен това всички ме мислят за луд или дори по-лошо, смятат, че се преструвам, за да привличам внимание. Кажи ми според теб преструвам ли се?

Тя се запъна за миг:

— Не знам…

И отново онзи смях.

— Ето, виждаш ли. — Изведнъж натрупаният гняв, който Емили бе доловила в гласа му, бе затиснат от пласт огромна умора. — Накрая дори аз самият си мислех, че се преструвам. А д-р Пийкок — не го виня. Уж било дарба. Но за какво ми е? Твоята я разбирам. Виждаш цветовете, въпреки че си сляпа. Рисуваш музиката. Това си е с-скапано чудо. Но моето? Представяш ли си какво ми е всеки д-ден… — Отново започна да заеква. — Понякога е толкова зле, че не мога дори да мисля. За какво изобщо ми е потрябвало това? За какво ми е?

Замълча и Емили чу учестеното му рязко дишане.

— Преди смятах, че има лек — каза той накрая. — Мислех си, че ако издържа изпитанията, д-р Пийкок ще намери лекарство. Само че няма начин. Те проникват навсякъде. Във всичко. В телевизията, във филмите. Не можеш да се измъкнеш. От него. От тях…

— Миризмите ли имаш предвид?

Той замълча и после каза:

— Да, миризмите.

— Ами аз? — попита Емили. — Аз имам ли миризма?

— Разбира се, че имаш, Емили — отговори той и този път тя долови в тона му съвсем лек намек за усмивка. — Емили Уайт ухае на рози. На розата, която расте до оградата в края на градината на доктора. Казва се Albertine, така се казва. Ето на това ми мирише твоето име.

Изпратете коментар:

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

Albertine: Ами, благодаря…

15

В този момент разбрах, че тя се преструва. Още нямаше осем години, а вече беше по-умна от останалите, от онези, които дирижираха медийната истерия и които си мислеха, че са я създали.

Какво е усещането? На това… което правиш?

Беше толкова красива дори тогава. Кожа като ванилов сладолед, гладка тъмна коса и очи като на пророчица. Хубавата кожа се дължи на хубавия произход. Хубавият произход си личи по всичко — челото, скулите, китките и шията, изваяните й прекрасни ключици. Обаче…

Какво е усещането? На това… което правиш?

Иначе никога не би ме попитала. Не и ако казваше истината. Нещата, които чувстваме, нещата, които усещаме… са заложени дълбоко вътре в нас като бръсначи в калъп сапун; с остри и необясними ръбове, които режат надълбоко като красотата ти.

Лъжата й го потвърди, но аз вече си знаех, че тя ми принадлежи. Двамата бяхме сродни души в измамата, и двамата дълбоко в себе си бяхме злодеи, завинаги. Нямаше смисъл да я питам кога — и дали — ще я видя отново. Дори с обикновено дете би било трудно да се уреди срещата, която имах предвид — а с това вече прочуто момиче просто нямах никакъв шанс.

Тогава започнаха сънищата. Никой не ми беше обяснявал за хормоните, за растежа, за секса. За жена с трима синове тийнейджъри мама кой знае защо се оказа прекомерно сдържана по темата, а когато моментът настъпи, научих повечето неща от братята си — в най-добрия случай бе равносилно на непохватен опит от бараката зад училище — а това изобщо не ме подготви за величината на преживяването.

Развитието ми закъсняваше. През пролетта обаче наваксах отмъстително. Пораснах с осем сантиметра, кожата ми се изчисти и най-неочаквано започнах да чувствам остро и неловко себе си, наситеността на усещанията си, която ако не друго, стана по-силна от преди — дотолкова, че сутрин се събуждах с ерекция, която отшумяваше понякога след часове.

Емоциите ми се люшкаха от дълбоко нещастие до абсурдно въодушевление, всичките ми сетива се усилиха, отчаяно копнеех да се влюбя, да докосвам, да целувам, да усещам, да знам…

А чрез всичко това напираха онези видения — живи, страстни, експлозивни видения, които записвах в Синята тетрадка, видения, които ме изпълваха със срам и с отчаяние, а също и с ужасяващо и стаено усещане за радост.

Найджъл ми каза няколко месеца преди това, че може би скоро ще стане време сам да си пера нещата. Вече разбирах какво е имал предвид и се възползвах от съвета му, проветрявах стаята си и перях чаршафите си три пъти седмично с надеждата да прогоня характерния остър мирис. Мама никога нищо не казваше, но усещах неодобрението й да расте, сякаш вината за отминаващото детство бе моя.

Мислех, че мама изглежда стара, корава и кисела като неузряла ябълка и че у нея вече се долавя някакво отчаяние: в начина, по който ме наблюдаваше на вечеря — как ми нареждаше да се изправя, да се храня както трябва, да не се прегърбвам, за бога…

Останах в училище по нейно настояване и засега успявах да прикривам факта, че съществено изоставам от другите. Само че по Великден изпитите вече се оказаха опасно близо, а аз се провалях по повечето предмети. Правописът ми беше ужасен, от математиката ме заболяваше глава и колкото повече се стараех да се съсредоточа, толкова повече се засилваше болката, така че дори само да погледнех училищната си униформа, окачена на облегалката на стола, и ме заболяваше главата — мъчение по асоциация.

Нямаше към кого да се обърна за помощ. Учителите ми — дори най-добронамерените от тях — бяха склонни да приемат, че просто не съм създаден за академична работа. Не можех да им обясня истинската причина за тревогата си. Не бих могъл да призная пред тях, че се боя от неодобрението на мама.

Затова криех доказателствата. Подправих подписа на майка си на няколко бележки за отсъствия. Криех оценките си, лъжех, подправях успеха си в края на срока. Тя обаче явно е заподозряла, че нещо не е наред, защото започна тайно разследване — сигурно е знаела, че ще излъжа — като първо се свърза по телефона с училище, за да провери какви й ги разказвам, а после си уреди среща с класния ми наставник и с отговорника на випуска, на която научи, че от Коледа почти не съм стъпвал в училище заради продължително боледуване от грип, заради което съм пропуснал изпитите…

Помня нощта на тази среща. Мама беше сготвила любимото ми ядене — пържено лютиво пиле и царевица — което май трябваше да ми подскаже, че предстои нещо сериозно. Трябваше да забележа и как се е облякла — тъмносинята рокля и обувките на висок ток — но явно съм бил прекалено самодоволен. Нито за миг не заподозрях, че ми създава фалшиво усещане за сигурност, и нямах ни най-малка представа за репресиите, които ще се стоварят върху нищо неподозиращата ми глава.

Може би проявих небрежност. Може би подцених мама. Или пък някой ме бе видял в града с откраднатия фотоапарат…

Така или иначе, мама знаеше. Знаеше, наблюдаваше и изчакваше удобния момент. След като бе говорила с директора, с учителя ми, с госпожа Плат, се върна у дома, издокарана с официалните си дрехи, сготви ми любимото ядене, после ме остави на канапето да гледам телевизия, върна се в кухнята (допусках, че за да измие съдовете), а накрая се промъкна безшумно и аз усетих първо уханието на парфюма й „Синият час“ и я чух как изсъска в ухото ми:

— Малко нищожество!

Рязко се извърнах и тя ме удари. Удари ме с чинията от вечерята, удари ме право в лицето — за секунда се разкъсвах между смайването от сблъсъка на чинията с челото и скулите ми и недоумението от цялата бъркотия: от пилешката мазнина и от зрънцата царевица по лицето и косата ми, по-скоро ме слиса това, отколкото болката или кръвта, която се стичаше в очите ми и багреше света ми в нюансите на аленото…

Полузамаян, опитах да се дръпна, блъснах кръста си в канапето и по гръбнака ми плъзна стъклена болка. Тя отново ме удари, този път по устата, после ме връхлетя и започна да ме налага с юмруци и плесници и да ми крещи:

— Малък лъжлив негодник! Нищожество такова!

Знам, че според вас е трябвало да отвърна на ударите. Ако не с юмруци и с крака, то поне с думи. Но за мен нямаше вълшебни думи. Никакви уверения за обич нямаше да възпрат яростта на майка ми, никакви протести, че съм невинен, не можеха да пресекат прилива на неистовия й бяс.

Ужасяваше ме гневът й — налудничавият, неконтролируем гняв — той ме плашеше много повече от юмруците и плесниците, и тинестата воня на витаминната напитка, която някак отново беше станала отвратителна част от всичко, и начинът, по който ми врещеше онези неща в ухото, докато накрая не се разплаках — „Мамо! Моля те! Мамо!“ — сгушен в ъгъла до канапето, стиснал главата си с ръце, с кръв в очите, с кръв в устата, и с онази уплашена бебешко синя дума, подобна на безпомощния плач на новородено, която накъсваше всеки удар, докато светът постепенно не се промени от кървавочервен до черно-син и гневните изблици не секнаха.

След това тя пределно ясно ми показа колко ужасно съм я разочаровал. Седях на канапето, притиснал кърпа към разранената си уста и друга — към челото си, и слушах дългия списък на прегрешенията си, докато се стигна до присъдата:

— Ще те държа под око, С. М.

Тя ме следи. Майчините ми очи като всевиждащото око на Бог. Все едно току-що си бях направил татуировка, сякаш нещо дращеше голата ми кожа. Понякога си го представям — и то е синьо като синина, болнично синьо, избелялото синьо на затворнически гащеризон. И ме бележи неотвратимо — с дамгата на майка ми, с дамгата на Каин, с дамга, която не може да се изтрие.

Да, разочаровах я. Първо, както ми каза, заради лъжите ми — като че ли ако бях казал истината, можех да си спестя всичко това. А после и с многобройните си неуспехи: с неуспеха си в училище, с неуспеха да бъда добър син, с неуспеха да оправдая онова, което винаги е очаквала от мен.

— Моля те, мамо.

Ребрата ме боляха; впоследствие установихме, че две са били счупени. Носът ми също беше счупен — забелязва се, че не е съвсем прав — и ако се вгледате в устните ми, още личат белезите, тъничките като конци сребристи белези, подобни на неумели шевове, направени от ученик.

— Сам си си виновен — заяви ми тя, като че ли просто ме беше шляпнала майчински, колкото да привлече вниманието ми. — А какво ще кажеш за онова момиче, а?

Лъжата ми дойде механично:

— Кое момиче?

— Не ми се преструвай на невинен… — Устните й едва-едва се разтегнаха в кисела усмивка, а по гърба ми сякаш се плъзна леден пръст. — Знам какво си намислил. Следиш онова сляпо момиче.

Госпожа Уайт ли беше говорила с нея? Или пък мама беше влизала в тъмната ми стаичка? Дали някоя от приятелките й не беше споменала, че ме е виждала с фотоапарат?

Така или иначе, знаеше. Винаги знае. Снимките на Емили, графитите на входната врата на д-р Пийкок, седмиците кръшкане от училище. И Синята тетрадка, сетих се, обзет от внезапна тревога — дали и нея е намерила?

Ръцете ми се разтрепериха.

— Е, какво ще кажеш в своя защита?

Нямаше как да й обясня.

— Моля те, мамо, съжалявам.

— Каква е тази работа със сляпото момиче? Какви ги вършите двамата?

— Нищо. Наистина. Нищо, мамо. Никога не съм говорил с нея.

Тя ме удостои с една от смразяващите си усмивки.

— Никога не си говорил с нея значи! Никога, нито веднъж, за толкова много време?

— Само веднъж. Веднъж пред галерията…

Мама тутакси присви очи, видях как ръката й се стрелна нагоре и знаех, че отново ще ме удари. Мисълта за тези агресивни ръце в близост до устата ми отново внезапно се оказа непоносима, дръпнах се отбранително и изтърсих първото, което ми хрумна…

— Емили се преструва — заявих. — Тя изобщо не чува цветовете. Дори не знае какви са. Измисля си — сама ми го каза — а всички се хващат…

Понякога е нужна нова идея, за да възпреш връхлитащо бедствие. Мама ме изгледа с присвити очи, сякаш се опитваше да провиди през лъжата. А после бавно свали ръка.

— Какво каза?

— Измисля си. Казва им каквото искат да чуят. Заради госпожа Уайт е…

Тишината покъкри край нея известно време. Виждах как мисълта пуска корени в нея, как измества разочарованието й, гнева й.

— Тя ли ти го каза? — попита ме най-накрая. — Тя ли ти каза, че си измисля?

Кимнах и усетих прилив на смелост. Устата още ме болеше и ребрата ми бяха натъртени, само че зад цялото ми страдание вече се усещаше вкусът на победата. Каквото и да си мислеха братята ми, винаги съм притежавал бърза изобретателност, която сега използвах, за да се избавя от страховития критичен поглед на майка си.

Разказах й всичко. Пуснах й въдицата. Всичко, което някога сте чели за онази работа с Емили Уайт, всеки слух, всеки присмех, всяка язвителна забележка. Всичко това започна заради мен и точно като дразнителя в сърцевината на мидата, който се превръща в перла, нарасна, даде плод и този плод беше обран.

Знаехте, че съм лош човек. Само че още не знаехте колко съм лош: как още тогава набелязах посоката към онова последно фатално действие, как двамата с малката Емили Уайт се оказахме спътници по време на това пътуване…

На криволичещото пътуване към убийството.

16

Всичко тръгна към провал още тогава, още вечерта на първата изложба. Отне ми известно време, преди да го осъзная, но всъщност точно тогава явлението Емили Уайт получи тревожен обрат. Отначало бе просто лека вълничка, набраздила повърхността, но особено след успеха на книгата на д-р Пийкок все повече хора бяха готови да обърнат внимание, да повярват в най-лошото, да се надсмиват, да завиждат или да злорадстват…

Във Франция, където много си падат по децата чудо, L’Affaire Emily привлече незаслужено голямо внимание. Един от първите покровители на Емили — стар приятел на д-р Пийкок от Париж — продаде няколко нейни картини в галерията си на левия бряг на Сена. „Пари Мач“ поде историята, същото направи „Билд“ в Германия и английските таблоиди, да не говорим за статията на Федър в „Луната на Водолея“.

И точно тогава избухна сандалът. Главоломният упадък. Разобличаването в медиите. По-малко от шест месеца след триумфалното си начало кариерата на Емили вече се проваляше.

Разбира се, аз изобщо не го заподозрях. Откъде бих могла да знам? Не четях вестници и списания. Клюките и слуховете ме подминаваха. Дори във въздуха да се е долавяло нещо, аз бях твърде погълната от себе си, за да му обърна внимание, толкова надълбоко бях потънала в своя маскарад, че почти не забелязвах какво се случва. Татко знаеше — знаеше още от самото начало — но не бе в състояние да спре лавината. Отправяха обвинения. Провеждаха се разследвания. Вестниците бяха пълни с противоречиви материали, излезе книга, дори снимаха филм — само че едно нещо беше ясно на всички. Сапуненият мехур се беше спукал. Чудото беше изчезнало. С явлението Емили Уайт наистина беше свършено. И така, тъй като вече нямаше какво да губим, ние, татко и аз, изчезнахме като Снежанка от приказката, безследно.

Отначало беше като ваканция. „Чакай само да си стъпим на краката.“ Безкрайна поредица от евтини пансиони. Бекон за закуска, птичи песни на зазоряване, чисти чаршафи на непознатите тесни легла. На почивка от Малбри, така ми каза той, и през първите няколко седмици аз му вярвах, следвах го като покорна овчица, докато накрая спряхме в отдалечено градче близо до шотландската граница, където никой нямало да ни разпознае, така ме увери той.

Мама изобщо не ми липсваше. Знам, че звучи ужасно, но за мен беше толкова неочаквано удоволствие татко да бъде изцяло на мое разположение, че Малбри и предишният ми живот ми се струваха като нещо, случило се на друг човек, на друго момиче, при това много отдавна. И когато най-накрая разбрах, че нещо не е наред, че татко бавно полудява, че никога няма да се изправи на крака, аз направих всичко по силите си да го прикривам, докато накрая не ни намериха.

Той открай време си е мълчалив. А сега депресията го съсипа. Отначало мислех, че причината е самотата, и се стараех да му бъда компания. Но с течение на времето той се затваряше все повече, все повече се отдаваше на своите чудатости и стана зависим от музиката си до такава степен, че забравяше да се храни, забравяше дори да спи и ми разказваше едни и същи приказки, свиреше едни и същи стари произведения на пианото в хола или ги пускаше на пращящата стара стереоуредба, „На Елизе“, „Лунната соната“ и, разбира се, „Фантастична симфония“ на Берлиоз, по-специално „Пътя към ешафода“ — докато аз правех каквото мога да се грижа за него, а той потъваше в мълчание.

Осемнайсет месеца по-късно получи първия си удар. Добре че съм била там, така казваха, добре че съм го намерила. Лекарят каза, че ударът е бил лек, беше засегнал говора и лявата му ръка. Явно не разбираха колко важни са ръцете за татко — чрез тях ми говореше, когато вече не можеше да се изразява с думи.

Обаче ударът сложи край на нашето бягство. Светът най-накрая ни откри. Отведоха ни на различни места — татко в санаториум близо до Малбри, а мен в друг дом, където прекарах следващите пет години, без нито за миг да си дам сметка, че би трябвало някой да плаща сметките, че някой се грижи за нас и че д-р Пийкок е успял да ни издири.

По-късно научих за кореспонденцията между двамата, за многобройните опити на д-р Пийкок да осъществи контакт и за отказа на татко да му отговори. На какво се дължеше загрижеността на д-р Пийкок? Може би извираше от чувство за вина или от преданост към стар приятел, или от съжаление към малкото момиченце, сполетяно от трагедия.

Така или иначе, той плащаше сметките, наблюдаваше ни отдалеч, а къщата продължаваше да си стои празна, неизползвана и необичана, затворена като нежелан подарък, натъпкана до покрива със спомени.

Станах на осемнайсет. Намерих си своя квартира. Там, в центъра на Малбри, миниатюрна стаичка на четвъртия етаж, която служеше и за дневна, и за спалня, кухничка и наполовина облицована с плочки баня, с мирис на влага. Всяка седмица посещавах татко — понякога той дори разбираше коя съм. И макар че известно време бях сигурна, че ще ме познаят, накрая най-сетне проумях. Никой не даваше и пет пари за Емили Уайт. Дори не я помнеха.

Обаче нищо не изчезва напълно. Нищо не свършва напълно. Въпреки обичта и сигурността, които ми даде Найджъл, сега си давам сметка — макар и малко късно — че с него просто бях заменила една златна клетка с друг вид решетки.

Сега обаче най-сетне се освободих от всички тях. Свободна съм от родителите си, от доктора, от Найджъл. Коя съм сега? Накъде съм се запътила? И още колко човека трябва да умрат, преди да се освободя от Емили?

Изпратете коментар:

sineokomomche: Много трогателно, Albertine. Понякога и аз се питам същото…