Синовете на Великата мечка

ИНДИАНСКО ВОЕННО ИЗКУСТВО

Керванът бе напуснал в най-гъст мрак временния си бивак в гората. Хората пътуваха мълчаливо през нощта и дори и кучетата носеха товара си, без да лаят.

Пътуваха все още на запад. Едва когато възвишенията на Черните хълмове останаха от дясната им страна, Токай-ихто и Хавандшита поведоха своите хора в северозападна посока, навътре в платото, което се простираше между Черните хълмове и Скалистите планини и все още бе покрито с висок сняг.

Нощ след нощ керванът продължаваше на север. Пренасянето на имуществото ставаше все по-трудно; снегът вече не бе така твърд и конете затъваха дълбоко. Кулестият жребец проправяше храбро път за цялата колона. Мъжете и жените, пък и децата, които вече достатъчно бяха заякнали, за да издържат на нощните походи, вървяха с плазове под мокасините си. Най-малките деца майките носеха в цедилки на гърбовете си; по-големите, които не можеха да вървят цяла нощ с плазове, бяха пъхнати в кожени чували. По два такива чувала, окачени на ремък, висяха отдясно и отляво на някои коне.

Нощем керванът вървеше в безпросветен мрак. Никъде не шумолеше вода, никъде не се виждаше дърво. Вятърът бе навеял снега от хребетите на леките възвишения в доловете и така разликата във височината бе намалена; като една вълна с друга си приличаха сега леките възвишения и долчинките под бялата покривка. Северният вятър свистеше и стенеше над голата земя, скимтеше в ниските шубраци и вдигаше на обла-ци снега там, където той не се бе вкоравил. Навеяният сняг навлизаше в очите, носовете и ушите на хора и животни. Той се пъхаше заедно с вятъра и под най-дебелите кожени дрехи и щипеше кожата. Скърцането на копитата и шляпането на плазовете се сливаха и разнасяха от все по-силно ревящия вятър.

Бурята режеше като нож. Мечите момчета бяха сложили ръцете си пред лицата, за да могат да дишат. Постепенно въздухът сякаш се разбущува. Съскаше и виеше. Жените търсеха как да закрият децата от бурята. Светкавичен облак не знаеше вече как да премества краката си един пред друг. Бузите и носът й горяха от мраза, а ръцете я боляха жестоко. Маси сняг отново се завъртяха във вихрушка и се нахвърлиха със сила върху хората и конете. Уинона падна и заедно с нея снегът зарови и Светкавичен облак.

Момичетата усетиха как някой ги измъкна от снега. Бурята вилнееше така, че никой не можеше да чуе друг глас. Въпреки това сигналната свирка успя да разцепи грохота. Това бе сигнал за спиране и за заравяне в снега. Разгърнаха с мъка големите завивки от бизонова кожа под напора на бурята. Всеки си взе по шепа храна в малки кесии. Завиха момчетата и момичетата под бизоновите чергила така, че те се скриха напълно. Децата се сгушиха едно до друго в мрака. Светкавичен облак усещаше до себе си своята приятелка Гущерчето и чуваше шушукането на Мечите момчета с малкото мече, което бе покрито заедно с тях. Уинона, Унчида и Монгшонгша се заровиха до децата. Бойците нямаха право да се скрият под чергилата. Те трябваше да останат прави, да залостят здраво дългите си копия в снега и да дежурят, докато трае снежната виелица. След като тя утихнеше, те щяха да разберат по копията къде лежат заринати жените и децата, тъй като навеяните преспи променяха изцяло лицето на местността.

На Светкавичен облак, Гущерчето и Мечите момчета им беше меко и топло под прикритото от вятъра скривалище. Те си мислеха за вожда и за бойците, които стояха под напора на ледената буря. Но макар че мислеха за останалите отвън бойци, очите им все пак се затвориха. Бяха толкова изнурени, че заспаха веднага сред пълната тишина, която ги бе обгърнала заедно със снега. Спаха така дълбоко, че не знаеха колко време бе минало, когато ги разбудиха. Мъжете отринаха снега и отметнаха завивките и те отново вдъхнаха студения въздух. Очите им запремигваха на дневната светлина към светлосивото небе. Около тях се бяха образували нови планини от сняг и бели долове… Кучетата залаяха и започнаха да се разравят от снега. Мъжете и жените се заеха да отринат снега от земята, за да могат мустангите да попасат малко. Но това бе отчаяна и трудна работа. Който имаше силни очи, забелязваше в далечината движещи се точки: беше голяма глутница вълци. Това не предвещаваше нищо добро за идващата нощ. Установен бивак можеше да се защищава срещу вълците, но да се предпази пътуващият керван от зверовете, беше трудна работа. Момчетата и момичетата наблюдаваха как вождът даде разпорежданията си и как най-добрите ловци веднага тръгнаха, за да избият опасната глутница. Жалко, че Тобиас не беше тук. Той бе познат надлъж и нашир като добър ловец на вълци. Ловното име, което бе получил някога на канадската граница — Шеф дьо Лу, Вожда на вълците, отново оживя устата на бойците. Сега те често го наричаха и „Шунктокеча“ което означаваше на собствения им език „вълк“.

Децата ядоха малко по време на почивката. И веднага легнаха отново да спят. Трябваше да използуват всяка мину-та, за да подновят силите си, защото сега се водеше борба на живот и смърт. Който не можеше да издържи на дългия преход, трябваше да изостане и да умре.

Няколко мустанга умряха от глад. Катърите, които Мечата орда бе наследила от несполучилия контрабандистки керван на Басерико Монито, се оказаха издръжливи и полезни животни.

Леденият студ и прекаленото напрежение от пътуването бяха изчерпали до смърт силите и на неколцина стари, съвсем отпаднали вече мъже и жени от Мечата орда. И те постъпиха така, както гласеше от прастари времена обичаят на преселни-ческите ловни племена: сбогуваха се с близките си и никаква молба не можеше да ги отклони от решението им. Когато керванът потегли отново, те останаха сами сред безкрайната самотна снежна пустиня. И докато звездите надничаха забулени между облаците, песента на умиращите стигна по въздуха до ушите на онези, които трябваше да продължат пътя си със стиснати юмруци и прехапани устни, все напред и напред далеч от родината, към чуждата и далечна земя. И деца започнаха да мрат от студ и от трудностите на пътуването и мнозина си спомняха, без да казват нито дума, речта на вожда на шеептините, която Токай-ихто бе предал преди тръгване на синовете и дъщерите на Великата мечка. И все пак мъжете младежите и жените още не бяха уморени, макар и натъжени Нощ след нощ те местеха крак пред крак и гладуваха, за да пестят запасите си от храна, студуваха сред ветровития мраз и чуваха непрекъснато воя на вълците, които се примъкваха нощем към кервана. Бяха освободили кучетата от товара им, за да могат те да се борят по-свободно с вълците. Окървавен изпохапан, изподран, но винаги победител, Охитика предвождаше малката група свои другари. Кулестият жребец бе успял да убие един вълк с копитата си. Бойците кръжаха неуморимо в мрака около придвижващия се керван и разгонваха хищниците.

Още като единадесетгодишно момче Токай-ихто бе получил името Убиеца на вълци и сега доказа, че все още го носи с право.

Пътят на кервана продължаваше на север през безкрайната прерия. И все пак зимата се измори по-рано от преселниците. Бялата ослепителна покривка на високото плато посивя и започна бързо да се топи. В снега се образуваха дупки; стари дивечови следи се уголемиха и достигнаха огромни размери чрез хлътването на топящите им се краища. По пладне, когато изморените преселници почиваха, загърнати в своите кожени завивки, те и насън чуваха тихото кълколене, с което земята поглъщаше топящия се сняг. Слънцето бе започнало вече да грее, но през ледено студените нощи ледът в реките и потоците и мокрият сняг отново замръзваха.

Веднъж след една студена нощ майското слънце вече се бе изкачило на небето и лъчите му топлеха ръцете на децата. Конете бяха освободени от товарите си и пасяха миналогодишната трева на брега на едно малко поточе. Мъжете пробиха със секири леда и водата забълбука в дупките. В клоните на едно сливово дърво бе кацнал черен кос с жълта човка и пееше утринната си песен. Девойчето Светкавичен облак бе сложило ръце на гърба си и слушаше. Какво хубаво утро! Чучулига размаха криле нагоре към небето като пееща стрела. Светкавичен облак беше гладна и преуморена, но въпреки това радостна.

Тя седна доверчиво до сестрата на вожда, която заместваше майката на осиротялата по-млада девойка, и пое от нея утринната си закуска. Беше парче еленово месо. Като го раздели на парчета и го изяде, Светкавичен облак се огледа изпитателно наоколо.

— Къде се намираме сега? — попита тя, докато забождаше ножа си в земята и го пъхна след това почистен в ножницата.

— Близо до долното течение на Барутната река, която се влива в Жълтокаменната река — обясни сестрата на вожда. — Жълтокаменната река пък се влива в голямата Тинеста вода.

— Далеко ли е още дотам?

— Няколко нощни преходи, ако можем да продължим свободно пътя си.

— Вярно ли е, че голямата Тинеста вода била толкова буйна и коварна, че поглъщала всички кораби?

— През пролетта, когато водите й се покачват, реката е поглъщала много пъти кораби, така ми е разказвал Токай-ихто.

— Но ние ще минем през нея, нали?

— Ще се опитаме.

— И като я преминем, къде ще стигнем тогава, и какво има там?

Светкавичен облак бе много оживена. Мислите й се носеха в бъдещето, което лежеше пред нея като разливаща се синя далечина, от която можеше да изплуват много красиви и много страшни неща.

— Когато преминем през Мини-Соус, отново ще навлезем в широки прерии и гори, пресичани от много реки и езера.

— Ти знаеш много повече, Уинона! Разказвай!

— Не си ли спомняш вече, Светкавичен облак, какво ни разказа Чотанка в деня, когато брат ми бе приет отново от на — шето племе, за голямото празненство на трите племенни гру-пи и за Танца на слънцето, след който Токай-ихто бе приет за член на племенната група на сиксикау? Под огърлицата от мечи нокти на Токай-ихто все още личат дълбоките белези от раните му.

— Спомням си само, че тогава не можах да разбера всичко, защото бях видяла едва шест лета, пък и бях много възбудена. Но ти, Уинона, сама присъствува на онова празненство заедно с шатрата на Чотанка!

— Да, присъствувах. Видях хора от племенните групи на сиксикау и асинибоини; видях също така вожда Горящата вода и младия храбър Планински гръм от племето на черните ходила, с когото моят брат игра в същия ден Танца на слънцето и който след това стана кръвен брат на Токай-ихто. Планински гръм има сестра, Ситопанаки Чиито крака пеят, когато пристъпва.

— И аз искам да опозная всички тези вождове и бойци и девойки! — възкликна Светкавичен облак.

— Ти трябва да знаеш, малко момиче — Уинона бе станала изведнъж съвсем сериозна, — че ние се събрахме с черните ходила в мир само за онова празненство, а иначе те са наши врагове. Те мразят нас, дакота. Често вече са минавали нахално през Мини-Соус далече навътре в нашите ловни райони, за да убиват нашия дивеч. И тъй като сега вече Токай-ихто не е враг на дакота, а наш вожд, те ще убият и него, и всички нас, където и да ни намерят.

— Кръвен брат на вожд на друго племе? — Светкавичен облак бе много изплашена.

На този въпрос Уинона не отговори. Тя стана. Вниманието й, изглежда, бе привлечено от нещо необичайно. Светкавичен облак погледна въпросително към посоката, накъдето бе отправен погледът на Уинона. Кръвта замръзна във вените на девойчето.

Меден цветец, по-голямата сестра на Светкавичен облак, отново се бе върнала!

Нещастието се приближаваше с едри крачки. Как изглеждаше девойката! Косите й не бяха вчесани, бузите й бяха хлътнали и тя гледаше към земята. Срамуваше се. Нека! Светкавичен облак се ядоса, задето сестрата на вожда посрещна любезно сестра й. Уинона дори донесе месо на завърналата се.

Без да вдига поглед, Меден цветец изяде парчето месо. Междувременно около нея и Светкавичен облак жените се бяха събрали в кръг. Отсреща при вожда Токай-ихто стояха и докладваха Бобъра и Шеф дьо Лу.

— Откъде идваш такава? — заразпитва Светкавичен облак сестра си.

— О, отдалеч — отвърна Меден цветец някак си притихнала което не й се бе случвало по-рано. — Беше страшно и ще стане още по-страшно — продължи да говори тя към жените. — Тя ни гонеше денем и нощем през горите, нашата майка Пъстрата крава, както кукумявка чинките, и така стигнахме при косматите мъже. Вие не можете да си представите какви косми им растат около устите! — Меден цветец посочи с двете си ръце от устата до коленете и жените се ужасиха. — Те нямаха нито жени, нито дъщери и ние трябваше да им работим.

Говореха на много висок глас думи, които ние не разбирахме, и все се смееха.

— Тогава вие значи не сте могли да им разкажете нищо — рече облекчено Монгшонгша, която също се бе присъединила към групата.

— А, не, разговаряхме помежду си с ръце. Пъстрата крава им разказа страшни неща. Разказа им, че Токай-ихто жадувал за мъст и че искал да избие всички уачичун и да ги скалпира, и да ги мъчи, и да изгори колибите им, и да им ограби добитъка, и да отвлече жените им в своята шатра, и да избие всичките им деца…

— Лъжкиня и предателка! — Уинона също не можа да прикрие повече възбудата си с външно спокойствие. — Значи сега милаханска ще тръгнат подир нас да ни гонят!

— Те вече тръгнаха. Идват от всички страни, защото те притежават някакво тайнство, с което могат да говорят надалеко. Отново е като на война.

Жените се спогледаха. Като на война! Меден цветец прикри лицето си с ръце.

— Ние никога няма да можем да преминем водите на Мини-Соус!

— Вие сте виновни за това, вие! — изкрещя Светкавичен облак извън себе си. — Но аз никога вече няма да се върна в резервата!

Уинона погледна доверчиво към своята повереница и свали ръцете от лицето на плачещата девойка Меден цветец.

— А ти защо се върна пак при нас? — попита я тя. Меден цветец преглътна и избърса сълзите си.

— Там имаше един космат — рече тя, — който искаше да ме направи своя жена; тогава аз избягах вечерта. Чапа ме намери в гората; бях ужасно гладна. Мислех, че ще ме убие, но той ме взе със себе си и каза, че мога да остана тук. — Последното Меден цветец произнесе едва чуто. Страхуваше се от враждебността на жените и усещаше изпълнения с презрение поглед на по-малката си сестра.

— А откъде взехте конете, които яздехте? — наруши Монгшонгша установилата се тишина.

— Шеф дьо Лу ги отне от белите мъже, които искат да вземат златото от скалите на планината. Той каза, че ние имаме нужда от животните.

— Съвсем сте им взели силите, веднага се вижда — настоя по-нататък Монгшонгша. — Враговете вече наблизо ли са?

Меден цветец кимна.

— Да, тези, които идват откъм Ниобрара и откъм резервата на изток от Черните хълмове, вече са съвсем наблизо. Навярно на един ден езда оттук, така каза Чапа. Ние блъскахме нашите мустанги с петите си в хълбоците и яздихме много бързо, за да можем да ви предупредим. Враговете имат добри коне и не карат със себе си жени и шатри!

— Много ли са?

— Петдесет души — намеси се Бобъра, — тридесет дълги ножове и двадесет души от полицията на агенцията.

Светкавичен облак си пое дълбоко въздух и напусна групата на жените и девойките. Погледна нататък към вожда и неговите бойци, които седяха и се съвещаваха, и видя, че съвещанието им сигурно вече бе привършило, защото мъжете наставаха от местата си и вестителят тръгна да обикаля и Светкавичен облак чу какво съобщи той. Жените и децата трябваше веднага да продължат пътя си под закрилата на Токай-ихто и неговите мъже. Само седмина бойци щяха да останат тук заедно с Четансапа, за да отнемат конете на преследвачите.

Преселническият керван се образува начаса отново и пое пътя си.

А през това време Четансапа и неколцината му другари, които изпратиха с поглед заминаващия керван, се извърнаха и влязоха в една малка горичка.

— Търся си добро скривалище — рече Четансапа на делавара. — Смятам да се скрия тук и да изчакам преследвачите. Те ще се натъкнат най-напред тук на нашите следи и ще спрат.

Тобиас Шеф дьо Лу вече се беше огледал. Четансапа отиде да види мястото, което делаварът смяташе за подходящо. Потокът бе подронил брега под корените на дърветата и храстите дълбоко навътре; при сегашното ниско ниво на водата под надвесения бряг се бе образувало празно място, което донякъде бе пълно с топящ се сняг и бе полуприкрито от надвисналите корени и миналогодишни твърди треви. Черния сокол се усмихна дяволито.

— Добре. Аз ще остана тук, а вие ще тръгнете на юг. Ще направите един завой и ще проследите откъм гърба нашите преследвачи. Надявам се, че те ще останат да лагеруват тук тази вечер.

— Хау.

Четансапа се напъха под навеса на брега. Тясното му дълго тяло лесно се мушна вътре. Полепналите с пръст корени висяха пред него като завеса, а Шеф дьо Лу струпа и полузамръзнал сняг пред скривалището. Бавното топене скоро щеше да прикрие всички следи, които можеха да издадат, че снегът е бил натрупан изкуствено. Когато остана доволен от работата си, делаварът тръгна заедно със Стария гарван, двамата му сина, Чапа, Сина на Антилопата и Копиен връх. Четансапа остана сам в своето скривалище. Той провери още веднъж дали няма опасност да се намокри пушката, която му бе оставил по-младият Гарван, и протегна по-удобно краката си. Заслуша се и чу песента на чучулигата и на коса в сли-вовото дърво. От животните той разбра, че навън няма нищо опасно. Освен това според съобщението на Бобъра враговете не можеха да пристигнат, преди да се свечери.

Черния сокол прекара дългите часове в лека дрямка. Предпочиташе да стои в някое дърво и да оглежда околността. Но не би могъл отново да прикрие така добре скривалището си, както го бе сторил Шеф дьо Лу, и затова остана затворен в студената и мокра дупка.

Слънцето слизаше по небосвода и най-после се стъмни. Четансапа сякаш долови далечни удари на копита през земята. Тя трепереше все по-силно и по-силно. Това бе врагът! Той се приближаваше. Дакотският боец вече различаваше тропота на вървящите ходом коне и ударите на лекия галоп. Галопиращите пристигнаха първи в горичката и тропотът замлъкна. Четансапа дочу леки стъпки и приглушени гласове. Над грубата ледена покривка на потока падна сянката на някакъв човек. Според нея мъжът бе гологлав и с дълги коси, значи индиански скаут. Нищо не се чуваше, той се придвижваше безшумно. По сянката му обаче пролича, че седна на издадения над водата бряг. Човекът спусна краката си надолу, плъзна се по ледената покривка и се наведе дълбоко надолу. Огледа се под навеса надясно и наляво. Черния сокол стискаше ножа си в ръка. Но търсещият поглед отмина скривалището му. Шеф дьо Лу действително си бе свършил много добре работата. Съгледвачът изчезна отново. Разнесе се провлачен вълчи вой, навярно сигнал за военната част, че пътят е свободен.

Когато пристигнаха и дългите ножове, настана голям шум. Разнесе се висока заповед за слизане от конете. По земята затропаха ездачески ботуши. Отведоха конете между дърветата и храстите. После, изглежда, разгърнаха палатките в кръг около малката горичка. Това никак не бе благоприятно за плана на Четансапа да открадне конете на врага.

Шумовете във временния вражески лагер бавно заглъхнаха. Ала непосредствено над скривалището отново се чуха стъпки и дебнещият Четансапа различи два гласа — един гърлен и друг дълбок. Дълбокия глас Четансапа познаваше и секта го слушаше със силна омраза. Беше гласът на Шонка, предателя.

Мъжът с гърления глас говореше английски съвсем свободно, явно това бе матерният му език.

— Да млъкнеш! — каза той навярно на Шонка. — Тук аз заповядвам! Построихме вече лагера и край. Няма никакъв смисъл да се понесем отново презглава на север и да се оставим да ни измами следата. Токай-ихто е опитен хитрец. Той е направил рязък завой с хората си и се е разположил на югозапад от нас, уверен съм в това. Впрочем скоро ще чуем и съобщението на съгледвачите ни.

— Той няма да разположи лагера си на югозапад и няма да позволи да запалят огньове; това са други хора, капитан Роуч трябва да ми повярва! — Дълбокият глас говореше настойчиво. — Ние изпратихме двама съгледвачи, но няма защо да ги чакаме. Те ще ни настигнат. Да продължим пътя си и да не оставяме Токай-ихто да ни изпревари още повече!

— Дръж си устата! Достатъчно разисквахме по въпроса! Ти си длъжен да се подчиняваш!

Двамата разговарящи мъже отминаха и гласовете им отново се изгубиха. Четансапа съжаляваше, защото тъкмо бе научил една новина, която доста го учуди, и искаше да научи повече подробности. На югозапад имало запалени огньове? Нима това бе някаква бойна хитрост на неговите другари? Или там действително бяха разположили бивака си непознати хора?

Временният вражески лагер, изглежда, постепенно потъна в сън. Не се чуваше вече нищо друго освен скубането на тревата и гризането на тревите и храстите от конете. По едно врече на Четансапа се стори, че чува как някой се катери по дърво. Нечие тяло се търкаше о грапава кора.

Труден щеше да бъде днешният ден!

Когато мина полунощ, Четансапа взе решение. Най-опасният миг бе, когато трябваше да се измъкне от скривалището си, и то, без да вижда лагера. Той се извлече предпазливо иззад струпаната от Шеф дьо Лу снежна преграда. Когато лежеше вече вън под надвисналия бряг, остана за миг неподвижен, ослушвайки се. Нищо не се помръдваше никъде.

Четансапа овърза треви и корени около главата си и се подаде навън. Погледна нагоре и забеляза високо във върха на тополата един съгледвач. Мъжът седеше горе гол, препасан само с набедреник. Дългите му коси висяха свободни на гърба. Четансапа позна Татокано.

„Суетен лос — помисли си той, — не можа ли да си сплетеш и да си завържеш косите?“

Добре, че младежът не гледаше към потока, а според заповедта — в далечината.

Черния сокол притича бързо между дърветата и конете. Нито един кон не се размърда. Той бе успял.

Дакотският боец се скри в храсталака. Забеляза върху клоните на един върбалак цилиндър и униформа с лъскави копчета. Униформата явно щеше да пречи на Татокано при катеренето, затова той я бе съблякъл. Четансапа се примъкна по земята до подножието на тополата.

В този миг в нощта прокънтяха изстрели и целият лагер веднага се вдигна на крака.

Дакотският боец се чудеше кой ли бе стрелял. Или съгледвачите на Роуч се бяха сблъскали с непознатите обитатели на лагера, който навярно се намираше на югозапад от тополовата горичка, или бяха срещнали Шеф дьо Лу и неговите бойци. Ако се бе случило последното, то делаварът и неговите другари явно бяха направили някаква грешка, защото бе уговорено да не се оставят да ги открият. Пушечните изстрели идваха от не много далечно разстояние.

За да разбере какво става в лагера, Четансапа нямаше нужда да напряга слух. От възбуда всички говореха високо. Но той разбра от думите им само, че още никой не знаеше какво се бе случило. Изглежда, всички се бяха струпали на южния край на лагера. Висока глъчка посрещна завръщащите се съгледвачи. Гласовете затихнаха и Роуч започна да издава заповеди с дрезгавия си глас. За своя голяма изненада Четансапа чу, че всички мъже, с изключение на малцина постови, които трябваше да останат да пазят шатрите, запасите от храна и товарните коне, веднага трябваше да се отправят с пушки в ръка на конете си на югозапад. Там трябвало да смажат с куршумите си „лагера на Токай-ихто“.

Ето че положението се бе изменило. Ездачите щяха да дойдат всеки миг, за да вземат конете си. Да ги освободи преди това и да подкара всички или по-голямата част от тях, бе невъзможно за сам човек. Планът на Черния сокол явно се бе провалил.

Първите мъже дотичаха вече, за да яхнат конете си. Четансапа забеляза също, че постовият слезе от тополата и затърси своя мустанг. В този миг нещо хрумна на слабия дакотски боец. Той облече бързо униформата и нахлупи цилиндъра на главата си. В мрака и сред всеобщото суетене нагоре и надолу никой не му обърна внимание. Когато Татокано се приближи с коня си, Четансапа го повали на земята. Напълно изненаданият младеж падна възнак.

Четансапа се метна върху гърба на Татокановия кон. Подкара го между оставащите в лагера катъри, които служеха само за пренасяне, и през палатките на драгуните. Частта вече се строяваше на празната поляна. Четансапа пристигна последен. Непосредствено пред него индиански скаути от други племена вече се бяха подредили в дълга редица, ездач подир ездач. Никому нямаше да направи впечатление, когато предполагаемият Татокано се присъединеше към тях. Четансапа подреди всичко така, че да се приближи към редицата изотзад, когато ездачите тръгнат. Така вече никой нямаше да му обърне внимание.

Препускайки в галоп през нощната прерия, боецът очакваше напрегнато да разбере как ще се развият по-нататък събитията през тази нощ. Досега всичко бе станало съвсем неочаквано. Четансапа бе изпаднал в необикновеното положение да тръгне заедно с групата на враговете в бой срещу неизвестен неприятел. Докато се носеше върху мустанга по твърдата земя и последните островчета сняг, без да изпуска из очи яздещия пред него, той разсъждаваше напрегнато. Лагерът, който сега Роуч искаше да нападне, не можеше да бъде истинският лагер на Токай-ихто, това бе ясно на Черния сокол. Но ако изобщо имаше хора край загадъчните лагерни огньове, откъде бяха дошли те? Съгледвачите на Токай-ихто не бяха забелязали никого наоколо предишния ден. Роуч, който бе пристигнал един ден по-късно, ги бе забелязал и Шонка бе изпратил двама съгледвачи по дирите им и между тях се бе завързал пушечен бой. Двамата съгледвачи бяха докладвали, че това е лагерът на Токай-ихто, следователно това трябваше да са индианци. Дакота в тази местност вече нямаше. А може би някои абсарока се бяха приближили от своите скривалища във високите Скалисти планини, за да половуват в празните ловни райони тук, или пък група асинибоини, или черните ходила бяха предприели някои от своите грабливи набези в граничните райони на дакота тази година по-рано от друг път. Да, възможно е това да бяха канадски асинибоини, които лагеруваха тук наблизо; те се числяха към сиуксите и най-много приличаха по прическите и облеклото си на дакота. Възможно е съгледвачите да ги бяха взели в тъмнината за мъже на Мечата орда.

Четансапа се носеше в галоп на края на ездаческата редица и разпусна черните си плитки, за да заприлича още повече на генерала с разветите дълги коси. Конят, който той яздеше, се оставяше да го водят лесно, но беше слаб, жалък жребец, без сили и темперамент.

Зад едно леко възвишение, което сега единствено отделяше военната част от загадъчния бивак, ездачите спряха и в същото време в началото на редицата бе издадена заповед чрез сигнална свирка. Ездачите се извърнаха в редица хълбок до хълбок и Четансапа също накара своя кон да се извие наполовина. Съседът му нема възможност да го погледне по-внимателно, тъй като веднага бе издадена заповед за нападение.

Ездачите полетяха буйно, с диви крясъци. Дакотският боец със своя непълноценен кон и съзнателно бавната си езда пристигна на гребена на възвишението измежду последните. Останалите ездачи вече се спускаха надолу по западния склон и стигнаха платото, което сега се откри пред погледа на Четансапа. Той се смъкна надолу по склона дотолкова, че да не предизвика подозрение. После се поспря и огледа бойното поле пред краката си.

Пред очите му се бе разстлала падинка, заобиколена от трите страни от леки възвишения и открита само на запад. По средата блестяха лед и вода. Ниска горичка и сенките на шест кръгли, заострени нагоре индиански типи заобикаляха езерцето. Нощното небе бе осеяно с ярки звезди. Откакто бе залязла луната, бе станало доста тъмно и само навикналите очи на прерийните жители можеха да открият подробностите на местността и онова, което ставаше пред тях. Четансапа различи на южната страна на езерцето заградени коне; мустангите вътре в оградата вече бяха застреляни и лежаха в тревата, някои бяха нападали един върху друг. Жени и деца не се виждаха; те сигурно се бяха скрили в шатрите или в редкия храсталак на брега. Боят, който се развихри на поляната край езерцето, се водеше между малка група индианци и напиращите вече от всички страни войници. Тропотът на конете, свистящи изстрели и кучешки лай се смесиха в силна глъчка. Четансапа чу индиански бойни викове: „Хай-йа-йеп!“ Нападнатите бойци не действуваха неразумно. Малката им група се бе скупчила нагъсто и нападаше на юг обградилите я ездачи. Без отдалеч да се разбере как, неколцина от обградените индианци успяха да разкъсат гъстия обръч и излязоха на открито. Побягнаха през прерията на юг.

По следите им веднага тръгнаха преследвачи. Най-отпред летеше Шонка върху своя бърз пъстър жребец.

Четансапа вдигна бързо пушката си до бузата. Едновременно с него и един от бегълците се бе обърнал към преследвача си и неговият изстрел полетя заедно с куршума на Четансапа към същата цел. Ездачът, когото те бяха взели на прицел обаче, избягна куршумите им.

Четансапа свали пушката си ядосан, защото не можеше да следва врага със своята кранта. Огледа положението около себе си.

Неравният бой приключи. Раздаде се гласът на капитана. Той явно искаше да сложи край на престрелката. След неговата заповед настана тишина.

Двама драгуни подкараха конете си към дакотския ездач с цилиндъра.

— Нашият генерал! — разсмя се единият, когато се прибли — жи до Четансапа, и го плесна по рамото. — Ела, красавецо Еди… карай напред, ела край езерцето — подкани той още веднъж Черния сокол, когато видя, че боецът се двоуми. — Ни — ма не чу сигнала? Има сбор! Хайде тръгвай! По пътя ще ми разкажеш какви успехи има! Успя ли тенджерата на главата ти да посрещне всички куршуми?!

Четансапа поглеждаше сърдито под периферията на своя цилиндър към говорещия.

— Думите на белия мъж са обидни! — рече той сърдито и волю или неволю подкара кафявия си кон, за да стигне до мястото на сбора. — Не желая да отговарям на въпросите на белия мъж! Нека той сам ми каже колко пършиви койота успя да убие!

— Пършиви койоти! Пършиви койоти! Ама че братя сте вие, червенокожите! Никой не подарява живота на другия. Ще ти кажа колко от твоите въшливи братя и сестри убих: един мъж, три женски и едно момче. Стигат ли ти?

— Само че вождът ви избяга! — отвърна Черния сокол и придържаше кафявия си кон да върви колкото се може по-бавно.

— Така е, той успя да избяга с неколцина от своите другари — хайде де, върви по-бързо с тая твоя кранта! Не чу ли? Току-що някой стреля отново! Това е нашият Шонка, той бърза да подпали кожата на това украсено с орлови пера добиче! Ти не му бери грижата!

Четансапа също бе наострил напрегнато слух.

— Да — отвърна той и в гласа му прозвуча раздразнение, чиято причина яздещият до него стегнат драгун не можеше да си обясни. — Да, Шонка препуска, за да залови украсеното с пера добиче. Само че Токай-ихто не успя да открие. Или дългият нож мисли да ме убеди, че това беше бивакът на Токай-ихто?

— Не, господин генерале, най-силният боец не твърди това В тези шатри имаше черни ходила, които не ни засягат. Но няма вреда от това, че и те между другото получиха една паметна бележка.

Докато Черния сокол разговаряше с драгуна, и последните ездачи дойдоха на сборното място. Само Шонка и неговите съпровождачи, които бяха продължили преследването на вожда на черните ходила, все още не се завръщаха. Тишината на нощта отново се спусна над прерията. Войници обикаляха наоколо и търсеха убити и ранени; откъм земята се чуваха тихи стенания и охкане, понякога ругатня и много рядко прозвучаваше утешителна дума на другар към другар. Край езерцето вече се бе образувал нов лагер; оттам долитаха разпорежданията на Роуч. Четансапа разбра, че капитанът не смята да се върне с хората си за остатъка на нощта край потока и високата топола, а да остане тук, край езерото. Конете пиха и после вдигнаха капещите си муцуни, за да се оставят търпеливо да ги отведат. Наоколо се валяха трупове на убити индианци, на които никой не обръщаше внимание, и Четансапа отново видя телата на убитите товарни коне сред голямото, оградено за тях място, близо до шатрите. Да, същата участ трябваше да сполети и бивака на Токай-ихто!

Дакотският боец яздеше бавно край разговорливия драгун и мълчаливия му другар.

— Нашите съгледвачи са свестни мъже, но този път все пак се заблудиха — поде отново Черния сокол с надеждата да научи от разговора повече, отколкото знаеше.

— Е-е-е… — рече драгунът, — всеки бърка по веднъж. Пък и вие, червенокожите, си приличате един на друг като овце в стадо — тебе само, благородни генерале, човек може лесно да те познава по цилиндъра ти. Нашите съгледвачи дадоха тържествена клетва, че онзи, с когото са се били на връщане, и който е стрелял по тях, бил Тобиас, оная избягала свиня, и че където е той, сигурно наблизо ще да е и Токай-ихто. Но както и да е, ние изгубихме тук само няколко часа, които лесно ще наваксаме. Ще се върнем на север и утре ще пипнем главния герой. Никой няма да остане жив — и куче дори, можеш да ми вярваш. Ние всички сме се заклели, че ще ги унищожим!

— Фред Кларк не би допуснал тази глупост, която ни се случи сега — опита се Четансапа да измъкне още нещо от своя събеседник.

— Да, нашият Фреди! Тук си прав. Той много по-добре ги разбира тези работи от нашия красив Антъни Роуч и от всички Шонки в безбрежната прерия. Голяма работа е той! Но ти много добре знаеш, че той сега има много работа. Язди далече напред; сигурно вече е стигнал патрулите на северните фортове, които са подгонили Токай-ихто назад право в нашите ръце. Истински лов с хайки ни очаква! — Говорещият драгун свирна доволно между зъбите си. — Червените кучета няма да могат да гъкнат повече!

— Токай-ихто има всичко на всичко петнадесет-двадесет бойци и не иска нищо друго, освен да избяга в Канада — нареждаше Четансапа с най-пренебрежителен тон. — Чудя ви се защо вие, дългите ножове, вдигате толкова много шум и крясък около него!

— Хе, първо, крясъкът, който вие, червените братя, вдигнахте, беше много по-голям, и второ, вие самите нищо не разбирате от тия работи! Той е страшен тип и не иска само да избяга оттук; той цели кръвно отмъщение, жените ни разказаха това, пък и то си е съвсем ясно и естествено. Но и това не е най-важното. Какво ни е зор нас, че тридесет или шестдесет души ще избягат в Канада и ще вземат пътем нечий и друг скалп! Затова никой няма да говори повече, освен дето ще разказват старите жени. Но когато Крейзи Хорс чуе за това, което става тук — а аз съм готов да се обеся на собственото си шалче, ако той вече не знае някои неща, — тогава той ще се опита отново да се вдигне със своите две хиляди души, а утре те могат да станат и десет хиляди, и ето ти въстание! Много по-важно е обаче нещо съвсем друго, което ти, естествено, не можеш да разбереш. Роуч иска да стане майор, а Шонка — полицейски началник, та затова трябва да се пораздуе малко случаят, докато набъбне достатъчно, и се разчуе дотолкова, че и вестниците да пишат за него. Затова обикаляме ние прерията и се бием с тези врели и кипели в боевете опитни мъжаги! Токай-ихто е един кръвожаден звяр, който трябва да бъде убит, където и да го намерим, пък и той води със себе си в своята глутница още няколко звяра, например оня Четансапа с вирнатия нос. Той участвуваше в боя край Литл Бигхорн срещу Къстър и трябва да си плати за това! Край Йелоустоун Ривър ние хванахме Крейзи Хорс, край Йелоустоун-Ривър ще удари часът и на Токай-ихто.

— И сега ли ще употребите артилерия? — Не можем да използуваме артилерията срещу шепа бълхи, които ще ни избягат, преди още оръдието да заеме позиция. Ще трябва да видим да ги изловим и да ги смажем по прост начин, пък ние от своя страна трябва да се постараем не само големците да се възползуват от този случай, ами и нашето брата да се пооблажи малко. Точно така!

Драгунът, който бе спрял коня си, разгорещен от разговора, сега отново го подкара към лагера. Четансапа искаше да го остави да върви сам, но дърдоркото не го изпускаше из очи. Той просто цапна коня на дакотския боец по хълбока, така че животното тръгна и Черния сокол не смееше да се съпротивява. Освен това може би беше полезно да върви с него и да види как са настанени конете.

Четансапа бе забелязал вече, че военната част бе решила да използува мястото, което черните ходила бяха оградили за своите коне. Черния сокол се учуди, че сиксикау си бяха дали труда да издигнат здрава ограда. От това можеше да се съди, че те много добре са знаели, че навлизат в чужди ловни райони, и са се опасявали да не им откраднат конете.

Ограденото място, което можеше да побере двадесетина мустанги, беше много просторно, та в същност там можеха да приберат много повече коне. Голяма част от ездачите вече бяха отвели конете си там. Оградата се отваряше на юг, така че Четансапа и двамата съпровождащи го драгуни яздеха направо към отвора, последни след всички останали. На няколко метра преди оградата стоеше Антъни Роуч с камшик в ръка.

Капитанът извърна глава към тримата ездачи, които тъкмо скочиха на земята, за да въведат конете си в заграденото място.

— Хей ти!

Четансапа и двамата драгуни наостриха слух.

— Ей ти, точно така, тебе викам, красавецо с цилиндъра! Раздвижи се де!

Дакотският боец изпълни заповедта. Докато водеше коня си към командира, той огледа скришом околността, преценявайки всички възможности за бягство.

Роуч го очакваше разкрачен и го изгледа от горе до долу. Когато погледът на началството се спря на крачолите, които бяха твърде къси за Четансапа, той изведнъж се почувствува като рак в тенджера с вода, която започва да завира.

— Ами ти бе, наконтен фазан! Ти къде беше, докато ние се биехме? Говори де!

Черния сокол се загърна в пълно мълчание.

— Свали веднага глупавия си цилиндър и ме погледни! Преди още Четансапа да изпълни заповедта, Роуч вече бе посегнал и смъкнал украшението от главата на предполагаемия генерал. Дакотският боец наведе глава към гърдите си, за да скрие още по-добре лицето си, макар че в мрака трудно можеха да го познаят.

— Охо! Вижте го, стои като живо олицетворение на гузната си съвест! Жалък страхливец! Да не би да си мислиш, че аз не виждам всичко? Ти ще има да ме познаеш по-добре, момченце! Язди подир нас като клоун в цирка и като благоволи да вдигне пушката си и да стреля, се цели с най-голяма точност в своя началник Шонка! Заплес със заплес! А! Чу ли какво ти казах?!

— Хау, разбрах думите на великия бял мъж! — Четансапа говореше тихо, за да не издаде непознатия си за Роуч глас.

— Спести си приказките! Аз сам зная какъв съм и знам също така, че ти си глупав и мързелив, и страхливец! Само не си въобразявай, че можеш дълго да я караш така при мене! След като не иска да се биеш, сега ще останеш да дежуриш; ясно ли е? А следващия път ще има бой! Ти поемаш дежурството при конете; очи и уши имаш, и то не лоши, а мозък за тая работа не ти трябва, така че върви! Откарай жалката си кранта при другите коне и заставай на пост! Ще дежуриш през цялата нощ. Двама твои червени братя ще дойдат да ти правят компания.

— Хау, отивам на пост. Но нека великият бял мъж благоволи да ми върне преди това цилиндъра.

— По дяволите, дръж си устата, фукльо такъв! Ти май и понятие си нямаш от уважението, което ми дължиш, а? Смърдящо кутре! На — а сега се махай заедно с цилиндъра си!

Четансапа се опита да си оправи отново цилиндъра, който бе изгубил формата си от един пробил го куршум и от грубото отношение на капитана. За пръв път през живота си държеше такава вещ в ръка. Когато успя да пооправи дългата тръба, той я нахлузи внимателно на главата и я надвеси над челото си, после закрачи важно-важно. Жребецът му го следваше, хванат за юздата, с издадена напред глава.

Дакотският боец пусна животното по средата на ограденото място и отново запъна коловете, които препречваха входа.

Роуч пристъпи още веднъж към оградата отвън.

— Внимавай и не заспивай! — предупреди той предполагаемия Татокано. — По петите на врага сме и трябва да бъдем предпазливи!

Четансапа беше на същото мнение.

Командирът се отдалечи и дакотският боец остана за известно време сам. Започна дежурството си, като обиколи наляво и надясно конете и огледа всеки поотделно, доколкото това бе възможно в мрака. За негова изненада и радост белият жребец на капитана също беше сред другите коне.

Когато Четансапа приключи с подготовката си и конете вече пасяха, а други спяха, дойдоха и двамата дакота, които трябваше да дежурят заедно с него край конете. Черния сокол се бе настанил така, че когато те се приближиха, стоеше близо до отворената наново врата на заграденото място. Мушна се между конете, така че, влизайки, двамата мъже можаха да видят само цилиндъра му. Единият подвикна кратко на предполагаемия Татокано той да остане на входа, а те двамата да поемат дежурството на другите краища на заграденото място. Така и сториха и Четансапа остана сам край изхода.

Той разсъждаваше. Да знаеше само къде се е сврял Шеф дьо Лу със своите хора! Беше сигурен, че някой от тях непременно се навърта тук някъде край конското стадо. Трябваше да се опита да влезе във връзка с тях. Повтори мислено уговорените сигнали. За мястото, където стоеше сега, най-подходящ беше кучешкият лай. Той не би направил впечатление; глутницата кучета на черните ходила още не се бе успокоила напълно. Четансапа се скри между предните коне и излая като заблудило се куче. После седна до оградата и зачака.

Не мина много време и излая койот. Кучетата на черните ходила отговориха сърдито, но скоро се успокоиха, тъй като койотът не се обади повече. Освен това Четансапа си помисли, че те не биха могли да надушат миризмата на койот, тъй като излаялият миришеше на човек, така се надяваше Четансапа. Той прескочи оградата с къс страничен скок. После тръгна бавно по посока на койотския лай, който бе чул. Държеше се като човек, който е забелязал нещо подозрително и отива да провери. Това му държане двамата други дежурни можеха само да одобрят, в случай, че го наблюдаваха.

Когато Черния сокол се отдалечи дотолкова, че едно леко възвишение на почвата го прикри от всякакво наблюдение, той се спря. Наведе се и вдигна ръце нагоре. Беше измъкнал огнивото си и изби от него искри, които осветиха мършавото му лице под периферията на цилиндъра. Сега някой приближаващ се пълзешком можеше със сигурност да се увери кой стои пред него. Четансапа остави искрите да се разхвърчат и прибра отново огнивото си. Изчака да види няма ли да се раздвижи нещо.

И наистина. Някакъв мъж припълзя и се спря легнал на два метра пред него.

— Братко? — промълви Черния сокол между едва отворените си устни.

— Шунктокеча! — стигна до него отговорът също така тихо и другият допълзя до краката на Черния сокол. — Шунктокеча и четирима бойци. — Делаварът бе навикнал вече сам да се нарича на езика на дакота.

— Дежурен съм до вратата на заграденото за конете място — отвърна шепнешком Четансапа. — Влезте при мене.

— Хау.

Разговорът бе приключен.

Четансапа продължи напред и после зави. Тръгна бавно обратно към конете и зае отново старото си място край входа.

Скоро видимите само за него човешки змии се промъкнаха по земята. Те тикаха пушките пред себе си. Напъхаха се под оградата между конете. Тъй като предварително се бяха натъркали с особена дъхава билка, животните не се обезпокоиха. Черния сокол даде последни нареждания на другарите си:

— Ще убием двамата постови. Шунктокеча назад. После заминаваме с всички мустанги.

От североизточна посока се чу ясен конски тропот.

Четансапа впери търсещ поглед към прерията. Шонка се завръщаше със своите мъже от преследването на черните ходила. Преоблеченият дакота край оградата гледаше приближаващите се. Трима ездачи водеха със себе си три коня, за гърбовете на които бяха завързани изпаднали в безсъзнание или убити индианци. Четансапа издърпа навреме прътовете, за да освободи входа на ограденото място, без пристигащите да го видят по-отблизо, докато върши работата си. После той зачака, защитен отново от погледа им от телата на конете. Ездачите скочиха на земята. Шонка и двамата му съпровождачи смъкнаха тримата мъртви дакотски полицаи, които бяха завързани за конете, и подкараха животните навътре в ограденото място.

Мъжът с цилиндъра на главата запъна отново прътовете, когато враговете му вече крачеха към шатрите. Те носеха убитите със себе си.

Щом новодошлите изчезнаха в шатрите, Четансапа изтегли отново прътовете. Сега беше моментът да уредят работата с конете. На източния хоризонт вече се провидя първият зеленикав светлик, който освети нощното небе, и звездите леко побледняха.

Четансапа веднага видя, че другите двама постови бяха изчезнали. Той мина между конете край скритите си другари, които му показаха плячкосаните оръжия.

— Къде е Бобъра? — попита кратко той.

— Край тополата. Прибира останалата плячка. Роуч е оставил там още катъри, месо и муниции в своите палатки.

— Добре. Вие сте готови — ще ви свирна. Ще изкараме конете навън и ще ги подгоните край тополата по следите на Токай-ихто през Жълтокаменната река.

Щом даде нарежданията си, Четансапа изтича обратно, между конете в най-задния край на ограденото място, Делаварът го очакваше там.

Четансапа му обясни още веднъж, шепнейки, намеренията си. После яхна белия жребец. В същия миг и Шеф дьо Лу вече седна върху един пъстър кон, който си бе избрал. Прозвуча ясно изсвирване с уста, Четансапа даде сигнала и един многоглас страшен рев му отговори. Кожените камшици изплющяха върху гърбовете на сплашените коне. Първите вече побягнаха към изхода. Белият жребец се вдигна на задните си крака и размаха предните и Черния сокол, който държеше в едната си ръка пистолета, а в другата камшика, стисна тялото на животното с жилестите си бедра. Продължаваше да крещи безспир. Табунът пред него напираше изплашен към изхода на ограденото място. Прътовете изтрещяха и стреснатите животни се понесоха в тъмната степ. Белият жребец се бе обърнал назад, тъй като не можеше да си пробие път напред през напиращите свои събратя, и се прехвърли с един чудесен лек скок през оградата. Няколко смели коне последваха примера му и полетяха след него в буен галоп през прерията. През същото време по-голямата част от табуна вече бе излязла на юг от оградата и също се носеше напред, насочвана от крещящите и размахващи камшиците си бойци.

Всичко стана за секунди.

Ездачите чуха зад гърба си яростния лай на кучешката глутница и крясъците край шатрите. Изтрещяха изстрели и край летящите напред ездачи изсвириха куршуми. Никой обаче не можеше вече да заплаши истински препускащите напред мъже. Всички коне бяха избягали. Няколкото, които не можеха да поддържат устрема на останалите коне и които навярно господарите им бяха успели да заловят, бяха само ранени животни, които не можеха да свършат никаква работа. Безпомощни, треперещи от яд, враговете бяха принудени да останат в лагера си. Кавалерийската част се бе превърнала принудително в пехотинска.

Излавянето на конете на врага — обичан и често упражняван удар по време на бой от прерийните индианци, отново бе излязъл успешен.

Рано сутринта след този голям успех Четансапа, Шеф дьо Лу, Бобъра, Стария гарван и неговият най-млад син седяха в тополовата горичка край потока, където Четансапа си беше пригодил първото скривалище. По-големият син на Гарвана се бе покатерил на най-високата топола и оглеждаше оттам околността както глупавият Татокано през предишната нощ. Сина на Антилопата и Копиен връх се носеха с големия конски табун по следите на кервана на Токай-ихто. Конете на шестимата останали назад индианци пасяха в храсталака. Мъжете бяха хапнали малко и изпушили по една лула и сега се изтягаха с удоволствие на слънце. Далеч от малката група, на края на горичката, лежеше овързаният Татокано. Четансапа все още бе облечен в неговата униформа и си играеше със смачкания цилиндър. Щом го погледнеха, мъжете отново избухваха в доволен смях.

— Ще ми кажеш ли най-после, най-хитри от всички бобри — заговори Четансапа, след като си бяха разказали първите преживявания по време на нощното приключение, — ще ми ка-жеш ли най-после защо искаш да стоя все още облечен в тази униформа и защо остави толкова надалеч нашия пленник?

— Да, ще ти обясня, най-слаба от всички тополи! — отвърна усмихнат Чапа. — Най-напред обаче ти трябва да ми кажеш колко дълго смяташ да останеш тук?

— Ще ти отговоря. Ще останем целия ден, за да проследим какво ще прави в страха си Роуч. Сега той си мисли за съдбата на Къстър и се страхува, че ние искаме да избием и него, и всичките му хора. Затова се окопава сега там, както вече ми съобщи по-старият Гарван, и ще остане край своето блато и онова възвишение като някое прерийно куче с пребити крака. Когато се осмели да тръгне отново, сигурно ще се насочи обратно на юг. Ако беше само заради него, нямаше да се бавим тук. По-опасни от него обаче са Шонка и неговите червени койоти. Те жадуват за мъст, това е сигурно, и са бързоходци като всички дакотски бойци. Затова именно ние ще останем тук и ще ги дебнем и когато падне нощта, ще заобиколим още веднъж лагера, ще се развикаме и ще започнем да стреляме. Тогава Роуч ще заповяда на Шонка да остане при, него да го брани и по този начин ние ще се освободим и от Шонка, и от останалите дакота. Хау.

— Хубав е твоят съвет. С осмина бойци и три пушки ние успяхме да отклоним от следата си петдесет бойци с петдесет пушки и да плячкосаме много коне, без да загубим нито един от своите мъже. Токай-ихто ще бъде много доволен от Четансапа. Сега обаче и аз, Хитрия Бобър, искам да направя нещо. Ти знаеш, Черен Соколе, че ти и аз силно се противопоставихме и дори обидихме нашия вожд в резервата в „лошата земя“. Затова именно ние двамата сега сме длъжни да извършим най-добрите дела. Ти вече успя донякъде. Сега е моят ред. Аз ти помогнах, значи и ти трябва да ми помогнеш.

— Готов съм. Не ти ли стига обаче това, че заради теб стоя часове наред посред бял ден облечен в тази униформа?

— Това е началото. Ще ти обясня своя план: Ти сам ни каза, че Червената лисица е тръгнал към северните фортове, за да ни обгради в клещи. Това е голяма опасност. Ние сме длъжни да предприемем нещо. Аз искам да сплаша мъжете в северните фортове, че ние ще нападнем фортовете им на североизток, докато те търсят нас на северозапад по течението на Мисури. Тогава те ще се върнат в своите фортове и ще ни оставят на мира, защото още не са забравили случилото се с блокхаусите в станцията край Ниобрара, които Токай-ихто опожари.

— Добре. Много съм любопитен с какво смяташ да ги сплашиш и какво общо има моята униформа с това?

— Веднага ще разбереш. Трябва само да участвуваш в моята игра и нищо друго.

Чапа стана и довлече пленения Татокано, който досега не бе имал възможност да чуе техния разговор.

Когато Четансапа видя пленника да лежи в краката му, в душата му бликнаха лоши спомени. Този съблечен шут бе присъствувал, когато Шонка бе накарал мъжете на Мечата орда в резервата да се подчинят на неговата воля и когато Четансапа бе ранен тежко. Лицето на дакотския боец беше съвсем мрачно.

Чапа застана пред пленника.

— Татокано — заговори той, — ти лежиш целият в окови. Аз мога да те убия. И ще го направя. Ще те опека като меча лапа! Ти си предател. Баща ти Старата Антилопа отдавна вече е мъртъв. Смятам, че за него е щастие, дето не може да те види. По-възрастният ти брат, наречен Сина на Антилопата, се бие заедно с хората на Токай-ихто и те презира. Ти си един койот!

Контето не гледаше страхливо, но безкрайно глупаво и яростно пред себе си.

— Разбра ли какво ти говоря, смърдящ плъх такъв?

— Да — отвърна пленникът с готовност, но без да вдига глава. Явно избягваше погледа на униформения Четансапа, защото загубата на униформата му причиняваше ужасна болка.

— Разбрал си ме, добре. Знаеш ли също така, че тъй ти се пада?

Контето вдигна все пак изпитателно очи. Имаше ли право да говори като пленник? Той сякаш набра надежда и самочувствието му отново се съживи.

— Аз съм боец и скаут на великия баща във Вашингтон! — заяви той. — Дългите ножове са силни и никой няма да ги победи. Бобъра и Четансапа ми откраднаха униформата. Те трябва да ми я върнат и веднага да ме освободят, иначе милаханска ще ги обесят! Ако ми върнете униформата обаче, аз ще се примоля за вас и дългите ножове ще се съгласят да ви дават и на вас по няколко долара на месец, ако се биете на тяхна страна.

— Аха, значи ти ни предаде за няколко долара на месец, мръсен койот! Аз ще ти одера кожата и ще те дам на кучетата, ти това заслужаваш, а нашите кучета са изгладнели! Чу ли какво ти говоря?

Татокано не отвърна. Сега целта на яростните му погледи беше Четансапа, който тъкмо си плетеше косите и същевременно си играеше с копчетата на униформената куртка, сякаш искаше да ги откъсне.

— Да, гледай добре! — подкани Бобъра пленника. — И с теб ще се случи същото като с тази униформа. Ще изгубиш всичките си украшения. Искаш да ни стреснеш с твоите бели мъже, но сега те са далеч от тебе, а ние сме тука! — Бобъра направи пауза, за да повиши въздействието на следващите си думи: — Така че избирай! — извика той след това. — Или аз ще те одера жив и ще те изпека като меча лапа… или ти ще дойдеш при нас и ще прибереш девойката Меден цветец в твоята шатра! Чуха ли всичко ушите ти?

Предложението на Чапа отговаряше на индианските нрави и обичаи. Суровият живот на прерийните индианци, нещастните случаи по време на лов и смъртта по време на бой намаляваха броя на мъжете, които набавяха необходимата храна за жените и децата. Непрекъснато се чувствуваше липса на ловци. Така че, съгласеше ли се пленник да се ожени за някоя девойка от племето, всички приемаха с радост победения неприятел. Впрочем в такива случаи винаги се касаеше за изпитани и смели мъже, от които племето само щеше да има полза, а не за някакви жалки хапльовци. Затова сега веселото настроение отново обзе бойците. Какъвто беше глупав обаче, Татокано не можеше да осъзнае положението си и да разбере причината за веселостта на победителите. Той прие предложението на Бобъра като съвсем сериозно. И въпреки това дълго не можеше да се реши да отговори.

— Мислите ти пълзят като охлюв! — рече настойчиво Чапа.

Пленникът втренчи поглед в говорещия.

— Тогава ще ми върнеш ли униформата? Генералска униформа е това! — Суетният младеж все още не искаше да се откаже от любимата си премяна.

— Ако нашият вожд Токай-ихто разреши — отвърна сериозно Бобъра.

— Какво?! — ужаси се Четансапа. — Нима ти сериозно смяташ да доведеш този разсъблечен хлапак отново в нашите шатри?

— Че защо не? Той не е чак дотам страхлив. Той просто няма разум в главата и затова попадна в лапите на Шонка. Но краката му тичат бързо като антилопа. По-рано ние го използувахме като бегач, защо да не го използуваме и сега? Ако Токай-ихто разреши!

Черния сокол не каза нищо повече. Само плю на земята.

— И тъй значи, Татокано ще се върне в нашите шатри и ще ожени за девойката Меден цветец? — реши да се убеди още веднъж Бобъра. — Той ще се бие заедно с нас срещу дългите ножове.

Контето се изплаши.

— Това не мога да направя! — Мислите му сякаш работеха усилено зад плоското чело.

— И защо не можеш, пробита тенджеро, мазен мокасин такъв! Тогава аз ще облека твоята „генералска“ униформа на малкото мече, а от кожата ти ще направя ресни за роклята на Меден цветец!

Татокано погледна умолително Бобъра.

— Но аз съм съгласен да я взема за жена! Шеф дьо Лу се усмихна злорадо.

— Ти си още по-глупав, отколкото предполагах — увери се Бобъра. — Защо казваш, че не можеш, след като все пак искаш да я вземеш за жена?

— Но аз не мога да остана при вас и да се бия срещу дългите ножове.

— И защо не, скимтящо прерийно куче? Да не би да се страхуваш за доларите си, смрадлива твар? Ако аз те изпека, пак няма да ги получиш! Че си глупав, глупав си, но това все пак сигурно ще го разбереш?

— Да, но аз съм дал клетва.

Лицето на Татокано сякаш се вдърви. Той беше глупав и суетен, но все още някои от основните понятия за воинската чест на един дакота бяха внушени още от детски години и на този глупак толкова дълбоко, че той не можеше да се отърси от тях.

— За какво си дал клетва? — Чапа се ядоса.

— Че ще се бия като скаут за дългите ножове.

— Тъжна работа — рече Бобъра, извърнал се към Шеф дьо Лу. Оказва се, че наистина ще трябва да го опека.

— Я попитай твоя пленник — помогна му делаварът — за колко време е дал клетва. Пред белите мъже човек се кълне обикновено за времето, за което получава долари.

Бобъра потупа „генерала“, който седеше натъжен сред кръга от неприятелите си.

— Чу ли? За колко месеца си дал клетва?

— Не знам.

— Ами че той не знае!

— За кой месец си получил последните си долари? — попита Шеф дьо Лу пленника.

— За месеца, който тече сега.

— Много добре — каза Шеф дьо Лу, — тогава ще отидеш при дългите ножове и ще им кажеш, че като изтече този месец, няма да им служиш повече и не им искаш вече доларите. Тогава те ще те пуснат да си вървиш.

— Но аз няма да мога да кажа на дългите ножове, че искам да ги напусна, защото преди това Бобъра ще ме убие и ще ме скалпира.

— Да — възкликна Бобъра, — така е! Как си го мисли Шеф дьо Лу това? Нима той смята, че аз ще пусна своя пленник да върви при дългите ножове и да им разкаже всичко, което ние си говорихме тук? Нима неговите уши не са могли да чуят всичко, макар че аз го бях оставил на края на горичката? Той винаги е имал остър слух, макар акълът му да е малко. Той знае, че ние ще прибегнем до военна хитрост… знае, че ние само се преструваме, че ще тръгнем на северозапад, за да ни търсят хората на дългите ножове от северните фортове там, през това време обаче ние ще заобиколим с конете си фортовете на североизток откъм гърба и ще подпалим там всичко. Да, такъв е нашият хубав план, една чудесна хитрост, и ти искаш аз да пусна този предател да си върви, та да разкаже всичко на дългите ножове? За да получи още десет долара допълнително? О, не, по-добре ще го нарежа на ивици и ще го опека, а Четансапа ще подари „генералската“ униформа на девойката Меден цветец. Хау! — И Къдрокосия Чапа отвлече със сърдито лице своя пленник обратно в храсталака.

— Елате — каза след това той на своите другари, — да вървим малко встрани. Тази мърша твърде много ми мирише!

Обяснението му не беше кой знае колко убедително, но Четансапа и делавърът се изправиха, за да придружат хитрия Чапа. Веднага щяха да разберат какво в същност искаше той. Когато се отдалечиха достатъчно от пленника, за да не може да ги чува, Къдрокосия се спря.

— Така, сега можем да разговаряме. Какво смятате вие?

Четансапа поклати цилиндросаната си глава.

— Не мога да разбера плана ти.

— Изглежда, най-слабите бойци понякога имат и най слабия разум. Всичко е наред вече. Тази нощ Шеф дьо Лу трябва да освободи тайно Татокано.

— Аз? Не! — отказа делаварът.

— Да, да! Той ще ти се довери, защото ти си служил при дългите ножове. После ще побегне към милаханска в северните фортове и ще им съобщи всичко, което аз сега му разказах, като голяма подслушана тайна. Те ще му повярват и ще се върнат обратно в своите фортове, защото ще се изплашат, че ние ще ги нападнем там.

Четансапа свали цилиндъра, сякаш искаше да си проветри главата, и прекара ръка по косата си.

— Ти си мъдър, Чапа, и имаш право. Можем да опитаме.

— Хау! — съгласи се и Шеф дьо Лу да участвува в играта. Мъжете се върнаха в своя временен лагер сред горичката и използуваха останалите дневни часове, за да поспят. Когато Четансапа ги разбуди, вече беше тъмно и от облаците ръмеше леко. Шеф дьо Лу се примъкна според уговорката до Татокано, за да го освободи от ласото, в което бе омотан. При това го посъветва още веднъж да побегне колкото се може по-бързо към северните фортове и да съобщи там онова, което бе научил; това бил единственият начин да се спаси. Скоро след това наблюдателят горе в дървото проследи беглеца, който, след като се промъкна на известно разстояние наведен, побягна подобно на бърза като вятъра антилопа сред мрака в северна посока.